Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (15)

Глава XV

Който и да се намираше на кормилото, той навярно бе обезумял от ужас, лудост, която го тласкаше напред по авенюто без всякаква мисъл за живота. Може би бе чул дивия ми смях, когато скъсих дистанцията между нас. Може би мислено си представяше лицето ми, очите ми, в които гореше жажда за убийство, зъбите, които стисках толкова силно, че емайлът им се ронеше, и устни, разтегнати в гримаса, която ме лишаваше от приликата с човешко същество.

Тялото ми се бе превърнало в кълбо от мускули, раздирани от ярост, която жадуваше отмъщение. Не можех да дишам. Само гълтах въздуха, задържах го колкото можех в гърдите си и го изпусках със свистене. Една патрулна кола се залепи за нас, опита, се да ни следва и се загуби в страничните улици.

Всяка секунда съкратяваше дистанцията, всяка секунда хвърляше още въглища в огъня, раздиращ вътрешността ми и замъгляващ погледа ми, докато накрая остана само един тесен тунел от светлина, а в края му — колата. Броните на колите почти се допираха. Усещах как на завоите се движа само на двете колела. Страхът ме накара да намаля малко и да подкарам отново на четири колела. Страхът, че ще го загубя. На един остър завой той спечели малко време и успя да се откъсне напред.

Пронизителният звън на тролея едва не ме накара да изпусна волана от ръцете си, но след това остана някъде назад и ние се носехме на запад. Дистанцията намаля на няколко ярда, след това на няколко фута. Знаех къде се мъчи да стигне — на Уестсайдската магистрала, — където можеше да развие по-висока скорост поради слабия трафик, надявайки се там да се спаси по този начин.

Нямаше да се изплъзне. Аз бях фигурата с черепа и косата. Под капака виеха и се напрягаха сто и четирийсет черни коня, а аз се смеех като луд, докато по бузите ми не започнаха да се стичат сълзи. Магистралата се появи внезапно и той се опита да излезе на нея, като натисна отчаяно спирачките. Колелата се плъзнаха с див писък по асфалта, колата се плъзна като шейна и връхлетя върху мантинелата. Чу се звук от удар на метал в метал. Парчета стъкло се разлетяха във всички страни. Колата се преобърна още веднъж и спря на колелата си. Трябваше да го заобиколя и скърцането на моите спирачки добави нови акорди към тази неземна симфония на разрухата.

Видях, че врата на другата кола се отвори с ритник. От нея изскочи Фини с пистолет в ръка, който тъкмо го обръщаше към мен. Хвърлих се на земята. Куршумът разкърти мантинелата зад гърба ми. Докато посягах към пистолета си, Фини хукна да бяга.

Бягай, Фини, бягай, докато сърцето ти не бъде готово да изскочи от гърдите и да се пръсне, и тогава ще се срутиш без дъх, няма да имаш сили дори да мръднеш, само ще виждаш приближаващата смърт. Бягай, бягай, бягай. Бягай. Слушай как краката зад теб също бягат, но малко по-бързо. Спри за миг и ще си мъртъв.

Той се обърна, стреля наслуки, но аз дори не си дадох труда да отговоря. В движенията му имаше страх, дива, неразумна паника, когато се насочи към някакъв склад, който тънеше в непрогледна тъмнина. Тъмнината беше като масивна стена, която се разтвори и го погълна, след това обгърна и мен, защото аз го последвах, без много да му мисля, абсолютна чернота, която хвърляше кадифено покривало на очите ти и те ослепяваше напълно.

Връхлетях върху купчина сандъци и замрях. В настъпилата тишина се разнесе шум от падащо тяло и се чу сподавена псувня. Исках да затворя очи. Струваше ми се, че очите ми горят и ще ме издадат в тъмнината. Предметите изплуваха бавно пред погледа ми. Забелязах огромна купчина от кутии и сандъци, стигаща до тавана. Между тях тъмнееха дълги проходи. Събух обувките си и тръгнах безшумно в мрака.

От другия край на помещението се чуваше силно дишане като на подгонено животно. Фини Ласт чакаше да стигна до зеещия проход, за да види тялото ми на синия фон на спящия град.

Побързай, помислих си аз, преди да е помъдрял. След минута щях да му помогна да стане по-умен. Ще разбере, че яростта е по-силна от разума. След това ще се убеди лично в това. Вървях покрай кутиите, надявайки се на късмета си да довърша всичко докрай. Намерих един проход, който водеше право към вратата, но Фини не беше там, където трябваше да бъде. Ритнах една щайга и веднага се дръпнах назад в укритието от масивни сандъци.

