Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Georgia Boy, 1943 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Стоянов, 1960 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2007)
Издание:
Контролен редактор Лилия Илиева
Художник Любен Зидаров
Худ. редактор Васил Йончев
Техн. редактор Димитър Захариев
Коректори Любка Иванова, Лев Шопов и Лидия Стоянова
Дадена за печат на 9. V. 1960 г.
Цена 1955 г. — 3–40 лева.
Държ. Полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура, София, 1960
Publishers: Grosset and Dunlap, New York
История
- — Добавяне
ХЕНСЪМ БРАУН И ВИРОГЛАВИТЕ КОЗИ
— Ако и това не е работа на баща ти, не знам на кого ще е! — каза мама, сякаш всичко й беше дошло до гуша. — Ох, то се е видяло, че на тоя свят за мене вече няма спокойствие!
Тя крачеше насам-натам из двора, чупеше ръце и се мъчеше да измисли нещо.
Козите, дето тате и Хенсъм Браун ги бяха докарали в къщи от село, сега стояха на покрива, дъвчеха и гледаха надолу към нас. Големият козел имаше дълга бяла брадичка и приличаше много на мистър Картър, който живее точно срещу нашата къща.
— Какво да правя сега? — попита мама и продължи да крачи насам натам. — Днес следобед съм поканила у нас цялото женско дружество. Ако Тия кози са още на покрива, когато почнат да пристигат жените, просто ще умра от срам!
Двете женски кози също дъвчеха, но техните брадички не бяха толкова дълги като на големия козел. Заедно с трите кози на покрива имаше и две ярета. Яретата бяха само на два месеца и бяха, кажи-речи, колкото четвърт от козела, но петте кози заедно на покрива изглеждаха като цяло стадо.
— Уилям, кажи на Хенсъм да слезе в града, да намери баща ти и да му каже веднага да си идва в къщи и да сваля тия кози — каза ми мама.
Хенсъм чистеше кухнята и аз трябваше само да прекося верандата и да го повикам. Той излезе и попита какво искаме.
— Най-напред ми кажи, Хенсъм Браун — сърдито му викна мама, — за какъв бяс доведе тук тия кози?
— Аз направих само това, което мистър Морис ме накара да направя, както винаги правя, когато ти или мистър Морис ме накарвате да направя нещо мисис Марта! — каза той и престъпваше от крак на крак. — Мистър Морис каза, че иска да доведе тези кози в къщи и ми поръча да ги докарам и ето аз ги докарах. Ти не бива да ми се караш чак толкова, щом мистър Морис ме е накарал да направя това, мисис Марта!
— А защо не каза на мистър Морис, че най-напред трябва мене да попита, а? — каза тя. — Толкова ли не ти дойде на ум?
— Да, госпожа, дойде ми на ум, но като го рекох на мистър Морис, той ми каза: „Я стига си дрънкал“, точно така ми каза и затова аз най-накрая ги докарах тука ей така, както ми беше поръчал!
Мама побесня от яд. Тя грабна едно дърво и го запрати по козите, но дървото падна, преди да стигне и половината път. То се удари в стената на къщата, вдигна голям шум и остави белег върху дъските.
— Веднага слизай в града да намериш Мистър Морис — каза мама на Хенсъм. — И да му кажеш, че искам веднага да дойде! Виж в бръснарницата, в железарницата и навсякъде, дето обикновено се мотае, но го намери! Да не си посмял да се връщаш без него, Хенсъм Браун! Тоя път не приемам никакви извинения!
— Да, госпожа, мисис Марта! — каза Хенсъм и се повлече да търси тате.
Козите вървяха покрай връхната греда на покрива и ту гледаха към задния двор, дето бяхме ние с мама, ту мятаха поглед към отсрещната страна към улицата. Те се бяха качили горе, като бяха скочили от купчината дърва на бараката, от бараката — на покривчето на верандата, от покривчето на верандата — на кухненския покрив и оттам — на главния покрив. Те бяха два етажа и половина по-високо от нас и бе много смешно да гледаш как три големи кози и две ярета вървят в индийска нишка по върха на покрива.
Щом спряха и погледнаха надолу, козелът пак се раздъвка, поклати брадичка и сякаш ни правеше муцуни отгоре.
Мама потърси друго дърво да го хвърли по него, но беше толкова ядосана, че не можа да намери. Тя го заплаши с юмрук и побягна в къщи.
Аз седнах за миг на стъпалата, но мама се върна и ме дръпна за ръка.
