Карл Май
Керванът на робите (3)

3. Waka’a en Nahr^[1]

След като Бащата на щъркела се върна при лодката, той побърза да потеглят веднага. Звездите пръскаха достатъчно силна светлина, за да продължи пътуването, макар че беше нощ. Развързаха лодката и я насочиха към средата на реката, където ниям-ниямите започнаха здравата да гребат. Докато чакаха Сивия, те се бяха нахранили и си бяха отпочинали, тъй че под напора на греблата в мускулестите им ръце плавателният съд полетя надолу по течението с бързината на риба. С веща ръка го направляваше седналият при кормилото Син на тайната.

Тези хора бяха привикнали на южния климат и на местните условия на живот. Можеха да понесат дори най-неимоверното натоварване. По-друго бе положението на чужденеца, комуто грижата за собственото здраве повелява да щади силите си колкото е възможно повече. Ето защо Пфотенхауер се загърна в одеялото си и легна в предната част на лодката, за да поспи няколко часа.

Достатъчно добре познаваше своеобразния чар на нощния пейзаж, който му предлагаше могъщата река, тъй че този път можеше да се лиши от това удоволствие. Сънят му беше дълбок и продължителен, защото, когато се събуди, видя, че слънцето се бе издигнало високо над гората от палми далеб, покрила десния бряг, близо до който Сина на тайната поддържаше курса на лодката. Щом извади часовника си, за свое учудване ученият разбра, че е спал до десет часа.

Ниям-ниямите си бяха разпределили работата така, че само половината от тях гребяха, за да бъдат сменени от другите, след като те си отпочинеха. Впрочем тук реката имаше толкова значителен пад, че не бе нужно да гребат кой знае колко усилено, за да пътуват бързо.

Не беше необходимо да прекъсват плаването си, за да се нахранят. Който искаше да яде, ядеше, след като някой го сменеше на греблото. Пиенето пък ставаше по още по-прост начин — направо от реката, тъй че през целия ден изобщо не спряха на брега, докато най-сетне късно следобед бяха принудени да го сторят поради едно обстоятелство, което за малко да постави екипажа на лодката в много опасно положение.

Наближаваха един остър завой на реката. Силно извитият десен бряг им пречеше да виждат какво има и какво става зад завоя. Кормчията стана от мястото си, сложи свитата си като фуния длан на ухото и няколко мига стоя така, внимателно заслушан в тази посока. После каза:

— Schu haida! Rina — Какво чувам! Някаква песен!

— Къде? По реката ли?

— Да. Идват хора. Кои ли може да са? Да не би да е Абу ал Мот с корабите си!

— Не бива да им се мяркаме пред очите. Бързо към брега!

— Към кой бряг?

— Към левия, защото там има тръстика, където ще можем да се скрием. Тук край десния расте съвсем нарядко.

Синът на тайната се подчини и измени посоката наляво. Когато лодката пресече по-голямата част от реката, тъй че можеха да видят какво става зад завоя. Сивият взе в ръка далекогледа. Но само секунда след като го вдигна пред очите си, той изплашено извика:

— Бързо назад, давай надясно, иначе ще ни открият! Виждам два кораба, но и хора, които тичат по брега.

Кормчията незабавно изви кормилното весло на другата страна и чернокожите така мощно натиснаха греблата, че лодката направи много остър завой, който за малко не я преобърна.

 

— Хора на брега ли? — попита Сина на тайната. — Та нима корабите са хвърлили котва?

— Не, плават. Видях издутите им платна.

— Тогава за мачтата са вързали либан^[2], за да увеличат скоростта си. Щом корабите са два, значи са на Абу ал Мот. Проявих голяма непредпазливост, като се подчиних на заповедта ти да насоча лодката към левия бряг. Нали чух хората да пеят. А те правят това само когато теглят либана или работят с митараха^[3]. За щастие тук надясно водата е надовлякла трева и ом суфах, които са образували островче. То ще ни скрие.

Той насочи лодката да навлезе право в този „остров“ и нареди да спуснат котвата. Докъдето стигаше погледът по десния бряг, тук бе единственото място, което можеше да им предложи прикритие. Ала „островът“ беше толкова нисък, че мъжете трябваше да залегнат на дъното на лодката, за да не бъдат забелязани.

Немецът не можеше да не се удиви на извънредно острия слух на младия кормчия, защото самият той не беше дочул никаква песен. Дори и в този момент той все още не долавяше каквито и да е звуци, макар младежът да твърдеше, че пеещите гласове звучали още по-ясно от преди.

Но все пак скоро мелодията достигна и до ушите на Пфотенхауер. Непрекъснато се повтаряха двете срички „хе-ли“, „хе-ли“. „Хе“ се пееше на основния тон, а „ли“ на малка терца. Следователно тоналността беше минор.

Ала малко след това те дочуха по-дълга мелодия, някаква песен, която имаше няколко строфи. Първите от тях бяха все още неясни, но по-нататък с приближаването на корабите вече можеха да се разберат думите им. Немецът долови следните четири стиха:

„Gerebd el beled, gered laoda,

Tered ab schora a loba hamoda.

Ja Rabb, sber t’adil taraqu,

De gib nau mah moktaf raflqu.“

Както се вижда, стиховете са римувани. Преведени, гласят така:

„Все по-близо и по-близо към дома

ний плаваме със радост и песен на уста,

дай ни Боже вятър за платната

и на гребците сила за веслата!“

В този миг първият кораб се появи иззад завоя. Беше сандал, вдигнал всичките си платна на двете мачти. От предната мачта към отсрещния бряг беше опънато въже, за което се бяха наловили около дузина мъже, за да го теглят. На кърмата до кормчията стояха двама души с необикновена външност. Единият имаше много висока и извънредно кльощава фигура и беше облечен по обичайния за арабите начин, докато облеклото на другия се състоеше от три части. Първата бе някакво подобие на бански гащета, достигащи почти до коленете, втората — кожа от пантера, наметната върху плещите му, а третата част представляваше много висока шапка с формата на гугла, цялата покрита с черупки от миди „каури“, от чийто връх се спускаха шнурове с пъстри стъклени мъниста. Лицето му имаше малко по-светъл цвят, отколкото на повечето негри.

— Онзи дългият е Абу ал Мот — обади се Сина на тайната.

— Той ли е? — попита Сивия. — Трябва по-подробно да огледам този тип.

Той подпря далекогледа си върху ръба на лодката и го насочи към спечелилия си зловеща слава ловец на роби. След малко продължи:

— Действително много прилича на самата смърт. Този човек е истински скелет. А кой ли може да е другият до него?

— Другият е бенг-дид^[4] на нухрите, защото сред тях само предводителите имат право да носят такива шапки. Виждаш ли чернокожите, дето работят с върлините и пеят? Това са нухри. Разбрах го от начина, по който са направили прическите си.

— Но Абу ал Мот се завръща много по-бързо, отколкото очаквах. Колко път ни остава още до серибата Мадунга?

— Ще стигнем до нея тъкмо при залез слънце. Разположена е на десния бряг на реката. Ето защо Абу ал Мот се придвижва покрай левия. Ако не бяхме свърнали тъй бързо в обратна посока, тези хора отдавна щяха да ни открият. Понеже им се е свършила храната, те страшно бързат и не разчитат само на вятъра.

А вятърът бе попътен за сандала, понеже духаше от север. С помощта на върлините бързината на плавателния съд се бе увеличила толкова, че хората, които теглеха въжето от брега, бяха принудени да тичат в тръс.

След като сандалът отмина, се появи и вторият кораб, един по-малък ногер, издул всичките си платна и освен това също теглен с въже от брега. Палубата му бе препълнена с нухри.

Песента беше свършила. Пак се чуваше само простичкото „хе-ли“, „хе-ли“, което ставаше все по-тихо, колкото по-надалеч отплуваха двата кораба нагоре по реката. Но едва след четвърт час те се бяха отдалечили толкова, че Синът на тайната спокойно каза:

— Вече не могат да ни видят. Но сърцето ми се беше свило, докато преминаваха покрай нас. Слава на Аллах, че не ни откриха!

— Ха! Че какво ли можеше да ни се случи? — обади се Сивия.

— Щяха да ни превърнат в роби.

— И мене ли?

— Всички ни. Съвсем сигурно.

— Щяхме да се отбраняваме.

— Вероятно безуспешно. Оръжията ти са превъзходни, ала са безсилни срещу такова числено превъзходство. Във всеки случай е по-добре, че не ни забелязаха. А сега да тръгваме.

Вдигнаха котва и лодката отново продължи прекъснатото си плаване. Гребците удвоиха усилията си, за да наваксат изгубеното време.

Когато слънцето изчезна зад дърветата по левия бряг на реката, се оказа, че преценката на кормчията е била съвсем вярна. На десния бряг забелязаха широк мишрах, представляващ както пристан за кораби, тъй и място за водопой на стадата или път, водещ от високия бряг надолу към реката.

— Ето я серибата — каза Сина на тайната.

— Серибата ли? — попита Сивия, оглеждайки мястото. — Но аз не виждам и следа от нея!

— Защото не е разположена до самата река, а на тахараха^[5]. Познавам собственика й и съм сигурен, че ще ни поздрави с добре дошли.

Той насочи лодката към мишраха и там я спря. Хвърлиха котва и освен това завързаха плавателния съд за един от коловете, забити за тази цел наблизо. На брега не се виждаше лодка на серибата. Обикновено тези лодки се прибират зад оградата, за да не бъдат откраднати.

Пфотенхауер си мислеше, че пристигането му изобщо не е забелязано от живеещите в селището хора, но се лъжеше, защото веднага щом кракът му стъпи на брега, откъм близките храсталаци се разнесе глас:

— Стой, не мърдай! Кои сте вие?

Ученият погледна към това място и видя, че между клоните към него са насочени дулата на няколко пушки. Незабавно носът му се изви настрани, сякаш така искаше да се предпази от някой куршум.

— Я си свалете пушките! — отвърна той. — Не сме дошли с враждебни намерения.

— Откъде идвате? — последва друг въпрос, без да се покаже който и да било. — Отговаряй или ще стрелям!

Гласът на скрития човек звучеше някак особено гърлено и стържещо, сякаш всички звуци се образуваха в най-задната част от устната кухина. Синът на тайната все още имаше някаква работа в лодката. Той последен излезе от нея и в отговор подвикна към храстите следните думи:

— Можеш да ни вярваш, че сме приятели. Познах те по гласа, Ал Шахар^[6]. Излез спокойно!

— Този млад човек знае името ми — разнесе се същият глас, — следователно няма от какво да се боя. Ще се покажем.

Храстите се разтвориха и от тях се появи един доста възрастен мъж с посивяла брада и пушка в ръката. Следваха го още трима други. Те бяха бели, но облечени също тъй оскъдно, както обикновено ходят негрите.

— Откъде ме познаваш? — попита възрастният мъж, като се приближи.

— Самият ти ще се сетиш веднага, щом ме огледаш малко по-добре.

— Тъй ли? Но аз никога не съм те… — той млъкна, отново измери с поглед младежа от глава до пети и после продължи: — Ти да не си онова момче, дето на времето толкоз много искаше да се запознае с Абд ал Мот?

— Да, аз съм.

— Аллах! Наистина ли си момчето, дето умееше да стреля по-добре от мен? Но тогава много си се променил и то в твоя полза. След като не се върна, си помислих, че ти се е случило нещо лошо при Абд ал Мот. Значи съм се излъгал и това страшно ме радва. Бъди ми добре дошъл!

Той дружелюбно подаде ръка на младежа. Сина на тайната я разтърси и попита:

— Тук ли е господарят на серибата?

— Не е. Отиде до Яу да донесе барут. Затова ми повери охраната на мишраха. Ти знаеш, че той може да разчита на мен.

— Да, ти си най-възрастният аскери на тази сериба. Видя ли два кораба да минават оттук?

— Видяхме ги, но не им се обадихме.

— Знаеш ли кой се намира на борда, им?

— Не. Те се придържаха доста близо до другия бряг, а тук реката е толкова широка, че можеш да видиш корабите, но не и да различиш хората на борда им.

— С тях пътува Абу ал Мот.

— Той ли? Дано Шейтанът го изяде! Ако беше минал наблизо, щях да му изпратя един куршум. Но какъв е този чужденец до теб и какво търси тук?

Той посочи Пфотенхауер.

— Той е мой приятел и се грижи като баща за мен — отговори кормчията, — и иска да остане при вас няколко дни, за да изчака свои познати, които се канят да го вземат оттук.

— И той ни е добре дошъл. Заведи го горе в серибата при лейтенанта, който в отсъствието на господаря поема командването! Лодката си можете да оставите тук. Аз ще я пазя.

След като подкани Сивия да го последва, Синът на тайната се обърна и се отправи към мишраха подобно на човек, който много добре знае пътя. Ниям-ниямите мълчаливо закрачиха подир тях.

По-рано тук бе имало гора, но сега тя беше така изсечена, че не заслужаваше повече това име. Брегът бе твърде стръмен и много висок, обаче изкачването му не представляваше особена трудност, защото пътят към реката нашироко бе отъпкан от стадата, които всеки ден отиваха на водопой.

Когато Пфотенхауер се озова горе на брега, той видя пред себе си серибата. Тя беше по-голяма от серибата на Абу ал Мот и имаше нещо, което бе голяма рядкост за тези области. Направена от стволи и дъски, там се издигаше малка кула, опасана от тесен балкон. Това беше минарето на серибата.

Пред портата на здравата и дебела ограда стоеше пост, който, без да задава каквито и да било въпроси, пропусна новодошлите да минат. След това те можаха вече да видят многобройните токули, образуващи селището. Между колибите кипеше войнствено оживление. Изглежда хората се подготвяха за боен поход.

Вляво и вдясно от минарето се издигаше по един по-голям токул. Без да обръща внимание на любопитните погледи, с които ги посрещнаха жителите на серибата Синът на тайната се отправи натам.

— Отдясно живее господарят на серибата, а отляво — лейтенантът — обясни той на немеца. — Тъй като първият отсъства, ще трябва да се обърнем към офицера.

Те все още не се бяха приближили съвсем до токула, разположен от лявата страна на минарето, когато от вратата му излезе неговият собственик. Щом забеляза идващите към него хора, в погледа му се изписа изненада, ала като видя младежа, веднага извика:

— Момче, ти ли си? Нима пак се появи! Вече те бяхме отписали. Бъди добре дошъл и ми кажи кого ни водиш! Тези хора са ниям-ниями. Роби ли са?

Офицерът бе може би по-възрастен от Хъркача, който стоеше на пост долу при реката. И той разтърси ръката на младежа. Синът на тайната му отговори:

— Те са мои братя, защото живея при тях. Идвам, за да ти препоръчам този чуждестранен ефенди, който има желание за няколко дни да бъде твой гост.

При тези думи той посочи към немеца. Лейтенантът подаде ръка и на учения, като каза:

— Който и да си ти, те посрещам с добре дошъл, защото това момче те води със себе си. Нека отведе твоите ниям-ниями при нашите негри, където ще се чувстват добре. А на теб ще ти посоча токула, определен за гостите ни. Последвай ме!

Той заведе Сивия до една колиба, чието предназначение си личеше още отвън, понеже бе построена по-грижливо и изглеждаше значително по-чиста от другите токули, макар да бе направена от същия материал. Вътрешността отговаряше на външния й вид. Подът бе покрит с кожи, а по миндера, опасал околовръст помещението, който служеше за седене и спане, бяха постлани меки одеяла. От средата на тавана висеше лампа, а в стената дори бяха направени няколко отвора за прозорци.

— Тази къща е твоя — каза лейтенантът. — Настани се удобно! Отивам да ти изпратя един слуга, който ще получи заповед да ти донесе всичко необходимо. Ще те посетя, след като си отпочинеш.

Пфотенхауер можеше да бъде напълно доволен от това посрещане. Беше получил на разположение цяла къща, без изобщо да го попитат за името и намеренията му.

След като лейтенантът излезе от токула, навън се разнесоха достигащите надалеч звуци на дървеното клепало, а после проехтя гласът на викача:

— Побързайте за молитва! Времето на ал Могреб настъпи, защото слънцето се кани да залезе на запад. Има само един Бог и Мохамед е неговият пророк. Потвърдете, че той е единствен! Allah akbar, Allah hu akbar!

Немецът се приближи до прозореца и горе на балкона на малката кула съзря викача. Долу всички хора лежаха на колене, готови за молитва. От този прозорец по права линия Пфотенхауер можеше да вижда чак до портата, през която беше минал. Тъкмо когато викачът поде обичайните си думи, там се появиха неколцина мъже, които изглежда не бяха от жителите на серибата. Те също се отпуснаха на колене. След молитвата се изправиха и закрачиха към токула на лейтенанта.

Те бяха войници, ала не като асакерите на една сериба, а истински войници, понеже носеха униформите на войската на вицекраля. Човекът, който вървеше начело, беше офицер. Той имаше отличителните знаци на кол-агаси. Редом с него крачеше едно дребно човече, облечено също в униформа, но как изглеждаше само тя! Дребосъкът беше обул сини панталони, достигащи едва до коленете, над него бе навлякъл прастара червена английска военна куртка, на чиито рамене беше пришил огромни вълнени френски еполети. Около главата си беше увил нещо подобно на тюрбан, от който висяха дълги пера. Тъй като отпред куртката беше широко разтворена, се виждаше, че човекът не носи нито жилетка, нито риза. Около кръста му имаше препасан кожен колан, където бяха затъкнати два пистолета и нож. От колана му висяха и няколко торбички, съдържащи навярно различни необходими дреболии. В ръката си държеше стара тежка пушка, чийто калибър бе необичайно голям.

Та този човек заедно с офицера влезе при лейтенанта. Четиримата войници, дошли с него, останаха пред вратата.

Това бе всичко, което Сивият успя да види на бързогаснещата дневна светлина. После се стъмни и при него влезе един негър, за да запали лампата и да му каже, че той е обещаният от лейтенанта слуга. Негърът излезе, за да донесе веднага след това на госта съд, пълен с мерисах и няколко прясно изпечени питки.

Малко по-късно при немеца дойде Синът на тайната, за да се осведоми дали му харесва жилището.

— Много — отговори Пфотенхауер. — Ами ти къде ще живееш?

— В токула на Хъркача, който страшно ще се зарадва да ме завари у дома си, когато го сменят от пост.

— Много се учудих, щом разбрах, че вие двамата се познавате. Вече си бил тук, така ли?

— Както преди малко чу, да.

— Колко време?

— Няколко месеца.

— Кога?

— Преди четири години.

— Какво си правил тук?

— Господарю, това е тайна.

— Тъй! Чух, че когато си бил в серибата, е ставало нещо дума за Абд ал Мот. Значи си познавал и него, и Абу ал Мот още от по-рано?

— Да, ефенди.

— И да не ми кажеш нищо!

— Не ми се сърди! Става въпрос за нещо, за което не говоря.

— Съвсем не искам да прониквам в тайните ти, но ми кажи само едно — навремето сам ли дойде тук или те придружаваха и други хора!

— И за това не обичам да говоря.

— Добре! Видя ли новодошлите, които пристигнаха в серибата преди малко?

— Да. Присъствах на разговора им с лейтенанта. Онзи офицер е дошъл с дахабийе^[7], който се намира недалеч от серибата, и попита дали ще му разрешат да хвърли котва долу при мишраха.

— Откъде идва?

— Тръгнал е нагоре по реката. Той попита лейтенанта дали Абу ал Мот е пристигнал вече в серибата си.

— А ти не разпита ли дали този офицер има и други пътници на борда си?

— Не. Той разговаряше с тукашния командващ, а не с мен.

— Но твърде е възможно братът на моя спътник да се намира на борда на дахабийето. Ще отида при капитана да го попитам.

— Той не е вече тук, а тръгна със своите войници, за да докарат кораба.

— Тогава ще трябва да почакам, докато се върне.

— Не е необходимо, защото тук остана неговият придружител, дето носи такива дрехи, че прилича на бабрал^[8]. Да ти го изпратя ли?

— Да, доведи го!

Синът на тайната се отдалечи и скоро след това човекът с червената куртка влезе в токула на учения. Цялото му лице бе осеяно с белези от едра шарка и може би в резултат на същата болест брадата му се състоеше само от двайсетина косъма, които обаче той така бе намазал с гуми-арабикум, че стърчаха като четина на всички посоки. Дребосъкът се поклони дълбоко по ориенталски маниер и каза:

— Чух, че си ефенди и искаш да разговаряш с мен. Какво имаш да ми казваш?

— Много ми се иска да науча откъде идва дахабийето, с което си дошъл.

— Тръгнахме от Фашода нагоре по реката.

— Аха! А ти още от Фашода ли се качи на борда на кораба?

— Да.

— Какви хора пътуват с него?

— Все войници.

— А няма ли и цивилни?

— Неколцина.

— Що за хора са?

— Преди всичко единият от тях съм аз!

— Значи не си войник, така ли?

— Не съм.

— Но носиш униформа!

— Защото тъй ми харесва и защото пътуването ми става с военна цел.

— Ще ми кажеш ли името си?

— Няма да можеш да изговориш истинското ми име. Обикновено ме наричат Abu el Hadascht scharin — Баща на единайсетте косъма. Заедно с мен е и моят другар Abu Dihk, Бащата на смеха.

— Няма ли и други?

— Има и още един, който е голям учен и ефенди, чийто приятел и адютант съм аз.

— Как се казва той?

— Abu ’larba. ijun. Баща на четирите очи.

— Тъй, на четирите очи. Значи навярно носи очила, а?

— Да.

— Накъде е тръгнал?

— Отива при ниям-ниямите, но преди това ще посети серибата на Абу ал Мот.

До този момент немецът беше седял. Но при последните думи скочи на крака и извика:

— Той е чужденец, немец, и се казва Шварц, нали?

— Да, такъв е и тъй се казва. Познаваш ли го?

— Не, но познавам брат му, който тръгна да го пресрещне. Значи той е тук, тук е и ще дойде с дахабийето, нали?

— Да. Сега ще се спусна надолу до мишраха да го посрещна.

— Ще те придружа. Трябва да съм там, когато слиза на брега. Непременно трябва да го поздравя!

— Тогава ела! Компанията ти не ми е неприятна.

Той изрече тези думи с тона на покровител, който се намира в добро настроение. Пфотенхауер ги прие най-спокойно. Двамата излязоха от токула, а после и от серибата, без някой от постовете на портата да ги спре, и се спуснаха към реката. Долу Хъркачът все още стоеше на стража с хората си. Лодката, с която беше дошъл немецът, лежеше на брега. Тъй като тя предлагаше по-удобни места за седене, двамата влязоха в нея и се настаниха на една пейка.

