Петър Искренов
Маратон призори (46)

47

Запрян се държеше като див звяр. Стрелкаше ни изпод вежди, погледът му — уж унил и помътен — скачаше пъргаво от предмет на предмет. Стори ми се — ако за миг се обърна, въпреки че той самият падаше от умора, би литнал като птица и оттук-оттам би намерил пролука, за да припърха далече в нощното небе.

Стоварих с всичка сила папките пред очите му:

— Ето, виж… — рекох. — Потрудили сме се. Тук е събрано всичко за смъртта на Игнат. Само ти ни липсваше…

Той прехапа устни, за миг се озлоби, скулите му проиграха. После въздъхна, раменете му се смъкнаха и всичко в него се отпусна, предаде се, сми се.

— Знаех си — поклати съкрушено глава. — Ще ме накиснете… Понеже няма друг виновен и понеже аз съм такъв-онакъв, нали…

— Слушай — казах. — Хич не ме интересува какво знаеш за себе си и какво си мислиш. Интересува ме нещо несравнимо по-простичко — къде си бил, какво си правил, какво си чул и видял… Ето това… Нужна ми е истината.

— Истината е мръсница — усмихна се криво той. — Мръсна мръсница! Усмихва ти се и обещава, а като загазиш — изчезва, никаква я няма. Заради нея, кажи-речи, цял живот изкарах в затвора… Мъчех се и чаках кога ще й кефне, мамка й, да излезе наяве, да се обади… И като излезе — какво? — битият си е пак бит, нали… Нищо, виках си, поне сега да ми я признаят, поне накрая да поживея като хората. И пак… — прехапа устни, махна безнадеждно.

— Какво пак? — опитах се да го подсетя.

— Пак нагласена работа — погледна ме спокойно Запрян, „Хайде да не се будалкаме!“ — внушаваше ми. — Пак аз трябва да изкупувам чужди грехове…

— Нямам време да се надприказваме — предупредих го кротичко. — Кой какъв е, защо е, откъде е — това са второстепенни подробности… Интересува ме смъртта на Игнат. А ти си бил там…

— Бях — прекъсна ме той, прикова ме с модрия си поглед. — Така е нагласено и натъкмено, че да бъда… Но няма да говоря само пред вас. Извикайте следовател… Извикайте някой друг, който и да е… Трябва ми свидетел…

— Защо?

— Защото знам — писнало ви е от тая работа — кимна към папките. — Гледате с триста очи да се отървете от нея. В бързината, а и за по-удобно, и за по-лесно — току-виж сте ме накиснали… Аз съм подходящ… Такъв като мене ви трябва накиснат ли го, да не се обажда. А като сте двама, единият може да се замисли, съвестта му да заговори…

Поклатих глава, изгледах го — немощната му плът бе се превързала в заинатен, стегнат възел — рекох си: „Братко, дотам сме я докарали, че ако речеш — и на ръце ще те нося“.

— Искаш ли нещо да хапнеш? — попитах.

Той кимна, очите му светнаха алчно.

Позвъних в дежурната, заръчах да донесат закуска за двама. След това телефонирах на следователя и го помолих да дойде.

Запрян така стръвно се нахвърли на хляба и колбасите, че си помислих: „Дано не се задави!“ Кой знае откога не беше ял. Не отхапваше, не дъвчеше, буквално всмукваше храната и конвулсивно, на тласъци я поглъщаше като питон. Тъкмо си допиваше кафето и в кабинета влезе Кръстев.

— Това ли е… другарят? — попита.

— Да кимнах. — Запрян Горанов Христов. Убеден е, че подробностите около смъртта на Игнат са нагласени тъй, че той да излезе виновен, и отказва да говори без присъствието на следовател. Така че, добре дошъл! Сядай и слушай.

