Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honour Among Thieves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Въпрос на чест (Крадец на крадците)

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-140-6

История

  1. — Добавяне

На Джефри и Бабс

Първа част

Когато в хода на човешката история…

1.

Ню Йорк

15 февруари 1993

Антонио Кавали гледаше втренчено арабина. Струваше му се прекалено млад, за да бъде заместник на посланика.

— Сто милиона долара — каза Кавали много бавно и с необходимото уважение към подобно число.

Хамид Ал-Обайди щракна с превъзходния маникюр на палеца си едното мънисто на броеницата. Тракането започваше да опъва нервите на Кавали.

— Сто милиона долара са напълно приемливи — отговори с английски акцент заместник-посланикът.

Кавали кимна. Единственото, което го притесняваше в тази сделка бе, че Ал-Обайди не бе направил опит да се пазари, макар той да бе поискал от арабина сума, два пъти по-висока от онази, която разчиташе да получи. Кавали бе научил на собствен гръб колко е опасно да се доверяваш на човек, който не се пазари. Защото това по правило означаваше, че този човек поначало няма намерение да плаща.

— Ако сме се споразумели за сумата — каза той, — остава само да уточним как и кога ще бъде направено плащането. — Заместник-посланикът премести следващото мънисто и едва тогава кимна. — Десет милиона ще бъдат изплатени в наличност веднага — продължи Кавали, — а оставащите деветдесет милиона ще бъдат внесени по сметка в швейцарска банка, когато бъде изпълнен договорът.

— И какво ще получа срещу моите десет милиона? — поинтересува се заместник-посланикът и изгледа втренчено мъжа пред себе си — произходът на събеседника му не можеше да се скрие, също както и неговият.

— Нищо — отговори Кавали, макар дълбоко в себе си да бе съгласен, че арабинът има право да пита. В края на краищата, ако Кавали не спазеше своята част на договора, заместник-посланикът можеше да загуби нещо доста по-важно от някаква сума държавни пари.

Ал-Обайди премести ново мънисто. Съзнаваше, че всъщност няма особен избор — бяха му трябвали цели две години само и само за да се добере до този разговор с Антонио Кавали. Междувременно Клинтън се бе нанесъл в Белия дом, а собственият му държавен глава бе започнал да губи търпение в жаждата си за отмъщение. Ал-Обайди разбираше, че ако не приеме условията на Кавали, шансовете му да намери друг способен да изпълни задачата преди 4-ти юли могат да се сравнят с вероятността при последното завъртане на рулетката да се падне нула.

Кавали вдигна поглед към грамадния портрет на стената зад гърба на заместник-посланика. Първият му контакт с Ал-Обайди бе станал само четири дни след приключването на войната. Тогава американецът бе отказал да се занимава с арабина, може би просто защото малцина вярваха, че лидерът на неговата страна все още ще бъде жив към момента на предварителната среща.

Но месеците се изнизваха и Кавали бе започнал да вярва, че потенциалният му клиент може да оцелее по-дълго от президента Буш. Точно затова се бе съгласил на среща с цел изясняване на намеренията.

Договореното място на тази среща бе кабинетът на заместник-посланика в Ню Йорк на Източна 39-а улица. Тук наистина бе по-оживено, отколкото Кавали би искал, но това поне доказваше сериозността в намеренията на клиента, желаещ да инвестира сто милиона долара в начинание с подобен мащаб.

— И как бихте желали да ви бъдат изплатени първите десет милиона долара? — подпита Ал-Обайди така безгрижно, сякаш обсъждаше с агент на недвижима собственост капарото за малка къщурка.

— Цялата сума трябва да бъде внесена при банкерите ни в Ню Арк, Ню Джърси, в използвани, немаркирани стодоларови банкноти — обясни американецът, като присви замислено очи. — И… господин Обайди — допълни той, — има ли смисъл да ви уверявам, че разполагаме с машини, които биха могли да проверят…

— Забравете за всякакви безпокойства дали ще спазим нашите задължения по сделката — прекъсна го Ал-Обайди. — Парите, ако мога да използвам собственото ви клише, са капка в океана. Моята единствена грижа е доколко сте в състояние да изпълните вашата част от договора.

