Ед Макбейн
Ченге (7)

7

Никой не обича да работи в събота.

В това има нещо обидно, противно на човешката природа. Събота е денят преди неделя, в който трябва да отдъхнеш от петдневната лудница. В гаден мартенски ден като тоя, който мирише на сняг от сутринта притиснат от монолитните студени сгради на сивия град, в един такъв гаден съботен ден няма нищо по-хубаво от това да запалиш огъня в камината на тристайния си апартамент и да се излежаваш пред пламъците. Ако пък нямаш камина, наливаш си порядъчна порция уиски и му лягаш с някое гадже или с книга в ръка — „Война и мир“, любов и мир… Шекспир сигурно е сътворил най-сполучливите си каламбури именно в събота, добре почерпен, с гадже в леглото.

Събота е спокоен ден. Можеш да се побъркаш от радост, че просто нямаш какво да правиш. Лежиш си завят и се чудиш как да прекараш толкова свободно време. Мотаеш се из стаите безцелно, в очакване на самотната нощ.

Никой не обича да работи в събота, защото в събота не се работи.

Но това не важи за ченгетата.

Бачкане, бачкане и пак бачкане. Водени от обществения дълг, посветили се на благото на човечеството, блюстителите на реда са винаги на своя пост, смели, с благородни сърца.

Анди Паркър спеше във въртящия се стол зад бюрото.

— Къде е народът? — сепна го гласът на бояджията.

— Какво? — стреснато попита Паркър, изправи се в стола, прокара огромната си длан по лицето и зяпна бояджията. — Умът ми изкара!

— Тръгваме си — каза бояджията.

— Свършихме — добави колегата му.

— Прибрахме си нещата и искаме да се сбогуваме.

— Къде са другите?

— На събрание в кабинета на лейтенанта.

— Ще влезем само да им кажем довиждане.

— Не е желателно.

— Защо?

— Обсъждат някакво убийство. И по-добре не ги прекъсвайте.

— Дори само за да им кажем довиждане?

— Кажете го на мен.

— Не е същото.

— Тогава почакайте да свършат. Трябва да свършат преди дванайсет.

— Какво ще правим до дванайсет?

— Ами сигурно сте пропуснали нещо. Боядисайте пишещите машини, хладилника, пищовите. Зелени пищови! Оплескахте навсякъде със зелено, а тях пропуснахте.

— Неблагодарници! Не стига, че им работим и в събота, ами…

Бояджиите си тръгнаха възмутени, а Паркър отново заспа във въртящия се стол.

 

— Що за участък е това — започна лейтенант Бърнс, — щом двама детективи с опит се провалят и губят следите — единият е тутакси забелязан, а другият изпуска обекта току под носа си. Пълен провал за двама способни детективи.

— Не очаквах, че ще се качи в кола — каза Майър. — Нали ползвал метрото…

— Така беше — обади се Клинг.

— Изобщо не очаквах, че някакво момиче ще го чака в кола.

— Ако Ла Бреска си беше отишъл вкъщи — добре — продължи Бърнс, — но О’Брайън беше на пост пред дома му в Ривърхед и той изобщо не се е прибрал. С други думи не знаем къде е. Не знаем къде е главният заподозрян в деня, в който заместник-кметът ще бъде убит.

— Така е, сър — каза Майър.

— Защото го изпусна.

— Ами…

— Прав ли съм?

— Да. Изпуснах го.

— Плачеш за награда.

— Благодаря, сър.

— Не е смешно, Майър.

— Извинете, сър.

— Ще ви видя как ще се шегувате, ако и Сканлън се сдобие с два куршума в главата.

— Надявам се да не…

— Тогава научи се да не изпускаш този, когото следиш!

— Да, сър.

— Какъв беше оня, с когото разговаря Ла Бреска? Как се казваше…

— Калучи. Питър Калучи.

— Провери ли досието му?

— Да, сър. Ето справката.

Майър остави кафявия плик на бюрото на Бърнс и се върна в редицата на детективите, строени пред него. Никой не се усмихваше. Лейтенантът беше бесен, отнякъде трябваше да се намерят петдесет хиляди долара и то до обед, а на заместник-кмета му се очертаваше скоро небесен път, така че не им беше до смях. Лейтенантът извади фотокопие от отпечатъците, разгледа го и се зачете в полицейското досие на Калучи.