— Благодаря за доверието — поклони се Кръстев и се разположи срещу Запрян. — Само едно не разбрах — защо трябваше толкова време да бяга и да се крие…

— И аз отначало не разбрах — ухили се ехидно Запрян. — Дори когато там… в парка вашият човек ме засне, но не ме арестува, направо се шашнах… Но после усетих — така я бяхте нагласили, че да бягам и да се края… И колкото повече се крия — толкова по-виновен, нали…

— Стига — скарах му се и видях — той се присви като от удар. — Не е нужно да се оправдаваш, нито да измисляш… Говори истината.

— Добре — въздъхна той, облегна се на дивана, притвори очи, за да устои на спомените си, и заразказва: — Когато се върнах в София и се срещнахме, Игнат даваше мило и драго да ме очовечи, да ме превъзпита… Много пъти ме е ругал, понеже на мен всичко ми беше все едно и я карах като скот. Понякога като го гледах как се пенеше, ми докривяваше. Уж толкова ме обича, мислех си, а ме наклепа навремето!… И друго си мислех — дали пак не ме работи нещо? Уж филантропия, а всъщност — клопка! И като че ли на инат се освинвах пред очите му… Правеше ми кеф да го гледам как се измъчва… Даже в дома му се освинвах, понеже знаех, че Фани ще му трие сол на главата. Тя ме мразеше, не можеше да ме гледа. А той съвсем се беше вдетинил — често се просълзяваше, прегръщаше ме и все — братко, братко… Помоли ме да му подаря нещо за спомен. Аз пак от инат му подарих онова, моето столче, върху което е изписана, кажи-речи, цялата ми несретна биография — хем винаги да му е пред очите и да не му дава мира, да не забравя до какъв хал ме е докарал, хем да ядосвам оная кикимора, жена му… По едно време Игнат взе да настоява — да сме идели в Коматково и с помощта на бай Делчо да документираме истината за оная история, която ме прати в затвора… Съмнявах се, че ще излезе нещо, каквото било — било, виках си, но същевременно се укорявах: защо пък да е така? Уж сега всички знаят истината, ама какво от това — приказки! — а в архивите пише друго. Попиташ ли ги, няма да ти кажат как е било в действителност. Я нека и там да се запише истината, мислех си, че да ми олекне. И се наговорихме с Игнат да идем в Коматково. Предния ден той ми каза: „Слушай, ела заранта до къщи?“ „Защо да бия толкоз път? — учудих се. — Не може ли да се чакаме на гарата?“ Той въртя, сука, накрая изплю камъчето. „Ако си приятел — казва, — ще дойдеш. Мойта госпожа е намислила да играем една игра, не ми се ще да съм сам.“

— Точно това ли каза? — приведох се стремително към Запрян.

— Точно това — възпря ме с модрия си поглед той, задъха се, като че ли без причина, и притвори очи. — С Игнат се разбрахме така… Да се притуля в градината срещу блока им и като излязат с госпожата, да тръгна подире им, без да ме виждат… Издалече. Просто да ги следвам, а като прекосим парка и той се раздели с Фани, да го чакам на трамвайната спирка.

— Определи ли ти час?

— Да, каза: „Ще ни чакаш в пет“. Аз вечерта се натрясках в „Тенекиите“. Като препия, спя неспокойно, мъчи ме жажда, ставам да гася варницата. Така и тази нощ… Събудих се, гледам — четири… Искаше ми се да подремна още малко, но си викам — ами ако се успя… Ще вървя — казах си, — хем спиртът ще ми изфиряса, хем няма да закъснея… Пред дома им бях в четири и половина. Запасих се с търпение, но след малко гледам — излизат. „Бре — рекох си, — мен махмурлукът ме гони, а тях — какво?“

— Носеха ли някакъв багаж? — примижах.

