Ед Макбейн
Ченге (9)

9

Телефонът в участъка зазвъня рано в понеделник сутринта.

Първото обаждане беше на журналист от злободневния градски сутрешен вестник. Той искаше да говори с шефа на участъка и когато разбра, че лейтенант Бърнс още не е дошъл, попита кой го замества.

— На телефона е детектив Майър Майър. В момента го замествам аз.

— Обажда ви се Карлайл Бътърфорд, искам да проверя някои факти, които смятаме да отразим.

В първия миг Майър реши, че някой се занася — що за име е това Бътърфорд! Но се сети, че в тоя вестник всички бяха с идиотски имена — Мастърфийл, Фингърлейвър, разни такива.

— Какво ви интересува? — попита той.

— Тази сутрин ни се обадиха по телефона…

— Кой ви се обади?

— Анонимно обаждане.

— И?

— Казаха ни да позвъним в осемдесет и седми участък във връзка с изпратените там предупреждения по повод на последвалата смърт на господин Каупър и заместник-кмета господин Сканлън.

Последва дълго мълчание.

— Господин Майър, има ли истина във всичко това?

— Обадете се на завеждащия „Връзки с обществеността“ в главното управление. Казва се Глен, номерът е 6–0800.

— Той знае ли за тези предупреждения?

— Попитайте него.

— А вие знаете ли за тях?

— Казах ви, че лейтенантът го няма, а само той е упълномощен да дава информация на журналистите.

— А вашата информация каква е?

— Вижте, аз имам информация за много неща. За убийства, нападения, кражби, обири, изнасилвания, изнудвания, за какво ли не. Но вие отлично знаете, че детективите в полицията са обществени служителя и не е редно да настоявате за каквато и да е информация. Ако желаете да разговаряте с лейтенанта, тон ще бъде тук към десет часа.

— Влезте ми в положението — подхвана отново Бътърфорд.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Нали трябва да си помагаме.

— Ще ви помогне лейтенантът.

Второто обаждане беше в девет и половина. Мърчисън дежуреше на телефоните. Той веднага предаде разговора на Майър.

— На телефона е Клиф Савидж. Помните ли ме?

— О, да. Какво искаш, Савидж?

— Карела там ли е?

— Не.

— Къде е?

— Не е на работа.

— Исках да говоря с него.

— Но той не иска да говори с теб. Преди време за малко да загуби жена си заради вашите идиотски жълти сплетни. По-добре стой надалеч от него.

— Тогава ще разговарям с теб.

— Да ти кажа истината, и на мен не ми е приятно да говоря с теб.

— Много й здраве на истината. Става дума за друго.

— За какво?

— Тази сутрин имахме анонимно телефонно обаждане. Научихме нещо много интересно. Сещаш ли се за какво?

Сърцето на Майър биеше силно, но той каза със спокоен глас:

— Не чета чужди мисли, Савидж.

— Аз пък мислех, че ще се сетиш?

— Савидж, вече ми изгуби пет ценни минути. Казвай, каквото имаш да казваш.

— Добре, слушай. Човекът ме уведоми, че осемдесет и седми участък е получил няколко предупредителни бележки и обаждания, предшестващи смъртта на Каупър и Сканлън. Знаеш ли нещо за това?

— Защо не се обърнеш към телефонната палата и към отдел „Документация“ на градската библиотека?

— Говоря ти сериозно, Майър.

— Не ни е разрешено да даваме информация на журналисти.

— Колко? — попита Савидж.

— Какво колко?

— Колко искаш, Майър?

— Колко даваш?

— Стотачка?

— А, не.

— Две стотачки?

— Кварталният търговец на дрога ми дава повече.

— Мога да ти дам най-много три стотачки.

— Хайде сега, повтори го, та да го запиша на магнетофона. Ще ми трябва доказателство, когато те обвиня в опит за подкупване на полицейски служител.

— Но аз ти предлагах заем.

— Няма да стане — заяви Майър и затвори телефона.

Положението беше напечено. Дори много напечено. Тъкмо се канеше да се обади на лейтенанта, когато телефонът отново иззвъня.

— Осемдесет и седми участък. Детектив Майър.

