Петър Искренов
Маратон призори (7)

7

Наложи се дълго да натискам звънеца на масивната триетажна къща, загърбила дворчето и бившата конюшня. Отвори ми женица, попрехвърлила средната възраст. Угръщаше се зиморничаво в размъкнат пепеляв халат. Изгледа ме недружелюбно и както ми се стори — отвисоко, макар да беше нисичка на ръст. Кимна — „Е, какво искаш?“ — явно бързаше да ме отпрати.

— Трябва да поговорим за едни работи — показах и картата си.

— Да поговорим — разтъпка се така усърдно, сякаш се канеше да хукне нанякъде.

„Сигурно е тичала към тоалетната, когато съм звъннал — помислих си. — Колко ли ме проклина сега!“

— Става въпрос за вашия наемател Запрян — казах.

— Е? — вдигна рамене.

— Кажете ми нещо за него.

— Какво да ви кажа? Луд!

— Друго?

— Това е всичко — и отново притъпка усърдно.

— Бързате ли за някъде? — усмихнах й се.

— А, не — някак показно се прозя. — За никъде не…

— Откога живее тук? — кимнах към дворчето.

— Откакто го помня…

— И по-точно?

— От петдесет и първа, втора… Но тогава се задържа малко. Няма и година…

— Къде се премести?

— Преместиха го — присви очи, внушаваше ми: „Я не ме будалкай, драги!“

— Не ви разбирам — рекох.

— Би трябвало да знаете.

— Е, да — вдигнах рамене. — Но не знам…

Тя се озърна пъргаво като невестулка, втренчи се зад гърба ми със застинал поглед и рече:

— Арестуваха го. Нещо там… политически.

— Политически? — заекнах. — Как… нали е луд?

— Тогава още не беше.

— Аха — умислих се.

Нейде из къщата отвориха врата, стана течение, лъхна ме миризма на вкусни гозби, на кисело зеле и туршии, на джибри… Домашният уют ме блъскаше немилостиво по носа, подсказваше ми, че наближава време за обяд…

Разгърнах фотографиите пред очите й:

— Кои от тези хора идваха при него напоследък?

— Този като че ли — тя посочи колебливо снимката на обесения. — Но не си прилича много… Тук изглежда, като че ли е бит, бит… та претрепан.

„Не си далече от истината“ — помислих, изсулих найлоновия плик със столчето под мишницата си.

— А това… — погледнах я. — На Запрян ли е?

— Да — каза, заогръща се в халата, отчужди се. — Донесе си го от провинцията… Пак ли? — поклати глава.

— Не — казах. — Този път случаят е друг.

И побързах да се сбогувам.