Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (12)

Глава XII

Седнах в колата и се замислих над думите на Пат. Мърей беше изчезнал. Защо? Проклетото, вечно защо! Покрил се е, за да се спаси от това, което щеше да последва, или е бил премахнат, защото е знаел прекалено много? Но Мърей бе хитряга. Ако е знаел прекалено много и е знаел, че е знаел, като отгоре на това е знаел какво ще му струва това, той е трябвало да играе умно и да си осигури подсигуровка. Мърей е дал да се разбере, че тези, които се опитат да го премахнат, ще си прережат сами гърлата. Оставил е дебела папка в сейфа на адвоката си, която в случай, че притежателят й умре, щеше да попадне в ръцете на полицията. Това беше двойно подсигуряване. Големите клечки трябваше да го оставят жив от страх да не си оцапат носовете.

Не. Мърей не беше мъртъв. Градът бе достатъчно голям, за да скрие дори и него. Рано или късно щеше да се покаже. Пат сигурно бе предвидил това и сега всички автогари и железопътни станции се проверяваха от полицаи. Бях готов да се обзаложа, че щяха да видят повече плъхове, бързащи да напуснат потъващия кораб.

Навън валеше. Дъждът бе ситен, студен и противен. Вечерната тълпа бе доста оредяла. Завих на север с монотонно движещи се чистачки на предното стъкло и спрях един квартал преди апартамента на Лола. Магазинът за хранителни стоки все още работеше, а пушеното свинско на витрината изглеждаше прекалено съблазнително, за да го подмина. Натоварен с повече продукти, отколкото можех да изям за месец, аз покрих главата си с един найлонов плик и се затичах към входа.

Ударих вратата с крак и Лола ми извика да вляза. Погледнах зад пакета и видях, че се бе изпънала на дивана с мокра кърпа на челото.

— Аз съм, мила.

— А аз си мислех, че някой кон препуска по стълбите.

Оставих пакета на стола и седнах в края на дивана. Лола отметна кърпата и се усмихна:

— О, Майк, толкова се радвам да те видя.

Обви с ръце врата ми и се наведе напред. Целунах я. Приятно беше да я гледам. Можех да седя по цял ден и да я наблюдавам. Тя затвори очи и потърка косите си в лицето ми.

— Тежък ден ли имаше, мъничката ми?

— Ужасен — оплака се тя. — Измокрих се, изморих се и огладнях зверски. Но не открих фотоапарата.

— Мога да се погрижа за третата част. Купил съм всичко. Нищо не трябва да се готви.

— Майк, ти си истинско съкровище! Бих искала…

— Какво?

— Нищо. Хайде да хапнем.

Вдигнах я на ръце. В очите й се появи гладен блясък и това можеше да означава много неща.

— Ти си великолепно момиче.

— Трябва да бъда такава… заради теб. Хайде, беж към кухнята!

Тя взе пакета, докато минавах покрай стола и се насочвах към кухнята.

Лола сложи кафе, докато аз подреждах масата. Вместо чинии имаше салфетки, а между тях — нож. Когато седнахме, коленете ни се докоснаха.

— Разкажи ми как мина денят.

— Няма нищо за разказване. Започнах от началото на списъка и обиколих петнайсет магазина. Фотоапаратът го нямаше в нито един от тях. А между продавачите имаше такива хитреци, които едва не ме придумаха да купя друг вместо този на Нанси.

— Колко още ти останаха?

— Ще имам работа още около седмица. Не е ли прекалено много, Майк?

— Нямаме друг избор.

— Добре. Не се безпокой. Ще се заема с това. Между другото, и някой друг е търсил фотоапарата.

Ръката ми, в която държах чашата, увисна във въздуха.

— Кой?

— Някакъв мъж. Престорих се, че това е бил моят приятел, който е трябвало да купи някои неща за мен. Един от продавачите ми каза, че нашият приятел искал да си купи професионален фотоапарат за снимки на улицата. Очевидно същия, който и аз търсех. Не разглеждал повече, само попитал и си тръгнал.

Трябваше добре да обмисля всичко, преди да пусна Лола отново да търси фотоапарата.

— Може да е просто съвпадение. Може да е пазарувал точно на тези три места. Това не ми харесва.

— Не се страхувам, Майк. Той…

— Ако не е случайност, той скоро ще научи за теб и все някъде ще те причака. Не, това не ми харесва.

Лола помръкна, позволявайки на сянката от предишната й загриженост да покрие лицето й за момент.