— Значи си негов приятел и адютант! Че откога? — попита Сивият.

— Откакто напуснахме Фашода. Запознахме се в пустинята, където убихме два лъва и победихме хомрите, които се канеха да ни нападнат. Той е извънредно храбър и учен мъж.

— Знам.

— И нищо не предприема без мен! — важно-важно добави дребосъкът.

— Тъй! Тогава, както изглежда, двамата сте твърде близки, а?

— Изключително много! Като братя сме! Всъщност това се разбира от само себе си, понеже и аз съм учен.

— Ти ли?

— Да, аз! Не вярваш ли?

— Вярвам ти, защото все още не си ми доказал противното.

— А то никога няма да бъде доказано. С моите познания по латински мога да се меря с всеки друг.

— Латински ли? — учудено попита Пфотенхауер. — Откъде пък се сети за тази дума?

— Дума ли? Че аз говоря целия латински език!

— Невъзможно! Къде си го учил?

— При прочутия Матиаш Вагнер, с когото съм обиколил целия Судан. Той беше мой сънародник.

— Сънародник? Доколкото знам, Вагнер е бил унгарец от графство Айзенщет!

— Вярно е. Аз също съм маджарин от Наги Михай край Унгвар. Доктор Шварц е много щастлив, че в тези откъснати от света райони може да разговаря с мен на немски.

— Какво, ти и немски ли говориш?

— Перфектно!

— Наистина ли, наистина? Страшно се радвам, защото и аз съм немец!

Бащата на единайсетте косъма трепна от радостна изненада и преминавайки веднага на немски, възкликна:

— Как? К’во? Един немски сте бил вий?

— Да, разбира се! — отвърна Сивият на същия език.

— От’де?

— От Бавария.

— О, туй добре, много съм хубаво! Аз бил съм също в страна баварската.

— Аха! Страшно се радвам, щом познавате мойта родина.

— Да, аз съм бил останал в Мюнхен, дето пил съм бира седлмайерска, при туй ял съм ряпа черната и кренвирши с горчица лютивата.

— Да, при нас можеш да намериш хубава бира с ряпа и кренвирши. У нас в Бавария разбираме от тез работи. Ама, щом сте унгарец, сигурно родното ви име не е Баща на единайсетте косъма. Как се казвате всъщност?

— Казвал съм Ускар Ищван. А как е име вашето?

— Пфотенхауер. Но с ваше разрешение, що за диалект е този, дето го говорите? Таквоз нещо нивга не съм чувал.

 

— Диалект ли? Аз не говорили немски диалектния, а немски съвсем чистия.

— Тъй! Много се съмнявам. Ако и латинският ви е също толкова чист, можете да го говорите срещу заплащане.

— Да, що не. Аз съм били винаги филолог, удивителният и помолог^[9], значителният!

— Бре да се не види! Значи това ви е латинският, а? Ами тогава какво е всъщност филологията?

— Филология съм били наука за дърво с ябълки и круши.

— Аха! А помологията?

— Туй били познания за учение мъдрото.

— Е, стари приятелю, ами че тогава си в страшно заблуждение! Тъкмо обратното е!

— Значи съм направил объркване, научното. Толкоз наука съм натъпкал в глава моята, че поискам ли да извадя някоя от тях, често тя си остава там и вместо нея излиза наука другата.

— Да, точно тъй става, когато си учен, но не си намерил време да посещаваш някоя академия!

— О, знам я и академията и апоплексията!

— Наистина ли? Е, ами тогава ти си бил страшно умен и хитър дявол! И к’во разбираш под тази апоплексия?

— Туй са висше училище, университетското.

— Ах, тъй ли! Ами академия?

— Туй са удар, дето улучва в главата и парализира ръката лявата и крака десния.

— Мътните го взели! Такъв брътвеж не бях чувал досега през целия си живот! Първо, що за немски е това! Кой ли може да го разбере? И второ, пак обърнахте всичко наопаки. Академията е висше училище, а апоплексията е удар, предизвикващ парализа.

— Туй било само обръщане наопаки, най-случайното и може се случи всекиму без изключение.

— Но на вас изглежда редовно ви се случва! И на всичко отгоре сте приятел и адютант на господин доктор Шварц, дали? Е, ще трябва да го поздравя! За него сте такава аквизиция^[10], заради която сигурно няма да му завиждам.

Той избухна в сърдечен смях. Бащата на единайсетте косъма се почувства засегнат. С рязък тон той попита:

— С тез думи да нямате предвид личност моята?

— Ами да, че кого друг? Естествено имам предвид личност, вашата!

— Забранявам ви таквиз подигравки с настоятелност, най-голямата! Аз бил съм винаги човек, респектабилен. Никога не разрешавал обиждат честта, моята, и ако не помолите мен за извинение, незабавното, тогаз ще поискаме удовлетворение, пищовното или сабленото!

Сивият се разсмя още по-гръмко и по-продължително от преди и отговори:

— Човече, що за идеи ви хрумват! Ще ми искате удовлетворение? Значи дуел, саблен или пищовен? Я по-добре се откажете! Нямам никакво желание с барут и олово да нанеса поражения на вашата хубава наука и на латинския ви. Ако се чувствате обиден, аз нямам никаква вина за това. Аз съм само един орнитолог, тъй че единствено дера кожите на птици, но не и на хора!

— Щом били сте орнитолог — отвърна словакът още по-гневно от преди, — тогаз аз бил съм учен къде-къде по-голям! Съм следователствал орнитология и орография!^[11]

— И това ли! Ами знаете ли какво означават тези две думи?

— Знаел съм ги по-добре от вас! Ако не знайте науките, тез двете, тогаз ще ви дал обяснение, мигновеното!

— Е, казвайте де! Какво е орнитология?

— Туй сме описание на планина, карпатската или пиринейската.

— А орография?

— Туй трябва да означавало естествознание, птичето и пернатото.

— Но драги мой, пак всичко е наопаки! Та вие сте цял фокусник, който с безкрайните си номера съвсем може да обърка всеки човек! От вашите приказки наистина съвсем ще оглупея. Престанете, повече нищо не желая да слушам!

При тези думи дребосъкът изскочи от лодката на брега и крайно разгневен извика:

— Да, оглупял сте в главата, вашата! Вий бил сте фокусник, вий самият! Вий не можехте говори и разбира немски, най-чистия! Вий твърдели сте бил учен, начетеният. Не карайте хора се смеели на вас! Аз можел само съжалявах духовния банкрут, вашия. Нищо не ща вече и да знам за индивида, вашия. Тъй че сбогом навеки и съвсем завинаги! Адио, dobrau noc, poraucim se, лека нощ, моите почитания, leletak sa’ide, Allah jisallimak!

Той се отдалечи тичешком.

Сивият разбра, че навярно този човек е голям оригинал, към когото трябваше да се отнася именно като към такъв. Той съжали, че не се бе държал с него снизходително, а почти грубо. Ето защо извика подир дребосъка да се върне, ала без резултат. Вече се накани да се втурне по петите му, когато видя че отдолу по реката се появи някаква светлина. Сигурно беше дахабийето и ето защо той остана да седи в лодката.

Светлината се приближаваше все повече и повече. Пфотенхауер забеляза някакви пламъци. Оказа се, че е огън, който гореше на палубата и осветяваше платната. Тласкан от вятъра, корабът бавно се плъзгаше нагоре по реката. Той премина покрай мишраха и едва тогава екипажът свали платната му, остави го течението да го върне обратно до желаното място на брега, спусна котва и хвърли въжетата, които бяха уловени от Хъркача и хората му и после завързани за коловете. Щом трапът^[12] допря брега, Сивият се приближи и подвикна на немски:

— Е-хей! Доктор Шварц на борда ли е?

— Да — прозвуча в отговор. — Немец в серибата Мадунга? Изключително приятна изненада!

— Разбира се, земляко, немец съм и ви казвам добре дошли. Ако искате да попадна в обятията ви, гледайте да издраскате насам. Но внимавайте да не ме смачкате в прекомерната си радост!

— Както чувам сте от Бавария! Незабавно идвам при вас!

Сивият видя висока широкоплещеста фигура да слиза по стълбата. Той широко разтвори ръце, прегърна Шварц, целуна го по бузата и каза:

— И тъй, добре дошъл, сърдечно добре дошъл! Вярно, вие не ме познавате и всъщност нямам право да ви посрещам с такива нежности, но тази целувка не е от мен, а от вашия брат.

— От брат ми ли? От Йозеф? Познавате ли го?

— Зеп ли? Ха, ами сигурно го познавам! Приятели сме. Не ви ли намери във Фашода неговият пратеник?

— Да, намери ме, получих и едно писмо.

— Е, аз съм онзи Пфотенхауер и птицелов, когото сигурно е споменал с някоя и друга дума. Или нищо не ви е писал за мен?

 

— Да, писа ми наистина. Радвам се на срещата си с вас. Но какво правите тук, след като предполагах, че се намирате на север при ниям-ниямите и къде е брат ми?

— Той не миряса, докато не тръгнахме на път да ви пресрещнем. Лесно можеше да ви се случи нещастие. Затова брат ви предпочете да побърза да се срещне с вас по-скоро, отколкото бе уговорено.

— Това може да се очаква от него. Значи и той е тук, така ли? Защо не го виждам?

— Защото все още не е дошъл. Междувременно аз избързах напред, а той ще ме последва.

— Защо се бави? Къде е сега?

— За това ще говорим по-късно! Най-напред ми кажете дали желаете да пренощувате горе в тази сериба или долу на кораба. Дадоха ми на разположение най-хубавия токул, където има предостатъчно място и за двама ни.

— Благодаря ви, но все пак предпочитам да остана на борда. Имам великолепна каюта, която не може да замести никакъв токул. Надявам се ще ми доставите удоволствието да не се връщате в серибата, а да останете при мен, нали?

— Ако нямате нищо против ще остана. Горе или долу е все едно, важното е да сме заедно.

— Тогава елате с мен на борда. Моля!

Той го отведе към задната палуба, където един чернокож прислужник отвори вратата на каютата, за да ги пусне да влязат в нея.

Шварц си припомни онова място от вече споменатото писмо, където Пфотенхауер му беше описан като голям особняк и при това смел, свестен и полезен човек. Затова беше любопитен да се запознае с него.

Всъщност каютата се състоеше от няколко разкошно подредени помещения. От тавана висеше бронзова лампа и осветяваше дебелите издути възглавници и блестящите съдове и предмети, които или бяха поставени върху малки масички, или окачени по стените.

— По дяволите, ама че работа! — възкликна смаяно Сивия. — Та вие сте тръгнал на разходка в истински женски будоар? Из Судан, по Горни Нил? Да не сте станал милионер?

— Не — усмихна се Шварц, докато тайно оглеждаше своя сънародник. — Целият този разкош не е моя собственост, а принадлежи на вицекраля на Египет. Този кораб е правителствено дахабийе.

 

— И тъй не е лошо! Ами как се добрахте до този правителствен кораб? Да не би на борда да пътува някой паша с три конски опашки^[13], който да ви е взел като свой гост?

— Не. Дахабийето ми е дадено на разположение. В момента е под мое командване и екипажът е длъжен да ми се подчинява.

Сивият поклати глава и след като носът му се изви първо надясно, а после и наляво, сякаш така искаше по-добре да огледа целия разкош наоколо, той каза:

— Тогава сте голям късметлия! На нас немците, а още повече на книжните плъхове, не се случва много често да ни е тъй хубаво като на вас.

— Наистина сте прав. Но седнете, заповядайте, моля почерпете се!

Преди малко той беше направил знак на чернокожия, който им отвори вратата. И сега, веднага щом Шварц плесна с ръце, този негър влезе и им донесе два чибука. Подир него се появи и втори чернокож, който поднесе на Сивия кафе в сребърен филджан^[14]. След като и двамата получиха нови заповеди, пак излязоха.

— Знайте ли, сега изпитвам същото чувство, сякаш преживявам някоя вечер от „Хиляда и една нощ“ — обади се Сивият и засърба чудесното кафе, след което посегна към лулата. — При нас винаги имаше само мерисах и корави питки. Като вкусих от туй кафе вече с голяма сигурност мога да предположа, че и с храната хич няма да сте зле.

— Вечеряхте ли вече?

— Не, все още не съм.

— Тогава после ще хапнете заедно с мен, за да се убедите, че предположението ви е съвсем правилно.

— Тогаз ми кажете само с какъв номер успяхте да вземете под наем туй дахабийе! Колко плащате за него на ден или за седмица?

— Нито една единствена пиастра, нито грош.

Сивият направи направо неописуема гримаса, а носът му се понавири нагоре, сякаш се канеше да попита Шварц дали действително казва истината.

— Хич, ама хич нищо ли не плащате? Че кой ще ви повярва? Да не би аз?

— Да, вие! Най-покорно ви моля да повярвате — засмя се Шварц.

— Ами тогаз не е номер, а истински фокус!

— Целият фокус се състоеше просто в едно лечение, което завърши успешно. Намирах се при Али Ефенди Абу Хамса мия, мюдюра на Фашода. Бях му казал, че си падам малко лекар. По време на игра най-случайно малкият му син се опитал да глътне едно кубче от слонова кост и то му заседнало на гърлото. Когато ме повикаха, малко оставаше детето да умре от задушаване, но аз успях да извадя този предмет. Радостта и благодарността на бащата бяха толкова големи, че бе готов да ми изпълни всяко желание, освен ако то не се окажеше съвършено невъзможно за изпълнение. Към всичко това се прибави и обстоятелството, че мюдюрът гореше от нетърпение час по-скоро да спипа Абу ал Мот.

— Абу ал Мот ли? — попита Пфотенхауер извънредно учуден, че чува това име да се споменава в разговора им.

— Да, тъй се казва човекът, който вие навярно не познавате, но с когото през следващите ни сигурно ще си имате работа, в случай че останете при мен.

— Аха! Познавате ли го?

— За съжаление! По целия Горен Нил той е ловецът на роби, който си е спечелил най-зловеща слава и същевременно, когато това му се стори доходно, играе и ролята на разбойник из пустинята. Малко преди да достигна Фашода той ме нападна, за да ме ограби и убие.

— Но не му се удаде, нали?

— Не, както виждате — усмихна се Шварц, — иначе нямаше да седя жив и здрав пред вас.

— Значи сте осуетили кроежите му?

— Плених неговите помагачи и ги откарах във Фашода, където си получиха заслуженото, обаче той успя да избяга.

— Страшно жалко. Ако го бяхте спипали, навярно завинаги щеше да се сложи край на безчинствата му.

— Съвсем сигурно. Щеше да се прости с живота си. Мюдюрът гори от нетърпение да го залови. Успях да подслушам ловците на роби, когато Абу ал Мот беше сред тях, и какво мислите чух?

— Ще повярвам на всичко каквото сте чул.

— Той отдавна планирал грабителски поход срещу ниям-ниямите и чрез един вестоносец бил уведомен, че по същото време при това племе пребивавали двама бели, двама природоизпитатели. Абу ал Мот се закле да ги убие.

— По дяволите! Навярно е имал предвид мен и вашия брат, а?

— Да. Но отначало се съмнявах в това, защото мислех, че брат ми е съвсем сам при ниям-ниямите. Ала след като от писмото му разбрах, че във ваше лице си е намерил спътник, вече бях напълно сигурен, че по време на онзи разговор е ставало въпрос именно за вас. Естествено взех решение колкото може по-бързо да тръгна на път, за да изпреваря Абу ал Мот. Мюдюрът, на когото представих случая, обеща да ми помогне. Искаше да ми даде известен брой войници, а в замяна на това аз се задължих да му изпратя Абу ал Мот, ако успея да го заловя. И точно на следващото утро се случи онова нещастие с неговото момче и от благодарност, че го избавих от смърт, мюдюрът далеч надхвърли първоначалното си обещание. Броени часове по-късно от Хартум пристигна това дахабийе и той ми го даде на мое разположение. Освен всичко друго увеличи броя на обещаните войници на сто и петдесет. Сега те са с мен под командването на един капитан. Видяхте ли вече хората?

— Да. Цялата горна палуба гъмжеше от тях. Значи искате да заловите този разбойник Абу ал Мот! Интересно, много интересно!

— Но цялата работа съвсем не е безопасна! Той е безсъвестен и отчаян злодей. За съжаление, ако исках да използвам кораба, бях принуден да остана във Фашода един ден повече, отколкото предвиждах. Така Абу ал Мот спечели преднина, която можеше да бъде стопена само с големи усилия. Имахме попътен вятър. Наехме шилюки, а после и нухри, за да теглят дахабийето с въжета, но въпреки всичко, когато се добрахме до Диакин, Абу ал Мот го беше напуснал вече преди почти два дни. Научих, че е вербувал над триста нухри — несъмнено за грабителския поход срещу ниям-ниямите. В Диакин беше наел един сандал и един ногер. Всичко се решаваше от въпроса, кой ще плава по-бързо — неговите кораби или дахабийето.

— Е, кой се оказа по-бърз?

— Засега той, защото все още не сме го догонили.

— А знаете ли каква преднина има?

— Не. Ако следвам нечия диря по сушата, от следите мога много лесно да разбера на какво разстояние са търсените от мен хора. Но по водата не остават подобни дири. Развихме най-голямата възможна скорост. Когато релефът и особеностите на брега ни позволяват, използваме въжета за теглене на кораба. През целия ден не спираме работата с върлините за отблъсване и понеже нашият плавателен съд е великолепен ветроход, предполагам, че сме твърде близо до ловците на роби.

Сивият кимна като на себе си. По устните му заигра загадъчна усмивка, а върхът на носа му започна да се върти ту насам, ту натам, сякаш искаше да каже нещо, за което не биваше да говори. Най-сетне орнитологът попита:

— Ами къде е вестоносецът, когото ви изпратихме?

— Тук на борда. Вярно, този Син на верността е млад, но изключително способен и полезен човек. Без него щяхме да сме все още далеч назад, защото той познава Нил и неговия фарватер тъй добре, както аз познавам петте си пръста.

— Това е тъй, понеже заедно с приятеля си Абд ас Сир той много често е предприемал пътешествия надолу по реката, за чиято цел никога не говори.

— А кой е този Абд ас Сир, Син на тайната?

— Скоро ще научите. Но кажете ми преди това кой е всъщност обесникът, дето се нарича ваш приятел и адютант?

— Мой приятел и адютант ли? Нямам адютант. Кого имате предвид?

— Е, ами онзи червен пуяк, който тъй се надува, сякаш са му наливали мъдрост в главата с най-големия черпак!

— А-а, словакът ли? Бащата на единайсетте косъма?

— Да, същият.

— Славен юначага!

— Наистина ли?

— Разбира се! Той е верен, самопожертвователен, умен и много храбър човек. Представете си, заедно с него убихме два лъва!

— Действително, вече ми спомена подобно нещо и съм страшно любопитен да чуя как е станало. Но казвате, че бил и умен ли? Хич не ми се вярва.

— Защо?

— Защото никой разумен човек не може да се оправи с дрънканиците му. Разправя, че разбирал латински, а немския го говори така, че на човек направо ще му изпадат всички зъби.

— Значи вече се е спречкал и с вас, така ли? Той е голям особняк и страда от фикс идеята, че е учена личност. Ще имате възможност да го опознаете. При нас се намира и друг подобен екземпляр, негов приятел, който се казва Хаджи Али и Баща на смеха. Той твърди, че знаел всички страни и народи, всички градове и села на света. Към такива хора трябва да се отнасяме снизходително. Ако оставим настрана чудатостите им, от тях няма по-добри.

— В такъв случай наистина съм действал прибързано, защото здравата го срязах.

— Олеле-мале!

— Да. Бях кажи-речи груб с него и от яд той просто избяга. Сега съжалявам за това. Но съм решил да му се извиня.

— Не е необходимо. Отнасяте ли се приятелски към него, навярно всичко ще забрави. Цялата работа е по-скоро весела, отколкото за яд. Аз просто го оставям да си приказва и ако някой път почувствам, че вече губя търпение, започвам да си мисля, че и аз си имам своите слабости и не винаги постъпвам кой знае колко умно.

— И аз също — съгласи се Сивият. — И аз навярно съм могъл понявга да проявявам повече разум и особено при онзи случай навремето!

— Навремето ли? Какво искате да кажете?

— Е, ами когато бях в десети клас.

Шварц помисли, че става въпрос за нещо особено важно и попита:

— Какво ви се е случило тогава?

— Изиграха ми лош номер. Вярно, че никога не говоря за това, и не е необходимо никой да го знае, но пред приятели човек може да бъде и по-откровен. Знаете ли, учителят по естествена история ми имаше зъб, защото все го питах за такива неща, на които дори и учените не могат да отговорят.

— Тъй, тъй! — рече провлечено Шварц, напълно убеден, че ще чуе нещо извънредно интересно.

— Да, тъй беше. И той само изчакваше удобен случай здравата да ме натопи. После дойде изпитът. Сложих си нов колосан нагръдник и пъстра вратовръзка, защото си въобразявах, че тъй отговорите ми едва ли не сами ще ми идват в главата. Изпитваха ни един по един и когато ми дойде редът, аз станах от мястото си и мислех, че учителят ще ми зададе кой знае какъв въпрос.

— Моля, продължавайте!

— Да, ще продължа! И сега следва клопката, в която се хванах. Какво мислите ме попита?

— Не мога да отгатна.

— Не можете, защото и самият аз не бях в състояние да се досетя. Поиска да му кажа защо птиците имали пера.

Сивия разказваше историята си толкова сериозно, сякаш ставаше въпрос за някое важно държавно дело. Ето защо при последните му думи Шварц се почувства страшно разочарован. Така да се каже той не знаеше дали да се смее или да плаче, ала все пак сметна за свое задължение да се осведоми:

— И какво му отговорихте?

— Отначало изобщо не обелих нито дума.

— Ако бях на ваше място, същото щеше да се случи и с мен.

— Нали! Вие сте човек, който напълно ме разбира. Опулих очи и зяпнах с уста, та дано така ми хрумне верният отговор, а след това…

Тук той бе прекъснат, защото се почука и в каютата влезе Бащата на единайсетте косъма, който не удостои Сивия дори с поглед и се обърна към Шварц, за да му съобщи нещо. Можеше да го направи и на арабски език, но тъй като Пфотенхауер беше казал, че немският му пет пари не струва, дребосъкът нарочно си послужи тъкмо с този език, та така окончателно да срази безсрамния хулител.