Имах късмет, защото Фини се беше проснал, на пода, затрупан с няколко щайги, и куршумът, който той изстреля през рамо, мина на няколко дюйма от главата ми.

Но аз го бях засякъл. Стрелях бързо иззад ъгъла и го чух да лази по-нататък. Може би си мислеше, че е застрахован, защото нито един от нас не можеше да поеме риска да излезе пръв на открито.

Пръстите ми затърсиха дръжките на щайгите, които бяха подредени във висока редица. Намерих ги. Започнах да се изкачвам бавно и тихо по грубите щайги. Трески се забиваха под кожата ми, пирони разкъсваха дрехите ми и аз внимателно се освобождавах от тях. И котка не би могла да се движи по-тихо.

Най-горният ред образуваше нещо като платформа и аз запълзях по нея, инч след инч мозъкът ми преценяваше разстоянието. Когато погледнах от ръба, видях ръката на Фини с пистолета да се движи бавно нагоре-надолу по тясната ивица. Пръстът му беше на спусъка, готов да натисне.

Наведох се и изстрелях един куршум точно по средата на тази проклета ръка и скочих точно когато той се размърда от болка и излезе от укритието си. Ударих Фини с крака в раменете. Той се задави от собствения си вик и телата ни се сплетоха в кълбо, търкалящо се по прашния под.

Не ми трябваше оръжие… само ръцете. Юмруците ми удряха бледия овал на лицето му, пръстите ми стискаха гърлото му. Той изнесе колената си нагоре и аз едва успях да се отдръпна, за да поема удара с крак. Имаше само една ръка, която можеше да използва и се опитваше да достигне с нея шията ми. Изтласка ме настрани с топлото, кървящо месиво, което преди му служеше като пръсти, и нанесе, още един удар, този път в ушите.

Най-накрая ръцете ми успяха да докопат гърлото му. Фини неистово се мъчеше да изхърка „не“, но аз стисках и блъсках яростно главата му в циментения под. Удрях, докато не престанах да чувам звук от удар на твърдо, а само някакво шляпане.

Едва тогава разтворих пръсти и погледнах към Фини, или по-скоро към това, което беше останало от него. Гадеше ми се.

Разнесе се вой на сирена, чуха се викове и полицейски свирки. Заскърцаха спирачки, заудряха се врати на коли. До мен смътно достигаха гласове, които казваха, че сме вътре в склада. Седях на пода, опитвайки се да си поема дъх, и ровех в джобовете на Фини, докато не открих продълговат бележник с оръфани краища. Знаех, че там е квитанцията, която струваше живота на Лола.

Изведоха ме на осветено от прожекторите място и изслушаха разказа ми. После се свързаха по радиостанцията с полицията и Пат потвърди, че не съм побъркан бандит, а легитимен частен детектив със специална мисия. Проверката стигна до Лола. Най-важното доказателство се намираше в джоба на Фини: един окървавен нож.

О, всички бяха много мили. В известен смисъл аз бях герой. Дори не ме разпитаха. Взеха само показанията ми, а Пат свърши останалото. Откараха ме у дома с полицейска кола, а едно ченге докара моята. Утре ще имаме достатъчно време, казваха полицаите. Тази нощ трябваше да си почина. След няколко часа слънцето щеше да изгрее и светлината щеше да измие мръсотията на нощта.

Телефонът ми се скъсваше да звъни, когато влязох в апартамента. Вдигнах машинално и заслушах как Пат крещи в слушалката, щял да дойде… Затворих, без да кажа дума. Очите ми търсеха бутилка, но не я намираха.

Пат беше забравен. Всичко беше забравено. Краката ми бяха като гумени. Заспъвах се надолу по стълбите, минах два квартала до задния вход на кръчмата на Маст, където той си устройваше понякога по едно нощно парти, и заудрях по вратата да ме пуснат.

След миг вътре светна и на прага застана Джо Маст, по пижама. Един мъж може да разбере друг мъж и когато се налага, да замълчи. Джо почака да вляза, затвори вратата след мен и спусна щорите. После, без да каже нищо, мина зад бара, взе една бутилка и щедро напълни чашата ми, докато аз се настанявах на столчето.

Не усетих никакъв вкус; не усетих дори как свърши.