— Нали каза, че съм великолепно момиче, Майк? Няма да ми е за първи път, ако някой се лепне за мен на улицата. Един точен удар с коляното на подходящо място може да причини много грижи на досадника, а ако това не се окаже ефикасно… един силен вик ще събере цял куп герои, които ще се погрижат за всеки, независимо колко як е той.

Засмях се.

— Добре, добре. След такава реч ще ме бъде страх да те целуна за лека нощ.

— Майк, с теб съм безпомощна като малко коте и безсловесна като жирафа. Моля те, целуни ме за лека нощ. Става ли?

— Ще си помисля. Първо трябва да си свършим работата.

— Каква работа?

— Да разгледаме снимките. Имам цял куп снимки, направени от Нанси. За тях са платени доста пари, така че ще бъде грехота да се мотаем така.

Разтребихме масата и аз извадих снимките от кутията.

— Половината гледаш ти, а другата половина — аз. Внимавай, може пък и да открием нещо.

Лола кимна и взе горната, а аз — долната половина. В началото оглеждах много внимателно всяка снимка, но те бяха еднотипни и скоро започнах да действам по-бързо. Лица и пак лица, усмивки, понякога учудени изрази, специални пози… Много от тях бяха снимани на Бродуей, на един и същи фон.

На две снимки мъжът се бе опитал да скрие лицето си. Фотоапаратът беше достатъчно бърз, за да спре движението, но пръстът на копчето се е оказал твърде бавен за да му попречи да си вдигне ръката. Оставих ги настрани. Откритата част от лицето ми се струваше позната.

— Майк… — обади се внезапно Лола.

Тя прехапа устни и ми показа една снимка: приятна на вид девойка се усмихваше на мъж на средна възраст, който гледаше съсредоточено в обектива.

— Тя… е една от момичетата. Заедно… ходехме на срещите.

— А мъжът?

— Не го познавам.

Взех снимката и я сложих при останалите заделени. След пет минути Лола намери друга снимка: момичето беше зверче със замръзнали черти на манекенка. Мъжът можеше да бъде олицетворение на грозотията — нисък и дебел, облечен в дрехи, които би трябвало да го направят по-висок, но в тях изглеждаше още по-нисък и дебел.

— И тя ли, Лола?

— Да. Малко се задържа в Ню Йорк. Беше умна и това й помогна Да се омъжи. Помня и мъжа. Държи игрален дом в града. Освен това се занимава малко и с политика.

Ето какво било. Детайли, които обясняваха защото. Дребни подробности, които биха могли да се превърнат във въпроси от първостепенна важност. Купчинката от оставените настрана снимки растеше. Може би всяка от тях имаше непонятно за нас значение.

Вероятно по-голямата част от тях бяха само камуфлаж за залъгване на хората.

Обърнах снимката и видях надпис, направен с молив: „Виж S-5.“

За Нанси това е било нещо повече от снимка. Нима бе водила досие?

Отделните части започваха да застават по местата си и вече можеше да се сглоби цялата картина… Придърпах към себе си останалите фотографии и започнах да ги преглеждам по-внимателно.

Със следващата снимка ми провървя. Толкова силно мразех някои хора, че лицата им се запазваха в паметта ми като живи. От снимката ми се усмихваха двама младежи на не повече от двайсет години. По лицата им беше изписана надеждата на младостта, когато животът тепърва започва. Но мен ме интересуваше какво има отзад. Клиентът ми влизаше в някакво здание. Носеше бастун. Зад него Фини Ласт затваряше вратата на колата. Носеше униформата на шофьор. Но най-важен беше изразът на лицето на Ласт. Гледаше минаващия човек със злобна усмивка, пълна с омраза.

А той беше обзет от ужас. Дори и на снимката си личеше, че се мъчи да се скрие от Фини.

Да, имаше от какво да се страхува. Казваше се Ръс Бауен и по-късно бе намерен мъртъв. Бяха направили тялото му на решето не много, след като снимката е била направена.

Можех да почувствам как кожата изтънява по слепоочията ми. Стиснах зъби. Лола ми каза нещо, но аз не я чух. Тогава тя ме хвана за ръката и ме накара да я погледна.

— Какво се е случило, Майк? Какво има? Моля те… не гледай така!

Поставих снимката пред нея и й показах групата на заден план.

— Този е мъртъв. А мъжът до него е Фини Ласт.

Зениците й се разшириха бавно и невярващо. Тя поклати глава.

— Фини ли? Не може да бъде.

— Недей да спориш, милинка. Това е той. Снимката е направена по времето, когато е работил при мистър Бърин. Не бих могъл да сбъркам Зализания и след милион години.