— Аз извести посещение идващото!

— Кой ще дойде? — попита Шварц.

— Туй съм лейтенант на сериба, тукашната.

— Аха! Тук ли е вече?

— Още не съвсем напълно. Той идвал зад гръб моят.

— Ти горе на брега ли беше?

— Да. Аз съм бил отишъл нагоре, щото долу седяла личност нелюбезната!

При тези думи той хвърли на Сивия унищожителен поглед.

— И после лейтенантът те е попитал за мен, така ли?

— Той поискал знаят дали вие останал на кораб тоз тукашния или настанил в сериба. Имал намерение, приятелското, поканил вас на гощавка, вечерната. Той препратил мен насам, за да разправил за негов идване, скорошното.

— Добре! Щом дойде, ще му отвориш вратата.

— Туй ще станел с удоволствие, най-голямото!

Той се поклони и се обърна да си върви, но после пак се извъртя, направи две крачки към Шварц и го попита:

— Вий опознал сте всички способности, моите. Моля мен дали препоръка, най-истинната.

— За какво?

— За латински моят.

— За твоите нужди той е повече от задоволителен.

— Аз казал благодарности, най-големите!

Дребосъкът хвърли отстрани победоносен поглед към Сивия и продължи:

— И още една оценка за мой език, германския. Как изразил съм аз на тоз същия? С незнание, плачевното, или с лекота, изключителната?

— Аз разбирам твоя немски напълно и много лесно.

— Добре! Друго не искал нищо да съм чул. Вий сме спасител благороден на голямата чест, моята! Лицето, враждебното, е обърнато в бягство, позорното!

Той енергично се завъртя на пети, с гордо вдигната глава мина толкова близо покрай Сивия, че едва не го настъпи по краката и излезе навън. Но само секунда след като вратата се затвори зад гърба му, словакът отново рязко я отвори и викна в каютата:

— Идват вече командир на сериба, лейтенантският!

С дълбоки поклони възрастният заместник на командващия влезе в помещението. Той беше научил от своите хора, че пристигналият кораб е дахабийе на вицекраля. Следователно дошлият на борда му командир сигурно бе някой много знатен чиновник, на когото лейтенантът непременно трябваше да направи посещение на учтивост.

Неговото идване на кораба си имаше и съвсем друга причина, за която обаче предпочиташе изобщо да не споменава. Търговията с роби бе строго забранена, а нали серибата му беше построена и поддържана единствено с цел да залавя и продава негри. Това бе известно на мюдюра, и следователно сигурно го знаеше и този ефенди, пристигнал с правителственото дахабийе. Каква ли беше целта на неговото идване? Дали искаше да огледа серибата? Или искаше да я претърси за пленени негри? За щастие тъкмо в този момент тук нямаше никакви роби. А може би бе дошъл да обяви нови закони и разпоредби. Каквото и да го беше довело тук, разумът повеляваше да го посети, проявявайки вежливост и полагаемото се покорство, да се осведоми за заповедите му и във връзка с тях хитро да го подпита за истинските му намерения.

Шварц бе достатъчно умен и опитен, за да прозре мислите му и да се отнесе към него по подобаващ начин. Нареди да донесат кафе и още една лула, покани стария лейтенант да седне, зададе му обичайните учтиви въпроси, като избягваше да насочва разговора към серибата и търговията с роби. Каза му, че ще остане до следващия ден и ще пренощува на борда на кораба. Освен това му съобщи, че Пфотенхауер няма намерение да се връща в серибата.

Когато след около половин час лейтенантът се сбогува, той знаеше точно толкова, колкото и на идване. Дори отнесе със себе си известно безпокойство. За него не беше добър признак фактът, че Шварц се държа изключително резервирано и затова, щом стигна в серибата, незабавно нареди на един вестоносец на кон да тръгне за Яу и час по-скоро да доведе господаря на серибата. Лейтенантът знаеше, че неговият повелител е вече на път, тъй като бе имал намерение да се върне на следващия ден по обед, но във всички случаи щеше да е по-добре, ако пристигнеше по-рано.

— Този човек се страхува — каза Шварц, щом старият си отиде. — Може би ще ми се удаде да извлека някаква изгода от това.

— От вас ли се страхува? — попита Сивият. — Че защо?

— Защото ме смята за правителствен чиновник. Нали разреших на моите войници да слязат на брега и да посетят серибата. Там те ще разкажат, че се каним да заловим Абу ал Мот. Това ще засили тревогата на стария, защото колко му е тогава да си помисли, че имам същите намерения и относно неговата сериба.

— Може би се лъжете. Знам съвсем сигурно, че тези хора мразят Абу ал Мот. Той изобщо не бива да дръзва да се мярка наблизо.

— Ако е така, страшно ще се радвам. Може би ще ми се удаде да ги придумам да се присъединят към мен. Не можех да предположа, че Абу ал Мот ще наеме толкова много нухри. Вярно че с моите сто и петдесет войници няма защо да се боя от триста нухри, но, както разправят, гарнизонът на неговата сериба наброявал петстотин души. Обединят ли се, ловците на роби ще разполагат с осемстотин войници, срещу които в открита битка ще сме твърде слаби. Ще трябва да разчитам повече на хитростта, отколкото на нашите пушки. Ако мога да получа от тук подкрепления, те ще ми бъдат добре дошли.

— Но на вас хич не ви трябва да се разправяте с Абу ал Мот — обади се Сивия, който все още не бързаше да съобщи на Шварц всичко каквото знаеше.

— Защо?

— Ами защото нали сте решили да го нападнете само за да спасите брат си и мен, а това вече не е необходимо.

— Дори и да е отпаднала тази причина, аз съм длъжен да спазя обещанието, което дадох на мюдюра от Фашода. А и все още не съм видял брат си. Та вие изобщо не сте ми казали къде е той и защо не е дошъл с вас. На всяка цена ще проследим Абу ал Мот, пък макар и само за да го накажа, че ме нападна. Естествено не ми е възможно да предвидя как ще завърши всичко и нямам право да искам от вас да се присъедините към мен. Можете да останете тук и да изчакате резултата.

— Тъй! Да остана тук и да чакам, докато вие се излагате на опасност! Е, тогава ще се проявя като голям храбрец, няма що! Не бива да очаквате таквоз нещо от мен. Не, тръгвам с вас и тъй ще се развъртя, че искри ще се разхвърчат, още повече че цялата работа съвсем не ми се струва толкова трудна, колкото си мислите. По-скоро смятам, че ще е много лесно да заловим стария Абу, защото в момента серибата му е съвсем обезлюдена. Гарнизонът, оставен да я пази, се е разбунтувал, изгорил я е до основи и после всички са си плюли на петите.

Шварц го погледна безмълвно. Това, което чуваше, му се струваше абсолютно невъзможно.

— Да — засмя се Сивият, — сега ме гледате смаяно и тъй сте зяпнал с уста, както аз на времето, когато трябваше да отговоря на въпроса, защо птиците имат пера!

— Гледам ви така, защото сигурно се лъжете!

— Хич не се лъжа. Всичко знам много добре, понеже снощи самият аз бях там и видях димящите останки.

— Бил сте там? Наистина ли?

— Да, разбира се, заедно с вашия брат!

— Какво? Двамата сте били в бърлогата на звяра, който е имал намерение да ви нападне?

— Ама той не беше там. Едва днес го срещнахме по пътя си.

— Видял сте го със собствените си очи?

— Него и двата му кораба. Беше застанал на борда на сандала до кормчията, а съвсем наблизо стоеше вождът на нухрите.

— Бързо ми кажете кога стана това и на какво разстояние оттук?

— Беше ни необходим един час да стигнем до тази сериба и както преценявам, при бързината на вашето дахабийе ще ви трябват около четири часа, за да се озовете на мястото на срещата ни.

— Значи толкова сме близо до него! Ако през нощта хвърли котва, както направихме ние, до утре вечер ще мога да го догоня.

— Никак няма да е трудно. Провизиите им са се свършили, тъй че Абу ал Мот ще е принуден да ловува и да лови риба, за да не гладуват неговите нухри. А това ще забави пътуването му.

— Знаете също, че хранителните му припаси са се свършили?

— Да. Ловецът на слонове ми каза.

— Кой е той?

— Ами това е… е, виждам че трябва да изплюя камъчето. Досега не ви казах нищо, за да мога първо да ви опозная и да видя, дали действително сте човекът, описан ми от вашия брат. Сега вече ще ви разправя всичко.

Лесно може да си представи човек с какъв жив интерес Шварц посрещна разказа на Сивия. Щом орнитологът свърши, той скочи на крака, възбудено закрачи нагоре-надолу из каютата и възкликна:

— Кой би могъл да предположи! Серибата опожарена, хората се разбунтували, а брат ми поел към Омбула! Това е много дръзко от негова страна. Не е трябвало да се захваща!

— И да остави клетите беланди да бъдат избити или отвлечени в робство, така ли?

— Да, наистина. Прав сте. На негово място и аз бих постъпил по същия начин. Но всяко нещо по реда си. Къде са двамата беланди Лобо и Толо?

— Още са в лодката. Не можеше да ги отведем горе в серибата, преди да се бях убедил дали на самия мен ще ми хареса там. Наредих на Сина на тайната да се погрижи за тях. Когато седях в лодката заедно с Бащата на единайсетте косъма, Толо спеше, — изобщо той все спи, а Лобо безмълвно бдеше над него.

— Не бива да остават там. Ще наредя да ги доведат на дахабийето.

Той излезе, да даде съответната заповед. Докато вършеше това, немецът видя Сина на тайната и Сина на верността. Първият се беше спуснал от серибата, да поздрави най-близкия си приятел. Шварц ги заведе и двамата в каютата, за да вземат участие в съвещанието, което трябваше да проведат.

То се проточи почти до полунощ, а после легнаха да спят. При изгрев слънце бяха събудени от силните гласове на войниците, които казваха утринната си молитва. Шварц и Пфотенхауер станаха от леглата си. Бяха решили да отидат до серибата, за да накарат коменданта да им даде едно поделение от хората си.

По време на цялото пътуване словакът се беше опитвал да създаде впечатлението, че е крайно необходим на Шварц. Проявяваше ревност към другите и с голямо неудоволствие виждаше, че на чернокожите прислужници им се налагаше по-често да се навъртат около учения. Веднага щом по разнеслите се зад тънката каютна стена шумове разбра, че Шварц се е събудил, Бащата на единайсетте косъма почука на вратата, влезе и без да удостои Сивия дори с поглед, доложи на немски:

— Пак съм тук посещение от сериба, тукашната. Искат разговарят с господин доктора, учения.

— Кой е дошъл? — осведоми се Шварц.

— Хасаб Мурат, господар на сериба. Дошли са още когато бил нощ, тъмната.

— И досега стои и чака?

— Да. Той не искал отиде си, докато не говорят с ефенди, високоблагородния.

— Покани го да влезе и се погрижи за кафе и чибуци!

Хасаб Мурат беше доста закръглен египтянин, който по-скоро приличаше на добродушен търговец на килими, отколкото ни ловец на роби. Той се поклони почти до земята и зачака да го заговорят. Шварц му направи знак да седне и запази изпълнено с достойнство мълчание, докато сервираха кафето и донесоха лулите. Едва когато изпразниха чашките и дръпнаха веднъж-дваж от мундщуците, направени от морска пяна, немецът поде:

— Чух, че ти си господарят на Мадунга. Пожелал си да разговаряш с мен. Готов съм да слушам думите ти.

Собственикът на серибата, който беше своевременно пресрещнат от пратеника на своя лейтенант, се замисли за няколко секунди как би трябвало да започне след това толкова резервирано приветствие и после отговори:

— През нощта се завърнах от пътуването си и научих за твоето присъствие. Незабавно дойдох на борда на дахабийето, за да ти поднеса моите почитания.

— Нямам никакво право да претендирам за тях, защото си по-възрастен от мен.

— Посланикът на правителството е винаги на по-почетна възраст и от най-стария човек.

— Лъжеш се. Не съм онзи, за когото ме вземаш.

По лицето на египтянина се плъзна смирена, но и лукава усмивка. Той хвърли наоколо многозначителен поглед, с който съвсем ясно искаше да каже: „Мен не можеш да ме измамиш. Много добре знам как стоят нещата!“ После отговори:

— Само Аллах може да отвори устата на човека, но аз уважавам мълчаливостта ти. Докога ще останеш тук, на моя мишрах?

— Докато свърша разговора си с теб. Ти все още търгуваш с роби, нали?

— Ефенди! — изплашено възкликна човекът. — От известно време законът забранява тази търговия, а аз съм покорен поданик на държавата.

— Можеш ли да го докажеш?

— Поискай ми доказателства и стига да е по силите ми, незабавно ще ти ги дам.

— Тогава ми кажи искрено дали Абу ал Мот все още предприема походи за лов на роби.

— Да, все още лови роби. Дано Аллах го прокълне!

— Ти казваш истината, аз всичко знам. Тъкмо сега той пак е тръгнал на такъв поход и аз дойдох да го заловя на местопрестъплението. Какво ще кажеш за това?

Лицето на Хасаб Мурат светна от радост, когато разбра, че се потвърждават думите на неговия лейтенант. Абу ал Мот беше най-големият му конкурент и същевременно негов личен враг, комуто той пожелаваше да го сполетят всички най-големи злини. Ако можеше да се сложи край на тъмните му гешефти, за серибата Мадунга щяха да настъпят дваж по-благодатни времена. Ето защо той отговори:

— Дано го сполети онова, което е заслужил! Моля се на Аллах да стовари върху главата му изкуплението на всичките му грехове.

— Това е едно доказателство, че ти си се научил да мразиш греховната търговия с роби. Желанието ми е да освободя близките околности на серибата ти от този търговец на роби, но не знам дали ще успея. Твърде късно научих, че Абу ал Мот е вербувал нови хора, и се опасявам, че моите войници не са достатъчни, за да го обезвредя.

Щом Хасаб Мурат чу тези думи, които прозвучаха в ушите му като музика, той изпадна във възторг. Не се поколеба нито за миг да даде очаквания от Шварц отговор:

— Ефенди, дълг на всеки поданик е да подкрепя властите в борбата им за възстановяване на справедливостта. Ще ми разрешиш ли да ти предложа хората си?

— Да, очаквах го от теб. Но какво ще поискаш за тази услуга?

— Нищо, абсолютно нищо. Бих си отсякъл ръката, ако тя пожелае да вземе и една пиастра от теб! Само за едно те моля — и аз да дойда с теб. Моите хора са свикнали аз да ги командвам. Но естествено върховното командване ще е в твои ръце и аз ще действам изцяло по указанията ти.

— Това се разбира от само себе си. Можеш да ме придружиш и ще бъдеш мой подчинен. Колко души ще събереш?

— Не бива да оставям серибата без защитници, но ще избера най-добрите си войници и те ще бъдат над триста. Те са много добре въоръжени, а и с провизии винаги разполагаме.

— Триста! С тях ще съм сигурен в победата си, но за съжаление съм принуден да се откажа от толкова многочислени подкрепления. Мога да взема само толкова, колкото ще се поберат на моя кораб.

— Значи няма да предприемеш похода по суша, така ли?

— Поне не още оттук. Ще са ни необходими цели три дни само за да се доберем до серибата на Абу ал Мот, а аз трябва да съм там преди това. Или имаш наблизо кораби?

— Намират се, ефенди.

— Къде? При кого?

Този въпрос постави египтянина в голямо затруднение. Започна да преглъща, да се върти на мястото си, докато най-сетне каза:

— Ефенди, дал съм дума да не издавам това. Онзи, който има кораб по реката, го скрива, ако няма нужда от него в момента. Често се срещат майоехи, които са свързани с реката и чиито входове са скрити от тръстика и бамбук. На такива места собствениците крият плавателните си съдове, когато не се нуждаят от тях за по-дълго време.

— Ти не говориш за кораб, а за кораби. Навярно разполагаш с няколко, а?

— Мога да набавя два ногера, които са напълно достатъчни да поберат спокойно триста души.

— И кога най-късно могат да бъдат тук?

— Ако побързам, двата кораба с войниците на борда ще са готови за отплаване точно по обед.

— Добре, тогава не се бави! Ще изчакам да се приготвиш, но плаването трябва да започне точно в уговореното време.

Египтянинът бързо се отдалечи, като вътрешно ликуваше, радвайки се на успеха си от своето ранно посещение при човека, от чието пристигане се беше разтревожил толкова много.

Не по-малко радостен от него беше и Шварц. Изобщо не се бе надявал да получи такива значителни подкрепления.

Най-напред той посети капитана, който живееше в отделна малка каюта, и му съобщи какво решение бе взел. На дахабийето бяха останали само толкова войници, колкото бяха необходими за охраната на кораба. Всички други се намираха вече в серибата, където предишната вечер бяха завързали добри познанства.

Абд ас Сир и Бен Уафа, двамата млади приятели, седяха на палубата и един другиму си разказваха всичко каквото бяха видели и преживели от часа на своята раздяла. Шварц ги подкани да го придружат и те се отзоваха с радост, защото смятаха за голяма чест да бъдат заедно с него. Шварц беше научил от Пфотенхауер всичко, което той знаеше за Абд ас Сир. Ето че пред тях се откри серибата. Над портата й като войнствен знак се вееше знамето на пророка и навсякъде, докъдето стигаше погледът, се виждаха хора, заети с приготовления за поход. Само на едно място, веднага щом се преминеше през главния вход, се бе стекла тълпа от зяпачи, които бяха образували кръг, за да слушат речта на словака.

Той се беше изправил на дъски, сложени върху две бурета с барут. До него се намираше неговият приятел и съдружник във вечните кавги, Бащата на смеха. Когато Шварц и Пфотенхауер влязоха в серибата, дребничкият Син на едрата шарка тъкмо разказваше за нападението при Извора на лъва. Правеше го, за да вдъхнови слушателите да отмъстят на Абу ал Мот. След това той прибави и историята за убиването на лъвовете. Несъмнено дребосъкът предварително си бе наумил да говори за това геройство, защото, като доказателство за истинността на думите си, беше донесъл със себе си предната половина на лъвската кожа, а украсения с пера тюрбан бе оставил на кораба. Навлякъл лъвската кожа така, както старите германци са носили своите мечи и волски кожи, той беше пъхнал главата си в черепа на лъва и кожата се спускаше по гърба му.

Бащата на смеха също носеше своята половина. Тъй я бе наметнал върху плещите си, че краят на опашката се влачеше по дъските.

 

— Вие мъже на войната и на храбростта, чуйте историята за геройския подвиг, при който убихме Джезар Бей, Удушвача на стадата! — извика той. — Победихме и него, и неговата жена, а после заловихме и сина му. Хаджи Али, кажи, така ли е! Истината ли казвам?

Бащата на смеха кимна и отговори:

— Не е лъжа.

Той имаше доброто желание с много сериозна физиономия да потвърди своите думи, ала вместо това направи такава гримаса, че слушателите му избухнаха в смях.

— Защо се хилите? — продължи словакът. — Смейте се на Бащата на смеха колкото си искате, но не и на мен. Не понасям никакви подигравки! И тъй, седяхме край огъня и си мислехме, че при него сме в пълна безопасност. И тогава отдалеч проехтя гласът на лъва. Хаджи Али, кажи, така ли беше? Нали и ти чу рева му!

— Точно така е, както казваш — потвърди приятелят му и направи такава гримаса, сякаш щеше да умре от смях.

— Да, аз казвам истината. Бащата на убийството, Господарят с голямата глава се приближаваше. Арабите и търговците се скриха от страх зад товарите, но аз и моят приятел, дето е застанал до мен, ние двамата храбро се присъединихме към Бащата на четирите очи, който бе грабнал пушката си, за да убие лъва заедно с нас. Този ефенди се намира зад гърба ви. Огледайте го и нека той ви потвърди истинността на думите ми!

Всички погледи се извърнаха към Шварц. После словакът продължи да разказва как убили лъва и как тогава дотичала лъвицата.

— Вече помислихме, че сме си свършили работата — каза той. — Обаче жената на Удушвача на стадата бе дочула гласовете на пушките ни и побърза да се притече на помощ на мъжа си или да отмъсти за неговата смърт. Това беше много голяма и страшна опасност, нали, Хаджи Али?

— Да, ужасно беше — отговори Бащата на смеха, който, въпреки описваната голяма опасност, направи такава гримаса, сякаш някой го гъделичкаше по цялото тяло.

Словакът довърши разказа си и започна да описва как си бяха поделили кожата.

— На мен, както се полага на по-храбрия, се падна предната част — обясни той, — а след това…

— Мълчи! — прекъсна го приятелят му. — Този ефенди тук прояви най-голямата храброст, а ти съвсем не беше по-смел от мен. Твоята половина ти се падна чрез жребий и затова, а и заради голямата уста на лъва, каквато имаш и ти, и до ден днешен те наричаме Абу ал Буз, Баща на устата.

— Ти мълчи! — гневно му отвърна дребосъкът. — Устата ми не е по-голяма от твоята. Във всеки случай по-почетно е да имаш главата на лъва, отколкото опашката. Или може би смяташ, че е голяма чест да си спечелиш името Абу ад Данаб, Баща на опашката? Я се погледни само и виж колко смешно ти стои задната половина на кожата!

— Самият ти си смешен! — изкрещя другият. — Ако все така продължаваш да ме обиждаш и позориш, ще те разкъсам в гнева си и ще те унищожа с яростта си!

Той се опита да придаде смразяващ израз на лицето си, но направи такава физиономия, сякаш след някакъв хубав виц изобщо не бе в състояние да спре да се смее.

— Презирам гнева ти! — отговори му дребосъкът. — Ти не знаеш ли, че съм прочут учен и разбирам дори латински, от който език ти и представа нямаш?

— А аз съм запознат с всички народи и села на земята, както и с имената на всички страни и жители по целия свят. Хайде да те видим дали и ти можеш същото!

— Добре! Сигурно ще мога, но най-напред ми покажи ти какво знаеш!

— Ще ти покажа, за да те изложа пред всички многобройни свидетели така, че после да те е срам да погледнеш хората в очите. Хайде, питай ме за моите народи и села, ако ти стиска!

— Веднага започвам! Как се казват островите, разположени в морето на запад от голямата пустиня Сахара?

— Bilad el adscham.^[15]

— Не е вярно! Как се казва страната, заела южния нос на Африка?