Обаждаха се от единия от двата следобедни вестника. Разговаряха за същото, за което стана дума в двете предишни обаждания. Майър заяви, че това са секретни сведения и че полицаите са длъжни да спазват служебна тайна. И отново каза, че трябва да разговарят не с друг, а с лейтенанта. Когато затвори телефона, той погледна часовника и реши да изчака следващото обаждане преди да позвъни на лейтенанта За щастие в града имаше само четири дневни вестника — последица от решението на вестникарските синдикати и съюзи, целящо да осигури по-високи заплати и постоянни работни места, като с изискванията си разпартушини и унищожи един по един мнозина от вестниците. Майър не чака дълго Представителят на четвъртия вестник се обади след пет минути. С бодро напористо гласче. Но не можа да изкопчи нищо от Майър и бързо-бързо приключи разговора, завладян от сдържан гняв.

Беше десет без пет. Бърнс вече пътуваше към участъка.

Докато чакаше лейтенанта, Майър нарисува мьж с широкопола шапка и колт 45 в ръката Мъжът приличаше на него, само дето имаше много коса на главата. Преди години косата му беше доста буйна. Кога ли беше това… Май че, когато беше десетгодишен. Майър се усмихна горчиво на собствената си шега и в този миг влезе лейтенантът. Явно не беше в настроение. Сигурно му липсваха бояджиите. Момчетата липсваха на всички с техния свеж, приятен дух, с онова тяхно je ne sais quoi.

— Имаме проблеми — каза веднага Майър, но преди да успее да продължи, телефонът отново иззвъня. Майър вдигна слушалката, представи се и след миг погледна Бърнс.

— Големият шеф — каза той, а Бърнс въздъхна и влезе в кабинета, за да разговарят.

 

Тази сутрин жиците прегряха — лейтенант Бърнс проведе трийсет и три телефонни разговори с полицейски и обществени служители, като всички се чудеха как да постъпят при новосъздалото се положение. Никой не искаше тази публичност — тя само би ги изложила. И все пак, след като информацията бе изтекла, най-добре щеше да бъде да се разберат с журлалистите преди да съобщят сензационната новина. Може би този, който им се обаждаше, бе само един блъфьор, може би той нямаше доказателства за тези предупреждения. В такъв случай всяка тяхна информация би направила положението още по-опасно Как да постъпят? Как?

Телефоните звъняха, вероятностите се множаха. Главите пулсираха, страстите се разгорещяваха. Кметът Джеймс Мартин Вейл отложи кратката разходка от градския съвет до парка и се обади лично на лейтенант Бърнс, за да разбере „опасно ли е положението“. Лейтенантът го помоли да говори с шефа, той го препрати към капитан Фрик. Фрик пък каза на секретарката на кмета да звънне на главния полицейски инспектор, но той кой знае защо я насочи към инспектора по транспорта, а той от своя страна й каза, че трябва да говорят с военното комендантство и оттам вече позвъниха да питат кмета за какво става дума.

След двучасови лутаници и главоблъсканици решиха да хванат бика за рогата и да предоставят на вестниците текста на телефонните разговори и копие от трите бележки Пръв съобщи новината либералният градски вестник — на първа страница бяха поместени снимки на трите бележки. Другият следобеден вестник, наскоро преименуван „Пиърс Ероу Юнивърсал Интернашънъл Хроникъл“ или нещо подобно, също публикува бележките на първа страница заедно с текста на разговорите с големи букви.

През нощта ранните издания на двата сутрешни вестника подготвиха подобни материали. С други ду-ми четири милиона читатели узнаха за предупредителните заплахи.

Въпросът беше — отсега нататък накъде?

 

Антъни Ла Бреска и приятелят му от залата зч пул Питър Винсънт Калучи (Калуч, Куч или Кук) се срещнаха в понеделник, в седем вечерта на едно комедийно представление.

Ла Бреска бе следен от работното му място — събаряне на стари сгради във финансовия квартал-от трима детективи, които използваха метода АВС. Имайки предвид предишните провали, те не искаха да рискуват и затова използваха този изпитан, безгрешен метод.