— Едва ли щяхте да настоявате толкова много на тази среща, ако имахте някакви съмнения дали ще разговаряте с хората, способни да свършат работата — отвърна Кавали. — Въпросът по-скоро е доколко вие сте в състояние да съберете подобна сума за толкова кратко време.

— Сигурно ще ви е любопитно да научите, господин Кавали — отговори заместник-посланикът, — че парите вече чакат в касета в трезора на сградата на Обединените нации. Иронично, нали — кой би очаквал да намери толкова пари, оставени на съхранение в хранилището на една фалирала организация. — Усмивката му подсказваше, че арабинът се гордее със способността си да пуска подобни остроумия, макар устните на Кавали да не бяха трепнали. — Десетте милиона ще бъдат внесени във вашата банка още утре сутринта — продължи Ал-Обайди и се надигна от писалището си, за да покаже, че смята срещата им за приключена. Заместник-посланикът подаде ръка и гостът му неохотно я пое.

Кавали вдигна за последен път поглед към портрета на Саддам Хюсеин, обърна се и бързо излезе.

* * *

Когато Скот Брадли влезе в залата, всички притихнаха.

Той остави конспекта пред себе си и си позволи бързо да огледа лекционната зала. Тя бе претъпкана от дошли да научат нещо млади студенти, които вече нетърпеливо чакаха, извадили химикалки над жълтите адвокатски бележници.

— Казвам се Скот Брадли — почна най-младият професор на Факултета по право — и това ще бъде първата от четиринайсет лекции на курса по конституционно право. — Седемдесет и четири лица оглеждаха високия мъж, който явно не бе забелязал, че най-горното копче на ризата му е откъснато, и несъмнено не бе могъл да реши тази сутрин на коя страна да среше косата си. — Бих искал да започна с една донякъде лична декларация — продължи той. — В тази страна има много причини да се практикува право, но за вас трябва да е достойна само една — определено единствената, която ме интересува. Тя има отношение към всеки аспект на правото, което предстои да се превърне във ваша професия, и е изказана по възможно най-добрия начин в общоприетата Декларация на тринайсетте Съединени американски щати: че всички хора се раждат равни и че Създателят им е дал неотменими права, сред които правото на живот, свобода и търсене на щастието. В това единствено изречение е онова, което отличава Америка от всички останали страни по света… От 1776 година насам в някои аспекти нашата нация е постигнала голям напредък — продължи професорът, все още без да поглежда бележките си, подръпна надолу реверите на поизносеното си сако, — но в други ние стремглаво се носим назад. Всеки от присъстващите в тази зала ще стане част от следващото поколение законотворци или закононарушители… — той направи къса пауза и огледа смълчаната аудитория, — но едно е несъмнено: на вас ви е дадено възможно най-ценното средство, с което да направите своя избор, а именно, първокласен мозък. Когато аз и колегите ми приключим с вашето обучение, вие ще бъдете изправени пред избора дали да излезете в реалния свят и да игнорирате Декларацията за независимостта, приемайки, че тя не е нищо повече от къс овехтял пергамент, старомоден и нямащ отношение към императивите на съвременната епоха, или… — нова драматична пауза — да допринесете за благото на обществото, като застанете на страната на закона. Това е пътят, избиран от големите адвокати. Лошите адвокати — и забележете, че не казвам „глупавите“ — са онези, които започват да търсят вратички в законите, което — запомнете това — е само на крачка от нарушаването им. На онези от вас, които са тук с намерението да поемат по този път, аз не мога да дам нищо, защото те не са дошли да се учат. Те, разбира се, са свободни да посещават моите лекции, но няма да постигнат нищо повече от това физическо присъствие. — В залата бе толкова тихо, че Скот вдигна поглед, за да се убеди, че студентите не са се изнизали тихомълком. — Нека поясня, че последните думи не бяха мои — той гледаше напрегнатите им лица, — а на декан Томас У. Суон, които е преподавал от тази катедра първите двайсет и седем години на века. Не виждам причина да не споделя неговата житейска философия при всяка моя първа лекция пред студентите от Правния факултет на Йейлския университет. — Професорът най-сетне отвори папката пред себе си. — Логиката — започна той — е едновременно науката и изкуството да стигаме до правилните заключения. „Здравият разум“, чувам ви да казвате. И нищо повече от това, напомня ни Волтер. Само че онези, които викат на помощ „здравия разум“, най-често са същите, които страдат от интелектуален мързел… Навремето Оливър Уендел Холмс написа: „Законът живее не чрез логиката, а чрез житейския опит“. — Моливи и химикалки се понесоха трескаво по жълтите листа и не спряха през следващите петдесет минути.