— Bilad el moskob^[16].

— А как се казва страната, разположена в най-северния край на Европа?

— Sailan^[17].

— Съвсем погрешно! А как е името на най-голямата империя на земята, заела източната част от Азия?

— Dschebel et Tank^[18].

При този отговор словакът плесна с ръце, неудържимо се разсмя и извика:

— О, ти. Баща на опашката, как сам се направи за смях! Островите отвъд пустинята се казват Dschesajir kanara^[19]. На южния нос на Африка е разположена Bilad er ras^[20]. Най-северната страна на Европа е Bilad el lap^[21], а в Източна Азия се намира най-голямата империя на света Bilad ed dschin^[22]. Значи всичките ти отговори са грешни!

— Правилни са! — опъна се Бащата на смеха.

— Не, грешни са!

— Докажи го! — изкрещя „географът“, като в безкрайната си ярост започна да тропа с крака по дъските тъй, че лъвската опашка заподскача в такт с тях.

— Човек, който разбира латински, винаги говори истината и не е нужно нищо да доказва — отвърна гордо дребосъкът. — Напълно те бих с имената на страните. А какво е положението със селата и народите?

— Всичките ги знам!

— Я да видим дали е истина. Кой народ живее точно в средата на Европа?

— Суахилите^[23].

— Не е вярно! Кой народ живее на север от Индия?

— Filimenk^[24].

— Пак сбърка! А кой народ живее в най-южната част от Bilad ed dinja?^[25]

— Talian.^[26]

— И това не е вярно! Я тогава ми кажи къде се намира Наги Михай?

— Такова селище изобщо няма!

— Има, има и още как, защото аз съм роден там! А къде се намира Букстехуде?

— В Le Leii.^[27]

— Не ме карай да се смея! Ами Блазевиц?

— И това не съществува.

— Съществува и то как, защото там Шилер се е оженил за своята Густел. Но ти сигурно още нищо не си чувал за Шилер. А къде е разположен Ицехо?

— В Dschenowah.^[28]

— И това не е вярно. Ако беше чел книгата по dschigraflja^[29], написана именно от прочутия Шилер, щеше да знаеш, че туй Ицехо се намира в Duar Salak el hadschar^[30]! Просто всичките ти отговори са грешни! Ти не знаеш нито един чужд народ и нито един-единствен чужд град. Толкова си глупав, че ми се плаче!

— Докажи го де! Докажи го! — изкрещя Бащата на смеха вече почти извън себе си от гняв, че го бяха изложили пред толкова слушатели. — Много е лесно да твърдиш нещо, но най-важното е да дадеш доказателства!

— И това мога. Попитай двамата ефенди, дето са тук! Ще ти кажат, че аз съм прав, а не ти!

Шварц и Пфотенхауер се бяха спрели при тази толкова интересна група хора. Дребничкият Баща на единайсетте косъма изглеждаше страшно забавен с червената си куртка, докопана от някакъв търговец във Фашода, и с наметнатата лъвска кожа. Но двамата немци нямаха намерение да вземат участие в спора. В същия момент, когато словакът накара противника си да се обърне към тях, те понечиха бързо да се отдалечат, за да не бъдат принудени да засегнат Бащата на смеха, ала последният им спести замисляното бягство със следния отговор:

— Имам си работа само с теб, а не с други хора. Ти си човекът, когото искам да сразя и ще сразя, а не тези двама ефенди, всеки от които е десет хиляди пъти по-умен от нас двамата взети заедно! Покажи твоя латински, де, покажи какви науки владееш! Докажи, че знаеш по-добре от мен имената на народите и селищата по земята!

— Мога да го докажа, само ми кажи как!

— Ще те питам също както ме пита и ти!

— Добре! Ще проличи колко ще се смаеш от мъдростта на отговорите ми.

— Ще видим! И тъй, я ми кажи къде се намира прочутото място Ал Хутама?

Така е наречен ада в сто и четвърта сура. Хитрият Баща на смеха пресметливо се насочваше към област, където словакът не беше вещ и не можеше да се мери с него.

— Не знам — нямаше как да не признае той, — никога не съм чувал за този град.

Всеобщ смях последва отговора му, защото като мюсюлмани всички присъстващи знаеха значението на думата.

— Виждаш ли! Твоята ученост те изостави още при първия ми въпрос! — заликува хаджията и направи такава гримаса, която засили смеха на околните. Но без да се смущават той продължи: — А сега ми кажи в коя страна извира прочутият Тасним!

Тасним е извор в рая. Споменава се в осемдесет и трета сура на Корана.

— И това име не ми е известно — отвърна дребосъкът. Разнеслото се наоколо мърморене показа, че хората се учудваха на незнанието му.

— Тогава ми кажи поне къде се намира Сиджин! Това име се среща в същата сура и означава едно място в царството на мъртвите, където се пази списъкът за делата на всички зли хора и духове. И самият списък се нарича също Сиджин.

— Ами ти знаеш ли? — запита човечето с червения мундир.

— Разбира се, че знам. Всички го знаем. А ти?

— Задай ми друг въпрос! — рече дребосъкът, без да му отговори.

— Тогава ми кажи само още къде се намира Al’Ahkaf! Всъщност Al’Ahkaf означава „купчина пясък“ и е името на една пясъчна долина в провинцията Хадрамаут, където, както многократно се казва в корана, са живели адитите. Тази долина се споменава в двайсет и първия стих на четиридесет и шестата сура и заради това и цялата сура се нарича Al’Ahkaf.

— И това не знам — смутено призна словакът.

— Тогава за трети път не си в състояние да ми отговориш! Мога да ти задам сто и повече подобни въпроси, но при всеки от тях ти сигурно пак ще си принуден да мълчиш. Е, кой от двама ни е по-умен?

— Никой! Ти не можа да отговориш на въпросите ми, нито пък аз на твоите, значи двамата сме еднакво умни. Ти знаеш твоите народи, села и градове, а аз — моят латински и моите науки. Нека в бъдеще не си оспорваме повече един другиму нашата ученост. Прав ли съм? Съгласен ли си с мен?

— От цялото си сърце и душа! — отговори трогнат Бащата на смеха, при което обаче направи такава физиономия, сякаш дребосъкът го караше да примира от смях.

— Тогава ми подай ръка и ме целуни! Ние сме братя и се помирихме. Моят враг е и твой враг, а твоите приятели са и мои приятели!

— Тъй да бъде сега и во веки веков! Аллах ил Аллах!

Те се прегърнаха и целунаха, скочиха от дъските и се отдалечиха.

— Чудаци! — засмя се Сивият. — Не бях виждал досега таквоз нещо. Отначало сякаш искат да се изядат, а после се мляскат и си тръгват предоволни. Често ли се случва туй?

— По няколко пъти на ден. И при това те наистина се обичат най-искрено. Просто не могат един без друг, но забележете, само ако никой не им пречи да се карат и спорят. Самите те признават, че това възраждало любовта.

— Покорно благодаря! Но и двамата ми изглеждат свестни хора, нали?

— Дори много! Толкова са привързани към мен, че биха рискували и живота си, за да ми помогнат. Сигурно ще ги опознаете по-отблизо, господин докторе.

— К’во? Как ме нарекохте? Доктор ли? Хич да не го чувам повече! — разпали се Пфотенхауер. — Не го понасям! Вече неведнъж съм се карал с брат ви заради тоз „доктор“.

— Но нали титлата ви се полага по право!

— А бе я оставете титлите! Пет пари не давам за тях! Името ми с Игнациус Пфотецхауер. И тъй като обичах да се скитам къде ли не, за да ловя птици, в родното ми градче ме наричаха Нац Птичаря. Тъй че, ако искате да ме зарадвате, казвайте ми Нац!

— Щом така желаете, нямам нищо против!

— Да, дори много го желая! Хора като нас, дето са заедно от сутрин до вечер и после от вечер до сутрин, не бива непрекъснато да се обсипват с подобни титли и комплименти. Някой съвсем непознат човек, дето хич не ме засяга, трябва да проявява необходимата учтивост към мен. От него наистина ще искам да ми отдава полагаемата ми се чест и да ме нарича господин доктор Нац Птичаря Пфотенхауер. Ако не го направи, тогава нека го вземат всички дяволи! Но вий можете да си спестите туй дълго обръщение. Я чуйте! К’во ли става? Нали часът за следващата молитва все още не е дошъл, тя е едва по ал дегри, което ще рече по обед.

Факирът се появи на минарето и заудря дървеното клепало. После се разнесе гласът му, но не за да призове към молитва, а да извести силно и високо, така че думите му да се чуят из цялата сериба, следното:

— Елате, правоверни, съберете се да се допитаме до часа на щастието! Побързайте към мястото за събрания, да чуете дали бива да тръгвате по обед!

След това проехтяха ударите на дарабуката^[31], с които свикваха войниците.

— Това е барабанът — обади се Сивия.

— Знаете ли как е на арабски „бия барабана“?

— Да, „дак етал“.

— Правилно! Думата наподобява звуците на барабана: „дак-етал, дак-етал“, също както ние казваме „там-та-рам, там, там-та-рам“. И името дарабука е звукоподражателно. Я вижте сега как всички тези типове търчат! Ще отидем ли и ние?

— Да. Трябва да видим как се допитват до съдбата, за да разберат дали определен час е благоприятен или не. Естествено ние като християни сме твърдо убедени, че всички дни и часове са Господни.

Те завариха жителите на серибата стълпени на сборното място, с лица обърнати към токула, на чийто връх бе поставен полумесец. Това беше колибата на факира.

Тъкмо когато двамата се присъединиха към тълпата, от жилището си излезе и Хасаб Мурат, господарят на серибата. Щом ги забеляза, той се отправи към тях и ги поздрави с дълбоки поклони.

— Дали факирът ще се произнесе утвърдително? — попита Шварц.

— Сигурно, ефенди отвърна египтянинът.

— Откъде знаеш?

— Ето откъде!

Той лукаво намигна, бръкна в джоба си и извади два сребърни австрийски галера. Показа им ги скришом и отново ги прибра.

— След подобно дарение часът винаги се оказва благоприятен — добави той. — Аллах гледа благосклонно на такива подаръци, правени на негови служители.

— Тогава побързай да отидеш при него, като прибавиш към тях и тези три Абу нокат!^[32]

Шварц извади кесията си и му даде три талера.

— Ефенди, сърцето ти прелива от доброта и мъдрост — каза Хасаб Мурат и пусна парите в джоба си. — Сега вече Аллах ще гарантира възможно най-успешния край на нашето начинание.

Той бързо се отдалечи и изчезна в токула на факира. След няколко минути излезе заедно с него и със силен глас факирът извести следното:

— Слушайте правоверни! Аз отворих книгата на съдбата и чух гласа, обещаващ ни успех. Известявам ви победа и три пъти победа. Вие ще биете враговете и ще изпратите душите им в ада. Аллах е Аллах и Мохамед е негов пророк!

— Аллах е Аллах и Мохамед е негов пророк! — повториха над четиристотин гласа.

После насъбралите се хора се пръснаха. Хасаб Мурат даде заповед на своя баш муни^[33] да раздаде на войниците тютюн и мерисах, което бе посрещнато с голямо ликуване, а след това господарят на серибата покани Шварц и Пфотенхауер у дома си, за да ги нагости.

Самият той ги обслужи, като им поднесе най-хубавото, каквото можеше да предложи серибата. За него бе много важно да ги настрои възможно най-благосклонно. По-късно се появи един негър и шепнешком му предаде някакво съобщение. Щом чернокожият се отдалечи, Хасаб Мурат каза:

— Ефенди, току-що научих, че двата кораба са пристигнали долу при мишраха. Ако искате да ги видите, можете да го сторите най-спокойно, защото войниците все още не са се качили на борда. Позволете ми да ви придружа!

Той ги поведе надолу към реката, където двата ногера бяха хвърлили котва до дахабийето.

— Разгледайте ги! — каза той с гордост в гласа. — Несъмнено вашият плавателен съд е добър ветроход. Забелязах го още тази сутрин. Но моите кораби са строени в мангараха^[34] на Куан по собствените ми данни и указания. Носът им е остър и с лекота пори водата. По Нил не съм виждал друг плавателен съд, който да може да се мери с тях. Изключение прави само вашето дахабийе.

— Това ме радва — отвърна Шварц. — Напълно съм доволен от бързината на моя кораб, тъй че изглежда и трите плавателни съда лесно ще поддържат една и съща скорост и няма да се налага да се изчакват.

Те се качиха на борда и на двата кораба. Вътрешността им не представляваше нищо особено. После Шварц заведе египтянина на дахабийето. Щом се озоваха на горната палуба, той му каза:

 

— А сега ще ти покажа нещо, което тази сутрин навярно не си забелязал. Последвай ме!

На горната палуба точно над каютата се намираше някаква продълговата тясна и ниска дървена къщичка, която бе подвижна, защото имаше колела, и чието предназначение не можеше лесно да се отгатне от външен човек.

— Как мислиш, какво има вътре? — попита Шварц.

— Не мога да позная — отговори Хасаб Мурат.

— А вие сещате ли се? — обърна се Шварц към Сивия.

— Може би — отвърна орнитологът на немски. — Това навярно е леко въртящо се оръдие, маскирано с къщичката, за да не разбере преждевременно неприятелят какво го очаква.

— Отгатнахте! Ето вижте!

Той отвори отпред вратата и избута къщичката назад, така че оръдието се показа. Дулото му бе поставено върху специална ос и можеше да се върти на всички посоки.

— Medfa’, Omm ed dauwar — оръдие, една Майка на змея! — възкликна египтянинът, като незабавно импровизира твърде изразително име за въртящото се оръдие. Много добре! Така непременно ще победим!

— Надявам се — каза Шварц. — То е за битка по вода. А за сражение на сушата имам нещо друго много по-добро. Елате да ви го покажа!

Той ги поведе към носа на кораба, където бе натрупана висока купчина от рогозки. Но рогозките бяха само пет и щом Шварц ги отметна, отдолу се показа оръдие, чиито колела и лафет бяха вързани с въжета, за да не се движи и да не падне зад борда.

— Още едно оръдие! — възкликна Хасаб Мурат. — Но как е направено само! Никога досега не съм виждал такова!

— Напълно ти вярвам — отговори му Шварц. — Тази конструкция е нова дори за европейците. Хадифът е получил няколко подобни оръдия от Bilad el ingeliz^[35] като подарък и изпратил две от тях на Джафар паша в Хартум, за да ги използва срещу ловците на роби. С такова оръдие е въоръжено и това дахабийе и вярвам, че ще ни свърши добра работа, още повече че разполагаме със солидни запаси от муниции. Всъщност то е предназначено за сражения по суша, но може да се използва и от борда.

— Ами как се казва тази конструкция? — попита Сивия.

— Това е оръдие „Максим“^[36], с което могат да се дадат като нищо петстотин изстрела в минута. Дори ако е необходимо, има възможност и за шестстотин изстрела.

— Бре да се не види! Ам’че тогаз можем за две минути да изпозастреляме всичките хора на Абу ал Мот заедно с него!

— Само че би трябвало да застанат близо един до друг. Не е чак толкова страшно колкото си мислите, но подобно оръжие замества голям брой хора. Най-важното е да се избере тактика, която да ни даде възможност да използваме цялата му ефективност.

— Е, ще направя к’вото зависи от мен. Вярно, че не съм нито Молтке, нито Наполеон, ама все ще съумея някак си да събера на куп неколцина търговци на роби така, че да можем да стреляме с туй оръдие но тях. Струва ми се ще се справя с таз задача, но при условие да не е насочено към самия мен.

Отново закриха малкото оръдие, а после дойде вече време да се качат войниците на корабите. Към обяд приключиха и с тази работа. Хората на египтянина, около триста на брой, бяха натоварени на двата ногера, а сто и петдесетте души от Фашода останаха на дахабийето. Разликата между тези два вида плавателни съдове се състоеше в това, че дахабийето е по-голямо и е покрито, а ногерьт е открит и няма горна палуба.

Точно по пладне, след като от серибата проехтяха звуците на дървеното клепало и хората казаха обедната си молитва, корабите прибраха въжетата, придържащи ги към пристана и вдигнаха котва.

С познатите викове „ja rabb, ja rabb“ — „о. Господи, о Господи“, с които обикновено хората се залавят на работа, бахриите^[37] отблъснаха корабите от брега, където се бяха насъбрали жените и децата на войниците. Собствениците на някои сериби разрешават на подчинените си да вземат със себе си и своите семейства, като смятат, че така войниците ще са значително по-силно свързани със серибата. Жените и децата закрещяха подир отплаващите кораби своето пронизително „лулулулулулу“, обичайния вик при сбогуване, който продължи да ехти още дълго, след като платната бяха вдигнати, и с помощта на попътния вятър дахабийето и ногерите поеха нагоре срещу течението на реката.

Сега вече стана ясно, че Хасаб Мурат имаше право — неговите ногери плаваха не по-зле от дахабийето и за своя радост Шварц видя как това благоприятно обстоятелство подтикна екипажите към съревнование.

Естествено на борда на дахабийето имаше добре обучен рейс^[38] и не по-малко опитен мустамел^[39]. В момента и двамата бяха подчинени на Шварц. Всеки от ногерите също разполагаше с рейс и мустамел. И тримата реисихни^[40] проявяваха ревнивост към бързината на другите два плавателни съда и правеха всичко възможно техният кораб да ги изпревари. В резултат на това се започна състезание също както между конкуриращите се параходи по Мисисипи. Реисихните заповядаха на моряците си да грабнат върлините за отблъсване, а и войниците се заловиха да им помагат с всички сили.

Особено много се отличи старият Ал Шахар, Хъркача, който командваше на един от ногерите като рейс. Металическият му стържещ глас не млъкваше. По обичайния за арабските капитани начин той въодушевяваше хората си ту с ласкави думи, ту с най-цветисти ругатни.

— Ja Allah, ja Nabi! — крещеше той. — Amahl, amahl, ja Allah, amahl — о, Аллах, о, Пророче, давайте, давайте, о. Господи, давайте! Ja Allah, ja Sahtir, amahl, amahl — о, Аллах, о, избавителю, давайте, давайте! Eschhetu mu la il laha ilallah; sallam aaleina be baraktak — покажете че има само един Бог! Господи, дари ни с благословията си! Sallah en nabi — прославяйте пророка!

Хората му така работеха на слънчевия пек, че лицата им се обливаха в пот. Неговият ногер беше последен, а дахабийето плаваше начело. Той искаше да изпревари другия ногер и си бе поставил за цел да му отнеме вятъра. Когато един рейс реши да „пресече вятъра“ на друг плавателен съд, той забива ножа си в мачтата и призовава Бога. Ето защо Хъркачът извади своя дълъг закривен нож, вдигна го високо, за да го покаже на хората си и с глас, който можеше да събуди и мъртвите, извика:

— Kawahm, kawahm! Schatir, schedid — бързо, бързо! Бъдете усърдни, бъдете силни! Отблъсквайте, тикайте, бутайте, работете, о, здравеняци, о, вие сръчни хора! Не се отпускайте, о, герои! Работете о, кучета, страхливци, мързеливци! Виждате ли ножа в ръката ми, виждате ли го? Пресечете им вятъра! Отнемете вятъра на този ногер, та платната му да увиснат. Давайте, давайте, деца, синове, любимци мои! Работете, скъпи мои, pa Goieie о, избраници! Решителният миг наближава, ето го тук е вече! Sikkini, sikkini, hai sikkini — ножът ми, ножът ми, ето го ножът ми!

Той се приближи до мачтата и замахна с ръка. В мига, когато платното на кораба му попадна между вятъра и платното на плаващия пред него ногер, той заби ножа си в мачтата и извика:

— Be issm billahi, amahl, amahl, ja mobarekihn — в името на Бога, работете, работете, о, благословени! Изядохме го, изядохме го този ногер! Вижте как му секна дъхът! Lakuddam, lakuddam — напред, напред! Само така, минаваме край тях, изпреварихме ги! Aaib, aaleihu, hamdulillah — позор за тях, слава на Аллаха!

Платното на другия ногер се беше отпуснало безпомощно и плющеше но мачтата. Тъй като кормчията му не обърна внимание на това и продължи да държи здраво кормилото в същото положение, а тъкмо в този момент моряците от десния борд с всички сили заработиха с върлините, ногерът се отклони наляво и кораба на Хъркача премина край него. От единия борд моряците и войниците заликуваха, а от другия се разнесоха ругатни и проклятия и хората удвоиха усилията си, за да заличат този позор.

Хъркачът имаше намерение да се опита да изпревари и дахабийето, но не успя, защото платната на правителствения кораб се намираха по-нависоко, а бяха и по-големи от платната на ногера. Нямаше как да му отнеме вятъра. Но тъй или иначе последицата от това състезание беше, че корабите плаваха необичайно бързо, което се улесняваше и от обстоятелството, че из тези места по Нил не се срещаха нито плаващи островчета, нито по-обширни площи, обрасли с тръстика, която да им пречи.

Още преди следобедната молитва дахабийето стигна до завоя на реката, зад който Пфотенхауер бе забелязал идващите кораби на Абу ал Мот. Орнитологът сподели това с Шварц.

— Тогава — отвърна му Бащата на четирите очи, — ловецът на роби има по-малко от един ден преднина. Ще продължим да плаваме през цялата нощ. Водната повърхност блести и звездите светят. А мисля, че ще изгрее и луната. Така ще успеем да наваксаме по-голямата част от преднината им.

— Но ще издържат ли моряците? — попита Сивия. — Тези юнаци работят като луди. Така се потят, че се опасявам долу в Кайро да не вземе да стане някое наводнение.

— Нека се разделят на две смени. Та нали има и достатъчно войници да им помагат. Ще наредя да го съобщят на Хасаб Мурат.

Той изпрати малката лодка да отиде при господаря на серибата, който се намираше на борда на ногера, командван от Хъркача. Двамата немци седяха в сянката на голямото платно върху поставения там серир^[41] и наблюдаваха плаването на кораба, както и пейзажите край реката. В този момент към тях се приближи Абд ас Сир, Синът на тайната и попита Шварц:

— Ефенди, сега имаш ли време да чуеш отговора, който исках да ти дам още днес?

— Да, седни при нас!

С тази покана му се оказваше голяма чест, посрещната от младежа смирено, но с достойнство. От учтивост друг на негово място може би щеше да откаже, но Абд ас Сир имаше съвсем ясното усещане, че по-скоро се числи към господарите, отколкото към прислугата.