— Кога е излязъл? — попита лейтенантът.

— Не е от кротките. Поискал е да му намалят годините, след като е излежал една трета от присъдата, отказали са му, но всяка година след това е настоявал да го пуснат. Успял е да ги намали на седем.

— Какво работи? — попита Бърнс.

— Строителен работник.

— Там ли се е запознал с Ла Бреска?

— Дадоха ми сведения, че е работил за строителната фирма „Абко“, където е работил и Ла Бреска.

— А Ла Бреска имаше ли досие?

— Не, сър.

— С Калучи всичко ли е наред?

— Според наблюдаващия полицай, да.

— А кой е тоя Дом, който се обадил на Ла Бреска?

— Не знаем, сър.

— Защото Ла Бреска те хвана, че го следиш, затова не знаеш.

— Така е, сър.

— Браун още ли подслушва?

— Да, сър.

ДОСИЕ

Име: Питър Винсънт Калучи

Номер на досието: II 421904

Прякор: Калуч, Куч, Кук Цвят: бял

Дата на раждане: 2 октомври 1938

Години: 22

Месторождение: Изола

Височина: 5'9"

Тегло: 156

Коса: кестенява

Очи: кафяви

Цвят на лицето: мургав

Професия: строителен работник

Белези, татуировки: белег от операция от апендикс, няма татуировки

Арестуван от: полицай Хенри Бътлър

Под номер: 63-Пл—1605-1960

Дата на арестуване: 3/14/60

Място на арестуване: 812 Норт Стрийт, Изола

Обвинен в: кражба

Кратко описание на престъплението: Калучи влязъл в бензиностанцията на Норт Стрийт 812 около полунощ и заплашил служителя, че ще го застреля, ако не отвори касата. Служителят казал, че не знае комбинацията. Калучи насочил пистолета и се приготвил да стреля, когато се намесил патрулиращият полицай Бътлър от шейсет и трети участък и го арестувал.

Предишни нарушения на закона: няма

Предаден на: Криминалния съд, 15 март 1960

Осъден за: кражба първа степен

Окончателна присъда: виновен, дата 7/8/60, осъден на десет години в Касълвю.

 

— Говорихте ли с някой от информаторите ни?

— Не, не сме.

— Какво правите тогава? До дванайсет трябва да намерим петдесет хиляди долара, сега е десет и петнайсет, по дяволите!

— Опитваме се да намерим Калучи. Взехме адреса от наблюдаващия го полицай, но хазяйката каза, че не се е връщал от вчера сутринта.

— Защо ще се връща? — викна Бърнс. — С Ла Бреска и оная русата сигурно замислят как точно да пречукат Сканлън, докато ние се чудим откъде да вземем петдесет хиляди. Намерете Дани Джимп или Фатс Донър и разберете познават ли някакъв Дом, който е загубил в залагането преди две седмици — всъщност тогава шампионатът ли беше?

— Да, сър.

— Започвайте да действате. Освен Карела друг има ли връзка с Джимп?

— Не, сър.

— Кой работи с Донър?

— Аз.

— Веднага го намери, Уилис.

— Ама той обикновено прекарва зимата във Флорида.

— Живота си живеят тия дрънкала. А ние тук се чудим как да се оправим с разни откачени убийци. Хайде, Уилис, действай!

— Тръгвам, сър.

— Ами Глухия? Боже, дано не е негова тая работа! Дано да е работа на Да Бреска, Калучи и русата, дето ти го измъкна под носа, Майър…

— Да, сър.

— Тоя глухар! Вече говорих с главния инспектор, със заместник-кмета и с кмета и решихме, че няма да платим петдесет хиляди. Надяваме се да се натъкнем на следа, след като разпитаме човека, който ще вземе „откупа“. Ще охраняваме Сканлън и толкова. Вие двамата ще осигурите наблюдението на пейката. Искам още днес заподозреният да е в участъка, и да говори, докато посинее, да се осигури и адвокат в случай, че започне да се лигави с Миранда Ескобедо, всичко да бъде задвижено още днес, ясно ли е?

— Да, сър — отговори Майър.

— Да, сър — кимна и Клинг.

— Ще можете ли да се справите с оставянето на „откупа“ и да осигурите наблюдение на пейката, без да сътворите пак някой гаф?