Гаврътнах още едно, но все не успявах да му усетя вкуса.

— По-полека, Майк — каза Джо. — Пий колкото искаш, но по-бавно.

Чу се глас. Моят глас. Непознат и далечен. Изникна сам по себе си, груб, чужд глас, който звучеше безизразно.

— Обичах я, Джо. Умря тази нощ и последното нещо, което каза, беше, че ме обича. Щеше да бъде прекрасно. Тя ме обичаше повече от всичко на света, а и аз започвах да я обичам. Знаех, че скоро и аз щях да я заобичам също толкова силно. Той я уби. Това гадно копеле. Той я уби и аз направих главата му на каша. Сега и дяволът няма да го познае.

Бръкнах в джоба за някоя угарка и напипах квитанцията. Сложих я на стойката до цигарите и чашата. Име — Нанси Санфорд, адрес — Сийсайд Хотел, Кони Айланд.

— Беше си заслужил смъртта. Искаше да убие и червенокосата, но там бе минало и без него. Момче с големи амбиции и планове в порочния рекет. Уби блондинката, уби и Лола. Канеше се да пречука и мен, но му бяха казали, че още ми е рано, защото едно непланирано убийство много лесно можеше да бъде разкрито.

Спомних си, че на паркинга, преди да отида в кантората на Мърей Кендид, видях една затваряща се врата и чух кашлица. Това е бил Фини. Видял ме е в клуба и е предупредил Мърей. Не е чудно те да са искали да ме предупредят. Фини беше умно копеле и ме искаше мъртъв. Знаеше, че няма да се уплаша. Именно той е бил там онази нощ. Бил ли е пръстенът у него?

По дяволите, как бе замесен той в цялата тази бърканица? Къде ли се вписваше? Цялата история започна именно заради него… дали ще завърши без него?

Гледах отсъстващо полиците зад бара, потънал в мисли. Пръстенът с лилията, пръстенът на Нанси. Къде ли се намираше сега? И защо беше там? В гърдите ми заби чук и разкъса плътта ми. Очите ми не се откъсваха от бутилките, подредени в прав ред.

Да. Да! Разбрах къде е пръстенът.

Как можех да съм толкова невероятно тъп, че да го пропусна!

Лола, която ме прати да гоня Фини, се бе опитала да ми каже още нещо… и не беше успяла, до този момент.

Профучах през вратата, преди Джо да успее да отвори уста. Можеше и да не бързам, защото имаше предостатъчно време да стигна до хотел Сийсайд в Кони Айланд и да направя това, което трябваше да направя.

Знаех какво ще намеря. Нанси го е оставила там с багажа си. Била е съсипана и е заложила фотоапарата, а когато е напуснала хотела, е оставила там нещата си като залог. Знаела е обаче, че са на сигурно място. Заложени, но на сигурно място, можела е да си ги вземе обратно, когато намери пари.

 

 

Открих хотел Сийсайд на една затънтена улица. Може би от покрива му се откриваше изглед към морето, но не и от мястото, където се намирах. Паркирах един квартал по-далеч и тръгнах пеша към него. Стените бяха олющени, прозорците — заковани, а над входа висеше огромен надпис: „Затворено за сезона“. По-надолу, с по-дребни букви, пишеше, че сградата се охранява от някаква тайнствена детективска агенция.

Дръпнах за последен път от цигарата и хвърлих фаса в пясъка, изпълващ улея за дъждовна вода.

Един бегъл поглед към масивните ключалки на здравата врата и гредите на прозорците беше достатъчен, за да разбера, че няма да проникна вътре през главния вход. Прескочих оградата и тръгнах към задния вход. Докато стоях там, съзерцавайки светлия пясък под краката си, заваля отново и аз се усмихнах на себе си. Приятен дъжд. Чудесен, прекрасен дъжд. Само след пет минути всички следи щяха да изчезнат.

Качих се на покрива на прилепващата към стената барака, като се стараех да не използвам сандъците с празни бутилки. Оставих част от шлифера си на един гвоздей и ми отне доста време да го откача. Не трябваше да оставям никакви следи.

Едва след това успях да стигна до прозореца. Опитах се да го отворя, но той беше здраво залостен. Една издатина в стената предлагаше нещо като стъпала от тухли и аз протегнах ръка към нея. До покрива оставаха към десет фута вертикален подем, без нищо, за което да се хвана.

Не трябваше да чакам повече.

