Ед Макбейн
Ченге (3)

3

Кончета Еспозита Ла Бреска бе възпитана да ненавижда негрите. Братята й пък едва ли не биха ги разкъсали. В този дух бяха израснали всички в мизерното гето, наричано на шега, но и с любов от обитателите италианци Парадизо.

Още като дете Кончета бе свидетелка на боевете, в които братята й разбиваха главите на негрите. Тези изстъпления не я тревожеха. Кончета смяташе, че щом си бил достатъчно глупав да се родиш негър, и още по-глупав да се шляеш из Парадизо, то тогава си заслужаваш да ти разцепят тъпата черна глава.

Кончета напусна Парадизо на деветнайсет години, когато кварталният продавач на лед, неаполитанецът Кармин Ла Бреска, захвана бизнес в Ривърхед и поиска ръката на най-малката от сестрите Еспозито. Тя, разбира се, се съгласи, защото той бе красив, с тъмнокафяви очи и къдрава черна коса, пък и въртеше собствена, при това процъфтяваща търговия. Прие и защото беше бременна.

Синът й се роди след седем месеца. Сега беше на двайсет и седем и двамата живееха на втория етаж на една от двуфамилните къщи на Джонсън Стрийт. Месец след раждането на Антъни, Кармин Ла Бреска замина за Позуоли, на двайсетина километра от Неапол. Говореше се, че бил убит през Втората световна война, но Кончета познаваше съпруга си и подозираше, че сигурно си живее някъде в Италия като бос на продавачите на лед, и че все така се развява и прави бебета на младите момичета, за да обърква и техния живот.

Кончета Еспозита Ла Бреска все така ненавиждаше негрите и затова — слабо казано — бе доста учудена, когато видя, че посред една беззвездна и безлунна нощ, точно в 12,01 часа, на прага й стои негър.

— Какво има? — викна тя. — Вървете си!

— Полиция — каза Браун и в ръката му блесна значката. Кончета забеляза, че до негъра стои мъж, бял, нисък, с продълговато лице и пронизващи кафяви очи. Madonna mia, да припаднеш!

— Какво искате, вървете си! — повтори Кончета и дръпна щорите на стъклената задна врата. Вратата бе на върха на разнебитените дървени стълби (Уилис за малко не се прекатури и не си счупи врата на третото стъпало преди площадката) и гледаше към задния двор, в който се мъдреше намазано с катран дърво. Смокиня, отбеляза Браун, докато се катереха по стълбите. От малкото задно балконче, по диагонал до стълбата в края на двора, бе опънато накачулено с изпрано бельо въже. Вятърът духаше и сякаш искаше да събори.

Уилис върху надвисналата над вътрешното дворче лоза. Той отново почука и извика:

— Полиция, отворете госпожо!

— Sta zitto! Тихо! — рече Кончета и отвори вратата. — Искате да събудите съседите ли. Ma che vergogna! Срамота!

— Може ли да влезем, госпожо? — попита Уилис.

— Влезте, влезте — каза Кончета.

Уилис и Браун я последваха в кухничката.

— Какво искате в два часа, а? — попита Кончета и бързо затворя вратата срещу вятъра. Кухнята бе тясна, печката, мивката и хладилникът бяха наредени до едната стена, а на срещуположната бе опряна маса с лакиран плот. До радиатора, в десния ъгъл, стърчеше метален долап с отворена вратичка — па полиците бяха подредени кутии с корнфлейкс и консерви. Над мивката висеше огледало, а върху хладилника се мъдреше порцеланово куче. От картината над радиатора гледаше Исус Христос. Сред стаята висеше голям стъклен глобус с шнурче. Кранът капеше. Отнякъде долетя мелодия от електрически часовник.

— Полунощ е, не е два часа — каза Браун.

За пръв път откакто се бяха отправили на това пътешествие до Ривърхед, гласът му прозвуча раздразнено. Причината вероятно бе госпожа Ла Бреска, ако, разбира се, това бе наистина тя. Може би за стотен път се учудваше на Браун и на безпогрешния му усет към всеки расист — надушваше ги от километри. Според Уилис жената гледаше и двамата с нескрита враждебност. Дългата й черна коса бе прибрана отзад на врата, а кафявите й очи бяха присвити и гледаха предизвикателно. Над нощницата бе облякла мъжки халат, беше боса.