— Да, сър.

— Действайте и най-после искам някакъв резултат!

— Да, сър.

Клинг и Майър излязоха.

— Нещо да ми кажеш за оная, дето е посещавала убиеца в стаята? — обърна се Бърнс към Хос.

— За прикритие вероятно…

— Ами! Отивай да помогнеш на Майър и Клинг, обади се в болницата да видиш как е Карела и се задвижи да откриеш тия майстори, дето го направиха на пихтия! Направи нещо, за бога!

— Добре, сър — каза Хос и излезе от кабинета.

Анди Паркър се събуди, прокара длан по лицето и издуха носа си.

— Бояджиите помолиха да ви кажа „довиждане“ от тяхно име.

— Слава богу, че се ометоха — рече Майър.

— Търсиха те и от прокуратурата.

— Кой?

— Роли Чабриър.

— Кога ме търси?

— Преди около половин час.

— Защо не ме свърза?

— Нали бяхте в кабинета, как така?

— Беше важно — каза Майър и веднага завъртя на Чабриър.

— Кабинетът на господин Чабриър — чу се свеж женски глас.

— Бърнис, обажда се Майър Майър от осемдесет и седми участък. Роли ме е търсил.

— Да.

— Би ли ме свързала?

— Тръгна си.

— Как така? Толкова рано?

— Събота е. Никой не обича да работи в събота.

 

Детективът Котън Хос остави кутията с около петдесет хиляди хартийки на третата пейка на алеята откъм Клинтън Стрийт в парка Гроувър. Хос беше облечен с вълнено бельо, два пуловера, костюм, палто и носеше наушници. Запален скиор, Хос караше ски и в най-ледените дни, когато не чувстваше ръцете и краката си, и въпреки това атакуваше планинските върхове най-вече заради удоволствието в края на деня да се отпусне пред камината в хижата, отдаден на приятната умора. Никога преди не беше замръзвал така. Не стига че беше събота, ами и кръвта му постепенно се превръщаше в лед.

Сред другите хора, които противостояха на виещия вятър и ниската температура, този съботен ден бяха и:

1. Продавач на кифли на входа към алеята на Клинтън Стрийт.

2. Две монахини с броеници на втората пейка.

3. Страстна двойка в спален чувал зад третата пейка.

4. Слепец, който галеше на четвъртата пейка зрящата си немска овчарка и хранеше трохи гълъбите.

Кифладжията беше детективът Стаили Фолк от осемдесет и осми участък до парка. Фолк беше петдесет и осемгодишен, с голям бял мустак. С този мустак лицето му лесно се запомняше и рядко го използваха за „опашка“. Но благодарение на него той беше известен в криминалния свят — зърнеха ли го, всички съмнителни типове изтръпваха — сякаш виждаха патрулната кола в зелено и бяло. Фолк никак не се зарадва на тая „командировка“ от осемдесет и седми участък в ден като този, но какво да се прави, навлече се с няколко пуловера и дебела плетена жилетка, върза и бяла престилка. Стоеше зад количката с кифли до уоки-токито.

Двете монахини бяха Майър Майър и Бърт Клинг. Те ругаеха Бърнс, задето им се беше карал и излагал пред Хос и Уилис.

— Толкова тъпо се чувствам — прошепна Майър.

— Що тъй? — промълви Клинг.

— От дрешките трябва да е.

Страстната двойка беше оформена, след като Хос и Уилис хвърлиха чоп. Имаше защо да хвърлят чоп — нежната половинка беше колежката Айлин Бърк, с която Уилис беше работил преди години по някакво улично нападение. Айлин беше червенокоса, със зелени очи и дълги, стройни крака с тънки глезени. Бюстът й си го биваше и макар да беше по-висока от Уилис (той за малко да не отговори на изискването за ръст, когато постъпваше в полицията), тя го привличаше — едрите момичета си падаха по него и той по тях.

— Хубава роля — каза Уилис и я прегърна в спалния чувал.

— Устните ми се напукаха.

— Хубави устни…

— Тук сме по работа.

— Аха…

— Не ме пипай по задника.

— Не знам къде са ми ръцете.

— Виж какво! — закани му се Айлин.

— Някой идва! Трябва да се целуваме!