Започнах да се катеря нагоре по отвесната стена. Ноктите ми се чупеха при опитите ми да се заловя за тухлените издатини. На два пъти се плъзгах надолу и изподрасках лицето си до кръв. После легнах на покрива за минута, опитвайки се да нормализирам дишането си.

В средата на покрива имаше капандура от армирано стъкло, а до нея се очертаваше тъмният силует на някакъв люк. Капандурата не поддаде, но люкът се оказа по-достъпен. Задърпах го с всичка сила. Усетих как винтовете излизат от прогнилото дърво и погледнах в зейналата дупка. Под мен се намираше мансардата на Сийсайд Хотел.

Увиснах в тъмното, размахвайки крака, за да се опра на нещо, но не успях да открия нищо, така че скочих право в купчината боклук, която се разпръсна около мен. В джоба си имах фенерче-писалка и прокарах лъча му наоколо. Приличаше на склад или нещо такова. На стелажите по стените имаше празни кутии от боя и смачкани опаковки от сапун. Лъчът напипа в тъмнината друга врата, покрита с паяжини и натежала от прах. Махнах ги с ръка и завъртях дръжката на бравата.

При други обстоятелства Сийсайд Хотел би могъл да мине за нощен приют. Но заради пясъка и поради това, че понякога мирисът на океан надделяваше над вонята на кренвирши и човешки тела, бяха го нарекли летен хотел. Коридорите бяха мръсни, а мазилката се лющеше. Килимът на пода бе протрит и избелял. Вратите на стаите едва се държаха на ръждясалите си панти, заплашвайки всеки момент да се стоварят върху безбройните миши следи, оставени в прахоляка. Тръгнах по коридора, като се придържах към стената и осветявах пътя си с фенерчето. От едната страна надолу се спускаха вити стълби.

Фасадата на зданието беше с една идея по-висока и един знак сочеше, че стълбите са в другия край на коридора. Като минавах покрай стаите, хвърлях по един сноп светлина вътре, но виждах само празни кревати, шкафове и по някой самотен стол.

Това, което търсех, се оказа на следващия етаж. Беше стая, на която пишеше: „Гардероб“, а всъщност си беше килер. На вратата висеше огромен катинар. Захапах фенерчето със зъби и измъкнах набора от шперцове, който винаги носех в колата си. Катинарът беше голям, но стар. Третият шперц, който пъхнах в ключалката, превъртя и катинарът падна в ръката ми. Оставих го на земята и отворих вратата.

Някога помещението е било спалня, но сега бе превърнато в морга за опаковани чаршафи, матраци, чаши и мръсни съдове. Няколко счупени кресла бяха обърнати с краката нагоре, явно в неуспешен опит да бъдат поправени. До стената в дъното, сред изпочупените мебели, имаше цяла изложба: найлонови пликове, един скъп куфар тип Гладстоун, пазарски чанти, малки портмонета и папки за носене на документи. На всяка дръжка имаше закрепен червен етикет, който съобщаваше дължимата сума.

Навитият килим, който някога е покривал пода, лежеше в дъното без етикет и аз го разгънах, за да не оставям следи в прахоляка. И открих това, което търсех. Беше дипломатическо куфарче, на което пишеше „Нанси Санфорд“ и което се отвори при първия опит.

С чувство на благоговение вдигнах капака и видях какво има вътре. Вече не се срамувах за Нанси. Срамувах се от самия себе си, защото я бях заподозрял в шантаж. В куфарчето се криеше смисълът на нейния живот — пълно експозе на целия рекет, подкрепено със записки, документи, снимки, които нямаха никакво значение в момента, но щяха да имат, когато се проучеха обстоятелно. Имена и познати лица. Нещо повече от прости общински съветници. Нещо повече от прости предприемачи. Много повече. Нишката водеше към Сити Хол. Парк авеню щеше да се сгърчи от удара. Но много по-важна беше механиката на рекета, старателно изложена и подредена в отделни папки, увеличените снимки на счетоводни книги, които щяха да заинтересуват полицията и данъчните инспектори, ясните доказателства на кого принадлежаха тези книги. Пълен комплект.

До ушите ми достигна слаб шум. Тихо драскане по метала. Затворих куфарчето, тръгнах по обратния път, като навих килима и го изследвах, доволен, че не съм оставил никакви следи. Затворих вратата и заключих вратата с катинара, а после духнах върху него от праха, натрупан по стените, като му върнах възрастта, която бях изтрил.

