Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (30)

30.

Две коли се приближиха до бариерата и бяха пропуснати без дори намек за проверка. Голяма група войници веднага ги обкръжи.

Когато от втората кола слезе висок, здраво сложен мъж, Азиз прошепна:

— Генерал Хамил — Багдадския бръснар. Навсякъде ходи с бръснач, закачен на ключодържателя.

— Знам му биографията — каза Крац. — Известно ми е дори името на младия лейтенант, с когото съжителства.

Майор Саид стоеше в стойка мирно, застинал с ръка, вдигната за отдаване на чест, и дори само тази подробност бе предостатъчна на Скот, за да почувства, че този човек е от ранг и с калибър, значително превъзхождащи тези на офицера, с когото бе контактувал досега. Разгледа внимателно лицето на облечения във военна униформа мъж, декориран с няколко редици лентички за военни отличия повече от майора, спря поглед на черните кожени ръкавици, обърна внимание на офицерския стик. Лицето на генерала излъчваше жестокост. Дори войниците в кордона не бяха в състояние да прикрият страха си.

Майорът посочи Скот и нареди:

— Ела тук.

— Имам чувството, че говори на теб — ненужно поясни Крац.

Скот кимна и тръгна към военните.

— Господин Бернстром — каза генералът и свали ръкавицата от дясната си ръка, — аз съм генерал Хамил.

Скот се ръкува с него.

— Извинете, че ви накарах да ме чакате. Да не се бавим тук. Моля ви, покажете ми вашия сейф, който, изглежда, силно е впечатлил майор Саид.

И без да каже нито дума повече, генералът се обърна и закрачи към сградата. Скот го последва. За пръв път през живота си изпитваше страх.

 

 

Хана започна да лъска голямата маса, загледана в Декларацията за независимостта. Пергаментът беше в толкова окаяно състояние, че изглеждаше немислимо да бъде реставриран, дори ако успееха да го върнат във Вашингтон.

Надникна през вратата в късия коридор и веднага забеляза сваления от камиона сейф. Беше отворен. Охраняваха го други двама войници, които бърбореха също като двамата пред Залата на Съвета.

Хана бавно тръгна по коридорчето, като бършеше праха по дървената ламперия. След малко се озова пред сейфа, което й даде възможност да надзърне във вътрешността му. Дори си позволи да направи крачка напред и да се взре в това чудо. Единият от войниците безцеремонно я ритна и тя падна в сейфа. Последва лесно предвидим гръмогласен смях. Готвеше се да се обърне и да реагира, но в същия миг погледът й попадна на дългия картонен цилиндър, търкалящ се в ъгъла. Наведе се, придърпа го към себе си и го скри под дългите си поли — можеше да го използва, за да предаде съобщение на Саймън, пусна кърпата и кутията с препарата на пода в сейфа, отстъпи заднишком и побягна по коридора, сякаш за да избяга от нахалниците.

В залата извади нова кърпа от кашона и поднови лъскането на масата, докато не се премести така, че да не могат да я видят от коридорите. Коленичи до масата, извади тубуса, отвъртя капачката и видя, че вътре има нещо. Извади пергамента, разви го и не повярва на очите си: това бе великолепно копие на Декларацията, явно изработено от професионалист, макар да си личеше, че някой се е опитвал да го повреди. Веднага схвана, че този някой е Саймън, който несъмнено търсеше начин да смени оригинала с копието.

 

 

Крац изчака генерал Хамил и Скот да влязат в сградата, после, без да бърза, се качи в кабината и се загледа през предното стъкло. Доколкото можеше да прецени, никой не се интересуваше от тях.

— Много е лесно — замислено прошепна той. — Прекалено лесно. — Коен и Азиз гледаха право пред себе си, без да коментират. — Щом се намеси и Хамил, значи подозират нещо. Сега е моментът да разберем кой какво знае.

— Какво имате предвид, сър? — попита Коен.

— Имам чувството, че нашият майор май не е съвсем в играта. Или не са го инструктирали, или смятат, че не би могъл да се справи, ако му поверят по-сложна роля.

— Или и двете — подсказа Азиз.

— Или и двете… Е, нека разберем как стоят нещата. Азиз, искам ти и Коен да се разходите до бариерата. Кажете на пазачите, че отивате да хапнете нещо и ще се върнете след няколко минути. Ако откажат да ви пуснат, ще имаме истински проблем, защото това би означавало, че са информирани за намеренията ни. В този случай се върнете в кабината, а аз ще обмисля как да действаме по-нататък.