— Вече ти казах някои неща — поде той, — но най-важното ще чуеш сега Не знам кой ми е баща, но сигурно е арабин, защото думите, които си спомням от най-ранното си детство, без изключение са арабски.

— А от кой диалект са? Ако знаеш това, ще е от голямо значение.

— Трудно ми е да ти кажа, защото думите, които съм запомнил се броят на пръсти.

— А накъде те отвлече онзи разбойник?

— И това не знам. Спомням си само, че се намирах сред чернокожи и че една жена с не толкова черен цвят на кожата като другите много ме обичаше. Тя избяга с мен и ме отведе далеч, много далеч. Спомням си още, че дълги дни ме носи на ръце и стигнахме в някакъв затънтен край. Там тя легна на земята и повече не стана. Бях много изморен и заспах. Когато се събудих, тя все още лежеше и не помръдваше. Беше мъртва, умря от глад и изтощение, Аз също бях гладен и непрекъснато плачех. От нейде се появи друга жена, която бе чула гласа ми и ме намери. Тя ме взе със себе си в близкото село, където ми даде да ям и да пия. Надойдоха мнозина чернокожи. Те заопипваха ръцете, краката и тялото ми и доста дни не престанаха да ме тъпчат с храна. Когато не исках да ям, ме биеха.

— Аха, значи людоеди!

— Да, ефенди, както научих по-късно, те бяха такива. А също и в онова село, откъдето добрата жена избяга с мен, ме караха да ям толкова много. Ето защо мисля, че и онези чернокожи са били людоеди.

— А къде попадна в крайна сметка? Разбра ли го?

— Да. Бях при племето ямбари.

— Край Горно Конго? Но това е много далеч оттук!

— Много далеч е! После дойде някакъв бял човек със зелен тюрбан на главата и зелени бантуфлат^[42] на краката. Той се държеше много приятелски към мен и ме взе със себе си. Прехвърлихме реката и отидохме в Мавембе.

— Най-голямото селище на корору!

— Ефенди, ти знаеш имената на тези племена?

— Да, от книгите. А на теб известно ли ти е кой или какъв е бил онзи бял човек?

— Да, беше странстващ имам, който пътуваше от едно племе до друго, за да разпространява исляма. Беше дошъл и при ямбарите и разбра, че се канят да ме изядат. Тогава ме откупи от тях, за да ме осинови. Направил го, защото чул думите, с които майка ми ме беше научила да се моля и които все още не бях забравил — Allah il Allah, Mohammed rassuhl Allah.

— От тях е разбрал, че бащата ти е мюсюлманин и вярата му е повелявала да те вземе под закрилата си.

— Той видя, че освен тях знам и други такива думи. Жената, която избяга с мен, ме бе накарала да ги запечатам в паметта си. Многократно ми беше повтаряла и други неща, за да ги науча наизуст, но бях запомнил само една част от тях като например:

„ana arab, ana nahabi“. Аз не ги изговарях правилно, но той все пак разбра, че съм арабин и съм бил отвлечен. Положи много усилия да изтръгне от мен още нещо, но напразно, защото не знаех каквото и да било. Но ме накара да му опиша похитителя, чието лице бе единственото, за което можех да си спомня съвсем точно. Имамът каза, че на това се крепяла единствената ми надежда да намеря някога родителите си. Ето защо ме караше почти всеки ден да му описвам лицето на разбойника с такива подробности, че образът му никога да не се заличи от съзнанието ми. Само благодарение на тази негова мъдра предвидливост вече знам кой е онзи мерзавец.

— Нима е все още жив?

— Жив е. След малко ще чуеш и името му. Имамът ме обикна като собствен син. Придружавах го от една страна в друга, от един народ до друг народ, чиито езици постепенно съумях да изуча. Но той разговаряше с мен само на арабски. Учеше ме и на всичко каквото знаеше самият той. Обучаваше ме в плуване, гребане и стрелба. Където и да отидехме, той намираше хора да ме обучават в какво ли не, тъй че научих много неща, които другите нито могат, нито знаят. След като бяхме дванайсет години заедно, ние отидохме при племето бонго, където той внезапно умря. Остави ми в наследство оскъдното си имущество и щедрата си благословия, която веднага прояви своята сила, защото само броени дни след смъртта му при негрите бонго дойде някакъв човек да вербува войници. Още от пръв поглед в негово лице разпознах моя похитител. Пожелах да вербува и мен, за да тръгна с него и да намеря възможност да си отмъстя, но му се сторих твърде млад и ми отказа. Когато продължих да настоявам, той ме шибна с бича си и ми забрани да му се мяркам пред очите.

— Успя ли да чуеш името му?

— Не.

— Но поне си научил откъде е дошъл, нали?

— И това не разбрах. Хората премълчаваха и едното, и другото. Аз не бях от племето бонго, за тях бях чужд човек и ето защо те не ми казаха нищо. Но тайно дочух, че воините били наети, за да отвличат чернокожи в робство, и че ще тръгнат с кораб нагоре по Нил към някаква сериба. Тогава скрих най-хубавата лодка на племето, сложих в нея четири гребла — двете бяха резервни — едно платно и оръжията си, занесох запаси от кисра и плодове и зачаках кога непознатият ще се качи на ногера си, спрял на брега, и ще потегли на път заедно с воините бонго. Когато това стана, аз скочих в малката си лодка и тайно започнах да греба подир тях.

— Много дръзко от страна на един толкова млад човек.

— Ефенди, отмъщението придава сила и смелост. На всяка цена трябваше да разбера от него кой е баща ми и после мислех да го убия. С помощта на платното и греблата плавах подир ногера му цели три дни. Още първия ден се блъснах в корен и лодката ми се преобърна заедно с всичко, каквото имаше в нея. Така останах без храна и оръжия. Два дни устоявах на глада, но след това не можех повече да издържам. Ногерът премина покрай един мишрах като много предпазливо се държеше колкото можеше по-далеч от него. Ето защо предположих, че живеещите наблизо хора са враждебно настроени към човека, когото преследвах. Това ми придаде смелост да спра на онзи пристан, за да измоля малко дура или кисра и същевременно да разпитам за ногера. Първият човек, когото срещнах на брега, беше Ал Шахер.

— Хъркачът, който сега пътува с нас?

— Да. Той се погрижи за мен и отговори на въпросите ми. Научих чий е ногерът, защото Ал Шахер го беше видял да преминава. Не споделих с него тайната си, но вече знаех, че мога да се откажа от това преследване. Останах известно време в серибата на Хасаб Мурат и без никой да забележи, се опитах да разбера дали е възможно да го подтикна към схватка с моя враг. Но се оказа, че няма подобно намерение. Вярно, мразеше го, но се чувстваше твърде слаб, за да го нападне. Съвсем сам не можех да предприема нищо. Може би щеше да ми се удаде тайно да нападна и убия моя похитител, но така нямаше да науча от него кой е баща ми. Недалеч се намирала селата на джурите. Отидох при тях и скрих лодката си на брега. Дори се осмелих да вляза в едно от селата им, разположено в непосредствена близост до серибата на моя враг. Ала за мое съжаление разбрах, че джурите са негови съюзници.

— А-а, вече знам кой е той! — обади се Сивия. — Абу ал Мот. Нали видяхме, че ги познаваш дебелия вожд на джурите, както и селото му.

— Не, не е Абу ал Мот, а друг. Продължих пътуването си, за да търся хора, които биха ми помогнали. Ето как се озовах при сандехите, които вие наричате ниям-ниями Те ме приеха много дружелюбно, а синът на вожда им стана мой приятел. С него, със Сина на верността, споделих тайната си и той обеща да ми помогне. Не биваше открито да призоваваме към война, защото Абу ал Мот все още не беше обиждал ниям-ниямите, но ние тайно подклаждахме омраза към него, и постепенно без знанието на краля, бащата на моя приятел, назряваше планът ни заедно с малка група от млади воини, които ме обичаха, да се отправим към серибата на Абу ал Мот, да измъкнем от там моя враг и да го отведем в нашето село като пленник. После мижехме да го принудим да ми каже името на моя баща, както и всичко друго, което исках да знам.

— Ти си храбър, но също предпазлив и умен човек — каза Шварц. — Сега обаче обстоятелствата са къде-къде по-благоприятни за теб.

— Да, ефенди. Тъкмо се канехме да приведем нашия план в изпълнение, когато Сина на верността трябваше да тръгне за Фашода и да те намери. Той познава много добре по-голямата и най-опасната част от пътя, защото често когато кралят мислеше, че сме отишли на лов из блатата на неговата територия, ние тайно се спускахме с лодка надолу по реката към серибата, за да разберем дали моят враг все още се намира там. После твоят брат и Бащата на щъркела изгубиха търпение, сметнаха, че се намираш в опасност, и решиха да тръгнат да те пресрещнат. Казах им, че познавам реката и ми разрешиха да пътувам с тях като кормчия. Бащата на щъркела ти е разправил какво се случи след това.

— Благодаря ти за твоя откровен разказ. Естествено ще ти помогна да постигнеш целта си. Но сега ми кажи кой от жителите на серибата е човекът, когото си взел на прицел!

— Но първо ми обещай две неща!

— Кои са те?

— Че ще го принудиш да ми даде сведения.

— Добре. Давам ти дума.

— И че после ще ми го предоставите на мен.

— За да го накажеш ли?

— Да.

— Не мога незабавно да ти отговоря утвърдително.

— Защо?

— Християнин съм и не мога да търпя жестокости.

— Тогава си помисли какво съм изтърпял аз. Помисли и за мъката на моите родители. Помисли и за другите грехове, извършени от този човек. Кръвта на стотици хора крещи за отмъщение до небето, а хиляди са онези, които е отвлякъл и продал като роби!

Шварц не отговори веднага. Ето защо Синът на тайната продължи:

— Няма ли да помислиш и за това, че аз и Синът на верността ви направихме няколко дребни услуги? Не искам никаква благодарност, а да не говорим за заплащане, но нима ще откажеш да изпълниш първата ми и единствена молба, която се реших да изрека?

Иначе толкова гордият младеж се отпусна на колене и умолително сключи ръце.

— Та изпълнете му желанието де! — обади се Сивият на немски. — Ние наистина сме му задължени. И освен туй е напълно прав — Абд ал Мот, защото сигурно за него става дума, е сатана в човешки образ, за когото хич няма да се разплача, ако му се случи нещо недотам приятно.

— Но това ще е убийство, докторе!

— Убийство ли? Я стига с тоя „доктор“, оставете ме на мира и гледайте да изчезнете оттук, иначе ще получите такава плесница, че ще отлетите чак на брега и ще се заплетете в тамошния храсталак! Говори си човекът за убийство, когато става дума за един хилядократен убиец! И при туй ме нарича доктор, след като поне сто пъти съм му заявил, че съм само Нац, или още по-кратко казано — Нац Птичаря! Направо можеш да се пръснеш! Поначало съм добряк, ала ядосат ли те двойно, тогаз и най-здравите нерви не издържат. Трябва да си го кажа!

Шварц все още далеч не познаваше Сивия тъй добре като брат си и затова учудено се загледа в лицето му, където дългият му нос толкова енергично се въртеше ту насам, ту натам, сякаш от гняв искаше да се изтръгне из корен.

— Да, зяпайте ме, зяпайте! — продължи Пфотенхауер. — Ама хич нищичко няма да ви помогне. К’вото ви казах, го казах и десет слона не могат да ме помръднат от становището ми. Тъй че бъдете разумен и приказвайте като всеки свестен човек! Съгласен съм на място да ме изпекат и изядат, ако младежът няма предвид Абд ал Мот!

Въпреки сериозността на разисквания въпрос, Шварц не можа да сдържи смеха си. Той се обърна към все още коленичилия пред него млад човек и го попита:

— За Абд ал Мот ли говориш?

— Да, ефенди.

— Добре, тогава ти го давам, ако имам подобно право, в което силно се съмнявам. Падне ли ми в ръцете, ще бъде твой пленник.

— Нищо повече не искам — отговори Синът на тайната и се изправи. — Благодаря ти, ефенди!

— И още нещо — продължи Шварц. — След като ми разказа всичко, се сетих за един епизод, споменат от Бащата на щъркела. Ти си видял Ловеца на слонове, който заедно с брат ми е поел към Мадунга, нали?

— Да.

— Не си ли го срещал някога преди това!

— Не.

— Помисли си! Може би все пак си го виждал вече?

— Не мога да си спомня.

— И преди много-много години ли не си се натъквал на него.

— Не, не съм.

— Хм-м! Все още не си ми казал дали знаеш името си.

— Майка ми винаги ме наричаше килби, нсфси или хаяти^[43]. Но баща ми никога не ми е казвал такива гальовни думи. Викаше ми само Масуф. Тази дума е от малкото, които успях да запомня.

— Масуф! Хм-м! За съжаление Ловецът на слонове не е споменавал никакво име. Той е арабин и ни каза, че синът му бил отвлечен.

— Да не мислиш, че той е моят баща?

— Не, не мисля, дори не го предполагам. Но не е изключено.

— Много деца биват отвличани. Той спомена ли откъде е?

— Не.

— Или с какво се е занимавал?

— И това не каза.

— Тогава не е моят баща.

— Какво основание имаш за подобно твърдение?

— Баща ми е знатен човек, а такива хора нямат причина да премълчават своето съсловие и занятие. А ти вярваш ли, че някой богат и знатен мъж ще вземе да ходи на лов за слонове, за да може да преживява?

— Не.

— Е, тогава Ловецът на слонове ми е напълно чужд.

— Но той каза, че дълги години се е скитал по света, за да търси сина си! В такъв случай не е могъл да живее от богатството си, а е трябвало да ловува.

— Баща ми разполага с много хора и прислуга, които са могли да търсят вместо него. Ловецът на слонове спомена ли нещо за майката на сина си?

— Също не.

— Значи е коравосърдечен човек, който търси само своя син, но не и сина на жена си. Нека го намеря, само че това не съм аз. — Той се обърна и се отдалечи.

— Младеж с характер! — обади се Шварц, гледайки подир него. — Щастлив ще е бащата, който в него намери загубения си син!

— Да, и аз сърдечно го обикнах и напълно вярвам, че сред ниям-ниямите ще има достатъчно хора, които заедно с него ще се изложат на опасност, за да заловят Абд ал Мот жив и да го отведат в селото си. Той е просто… я вижте, ето ги че идват! Да, Бога ми, идват!

Внезапно той скочи на крака и посочи във въздуха.

— Кой иде, кой? — попита Шварц кажи-речи изплашено.

— Не виждате ли? Ей ги къде прелитат над реката!

— А-а, тези птици ли?

— Ами да. Че кой друг?

— Помислих си, че отнейде се е задал Абд ал Мот, тъй като тъкмо говорехте за него!

— Абе я го зарежете него! Едно перо от такваз птица струва много повече, отколкото целият Абд ал Мот. Видяхте ли ги? Накацаха ей там на другия бряг. Познавате ли ги и тез животни?

— Да, разбира се.

— Е, к’ви бяха те?

— Ибиси и то свещени.

— На латински?

— Ibis religiosa.

— Правилно! Перушината им е бяла. А как се казва на латински другият вид?

— Ibis falcinellus — отвърна Шварц, доста развеселен от този изпит.

— Да. Те имат черни пера. Ами как наричат ибиса местните хора?

— Шаир или Абу мингал.

— Това е на арабски, а аз имах предвид суданското име.

— Недже.

— И защо?

— Защото крясъците му звучат подобно.

— Съвсем вярно! Суданците обичат да назовават животните според гласовете им или пък по някакви други белези, които бият на очи. Свещеният ибис се казва „недже аби ад“ защото е бял, а, другият носи името „недже ос вуд“ защото е черен. Твърде рядко се виждат да летят тъй високо като тези, дето ги наблюдавахме току-що. Изглежда вие съвсем не сте лош познавач на птиците. И от вашия брат останах много доволен, защото винаги ми отговаряше и то правилно и знаеше всичко. Туй страшно ме радваше и се надявам, че и от вас ще бъда все тъй доволен. Птиците са най-интересните животни и туй ме накара да започна да се занимавам предимно с тях. Едно хубаво птиче го предпочитам пред десет бозайника или пред двайсет риби и ето защо ми е съвсем безразлично дали онези там на носа ще хванат с въдиците си нещо или не. Та то ще е само за ядене, а не за научни наблюдения.

При тези думи той посочи към предната част на кораба, където мнозина войници хвърляха въдици, а други стояха край тях със специални риболовни копия в ръка, за да ги хвърлят по плячката, ако тя се окаже тъй тежка, че въдицата да не може да я издържи.

— Е, въпреки това ще участвате в яденето, нали? — попита Шварц.

— Да, разбира се. Но к’во мога да направя с рибата в научно отношение? Я вземете например един такъв ибис от тия, дето ги видяхме! Още в древността той е бил свещено животно и са го балсамирали и погребвали заедно с кралете. Виждали ли сте вече мумия на ибис?

— Дори много.

— И аз. Първата такваз мумия видях още като хлапе в училище. Нашият учител по естествознание имаше една и щом дойдеше урока за щъркелоподобните птици, винаги я показваше с особена гордост. Хич не беше лош орнитолог, трябва да го призная, макар че иначе не ме обичаше много-много. И знайте ли защо?

— Не.

— Защото все го питах за таквиз неща, дето дори и най-големите учени не можеха да ми отговорят. Но затуй пък при удобен случай винаги тъпкано ми го връщаше. Та тази история се случи, когато дойде изпитът в десети клас. Много му се радвах и си сложих най-хубавия нагръдник и най-пъстрата връзка. Тъй издокаран, изглеждах толкоз чист и излъскан, че изпитът ми се струваше в кърпа вързан. И все пак не всичко мина тъй гладко, както си го представях. Щом ми дойде редът, той ме попита… к’во мислите ме попита?

Все още Шварц не знаеше, че това е любимата тема на Сивия. Лицето му придоби не особено очарован израз, понеже той беше чувал вече тази история и смяташе, че Пфотенхауер би трябвало да го знае.

— Ха, ами що правите такваз физиономия? — продължи орнитологът. — Също като моята на времето, когато ми зададоха онзи въпрос! Иначе никога не говоря за това, защото то не засяга чужди хора, ала човек няма защо да се стеснява пред добри познати и затуй ще ви кажа к’во ме попита моят учител: защо птиците имат пера.

— Вече го знам — подметна Шварц.

Той искаше да каже, че историята му е позната, но Сивият сметна, че думите му се отнасят до въпроса за перата и затова отговори:

— Сега естествено и аз го знам, ала на времето все още си нямах никаква представа и затуй една-две минути стоях със зяпнала уста, докато най-сетне…

— Samki, samki, samki el kebir, samki el tkil — риба, риба, голяма риба, тежка риба! — закрещяха ликуващо в същия миг десет, двайсет, трийсет гласа откъм носа на кораба, тъй че Сивият прекъсна разказа си. — Ischadd, ali, ala. Hai hu, aho — дърпайте, високо, по-високо! Ето я, ето я!

Те проснаха на палубата една риба, която като нищо беше три лакти дълга, и незабавно я убиха. После я замъкнаха на задната палуба, та ефендитата да могат да се порадват на плячката им. Беше сом, вид риба, с която водите на Горни Нил са извънредно богати. Старите големи сомове нямат добър вкус, а и са трудносмилаеми. Но този бе все още млад екземпляр. Ето защо хората толкова се радваха на улова. След като Шварц ги похвали и им честити успеха, те отнесоха рибата в матбаха^[44]. Остана само Бащата на единайсетте косъма и хвърляйки скришом към Сивия предизвикателен поглед, той се обърна към Шварц и то на немски:

— Аз веч много чест ловил съм с господин Вагнер такваз риба, могъществена. Имало съм хора, дето въобразявали кой знай колко били учени, знаменитите, ала може би дори не знаели как казват се риба, тукашната.

Беше ясно, че той търсеше удобен случай да смае Сивия. Орнитологът отмести поглед настрани и се престори, сякаш изобщо не забелязва присъствието му. А Шварц добродушно го попита:

— Е, кажи, как се казва тази риба?

— Нейно име е сом. Един вкусноват деликатес, кога още малък и млад. Ако съвсем малък, тогаз бил с нежен месо кат шарана, родния.

— Изглежда ти си голям ихтиолог, а?

— Винаги бил съм такъв. И ихтиолог и френолог, прочутия.

— Тъй! Ами я ни кажи тогава какво представлява един ихтиолог!

— Туй съм бил познавач на мозък, човешкия.

— А френолог?

— Туй съм бил познавач на риба, водната.

— Но драги мой, тъкмо обратното е! Ихтиологията е наука за рибите, а френологията е наука за устройството на мозъка.

— Туй сигур съм бил безразлично. Що все аз да нямам право, непрекъснато? Не могат ли сбъркат и човек другият? Няма ли също и риба мозък, вътрешночерепния? Тогаз не са ли ихтиология и френология едно и все същото?

В този момент търпението на Пфотенхауер се изчерпи. Той скочи от мястото си и извика:

— Мълчи, обеснико, иначе тутакси ще припадна десет пъти! От слушането на тези глупости косата ми се изправи няколко педи! Какви ли престъпления съм извършил, та трябва да понеса подобно наказание! Първо този немски, дето може да ти счупи черепа, а после туй безумно объркване на думи и понятия и най-сетне идва най-страшното в цялата история — безсрамието с което тоз невиждан хотентот ни дрънка щуротиите си и се смята за голям умник и мъдрец! Ако в хубавата Унгария живеят и други такива типове, аз им препоръчвам незабавно да наскачат в Дунава и всичките да се издавят, иначе е свършено с Австрия. Латински ли казва, че разбирал? Та той не може да различи жаба от гъска! Изчезвай, мизернико, изчезвай ми от очите, хайде, дим да те няма! Не се ли махнеш веднага, ще те натъпча в лулата си и ще те издухам във всички посоки на света, хомункулус такъв, от нищожен по-нищожен!

Той наистина се беше разгневил. Беше се изправил в заплашителна поза, а носът му най-енергично го подкрепяше, като с шумно сумтене се движеше нагоре-надолу.

Но дребосъкът не знаеше що е страх. Той не отстъпи, а впи поглед в очите му. Подминавайки цялата останала реч на Сивия без никакво внимание, той се хвана само за думата хомункулус, която сигурно бе чувал на времето от устата на предишния си господар Вагнер.