В коридора нахлу жълт сноп светлина и се задържа на стълбите. Промъкнах се в съседната спалня и пъхнах часовника си в джоба, за да не ме издаде светлината от циферблата.

Светлината надничаше в стаите, точно както бях правил и аз. По стълбите се разнесоха предпазливи стъпки. Който и да беше човекът, държащ фенерчето, той не търсеше напосоки.

Ухилих се доволно.

Светлината се появи отново на стълбите и в коридора се замятаха сенки, издавайки съскащ звук, който говореше за това, че идва от нафтов светилник. Тя се доближи до вратата на складовото помещение. Чу се въздишка. Човекът сложи фенера на пода, насочвайки лъча към катинара, и започна да си играе с ключалката.

Трябваше му много повече време, отколкото на мен. Но го отключи.

Като го чух да влиза в стаята, извадих желязото си. Звукът от стъпките ми се загуби в шума, който той вдигна, докато измъкваше и отваряше куфарчето. Беше твърде възбуден, за да използва шперц. Вместо това той го насили и издаде слаб възглас, когато видя съдържанието му.

— Мистър Бърин-Гроутин! — извиках аз.

Трябваше да си мълча и да застрелям копелето в гърба. Той се обърна невероятно бързо, събори лампата и в същото време стреля. Куршумът ме удари в гърдите и ме изхвърли в коридора, преди да успея да натисна спусъка. Друг се заби в крака ми.

— Върви по дяволите! — изкрещя той.

Затъркалях се по пода, стенейки от болка. Легнах по лице и натиснах спусъка няколко пъти, стреляйки в тъмнината.

Разнесе се ответен изстрел и куршумът се заби в стената над главата ми. Но този изстрел носеше смъртта в себе си. Лампата се беше преобърнала, разливайки нафтата по пода, която внезапно пламна точно пред лицето на Бърин. Видях очите му, безумни очи. Той беше застанал на четири крака, дърпайки се назад, заслепен за миг от светлината.

Трябваше да положа големи усилия, за да хвана пистолета и да се прицеля. Когато натиснах спусъка, откатът при изстрела съвсем го изби от ръката ми. Но това беше достатъчно. Куршумът четирийсет и пети калибър го улучи в бедрото и го отхвърли назад.

Всичко наоколо гореше, огнените езици погълнаха чаршафите, облизваха стените и се стремяха към тавана. Една кутия с боя и бутилка с разтворител изгърмяха една след друга, а на мен ми ставаше все по-трудно да чувствам нещо, дори горещината. Бърин застена в ъгъла и се надигна. Видя ме да лежа безпомощно на пода и ръката му се протегна към пистолета.

Готвеше се да ме пречука, ако това беше последното нещо, което трябваше да направи в живота си. И щеше да го стори, ако стената не беше цъфнала в дъжд от искри и започна да пада. Една от гредите загуби опората си от ръждясали гвоздеи и рухна като гигантски смърч, приковавайки към пода проклетия убиец.

Засмях се сатанински. Смеех се, смеех се, смеех се… Не ми пукаше, че и аз можех да остана тук.

— Загуби, Бърин! Загуби! Можеше да се измъкнеш, но загуби!

Той се бореше с тежката греда, без да обръща внимание на пламъците. Усетих миризмата на изгоряло месо.

— Махни я от мен, Майк! Махни я… моля те! Ще имаш всичко, което пожелаеш. Махни я!

— Не мога. Не мога дори да помръдна. Може би щях да го направя, ако можех. Но не мога дори да помръдна.

— Майк…

— Нищо няма да се получи, мръсна гнидо. Ще умра заедно с теб. Не ми пука повече. Аз ще умра, но и ти ще си отидеш. Не си очаквал, че всичко ще свърши така, нали? Пръстенът беше у теб, а и времето работеше в твоя полза. Ти не знаеше, че съм убил Фини и съм взел квитанцията от него.

Лола ме чакаше. Чу ме, като й казвах по телефона да чака. Докато носеше питиетата, си се обадил на Фини, а мен ме забаламоса, като включи грамофона. Лола… Тя чакаше мен, а дочака убиеца. А ти ме задържа, за да може Фини да влезе в офиса и да го претърси. Свърши добра работа. Но е трябвало да се върне обратно и да убие Лола, защото тя знаеше адреса на квитанцията.

