Метаданни
Данни
- Серия
- 87-ми участък (22)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fuzz, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2007)
Издание:
An 87th Precinct Mystery
Pan Books London and Sydney
© 1968 by Hui Corporation
Издателство „Свят“, София, 1993
Печат ДФ „Полиграфически комбинат“
ISBN 954-415—032—3
История
- — Добавяне
8
Неделните посещения в болницата Буена Виста са от десет до дванайсет. В неделя настъпва истинско стълпотворение, защото в събота вечер се чупят най-много ръце, крака, глави и ребра. Спешните отделения в събота вечер представляват малка лудница — и така е във всяка болница в големите градове. В неделя прииждат роднините и приятелите на пострадалите през предишната нощ.
Стийв Карела беше „пострадал“ в четвъртък. В неделя лежеше подпрян на възглавниците и чакаше Теди. Чувстваше се зле, изтощен и сякаш неизбръснат, макар да се беше бръснал преди десетина минути. Беше отслабнал няколко килограма (как се яде с бинтован и тампониран нос!), навсякъде го болеше и мръднеше ли, откриваше пови натъртени места, а това го караше да се чувства още по-зле.
От четвъртък все мислеше. Първо се чувстваше глупаво, после побесня и му идеше да скочи и да даде воля на гнева си, докато накрая стигна до заключението, че в основата на всичко бе Глухия. Тази мисъл го успокои. Така подозренията отпадаха от опия двама хлапаци — боже господи, как можа, уж оправно ченге, а да се даде на двама хулигани! — и се стовариха върху един закоравял престъпник. Чудесно извинение, мислеше си Карела, така поне не се чувствам кръгъл глупак. Майър му беше разказвал една еврейска смешка. Майка казва на сина си: „Върви, намери си работа, не се дръж като мързелив евреин!“ А той отговаря: „Не мога, защото съм мързелив евреин.“ Та положението сега беше подобно с малки промени: „Как можа да се дадеш на тоя печен престъпник?“ „Лесно, защото е печен престъпник.“
Можеше да се поспори за това дали Глухия беше чак толкова печен. Да излезе веднъж от болницата и ще организира семинар на тая тема. По всяка вероятност щяха да го изпишат в четвъртък, защото лекарите смятаха, че загубата на съзнание е причинена от сътресение, а сътресението винаги крие опасност за вътрешен кръвоизлив и в такива случаи обичайната практика налага поне едноседмично наблюдение в болницата, иди че се разправяй с докторите?
Може би Глухия не беше чак такъв специалист. Може би само беше по-умен от полицаите, но това всъщност будеше сериозна тревога. Ако той наистина беше по-умен, как можеше да се досетят какъв е следващият му пъклен план? Чак пък пъклен? Ами да! Малък номер ли е да поискаш пет хиляди и да пречукаш инспектора, после да поискаш петдесет хиляди и да пречукаш заместник-кмета, не му се мислеше какво може да последва и коя би била поредната жертва. Сигурно пак щеше да поиска откуп, а ако не изпълнеха условията му, щеше да има и жертва. Кой знае? Можеш ли да предположиш какво ще му хрумне на един печен престъпник? Не можеш, инак няма да е печен.
Но той също е човек, мислеше Карела, и разчита на слабостите на другите. Надява се да наложи системата си за предупреждение и изпълнение на заплахата, сигурен е, че всеки път ще се опитваме да му попречим, но няма да успяваме и така ще осъществява поредния си план. С други думи двете убийства бяха подготовка за големия удар. Всяка следваща жертва беше на по-висок служебен пост, а откупът беше десетократно по-голям. Значи следващият обект беше кметът Джеймс Мартин Вейл, а откупът щеше да възлезе на петстотин хиляди. Глухия не си играеше на дребно.
А може би това са само предположения, чудеше се Карела.
Може би греша?
Дали Глухия подготвяше следващото убийство, или пък в главата му йазряваше друг пъклен (ето пак същите подозрения) план?
В този миг влезе Теди Карела.
Искаше му се да я целуне, но реши да изчака нейната целувка, защото носът му беше целият бинтован. Тя долепи устни до неговите и той усети, че го обземат „пъклени“ желания, които, уви, бяха неизпълними в Буена Виста, пък дори и да беше сам в стая.