Уилис следеше пейката с едно око. Мина бавачка с количка. Бебе на разходка в ден от ледииковия период! Луди хора. Уилис не откъсваше устни от детектив втора степен Айлин Бърк.

— М-м-м, май че? — промълви Айлин.

— Май че какво?

— Май че вече отминаха.

— Това какво е? — Уилис беше целият нащрек.

— Пистолетът ми, спокойно — засмя се Айлин.

— Не, чуй, някой идва.

Стъпки приближаваха пейката.

 

Ричард Дженеро седеше с черни очила на четвъртата пейка и галеше по главата немската овчарка, хвърляше трохи на гълъбите и си мечтаеше за лятото. Веднага забеляза младия мъж, който вървеше бързо към третата пейка. Той взе кутията, хвърли поглед през рамо и тръгна към центъра на парка.

Дженеро не знаеше как да постъпи.

Извикаха го, защото в събота никога не достигаха хора (предотвратяването на престъпления е тежка задача особено в събота), и го сложиха уж на най-лесния пост, тъй като предполагаха, че този, който вземе кутията, ще тръгне да излиза от парка, а Фолк кифладжията и Хос (в собствената си кола, паркирана до тротоара) тутакси ще го приберат „на топло“. Но ето че мъжът се отправи към парка и към пейката на Дженеро, а Дженеро никак не си падаше по насилието — как му се искаше да си е вкъщи, в леглото, а майка му да готви вкусна супа и да пее италиански арии…

Кучето беше полицейско и Дженеро беше научил няколко знаци и подсвирквания преди да се настанят на четвъртата пейка. Винаги се беше страхувал от кучета, особено от големи кучета, и умираше от страх да не обърка командите за нападение. Ами ако кучето не разбереше и се хвърлеше върху него — оня младеж бързо се отдалечаваше, как ли щеше да го стигне? Та ако се хвърлеше върху него, щеше да го направи на нищо и какво щеше да каже майка му — che bella cosa, ще ми ставаш полицай, а!

Уилис намести уоки-токито между гърдите на Айлин л съобщи новината на Хос — добре си беше той на топло в колата, в посока обратна на тази, в която се беше запътил оня с кутията. Уилис се опита да свали ципа на спалния чувал, по той заяде и не искаше да помръдне. Не че беше неприятно да си с Айлин натясно в чувала — тя се увиваше и притискаше в него, опитвайки се да се измъкне от проклетата торба — но като си помисли, че го чака същата разправия с Бърнс, каквато отнесоха Клинг и Майър, отново се залови здравата с идиотския цип. На Айлин можеше и да й харесва това боричкане, но… Дженеро не знаеше, че Хос е вече предупреден, затова стана, свали черните очила и разкопча третото копче на палтото си — така, както беше виждал да правят по филмите, сграбчи пистолета и… ñå ïðîñòðåëÿ â êðàêà.???

Младежът хукна.

Дженеро падна и кучето го близна по лицето.

Уилис се измъкна от спалния чувал, Айлин закопча блузата и палтото си, оправи си жартиерите, в това време Хос се затича по алеята, но се подхлъзна на леда пред третата пейка и за малко не си счупи врата.

— Стой, полиция! — извика Уилис.

О, чудо на чудесата! Младежът веднага спря и изчака Уилис, който вървеше към него със следи от червило по лицето и насочен пистолет.

 

Младежът се казваше Алан Пари.

Уведомиха го за правата му и той се съгласи да говори без адвокат, въпреки че му го бяха осигурили.

— Къде живееш, Алан? — попита Уилис.

— Зад ъгъла. И ви познавам всички. Толкова пъти сме се срещали.

— Някой да го познава? — попита Уилис колегите си.

Те поклатиха глави. Бяха го заобиколили — кифладжията, монахините, страстната двойка и червенокосият левент с бял кичур и прострелян туптящ глезен.

— Защо се затича, Алан?

— Защото чух да се стреля. В нашия квартал бягаме, когато се стреля.

— Другият кой е?

— Кой другият?

— С когото действате.

— Какво да действаме?

— По заговора за убийство.

— Какво?!

— Хайде, Алан, не ни мотай.

— Нещо грешите — отговори Алан.

— Как щяхте да си разпределите плячката?

— Коя плячка?

— Тая в кутията.

— Кутията виждам за пръв път.