Детектив Боб О’Брайън беще А, той вървеше след Ла Бреска, детектив Анди Паркър беше В и внимаваше да не изпусне А от очи, детектив Карл Капек беше С и следеше Ла Бреска от отсрещния тротоар, като се придвижваше успоредно с него. Това означаваше, че ако Ла Бреска внезапно хлътне в някое кафене или завие, Капек моментално си разменяше мястото с О’Брайън и поемаше позиция А, докато О’Брайън пресичаше улицата и се залавяше с позиция С. Ще рече, че детективите можаха да сменят позиции и така да се придвижват като ВСА, СВА или САВ. Тази раздвижена схема не позволяваше на Ла Бреска да ги запомни и да се усъмни в тях — поне за известно време.

Тримата не изпускаха Ла Бреска от очи. Дори в най-оживената част на града. Понякога Капек дори пресичаше улицата и вървеше пред него и тогава схемата беше: С, Ла Бреска, А, В. Както казваха в полицията, бяха се „лепнали за гърба му като мокра риза“, неотклонно и безпроблемно го следяха, въпреки студеното време и твърде дългата екскурзия, на която ги подлагаше следеният — той явно убиваше свободното си време преди срещата с Калучи.

Двамата седнаха на десетия ред. Представлението беше започнало. Двама комици с широки панталони разправяха за някакъв пътен инцидент, в който имаше замесена и секси блондинка:

— Значи се чукна право в ауспуха ти! — възкликна единият комик.

— Да бе, така ме подпря с фаровете, че свят ми се зави!

— И се наниза на ауспуха ти!

— За малко да ми го отнесе!

Капек седна от другата страна на пътеката и докато ги слушаше, си спомни за бояджиите — те наистина му липсваха. О’Брайън седна зад преследваните мъже, а Анди Паркър се настани през две места до Калучи.

— Спокойно ли дойде? — прошепна Калучи.

— Да — отговори Ла Бреска.

— Какво иска Дом?

— Иска да участва.

— Нали искаше само пари?

— Това беше миналата седмица.

— А сега?

— Сега държи да делим.

— А може ли да си го на чука, а!

— Да, но той знае всичко.

— Откъде е разбрал?

— Не знам. о всичко му е ясно.

Последва залп от тромпетите на квартета. Лампите на тавана блеснаха в пурпурночервено, прожекторът освети светло петно върху спуснатата завеса. След тромпетите се изви саксофон, който искаше да събуди далечни спомени или желания. Завесата се отдръпна от ръка в ръкавица.

— А сега — дочу се глас по микрофона, съпроводен от бързото биене на барабаните, — а сега за пръв път в Америка, направо от родния край, за вас и вашето приятно настроение — госпожица Фрида Панцер.

Зад завесата се показа крак.

Вдигна се нагоре, лъсна черна обувка с висок ток, прасецът се опъна, пръстите се изпружиха в шпиц. Черният чорап проблясваше на светлината на прожекторите, виждаше се и изкусителната бяла плът под впитите черни жартиери. Фетишистите в залата по-тръпнаха, да не говорим за няколкото присъстващи детективи. Фрида се появи на сцената, обляна в червена светлина, облечена в дълга червена рокля с цепки до кръста. При всяко пристъпяме на дългите й крака, публиката спираше поглед върху черните чорапи и черни жартиери.

— Майчице, какви крака! — прошепна Калучи.

— Аха — кимна Ла Бреска.

О’Брайън също зяпаше краката й.

— Не искам друг да участва — отново зашептя Калучи.

— И аз не искам. По ако не се съгласим, той ще изпее всичко на ченгетата.

— Така ли каза?

— Намекна го.

— Копеле гадно.

— Какво смятащ да правим?

— Играем с много пари! — рече Калучи.

— Мислил, че не знам ли?

— Ще ни се натриса, след като измислихме всичко!

— Добре де, какво можем да направим?

— Трябва да го елиминираме.

Момичето започна да се съблича.

Оркестърът засили музикалната експресивност, барабанът ознаменуваше с удар свалянето на поредната червена част от тоалета, която се отронваше като лист на капеща роза, тромпетът съпровождаше с извивки въртенето на задника, саксофонът стенеше, следейки изкусителните жестове на ръцете, а пианото удряше клавиш подир клавиш в унисон със стъпките на дългите крака и еротичните движения, съпроводени от многозначителна усмивка и секси поглед.