— А ако ни пуснат? — погледна го Коен.

— Тогава изчезнете от погледа им — нареди Крац, — но наблюдавайте камиона. С тези зяпачи наоколо това едва ли ще бъде много трудно. Ако се появи професор Брадли с тубуса и ако аз сложа ръката си на рамката на прозореца, както я държа сега, се върнете колкото може по-бързо, защото това ще означава, че веднага трябва да се махнем оттук. И, Коен… ако по някакви причини мен ме няма, а професорът предложи да се отбиете до Министерството на външните работи, не се подчинявай. — Коен кимна, макар да нямаше ни най-малка представа за какво говори полковникът. — Ако се случи нещо непредвидено и се окажете в затруднено положение, изтеглете се за около час и се надявайте номерът да мине.

— Разбрано, сър — отговори Коен.

— Вземете ключовете — нареди Крац. — Тръгвайте.

Крац слезе на бетонната настилка, тръгна към майор Саид, който за пореден път внимателно слушаше каквото му нареждаха по телефона, и му даде да разбере, че иска да привлече вниманието му. Погледна през рамо — Азиз и Коен се приближаваха към бариерата.

Крац спря пред майора. Азиз стигна до бариерата и заприказва единия от пазачите.

След малко двамата бяха пуснати да излязат. Секунди по-късно вече бяха сред тълпата.

Майор Саид приключи разговора си и попита:

— Какво има?

Крац му предложи цигара и поиска огънче.

— Не пуша — каза офицерът и го отпрати с вяло махване на ръка.

Крац бавно се върна при камиона, качи се в кабината, седна зад волана и впери поглед в разтворената врата на главния вход на щабквартирата на партията Баас.

 

 

Хана не можеше да откъсне поглед от закованата на стената Декларация за независимостта. Беше само на няколко крачки от нея. Изчака поредния изблик на смях отвън, отиде до документа и се опита да извади пироните. Три от тях излязоха без усилие, но онзи в горния десен ъгъл отказваше да се разхлаби. След няколко секунди напразни опити Хана разбра, че няма друг избор, освен внимателно да издърпа безценната реликва през главичката на гвоздея. Когато пергаментът най-сетне се озова в ръцете й, тя се върна при масата, сложи оригинала на пода, взе копието и бързо се върна при стената, за да го закачи.

Огледа резултата от работата си, върна се при масата, коленичи на пода, нави оригинала и го пъхна в тубуса, който пак скри под полите си. Въздъхна с облекчение — току-що бе изживяла двете най-дълги минути в живота си. Разбираше, че не може да рискува да изнесе цилиндъра от сградата, защото на постовите можеше да им хрумне отново да я „обискират“. А алтернатива не съществуваше. Тя излезе в късия коридор, отиде до сейфа и остави цилиндъра да се изхлузи незабелязано на пода в ъгъла — точно на мястото, от което го бе взела. Вдигна „забравените“ кърпа и кутия с паста, излезе, показа ги на постовите и изтича обратно по коридора към залата.

Чувстваше, че трябва да се махне оттук колкото може по-скоро, и знаеше, че по някакъв начин трябва да се свърже със Саймън.

И изведнъж чу гласове.

Асансьорът се отвори, генералът излезе и тръгна към залата.

— И колко е голям този сейф? — попита той Скот.

— Два метра и седемдесет височина, два и десет широчина и два и четиридесет дълбочина — отговори без замисляне Скот. — Достатъчно просторен, за да проведете частен разговор в него, ако желаете, генерале.

— Така ли? — каза Хамил. — Информираха ме, че сейфът се отваря от един-единствен човек. Вярно ли е това?

— Абсолютно, генерале. В това отношение се придържахме стриктно към спецификациите на вашето правителство.

— Казаха ми освен това, че сейфът можел да устои на атомна атака. Така ли е наистина?

— Да — потвърди Скот. — Стените на сейфа са дебели петнайсет сантиметра и ще издържат на атомна експлозия, освен при пряко попадение. Ако това не се случи, съдържанието на сейфа ще бъде запазено дори ако сградата около него бъде изтрита от лицето на земята.

— Впечатляващо — изсумтя генералът, влезе в залата, следван от Скот, и с досада забеляза, че чистачката лъска масата.

Скот за миг хвърли поглед на пергамента на стената.