— Уилям, я бягай на улицата и гледай дали не идва баща ти! — каза тя и ме изблъска от стъпалата. — И щом го видиш, че идва, тичай да ми кажеш. Жените може да пристигнат всяка минутка!
Аз заобиколих къщата и застанах на входа Да гледам улицата. Ама много-много не стоях, защото веднага чух гласовете на тате и Хенсъм. Те бързаха към дома.
— Какво е станало бе, мойто момче? — попита тате и погледна петте кози на покрива. — Какво се е случило?
— Мама каза да свалиш козите от къщата, преди да са се събрали жените от женското дружество — казах му аз.
— Това е много лесно — каза той и забърза към задния двор. — Хайде, Хенсъм, по-живо!
— Ти на мене ли ми говориш, мистър Морис? — попита Хенсъм. Хенсъм не можеше да ходи бързо. Той винаги казваше, че когато ходи бързо, го болят петите. И ако трябваше да бърза, той я караше тръс.
— Не се мотай, Хенсъм — рече му тате. — И стига си се оплаквал!
Ние отидохме зад къщи и тате дълго оглежда козите на върха, без да каже ни думица. Той обичаше козите, кажи-речи, колкото мене и затуй ги беше докарал в града, за да може да си ги гледа всеки ден. А когато бяха на село, ние понякога не ги виждахме по цяла седмица, защото не можехме да ходим там всеки ден.
Козите бяха спрели да вървят насам-натам по покрива и гледаха надолу да видят какво ще правим.
— Хенсъм — каза тате. — Я донеси стълбата и я подпри ей тука!
Хенсъм донесе стълбата и я опря на покривчето на верандата, както тате му беше казал.
— А сега какво да направя, мистър Морис? — попита Хенсъм.
— Качи се и докарай козите долу! — каза тате.
Хенсъм погледна големия козел и се дръпна от стълбата.
— Мене малко ме е страх да отида горе при тоя голям козел, мистър Морис! — каза той. — Той има едни такива противни рога, че не съм виждал по-противни! Ако не е чак толкоз важно, мистър Морис, просто да не се качвам горе! И без туй петите ме въртят цял ден. Хич не ми е добре, мистър Морис!
— Я стига си се опъвал, Хенсъм! — каза тате. — Качвай се горе, както ти казах. Нищо ти няма на петите и никога не ти е имало!
Точно тогава мама изскочи, като си забождаше бялата колосана якичка, дето я слагаше на роклята си в официални случаи. Тя се спря на стъпалата и погледна към нас с тате.
— Виж какво, Марта! — бързо заговори тате. — Хич недей се тревожи! Ние с Хенсъм ей сегичка ще свалим тия кози!
— Правете, каквото щете, но ги сваляйте веднага — каза мама. — Цял живот не съм изпитвала такъв срам. Жените всяка минутка може да дойдат на събранието. Какво ще кажат хората, като видят цяло стадо кози да се разхожда по покрива на къщата ми?
— Успокой се, Марта! — каза тате. — Хенсъм ей сегичка ще се качи горе!
Но Хенсъм все още стоеше надалеч от стълбата. Тате отиде при него и го блъсна.
— Не се мотай и прави, каквото ти казвам! — каза тате и пак го заблъска към стълбата.
Хенсъм се беше объркал здравата и гледаше да се потрива, като си вдигаше панталоните и закопчаваше ризата си, но накрая тръгна към стълбата. Той се качи догоре и стъпи на покривчето на верандата. След това пак почна да слиза.
— Хенсъм Браун! — извика мама и дотича на двора, дето бяхме ние. — Ако слезеш от тая стълба, преди да свалиш козите, залък хляб от мене няма да видиш вече! Отсега си мисли къде ще идеш да умреш от глад, ако не направиш, каквото ти нарежда мистър Морис!
— Ама, мисис Марта, петите пак почнаха ужасно да ме въртят!
— Аз те предупредих, Хенсъм Браун — каза мама и заудря с ток по земята. — И ти знаеш, че си държа на думата.
— Ама, мисис Марта, аз…
— Предупреден си веднъж завинаги! — прекъсна го мама.
Хенсъм погледна козите, после пак мама и след това се качи на кухненския покрив. Като стигна там, изви очи надолу да види дали го гледаме.
Точно тогава мама дочу гласовете на някои от пристигащите жени. Можеше да се чуе какво си приказват, макар че бяха още през една улица. Мама заплаши е пръст Хенсъм и изтича вътре да заключи предната врата, та да не могат да влязат в къщи жените. Тя реши, че ако направи това, те ще седнат пред вратата и ще чакат, защото иначе можеха да минат през къщи, да излязат през задната врата и да видят какво става.
