Сесили фон Зигесар
Искам точно теб (24)

Момче от Горен Ийст Сайд напуска семейното гнездо

— Кажи честно, това прекалено ли е? — попита Джени. Ванеса седеше в единия край на леглото на Джени и я снимаше, докато си избираше тоалет за фотосесията. Ванеса трябваше да помага на Дан при опаковането на багажа, но той се бе натъкнал на една тетрадка със стихове, писани, когато е бил на тринадесет, и сега бе зает да търси някой поетически бисер, който може да се осъвремени.

Успех в търсенето!

Джени си беше наумила да се появи на фотосесията без сутиен, което не правеше никога, поне не на обществени места. Освен това беше решила да си сложи светлосиня тениска, прилепнала по тялото.

— Е, какво ще кажеш?

— Прекалено е — отвърна Ванеса прямо, като се стараеше да придържа фокуса над раменете на Джени, за да не бъде ограничен филмът й за лица над 18.

— Наистина ли? — Джени се обърна, за да провери как изглеждаше задникът й в огледалото на гърба на вратата на гардероба. В новите й дънки „Ърл“ краката изглеждаха много по-дълги, отколкото в другите дънки. Чудо на дизайна.

Ванеса направи панорамна снимка на стаята. Типична стая на тийнейджърка, решена в бяло и розово, с изрезки от модни списания по стените и библиотека, пълна с тийнейджърска художествена литература и полуоблечени кукли Барби, които така и никой не изхвърляше. Картините по стените обаче определено бяха уникални. Съвършено копие на „Целувката“ на Густав Климт, удивително копие на „Вятърните мелници“ на Ван Гог и прекрасен мак ала О’Кийф — всичките дело на точната ръка на Джени.

Ванеса се върна на основния си обект.

— Защо не опиташ с черна блуза — предложи тя. — И сутиен.

Джени посърна.

— Толкова ли е зле?

Баща й се появи на вратата. Беше вързал по-дългите кичури на косата си с едно от ластичетата на Джени.

— Леле, момиче, сложи си пуловер или нещо такова — ахна Руфъс. — Какво ще си помислят съседите?

Джени знаеше, че баща й се майтапи, но като цяло й стана ясно какво беше преобладаващото мнение. Извади един суичър от гардероба и го навлече.

— Много благодаря, хора. Прекрасно е да знаеш, че някой ти мисли доброто — каза тя, поглеждайки ядосано баща си. — Има ли вариант и аз да се изнеса при теб? — попита тя Ванеса.

— Абсолютно не — възрази Руфъс. — Кой ще изпива целия портокалов сок, преди да стана сутрин? И кой ще запълва отделението за масло в хладилника с лак за нокти? Кой ще боядисва черните ми чорапи розови?

Джени го погледна иронично. Баща й щеше да бъде наистина самотен, ако останеше съвсем сам. А и така или иначе нямаше желание да живее с Дан и Ванеса. Не и при положение, че те бяха почти женени. Щеше да бъде доста неловко.

Внезапно Ванеса се почувства ужасно виновна, че им отнемаше Дан, след като майка му ги бе напуснала преди години и бе заминала за Прага с някакъв барон.

— Ще се отбиваме за вечеря в края на седмицата — предложи тя неубедително. — А може и вие да ни идвате на гости и да готвите. Руби има много кухненски съдове и няма да е лошо някой да ми покаже как да ги използвам.

Лицето на Руфъс се озари.

— Можем да организираме уроци по готварство!

Ванеса настрои фокуса на камерата и се опита да вкара Руфъс в кадъра.

— Господин Хъмфри, ще възразите ли да ви задам няколко въпроса? — запита тя.

Руфъс седна на пода и придърпа Джени до себе си.

— Обожаваме светлината на прожекторите! — заяви той и щипна дъщеря си по бузата.

— Татко! — изхленчи Джени, скръствайки ръце пред гърдите си, макар вече да бе облякла пуловер.

— Как се чувствате сега, когато синът ви е на възраст да отиде в колеж и да се изнесе от семейното гнездо? — попита Ванеса.

Руфъс подръпна твърдата си прошарена брада. Той се усмихваше, но очите му бяха навлажнени и в тях се четеше тъга.

— Мен ако питате, трябваше да се е изнесъл преди доста време. Американските семейства разглезват децата си. Трябва да започват училище, веднага щом се научат да си държат главите изправени, и да се изнасят на четиринадесет. — Отново щипна Джени. — Точно когато започнат да негодуват срещу бащите си.

— Татко! — запротестира Джени отново. Изведнъж засия. — Хей, значи ли това, че мога да се преместя в стаята на Дан? Та тя е два пъти по-голяма от моята!

Руфъс се намръщи.

— Да не прибързваме — промърмори той. — На него все още му трябва стая. — Той смигна на Ванеса. — Все пак може да го изриташ. Дори от колежа може да го изхвърлят!

— Но нали току-що каза… — започна Джени, но внезапно спря. Баща й непрекъснато си противоречеше. Крайно време беше да му свикне. — Както и да е, веднага щом спечеля малко пари като модел, ще обновя тази — добави тя.

Руфъс погледна строго за пред камерата и Джени го фрасна по ръката. Дан се появи на вратата. Носеше зелената спортна риза „Лакост“, която майка му му бе подарила преди няколко години. Беше му поне с три размера по-малка и с нея приличаше на надрусан играч на голф.

— Тази риза остава тук — заповяда Ванеса. Дан се засмя, свали ризата и я хвърли в кошчето за боклук на Джени.

— Хей, не ми пълни кошчето — оплака се Джени.

— Това е просто риза, нищо няма да ти стане — изръмжа в отговор Дан.

Изведнъж Джени избухна в смях. Дан се мислеше за голяма работа, защото бяха публикували негово стихотворение в „Ню Йоркър“ и го бяха приели във всички онези колежи, но без риза изглеждаше доста хилав, а и беше малко тъпо, че правеше абсолютно всичко, което му каже Ванеса, без да гъкне.

— Наистина ще ми липсваш, Дан — въздъхна Джени престорено печално.

Руфъс извади пакет пурети от задния си джоб и раздаде на всички без излишни обяснения. Запали своята и запуши.

— Може би е за добро — въздъхна той.

Ванеса спря камерата и завъртя пуретата между устните си. Беше трудно да отхвърли обзелото я чувство на вина, като гледаше колко тъжен бе Руфъс, но пък не можеше да чака повече, за да има Дан само за себе си, двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата. Очите й не можеха да се отделят от бледите му кокалести гърди. Това бяха гърдите на един измъчен мъж. Нейния.

— Готов ли си да тръгваме? — попита тя, усмихвайки се въодушевено.

Дан отвърна на усмивката й. Все още не бе дошъл на себе си след въодушевлението от последните дни и нямаше намерение скоро да го направи.

— Готов съм — отвърна той закачливо.

Да се надяваме, че си е взел и други ризи.