— В нея има трийсет хиляди долара. Престани да се правиш на идиот.

Пари или умишлено не се хвана на уловката, или наистина не знаеше, че в кутията трябваше да има петдесет хиляди. Той поклати глава и каза:

— Нищо не знам, помолиха ме да взема кутията, това и направих.

— И искаш да ти повярваме? — попита Уилис.

Тази реплика бе сигнална — в участъка я използваха често, когато разпитваха заподозрени. Майър веднага взе другата роля.

— Спокойно, Хал — рече той.

Тези думи означаваха за Уилис началото на играта с двама герои — той щеше да бъде гадното копеле, което ще обвинява и напада Пари, а Майър щеше да играе противоположната роля на негов защитник. Останалите детективи, включително Фолк, който също беше участвал в подобни шаради в своя участък, щяха да играят ролята на безпристрастен гръцки хор.

Без дори да поглежда Майър, Уилис каза:

— Как така спокойно? Тоя ни лъже непрекъснато!

— Онзи може наистина да е висок и рус, със слухово апаратче. Остави човека спокойно да ни разкаже — рече Майър.

— Да, да, знаем ги тия бабини деветини. Казвай с кого работиш, веднага!

— С никого! — Пари помоли Майър с отчаян глас: — Бихте ли му казали, че нямам съдружник?

— Хайде, Хал, успокой се — каза Майър. Алан, разкажи ни всичко.

— Прибирах се вкъщи, когато…

— Откъде? — прекъсна го Уилис.

— А?

— Откъде се прибираше?

— От дома на гаджето ми.

— Къде живее тя?

— Зад ъгъла. Точно срещу нас.

— Какво правихте там?

— Ами… Нали знаете…

— Не, не знаем.

— Е, Хал, не се рови в интимния живот на момчето — обади се Майър.

— Благодаря — каза Пари.

— Значи отиде да видиш приятелката си — продължи Майър. — По кое време беше това?

— Около девет и трийсет. Майка й отива на работа в девет. Затова отидох към девет и половина.

— Ти не работиш ли? — заяде го отново Уилис.

— Безработен съм.

— Откога?

— Ами…

— Отговаряй!

— Хал, остави момчето.

— Мотае ме!

— Сега ще ти отговори. Защо остана без работа, Алан? — внимателно попита Майър.

— Защото изпуснах яйцата.

— Какво?

— Работех в магазина на Осемдесета улица. В склада. Получихме яйца и както ги носех към хладилника, изпуснах няколко картона и ме уволниха.

— Колко време работи в магазина?

— Откакто завърших училище.

— Ще рече?

— От месец юни.

— Завърши ли гимназия?

— Да, сър, имам диплома.

— И какво правиш, откакто остана без работа?

— Нищо.

— На колко си години?

— Ще стана на деветнайсет… Днес коя дата е?

— Девети.

— Другата седмица ще стана на деветнайсет. На петнайсети.

— Ще си прекараш рождения ден в затвора — заяви Уилис.

— Стига, стига — прекъсна го Майър. — Не заплашвай човека. Какво стана, след като излезе от дома на приятелкта си, Алан?

— Срещнах онзи човек.

— Къде?

— Пред „Корона“.

— Къде?

— Пред „Корона“. Киното, дето е на три пресечки оттук.

— Да, да.

— Е, там.

— И какво правеше онзи човек?

— Нищо, стоеше, сякаш чакаше някого.

— И какво?

— Попита ме дали бързам. Отговорих: „Зависи“. После ми предложи пет долара. Попитах го за какво. Забравил си кутията с обяда на една пейка в парка. Ако му я занеса, щял да ми даде пет долара. Рекох му да иде сам да си я вземе, но той каза, че имал среща пред киното и не искал да се размине с приятеля си. Та, ако можело да взема кутията и да му я занеса пред киното. Знаете къде е киното, пали? Преди време там застреляха един полицай.

— Казах ти, че знам къде е — рече Уилис.

— Попитах го какво има в кутията. Обядът ми, каза той. Но и някои други неща. Какви неща, попитах. А той се ядоса и ме попита искам ли петте долара, или не. Взех парите и дойдох в парка…

— Значи взе петте долара?

— Да.

— Преди да му занесеш кутията?

— Да.

— После?

— Тоя пак лъже — обади се Уилис.