Когато приключи, Скот Брадли затвори папката, събра си бележките и напусна залата. През последните десет години той нито веднъж не бе оставал да уважи аплодисментите, с които по правило бе изпращана уводната му лекция.

 

 

Хана Копец бе смятана едновременно за аутсайдер и самотник от онези, чието мнение имаше значение, макар второто често да бе разглеждано като предимство.

Бяха й казали, че шансовете й да се класира са нищожни, но ето че тя бе издържала най-трудната част — дванайсетмесечната физическа подготовка — и макар, въпреки миналото си, досега да не бе убивала човек — защото шест от последните осем кандидати бяха убивали — отговарящите за тази фаза на обучението вече бяха убедени, че е способна на това. А и самата Хана знаеше, че може да го направи.

Самолетът бе излетял от телавивското летище „Бен Гурион“ за „Хийтроу“, а Хана за кой ли път се бе замислила над причините, тласнали една двайсет и четири годишна жена във върха на кариерата си да кандидатства за работа в Института за разузнаване и специални задачи — по-известен като Мосад — макар нееднократно да бе имала шанса да си намери богат съпруг в поне дузина привлекателни световни столици.

Трийсет и девет ракети „Скъд“ се бяха стоварили върху Тел Авив по време на Войната в Залива. Тринайсет човешки същества бяха загинали. Въпреки нададения вой и биенето в гърдите, израелското правителство така и не бе направило опит да отмъсти за нападението, най-вече заради твърдата политика, следвана от Джеймс Бейкър, който бе дал уверения, че силите на коалицията ще довършат започнатата работа. Само че американският държавен секретар не бе изпълнил обещанието си. „От друга страна — често си мислеше Хана — нали все пак не Бейкър е загубил цялото си семейство само за една нощ.“

Така че в деня, когато я изписаха от болницата, Хана без колебание бе кандидатствала в Мосад. Първоначално се бяха отнесли с пренебрежение към заявлението й: очевидно смятаха, че травмата й ще отшуми с времето. Но тя бе посещавала главното управление на Мосад всеки ден без изключение през следващите две седмици и към края на този период началниците бяха започнали да мислят, че душевната й рана не само няма да зарасне така лесно, но и че дори — това се оказа особено важно — започва да загноява.

На третата седмица, без да скриват неохотата си, й разрешиха да се включи в групата на трениращите, уверени, че няма да издържи повече от няколко дни и че след това с облекчение ще се върне към кариерата си на манекен. Предположението им не се сбъдна — втора грешка. За Хана Копец желанието да отмъсти се оказа много по-силен наркотик от амбицията. В резултат през следващите дванайсет месеца работният й ден започваше няколко часа преди зори и свършваше много след залез. Тя се научи да яде храна, от която би се погнусил и просяк. Забрави какво е това да спиш на дюшек. Провали всички опити да я пречупят по какъвто и да било начин. Справяше се с инструктори, които се опитваха да се отнасят с нея по-нежно, подлъгани от крехката й външност и красивото й тяло, докато един ден не счупи крака на един — той просто не вярваше, че тя може да се движи толкова бързо. В класната стая съобразителността й не бе посрещана с такава изненада, което не пречеше всички да бъдат нащрек, когато се обръщаха към нея.