— Ама че цици — възхити се Калучи.

— Да бе — съгласи се Ла Бреска.

После замълчаха.

Музиката премина в кресчендо. Барабанът засили темпото, тромпетът записука до прегракване, саксофонът изви възбог, пианото премина в горен регистър в забързан закачлив ритъм, дочуха се цимбали, тромпетът отново изцвили прегракнало. Прожекторите кръстосваха светлини на сцената, настъпи истинска какофония от звуци и цветове. В залата се долавяше мирис на пот и лъст. Със заучени и практикувани на много подобни сцени жестове момичето изпрати своето греховно „послание“. Хайде, бейби, давай, давай, още, още, още…

Сцената потъна в мрак.

— Ти какво мислиш по въпроса? — обърна се Калучи към Ла Бреска.

На сцената се появи единият от комиците. В сценката участваше и едрогърда блондинка, която се оплакваше от затруднения в дишането — нещо я затискало…

— Не ми се ще да го… — прошепна Ла Бреска.

— Налага се.

— И все пак.

— Не забравяй, че печалбата е огромна.

— Ще има достатъчно и за трима ни.

— Защо да я делим на три, като може и на две!

— Защото Дом ще раздрънка всичко, ако не го включим. Няма какво повече да обсъждаме. Трябва да го включим и толкова.

— Ще си помисля.

— Няма време за мислене. Датата е петнайсети. Дом иска бърз отговор.

— Добре, кажи му, че е включен. Пък после ще решим включен ли е, или не. Ще му се на копелето гадно, ама ще си получи заслуженото!

— А сега, дами и господа — чу се отново гласът по микрофона, — с удоволствие ви представяме Халата на Сан Франциско, една млада дама, подлудила с екзотичните си танци жителите на този град, една млада дама, довела до небивал екстаз най-благочестивите служители в Хонконг… На сцената е госпожица Ана Мей Цонг!

Настъпи полумрак. Оркестърът засвири блус. Отекна цимбал и едно момиче с дръпнати очи и роба на мандарин заситни по сцената е наведена глава и допрени като за молитва длани.

— Става за чукане — обяви Калучи.

— Няма ли да спрете да бърборите! — обърна се един плешив мъж от предния ред. — Не мога да гледам спокойно момичетата от вашите приказки.

— Млъкни бе, рошав! — тресна му се Калучи.

Но двамата с Ла Бреска млъкнаха. О’Брайън се наведе към тях. Паркър — също. Не продумваха. Капек и без това нищо не чуваше от другата страна на пътеката и затова се съсредоточи върху стриптийзьорката.

На края на номера, Калучи и Ла Бреска станаха и излязоха от залата. Разделиха се на изхода. Паркър проследи Калучи до дома му, а Капек — Ла Бреска. О’Брайън се върна в участъка, за да напише отчета.

Детективите се срещнаха към единайсет вечерта, когато Ла Бреска и Калучи вече похъркваха. Срещнаха, се в едно кафене на пет пресечки от участъка и докато пиеха кафе и ядяха сандвичи, заключиха, че същественото, което бяха научили от преследването па Ла Бреска и Калучи, бе датата на удара — петнайсети март. Бяха единодушни, че циците на Фрида са по-големи от циците на Ана Мей Цонг.

 

В хола на луксозен апартамент с изглед към реката, на около три мили от кафенето, където детективите обсъждаха размерите на стриптийзьорките, Глухия седеше на дивана срещу подвижен стъклен портал и с удоволствие посръбваше уиски с газирана вода. Пердетата бяха дръпнати и разкриваха приятните блещукащи сияния на гирляндите от лампи по високите перила на моста и далечните приглушено червени и жълтеникави светлини на отвъдния бряг, създаващи лъжлива представа за пролетна нощ. Термометърът на терасата сочеше едва няколко градуса над нулата.

На масичката пред огромния, тапициран с черна кожа диван, имаше две бутилки скъпо уиски. Едната беше вече празна. На стената срещу дивана висеше оригинал на Руо, макар и гваш. Сред стаята се мъдреше огромно пиано, на което дребна брюнетка с минижуп и бяла плетена блуза повтаряше „Сърце и душа“.