Ричард Дженеро беше в същата болница, но за разлика от Карела, в главата му не се въртяха еротични желания, а мечти за повишение.
Макар сведенията, свързани с убийства, да се пазеха под строга тайна, тази сутрин някакъв журналист бе писал за евентуалната връзка между убийството на Сканлън и раняването на Дженеро. Полицията и служебно информираните лица пазеха в тайна телефонните обаждания и заплашителните бележки, но журналистът питаше в статията си „дали полицаите от участъка в близост с парка не са били предупредени за покушението над живота на заместник-кмета и следователно са организирали капан, в който един смел полицай е бил ранен в крака, опитвайки се да залови заподозрения престъпник.“ С други думи журналистът изобщо не споменаваше, че Дженеро се беше самонаранил, защото се страхуваше от кучета и от престъпници, пък и защото не беше много добър в стрелбата по бягащи типове.
От двайсет години бащата на Дженеро беше служител в Министерството на здравеопазването. Той не знаеше, че синът му сам се е прострелял. И смяташе, че Ричард е герой. Затова му беше донесъл голяма кутия с „каноли“. Баща, майка и син, седяха в болничната стая с две легла на четвъртия етаж и опустошавана вкусотиите, обсъждайки евентуалното повишение на Дженеро в детектив трета степен.
На Дженеро не му беше идвала наум мисълта за повишение, по баща му говори дълго за героизма в постъпката в парка и Дженеро реши, че всъщност той бе спрял оня тип. Ако не беше стрелял в крака си, Алан Пари надали щеше да спре да бяга. Е, наистина Пари се оказа случайно заангажиран в цялата история, но какво от това? Сега беше ясно, че той не е опасен престъпник, но къде бяха останалите полицаи, когато Пари тичаше с прословутата кутия под мишница, къде бяха, а? И кой знаеше, когато стреля, че момчето ще се окаже поредният невинен глупак, никой!
— Проявил си голяма смелост — каза баща му и облиза сиренето от пръстите си. — Не друг, а ти си го спрял!
— Така е — съгласи се Дженеро.
— Затова трябва да те повишат.
— Трябва.
— Ще се обадя на шефа ти — каза майка му.
— Недей, мамо.
— Perche no?
— Perche… Мамо, моля ти се не говори на италиански, знаеш, че не разбирам всичко.
— Боже! Италианец, а не разбира италиански! Ще се обадя на шефа ти!
— Не, мамо, не е редно.
— А кое е редно? — попита баща му.
— Ами може да се подметне…
— На кого?
— На този, на онзи…
— На кого все пак?
— Карела е на горния етаж и…
— Ма chi е questa Carella? — попита майка му.
— Мамо, помолих те!
— Кой е този Карела?
— Колега от участъка.
— Където работиш, si?
— Си, мама.
— Той ли ти е шеф?
— Не, колега ми е.
— И в него ли са стреляли?
— Не, пребиха го.
— Кой? Същият, който стреля по теб?
— Не.
— Тогава защо го споменаваш?
— Защото има влияние.
— Над шефа ли?
— Не. Капитан Фрик е шефът и отговаря за целия район. А лейтенант Бърнс отговаря за участъка. Карела е детектив втора степен и е близък с Бърнс, така че ако поговоря с Карела за вчерашния случай, той може да спомене пред Бърнс, че аз съм този, който…
— Нека майка ти се обади на шефа.
— Не, по-добре чрез Карела.
— Колко получават детективите? — попита майка му.
— Цяло състояние.
Машинарийките бяха слабостта на лейтенант Сам Гросман, пък било то и бомби. Или по-точно — особено когато бяха бомби. Беше ясно като бял ден (всъщност, имайки предвид раздробената кола и петимата мъртъвци, нямаше място за съмнение), та беше ясно като бял ден, че в колата на заместник-кмета е била поставена бомба. Бомбата беше с часовников механизъм и съответно беше избухнала не с превъртането на ключа при тръгване, а по-късно. Този факт заинтригува Гросман, защото бомбите с часовников механизъм не бяха така прости като онези, дето избухват при включването на двигателя. Тази бомба беше специална. Не беше свързана с часовника на колата.
А откъде знаеше Гросман всичко това?
Знаеше го, защото в полицейската лаборатория някога не спят. Работят дори в неделя. Освен това намериха два циферблата в развалините на автомобила.