— Вие ли сте госпожа Ла Бреска? — попита Уилис.

— Аз съм Кончета Ла Бреска. А вие кои сте?

— Уилис и Браун от осемдесет и седми участък — каза Уилис. — Къде е синът ти?

— Спи — отвърна Кончета и понеже беше родена в Палермо и израсла в Парадизо, тутакси реши, че му трябва алиби. — Не е мръднал от къщи — добави тя. — Нещо грешите.

— Бихте ли го събудили, госпожо Ла Бреска? — рече Браун.

— Защо да го събуждам?

— Искаме да поговорим с него.

— За какво?

— Госпожо, ако това ви харесва, можем и да го арестуваме — каза Браун, — но всякак ще е по-лесно ща му зададем едно-две въпросчета, нали? Хайде, госпожо, събудете го!

— Не спя — обади се Ла Бреска от стаята.

— Бихте ли дошли в кухнята, господин Ла Бреска? — рече Уилис.

— Един момент.

— Цяла вечер си беше вкъщи — повтори Кончета.

Браун протегна ръка към пистолета на колана си — кой знае дали Ла Бреска не беше излязъл преди няколко часа, за да гръмне две куршумчета в главата на инспектора. Когато най-сетне вратата се отвори и Ла Бреска влезе в кухнята, той не държеше нищо друго освен безобидния колан на халата, който завърза на кръста си. Косата му беше разрошена, а очите сънливи.

— Какво има? — попита той.

Това не беше официален разпит и затова нито Уилис, пито Браун смятаха, че трябва да го уведомят за правата му, Уилис попита:

— Къде беше тази вечер в единайсет и половина?

— Тук — отвърна Ла Бреска.

— И какво правеше?

— Спях.

— В колко часа си легна?

— Към десет.

— Винаги ли си лягаш с кокошките?

— Когато трябва да ставам рано.

— Утре рано ли ще ставаш?

— В шест.

— Защо?

— За да отида на работа.

— Че нали беше безработен?

— Намерих си работа този следобед, след като се разделихме.

— И каква работа?

— В строителството. Като работник.

— В „Меридиан“ ли ти я предложиха?

— Да.

— За кого ще работиш?

— За фирмата „Ерхард“.

— В Ривърхед?

— Не, в Изола.

— В колко часа се прибра? — попита Браун.

— Излязох от „Меридиан“ в около един часа, отидох в игралната зала в Саут Лиъри и изиграх няколко игри с момчетата, около пет-шест часа се прибрах.

— Какво прави, като се прибра?

— Яде — обади се Кончета.

— После?

— Позяпах телевизия и си легнах.

— Освен майка ти, друг може ли да го потвърди?

— Ако питате дали вкъщи е имало друг човек — не, нямаше.

— Да си говорил с някого по телефона?

— Не съм.

— Значи можем само да вярваме на честната ти дума.

— И на моята честна дума — обади се Кончета.

— Вижте, не знам какво искате от мен, но това е истината — заяви Ла Бреска. — За какво е цялата тая работа?

— Не гледа ли новините?

— Не, явно съм заспал преди тях. Защо? Какво се е случило?

— Загасих лампата му в десет и трийсет — каза Кончета.

— Защо не ми вярвате? — продължи Ла Бреска. - Нещо сте си наумили, ала аз не съм замесен, честно.

— Аз ти вярвам — каза Уилис. — А ти, Арти?

— И аз му вярвам — рече Браун.

— Но трябва да те поразпитаме, нали разбираш — поясни Уилис.

— Разбирам, ама все пак, среднощ е. Утре трябва да ставам рано.

Уилис предложи:

— Защо не ни разкажеш пак за мъжа със слуховото апаратче?

Разпитваха Ла Бреска поне още петнайсет минути и най-сетне решиха, че или ще трябва да го задържат и да го обвинят в нещо, или най-добре да го оставят на мира. Оня по телефона беше казал, че има и други, и Клинг беше разпространил тази информация сред детективите в участъка. Затова продължаваха да разпитват Ла Бреска. Едно ченге обикновено може да прецени на гореща следа ли е, или не, а Ла Бреска никак не приличаше на престъпник. Уилис го беше заявил на лейтенанта още следобед и мнението му си оставаше същото. Но ако убийството на инспектора бе извършено от банда, то Ла Бреска можеше да е един от тях. Вероятно беше обикновена маша и вършеше най-елементарното, като всеки би могъл да го замени при провал. Ако наистина бе така, Ла Бреска лъжеше.