Момичето беше двайсет и две, двайсет и три годишно, носът му наскоро бе претърпял пластична операция, а очите му бяха големи н кафяви. Дългата черна коса се стелеше почти до кръста му, а изкуствените мигли пърхаха при удрянето на всеки клавиш. Глухия не се дразнеше от дрънкането по пианото, Може би наистина бе глух или достатъчно пиян, за да не чува. Другите двама мъже в стаята също не се дразнеха от тази какофония. Единият дори припяваше на фалшивото свирене, докато момичето не обърка съвсем нотите и започна песента отначало.

— Ох, нещо не мога да я налучкам — рече то.

— Докарваш я, скъпа, още малко ти трябва — обади се Глухия.

Единият мъж беше нисък и слаб, с тъмна и матова кожа на индиец. Панталоните му бяха черни, тесни, ризата бяла, а върху нея носеше разкопчан черен елек. Той пишеше на машина, поставена върху подвижен плот. Другият беше висок и едър, със сини очи, червеникава коса и мустак. Бузите и челото му бяха осея-ни с лунички, а припяващият му глас бе плътен и дълбок. Червенокосият бе с тесни джинси и синьо поло.

Момичето свиреше „Сърце и душа“, а Глухия се бе отдал на размишления. Втората част на плана му се превръщаше в реалност, план за чудо и приказ, изпипана работа. Той погледна момичето, а то отново обърка нотите, после спря очи на пишещия Ахмад.

— Хубавото на тази част от плана е, че никой няма да ни повярва — рече той.

— Ще ни повярват — каза Ахмад с лека усмивка.

— Но не и на тази фаза.

— Да, за това има още време — съгласи се Ахмад, хвърли поглед към бедрата на момичето, отпи от уискито и продължи да печата.

— Колко ще ни струва цялата тази кореспонденция? — обади се ниският мъж.

— Ами, Бък, сто писма бърза поща по пет цента марката правят петстотин долара, прав ли съм? — каза Глухия.

— Ти си винаги прав в сметките — усмихна се Ахмад.

— Това тук не мога да го изсвиря — заяви момичето и заудря клавиша, опитвайки се да усъвършенства трудната извивка.

— С повече упражнения, ще успееш, Рошел — насърчи я Глухия.

Бък вдигна чашата си и като видя, че е празна, се запъти към масичката. Пристъпяше като атлет, изправен, със свободно отпуснати ръце.

— Ще ти налея — каза Глухия.

— Благодаря — кимна Бък.

— Пийни си, заслужаваш го. — Глухия напълни чашата догоре.

— Не ми се иска да се отрежа — заяви Бък.

— Защо? Нали си сред приятели — усмихна се Глухия.

Тази вечер беше особено доволен от таланта на Бък — без него планът едва ли не щеше да се провали. Примитивна бомба винаги може да се измайстори и набързо да се свърже със стартера, но изобретателността му бе несъмнена. А сериозността, с която подходи към проблема, бе трогателна. Механизмът му бе компактен, лесно преносим и се свързваше за много кратко време. Беше подбрал подходящ, макар и по-скъп преобразувател. А как възхитително разясни действието на динамита и детонатора! Биваше си го тоя Бък. Умението му идваше от това, че бе разрушавал не една и две сгради при разчистване на градски терени, а на Глухия му трябваше точно такъв специалист. В техния щат бе забранена покупката на експлозиви без специално разрешение, а Бък имаше такова разрешение. Глухия бе много доволен от него.

Ахмад също беше незаменим. Той работеше като чертожник в Бюрото по градско планиране за сто и петдесет долара на седмица. Възнаграждението на Глухия му допадна и той с удоволствие предостави информацията, необходима за последната фаза на плана. Ахмад изпипваше всичко и ето защо настоя да напишат писмата на качествена хартия и да изпратят сто оригинала, а не техните копия. Това трябваше да покаже, че писмото в никакъв случай не е шега. Глухия знаеше, че успехът често се дължи именно на такива детайли. Той се усмихна на Ахмад, отпи от уискито и попита:

— Колко написа?

— Петдесет и две.