Ние с тате седяхме на дървата и гледахме Хенсъм. Хенсъм беше стигнал кухненския покрив и сега пълзеше по върха му, като се хващаше за керемидите. Отдолу той изглеждаше ужасно малък.
— Да не вземеш да повредиш нещо козите или пък да ги оставиш да паднат! — изрева тате. — И внимавай да не подплашиш яретата, че могат направо да скочат долу! Кожата ще ти одера, ако нещо се случи с тия кози!
— Чувам те много добре, мистър Морис! — извика отгоре Хенсъм. — Ще знаеш, никога не съм виждал такова хлъзгаво място! Ама аз се старая, колкото мога! Страх ме е да мръдна, да не падна долу, на коравото! Не смея да дишам от страх, мистър Морис!
Той пак взе да се потрива, да види какво ще каже тате. Но скоро разбра, че тате няма да му отговори и бавно се затътри към главния покрив. Щом стигна до върха на кухненския покрив, погледна надолу към земята. Като я видя, затвори ечи и вече не погледна към нас.
— Внимавай да не повредиш нещо козите! — извика тате.
— Да, господине, мистър Морис! — каза Хенсъм някъде много отвисоко. — Внимавам, колкото мога!
Той стигна корниза на главния покрив и се покатери отгоре. Оттам до върха му оставаше толкова място, колкото вече беше изминал. Той запълзя по полегатата страна, докато пръстите му докопаха връхната греда. Оттук нататък до върха му беше по-лесно. Щом стигна там, той прехвърли единия си крак и възседна връхната греда, като се стискаше за нея с все сила.
Уплашени от Хенсъм, козите се бяха дръпнали надолу, към другия край на покрива. За да ги свали, той трябваше да пропълзи по връхната греда дотам, дето бяха, да ги накара да заобиколят, да се върнат на кухненския покрив, оттам да скочат на покривчето на верандата, после — на бараката и накрая — на дървата.
Хенсъм беше минал половината път, когато на козела, изглежда, му хрумна да се връща обратно. Щом козелът тръгна, след него тръгнаха и всички кози и вървяха така: най-голямата отпред, средните по големина — в средата, а яретата — отзад. Хенсъм ги видя да идват, на първо място козела с наведена глава, а рогата му стърчеха нагоре като гръмоотводи.
— Чакай малко! — изкрещя Хенсъм на козела. — Чакай малко, ти казвам!
Козелът продължаваше да върви към него. Като стигна на един-два метра от Хенсъм, той спря, предъвка няколко пъти и погледна Хенсъм право в очите.
Докато Хенсъм и козелът се гледаха един друг, мама дотича в двора да види дали козите са слезли вече.
Точно тогава козелът рипна и се спусна към Хенсъм с наведена глава, а копитата му се метнаха отзад. Хенсъм хубаво си виждаше, че козелът иде и трябва да се дръпне, ама лошото беше, че нямаше де да върви, освен да се пльосне по корем. Той се вкопчи в керемидите и се задържа, колкото може.
— Внимавай, Хенсъм! — извика тате, като видя какво става.
Тате скочи на крака и почна да маха с ръце към козела. Но това не помогна и козелът с все сила блъсна Хенсъм с глава. За миг не можа да се разбере какво става, защото, след като козелът беше ударил Хенсъм, двамата за момент застанаха неподвижни, сякаш две дъски се бяха хлопнали високо във въздуха.
— Дръж се, Хенсъм! — изрева тате.
В следващия миг Хенсъм седна по задник и се свлече по керемидите. До половината той се плъзгаше, а след това почна да се върти като фарфалак. Докато се усетим и той се изхлузи от покрива и полетя към двора. Веднага си рекохме, де ли ще падне Хенсъм? Дворът беше твърд и песъчлив и отдолу нямаше нищо, като купа дърва от другия край, дето поне малко да го спре. Преди да разберем какво става, той съвсем изчезна от двора и от него не остана нищо. Той беше преминал като куршум през капака на кладенеца.
— Божичко! — изписка мама. — Отиде си Хенсъм!
Тя се залюля и припадна на двора. Тате коленичи да я вдигне, изправи я малко, но веднага я пусна и се затича към кладенеца да види какво е станало с Хенсъм. Хич и не разбрахме как стана всичко. Капакът, дето покриваше кладенеца, беше пробит, сякаш голям стокилограмов камък се беше стоварил върху му от небето.
Тате и аз изтичахме през двора до кладенеца. Като стигнахме там и погледнахме вътре, отначало не можахме да видим нищо. Долу беше тъмно като в рог. Тате викна на Хенсъм, ехото върна вика като гумена топка и ни оглуши.