Лола ме изгледа внимателно. После погледът й се отмести към снимката и тя отново поклати глава.

— Казва се Милър, Пол Милър. Той е един от онези, които… които снабдяват публичните домове с момичета.

— Какво-о-о?

— Точно така. Едно от момичетата ми го показа преди известно време. Работеше на Западното крайбрежие. Там ги намираше, а после ги препращаше в синдиката на изток. Сигурна съм, че е той.

„Добре, Фини — мислех си аз, — добре. Имал си представителна служба, за да прикриваш тъмните си игрички.“ Божичко, ако за това узнаеше мистър Бърин-Гроутин с неговата непорочна гордост, щеше да обеси Фини за палците! Погледнах снимката още веднъж и видях, че моят клиент дори нямаше и понятие за сцената, която се разиграваше зад гърба му. Снимката беше много добра. Четеше се дори надписът над вратата: Албино Клъб. Явно това беше любимото място на мистър Бърин. Той се канеше да изпие любимото си шери, докато на няколко крачки от него убийството беше вече задвижено.

— Познаваш ли този, уплашения?

— Да. Той управляваше някои публични домове. Намерили са го застрелян, така ли?

— Да. Убит. Цялата тази история отива много далеч.

Лола затвори очи и наклони глава. После въздъхна дълбоко и каза:

— На гърба има нещо.

Там имаше друг надпис: „Виж Т-9-20.“ Ако тирето между цифрите означаваше „до“, значи с тази снимка бяха свързани единайсет страници от някакво досие. Дали не бяха подробности от убийството на Ръс Бауен? Беше ли възможно Рижата да е знаела нещо повече за този случай от официалните власти? О, богове, ако това наистина беше така, нищо чудно, че Фини беше по петите й. Колко гледни точки можеше да има по този въпрос?

Не можах да открия нищо повече. Прегледах моята купчина още веднъж, но нито една от снимките не ми говореше нищо, така че си ги разменихме с Лола и започнахме отначало. Аз отново не открих нищо, но затова пък Лола отдели половин дузина снимки и ме посъветва да обърна внимание на жените. Бяха нейни бивши приятелки. Тя познаваше по физиономия и някои от мъжете, които не бяха случайни минувачи. Дрехите им бяха скъпи, на ръцете им блестяха големи пръстени.

На гърба на всичките имаше бележки, които насочваха към едно или друго досие. На шкафа за чинии имаше един плик и аз сложих снимките вътре и ги пъхнах в джоба си. Останалите захвърлих обратно в кутията и я изтиках настрана. Лола ме последва във всекидневната, наблюдавайки ме как кръстосвам стаята от единия ъгъл до другия. Когато тя ми протегна една запалена цигара, аз я поех машинално, дръпнах дълбоко и я смачках в една чиния.

Фини, Пол Милър. Дошъл е от Крайбрежието. Търсеше начин да се върне обратно на изток, без да събужда подозрения. Беше тясно свързан с рекета и можеше да действа под прикритието на представителността на старите, богати момчета. Фини преследваше Нанси и имаше за това основателна причина. Ако това беше шантаж, значи нещата отиваха твърде дълбоко. Не е била доволна от ролята си на примамка за богати непознати…

Спрях по средата на стаята, опитвайки се да позволя на идеята да проникне в съзнанието ми, но тя беше блокирана от хиляди други мисли. Тръснах глава, и поднових разходката си.

— Имам нужда от едно питие — казах аз.

— В къщата няма нищо — отвърна Лола.

Протегнах ръка към шапката си.

— Вземи си мантото. Излизаме.

— Нали беше умрял?

— Не чак толкова. Хайде.

Тя обу ботушки и облече шлифера си.

— Готова съм, Майк. Къде отиваме?

— Ще ти кажа, като стигнем.

Мислех за това през целия път до центъра. Лола се беше притиснала до мен и дори през дрехите усещах топлината на тялото й. Тя не искаше да отвлича вниманието ми и само от време на време повдигаше очи, облягаше глава на рамото ми и стискаше ръката ми. Не бих казал, че ми помагаше да се съсредоточа.

Дъждът бе покрил като сива пелена целия град и беше изгонил зрителите от гигантския колизеум. Само тигрите сновяха по улиците тази нощ. Празните таксита се носеха напред-назад в търсене на случайни минувачи.