— Наистина чудесен сейф, господин Бернстром — чу се гласът на генерала откъм коридора. Двамата войници бяха замръзнали в стойка „мирно“.

Генералът огледа сейфа, после влезе в него, видя тубуса на пода, наведе се и го взе.

— Калъф за портрет — побърза да обясни Скот и посочи портрета на Саддам Хюсеин.

— Вие очевидно сте човек, който мисли и за най-дребните подробности, господин Бернстром — каза Хамил. — От вас би излязъл достоен полковник в някой от моите полкове. — Той се изсмя на шегата си и подаде тубуса на Скот.

Хана се вслушваше напрегнато във всяка изговорена дума. Прецени, че трябва да напусне сградата колкото може по-бързо и по някакъв начин да уведоми Крац какво е направила.

— Искате ли да ви покажа как да програмирате сейфа? — каза Скот. Хана вече беше при вратата на излизане от Залата.

— Не, не, не на мен — побърза да го спре Хамил. — Единствен президентът ще отключва този сейф. — Това бяха последните думи, които Хана чу, преди да излезе и да мине покрай двамата постови в дългия коридор.

Когато стигна при вратата на стълбищната площадка, Хана се обърна. Генералът тъкмо влизаше в залата, следван от Скот, който държеше тубуса.

Хана едва се сдържа да не изкрещи от възторг.

Скот осъзна, че едва ли ще има шанса да направи размяната, след като дойде Саддам, така че когато генералът влезе в залата, съзнателно изостана, а после скочи напред и заби палец в червения бутон. Вратите внезапно се затвориха с трясък.

Алармената система се задейства с пронизителен вой и всички изходи бяха блокирани. Хана стреснато подскочи и погледна генерал Хамил и четирима гвардейци.

Генералът й се усмихна:

— Госпожица Копец, доколкото ми е известно. Радвам се да се запозная с вас. Опасявам се, че ще трябва да изчакаме няколко минути, преди към нас да се присъедини и професор Брадли.

Войниците заобиколиха Хана, а генералът се загледа в екрана на монитора над вратата, където се виждаше Скот, който тъкмо натискаше някакъв бутон отстрани на часовника си. После изтича до стената, бързо извади копието от картонения цилиндър и го сравни с оригинала. Прецени, че го е повредил в приемлива степен, но за всеки случай се изплю върху подписите на Луис Морис и Джон Уидърспуун, после обърна пергамента, потърка лицевата му страна в бетонния под, отново го сравни с документа на стената и започна да изважда пироните, но и той се затрудни с горния десен, така че също като Хана изтегли реликвата през главата на пирона. Шейсет секунди.

Хана гледаше екрана, загубила дар слово от ужас. Генералът се обаждаше някому по телефона.

Скот закрепи копието от цилиндъра, като внимателно натисна пергамента върху пирона, който не бе успял да извади. Деветдесет секунди. Взе копието на Долара от масата, нави го и го сложи в цилиндъра. Сто и десет секунди. Тръгна към вратата, спря и вдиша и издиша дълбоко няколко пъти… В този момент воят на алармената система заглъхна и вратите с щракване се разблокираха. Скот, който прекрасно разбираше, че няма да мине много време и ще се разбере откъде е била задействана алармата, излезе в коридора, сви рамене и невинно се усмихна на генерала.

 

 

Крац седеше на шофьорската седалка и следеше с поглед майор Саиб. Внезапно майорът вдигна телефона до ухото си, после бързо извади пистолета си, тревожно погледна към кабината, излая някаква заповед и само след секунда камионът бе заобиколен от войници с автомати.

Майорът се приближи с бърза крачка и попита:

— Къде са другите двама?

Крац сви рамене. Саид се обърна и хукна към сградата.

Крац бавно почна да отлепва пластира под часовника си, внимателно извади малкото зелено хапче под лепенката и го сложи в шепата си. Десетки чифтове очи бяха впити в него. Той се закашля, вдига ръка пред устата си и глътна хапчето.

Саид се върна все така на бегом и закрещя поредните си заповеди. Секунди по-късно до камиона спря кола.

— Слизай! — кресна майорът на Крац и той отвори вратата на кабината и слезе по стъпалата. Блъснаха го към задната врата на дошлата кола, набутаха го на седалката и двама мъже в тъмни костюми седнаха от двете му страни. Единият окова ръцете му на гърба, а другият сложи превръзка на очите му.

Коен и Азиз гледаха от другата страна на улицата.