Но ако лъжеше, той го правеше майсторски, зяпаше наивно и едва ли не просълзи ченгетата с тая нова работа, заради която си ляга толкова рано, та да се наспи крехкият му организъм на млад американец второ поколение и тъй нататък? Съществуваше още една вероятност. Ако лъжеше (нищо, че до този момент не можеха да го заподозрят и свържат с оня фантом на опашката пред „Меридиан“), то съществуваше ли вероятността мъжът от телефонните обаждания да е именно Ла Бреска? Може би банда нямаше, може би тя бе плод на неговата фантазия, една хубава малка лъжа, с която ги подвеждаше да си мислят, че убийството е дело на добре организирана шайка, а не на един-единствен превъртял човек. Но ако Ла Бреска и оня, дето се обаждаше, бяха един и същ човек, то същото се отнасяше за Ла Бреска и за убиеца на инспектора. В такъв случай трябваше да приберат този малък лъжец и да го задържат за обвинение в убийство. И да се опитат да намерят някакво очебийно, наистина очебийно доказателство, че иначе щяха да станат за смях в съда още на предварителното разглеждане.

Имаше вечери, в които удряха само на камък.

След петнайсетина минути изискано обработване, предназначено да обърка и смути Ла Бреска, нито Браун с неговите специални, настоятелни логически въпроси, нито Уилис, който правеше резки и неочаквани засечки, разбраха повече от онова, което бяха научили следобед. Единствената разлика се състоеше в това, че инспекторът беше вече мъртъв. И така, те благодариха на госпожа Ла Бреска за любезността, стиснаха ръка на сина й и му пожелаха успех в новата работа, казаха им лека нощ и си тръгнаха, а госпожа Ла Бреска заключи вратата след тях. Слязоха по разклатените дървени стъпала и се отправиха по осеяната с дупки пътека към отсрещната страна на улицата, където бяха паркирали полицейската кола.

Уилис запали колата и включи радиатора. Двамата поговориха тихо и сериозно и решиха сутринта да поискат разрешение от лейтенанта да подслушват телефона на Ла Бреска.

После се прибраха.

 

Сгушен в дрипавото си палто, Стийв Карела зъзнеше полегнал сред тъмната алея. Късният февруарски сняг бе струпан на купчина до ниската тухлена ограда покрай алеята — той бе почернял от мръсотия, а саждите го покриваха с тънка коричка. Карела се беше навлякъл с два чифта ватено бельо и грейка без ръкави. В джоба на грейката стискаше и малък термофор, които го топлеше под разръфаното палто. И въпреки това му беше студено.

А като гледате купчината сняг, му ставаше още по-студено. Не обичаше снега. Спомняше си детската шейна и как се спускаше с нея по корем, радостно и вихрено. Като се има предвид истинското отвращение, което изпитваше сега към снега, този спомен изглеждаше някак нереален. Снегът беше студен и мокър. Хората го ринеха на купчини пред домовете си, а уличните чистачи го закарваха с камиони и го изхвърляха в река Дикс. Истинска гадост беше тоя сняг.

Гадост беше и това, с което се занимаваше сега.

По то си имаше и забавна страна.