— Това е истината, кълна се.

— Ти какво си мислеше, че има в кутията?

— Сандвичи — сви рамене Пари. — И някои други неща, нали така каза той.

— А бе ти смяташ ли, че ще ти повярваме? — повиши глас Уилис.

— Кажи, какво наистина мислеше, че има в кутията? — тихо попита Майър.

— Вие не можете да ми направите нищо, ако ви кажа какво си мислех, че има вътре, нали?

— Така е. Ако затваряхме хората заради мислите им, всички трябваше да сме в затвора, нали?

— Да — отвърна Пари и се засмя.

Майър също се засмя. Гръцкият хор се присъедини. Всички се засмяха с изключение на Уилис, който продължаваше да гледа Пари с каменно лице.

— И така, какво мислеше, че има в кутията? — отново попита Майър.

— Трева.

— Често ли се дрогираш?

— Не, никога не съм опитвал.

— Запретни си ръкава — заяви Уилис.

Пари запретна ръкав.

— Свали го — нареди Уилис.

— Аз не лъжа — рече Пари.

— Добре де, не лъжеш, а какво смяташ да правиш с тази кутийка?

— Как какво?

— „Корона“ е на три пресечки източно от парка. Ти взе кутията и пое на запад! Защо?

— Ами така.

— Как така? Защо в обратна посока на тази, където те е чакал глухият тип?

— Не съм се замислял за посоката.

— Тръгна на запад!

— Объркал съм се.

— И забрави откъде влезе в парка? Забрави, че входът е зад гърба ти.

— Не…

— Защо тогава се отдалечи от входа?

— Казах ви, объркал съм се.

— Ах, че лъжец! Майър, разправяй си каквото искаш, но аз ще го арестувам!

— Чакай малко — намеси се Майър. — Алан, ти разбираш, че си загазил, ако в кутията има дрога, нали?

— Че защо? Да не е моя?

— И да не е твоя, това го знам аз, а законът е безмилостен към онези, които притежават наркотици. Всеки заловен търговец на наркотици твърди, че отровата не е негова, че не знае кой и кога му я е набутал и така нататък. Пеят една и съща песен, макар всичко да е ясно като бял ден.

— Сигурно.

— Така че няма да мога да ти помогна, ако в тази кутия има подобно нещо.

— Ясно.

— Но той знае, че в кутията няма наркотици. Неговото другарче му е казало, че вътре има пари.

— О, не — поклати глава Пари.

— Значи не знаеш за трийсетте хиляди долара? — внимателно попита Майър.

— Не, не знам — отново поклати глава Пари. — Даде ми петара и ми каза да донеса кутията.

— А ти реши да я откраднеш — подхвърли Уилис.

— Моля?

— Щеше ли да му я занесеш?

— Ами… — Пари погледна въпросително Майър и той му кимна окуражително. — Не, нямаше да му я занеса, защото се надявах, че вътре има трева и че мога да спечеля някой и друг долар. В квартала много се търси.

— Хайде, отвори кутията — каза Уилис.

— Не искам — поклати глава Пари.

— Защо?

— Не искам да имам нищо общо с тревата — ако вътре има трева. А ако има трийсет хиляди, не искам и да ги виждам. Няма да отговарям повече на въпросите ви.

— Добре.

— Ясно, Хал — каза Майър.

— Върви си вкъщи — рече Уилис.

— Може ли?

— Може, може — уморено го подкани Уилис.

Пари бързо се отправи към вратата на участъка. За секунди се озова в коридора и стъпките му се дочуха да потропват по металните лайсни на външните стълби.

— Е, какво ще кажеш? — попита Уилис.

— Сгафихме я — отговори Хос. — Трябваше да го проследим, можеше и да ни заведе до Глухия.

— Лейтенантът не мисли така. Той смята, че никой луд не би изпратил непознат да му донесе кутия с петдесет хиляди долара. Според него този, който взима кутията е задължително член на бандата.

— Ето че греши.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Глухия е знаел, че в кутията няма да има петдесет хиляди. Затова и праща този непознат. Знаел е, че няма пари, знаел е и че ще подгоним момчето.

— Ако е така… — подхвана Уилис.

— Ако е така, той иска да убие Сканлън.

Детективите се спогледаха. Фолк се почеса по главата и каза:

— Е, аз да тръгвам, ако не ви трябвам повече.