И ето че в крайна сметка бе постигнала своето.

Още от детските й години за нея бе съвсем естествено да говори на няколко езика. Беше родена през 1968 в Ленинград. Четиринайсет години по-късно баща й почина и тя веднага кандидатства за емиграция в Израел. Новите либерални ветрове, веещи над Прибалтика направиха желанието й възможно.

Семейството й не се задържа в кибуца дълго — майка й, все още привлекателна и лъчезарна жена, получи няколко предложения за брак, едно от които от заможен вдовец. И прие.

Веднага след като завърши средно образование, Хана кандидатства в няколко университета в Европа и Америка — искаше да продължи с изучаването на езици. Майка й не бе одобрила идеята. Тя често й бе намеквала, че с тяло като нейното, с пищната й лъскава черна коса и лице, каращо главите на мъжете от седемнайсет до седемдесет да се извъртат автоматично към нея, следва да обмисли кариерата на фотомодел. На което Хана винаги се смееше и обясняваше, че планира животът й да се развие по по-добър начин.

Няколко седмици по-късно, след поредното интервю — този път във „Васер“ — тя замина за Париж, където семейството й бе решило да прекара летния отпуск. В намеренията й влизаше да посети и Рим и Лондон, но край нея се появиха много галантни французи и след три седмици тя с изненада осъзна, че така и не е напуснала френската столица. В последния ден от отпуската модната агенция Mode Rivoli й предложи договор за сума, каквато не биха могли да й донесат никакви университетски степени. Така че тя даде на майка си обратния билет за Тел Авив и остана в Париж за първата си работа. Преди още да се установи там за по-дълго, сестра й Рут отиде да учи в Цюрих, а брат й Давид постъпи в лондонския колеж по икономика.

През януари 1991 децата се върнаха в Израел, за да отпразнуват заедно петдесетгодишния рожден ден на майка си. Рут вече бе студентка в колежа по изкуства „Слейд“, Давид приключваше доктората си, а Хана за пореден път се бе появила на корицата на „Ел“.

По това време американците струпваха войски на кувейтската граница и много израелци мислеха с тревога за война, но вторият баща на Хана успокояваше всички, че този път Израел няма да бъде забъркан, значи причини за безпокойство няма, а освен това, нали домът им се намира в северните покрайнини на града, значи е в безопасност.

Седмица по-късно, в нощта на юбилея на майка им, цялото семейство яде и пи повече от обикновеното, и сигурно това бе причината всички да спят малко по-непробудно от обичайното. Когато се събуди, Хана се намери привързана за рамката на болнично легло. Трябваше да минат няколко дни, докато сметнат, че е безопасно да й кажат, че майка й, брат й и сестра й са убити на място от отклонила се ракета. Бяха оцелели само тя и вторият й баща.

Хана остана в болницата няколко седмици и през цялото време планираше отмъщението си. Когато я изписаха, вторият й баща й каза, че се надявал тя да се върне към манекенството, но щял да я подкрепи, ако вземела друго решение.

Хана му каза, че възнамерява да постъпи в Мосад.

Каква жестока ирония на съдбата, че в този момент тя бе на борда на самолет, летящ за Лондон, а не брат й, който трябваше да довърши работата си в лондонския колеж. Всъщност Хана бе един от осемте агенти, изпратени в английската столица, за да изкарат курс по арабски за напреднали. Вече бе изкарала цяла година вечерно обучение. Още половин година и самите иракчани щяха да си мислят, че е родена в Багдад. Вече мислеше на арабски — но невинаги мислеше като арабин.

Самолетът проби облачната пелена и Хана се загледа през илюминатора към Темза. Докато бе работила в Париж, често й се бе случвало да започва деня си на Бод стрийт и в Челси, да прекарва следобедите си в Аскот или Уимбълдън и да приключва в „Ковънт Гардън“ или „Барбикън“. Но днес завръщането в този така добре познат й град не й носеше радост.

Този път я интересуваше единствено една известна само на посветените катедра към Лондонския университет. И един дом, познат на малцина под името „Чок Фарм“.