Именно тази страна го караше да лежи в тъмната, мразовита алея в тази нощ, в която дърво и камък се пукаха от студ. (Е, разбира се, бяха му наредили да лежи в тъмната мразовита алея, нареди му оня симпатяга шефът му, лейтенант Питър Бърнс, ама защо ли той не дойде да полежи в тази тъмна и мразовита алейка!). Забавното беше, че от Карела се искаше не да предотврати банков грабеж, нито да следи съмнително магазинче, за да залови международни иарко-трафиканти, камо ли да изскочи от банята на някоя стара мома, където е причакал психопата изнасилвач. Карела лежеше сред тъмната мразовита алея и забавното беше, че преди известно време двама скитника бяха запалени. Всъщност точно запалването не беше кой знае колко забавно. То си беше страшно. Забавното се състоеше в това, че жертвите бяха скитници. Откакто се помнеше, полицията водеше непримирима борба срещу градските безделници — арестуваха ги, затваряха ги, освобождаваха ги, за да ги арестуват отново и така ad infinitum. И ето че се бяха появили двама „помощници“, които чрез любезното си съдействие бяха решили веднъж завинаги да очистят улиците от всякакви пройдохи — просто като ги запалват. И как постъпи полицията? Полицията тутакси изпрати своя тъй ценен служител в тъмната мразовита алея, да лежи до мръсната купчина от сняг и да се надява, че ще сгащи подпалвачите. Безумна история. И забавна!

В работата на полицаите има много забавни неща.

Ей го на, лежи тук и зъзне, вместо да е в топлото легло, изтегнат до любящата си жена. Много забавно, няма що, на Карела чак му се приплака. Представи си Теди — лежи сама в леглото, с разпиляна върху възглавницата черна коса, леко усмихната, тънката й нощница вдигната над извивката на бедрото… Боже, като нищо ще замръзна в тази проклета алея, и собствената ми жена ще научи за това чак сутринта. Собствената ми, пламенна жена! Ще го научи от вестниците! Ще види името ми на четвърта страница! Ще…

Чу се шум от стъпки.

Карела се стегна. Ръката под палтото му пусна термофора и бързо се прилепи до студената метална дръжка на служебния пистолет. Той го измъкна от кобура и остана да лежи нащрек, докато стъпките се приближаваха към него.

— Ето тук един — дочу се глас.

Млад глас.

— Аха — отговори друг глас.

Карела чакаше. Очите му бяха затворени, правеше се, че спи и не помръдваше, все така сгушен на земята. Пръстът му беше на спусъка.

Усети ритник.

— Ставай!

Карела се надигна, ала не достатъчно бързо. Още се изправяше на крака и нагласяваше пистолета за евентуална стрелба, когато усети, че заливат предницата на палтото му с някаква течност.

— Наздраве! — извика едно от момчетата. Карела зърна пламъчето на кибритената клечка и мигом се озова целият в пламъци.

Странно, но първата му реакция, възприета като сигнал за опасност, беше предизвикана от особения мирис. Реакция, предизвикана от бензиновите изпарения, които идваха от палтото. Последва шокиращият блясък на клечката — искряща малка експлозия сред тъмата на алеята, още по-шокираща в комбинация с бензиновата миризма. Чувството за надвиснала опасност прониза слепоочията и премина като светкавица в тила му и тогава видя пламъците. Към лицето му лизнаха пламъци и първоначалният шок премина в истински ужас.

Стийв Карела реагира така, както, кроманьонецът е реагирал при първата си по-близка среща с буен огън, която му дала да разбере, че освен предисторически тигри, на огъня могат да се пекат и хора. Карела пусна пистолета, покри лицето си с ръце, рязко се втурна и инстинктивно се насочи към мръсната купчина сняг. Забрави за нападателите си, които се смееха и се отдалечаваха тичешком. Трескаво си повтаряше: „Горя, трябва да се изгася, горя, горя“, докато най-сетне се хвърли връз купчината сняг. Притискаше лицето си с ръце и усещаше как пламъците ръфат опакото на дланите, долови ужасяващия мирис на опърлена коса и кожа, но чу и съскащия звук от допира на пламъците със снега, после потъна в облака от пара, който се издигна от тази спасителна бяла купчина, овъргаля се целия в благословения сняг и почувства, че се просълзява? Дълго лежа, без да мисли, с лице, притиснато в снега, дишаше тежко, напълно отпуснат.

Най-сетне успя да стане, с мъка вдигна пистолета, бавно се запъти към края на алеята и се спря под уличната лампа, за да огледа ръцете си. Пое дълбоко дъх и се отправи към телефонната кабина на ъгъла. Съобщи на дежурния сержант Мърчисън, че подпалвачите са го нападнали, че ръцете му са обгорели и че ще трябва да изпратят линейка, за да го откарат в болницата.

— Добре ли си? — попита Мърчисън.

Карела отново погледна ръцете си и каза:

— Да, Дейв, добре съм.