Филип Шелби
Дни на убийства (4)

3.

Беше четири часът след полунощ — време, когато тяло и душа са най-уязвими. Смъртта беше дошла и си бе отишла, но в голямата къща Холанд се чувстваше заобиколена от нея като от гъста мъгла, притиснала я към земята.

Хеликоптерите също си бяха отишли, но тътенът им още бумтеше в слепоочията й. Бяха претърсили педя по педя терена със скенери с инфрачервени лъчи, улавящи топлинно излъчване. Нищо. Агентите с кучетата намериха къщичката за патици, но липсваше материал, от който да уловят диря. Експертите още изследваха насмоления брезент. Агентите влизаха и излизаха от къщата и Холанд долавяше откъслечни думи от разговорите им. На местопрестъплението не намериха никакви улики, дори отпечатъци, които да ги насочат към някаква следа. Всъщност вече бе все едно. Всички недоумяваха как убиецът е влязъл и излязъл през охранителната система. Сега на тези въпроси трябваше да отговори заместник-директорът Арлис Джонсън.

Той пристигна с две групи, едната от които незабавно смени Флеминг и хората му. Другата се присъедини към групата за бързо реагиране на ФБР, пристигнала с вертолет от Куонтико. Холанд си помисли, че втората група се е включила колкото Службата да не бъде отстранена от разследването.

Задачата на Джонсън беше да разпита всичките си подчинени, пратени в Оук Фармс. Холанд помнеше от академията какво се прави в такива случаи. Заместник-директорът щеше да започне с хората, носили най-голяма отговорност, тоест с нея, понеже бе придружила Уестборн до къщата, и с двамата агенти пред сградата.

Джонсън изглеждаше свеж и бодър, когато влезе в трапезарията — Флеминг беше пратил Холанд да напише там рапорта. Беше облечен в тъмносиньо демодирано сако, сиви панталони и чиста бяла риза. В косата му проблясваха капчици вода — следи от набързо взет душ.

Бе на средна възраст, висок, строен, с възлестите мускули на плувец и обгореното от слънцето лице на ловец на скариди от Луизиана. Нямаше по себе си и грамче тлъстина. В очите приличаше според Холанд на войниците южняци по фотографиите от Гражданската война — погледът им сякаш те следваше, където и да идеш. Джонсън имаше нужда точно от такива очи. Оглавяваше отдел „Следствен“, тоест хората, надзираващи надзирателите.

Холанд усети горчив срам, когато видя загрижеността му. Той беше един от инструкторите й в академията, но се познаваха от много по-рано. Джонсън беше близо до нея в оня кървав ден в Париж, когато целият й свят се взриви. Беше се превърнал в сигурен пристан, беше й помогнал да дойде на себе си, а по-късно й бе дал тласък да осмисли живота си чрез работата. Именно той я бе въвел в това светилище — Службата, именно пред него младата жена бе дала клетвата, която сега бе нарушила. В този момент тя стъписана проумя отколешната истина: по един или друг начин почти неизбежно предаваме хората, които са ни най-скъпи.

— Седни, Холанд.

Джонсън се настани на централното място на масата, зад която биха могли да се поместят двайсет души. Подреди старателно листовете хартия пред себе си и сплете дълги дебели пръсти. Продължи да се взира в лицето й — може би защото бе минала половин година, откакто не се бяха виждали. На Холанд й се стори, че му се иска да се пресегне и да я докосне, но се сдържа.

— Не — рече й. Знаеше какъв ще е първият й въпрос. — Нямаме представа кой е убиецът. Нито име, нито лице. Като се има предвид времето, вероятно се намира в радиус от сто и петдесет километра. — Изражението му се смекчи. — Съжалявам за случилото се, Холанд.

Статистиката й беше известна — хората на Службата, допуснали през целия си стаж охраняваният обект да бъде убит, съставляваха три на сто. Повечето от останалите си спестяваха този ужас.

— Повярвай, ще го преживееш. — Известно време Джонсън мълча. — Говорила ли си с някого?

Холанд поклати глава.

Джонсън имаше предвид Хочкис или Сисилиано, агентите, охранявали вилата отвън. Флеминг се беше постарал да държи тримата разделени. Обичайната практика, за да се избегне взаимното прикриване.