Единият беше от таблото на кадилака. Другият беше от широко разпространена марка електрически будилници. Намериха и още нещо важно: предната част на преобразувател от постоянен към променлив ток — ПТ—ПРТ, на която личеше името на производителя.
Трите части се мъдреха на бюрото на Гросман в лабораторията като важни елементи от сложна мозайка. Той трябваше да ги подреди и да направи заключение. Гросман се чувстваше особено умен тази неделна утрин, защото в петък синът му беше донесъл висока оценка на годишния изпит по химия. Гросман се чувстваше по този начин винаги. Винаги, когато синът му успееше. Ето какво раждаше умната му мисъл.
Значи имаме три части от бомба за взривяване ма кола или по-точно две части, защото часовникът на колата не беше изиграл фатална роля. Този, който бе включил бомбата, не бе разчитал на ръчния си часовник, защото в случая и минутата е от значение. За една минута заместник-кметът би могъл да излезе и да се отдалечи от колата на път за синагогата. Електрическият часовник бе нагласен според часовника на таблото на колата. А защо електрическия часовник? За-щото не е искал часовникът да тиктака. Тиктакането би могло да се чуе под покрива на тихо придвижващия се кадилак. Така… Значи имаме електрически будилник, преобразовател ПТ—ПРТ, което ще рече, че някой е искал да преобразува постоянния в променлив ток. Акумулаторът на кадилака е дванайсетволтов ПТ, а електрическият часовник всякак е бил за ПРТ. Значи някой е искал да свърже часовника с акумулатора и е имал нужда от преобразувател.
Имал е нужда и от проводник от положителния полюс на акумулатора, и от отрицателния към коя да е метална част на колата. Останалото е лесно, тъй като самата тя служи за заземяване. Значи има захранване на часовника и той работи. Нужен е електронен детонатор, необходима е и достатъчна мощност, за да бъде задействан. Повечето електронни детонатори могат да бъдат взривени при преминаване на постянен ток 0.3, 0.4 ампера. Акумулаторът е източник на енергия към преобразувателя и задейства електрическия часовник, който е нагласен на около осем часа. Вместо да се включи будилникът, трябва да се затвори ключ. Така веригата се затваря. Необходим е и проводник към акумулатора, друг към детонатора и проводник от детонатора към някоя метална част на колата. Механизмът може да се приготви предварително вкъщи. Извършителят го е сложил в кутия с инструменти и го е включил към колата за много кратко време, като се е уверил, че всички жици са изолирани, за да предотврати навременна експлозия. Как ли обаче си е осигурил достъп до колата?
Но за щастие Гросман не трябваше да отговаря на този въпрос.
Той си засвирка умно и позвъни на детектива Майър Майър в участъка.
Общественият гараж беше в центъра на Док Стрийт, на около седем пресечки от Градския съвет. Майър Майър взе Бърт Клинг в десет и половина. Двайсетина минути пътуваха покрай река Дикс. Паркираха до една колонка срещу голямата бетонна сграда на Съвета и Майър веднага постави табелката „Полиция“, макар да беше неделя и такси за престой не се събираха.
Спенсър Койл беше дежурен на пропуска на гаража. Той четеше Дик Трейси и двамата детективи не му направиха впечатление — така беше погълнат от любимите си смешни случки. Дори не се надигна от стола, облегнат на облицованата с плочки стена. Като че ли всички обществени сгради бяха облицовани с тези отвратителни жълти плочки. Според Майър това се дължеше или на съмнителна, но изгодна сделка на някой търговец през трийсетте години, или същият този глупак нямаше никакъв вкус, та беше накупил огромни количества. Спенсър Койл се облегна на фо-на на плочките, без да изпуска четивото от ръка, макар да спря да помръдва устни сведен над книгата. Лицето му беше издължено, пепеляво и смръщено. В кафеникавозеленикавата униформа на служител в транспорта и с наперено стърчаща островърха шапки, той приличаше на майор от авиацията. На детективи-те им стана ясно, че Дик Трейси не обича да бъде обезпокояван, особено в неделя.
Това ги дразнеше.
— Господин Койл, току-що разговарях с лабораторията, откъдето ми казаха, че бомбата… — започна Майър.
