Ърскин Колдуел
Момчето от Джорджия (10)

СТАРИЯТ И МИЛОТО СУКИ

Една заран старият се дигна още по тъмно и отиде за риба, без да се обади пито на мама, нито на мене. Той обичаше да се измъква рано, преди още мама да се е размърдала, защото знаеше, че ако го разбере къде отива, ще се ядоса и няма да го пусне. Понякога, като се измъкнеше така, оставаше по три-четири дни край Брайар крик и колкото повече кълвеше рибата, толкоз по-дълго стоеше. Старият беше луд за риба.

Наловеше ли повечко сомове и костури, той палеше огън край брега и още от въдицата сам си ги пържеше. Старият казваше, че е много глупаво да се носи рибата в къщи, защото на женорята винаги им се свидело да овъргалят рибата в достатъчно брашно и не можели да задоволят вкуса му.

Нея заран мама видя, че го няма на закуска, но не рече ни думица и продължи да си гледа работата уж не знае, че тате не си е у дома. След закуска аз отидох зад бараката и помогнах на Хенсъм Браун да олющи царевица и да докара сено за Айда. Ние стояхме там цялата заран, цепехме борина и си приказвахме колко пари ще спечелим, ако продадем всичкото старо желязо от къщи.

Тъкмо чухме в дванайсет часа сирената на дъскорезницата и мама довтаса зад бараката. Тя попита Хенсъм дали знае къде е отишъл тате. Аз си мълчах, защото никога не обичах да издавам стария. Ама в същото време си знаех всичко, защото Хенсъм ми беше казал как заранта старият го кандърдисвал да ходят заедно за риба.

— Слушай, Хенсъм Браун! — каза мама. — Не стой там като пън, а отговаряй, като те питат! Къде е мистър Морис, Хенсъм?

Хенсъм ме погледна под вежди и заби нос в борината, дето я беше цепил цяла заран.

— Ами че не е ли из къщи, мисис Марта? — каза той след малко, като си въртеше очите наоколо и така поглеждаше мама изотдолу, че те се бялваха като чинии.

— Ти знаеш много добре, че не е тук, Хенсъм! — каза мама и тропна с крак. — И стига си го усуквал! Как не те е срам!

— Ама, мисис Марта! — заоправдава се Хенсъм и погледна мама право в очите. — Никак не го усуквам!

— Щом не го усукваш, казвай къде отиде тая заран мистър Морис!

— Може би е отишъл в бръснарницата, мисис Марта. Тия дни го чух да казва, че искал да се подстриже!

— Хенсъм Браун! — каза мама и дигна от земята една тънка пръчка, както правеше винаги, щом и омръзнеше да разпитва. — Искам да ми кажеш истината!

— Ама и аз се мъча да ти кажа истината, мисис Марта! — рече той. — Може би мистър Морис е отишъл до дъскорезницата. Тия дни го чух да казва, че му трябвали няколко дъски да запуши дупките на кокошарника!

Мама се завъртя, отиде до вратата и погледна към задната веранда. Старият винаги си държеше въдицата в ъгъла на верандата и мама знаеше това много добре.

— Мисис Марта — каза Хенсъм, — мистър Морис рече, че отива на някаква ливада да види някакви телета.

Мама бързо се обърна.

— А защо тогава си е взел въдицата? — попита тя и погледна Хенсъм страшната.

— Може би мистър Морис се е отказал и е забравил да ми каже — отвърна той. — Може би си е рекъл, че времето не струва и няма какво да гледа телетата.

— Времето не струва и за твоите опашати лъжи, Хенсъм Браун! — каза мама и се запъти към къщи.

Хенсъм скочи и бързо се затича след нея.

— Ама, мисис Марта, аз ти казвам само каквото ми е казал да ти кажа мистър Морис! Ти знаеш, че ако остане на мене, няма да те излъжа, нали, мисис Марта? Аз ти казах това само защото мистър Морис ми каза да ти го кажа и аз винаги казвам, каквото ми кажат да кажа! Някой път съвсем се обърквам, като трябва в едно и също време да кажа истината хем така, хем иначе, мисис Марта!

Мама отиде в кухнята и затвори вратата. Ние я слушахме дълго време да трака тиганите и тенджерите. След това тя отвори вратата и ме повика.

— Обедът ти е готов, Уилям — каза тя. — И на баща ти обедът е готов, но той не заслужава да получи и един залък до края на живота си!