— Добре — каза заместник-директорът.

Взе рапорта й и започна да чете. Холанд извърна поглед. Сърцето й туптеше като на хваната в клетка мъничка птичка, която се мъчи да се отскубне.

— Казваш, че си придружила Джонсън до вилата — промърмори той. — Изгарял е от нетърпение да се види с приятелката си, не е искал да ходиш вътре, но ти си го направила.

— Да.

— Влязла си през кухненската врата. — Джонсън погледна рапорта. — Така. Първо си проверила дневната, после спалнята за гости, банята и дрешниците в антрето. Тръгнала си към голямата спалня. Влизаш вътре, виждаш огъня и мебелите отпред, ъгълче на леглото. Чуваш музика, но не забелязваш момичето.

— Да.

Джонсън се наведе към нея.

— Какво липсва?

— Не огледах подробно цялото помещение чак до банята. — На Холанд й се струваше, че говори друг. — Не го претърсих основно. Сигурно е имало още една баня, дрешници, ниша или нещо такова. Тях не съм видяла.

— Защо?

— Уестборн ми опяваше колко неприятна сцена щяла да се получи в спалнята. Каза, че след като момичето е пристигнало, никой не бил влизал, нито излизал от вилата. Сетих се, че сградата би трябвало да е била претърсена, преди момичето да бъде пуснато вътре. Уестборн ми напомни за поста отвън…

— Това не е от значение — прекъсна я меко Джонсън.

Нямаше я вече загрижеността за новобранката, забъркала страхотна каша.

— Дори вилата да беше проверявана на всеки час, била си длъжна да я претърсиш отново, преди да пуснеш вътре Уестборн.

— Знам — отвърна ясно Холанд.

Въпреки унижението продължи да го гледа право в очите. Джонсън потропваше с гумичката в единия край на молива. Когато отново го стисна между пръстите си, той ей така, изведнъж, се счупи на две.

— Я да видим дали не можем да проследим събитията — каза той, без да обръща внимание какво е сторил току-що. — Да започнем от пристигането на Лейн.

Холанд си пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Момичето пристига в пет и половина. Преди това вилата е претърсена. В периода между претърсването и появата на момичето постът е или във, или около сградата. Проверяват Лейн и я пускат да влезе, без да претърсват стаите наново.

— Момичето стои вътре през цялото време, не се споменава да е излизало. Няма сведения някой да се е опитал да проникне в района — нито от хеликоптера, нито от групите с кучетата. Заседанието тук, в голямата къща, започва, районът все още се смята безопасен. След заседанието придружавам Уестборн до вилата. Проверявам всички помещения, с изключение на голямата спалня.

— Карай по-нататък! — подкани Джонсън.

Тя въздъхна дълбоко.

— В шест — шест и петнайсет вече е тъмно. Убиецът е в укритието — никой не знае по какъв начин се е промъкнал там и колко е чакал. Двамата с Уестборн сме във вилата в дванайсет и седемнайсет след полунощ. Аз си тръгвам десет — дванайсет минути по-късно. Тоест има период от почти шест часа, за който не знаем нищо. Аутопсията ще покаже кога е издъхнало момичето, но това едва ли ще е от значение.

— Защо?

— Защото не знаем дали убиецът й е правил компания, преди да я очисти. Може да го е направил веднага, може и да е поизчакал.

— Защо ще чака?

— Нямам представа.

— Точно така се трупат грешките — каза Джонсън. — Знаем и че през определени периоди постът не се е намирал в непосредствена близост до вилата. Би трябвало да е известно и на теб.

Холанд се напрегна, но не можа да направи връзката.

— Точно преди началото на заседанието вие с Флеминг сте се връщали от вилата за гости… — подсети я заместник-директорът.

— Той хвърли камък във водата. От другата страна му отговориха.

— Не са били чак толкова далеч, но нашият човек може да се е придвижил именно тогава. Обезвредил е предварително резето на кухненската врата — не толкова, че да го забележиш, но достатъчно, за да му спести пет-десет секунди при влизането.