— Благодарим ти, Стан — рече Майър.

— Няма защо — отвърна Фолк и излезе.

— Тази акция много ми допадна — подхвърли Айлин Бърк, закачливо изгледа Уилис и също излезе.

— „Вятърът подухна… — запя Майър.

— … и нещо ми подшушна?“ — подзе Клинг.

— Педерасти! — рече Уилис с престорено обиден Глас.

 

Никой не обича да работи в събота, да не говорим за събота вечер.

Събота вечер, бейби, е вечер за забава. В събота излизаш и го удряш на живот. В събота се слагат официални пътъци, шик рокли и ризи с монограм, после се заливаш с парфюм и веселбата започва.

Идиотският град е различен в събота вечер, издокаран в черно, напудрен и напарфюмирай, изискан и сияещ в ослепителните си светлини. Червени и оранжеви, електрикови и яркозелени, те искрят и омайват като наркотик, събуждат видения от островърхи стъклени кули и бляскави куполи. Градът ври и кипи в събота и всичко е някак романтично. Това не е същият тъп делничен град. Не и в събота.

Ако, разбира се, можеш да се порадваш на вечерта.

Никой не обича да работи в събота вечер и затова детективите от осемдесет и седми участък трябваше да са много радостни, когато главният инспектор се обади и каза на Бърнс, че е наредил с охраната на заместник-кмета Сканлън да се заемат детективите от прокуратурата. Ако имаха поне малко ум в главата, детективите от осемдесет и седми участък, трябваше да са истински щастливи от този факт.

Ала това, че не им възложиха тази задача, ги засегна и те се разпръснаха с гнетящото чувство на преживян провал — кой към дома си, кой на дежурство в района. Всъщност на никой не му хрумна, че трябва да подскачат от радост, задето се отърваха от тази задача.

Двамата детективи от прокуратурата бяха със солиден стаж и не за пръв път им предстоеше подобен случай. Шофьорът на заместник-кмета ги взе от Криминалния съд, който беше на ъгъла до прокуратурата. Чакаха го на тротоара. Беше точно осем. Шофьорът беше взел кадилака преди половин час. Изчисти набързо седалките, избърса праха на капака, изтри прозорците с мек кожен парцал, изпразни пепелниците. Детективите бяха точни и това го зарадва, защото не обичаше хората, които закъсняват.

Стигнаха Смоук Райз, където живееше Сканлън. Единият детектив позвъни на вратата на голямата тухлена къща. Отвори му прислужница в черна униформа. Заместник-кметът слезе по широкото бяло стълбище и се ръкува с детектива, извини се, че ангажира съботната му вечер, подхвърли „Колко глупаво е всичко това“, после извика жена си и тя слезе. Сканлън ги запозна и те се отправиха към колата.

Детективът излезе пръв, огледа храстите около алеята и поведе заместник-кмета и съпругата му към колата. Отвори вратата и ги изчака да се качат. Колегата му стоеше до отсрещната врата. Щом заместник-кметът и жена му се настаниха, двамата детективи се качиха и седнаха па сгъваемите столчета с лице срещу тях.

Часовникът на таблото показваше 8.30.

Шофьорът подкара колата, а заместник-кметът подхвърли няколко шеги, докато пътуваха по виещите се улици на богаташкия квартал Смоук Райз, покрай северния край на реката и после, по служебния път към Ривър Хайуей. Седмица по-рано вестниците бяха обявили, че тази вечер заместник-кметът ще говори в Бнай Брит, в най-голямата синагога в града, в девет часа. Домът му бе на петнайсетина минути път от синагогата и шофьорът караше бавно и внимателно, а детективите оглеждаха минаващите коли.

Точно в 8.45 кадилакът експлодира.

Бомбата беше мощна.

Поставена под покрива. Той отхвърча досущ лист хартия, вратите полетяха над шосето заедно с куп железа, а колата полегна на една страна като убит звяр и пламна.

Минаващата наблизо кола се опита да заобиколи горящия кадилак. Последва втора експлозия. Колата се завъртя като пумпал и се блъсна в перилата край брега.

Когато дойде полиция, единственият жив пътник бе окървавено седемнайсетгодишно момиче, което бе излетяло от предното стъкло на случайно минаващата кола.