— К’во вий казали? — попита той. — Трябвало се изпаря пред личност вашата? Туй хич не хрумва ми в глава моята! Аз убивал съм лъва хищния, тъй че няма се страхувам от човек неучтивия! Щом вий искали хулят честта моята, тогаз трябвали подбират дума другата! Хомункулус не ругатня обиждащата. Съвсем добре знаел аз к’во значат хомункулус. Заедно с т’ва аз дори научил к’во са туй ранункулус!

— Аха! Е, казвай де! Какво е хомункулус? Страшно съм любопитен да чуя какви ли щуротии пак ще измъдриш.

— Не ще са щуротии, смехотворните, щото съм следователствал учеността, растителната. Хомункулус съм се казват лютиче на езика немския.

— Аха, знаменито! Ами ранункулус?

— Тъй се наричали човек, дребния и нищожния.

— Но пак е тъкмо обратното! — изкрещя Сивия, безкрайно възмутен. — Размениш ли думите, тогава ще си прав! Ти си такова създание, на което кожата и козината растат отвътре. Да взема ли да те обърна наопаки като ръкавица, хомункуранункулус такъв? Голямо желание имам незабавно да го направя!

— Много съм благодарен! Нямал съм нужда от обръщане, външното. Намирал се в състояние нормалното, но не можел зная какво състояние вашето — дали кротко задоволително или противнонормалното. Веднага щом сте срещнал мен през вечер снощната, показал сте поведение обидното. Изглеждате не могли обикнат личност моята. Затуй аз бъде държи мен на разстояние изискано и резервирано!

Той направи пред Сивия дълбок поклон и гордо се отдалечи. Това накара орнитолога да дойде, на себе си. Гневът му изведнъж се изпари. Той погледна на разигралата се сцена изцяло откъм комичната й страна и избухна в сърдечен смях, към който се присъедини и Шварц. След малко Шварц се обади:

— Само така, драги Нац. Не мога да разбера човека, който вземе да се ядосва на този „невиждан хотентот“, както го нарекохте вие.

— Ще кажа „само така“ и на вас — отвърна Пфотенхауер. — „Драги Нац!“ Това ми харесва, тъй искам да се обръщате към мен! Съвсем сигурно е, че повече няма да се ядосвам. Как му хрумват на този човек такива глупости?

— Дълги години е бил слуга на известния Матиаш Вагнер. Помагал му е да събира растения и животинки, при което е слушал какви ли не научни термини и изрази. Понеже, за съжаление, има много добра памет — казвам за съжаление, като имам предвид единствено този случай — той е запомнил всички имена и термини, но те се намират в главата му в голям безпорядък, тъй че, когато реши да си послужи с някое от тях, все измъква друго близко по звучене понятие, а после по правило винаги обърква значенията на двете. Нали ви обясних и ви помолих да го оставите да си приказва. Неговият „миш-маш“ е не само безопасен, а дори развеселяващ. Вярно, че отначало и на мен ми досаждаше, но вече не само че не му преча да си говори, а през свободното ни време даже нарочно го подтиквам да ми разкрие мнимите си познания.

— И аз ще правя тъй!

— Едва ли ще ви е лесно след всичко това. Той има силно развито чувство за чест и, както ви каза, ще гледа да стои по възможност по-далеч от вас. Така ще се лишите от удоволствието, което ми доставя на мен.

По време на тези сцени и разговори Шварц непрекъснато държеше бинокъла си в ръка и постоянно оглеждаше двата бряга, за да разбере дали през нощта корабите на Абу ал Мот са спирали някъде на брега. Ако ловецът на роби беше прекъснал пътуването си, сигурно бе станало нейде по тези места, през които минаваха в момента. Тристата нухри несъмнено са имали нужда не само от един лагерен огън, тъй че съответното място непременно щеше да бъде забелязано с помощта на бинокъла. Но не се виждаше и следа от бивак.

И тъй Шварц стигна до убеждението, че ловците на роби са продължили плаването през цялата нощ и най-важното за преследвачите бе да се стремят да пътуват поне със същата бързина като тях. Наистина Шварц се поуспокои от думите на Сивия, че корабите на Абу ал Мот не са тъй добри като дахабийето и двата ногера, но в случая трябваше да се навакса преднина от цял ден, което не бе възможно да стане само за два дни, ако неприятелят не спреше да лагерува на брега поне една нощ.

Дойде време за молитвата при залез слънце, а после и за вечерната молитва. След като се нахраниха, Шварц и Сивия се оттеглиха в каютата. Пропълзяха под мрежите срещу комари, с които ученият беше запасил и своите приятели, и войниците си и легнаха да спят. За новака една нощ по Нил е доста привлекателна и може да го накара да остане буден, обаче двамата мъже твърде добре познаваха това удоволствие, наполовина развалено от хапещите насекоми.

Събудиха се още в ранни зори и от Сина на тайната научиха, че корабите не са се натъкнали на никакво препятствие и са изминали значително разстояние. Словакът винаги бе първият човек, който рано сутринта поздравяваше своя ефенди. Но този път той не се мерна при Шварц. Докато Сивият живееше в същата каюта, Бащата на единайсетте косъма нямаше намерение да я посещава.

Часовете на този ден се нижеха бавно, без да се случи нещо ново. Хасаб Мурат се качи веднъж на борда на дахабийето, за да поговори с Шварц. Това бе единственото разнообразие. И през последвалата нощ не прекъснаха плаването, което се оказа възможно само благодарение на свободния от каквито и да било препятствия фарватер, както и на помощта на асакерите, образували „втора смяна“ в подкрепа на моряците.

Привечер Толо се събуди от летаргичния си сън, който му оказа изключително полезно въздействие. Превъзбудените му нерви се бяха напълно успокоили — той беше оздравял, а това зарадва най-много неговия другар по неволя, чиито рани се намираха в много добро състояние.

И предиобедът на следващия ден премина без особени събития. Вече се бяха приближили до опожарената сериба толкова много, че трябваше да бъдат предпазливи. Налагаше се някой да отиде на разузнаване. За тази цел нямаше по-подходящи хора от Сина на тайната и неговия приятел Сина на верността, понеже те често бяха посещавали тези местности и отлично ги познаваха. След като Шварц ги попита дали са готови за подобна задача, те незабавно дадоха съгласието си.

Когато отплаваха от серибата Мадунга, преследвачите взеха на буксир и лодката, с която бяха дошли Сивия и ниям-ниямите. В нея отново се спуснаха същите гребци и след като към тях се присъединиха и двамата младежи, те отблъснаха лодката от дахабийето и тя се понесе напред, изпреварвайки корабите, карана от двайсет чифта яки, отпочинали ръце. Синът на тайната беше получил толкова подробни инструкции, че почти сигурно можеха да разчитат на успех. Според неговите изчисления, ако запазеха досегашната си скорост, корабите трябваше да стигнат до серибата по времето на вечерната молитва Ашия. Ето защо Шварц нареди хората усърдно да работят с прътовете и върлините, което бе прекратено едва малко преди залез слънце.

Щом започна да се смрачава, Шварц сам застана на носа на дахабийето, което все още плаваше начело, за да се оглежда за уговорения сигнал. Но преди още да достигнат местността, където щяха да го очакват, се върнаха самите хора, тръгнали на разузнаване. Лодката им спря от едната страна на кораба и те се изкачиха на борда. Шварц ги преброи и за своя радост видя, че никой не липсваше. Фактът че се връщаха, без да спазят уговорката, можеше да означава нещо лошо, но не бе изключено и да е добър признак. Ето защо ученият беше много нетърпелив да чуе какво ще му съобщят неговите приятели.

— Не се плаши, ефенди — успокои го Синът на тайната. — Всичко мина добре.

— Видя ли ви някой?

— Толкова добре се бяхме скрили на брега, че ничий поглед не можеше да ни открие. Не биваше да ходя в самата сериба, защото преди няколко дни джурите ме видяха там. В случай че и днес ме зърнеха наблизо, сигурно щяха да заподозрат нещо. Затова Синът на верността сам тръгна към серибата и там се натъкна само на един-единствен джур.

— Но значи все пак е бил забелязан, а нали точно това трябваше да се избегне.

— Наистина ти тъй ни нареди, обаче ние разбрахме, че нещата съвсем не стоят така, както ти мислеше, и бяхме принудени да постъпим по друг начин.

— Но този джур ще издаде всичко на Абу ал Мот!

— Няма да може, защото Абу ал Мот не е вече там.

— Не е ли? Да не е потеглил подир бунтовниците?

— Да.

— С колко войници?

— С всичките. Серибата пак е тъй обезлюдена, както я е и заварил. Само онзи самотен джур се ровеше из останките й, търсейки нещо, което може да използва.

— Отидох при него — продължи Синът на верността разказа си, — за да го разпитам. Изобщо не се излагах на опасност, понеже все още беше светъл ден и се виждаше далеч наоколо. Обясних му, че идвам от хеле^[45] Мелан, за да постъпя като войник при Абу ал Мот, а той ми каза, че можело незабавно да се върна, защото желанието ми нямало да се изпълни.

— Ти му зададе и други въпроси, нали?

— Да. Той беше бъбрив старец, който изобщо не изчака да го питам, а сам ми разказа всичко, каквото исках да знам.

— И какво научи?

— Следното: петдесетте бунтовници заедно с отвлеченото имущество и стада са спрели на десния бряг на Нил на около два и половина дни път от серибата нагоре по реката. Решили са там да изчакат завръщането на Абд ал Мот, да придумат хората му да преминат на тяхна страна, да му отнемат цялата плячка и може би да го убият.

— Та нима преди да потеглят на път разбунтувалите се ловци на роби са казали всичко това на джурите?

— Не са.

— Но откъде го знаят?

— От един подофицер, който се върнал, за да чака Абу ал Мот и всичко да му разкаже. Този човек искал да остане верен на своя предводител, но старият фелдфебел и другите го принудили да тръгне с тях. Понеже бил сам срещу петдесет души, трябвало да се подчини, за да спаси живота си, но още при първия удобен случай избягал. Та той разправил случилото се, но аз не му вярвам.

— Смяташ, че лъже?

— Да. Съвсем сигурно е участвал напълно доброволно в бунта, защото като подофицер е трябвало да очаква значителна част от плячката, а после, щом фелдфебелът основял новата сериба, можел да се надява и на по-хубав пост от дотогавашния. Но несъмнено по пътя се е скарал с него и му е дошла мисълта, че ще му е по-изгодно да се върне при Абу ал Мот, да изиграе ролята на невинен и да прибере в джоба си наградата за своето предателство.

— Едва ли ще има някаква полза от това предателство, защото след бягството му петдесетимата бунтовници сигурно веднага са прозрели намеренията му и незабавно са тръгнали в друга посока, за да се спасят от преследването на Абу ал Мот.

— О, не е така. Бунтовниците го смятат за мъртъв. Вечерта заедно с двама от тях бил при реката и уж случайно паднал от брега. След като извикал няколко пъти за помощ, той се гмурнал и заплувал под вода. Малко по-надолу отново излязъл на сушата и избягал, а те си помислили, че се е удавил и крокодилите са го изяли. По-късно от ом суфах направил сал, а от бамбук и два дълги клона изработил няколко гребла и незабавно се отправил към серибата, без да спира където и да било. Плаването по течението вървяло толкова бързо, че пристигнал днес по обед, тъкмо когато дошъл Абу ал Мот със сандала и ногера си. Предводителят на ловците на роби се изплашил, щом видял опустошената си сериба. Когато разбрал от подофицера кой я е изгорил, направо побеснял. Отишъл в селото на джурите да ги разпита, а после незабавно пак натоварил тристате нухри заедно с подофицера на корабите си и отплавал, за да накаже метежниците.

— Значи наистина не е вече в серибата?

— Не е.

— А и никой от неговите хора?

— Нито един. Напълно се убедих в това, огледах пристана и дори претърсих гората, докато все още беше достатъчно светло. После отидох при лодката и сметнахме за по-уместно да не стоим повече там, а да се върнем и да те уведомим.

— Правилно сте постъпили. Но защо Абу ал Мот е предпочел пътя по вода вместо по суша? Корабите са по-бавни от конете и камилите!

— Той не успял да си набави ездитни животни, защото джурите дали на Абд ал Мот всичките си коне и камили. Абу ал Мот има намерение да плава денонощно, за да може след два дни да стигне до споменатото място.

— Убеден съм, че всичко е точно така, както ми го разказа, но трябва да бъда безкрайно предпазлив и да се уверя със собствените си очи. Още сега ще ме откарате с лодката до серибата. Докато корабите бавно ни следват, аз ще се огледам из околността й. Колко път има дотам?

— Ще пристигнем след около половин час.

— Значи на корабите им е необходим един час. Тогава ще разполагам с предостатъчно време да разузная как стоят нещата. И тъй, обратно в лодката!

Двамата млади приятели се спуснаха в малкия плавателен съд и Шварц ги последва веднага щом се въоръжи и даде на рейса необходимите заповеди. Синът на тайната зае мястото си при кормилото. Избягвайки силното насрещно течение, той насочи лодката към по-спокойни води и тя разви такава скорост, която й позволи да достигне определеното място още преди предвидения половин час.

Младият кормчия имаше намерение да не губи излишно време в търсене на някое по-прикрито място за спиране на брега и направо да се насочи към пристана на серибата. Тъй като Абу ал Мот не беше вече там, нямаше от какво да се страхуват. Ала щом наближиха, те видяха, че на брега гори голям буен огън. Ниям-ниямите незабавно прибраха греблата, като само двамина от тях продължиха да гребат, колкото да не позволят на течението да понесе лодката назад и да я задържат на едно място.

— Запалили са огън! — обади се Шварц. — Кой ли може да е там! Дали не сте се оставили на джурите да ви измамят? Да не би Абу ал Мот да е все още тук или пък някаква причина да го е накарала да се върне?

— Убеден съм, че не е той! — отговори Синът на тайната. — Наистина си е тръгнал. Бил е извън себе си от ярост и можеш да бъдеш сигурен, че щом веднъж е започнал преследването на бунтовниците, при което всяка минута му е скъпа, няма да вземе пак да се върне тук.

— Всичко това ми е ясно. За него е важно не само да накаже изменниците, а и да си възвърне имуществото. Заедно с всичко което се е намирало в складовете, те отмъкнали и запасите му от барут. В Диакин, където наех двата кораба, подробно се осведомих и научих, че не е закупил барут. Наистина, търсил е, но не е могъл да намери. Следователно разчита на запасите, които е имал в серибата. Един ловец на роби без барут е като слон без бивни. Не може нито да напада, нито да се защитава както трябва. Ето защо дори само по тази причина Абу ал Мот е принуден да побърза в най-краткото възможно време да догони фелдфебела. Затова не вярвам да се е върнал, в случай че действително е тръгнал на път. Но кой тогава се намира край онзи огън?

— Несъмнено само джури.

— С каква цел?

— Да ловят риба. Докато серибата е била пълна с хора, най-кратките пътища към реката са били отрязани за джурите. За да стигнат до водата е трябвало доста да заобикалят. Ето защо са решили сега усърдно да наваксат пропуснатото. Уловът през нощта е по-богат, отколкото през деня, защото светлината на запаления огън примамва рибата.

— Сигурно догадките ти са верни, но въпреки всичко не искам да пропусна нито една предпазна мярка. Ще спрем още тук на това място. После ще се промъкнем до огъня, за да видим с кого си имаме работа.

Насочиха лодката към брега и там я вързаха. Гребците останаха в нея. Шварц слезе на сушата заедно с Абд ас Сир и Бен Уафа. Прикривайки се зад дърветата, тримата се отправиха към мястото, където гореше огънят.

Когато се приближиха толкова, че можеха да различават намиращите се край него хора, те спряха и впериха погледи в открилата се пред тях нощна сцена. Да, наистина там имаше петима негри от селото на джурите. Бяха направили сал от тръстика и го бяха покрили с една педя пръст, за да могат да запалят на него огън. Салът бе закотвен на няколко крачки навътре в реката и на него седеше само един човек, който имаше задача да поддържа огъня. Останалите лежаха по корем на брега и се взираха в осветената до дъното на реката вода. Не обръщаха внимание на по-дребните риби, а по-едрите пронизваха с дългите си копия. Ако се окажеше необходимо, някои екземпляри харпунираха с къси копия, вързани за въже, чиито върхове са снабдени с кукички. Вече бяха уловили богата плячка. На светлината от пламъците на брега се виждаха доста риби, чиито размери започваха от около половин метър и надхвърляха метър и половина.

— Ще отидем ли при тях? — попита Сина на тайната.

— Още не — отвърна Шварц. — Не ми се иска да пропусна нито една предпазна мярка и първо ще се изкача горе, където е била серибата.

— Тогава ела! Не е далеч. За една минута ще прекосим гората.

Съвсем тихо те се изкатериха по брега. Щом стигнаха до другия край на гората, Шварц видя пред себе си опожарената сериба. Не се мяркаше жив човек. Нямаше никакво съмнение, че Абу ал Мот бе напуснал това място. Доволен от видяното, Шварц се отправи обратно към огъня.

— Останете тук — каза той. — Тези хора ви познават, защото сте били в селото им, а не е необходимо да ви виждат. Дали говорят арабски?

— Мнозина от тях не говорят, но дебелакът, дето лежи по средата между тях, е вождът им, който задоволително разбира този език и ще може да ти даде сведения.

Шварц излезе иззад дърветата и поздрави чернокожите. Чувайки непознат глас зад себе си, те страшно много се изплашиха. Скочиха на крака и когато съзряха високия широкоплещест немец, нададоха силни панически викове и побягнаха, зарязвайки всичко. Човекът на сала също бе обзет от такъв страх, че през глава се хвърли във водата и без да помисли за често срещащите се край бреговете крокодили, преплува стотина метра надолу по течението, после излезе на брега и мигновено изчезна. Това стана доста близо до лодката, но гребците предпочетоха да не издават присъствието си.

Само един от негрите не избяга и това беше дебелият вожд. Точно когато се канеше да офейка, силната ръка на Шварц го хвана за живописно фризираната коса и го задържа. Вождът не оказа никаква съпротива, не посмя да направи ни най-малкото движение, но така ужасно започна да реве от страх, че гласът му сигурно проехтя далеч над отсрещния бряг.

— Мълчи! — викна му заповеднически Шварц. — Нищо лошо няма да ти направя.

— Ja schetan, ja schetan, ja schetan el mlih, amahn, amahn, rahmi — О, дявол, о, дявол, о, добър дявол, милост, милост, пощади ме! — Закрещя негърът, без да посмее да направи нито крачка от мястото си, нито някакво друго движение.

— Мълчи бе, обеснико! Аз не съм Шейтанът, а човек като теб. Нищо лошо няма да ти се случи. Ще трябва да ми отговориш само на няколко въпроса и после веднага си отивам.

— Тогава върви си, моля те, върви си още сега! — Той изрече тези думи с толкова страхлив и умолителен глас, че Шварц не можа да не се разсмее. Но немецът продължи здраво да държи вожда, за да му попречи да избяга. Отговори му следното:

— Ще си отида едва след като ми дадеш някои сведения. Колкото по-бързо ми отговориш, толкова по-скоро ще се отървеш от мен.

— Тогава питай, питай незабавно!

— Добре! Но очаквам да ми кажеш истината. Излъжеш ли ме, ще ти вържа ръцете и краката и ще те хвърля във водата да те изядат крокодилите!

— Кълна ти се, че няма да те излъжа! — обеща дебелакът, който трепереше и не смееше да погледне немеца в очите.

— Къде е Абу ал Мот?

— Замина.

— Кога?

— Един час преди залез слънце.

— Кои хора тръгнаха с него?

— Петима араби и нухрите, които дойдоха с корабите.

— А кого остави тук?

— Никого.

— Не премълчавай нищо, иначе си загубен! Наистина ли никой от хората му не остана тук?

— Нито един.

— А накъде се отправи?

— По петите на фелдфебела, за да го накаже.

— Какви са му намеренията след това?

— После ще се върне и ние ще трябва да му помогнем да възстанови серибата си.

— Къде е бивакът на фелдфебела?

— На два и половина дни път от тук, на брега на Нил, там, където се намира онова голямо блато, дето го наричат „Maijeh Husan el bahr“.^[46] — Кога ще стигне Абу ал Мот при блатото?

— Мислеше да бъде там вдругиден, тъй като има намерение да плава и през нощта, но ми се струва, че ще му трябва повече време.

— Защо?

— Защото още призори, преди настъпването на деня той ще стигне до едно място, откъдето по светло големите кораби могат да минат много бавно и трудно, а през нощта изобщо ще им е невъзможно да се промъкнат сред ом суфаха. Там ще се види принуден да спре и да чака, докато се развидели, а после сигурно ще измине доста време преди да се добере до свободни води.

— А не си ли чул дали Абу ал Мот наскоро пак се кани да предприеме поход за лов на роби, някой газуах?

— Да, чух.

— Каква цел е избрал?

— Решил е да се насочи към ниям-ниямите. Но ще трябва да отложи замисления газуах, докато отново построят серибата му. В момента той изобщо няма нужда да лови роби, защото Абд ал Мот ще докара от Омбула много пленени негри.

— Колко ловци е повел Абд ал Мот със себе си?

— Петстотин.

— Познаваш ли Sejad ifjal?

— Ловеца на слонове ли? Да, той дойде при нас тъкмо когато серибата гореше.

— Знаеш ли откъде е този човек?

— Не. Никой не знае.

— Кое е истинското му име?

— Не го казва. Наричат го само Ловеца на слонове.

— А каза ли ти накъде е тръгнал?

— Не. Размени срещу стоки две от моите камили. Когато се събудихме на сутринта, той си беше вече отишъл.

— Сам ли беше?

— Да, никой не го придружаваше.

— А други хора не са ли ви разпитвали за Омбула и Абд ал Мот?

— Да. Тук беше някакъв чужденец, един бял, който се канеше да отиде в това село.

— Защо?

— Не знам. От мен поиска да му дам водач, но му казах, че беландите са наши смъртни врагове, и ако човек от нашето село отиде да ги посети, рискува живота си. После той си тръгна.

— Накъде пое?

— Не ми каза. Сигурно натам, откъдето беше дошъл.

— Ти разговаря ли днес с Абу ал Мот?

— Да. Той дойде при нас и аз трябваше да му разкажа всичко каквото се случи по време на отсъствието му.

— Ти спомена ли пред него нещо за Ловеца на слонове?

— Не.

— Но може би си му разказал за непознатия бял, който поискал някой от вас да го заведе до Омбула?

— И за него не съм му казал.

— Защо?