Точно тогава аз погледнах през двора и едва не паднах от учудване. Главата на стария се подаваше зад оградата точно колкото да му се видят очите. Той стоеше зад високата дъсчена ограда и здравата се вслушваше. Аз сръгах Хенсъм в ребрата да види стария, преди да е успял да каже нещо, дето после ще си има неприятности с тате.

Мама усети, че някой се крие зад оградата, излезе на стъпалата и се изправи на пръсти, да види по-добре. Точно тогава старият си скри главата, но мама го беше вече видяла. Тя хукна през двора и отвори портичката, преди тате да успее да се шмугне зад бараката. После го сграбчи за презрамките на панталона и го повлече към стъпалата на верандата.

— Уилям! — каза ми тя. — Веднага да отидеш в къщи, да затвориш вратите и да пуснеш всички щори! И няма да излизаш, докато не те повикам!

Аз станах и пресякох верандата, колкото може по-бавно. Хенсъм взе да отстъпва към ъгъла, но мама го видя и го викна обратно.

— Стой там и нито крачка повече, Хенсъм Браун! — заповяда тя.

Старият се беше доста оклюмал, докато стоеше в двора, и мама го държеше здравата за презрамките. Той изви очи и ме погледна. Аз исках да му кажа нещо, ама ме беше страх от мама.

— И така, Морис Струп — каза тя и го доведе до първото стъпало, — защо развращаваш това бедно, невинно негърче, като го караш да лъже заради тебе?

Старият погледна Хенсъм и Хенсъм заби нос в земята. Сума ти време всички мълчаха и мене ме хвана страх, че мама ще ме накара да си вляза в къщи, преди да чуя какво ще каже тате.

— Виж какво, Марта — каза той след малко и я погледна. — Трябва да е станала някаква грешка. Аз никога през живота си не съм карал Хенсъм да лъже. Хич и на ум не ми е идвало такова нещо!

— Тогава защо си му казал да каже, че отиваш да видиш някакви си телета, когато си си взел въдицата и си отишъл за риба?

Старият пак погледна Хенсъм и Хенсъм се опита да погледне към градината.

— Ако Хенсъм е казал така, Марта — рече тате, — то значи, че ти е казал самата истина, защото точно това съм правил. Ще знаеш, видях едни от най-хубавите телета, които…

Мама го погледна съвсем страшната, ама не каза нищо. Ясно беше, че хич не му вярва.

Тя гледаше стария, както си имаше обичай да го гледа, когато си има на ум още много работи да му казва, ама е много ядосана да ги каже. След това ме викна да обядвам и влезе в кухнята. Тате и аз се умихме в легена на лавицата, влязохме и седнахме. Изядохме, каквото мама ни даде, без да кажем ни думица. Като свършихме, старият отиде в задния двор и се облегна на оградата да си изкара следобедната дрямка.

Всичко беше мирно и тихо.

По едно време погледнах нагоре и видях, че Хенсъм ми прави знаци да отида при него. Пресякох на пръсти двора и отворих портичката предпазливо, да не изскърца.

Като обиколих бараката, Хенсъм ми зашепна нещо на ухото и посочи към бъзака, дето е зад кокошарника. Там стоеше най-хубавото теле, което съм виждал, откак се помия. Телето беше съвсем младо, с оранжева козина, мека като коприна, а муцунката му беше кръгла и лъскава. То си седеше на сянка под бъзака, гонеше мухите с опашка, хрупаше от наръч прясно откъсната тимофеевка и изглеждаше тъй доволно, както сигурно никога през живота си не е било.

Старият още спеше от другата страна на оградата и ние се бояхме, че ако се разприказваме високо, ще го събудим. Хенсъм взе да ми прави знаци с ръце. Ясно ми беше, че той харесва телето, както и аз си го харесвах. Той няколко пъти го обиколи и ту го потупваше по задницата, ту го гладеше по муцунката.

Докато галехме телето и му се радвахме, чух някой да чука на предната врата. Точно тогава погледнах през оградата и видях, че мама излиза от кухнята, бърше си ръцете в престилката и тръгва към входа. Изтичах край бараката и отидох на пръсти до предната веранда да видя кой идва.

На верандата стоеше човек с работен комбинезон и сламена шапка. Точно тогава мама отвори стъклената врата и излезе отпред.

— Живо-здраво, мисис Струп! — каза той, свали си шапката и я скри зад гърба си. — Аз съм Джим Уейд, от ливадите край Брайар крик.