— Каква бомба? — прекъсна го Койл и плю на сантиметър от излъсканите обувки на Майър.
— Бомбата в колата на заместник-кмета — отговори Клинг. Само да имаше късмет да се изплюе още веднъж!
— О, да — небрежно рече Койл, сякаш всеки ден избухваха бомби в кадилаци и това беше нещо естествено. — И какво?
— Според изследванията в лабораторията бомбата е била със сложен механизъм, но ако е била предварително направена, свързването й с колата не би отнело много време. Бихме искали да знаем…
— Да, да, явно сложна бомба… — Койл не гледаше детективите. Синият му поглед се рееше някъде зад тях. Клинг се обърна, за да види къде гледа, но видя само още една облицована с жълти плочки стена.
— Имате ли представа кой би могъл да постави бомбата?
— Не съм аз.
— Никой не казва, че сте вие.
— Вижте какво, аз пазя гаража, грижа се колите да вървят, уреждам даването им под наем и това е всичко.
— Колко коли има в гаража?
— Двайсет кадилака, дванайсет в редовна употреба, а другите пазим за по-специални случаи. Имаме и четиринайсет автобуса и осем мотора. Също няколко коли на „Паркове и градини“, но това между другото, само защото имаме свободно място.
— Кой обслужва колите?
— Кои коли?
— Кадилаците.
— Кой по-точно от кадилаците? — Койл отново плю.
— Господин Койл, плюенето на улицата е забранено! — не се сдържа Клинг.
— Тук не е улица, това е моят гараж.
— Да, но той е градска собственост, все едно че е улица. Тротоарът продължава във входа на гаража.
— И какво, ще ме арестувате ли?
— Ще продължаваш ли да ни мотаеш? — рече Клинг.
— Кой ви мотае?
— И на нас ни се четат смехории. Но вместо това си спукваме гьона да разследвам; убийство с бомба. Отговаряй на въпросите ни!
— Никой от нашите монтьори не с сложил бомба в тази кола.
— Откъде си толкова сигурен?
— Сигурен съм, защото ги познавам.
— Вчера кой беше тук?
— Аз.
— Само ти?
— Не, и момчетата бяха тук.
— Кои момчета?
— Монтьорите.
— Колко монтьора?
— Двама.
— Смяната обикновено от двама ли е?
— Не, от шестима, но вчера беше събота и работим с намален сътав.
— Някой друг идва ли в гаража?
— Да. Шофьорите на колите непрекъснато влизат и излизат. Вчера трябваше да има рибарско състезание в парка Гроувър. Дойдоха и доста шофьори на автобуси, които трябваше да вземат децата от крайните квартали и да ги закарат на състезанието — риболов през леда на езерото — а после да ги върнат. Но състезанието беше отложено.
— Защо?
— Заради студа.
— По кое време бяха тук тия шофьори?
— Дойдоха рано сутринта и си тръгнаха, когато им съобщиха, че състезанието се отлага.
— Някой от тях да се е навъртал около кадилака?
— Не. Вижте какво, само си губите времето. Вчера всички коли минаха на проверка и бяха в идеална форма. Бомбата е била поставена, след като колата е излязла от гаража.
— Невъзможно.
— Тук не е била поставена!
— Сигурен си, така ли?
— Нали ви казах, че колите минаха на проверка.
— Ти ли ги огледа?
— Не, аз си имам достатъчно други задължения.
— А кой извърши проверката? Някой от автомонтьорите ли?
— Не. Инспекторът от автобюрото.
— И той ти каза, че колите са тип-топ?
— Да, огледа ги отгоре до долу и ни уведоми, че всичко е наред.
— Проверил ли е и вътре?
— Вътре, вън, трансмисии, всичко. Оглежда ги шест часа.
— Значи всякак би открил една такава бомба?
— Всякак.
— А даде ли ти писмено доказателство за това, че колите са минали проверка и че всичко е наред?
— Защо да ми дава? А, вие май искате да го натопите…
— Не, ние…
— Да натопите автобюрото, това искате, нали?
— Искаме да разберем как така не е видял бомбата под покрива на колата, това искаме!
— Просто там не е имало бомба!
— Господин Койл, в лабораторията ни доказаха, че…
— Пет пари не давам за тая ваша лаборатория. Повтарям ви, че всички коли минаха вчера през имена ухо и в колата на заместник-кмета не е имало бомба! Ясно ли е?
