Георги Коновски
Територията (25)

25.

Посрещнаха ги добре — топло, с интерес, загрижено. Веднага ги настаниха в отделни стаи, дадоха им нови дрехи, щабният бръснар им помогна да се приведат в сравнително отговарящ на модата вид, никой не ги обезпокои след горещите бани…

Наистина, имаше нещо подозрително, че ги настаниха разделени — дори младоженците Джон и Джейн. При това не само разделени, но и стаите бяха на различни етажи, в различни краища на базата. А и беше трудно да се срещнат, тъй като навсякъде имаше часови и дежурният офицер ги помоли да не излизат от помещенията поради приоритетите на военната служба. Каквото и да означаваше това…

На сутринта някъде от запад долетя голяма трифибия, от която слязоха десетина старши офицери, придружени всеки от поне двама помощници. И започнаха разговорите, както те ги нарекоха…

Разпитваха отделно двамата пилоти. С Тиодър свършиха бързо — разбраха, че през цялото време е бил в безсъзнание, лекарите потвърдиха мозъчното сътресение и амнезията… Майкъл, обаче, беше подложен на три последователни разговора — сутринта, по обяд и след вечеря. Подробно разказа за пътуването, катастрофата, сетнешните събития…

Мисис Смит и Нели бяха подложени само на един разпит — старата жена все още беше объркана и заливаше слушателите с избиващите емоционални фонтани, а Нели бързо и точно разказа за действията си по време и след катастрофата. Но точно това не интересуваше гостите…

Четиримата мъже бяха викани по веднъж само — наблюденията на цивилните не добавяха много към разказа на пилота. Късно вечерта Гарбър беше поканен на събеседване с всички дошли, а малко по-късно извикаха и Майкъл. Да уточнят картината в селището на българите и евентуалните подстъпи към него…

На сутринта комисията извика отново Джон. Беше кацнал още един бързолет и от него слезе мистър Крейн — техният спътник до Ню Париж…

— Здравей, Джон — учтиво каза той — Пак се срещнахме… При това, както разбрах, си успял да преживееш така мечтаното приключение…

— Да — кимна Джон и седна на посочения му стол в средата на кабинета. На големия диван до стената седяха трима офицери в еднакви маскировъчни униформи, на двата фотьойла се бяха разположили мистър Крейн — в стегнат делови костюм и още един костюмар, млад, с очила и остър поглед.

Мистър Крейн сложи пред него бутилка с минерална вода.

— Разкажи и на мен какво преживяхте…

Джон се опита и да е обстоен в разказа си, и да не се разпростира върху природни и емоционални описания. Получи се нещо средно между рапорт на военен и приключенски роман…

Крейн слушаше внимателно, от време на време задаваше насочващи въпроси, двама от военните си водеха бележки, които подаваха на чиновника, третият следеше апаратурата за запис, а цивилният младок слушаше като инквизитор еретик…

Крейн се облегна назад.

— Да говорим откровено… Влезли сте в забранена зона, свидетели сте на неща, които държавата ни не би искала да стават публично достояние. Изходите са два — сам разбираш. Единият е доста несигурен. Трябва да мълчите. Просто е необходимо да впиете в кожата си разбирането, че мълчанието е вашия живот… Занапред… Другият е доста неприятен. И смятам, че даже не се замисляте за него…

Джон задържа погледа си върху лицето му…

— Не, Джон, наистина мисля, че подобно нещо не ви идва на ум. А и ние се сещаме за това само като възможност…

Джон разбиращо огледа всички. Бяха сериозни…

— Мистър Крейн, казах ви — всичко разбираме. И нямаме никакво намерение да поставяме държавата ни в неудобно положение. Ясно ми е, че неприятната картина ще бъде сензация за известно време, после ще се забрави. Но и разбирам възможните рискове. Не бива в никакъв случаи да се дава подобно оръжие в ръцете на враговете ни…

Крейн беше впечатлен…

— Ако разрешите — продължи Джон — ще говоря със спътниците си. Мисля, че и те вече са разбрали доста неща и нямат никакво намерение да стават интересни по медиите. По една причина — обичаме великата ни империя и желаем да й служим…

Военните се спогледаха, после насочиха погледи към мистър Крейн. А, когато той се усмихна доволно, останалите също лепнаха по една усмивка върху строгите си физиономии. Само младият костюмар не си даде труда да симулира вяра и ентусиазъм…

Срещата на спасените американци се проведе след обяда. За пръв път от два дни Джейн прегърна Джон, Нели се усмихна на Майкъл, останалите разбраха какво става с другарите им…

Разговорът не трая дълго. Всички бяха съгласни — нужно е да се мълчи. Приемат версията, която ще разказват след пристигането в империята: катастрофирали, пресекли планината, стигнали до базата. Никакви българи, никаква унищожена равнина, никакви сметища… Налагаше се да се подминат видените неща — колкото и интересни за публиката да бяха…

Накрая се появиха Крейн, двама военни и костюмарчето. Обясниха им, че пилотите ще останат в базата — все пак, са военнослужещи. Така ще останат скрити от публиката известно време…

Мисис Смит имаше желание да продължи пътуването и Крейн й обеща безплатен билет за обиколка по Средиземноморието. Гарбър също оставаше в базата, след като завършат разговорите с него, щяха да го изпратят в Ню Париж, където беше командирован от службата си. Колинз постигна договореност да бъде включен в програмата за защита на свидетелите и очакваше смяна на документите и изпращане нейде по Западното крайбрежие…

Джон и Джейн щяха да се приберат в Ню Йорк. И върху тях падаше голямата тежест — именно те щяха да разговарят журналистите. Затова мистър Крейн им предложи да останат още седмица в базата. Да уточнят подробностите…

А, докато работят, ще имат време и за отдих. Крейн лично им обеща да ги закара — под сигурна охрана, разбира се — чак до Елхово, където да посетят атракционите на джипситата… Малко забава, а също така и теми за разговор с журналистите…

Все пак, екскурзията щеше да се осъществи…