Мама се здрависа с него и рече нещо, дето не можах да го чуя.

— Дошъл съм да ви питам дали не сте видели с мистър Струп едно теле наблизо? — каза той. — Тая заран загубих едно теле и едни хора ми рекоха, че са видели такова теле да идва към вас.

— Нищо не зная — каза мама. — Не съм виждала никакви телета. Мъжът ми отиде за риба тая заран и ако беше видял теле, сигурно щеше да каже.

Мистър Уейд се извърна и погледна към улицата.

— Чудна работа! — каза той. — Аз пък бях сигурен, че ще го намеря тъдява. Долу един човек от пазара ми рече, че едно теле идвало насам тъкмо когато в дванайсет часа свирела сирената на дъскорезницата.

Мама пак поклати глава и каза, че днес не била виждала никакво теле край къщи.

— Ще знаеш, мисис Струп — каза мистър Уейд и взе да си клати главата насам-натам, — тая работа е много чудна. Един от моите ратаи ми рече, че заранта някакъв човек минал през моята ливада с тимофеевката, откъснал един наръч и го пъхнал в пазвата си. Аз първо не обърнах внимание, но малко преди пладне друг от ратаите ми рече, че видял човек да върви по пътя към града с въдица на рамо и да води теле подире си. Той ми каза, че човекът с въдицата спирал честичко, вадел снопче тимофеевка от пазвата си и го връзвал на въдицата. Телето вървяло след него по целия път, додето се изгубили. Скоро след туй се усетих, че едно от телетата ми го няма на пасбището. Затуй казвам, че тая работа е много чудна. Хич не знам какво да си помисля. Има нещо не както трябва тука.

Лицето на мама взе да става неспокойно, но тя не рече ни думица.

— Хич и нямаше да ви безпокоя, мисис Струп — каза той, — ама така ми рекоха в града видели, казват, едно теле да се върти тъдява. Затуй и влязох да попитам..

Мама се сбогува с мистър Уейд и отвори стъклената врата. След като тя се прибра вътре, мистър Уейд бавно слезе по стъпалата и погледна първо надолу, после нагоре по улицата. Точно преди да заслиза към града, той коленичи и се загледа под къщата. Къщата беше построена един метър над земята и отдолу имаше доста място, та можеше да се навре не само куче, ами и цяла коза. Като погледа някое време, той стана, отупа си праха от коленете и заслиза по улицата.

Аз се затичах обратно към бараката. Старият беше станал и никакъв не се виждаше. Хенсъм Браун седеше на дъсчената ограда с гръб към къщи и гледаше нещо от другата страна. Точно тогава видях мама да върви през къщи и да тръшка вратите една след друга, затова се проврях през портичката, преди да е излязла на задната веранда и да ме види.

Хукнах към бараката и най-напред видях стария под сянката на бъзака. Той държеше сноп-че прясно откъсната тимофеевка и го подаваше на телето да си зобне. Хенсъм още беше на оградата и гледаше, без да каже ни думица.

— Милото ми Суки — каза тате на телето, почеса го по врата и го затупа по гърба.

Точно тогава мама дотича през портичката. Тя се закова на място, като видя стария и телето.

— Милото ми Суки — каза той и продължи да гали телето. — Сукалчето ми Суки, милото ми!

Точно тогава мама изохка, всички се обърнаха и я видяха.

— Марта! — каза старият, като отстъпи до едната стена и загледа мама. — Какво си се разтревожила бе, Марта? Да не ти е лошо!

Мама дигна глава и закрачи към нас.

— Морис! — каза тя тихо. — За бога, как можа, Морис?

Тате се върна при телето и му подаде да си хрупне от тимофеевката.

— А бе знаеш ли каква чудна работа, Марта? — каза той. — Отивам тая заран рано-рано за риба край Брайар крик, а рибата за проклетия не ще да клъвне нито веднъж. Решавам да се върна в къщи и да си опитам късмета друг път. По пътя пресичам една ливада с най-хубавата тимофеевка, дето съм виждал от години,-и понеже й обичам много миризмата, откъсвам си, ей тъй на, няколко снопчета! След малко излизам на шосето и по едно време, като се обръщам, що да видя. — зад мен върви теле! Изглежда ми на изгубено. Отначало аз не му обръщам внимание, но като стигам до къщи, пак се извръщам и що да видя — пак същото теле! Понеже по туй време бях в двора зад бараката, какво друго можех да направя, освен да му дам малко от тимофеевката, дето си я бях натъпкал в пазвата, защото й обичам миризмата. Не е ли чудна тая работа, а, Марта?