— Игнат мандахерцаше един найлонов плик, а госпожата — столчето ми. На врата си бе провесила фотоапарат. Почудих се — каква ще е тая тяхна игра, но нямах време за чудене — подир тях, подир тях, та до шосето под Телевизионната кула. Като го пресякоха и навлязоха в гората, спряха… Фани го прегърна… — гласът на Запрян потрепери… Мама й курвенска, само как го прегърна… Стопи го: „Хайде, юначното ми момче! Повелителю мой… Звездният ти час удари!“ Като че ли рецитираше. Гледах и не вярвах — какво беше това? Игнат стоеше смръзнат — същинска статуя. Фани извади от найлоновия плик въже, преметна го на един клон и взе нещо да връзва… Връзва тя, опъва въжето, а на мене очите ми ще се пръснат от напрежение — какво прави тая кучка? — храстите ми пречат да виждам добре, а като видях, сърцето ми застина, откачих… Там… се люшкаше бесилка. Истинска… Фани се усмихна на Игнат. „Така ли?“ — попита го. „Точно така“ — каза той. Тя постави столчето под клона: „Хайде! Кураж!“ Игнат тръгна да се качи, поколеба се, озърна се. Сякаш чакаше някого… или нещо… не знам, не разбрах. И като не го дочака, погледна измъчено към жена си и рече: „Е, хайде сега… Като децата…“ Тя го погледна зачудена — за първи път той не бързаше да изпълни желанието й, не се втурваше да й угоди… „Страхуваш се?“ — възкликна… Игнат не й отговори, само поклати глава… „Страхуваш се!“ — ококори се тя и прихна. Смееше се като луда, съскаше в лицето му: „Страхливец! Страхливец!“ Сякаш бе открила нещо много важно и бързаше да го разгласи. Потупа го великодушно по рамото: „Е, добре… Хубаво! Разбирам те! Ние всички се страхуваме, но защо ти трябваше да се правиш на герой? Исках само да ти видя акъла — въздъхна, наведе се уж да вземе столчето и продължи: — Затова не те обичат хората и ти се присмиват… А аз — глупачка! — разубеждавах ги: Не е такъв човекът… Сега вече знам… Лицемер! Да не си посмял да ми се изпъчиш…“ И тогава Игнат побесня, изтръгна столчето от ръцете й, развика се: „Не ме е страх! Не ме е страх! Ето — виж!“ Покатери се, разтегна клупа, надникна в него като през прозорец: „И никога не съм се страхувал!“ — давеше се… „Не можеш да ме излъжеш вече!“ — усмихна му се тя. Изглеждаше тъжна, като че ли готова да заплаче, някак любовно изпъна якето му, погали го… Погледна към лицето му. „Не те лъжа! — проплака той. — Виж!“ — затегна клупа на шията си, притвори очи… Тогава… тогава тя изведнъж се вкопчи в краката му, увисна се, ритна столчето… Клонът изпращя. „Аааа!“ — извика Игнат, запосяга към въжето… Викът му потъна като в чувал…

Запрян замълча. Преглъщаше често, разтриваше ожесточено адамовата си ябълка, така я разтриваше, сякаш онази заран въжето бе притегнало неговата шия.

— А вие? — успях да попитам. — Вие какво направихте?

— Аз? — погледна ме сепнато Запрян. Бавно се отърваваше от спомена си. — Аз изкрещях… Обърнах се… нещо в мен изскърца, сякаш се счупих наполовина. Хукнах…

— Хукнахте! — примижах. — А можехте да го спасите… Като видяхте накъде отива работата…

— До последния миг мислех, че е игра… Пък и той така бе казал — „ще играем една игра…“

— А когато се озърташе, не разбрахте ли, че ви е викал на помощ. Достатъчно е било само да се покажете. — А когато тя ритна столчето? И това ли ви се видя игра? Не ви ли хрумна, че можете да изтичате, да го повдигнете. Сега човекът щеше да е жив… — и се задъхах.

Попитах се: „Защо? Защо се косиш, нали вече всичко е свършено“ — потърсих оправдания за гнева си — „никога нищо не свършва с една смърт, с една подлост, с едно предателство, всичко на този свят е нанизано здраво — животът и смъртта и така нататък…“

— Това не помислихте ли? — додадох глухо.