Койл отново се изплю, този път ядосано. Клинг попита:
— А ти лично видя ли го да проверява колата на земестник-кмета?
— Да, видях го.
— И ще се закълнеш, че покривът е бил внимателно проверен?
— Моля?
— Видя ли инспектора да оглежда покрива?
— Е, не съм го гледал в ръцете.
— Ти къде стоеше, докато той си вършеше работата?
— Ето тук.
— На това място?
— Не, в офиса. Но през стъклото се вижда целият гараж.
— И оттам видя как инспекторът оглежда покрива на колата?
— Точно така.
— В гаража има над двайсет кадилака. Как така си сигурен, че точно това е била колата на заместник-кмета?
— Ами по номера. Преди номера има ЗК — заместник-кмет…
— Ясно. Значи, сигурен си, че…
— Вижте какво, човекът отдели по половин час за всяка кола, така че проверката е била наистина цялостна.
— Отдели половин час и за колата на заместник-кмета, така ли?
— Така.
— Ще трябва да разговаряме с него — въздъхна Майър.
— Как се казва?
— Кой как се казва?
— Инспекторът. От автобюрото.
— Не знам.
— Как така?
— Показа ми служебна карта и се залови за работа.
— Каква служебна карта?
— Ами като всички други служебни карти.
— Господин Койл, друг път идвал ли е инспектор от автобюрото?
— Не, това беше за първи път.
— Никога по-рано не са изпращали инспектори?
— Не.
— И така, как изглеждаше този човек? — бавно и уморено попита Майър.
— Висок, рус, със слухово апаратче.
Доносникът Фатс Донър беше едър мъжага със слабост към по-топлите климати и с нежна кожа като на ирландска девственица. Кожата му беше призрачно, болезнено бледа и навеждаше Уилис на мисълта, че наркотиците не са чужди на Фатс. Но това изобщо не го засягаше. Рече ли, всяко ченге може за един неделен ден да арестува поне стотина наркомани, деветдесет и девет от които с дрога в джобовете. А хора като Фатс рядко се намираха — той беше източник на ценна информация, стига да се задържеше в града. Защото зимните месеци заминаваше за Вегас, Маями Бийч или Пуерто Рико и седеше под чадърите като някой Буда, потеше се от топлина и внимаваше да не изгори бялата си кожа.
Каква беше изненадата на Уилис, когато го намери в града през този рекордно студен месец март! Намери го навлечен, в една стая досущ като сауна — с два пуснати докрай радиатора и три нажежени електрически печки. Донър седеше сред тая фурна, облечен с палто, ръкавици и два чифта вълнени чорапи, вдигал крака на близкия радиатор. В стаята имаше а едно петнайсетгодишно момиче по сутиен на цветя, бикини и разкопчано пенюарче. Полуголото момиче се разхождаше из стаята и очевидно не се притесняваше от присъствието на непознатия мъж. Когато Уилис влезе, тя почти не го удостои с поглед, сновеше насам-натам и изобщо не се интересуваше от онова, което си шептяха двамата мъже под процеждащите се зимни лъчи до прозореца.
— Кое е това момиче?
— Дъщеря ми — захили се Донър.
Тоя Фатс Донър хич не беше свяст, ама като доносник си го биваше. Според Уилис момичето проституираше за него, защото макар и да бе „стабилен“ доносник, той се нуждаеше от допълнителни средства и си ги осигуряваше, като хващаше някое момиче от Охайо, научаваше го на каквото трябва и после го пускаше на улицата. Да, яма по земята и небето неща Хорацио, които нашата нещастна философия дори не е сънувала. Уилис не се интересуваше от това дали Донър е наркоман, нито пък от момичето, което проституираше незаконно. Според закона той можеше да обвини Донър в „извличане на изгоди от проституция“, но и това не беше целта на посещението му. Уилис само искаше да свали колкото може по-бързо палтото и шапката си и да разбере дали Донър може да му даде информация за Дом.
— Как му е второто име? — попита Донър.
— Не го знаем.
— Че да не е само един Дом в тоя град? — Донър се обърна към момичето, което пренареждаше хладилника. — Мърси, според теб, колко Домовци има в града, а?