— Май цяла нощ ще ги пишеш. — Кога трябва да ги изпратим?

— Надявам се да си готов до сряда.

— Много преди това.

— Ама ти наистина ли ще работиш цяла нощ? — обърна се Рошел към Глухия.

— Ако искаш, лягай си — отговори той.

— Не мога да си лягам без теб — нацупено рече Рошел, а Бък и Ахмад си размениха погледи.

— Ще си легна по-късно.

— И без това не ми се спи.

— Тогава пийни едно и ни изсвири още нещо.

— Не знам друга песен.

— Чети тогава.

Рошел не отговори.

— Или зяпай телевизия.

— Дават само стари филми.

— Понякога са много полезни.

— А също и много тъпи.

— Искаш ли да оближеш сто плика, а мила? — за-хили се Глухия.

— Не, не обичам да ближа пликове.

— Хайде бе!

— Кажи, какво да правя?

— Слагай си нощницата и си лягай.

— Хм-м… — измърка тя и го изгледа недоволно.

— Това е положението — заяви той.

— Е, добре. Лека нощ, момчета!

— Лека нощ — каза Бък.

— Лека нощ, госпожице! — кимна Ахмад. Рошел хвърли още един поглед на Глухия и се запъти към спалнята.

— Глупава малка мръсница — рече той.

— Присъствието й не е ли опасно? — попита Бък.

— Напротив — отвърна Глухия. — Тя успокоява нервите и охлабва напрежението. Пък и ни има за почтени джентълмени, които се занимават с достойни дела. Няма никаква представа с какво се занимаваме.

— Понякога и аз нямам никаква представа — сбърчи вежди Бък.

— Защо, толкова е просто — каза Глухия. — Използваме един изпитан метод, с който си служат бизнесмените на тази процъфтяваща страна — кореспонденцията. Ние, естествено, не го използваме в неограничен мащаб, защото изпращаме само сто писма. Но, надявам се, резултатът си заслужава!

— А ако ни излезе крива сметката?

— Добре. Бък, да приемем, че се случи най-лошото, че печалбата ни е в границите на един процент, което е присъщо на този вид бизнес — на бизнеса чрез кореспонденция. Дотук сме похарчили осемдесет и шест долара и деветдесет и пет цента за карабината, три и седемдесет и пет за кутия патрони, шейсет и четири и деветдесет и пет за преобразувател, седем за електрическия часовник, девет и шейсет за дузина динамит, шейсет цента за детонатора, десет за лепенки и пет за пощенски разноски. Ако смятам правилно? — усмихна се Глухия на Ахмад. — Всичко сто осемдесет и седем долара и осемдесет и пет цента. Другите разноски — за волтметъра, за писъмцата, за уни-формата — не си заслужава да споменавам. И така, ако печалбата ни е един процент, ако само един човек от стоте се хване, ние пак ще се радваме на много изгодна печалба.

— Пет хиляди долара за две убийства? — поклати глава Бък.

— За три убийства — поправи го Глухия.

— Е, заслужава ли си? — намръщи се Бък.

— Уверявам те, че печалбата ще е по-голяма от един процент. В петък гърмим — май се получи игра на думи, а? — последния патрон. В събота сутринта вече всички ще са убедени, че не се шегуваме.

— Колцина смяташ, че ще се хванат?

— Много ще се хванат. Ако не и всичките.

— А ченгетата?

— Какво ченгетата? Те не знаят кои сме, няма и да ни разкрият.

— Дано си прав.

— Знам, че съм прав.

— Нали знаеш, пусти навик — все те ме плашат?

— Чудя ти се на акъла. Знаеш ли защо им викат ченгета?

— Защо?

— Защото само знаят да висят като тъпи ченгели и нищо повече. Методите им са от памтивека и не вършат никаква работа. Щъкат като играчки с ключета на гърба, малки човечета с ограничени действия, които се въртят в безцелни кръгове. Сложиш ли препятствие на пътя им — стена или, да речем, щайга, и те се заковават на място, развиват пружинката и са напълно безпомощни. Та, приятелю — усмихна се Глухия. — аз за тях съм именно тази стена.

— Или тази щайга — рече Бък.

— О, не — намеси се Ахмад. — Той е стена.