— Защото нямаше никакво време. Абу ал Мот страшно бързаше да тръгне подир изменниците.

— Как бяха въоръжени нухрите?

— Някои от тях имаха пушки, но другите нямаха.

— Ти видя ли ги всичките?

— Да, понеже присъствах, когато слязоха на сушата, а и после когато пак се качиха на корабите.

— Приблизително с колко пушки разполагаха?

— Не бяха повече от двайсетина. Останалите имаха стрели, копия, ножове и щитове от dschild husan el bahr^[47].

— Но самият Абу ал Мот и другите петима араби бяха добре въоръжени, нали?

— Те имаха пушки, пистолети и ножове.

— А как са с барута?

— Разполагат само с толкова барут, колкото носят със себе си в своите kuruha el barud^[48]. Абу ал Мот беше много разгневен, защото фелдфебелът е отмъкнал всичките му муниции. Липсва им и олово, за да леят нови куршуми.

— Аха! Благодаря ти! Това е всичко, което исках да знам.

— Сега мога ли да си вървя?

— Няма защо да бягаш, спокойно можеш да останеш тук, нищо лошо няма да ти се случи. За да разбереш, че не ти мисля злото, ще ти подаря един Абу ноктах. Ето го!

Едва сега Шварц пусна косата на дебелака, измъкна кесията си и му даде един сребърен австрийски талер. Това бе правилният начин да се вдъхне доверие на негъра. Най-после вождът се осмели да вдигне поглед към лицето на немеца и да го попита:

— Господарю, нима този Абу ноктах наистина е мой?

— Да.

— Тогава действително не си Шейтан, а много голям благодетел. Ти си по-добър и по-разумен от онзи непознат бял, дето ни обеща пари, а ми даде само някакви си мизерни мъниста. Вече разбрах, че няма защо да се страхувам от теб.

— Да, така е, извикай или доведи хората си обратно и спокойно продължете риболова. Аз си тръгвам. След малко ще видиш три кораба да минават оттук, но няма никаква причина да се боиш от тях. Те няма да спрат на брега.

— Кораби ли? Чии са? Откъде идват и накъде отиват? Може би са тръгнали на лов за роби, а?

— Не. На тях няма ловци на роби, а само добри хора!

— И наистина ли няма да спрат тук?

— Не. Разчитай на думата ми. Лека нощ!

Шварц си тръгна и изчезна в тъмнината на гората. Двамата му придружители бяха чули целия разговор, скрити зад близките дървета. Докато се връщаха заедно към лодката, Синът на верността подхвърли:

— Ефенди, сега разбрах, че не съм постъпил особено умно, когато разговарях с онзи джур.

— В какъв смисъл?

— Попитах го само за Абу ал Мот, но не и за другите необходими неща, които ти научи току-що от краля. Вече знаем всичко.

— Да, наистина знам много, много повече, отколкото се надявах да науча. Цяло щастие бе, че заварихме тези хора тук.

Щом стигнаха до лодката, тримата се качиха в нея и чернокожите загребаха в обратна посока. Но разстоянието, което им се наложи да изминат, не бе голямо, тъй като не след дълго забелязаха светлината на дахабийето, а после се появиха и двата ногера. Шварц нареди първо да го откарат до кораба на Хасаб Мурат, за да му съобщи какво бе научил, а след това се отправи към дахабийето. Щом се качи на борда, той даде необходимите заповеди на рейса.

На носовете на трите кораба горяха големи огньове, за да осветяват фарватера. На светлината им често се виждаше как от водата изскачаха риби. Както от самото начало, тъй и до момента вятърът беше попътен. Той си играеше с пламъците на огъня, запален на брега, където мъжете забелязаха да стоят джурите и да следят с поглед преминаващите кораби.

Често когато стигнеха до някой от завоите на реката, врязалият се навътре във водата нос улавяше вятъра и платната безпомощно увисваха. По-късно към полунощ вятърът изведнъж изчезна и не се появи повече. Това бе много неприятно и им оставаше единствената утеха, че и Абу ал Мот е попаднал в същото безветрие и не може да продължи напред.

— Сега ни липсва само кораб-влекач, та да ни измъкне оттук — каза Сивият на Шварц. — Де да беше поне ден, та да можехме да теглим корабите с въжета по онези места, дето брегът ни позволява. К’ва преднина има всъщност Абу ал Мот?

— От серибата е отплавал около час преди залез слънце. Два часа по-късно и ние преминахме край нея. Следователно преднината му е само три часа.

— Значи утре ще го настигнем.

— Съвсем сигурно.

— И к’во мислите да правим тогава? Ще го нападнем ли?

— Да.

— Бих предложил друг план.

— Какъв?

— Да го оставим най-спокойно да стигне до лагера на фелдфебела. Там двамата взаимно ще се изтрепят, щото изменниците едва ли ще се предадат без съпротива, и след като се избият наполовина, ний ще ги нападнем.

— Тази мисъл ми мина и на мен през главата, но пет пари не струва.

— К’во? Пет пари не струва ли? Туй не е кой знай к’ва похвала и комплимент за мен!

— Но размислете малко и ще разберете, че съм прав.

— Не го проумявам тъй бързо. Нападнем ли Абу ал Мот още преди туй, ще трябва после отделно да нападаме и фелдфебела. По-добре ще е да свършим цялата работа наведнъж.

— Не съм толкова глупав! С нашите три кораба и четиристотин и петдесет души превъзхождаме Абу ал Мот. Той има малко пушки и почти никакъв барут, докато ние сме добре запасени и с едното, и с другото. Тъй че сгащим ли го по реката, можем да не се церемоним много-много с него и то, без да имаме основание да се страхуваме от големи загуби. Но оставим ли го да стигне до онова блато, там той ще се сдобие и с олово, и с барут и макар тогава да събере едва-едва трийсетина пушки, те ще са напълно достатъчни да избият петдесетина, ако не и повече от нашите хора. Точно това искам да избегна.

— Хм-м! Наистина за туй не съм помислил.

— И още нещо. Догоним ли го по реката, той ще е в ръцете ни и няма да може да избяга. Но позволим ли му да слезе на сушата, аз пак не се съмнявам, че ще го победим, обаче има много голяма вероятност да избяга веднага щом разбере, че губи играта. А после? Искам да го заловя. Трябва лично да го хвана и да го изпратя на мюдюра във Фашода.

— Съвсем правилно! Я слушайте, та вий сте много по-различен от мен! Разбирам си от моите науки, ама от такваз стратегия хич никакво понятие нямам. Трябвало е да станете офицер. Досега може би щяхте да бъдете я полковник, я нещо още по-голямо!

— Благодаря! Отбих си дълга като войник. Впрочем много съм доволен от цивилната си професия.

— Тъй! Значи сте бил войник, а? Аз пък не съм.

— Но не защото сте бил под нормалните размери или пък болнав, нали? Височината ви е над изискваната граница, а навярно сте бил и напълно здрав.

— Бях здрав като камък, а и достатъчно дълъг. Съвсем сигурен бях, че ще ме приемат, ала въпреки всичко ме върнаха.

— А защо?

— И още ме питате? Нима не виждате?

— Не — отвърна Шварц съвсем искрено, оглеждайки изпитателно Пфотенхауер от глава до пети.

— Та къде ви са очите! Вярно, и на мен ми се стори твърде странна причината, за която ставаше дума, ала учудването ми с нищо не промени нещата. Когато се явих пред военната комисия, господата първо ме зяпнаха, после се спогледаха един друг, след туй отново ме зяпнаха и пак се спогледаха и най-сетне избухнаха в такъв смях, който сякаш нямаше край. А аз стоях пред тях като млекарчето, дето разсипало гюма с мляко, и навярно физиономията ми не е изглеждала особено интелигентна, щото те не преставаха да се кикотят, докато най-накрая председателят на комисията, някакъв майор, се изправи, приближи се до мен, погали ме по страните и най-приятелски ми съобщи, че мога да си отида и че съм освободен от служба завинаги.

— Но причината, каква е причината! Не ви ли я каза?

— Каза ми я. След като взе от масата сгъваем метър, той половин час измерва нещо по носа ми. После рече: „Не става, наистина не става. И при най-добро желание не става! Този новобранец все ще си забива носа в тила на човека пред него! А само заради туй няма как да удвоим дистанцията между редиците. При заповедта «глави надясно, равнис!» ще обърква целия полк. А накарат ли го да направи «кръгом» ще измине час, докато извърти и носа си. Принудени сме да го пуснем да си ходи.“ Тъй каза майорът и следователно само на носа си трябва да благодаря, че през 1866 или 1870 година не ме утрепаха заедно с другите войници.^[49] — Той разказа цялата история, като се смееше толкова весело, че и Шварц започна да му приглася.

 

— И вий ли се смеете? — продължи Сивият. — Ама на времето на мен хич не ми беше до смях, щото се мислех за страхотен мъжага и цял Адонис, но сега ми е все тая. Имам си нос и съм доволен от него, понеже освен туй се убедих, че от мен няма да излезе някакъв прославил се в битките герой. Туй го разбирам и сега, когато се видя, че вашият план е десет пъти по-умен от моя. Да, ще трябва да нападнем Абу ал Мот по вода. Ще има да се чуди, щом чуе трясъка на туй оръдие. Ами има ли сред нас някой, дето умее да стреля с него?

— Да. На един човек мога да разчитам в това отношение.

— Кой е той?

— Аз самият.

— Вие? Та и с оръдия ли можете да стреляте? Изглежда направо всичко сте учил!

— И да не е всичко, поне умея да зареждам, да насочвам оръдие и да стрелям с него. Служих една година в артилерията.

— Аха! Тогава ви вярвам. Но аз хабер си нямам от такваз артилерия. Мисля, че дори мога да застана пред дулото, когато се каня да стрелям. Но да се върнем на нашия план! А к’во ще правим, когато спипаме Абу ал Мот и фелдфебела?

— Отговорът е много лесен. Ще останем при блатото, където лагерува фелдфебелът и ще изчакаме да разберем какъв ще е резултатът от газуаха към Омбула. Дали този поход ще се увенчае с успех или не, все едно — Абд ал Мот ще трябва да се върне обратно и ще ни падне в ръцете.

— Ами вашия брат?

— На първо време се налага да го предоставя на късмета и на съдбата му. Та какво друго мога да сторя? Да не би да взема да хукна подир него?

— Не, понеже изобщо не знаем къде да го търсим.

— Тръгнал е по следите на Абд ал Мот и сигурно ще се върне пак по тях. Значи непременно ще се срещнем с него, ако по пътя не му се случи нещо лошо, което за съжаление не е изключено.

— Надявам се всичко да свърши добре, защото той има хубава компания.

— Значи Ловецът на слонове ви харесва?

— Да. Сигурен съм, че е необикновен човек и много е видял и препатил. Той също ми се струва достатъчно умен и самоуверен човек и не ми се вярва прибързано да се изложи на опасност.

— Не мога да се отърва от мисълта, че между него и Сина на тайната има някаква връзка. Ако планът ни напълно успее, много скоро двамата ще се срещнат и тогава непременно ще се разбере дали предчувствията ми ме лъжат или не. Но я вижте къде стои Бащата на единайсетте косъма! Постоянно поглежда насам, като че иска да ми каже нещо. Ще отида да го попитам. Знам, че само заради вас не желае да дойде тук.

— Стойте си тук и го повикайте при нас! Не се ли срещна с него лице в лице, как тогава ще поправя грешката, която извърших?

Шварц направи знак на словака и той се видя принуден да се приближи. На въпроса дали има някаква молба, отговори:

— Наистина имал молба, най-покорната. Ний говорил за вятър задрямалия и за пътуване забавеното. Ако искал настигнат Абу ал Мот нас изпреварилия, тогаз трябва плават кораб с бързина по-голямата. Затуй ний решил спуснем лодки всички наличните, завържем пред кораб мързеливия и загребем напред със скорост задоволителна.

— Ах, тъй! Значи правиш предложение да поставим лодките пред корабите да ги теглят, така ли?

— Да, всичките!

— И аз помислих вече за това. Нали имаме лодки. Освен една фелука дахабийето има и друга по-малка лодка. Всеки от ногерите притежава по две ладии, а освен това разполагаме и с голямата лодка на ниям-ниямите. Но не ми се искаше да издам такава заповед, защото ми се струва, че не бива да преуморяваме толкова много хората.

— Сами хора говорил за туй. Те съберат доброволци, достатъчните. Помолил мен съобщя на ефенди, командващия.

— Значи някои доброволно са изявили желание да гребат? Много се радвам. Не исках никого да принуждавам. Тъй като тези доброволци са те упълномощили да дойдеш тук, кажи им, че ще изпълня желанието им. Назначавам те за техен началник. Свикай ги!

По обсипаното с белези от едра шарка лице на дребосъка се появи израз на радостно удовлетворение. Отстрани той хвърли горд поглед към Сивия и каза:

— Щом аз станал началник инсталирания, тогаз трябва командва рота доброволната, нали?

— Да — кимна Шварц. — Ти си неин полковник, но си под моите заповеди.

— Аз бъдат полковник славния. Винаги притежавал съм качества подходящите да командвал рота и батальон военния. И понеже има куртка червена и красива, аз ще изпълнил дълг своя с апломб отличния. Слушаме, ефенди!

Отдавайки чест, той допря два пръста до украсения си с перо тюрбан и с гордо вдигната глава се отдалечи, като крачеше важно-важно и вдървено подобно на щъркел.

— Е, сега вече е доволен! — засмя се Пфотенхауер. — Ама че логика! Смята се за подходящ човек да командва батальон само защото имал хубава червена куртка!

— О, я не се тревожете за него! Убеден съм, че ще мобилизира и окуражава гребците така, че ще е цяло удоволствие да ги гледаш. Само внимавайте!

След броени минути дребосъкът доведе трийсетина войници, които умееха да боравят с греблата. Към тях се присъединиха ниям-ниямите, а Синът на тайната и Синът на верността изявиха готовност да бъдат кормчии. Фелуката и другата лодка бяха спуснати във водата и екипажите се качиха в тях. Заедно с лодката на ниям-ниямите ги вързаха за едно общо дебело въже, закрепено на носа на дахабийето, и петдесетте ръце загребаха, за да ускорят движението на кораба, който плаваше само с помощта на върлините.

Когато хората от ногерите забелязаха какво става на дахабийето, веднага гласът на Хъркача проехтя в нощта:

— Ja radschal, flajik linahr — ставайте, мъже, лодките във водата! Работете, давайте, давайте! Нима дахабийето трябва да ни направи за смях? Побързайте, синове мои, вие възхвалени, неуморни мои! Или искате да спите, кучи синове, негодници!

Скоро и лодките на двата ногера бяха вързани пред тях и така корабите заплаваха по-бързо, макар и не толкова добре, както с помощта на попътния вятър. Гребците, чиято работа бе много изморителна, бяха разделени на две групи и се сменяха на всеки час.

В първата лодка седеше словакът и неговата ярко червена куртка се открояваше на светлината от огъня, запален на носа на кораба. Гласът му се чуваше непрекъснато. Бъбривият му език не спираше нито за миг и безкрайните му команди звучаха доста странно:

— Tabor, lakuddam, lakuddam! Kull el ordi, biladschel, mudsch-tahid, mudschtahid — напред батальон, напред! Целият армейски корпус, бързо, по-усърдно, по-усърдно!

Продължиха да плават така през цялата нощ. Когато рано сутринта Шварц стана след кратък сън, рейсът му докладва, че могат да бъдат доволни от работата на гребците. В момента те отново се намирали на борда, понеже с изгрева на слънцето пак се появил вятър и чудесно издувал платната, като правел излишна помощта на лодките. Хората, които през нощта бяха напрягали всички сили, лежаха под одеялата си, за да наваксат пропусната почивка.

Докато Шварц и Бащата на щъркела седяха и си пиеха кафето, при тях дойде Синът на тайната и със сдържан тон помоли:

— Ефенди, позволи ми да ти обърна внимание на нещо, което може би си забравил!

— Какво е то? — попита Шварц.

— През последните часове ти спа и не знаеш колко път изминаха корабите. Все още не познаваш и реката, та затова трябва да ти кажа, че само след броени минути ще стигнем до тръстиката, за която снощи спомена шейхът на джурите. На това място, обрасло с ом суфах, Абу ал Мот сигурно е бил принуден да спре. Само след изгрев слънце му е било възможно да продължи и то извънредно бавно, понеже първо трябва да проправя сред тръстиката път за корабите си. Ето защо няма съмнение, че сме съвсем близо по петите му.

— И аз съм на същото мнение.

— Тогава няма ли да е по-добре, ако изпратим напред някоя малка лодка, за да разузнае как стоят нещата?

— Да. Това е хубаво предложение. Ще се заемеш ли с тази задача?

— Аз и моят приятел сме готови.

— Тогава вземете най-малката лодка, която най-трудно може да бъде забелязана!

Само след няколко минути лекият плавателен съд бързо се отдели от кораба и потегли по предназначение. И точно тогава Синът на тайната доказа, че много добре познава Нил. В цялата си ширина реката бе покрита с обширни тръстикови пояси, които оставяха само толкова място, колкото да може да се промъкне малка лодка. Сега обаче се виждаше преправен по-широк път, откъдето ладията на двамата приятели навлезе сред тръстиката и изчезна зад следващия завой на реката. Рейсът посочи към открития проход и каза:

— До вчера все още го нямаше. Абу ал Мот е трябвало да го прокара. Ще го последваме без никакъв труд и ми се струва, че скоро ще го видим пред нас.

Предположението му се оказа вярно и то по-бързо, отколкото бе мислил може би и самият той. Едва бе изминал четвърт час, през който излязоха от първия пояс на ом суфах, когато зърнаха лодката да се връща и Синът на тайната извика:

— Ефенди, заповядай да спуснат платната! Видяхме корабите на Абу ал Мот. Ако продължиш напред ще те забележат.

— В свободни води ли са? — попита Шварц.

— Не. Пак са попаднали сред гъсто растяща тръстика, през която трябва да минат. Може да изтекат и три часа преди да си пробият път.

— Добре! Тогава ще спуснем платната, ще хвърлим котва и ще поогледаме тези кораби.

Трите плавателни съда извършиха такава маневра, че застанаха близо един до друг, което значително улесняваше даването на заповеди и общуването между екипажите. После Шварц, Пфотенхауер, Хасаб Мурат, Абд ас Сир и Бен Уафа се спуснаха в една лодка, за да отидат на разузнаване.

Гребяха между толкова висока тръстика, че тя напълно ги прикриваше. Но все пак, ако не искаха да бъдат забелязани, трябваше да избягват откритата площ в средата на реката. Пред тях следваше остър завой. Щом излязоха от него, те видяха корабите и то толкова наблизо, че с лодката можеха да ги стигнат за десетина минути.

Шварц и Пфотенхауер взеха биноклите си в ръка, за да огледат в какво положение се намираше Абу ал Мот. Пред него имаше нов тръстиков пояс, прострял се от единия до другия бряг на реката, която на това място бе много широка. Именно тази тръстика беше спряла корабите. За да не се заклещят още по-здраво в нея, екипажите бяха свалили платната им. До и пред плавателните съдове бяха спуснати лодки и с помощта на всички инструменти, намиращи се на борда на един плаващ по Нил кораб, мъжете се мъчеха да отстранят пречките по своя път.

— Запознат ли си с този тръстиков пояс? — попита Шварц Сина на тайната.

— Да. Голям, зор видяхме, докато си пробием път с лодката — отговори му той.

— Докъде се простира поясът?

 

— Както вече казах, той е толкова голям, че навярно на Абу ал Мот ще са му необходими три часа, за да го премине.

— А как изглежда реката отвъд него?

— Тя е свободна от тръстика само на неколкостотин дължини на лодка. После пак следва нов пояс, който покрива цялата водна повърхност, но пък той е последният в близката околност.

— Тогава няма друго по-подходящо място за нападение. Ще притиснем ловеца на роби между тези два пояса. Подхванем ли нещата както трябва, няма да може да избяга нито напред, нито назад.

— Но може да слезе на някой от бреговете — подхвърли Хасаб Мурат.

— Ще трябва да му попречим. Планът ми е готов и се надявам, че ще го одобрите.

— Да го чуем!

— Налага се да обградим двата кораба от всички страни, тъй че да не се измъкне нито кораб, нито човек. Нека първо ги оставим да минат през тръстиката, където в момента си проправят път. Ще нападнем Абу ал Мот отвъд нея, на открития участък от реката. Пред него ще бъде следващият тръстиков пояс, през който няма да може да избяга. От лявата му страна ще хвърли котва дахабийето. Зад него ще му препречат пътя двата ногера, тъй че да няма възможност да се върне назад…

— Но така ще може да слезе на десния бряг! — подхвърли Хасаб Мурат. — Там ще трябва да стои един от моите ногери!

— Не! Започна ли да стрелям по него ще засегна и повредя кораба ти. Ще вземеш стотина от твоите войници и с тях ще, слезеш на брега, където ще се скриете така, че никой да не ви забележи.

— О, разбирам! Много добре, това е хитро скроена клопка!

— Побързай да заемеш позиция, докато Абу ал Мот още не е преминал през първия тръстиков пояс. Така ще бъдеш там преди той да се е появил и ще имаш задача да не допускаш до брега нито лодка, нито човек. Останалите ти хора ще се разпределят на ногерите, а това ще рече по сто души на кораб. По такъв начин Абу ал Мот ще попадне между нас и би трябвало да стане истинско чудо, за да не го заловим заедно с всичките му войници и моряци. Съгласни ли сте?

Планът беше отличен, едва ли можеше да има по-добър. Затова Хасаб Мурат изрази одобрението си и всички се разотидоха по местата си.

Веднага се заловиха да откарат на брега стоте души, които бяха въоръжени с пушки. Тъй като всички лодки взеха участие в тази работа, само за четвърт час хората бяха стоварени на десния бряг. Те бяха под личното командване на Хасаб Мурат. Въпреки това Шварц смяташе, че не бива да разчита на него кой знае колко и заяви, че желае да тръгне с тях, за да огледа по-подробно мястото, където щеше да се проведе боя.

Вярно, че между дърветата на достигащата до самия бряг гора растяха и храсталаци, но те не бяха толкова гъсти, че да представляват голяма пречка. Хората вървяха нагоре край реката, колкото можеха по-близо до брега. Шварц и Хасаб Мурат бяха начело.