— Не знам — отговори момичето, без да се обръща. — Ти колко познаваш?
— Не познавам нито един. — Гласът на момичето бе тих и тънък, с ярко изразен южняшки акцент. Охайо отпада, помисли си Уилис, или е от Арканзас, или от Тенеси.
— Не познава нито един Дом — засмя се Донър.
— А ти, Фатс? Ти познаваш ли?
— Друго не знаеш ли за тоя човек? Много ти е подробна информацията, няма що!
— Загубил е доста пари на мача преди две седмици.
— Че кой не загуби тогава много пари!
— Няма пукнат долар и се опитва да се сдобие с мангизи.
— Значи Дом…
— Да.
— В този район ли живее?
— Има приятел, който живее в Ривърхед.
— Как се казва приятелят му?
— Ла Бреска. Тони Ла Бреска.
— Нещо за него?
— Нищо особено.
— Тоя Дом лежал ли е в пандиза?
— Нямам представа. Подразбрал е за някакъв предстоящ голям удар…
— Интересува те този голям удар, така ли?
— Да. Според него мълвата вече е плъзнала.
— Не една и две мълви пълзят. Мърси, какво си се разтропала?
— Подреждам едно-друго.
— Престани, лазиш ми по нервите!
— Подреждам хладилника, какво толкова!
— Как мразя тоя акцент! Ти мразиш ли го? — обърна се Донър към Уилис.
— Все ми е тая.
— Не мога да я разбера какво ми говори. Сякаш в устата си има гуди.
Момичето затвори хладилника и отвори гардероба. Започна да мести закачалките и Донър отново викна:
— Какво правиш?
— Казах ти, подреждам едно-друго.
— Ще те изхвърля на улицата по гол задник! Чу ли?
— Добре, спирам.
— Спри веднага!
— Спрях.
— Време е да излезеш.
— Знам.
— Хайде, обличай се. Колко е часът?
— Вече е обяд — отвърна Уилис.
— Хайде, обличай се! — повтори Донър.
— Добре де — каза момичето и отиде в другата стая.
— Мръсница такава! — процеди през зъби Донър. — Чудя се защо ли я търпя.
— Мислех, че ти е дъщеря.
— Хайде бе! — захили се Донър.
Уилис се въздържа от коментар, въздъхна и попита Донър:
— Какво мислиш по въпроса?
— Още нищо не мисля. Съвсем нищо.
— Давам ти малко време.
— Бързате ли я тая работа?
— Да. Много.
— Ударът с какво е свързан?
— Може би с изнудване.
— Дом значи…
— Дом — повтори Уилис.
— Съкратено от Доминик?
— Да.
— Е добре, ще се поослушам, пък ще видим. Момичето се появи в минижуп, яркочервена блуза с голямо деколте и бели чорапи. Червилото й беше светлочервено, сенките — зелени.
— Тръгваш ли? — попита Донър.
— Да.
— Облечи си палтото.
— Добре.
— Не си забравяй чантата.
— Няма.
— И да не я върнеш празна, ей!
— Ще се постарая.
— И аз тръгвам — каза Уилис.
— Ще ти се обадя.
— Действай бързо — рече Уилис.
— Само дето мразя да излизам в такова шибано време — промърмори Донър.
Уилис настигна момичето на стъпалата във входа. То вървеше бавно и си закопчаваше палтото с преметната през рамо чанта.
— Откъде си, Мърси? — попита Уилис.
— Питай Фатс.
— Ти не можеш ли да ми кажеш?
— Ченге ли си?
— Ченге.
— От Джорджия.
— Кога дойде тук?
— Преди два месеца.
— На колко си години?
— На шестнайсет.
— И какво правиш в компанията на Фатс?
— Не знам…
Момичето не вдигаше очи. Излязоха на улицата. Блъсна ги леден вятър.
— Защо не го напуснеш?
— Къде да отида?
Момичето вдигна очи, после закрачи по улицата със заучена походка. Чантата се полюшваше на рамото й, а токчетата й потракваха по тротоара.
Малко след два следобед седемнайсетгодишното момиче от блъсналата се в бариерата кола почина, без да дойде в съзнание.
В смъртния акт, издаден в болницата Буена Виста, пишеше: „Смъртта настъпи вследствие на удар в главата.“