Минахме покрай Зироу Зироу Клъб и Лола започна да се оглежда. Нямаше много неща за гледане. Неоновата реклама беше изключена, а заведението тънеше в тъмнина. Някой беше закачил едно „Затворено“ на вратата. Пат очевидно си беше плюл на ръцете. Завих на един полупразен паркинг и намерихме един бар с опушени от дима прозорци. Лола си поръча мартини, а аз — бира, но в заведението миришеше на уврели котки и ние си тръгнахме. Следващият бар беше на три пресечки по-надолу и ние влязохме в него, като се покатерихме на столчетата в самия край на стойката.

Четири момчета, седящи в другия край на бара и явно скучаещи до този момент, изведнъж намериха тема за разговор. Осем очи се впериха в Лола. Един от тях нареди на келнера да я почерпи едно пиене и тя получи още едно мартини, а аз — нищо.

Отначало тя се колебаеше дали да приеме, а аз бях дълбоко потънал в мислите си, за да дискутирам по въпроса. В главата ми нахлуха спомени. Червенокосата пиеше кафе, като изящно повдигаше пръста си, върху който блестеше пръстенът, обърнат така, че приличаше на венчална халка. След това видението изчезна и аз отново видях ръцете й, този път скръстени на гърдите ръце, без пръстен, с червена драскотина от смъкването му, която не личеше между останалите наранявания. Зализания ми се хилеше. Чувах ръждивия му глас, самодоволен, предизвикателен, очакващ отговор.

Поръчах си още бира. Пред Лола вече се мъдреха две мартинита и една празна чаша. Младежите се смееха, разговаряйки доста силно, за да можем да чуем за какво става въпрос. Един от тях стана, пусна някаква гадна шега и тръгна към нас напетушинен.

Той прегърна Лола през кръста и започна да я дърпа, за да я свали от високата табуретка, когато аз взех цигарата между пръстите си и я изстрелях с бързо движение. Запаленият й край улучи окото му. Сладките му думи се смениха с болезнен стон и поток псувни.

Останалите от взвода веднага наскачаха от местата си и тръгнаха към мен със заучен маньовър, но бяха със секунда по-бавни. Завъртях се и така изритах мъдрото копеле в слабините, че си беше изкарал ангелите още преди да се стовари на пода като чувал с картофи. Взводът зае спокойно позицията си до бара.

Никой не се сети да му окаже първа помощ.

Следващото мартини на Лола поръчах аз.

Момчето на пода застена и започна да повръща.

— Да си вървим, Майк — помоли ме Лола. — Ръцете ми треперят така, че не мога да вдигна чашата.

Хвърлих парите на бармана, който ме зяпаше с тъпа усмивка на лицето. Момчето изригна още веднъж и ние излязохме.

— Ще ми кажеш ли най-после нещо? — попита ме Лола. — Честта ми е спасена, а ти дори не се усмихна, както подобава на победител.

Подарих й една истинска усмивка.

— Така по-добре ли е?

— Толкова си грозен, че направо си красив. Майк, някога ще те накарам да ми разкажеш откъде са ти тези белези над очите и на брадата.

— Ще ти разкажа само част от историята.

— Жените в твоя живот, така ли?

Кимнах й развеселен, а тя ме ръгна в ребрата и се направи на обидена.

Улицата беше безлюдна. Пропуснахме няколко коли и минахме на отсрещния тротоар с вдигнати яки. Смеехме се без каквато и да било причина, държахме се за ръце, а дъждовните капки светеха като хиляди искри в косите на Лола. Мина ми през ум, че приличаме на влюбените двойки, снимали се с удоволствие, за да увековечат щастливия миг.

Интересно какво е получавала Рижата за това? Навярно по пет цента за всеки две изпратени снимки. Въшлив метал. Не беше честно. Копелета като Мърей Кендид се търкаляха в мангизи, тлъстите маймуни имаха достатъчно капитал, за да се изръсят за един уикенд с проститутки от най-висша класа. Плащаха на зализани тарикати като Фини Ласт да уговорят момичето да продаде тялото и душата си за шепа фъстъци. Дори Коби Бенет получаваше своето. По дяволите, аз също бях намазал нещо. Ан Майнър едва ли бе успяла да реализира чека от петстотин долара. Може би си стоеше непокътнат някъде в дома й и никой нямаше да посмее да го пипне, докато вестниците крещяха за убийства и разследвания.

— Къде отиваме? — Лола трябваше да ускори ход, за да се изравни с мен.

— В Албино Клъб. Била ли си някога там?

— Веднъж. Защо там? Мислех, че не искаш да те виждат.

— Аз не съм бил там никога. Дължа на един мой клиент пет стотачки и може би ще го срещна там. Може да поиска и обяснения.