Холанд се разтрепери. Припомни си как е пъхнала ключа и е завъртяла топката. Веднага ли е поддала? Изтракало ли е нещо?

— Бравата не е важна — продължи Джонсън. — Убиецът вече е вътре.

— Аз също — допълни нечуто Холанд. — Уестборн настоява да си вървя, но аз проверявам стаите. Когато стигам спалнята, всичко изглежда нормално. Свири музика. Във въздуха се долавя парфюм. Не надушвам кръв, значи още не я е убил, поне не я е нарязал. Още крачка-две, и съм щяла да го видя…

— Той също щеше да е на оня свят — довърши Джонсън. — Заедно с Уестборн. Убиецът сигурно е носел пистолет със заглушител. Не би рискувал ръкопашна схватка. Първо, с цел да довърши теб, докато не си извадила оръжието, после да се заеме с Уестборн. Ако те е убил, той е щял да разполага с много по-малко от четирийсет и три минути, за да приключи. Флеминг е щял да те чака в къщата след десетина минути.

— Алармата — провлече Холанд. — Когато намерих Лейн, пръстите й бяха върху бутона. — Тя погледна Джонсън. — Изключено е да е била жива. В този вид…

Заместник-директорът се смръщи.

— Много му сече акълът на това приятелче, колкото и да е извратено. Помниш ли възглавниците под Лейн?

Холанд кимна.

— Смятаме, че ги е сложил нарочно, за да я повдигне и да сложи ръката й върху алармата. После я е нарязал. Кръвта е попила във възглавниците, те са се слегнали и трупът се е смъкнал надолу. Така накрая ръката е натиснала бутона. — Той замълча. — Сигналът, който ни извади от унеса.

— Как е могъл да прецени колко време ще мине, докато възглавниците се слегнат?

— Уверявам те, не прилага този номер за първи път. Пък и две минути плюс или минус за него са без значение.

За кратко се възцари мълчание.

— Предварителният доклад на Смит ще е на бюрото на президента със сутрешното му кафе. Лоша работа, Холанд. А и след този разговор нещата не се изясняват. — Той отново замълча. — Сега си върви вкъщи, почини си и се яви в кабинета на Смит в четири часа.

В изражението му се долавяше нещо като съжаление.

 

 

Щатската полиция отблъскваше набезите на рояците журналисти, задръстили пътя към портала. Холанд намали скоростта, колкото да бъде отместена подвижната бариера, после хондата профуча през втурналите се от всички страни репортери с подвижните им камери и заслепяващи прожектори. Излезе на междущатския път точно когато започваше сутрешното задръстване.

Някога къщата й в Джорджтаун не бе отстъпвала по изисканост на съседните. Сега тухлената фасада плачеше за измазване, а капаците и первазите — за пласт черна блажна боя. Това бе последното убежище на Холанд, онова, което й бе останало от дом и семейство.

Настръхна от студа вътре. Не й се занимаваше да включва отоплението дори след като по пътя към банята захвърли всичките си дрехи. Пусна до дупка душа и стиснала очи, застана под топлата струя. За няколко скъпоценни мига забрави всичко, освен парата и мириса на сапун. После, докато посягаше към кърпата, в съзнанието й внезапно изникна друг образ.

Разтресе се от ридания, които се смесиха с барабаненето на водните капки. Представи си прекрасен пролетен ден в Париж. Беше тринайсетгодишна, за първи път пътуваше в чужбина и тъкмо слизаше от колата пред катедралата „Нотр Дам“. Мъжът пред нея направи няколко крачки, сетне се обърна, усмихна се и й подаде ръка. Точно тогава го прониза първият куршум. Вторият го застигна, когато той подскочи и кръвта изпръска Холанд и новата рокля, която й беше купил…

Мъжът бе баща й, сенаторът Робърт Бомонт.

Холанд се сви под душа и водата заудря по сведената й глава. Беше й отнело години, за да си възвърне крехкото скъпоценно подобие на вътрешен мир, скътан в дъното на здрава черупка — убеждението, че оня ден в Париж тя е била безсилна да стори каквото и да било. Сега в миг отново се бе озовала на студения каменлив път, осеян с болка, съмнения и догадки. Едва ли щеше да събере сили, за да го извърви повторно.