— Не! — погледна ме откровено той и по погледа му разбрах, че това „не“ е едно ясно, изцъклено „да“, затаило в сърцевината си горчива ирония, едно „да“, което за нищо на света няма да излезе наяве и нито ласкателствата, нито добронамерените внушения, а и най-хитроумната житейска алхимия, не ще го подмамят да заяви чистосърдечно себе си… — Не! — поклати упорито глава. — Тичах… Единственото, което кънтеше в мене, бе: „Игнат умря! Игнат умря!“ И в този момент ето го вашия човек — щрак, щрак! — засне ме… Сякаш някой ми бръкна в корема и ми изтръгна вътрешностите… Започнах да разбирам… Какво бе станало зад гърба ми… Моето столче, моите следи по столчето, моите стъпки… Всички бяха убедени, че мразя Игнат… А от Фани? Нищо… Тя пак пипаше с ръкавици, бе обута с огромни кецове, които явно не й бяха по мярка… Всички щяха да свидетелствуват колко грижовна, колко любеща съпруга е… Значи пак аз… Значи пак нагласена работа. Кръвта ми изстина, заскрежи се, бодеше вените ми, целият бях като на тръни… Приседнах на една пейка, погледнах вашия човек: „Е, хайде ела, арестувай ме! Всички улики са налице…“ Но той не ми обърна внимание. Й тогава за първи път се запитах — защо? Тръгнах… Всеки момент чаках да ме спрат. Никой не ме спря. Взех влака… На другия ден разбрах, че ме издирвате… И пак се запитах — защо? Защо вашият човек не ме арестува? Нали бях в ръцете му… Бягах, криех се… Добрах се до приятеля ми, хижаря… Той ме прати при негови познати в една свинеферма в планината… Всеки изминат ден би трябвало да ме успокоява, но не — този въпрос „защо“ все по-настървено задълбаваше разума ми… И започнах да разбирам — така е нагласена работата… Може би уликите, които оставих там, са се видели слаби някому и затова ми даваше възможност да бягам и да се крия… И колкото по-дълго, и колкото по-усърдно — толкова по-добре… Значи съм гузен…

— По-добре за кого? — не се сдържах. — И кой според тебе е нагласявал така ситуацията? Ние, Фани?

— И аз се питах — усмихна се тъжно той. — Ако беше само вашият човек или само Фани, отговорът би бил по-лесен, макар и погрешен вероятно… И по-рано съм се питал — когато лежах в затвора — кой и защо? И доникъде не стигнах… То… Това нагласяване е някъде горе — той кимна към тавана — необяснимо, неясно… неназовимо като бог. И безпощадно. То е авторът — Фани и вашият човек в случая бяха само изпълнителите… Хората го наричат орис, наричат го съдба, но какво ни казват с тия думи? Нищо повече от това, което аз ви казвам — тъмно, неясно, зловещо…

— Стига! — рекох. — Да се върнем към фактите…

— Още малко и свършвам — настоя Запрян. — Вие ме питахте — защо не съм помогнал на Игнат, защо не съм го спасил? Там, във фермата, и аз се запитах… Покрай свинете имах много време за размисъл. Запитах се и дори се укорих: „Защо, как можах? Такъв или инакъв, той все пак беше човек…“ И тръгнах обратно по стъпките си, та чак до оная заран, та чак до храста, иззад който наблюдавах смъртта на Игнат… И полека-лека разбрах, че този въпрос „Защо?“ и този укор, и поривът да му помогна и тогава са били в мене, виели са нечленоразделно в мозъка ми, ала нещо по-силно, по-гръмогласно ги е притъпявало, заглушавало ги е…