— О!

Клубът не беше далеч. След десет минути стигнахме до парадния вход и портиерът, облечен в ливрея, радостно приветства новия си източник на доходи. Влязохме в преддверието и се огледахме. Заведението, средно по размер, не блестеше с измамния разкош на Зироу Зироу. Вместо хром и позлата тук имаше полиран дъб, който отразяваше меката светлина на стенните лампи и я разпръскваше в многоцветна каскада по цялото помещение. Малък оркестър свиреше бавни и тихи мелодии, които не пречеха на разговорите и храненето.

Няколко маси бяха заети от позакъснели обядващи. В ъгъла седяха шестима мъже с делови вид и обсъждаха някакъв проблем. Четиримата бармани зад дългия плот явно скучаеха и търкаха чашите, за да си уплътнят времето. Петият сипваше уиски на единствените двама шефове.

Лола се стегна и прошепна името ми. Разбрах какво я беше развълнувало. Един от мъжете до стойката беше Фини Ласт. Точно сега не се интересувах от него. До него стоеше младежът, когото бях пребил на паркинга. Онзи същият, който уж си беше загубил ключовете. Съвестта ми се облекчи, като видях смачкания му нос. Копелето е търсело пръстена.

Лола прочете мислите ми отново.

— Искаш да го поразтресеш ли?

Господи, не можех да си помисля за нещо друго, което да желаех повече. Щеше да се подмокри, ако ме видеше и разбереше за какво съм тук! И Фини Ласт, на една ръка разстояние! Момчето нямаше от какво да се страхува. Ченгетата не можеха да му предявят никакви обвинения. Абсолютно нищо. Ако нещо висеше на главата му, той беше единственият, който имаше представа къде да го намери. Освен мен.

Аз обаче бях мъртъв.

Не влязохме вътре. Взех си шапката от закачалката и избутах Лола навън. Поразеният портиер, събрал остатъците от самообладанието си, ни пожела вежливо лека нощ.

Излязохме на ъгъла на Бродуей. Настаних Лола в един вагон за кучета, който величествено се наричаше кафене, и хукнах да търся телефон.

Пат си беше у дома. Навярно току-що влизаше, защото гласът му звучеше запъхтяно от стълбите.

— Майк е. Току-що видях Фини Ласт в Албино Клъб с едно момче, което поразпънах преди време. Можеш ли да изпратиш някого да го следи. Бих се заел с това, но нямам време.

— Не се шегувай! — избухна Пат. — Ами че от два часа всички патрули на града го търсят под дърво и камък!

— Какво?

— Получих телеграма от Крайбрежието. Ласт се издирва от полицията за онова убийство. Отговаря на описанието във всяко отношение.

Нещо ме накара да попитам:

— За какво убийство става въпрос, Пат?

— Счупване на врат. Започнал е с нож, а когато го изпуснал, просто счупил врата на този, с когото се биел.

По гърба ми залазиха мравки. Нямаше никакво съмнение. Спомних си удара под ухото в тъмния проход. Фини владееше най-различни техники. Можеше да убива с пистолет или нож и със собствените си ръце, ако се наложеше.

— Албино Клъб, Пат. Знаеш го къде е. Каня се да се посъстезавам с патрулната кола и ако спечеля, ти ще поръчаш погребалната катафалка за Фини.

Затворих и си запробивах път между тълпата, която се беше насъбрала пред стойката. Не биваме да казвам на Лола, че се е случило нещо. Когато минах покрай нея, тя ме извика и се спусна след мен, като събори стола, но в това време бях вече изхвърчал на улицата и тичах така, както не бях тичал никога през живота си. Редките минувачи се махаха от пътя ми и зяпаха след мен с отворена уста.

Пистолетът ми беше в ръката, когато стигнах до ъгъла. В гърдите ми пулсираше огнено кълбо, което изтласкваше въздуха на бързи, горещи вълни. Можех да мисля само за едно: с какво удоволствие щях да забия дръжката на пистолета си в мутрата на Фини… От ъгъла се разнесе засилващият се вой на полицейска сирена, която още повече увеличи желанието ми да се озова там пръв.

И двамата загубихме. На жълтата светлина на уличните лампи видях как от тротоара се отлепва кола и когато стигнах до Албино Клъб, Фини Ласт и неговият приятел бяха изчезнали.

Веднага разбрах какво се бе случило. В бара имаше радио и Фини бе придумал бармана да го настрои на вълната на полицията, просто за майтап. Вероятно съдираше от смях шибаната си глава.