Фини ти е докладвал веднага след като е забил ножа в гърлото й, но тя е била още жива и е разбрала всичко. Наредил си му да се махне от там и да чака някъде, защото си се опасявал да не свие материалите. Той се махна… но, когато аз пристигнах, Лола го посочи с пръст. Тя посочи и теб, като ми показа телефона. Фини беше излязъл, но пристигнах аз и той се беше скрил, за да не го забележа. Но аз го пипнах. О, ти беше ловък играч. До самия край. Интересно как успя да се измъкнеш незабелязано от хотела?

— Майк, горя!

Косата му запуши и се превърна в огнена топка. Той отново закрещя. Изглеждаше като убиец, но вече плешив. Противоположната стена се превърна в огнена завеса.

— До тази вечер не виждах връзката. В крайна сметка пръстенът реши всичко. Пръстенът беше най-важното нещо. Седях и гледах шишето с уиски. Гледах лилията, изобразена на етикета. Лилия имаше и на твоята лична морга. Лилия имаше и на пръстена. Тогава разбрах всичко.

Бърин се отчая, защото явно не беше по силите му да се пребори с гредата. Лицето му бе разкривено от агонията. Гледах го няколко секунди, после отново се засмях.

— Лилията е част от фамилния ти герб, нали? Имитация на царственост. Ти и твоята проклета чест. Гадно копеле! Нанси Санфорд е твоя внучка. Тя е чакала дете и ти си я изритал на улицата. Помисли ли за нейната чест, а? Тя започнала да работи на различни места с измислено име. Станала е проститутка. Бездомна, тя се е запознала с типове като Фини и Ръс Бауен. А веднъж ви е видяла двамата с Фини.

Мога да си представя какво си е помислила, когато е осъзнала истината: ти, толкова благороден и чист, живееш от пари, натрупани от търговията с телата на момичетата, зад фасада от благоприличие и благотворителност. Всичко е било наред, докато не се появила Нанси с една-единствена мисъл в главата — да унищожи този чудовищен рекет.

Само че е била принудена да скрие багажа си, докато намери пари, за да го откупи. И точно тогава Фини се натъкнал на нещо. Какво е било то? Още снимки? Достатъчно, за да те накара да се замислиш. Виждал ли е пръстена и знаел ли е какво означава той?

Бърин се въртеше на различни страни под тлеещата греда. Тя лежеше на гърдите му и пушеше. Очите му бяха приковани в тавана, където мазилката се рушеше. Огънят вече беше обхванал цялата стая и поглъщаше всичко, до което се докосваше. Скоро щеше да се подпали и подът. Тогава щеше да настъпи краят. Опитах се да се размърдам, но това ми струваше прекалено много усилия и всичко, което можех да направя, беше да гледам човека под гредата и да се радвам, че няма да умра сам.

Засмях се и Бърин се обърна. Една пламтяща искра докосна бузата му, но той дори не я усети.

— Нанси е трябвало да бъде убита — продължих аз. — Не е било планирано толкова гладко, но кой би могъл да предположи, че едно момиче с извит врат и изхвърлено в движение от колата ще събере сили и ще успее да се вдигне, за да попадне под друга кола.

Ти си осигурил алиби на Фини в нощта на убийството. Проследили сте я, вкарали сте я в колата и сте свършили мръсното си дело, а след това сте я изхвърлили.

Фини обикновено не пропуска, но при Нанси се провали, както се провали и при мен. Трябваше да го разбера по-рано, още когато Лола ми каза, че Нанси е нямала пороци. Тя не е пиела, но хората се кълняха, че се е клатушкала и правеха извода, че е била пияна. Обзалагам се, че доста си се смял по този повод.

Гордостта. Гордостта ти го докара. Отначало си бил богат плейбой, който бързо останал без пукнат грош, но чувството за чест и семейна гордост не ти е позволило да станеш бедняк. Започнал си с дреболии, после с все по-сериозни неща. Увлекли са те, а ти си бил достатъчно ловък, за да ги изпързаляш, и накрая цялата система се е оказала в твои ръце. Ти си ръководел най-чудовищния, най-аморалния рекет в света, но твоята гордост не ти е позволила да приемеш родната си внучка и да й простиш, нито да допуснеш вмешателство в делата си.

Гласът ми вече едва се чуваше от боботенето на огъня. Пристигащите навън коли и далечните викове на хора се сливаха с шума на рушащите се стени. Бяхме все още живи само защото огънят си бе пробил път надолу.