— Чуваш ли ме, Хенсъм? — продължи да вика тате. — Чуваш ли ме?
Мама стана и се заклати през двора към нас. Тя още не се беше оправила и като вървеше, се люлееше, както се люлее в събота вечер мистър Анди Хауард. Като дойде, още беше зашеметена от припадъка си.
— Бедният Хенсъм Браун! — каза мама и се хвана за ръба на кладенеца да не падне. — Бедният Хенсъм Браун! Той беше най-добрият негър, който сме имали. Бедният Хенсъм Браун!
Тате се мъчеше да развие макарата, защото искаше да пусне по-бързо въжето и кофата в кладенеца.
— Млъкни, Марта! — каза той със стиснати устни. — Не виждаш ли, че съм зает да пусна въжето с кофата?
— Бедният Хенсъм Браун! Бедната невинна душичка! — продължаваше да нарежда мама, бършеше сълзите си и пет пари не даваше за тате. — Като си помисля колко пъти съм го хокала, докато беше жив! Той беше най-добрият негър, който сме имали! Бедната невинна душичка, Хенсъм Браун!
— А бе я запуши тая уста бе, Марта! — кресна тате. — Не виждаш ли колко съм зает?
В това време на мама й мина от припадъка и тя можеше да стои, без да се държи. Тя се наведе над кладенеца и погледна вътре.
— Хей, Хенсъм, долу ли си? — извика тате в кладенеца.
Никой не отговаряше. Ние се надвесихме, колкото можехме, и гледахме надолу. Отначало нищо не се виждаше, после бавно две големи бели кръгли топки започнаха да лъщят на дъното. Те сякаш бяха цял километър далече. Скоро станаха по-светли и тогава заприличаха на котешки очи, дето си им светнал насреща в тъмното.
— Можеш ли да дишаш, Хенсъм? — извика тате.
— Мога да дишам, мистър Морис — каза Хенсъм. — Но петите ме въртят много!
— Дрън-дрън ярина! — сопна му се тате. — Нищо ти няма на петите! А можеш ли да виждаш?
— Нищо не виждам — каза Хенсъм. — Ослепял съм като прилеп. Хич нищо не виждам!
— Това е, защото си в кладенеца — отвърна му тате. — Вътре никой не може да вижда.
— Виж къде съм бил? — попита Хенсъм. — Божичко, мистър Морис, затуй ли съм целият вир-вода! А аз си мислех, че съм паднал в пъклото! Наистина си рекох, че съм се изтърсил чак там! Кога ще ме извадиш оттук бе, мистър Морис?
— Хвани се за въжето на кофата и ще т.е издърпам ей сегичка — каза му тате.
Хенсъм хвана кофата и разлюля въжето, додето тате се надвеси отново.
— Моля ти се, господине, мистър Морис! — рече той.
— Сега пък какво искащ?
— Като ме извадиш оттук, нали няма да ме караш да се качвам пак на покрива при ония кози, а?
— Няма — каза тате и завъртя дръжката на макарата. — Тия вироглави кози нека си стоят на покрива, докато ги присвие гладът и сами си слязат!
Додето се разправяхме с Хенсъм, ние съвсем бяхме забравили за козите. Мама се обърна и погледна към покрива. Закани им се с юмрук страшната. В това време те всички бяха минали от другата страна на покрива, бяха стигнали до кухненския покрив и сега стояха там и ни гледаха.
Козелът погледна мама право в очите и спря да дъвче. Мама и козелът се гледаха така, сякаш искаха да видят кой ще издържи повече.
Точно тогава петнайсет-двайсет от жените, дето бяха дошли за събранието, подадоха глави от ъгъла на къщата и ни видяха на двора. Те се събрали, намерили предната врата заключена и решили да заобиколят отзад и да видят какво става. Сигурно бяха забелязали козите на покрива още от улицата и любопитстваха да разберат каква е тая врява.
— Господи, Марта Струп! — каза една от тях. — Какво става тук? Какви са тия кози на покрива? Това е най-смешното нещо, което съм виждала!
Мама се обърна и видя жените. Тя не каза ни думица, а вдигна ръце към лицето си, сякаш искаше да го скрие, и побягна в къщи през задната врата. Тръшна вратата и я заключи отвътре. Жените отидоха отпред и дълго чукаха, но накрая разбраха, че няма да ги пусне и си тръгнаха. От време на време те гледаха през рамо към козите на покрива и се смееха така силно, че се чуваше в цялата махала.