Мама се приближи и огледа телето. Телето продължаваше да яде от тимофеевката и пет пари не даваше за никого.

— Уилям! — рече изведнъж мама, като се обърна и ме погледна. — Веднага да отидеш в къщи, да пуснеш всички щори и да затвориш вратите! И не искам да излизаш, докато не те повикам!

Щом мама ми кажеше да отида в къщи, това винаги значеше, че ще хока стария. Аз много мразех да се прибирам и да оставям стария сам, когато мама го хока, но трябваше да я послушам.

Като каза това, мама се обърна и погледна Хенсъм на оградата. Без никой нищо да му казва, Хенсъм скочи долу, колкото можеше по-бързо.

— Хенсъм, върви някъде по-далече оттук и стой там, докато те повикам!

Хенсъм веднага тръгна през градината.

— И ако някой ти заговори за телета, да си държиш устата, ясно ли ти е, Хенсъм Браун? — каза мама. — Иначе, ако не си опичаш акъла, пак ще се оплетеш в собствените си лъжи! Скрий се някъде по-далеч от хората, докато те викна. Чуваш ли, Хенсъм?

— Чувам, госпожа; мисис Марта — каза той.— Както казваш, тъй ще направя. Аз винаги се мъча да правя, каквото ти и мистър Морис ми казвате да правя, мисис Марта!

Хенсъм продължи през градината, но аз си останах зад оградата, без да могат да ме видят.

— Е, много хубаво, Морис Струп! — каза мама и се завъртя към стария. — Чудесно! Какво ще кажеш сега за свое оправдание? Не стига, че си отишъл да крадеш телето на Джим Уейд, ами почваш да ми съчиняваш и разни измишльотини! И най-лошото е, че оплиташ в кражбите си и Хенсъм Браун, бедното невинно негърче, като го караш да лъже заради тебе!

— Ама чакай бе, Марта! — каза тате. — Недей така да се нахвърляш изведнъж! Това теле от само себе си тръгна с мене за.къщи. Какво мога да направя, когато то …

— Какво можеш да направиш ли? Разбира се, че нищо не можеш да направиш, щом си отишъл и си откъснал от тимофеевката на мистър Уейд, примамил си телето с нея, вързал си я на тая твоя въдица и си я размахвал под носа му крачка по крачка, докато дойдете дотука!

Старият се беше доста оклюмал, преди да измисли какво да каже. В същото време той се чудеше отде мама знае за откъсването на тимофеевката и цялата тая работа.

Мама го погледна съвсем страшната, но не каза нищо. Тя гледаше как телето си хрупка от снопчето тимофеевка.

— Мога да си го обясня само с туй, че телето съвсем от само себе си ме хареса — каза старият. — Хич не виждам друга причина…

— Още тая вечер, щом залезе слънцето, Морис Струп, ти ще вземеш това теле и ще го върнеш в пасбището на Джим Уейд, отдето си го откраднал. И ако срещнеш човек по пътя, бил той бял или черен, ще се криеш в драките, докато мине, защото аз не искам хората да разправят, че посред бял ден крадеш телета и ги водиш в къщи!

Старият се обърна и погледна телето, а телето също изви глава и го погледна. То продължи да го гледа, ей тъй, както си преживяше.

— Ама нали е много сладко ма, Марта? — каза той и го помилва по муцунката и врата. — Милото ми Суки, сукалчето ми!

Телето се обърна и погледна мама. След миг мама отиде при телето и го поглади по муцунката. Телето продължи да гледа мама право в очите, а тя стоеше, сякаш не можеше да си откъсне погледа от него.

Те стояха така дълго време и се гледаха в очите. Старият извади от пазвата си друго снопче тимофеевка.

— Милото ми Суки — каза мама, като пое тимофеевката от стария и я пода те на телето. — Срамота ще е да го връщаме обратно там и да го караме да стои цял ден на ливадата. Като вали дъжд и е студено, то може и да простине, горкото!

Тате мръдна малко, облегна се на бъзака и загледа мама и телето. Сега той се беше съвсем успокоил.

— Милото ми Суки! — рече мама и го поглади по муцунката и врата. — Сукалчето ми, милото ми!