— Но сега честта ти е в това куфарче. Ти ще умреш и двойното ти име ще се загуби в калта и тинята, които произлизат от него…

— Няма, дяволите да те вземат! Няма! — Дори и агонизиращ, очите му излъчваха сила. — Куфарчето ще изгори, но дори и да не изгори те ще смятат, че аз съм тук с теб. Да, да. Ти ще си моето алиби. И името ми няма да бъде опозорено. Никой няма да установи произхода на това момиче и светът никога няма да разбере нищо.

Имаше право. Беше толкова много прав, че яростта, която забушува в гърдите ми, прогони вцепенението от краката ми и болката от гърдите ми и аз се втурнах през стаята. Стигнах до куфарчето и започнах да го тикам към прозореца, а по ръцете ми падаше разтопена смола от тавана. Бърин видя какво се каня да направя и започна да вика. Озъбих му се. Беше плешив и грозен. Приличаше на грешник, който се пече в ада за греховете си.

Успях по някакъв начин да вдигна куфарчето и да го хвърля към прозореца. Строполих се на пода от направеното усилие. Но то счупи прозореца и падна долу на земята. Чуха се викове и възбудени гласове: „Там горе има някой!“

Вятърът от счупения прозорец духна пламъците от стената и ги запрати в лицето ми. Усетих как те обгръщат косата ми. Видях как огънят зализа панталоните на Бърин. Пистолетът му беше точно до ръката ми.

Не биваше да ми говори така, но той го направи. Това ми даде сили да измина целия път. Протегнах се за пистолета, 38 калибър, и разположих ръкохватката му удобно в ръката си.

— Погледни към своя бивш наемник, Бърин. Виж какво смятам да направя. Сега слушай внимателно какво ще ти кажа и си помисли добре, защото имаш на разположение само няколко минути. Гробницата ти няма да остане празна. Там ще почива едно момиче, загубило честта си. А ти ще гниеш в земята до Фини Ласт. Ще разкажа в полицията всичко. Ще излъжа, но всичко ще прилича на истина. Ще кажа, че тялото тук е на един от убийците, които си пратил по следите ми. Никога няма да те намерят, дори и след век. И когато и да споменат името ти, то винаги ще бъде придружено от проклятие и опетнена чест. Единственото чисто нещо в семейството ти ще бъде червенокосата. Ще получиш смъртта, от която се страхуваше повече от всичко — забравен, напълно забравен. Бездомни кучета ще се разхождат върху гроба ти, а върху него няма да има дори надгробен камък.

Той ме гледаше ужасен и устата заработи.

— Но аз няма да се лиша от удоволствието да те убия, жалък плъх такъв! Заради блондинката, заради Лола! Ще те убия, за да може душата ми да живее в съгласие със себе си. Ще им кажа, че сме се сбили и аз съм те убил. Но ти ще знаеш истината. Боли, нали?

Болката в очите му вече не беше физическа.

— Те ще бъдат тук след минута. Ще ги дочакам. Те ще ме свалят долу и аз ще им кажа, че няма смисъл да се качват горе. Ще те оставя да изгориш докрай, така че никой няма да може да те идентифицира.

Силна струя вода удари стената, насочи се към прозореца и превърна стаята в димящ ад.

— Сега ще подпрат стълбата. Когато тя се покаже, ще стрелям. Помисли за това, мисли яко!

Пожарната кола долу бе заела позиции. Виковете ставаха все по-силни. Свих се под същата греда, която го беше затиснала, опитвайки се да се защитя от падащите предмети, таванът в коридора рухна, повличайки след себе си и фасадата. Зданието се разлюля. Таванът над нас се пропука и цепнатината се увеличаваше непрекъснато, а пространството се запълваше с бушуващ пламък.

Погледнах Бърин и се засмях. Той изви глава и се втренчи право в дулото на собствения си пистолет. Минути, секунди. Частици от време. Таванът се клатеше все по-застрашително. Лицето на убиеца представляваше маска на омразата. Молеше се таванът да падне и да ни погребе и двамата. Но дори това и да станеше, той щеше да си отиде пръв.

Нещо се удари в перваза на прозореца и се плъзна по рамката: стълбата. Тя се люлееше от тежестта на човека, който, покрит от струи вода, се качваше по нея.

Бърин разчекна диво уста и закрещя с яростта на всички детронирани богове, но моят смях бе още по-силен.

Той все още крещеше, когато натиснах спусъка.