— И какво е това нещо? — усмихнах се иронично. — Ако не е тайна, разбира се…

— Не е — погледна ме укорно Запрян. — Страхът. Огромният, всепоглъщащ страх. Там… около Игнат, се търкаляше моето столче, със следи от моите пръсти. Там витаеше предполагаемата ми омраза към него, за която всички знаеха… Ако бях се втурнал, каква бе гаранцията, че ще го спася? И какво можеше да се получи? Аз — сам, с един труп в ръцете си, по него следи от моите пръсти, край него — следи от моите обувки… И иди доказвай, че не си камила! Не, не — Запрян предугади възраженията ми, — не твърдя, че всичко това съм го премислил в онзи кратък миг, но уверявам ви — то е било в мене. Повярвайте ми — и поривът към доброто, както и страхът винаги са нечленоразделни…

— Да, разбрах — притворих очи. Искаше ми се този разговор да свърши. — Разбрах те…

— Но не ме оправдавате, нали? Не сте съгласен?

— Не — казах. — И никога няма да се съглася…

— Слаба утеха! — засмя се той. — Това… то ще продължава. Ще се засилва. Трябва да го знаете — вие и занапред ще си блъскате главата около истината за смъртта…

— Защо ще продължава? — отворих очи, изгледах го в упор.

— Защото страхът е по-силен от всичко. Не само като инстинкт. Ние всеки ден го дообогатяваме, подсилваме го с опита си… И вече знаем: много приятелски жестове — уж за подкрепа — са измислени, за да убиват. И понякога убиват. В буквалния смисъл. И затова човек предпочита, не… настоява да живее сам, на разстояние от другите и отбягва жестовете им дори когато са наистина добронамерени. Отбягва ги яростно и светкавично, сякаш прицелени в сърцето му удари. Предпазвайки се от тях, понякога убива доброжелателя си. Толкова първично необуздана и невнимателна е реакцията му… защото я възпламенява страхът…

— Интересна теория — кимнах, макар да усещах, че точно в този миг нямам никакво право на суперменски фасони.

— Не е теория — усмихна се вяло Запрян.

— Може и така да е — рекох, — но в момента ме интересува друго. Вдигнете десния си крак и го сложете на табуретката.

Запрян се подчини, свивайки рамене — ново двайсет.

Върху гумената тока на обувката му тъмнееше огромна вдлъбнатина.

— Отдавна ли носите тези лапцуни? — попитах.

— Отдавна — рече той, оглеждайки недоверчиво половинките си. — Вече две години…

— Тази дупка на тока ви от какво е?

— Коя? — той опипа подметката си. — А, да… Миналото лято помагах на ватманката да вари компоти и стъпих, без да искам, в жарта…

— Тя дали ще си спомни тази подробност?

— Сигурно… Като ми припари отдолу, едва не обърнах казана с врялата вода върху краката й.

— А откъде имате тези кецове? — извадих найлоновия плик и го поставих върху бюрото. — Намерихме ги под леглото ви.

— Фани ми ги подари.

— Кога?

— Няколко дни преди да тръгнем с Игнат за Коматково. Обуй се, казва, да не ходиш там като просяк.

— Друг път правила ли ти е подаръци?

— Не, едва ме понасяше.

— Тя… спомена ли колко струват? И изобщо, знаеш ли?

— Не ми е казвала, но мисля, че знам. Вечерта преди отпътуването ни отидох в „Тенекиите“ с кецовете. Приятелите ми ги честитиха. Един рече: „Страшни са. Китайски. Днеска ги бяха пуснали в ЦУМ по петнайсет и двайсет.“

— Момент — разрових папките си, намерих касовата бележка, която колегите бяха прибрали при обиска у дома на Игнат. Върху бележката бе написано: „2 к. Х 15,20 — 30,40“. — Ясно — промърморих. — А как ще ни обясниш, че онази заран си излязъл без тях?

— Ами много просто — въздъхна той. — Нали вече казах: бях махмурлия, главата ми — мътна, бързах, в бързината за какво да мисля по-напред, нахлузил съм старите патъци и хайде… После чак като минавах край Пионерския дворец, се сетих, ама си рекох: сега няма да се връщам за едни кецове, хората и без това са свикнали да ме гледат окаян…