След десетина минути от лявата си страна те видяха мачтите на сандала и ногера да стърчат високо над тръстиката. Следователно се движеха успоредно с Абу ал Мот. Продължиха по-нататък покрай тръстиковия пояс, докато той свърши. Там, за радост на Шварц, до самия бряг реката бе свободна от камъш, а на сушата растяха достатъчно храсти, зад които хората от серибата Мадунга можеха добре да се прикрият.

— Ще останете тук, докато сандалът и ногерът се появят — каза Шварц. — Аз ще ги следвам близо-по петите, защото не бива да им оставям време пак да се спуснат в лодките заради новия тръстиков пояс. Забележите ли, че се канят да изпратят хора в лодките, ще застреляте всеки, който се опита да влезе в тях.

— Но дали куршумите ни ще стигнат до корабите? — попита Хасаб Мурат.

— Да, защото те ще се придържат по-близо до отсамния бряг. Както виждате отсрещният е обрасъл с тръстика. Поверил съм ви много важен пост, надявам се, че ще изпълните дълга си!

Шварц се върна при лодката, която го очакваше, да го откара обратно на дахабийето. Щом се качи на борда му, той нареди веднага да вдигнат котва, за да се промъкне с трите кораба колкото може по-напред и там пак да спре. С най-малката лодка изпратиха на предни позиции, сред крайбрежната тръстика, един пост. Дадоха му далекоглед, както и поръчението непрекъснато да наблюдава сандала и ногера, и щом види, че двата плавателни съда вдигнат платна, незабавно да се върне. В такъв случай Абу ал Мот щеше да е излязъл вече от първия тръстиков пояс и тогава трябваше по най-бързия възможен начин да го последват.

Шварц се зае да приготви двете оръдия. Нареди да занесат муниции при въртящото се оръдие и го зареди с една граната. След това поставиха и укрепиха и „максимката“ така, че удобно да могат да стрелят с нея. Насочиха дулото й към десния борд, а после отново я покриха с рогозки. Неколцина от асакерите бяха служили в Египет като артилеристи. На тях Шварц повери въртящото се оръдие и им обясни как да боравят с него. Искаше той самият да се заеме с „максимката“ и извика няколко души, за да го улеснят, като му подават непрекъснато снарядите.

След всичко това рейсът и мустамелът получиха точни указания как да маневрират. На Бен Уафа бе наредено да доведе при него реисите на двата ногера, за да научат и те какво да предприемат с хората си.

Тази подготовка им отне почти два часа и вече всеки миг можеха да очакват завръщането на изпратения от тях пост. Всеки войник бе заел мястото си, възможно най-добре защитено от неприятелските куршуми. Тъй като знаеха от коя посока щяха да дойдат тези куршуми, никак не беше трудно да се погрижат за надеждно прикритие.

Пфотенхауер взе участие в подготвителните работи прилежно и мълчаливо. Застанал с пушка в ръка до Шварц, той най-сетне се обади:

— Ха сега да видим дали наистина съм негоден за войник и дали наистина носът ми ще пречи и на мен, и на околните. Може би някой куршум ще отнесе една част от него, а от това би трябвало да съм доволен. Отсега се радвам на физиономиите, които ще направят щом ни зърнат. Хич няма да е лошо, ако успеем да се приближим до тях, без да ни забележат!

— Дори е много лесно — отговори му Шварц.

— Така ли? Ами нали няма да зяпат само напред!

— Няма, но съществуват сандали и ногери, които имат и задно платно, което се спуска толкова ниско, че скрива от погледа всичко каквото става зад кърмата.

И обръщайки се към Сина на тайната, който се намираше наблизо, немецът го попита дали корабите на Абу ал Мот са снабдени само с обичайните платна. Младежът беше взел пушката и мунициите на един от застаналите край оръдието асакери. Той отговори:

— Тези кораби са тромави плавателни съдове и за да улавят повече вятър са им поставили и по едно калакафал^[50].

— Значи е така, както си мислех — обърна се Шварц към Сивия. — Може би ще ни се удаде да се приближим до тях толкова, че да ни забележат едва когато се появим до борда им.

— В такъв случай ще заслужават само бой!

— Защо? Вниманието им е насочено само напред и понеже не могат да подозират, че ги преследваме, а и задното платно им пречи, няма да е никак чудно, ако не ни видят. Ето! Започва се! Връща се лодката с поста. Дано всичко мине добре! Рейс, вдигай платната и котвата!

Котвените вериги задрънчаха. Платната се издигнаха нагоре, вятърът ги изду и корабите потеглиха начело с дахабийето, след като взеха на борда завърналия се пост.

Шварц се изкачи горе при кормчията, където стоеше и капитанът. Дахабийето навлезе в завоя на реката и скоро видяха пред себе си пояса от ом суфах с преправения през него път. Хората на Абу ал Мот бяха разчистили този канал, през който в момента плаваха двата негови кораба. Палубите им не се виждаха, тъй като оставаха закрити от ниско спускащите се задни платна.

— Нито ний ги виждаме, нито пък те нас — каза Бащата на щъркела, който беше придружил Шварц. — Сега и аз вярвам, че без да ни забележат, ще се приближим до тях толкова, та да можем да се здрависаме. Хич не ми се ще да съм на тяхно място, когато ни зърнат и изтръпнат от ужас!

И на трите плавателни съда цареше мъртва тишина. Ако на двамина се наложеше да разговарят, правеха го шепнешком. Всяка битка се предхожда от подобна тревожна тишина. Но затова пък толкова по-шумно става после при започването на бойните действия.

Шварц бе издал заповед по възможност да не убиват Абу ал Мот и беше обещал съответно възнаграждение на онзи, който го залови жив и му го предаде. Ето защо всеки щеше да се стреми да спечели тази премия.

Сандалът и ногерът преминаха през открития канал, когато дахабийето навлезе в него. То бързо догонваше двата плавателни съда на Абу ал Мот, който едва сега разбра, че след малкото свободно от тръстика водно пространство, на пътя му отново се изпречваше нов пояс от ом суфах. По тази причина ловецът на роби нареди пак да свалят платната и да хвърлят котва. Пушейки, той седеше заедно със своите петима хомри, съучастници в неговите злодейства, които на времето след злощастното нападение при Извора на лъва успяха да избягат заедно с него. Тъкмо разговаряха за своя план как да връхлетят и накажат фелдфебела. Всяка минута им беше скъпа, а ето че гъстата тръстика отново им пречеше да продължат плаването! Наистина сред нея имаше тесен проход, но оттам можеше да мине само лодка, а не и по-голям плавателен съд. Носът на сандала бе насочен точно към този отвор и преди още котвата да се беше забила в речното дъно, корабът навлезе в тесния канал, чупейки и мачкайки тръстиката от двете си страни. Следващият го ногер обърна на дрейф вдясно от сандала и също спусна платна.

По този начин ловците на роби вече можеха да виждат какво става зад тях и ето че за свое учудване Абу ал Мот чу вика на рейса:

— Кораб зад нас! Едно дахабийе! Аллах ил Аллах, просто да не повярваш!

Абу ал Мот и неговите хомри наскачаха, за да видят толкова неочаквано появилия, се кораб. Не им бе възможно да забележат, че зад него идват и два ногера, понеже дахабийето напълно ги скриваше от очите им.

Когато Абу ал Мот хвърли поглед на приближаващия се плавателен съд, лицето му веднага пребледня.

— Kull miajiki wa schejatin — всички ангели и дяволи! — изплашено извика той, — та това е кралско дахабийе!

— Невъзможно! — обади се един от хомрите. — Откъде си толкова сигурен?

— Ти да не си сляп? Нима не виждаш отпред на носа герба с пирамидата и сфинкса? И в името на Аллах, на борда му има войници!

— Какво ли търсят тук?

— Откъде да знам? Във всеки случай дахабийето не ни засяга. Докато офицерът не знае, че аз съм Абу ал Мот, няма от какво да се страхуваме.

— Ако някой не те издаде!

— Че кой ще го направи? Вие няма, нухрите също няма, защото иначе ще бъдат заловени като мои хора, а и моряците няма да ме издадат, тъй като им плащам добре. И така струва ми се че… Аллах акбар! Зад дахабийето идва още един кораб, а на всичко отгоре виждам дори и трети! Два ногера! Но това е вече истинска амара.^[51]

— Остави ги! Нали ти самият каза, че не ни засягат.

— Казах го, но… но… небеса и пъкъл! Би трябвало страшно да се лъжа, ако все пак цялата работа не засяга мен! Тези два ногера ми са много добре познати. Те са собственост на моя смъртен враг Хасаб Мурат от серибата Мадунга. Как ли този ловец на роби е попаднал в компанията на един правителствен кораб? Да не би да са го изненадали по време на някой газуах и да са му взели ногерите? Неговите хора ме познават и ще ме издадат!

— Ами скрий се тогава!

— Няма да има полза, защото офицерът ще дойде на борда ни и всичко ще претърси. Ще отричам, докато мога, а после ще се защитаваме. Пригответе се за битка! Ето вижте, дахабийето е вече тук. Кани се да хвърли котва вляво от нас, а зад нас спират ногерите. В случай на нужда все още ни остава открит пътя за спасение към другия бряг, до който се намираме достатъчно близо. Аз ще отговарям на въпросите им. Кажете на нухрите да бъдат готови! По дяволите, защо имаме толкова малко огнестрелни оръжия и почти никакъв барут!

Дахабийето се намираше от ляво на сандала. То хвърли котва на около четиридесет крачки от него и течението го отнесе малко назад, колкото позволяваше корабната верига, тъй че правителственият плавателен съд не се озова борд до борд със сандала, а спря съвсем близо зад него. Така хората на Шварц имаха възможност да обстрелват както палубата му, тъй и палубата на ногера. Положението бе следното: Най-отпред, врязал нос в гъстата тръстика, се намираше сандалът, а близо до него по-малкият ногер. Отстрани на тези два плавателни съда, на около половин корабна дължина по-назад, стоеше дахабийето. Зад трите кораба бяха двата ногера от Мадунга и то толкова наблизо, че куршумите на пушките сигурно щяха да достигнат целта си.

Шварц беше седнал зад „максимката“ така, че да не могат да го видят от палубата на сандала. До рейса стоеше капитанът от Фашода, който се канеше пръв да говори. Той започна със следния въпрос:

— Какъв е този сандал, а също и ногерът? Чия собственост са тези два кораба?

— Мои са — отговори Абу ал Мот, който стоеше в самия край на палубата и със задоволство наблюдаваше войнственото поведение на своите нухри.

— Кой си ти? — продължи да разпитва капитанът.

— Казвам се Юсуф Халам и съм търговец.

— С какво търгуваш?

— С най-различни стоки.

— Откъде идваш?

— От Уау.

— А накъде си тръгнал?

— Нагоре по реката, за да търгувам.

— Човече, струва ми се, че лъжеш!

— Аллах да просветли слуха ти! Казах ти истината. Ако не си я чул, виновни са само ушите ти. Чуваш не това, което ти говорят!

 

— Не се подигравай, познавам те!

— А аз никога не съм те виждал!

— Ти си Абу ал Мот, ловецът на роби!

— Тогава нека Аллах просветли и очите ти, защото виждаш неща и хора, каквито изобщо няма тук!

— Виждам много добре. Виждам дори петимата мъже зад гърба ти. Не са ли от племето на хомрите, от което е и Абу ал Мот?

— Не. И те са търговци от Уау и пренасят стоките си с моите кораби.

— Не е вярно. Познавам и теб, и тях. Мюдюрът Али Ефенди Абу хамса Мия от Фашода ви праща много поздрави. Той ви търси и ми възложи задачата да ви отведа във Фашода.

— Тогава първо намери хората, които му трябват! Ние не сме.

— Вие сте. Или искаш да кажеш, че наистина не сте онези, които край Извора на лъва нападнаха един чуждестранен ефенди, за да го убият?

— Уаллах! Лошо става! — прошепна Абу ал Мот на своите хомри. — Ще се стигне до битка. Отбранявайте се добре! — А с висок глас отговори:

— Никога не сме ходили в онази местност и не сме си имали работа с никакъв ефенди!

— И с мен ли не сте си имали работа? — попита в същия миг Шварц, като се изправи и се показа да го видят.

От устата на Абу ал Мот се изтръгна люто проклятие. Ясно се видя как пребледня. Той съвсем не беше очаквал да срещне този чужденец тук, толкова далеч от Извора на лъва. И на всичко отгоре с три кораба и войници! Действително в момента не знаеше какво да отговори — дали да си признае или да отрича.

— Той е — обади се един от хомрите зад гърба му. — Но ние не се страхуваме. Двата ногера няма да ни направят нищо лошо. Та нали на тях са пленените хора на Хасаб Мурат, а с дахабийето сигурно все някак ще се справим!

Тези думи отново възвърнаха увереността и самообладанието на Абу ал Мот и когато Шварц повтори въпроса си, той гневно му подвикна:

— Да, с теб си имах работа, куче, с теб, внука на някакъв пес. Но този път няма да се отървеш! Върви в геената!

Той бързо вдигна пушката си, прицели се и натисна спусъка. Шварц мигновено клекна зад „максимката“ и куршумът изсвири над главата му.

— Огън! Стреляйте! — извика Абу ал Мот на хората си. — Застреляйте офицера!

Заповедта му бе изпълнена незабавно. На сандала се намираха двеста нухри, а на ногера — сто. Те виждаха, че на дахабийето има войници, които достигаха едва половината от техния брой, и затова бяха убедени в бързата си победа. Пушките на нухрите изгърмяха, а към дахабийето полетя също и облак от стрели и копия. Но войниците се бяха погрижили да си осигурят прикритие. Те залегнаха зад задната палуба, зад мачтите, зад сандъци, кошове и други предмети, изнесени предварително на палубата за тази цел. Само неколцина бяха леко ранени.

Шварц беше скрил главата и ръцете си под рогозките, с които бяха покрили „максимката“, за да я маскират. Той издърпа най-горната от тях малко настрани и насочи цевта. В същото време видя как Абу ал Мот го търсеше с двуцевката си в ръка, с която беше стрелял само веднъж. Вторият куршум трябваше да улучи целта си по-добре от първия.

В този миг, като отговор на нападението от страна на Абу ал Мот и нухрите, прозвуча командата на капитана. Хората му се изправиха и започнаха да стрелят. Както можеше да се види и чуе, постигнаха значителен успех. Мнозина от неприятелите им паднаха, но останалите закрещяха от ярост и войнствена настървеност.

Ето че Шварц отново се изправи. Щом Абу ал Мот го видя, веднага се прицели, натисна спусъка и същевременно извика:

— На ти! Този път сигурно ще умреш!

Но от острото и тренирано око на Шварц не убягна почти незабележимото движение на натискащия спусъка пръст. Немецът бързо се извъртя настрани и пак остана невредим, после трескаво смъкна рогозките и в отговор извика:

— Аз обаче ще улуча толкова по-сигурно, но не теб, защото трябва да те заловя жив!

Шварц пусна в действие „максимката“ и последствията бяха такива, че от ужас Абу ал Мот остана като вцепенен. Мъртви и ранени нухри рухнаха по палубата. Всичко живо завика, закрещя и зарева. Снарядите обсипаха не само сандала, но и ногера. На всичко отгоре и артилеристите при въртящото се оръдие го накараха да заговори, а и отзад, от двата ногера на серибата Мадунга, затрещяха изстрели.

Най-сетне Абу ал Мот разбра, че на тези два плавателни съда не се намират пленници. А и да искаше да остане на старото си мнение, това бе вече напълно невъзможно, защото тъкмо оттам се разнесе силен стържещ глас, който му беше много добре познат:

— Каква отлична стрелба, великолепно! Само така! О, мъже, о, герои, о, храбреци! Бързо зареждайте, бързо и му дайте да се разбере! Дано Аллах прокълне този Абу ал Мот. Стреляйте, стреляйте, страхливки, мързеливци, негодници такива!

— Ал Шахар, Хъркача! — извика Абу ал Мот на хомрите, насъбрали се около него. — Хасаб Мурат, този син на крастава кучка се е съюзил с чужденеца и войниците. Стреляйте, стреляйте! Целете се в офицера и християнското псе!

Но те не успяха да улучат двамата мъже, защото капитанът стоеше на безопасно място зад мачтата, а Шварц отново се беше привел, за да зареди „максимката“. Също и артилеристите зад въртящото се оръдие, които изстрелваха снаряд подир снаряд, се бяха прикрили зад избутаната напред „къщичка“ на оръдието и понеже тя беше обкована отвътре с желязна ламарина, им служеше като броня, от която отскачаха всички куршуми.

Вторият залп на „максимката“ бе още по-унищожителен и от първия. Нухрите, които отначало бяха толкова войнствено настроени, захвърлиха оръжията си и се изпокриха във вътрешността на корабите. Абу ал Мот разбра, че е невъзможно да устои на противника. Той дори не биваше повече да стреля. Налагаше се да използва малкото останали му муниции не за защита, защото тя щеше да е безполезна, а за спасяването си. Затова той подвикна на нухрите:

— Бързо в лодките и давайте към брега! Пътят дотам е все още свободен!

Заповедта на Абу ал Мот щеше незабавно да бъде изпълнена, ако веднага след като тъмнокожите нухри се хвърлиха да се спускат в лодките, откъм брега, смятан от Абу ал Мот за свободен от неприятели, не затрещяха изстрелите на стоте войници на Хасаб Мурат.

До този миг асакерите се бяха крили зад храсталаците. Сега обаче се показаха, за да ги видят. Хасаб Мурат размаха пушката си и извика:

— Ела насам, Абу ал Мот, ела насам! Ще те посрещнем най-тържествено, защото те обичаме. Познаваш ли ме, воняща хиено? Ела само, ела, да ти одера кожата на живо!

Абу ал Мот видя, че и този път е заварден. Отляво бе дахабийето, отдясно — войниците, заели позиция по брега, зад гърба му се намираха ногерите, а пред него — непроходимата тръстика. Непроходима за неговия сандал, но не и за някоя лодка. Последното обстоятелство му предлагаше единственият път за спасение.

— Виждате, че сме обградени и сме изправени срещу такава превъзхождаща ни сила, че неминуемо ще претърпим поражение — обърна се той към петимата хомри, които все още също бяха невредими, защото стояха до него, по когото никой не стреляше, тъй като Шварц искаше да го залови жив. — Елате с мен в каютата!

Битката съвсем не беше приключила. Вярно, че оръдието и „максимката“ мълчаха, защото не можеха да имат вече особен успех, понеже нухрите се бяха изпокрили, Обаче наемниците на Абу ал Мот все още продължаваха от прикритията си да изпращат стрели и щом някой от тях покажеше, макар за миг, глава или някоя друга част на тялото си, веднага от всички страни към съответното място се посипваха куршумите на асакерите.

Най-важното беше да не позволят на нухрите да се спуснат в лодките си, една задача, която никак не беше трудна. Те трябваше да разберат безнадеждността на положението си и час по-скоро да се предадат заедно с двата кораба и Абу ал Мот.

Ловецът на роби знаеше много добре какво го очаква. Трябваше да бяга и то колкото може по-бързо, защото виждаше, че му остават само броени минути.

Когато наемаше сандала, рейсът беше отказал да му отстъпи каютата, тоест покритото помещение на кърмата на кораба. Ето защо на самия нос за Абу ал Мот бе направена от дъски друга каюта, която по време на плаването той разделяше с хомрите. В този момент ловецът на роби ги поведе натам. След като влязоха в нея той сложи резето на вратата и каза:

— Трябва да бягаме, но нухрите не бива да научат нищо за намеренията ни, защото ще се втурнат насам, ще привлекат вниманието на враговете ми върху нас и ще направят бягството ни невъзможно.

— Да, трябва бързо да бягаме — отговори му един от хомрите. — Но как? Не виждам никакъв път за бягство.

— Но аз знам един, единственият, който съществува. Нима забравихте, че една от нашите лодки виси тук отстрани на носа? Неприятелите ни не могат да я забележат, защото от тази страна е на котва нашият ногер и я скрива от погледите им.

— Знам, че тя е тук, но не можем да се спуснем в нея! Понечим ли да се прехвърлим през борда, веднага ще ни застрелят.

— Тогава просто няма да се спускаме от борда. Нима тук не разполагаме с kadduhm, balta, а и с една firra’a^[52]? Стените на сандала, които са над водата, са направени само от тънки дъски и лесно може да се пробият. Никой няма да ни види, когато се качваме в лодката.

— Но пък после, започнем ли да гребем, ще ни забележат и заловят!

— Няма. Нали видя, че носът на сандала се вряза в тръстиката и то точно там, откъдето започва тесният открит канал. От там ще избягаме. Пригответе си нещата, защото всичко трябва да стане много бързо! А сега грабвайте секирите!

Самият той взе брадвата и я заби в тънките дъски така, че още при втория удар ги проби. Двама от хомрите му помогнаха със секирите и след не повече от минута-две се образува достатъчно голям отвор, за да премине през него човек. Дупката се намираше близо над ватерлинията.

Абу ал Мот се надвеси навън, улови въжето, на което висеше лодката, и я придърпа. После се измъкна и влезе в нея. Един от хомрите го последва. Останалите четирима подадоха най-напред вещите, които не искаха да изоставят, а след това и те се присъединиха към тях.

Лодката имаше шест гребла. Развързаха я от въжето. Хомрите взеха греблата и бавно започнаха да я тикат напред между корабната стена и тръстиката, докато най-сетне се озоваха в свободни води. Абу ал Мот седеше при кормилото, за да управлява малкия плавателен съд.

— Засега всичко върви добре — каза той. — Но вече става опасно. Щом се отблъснем от сандала и навлезем в открития канал, от дахабийето ще ни видят и ще стрелят по нас. Затова въртете греблата колкото можете по-здраво, та да излезем по-скоро от обсега на куршумите им. А сега напред! Аллах да ни закриля и дано погуби враговете ни!

Хомрите потопиха греблата във водата, изведнъж ги натиснаха и лодката излетя иззад носа на сандала и се втурна в канала.

Благодарение на изстрелите, които все още се разнасяха от всички страни, нухрите, скрили се в сандала, не чуха или пък не обърнаха внимание на ударите на брадвата и секирите. Те не подозираха, че техният предводител се кани да ги зареже най-вероломно. Гласът на Шварц бе този, който им обърна внимание, че Абу ал Мот ги изоставяше на произвола на съдбата.

Немецът се беше изкачил горе при въртящото се оръдие, за да пробие с няколко снаряда неприятелските кораби под ватерлинията и така да принуди екипажите им да се предадат. Погледът му съвсем случайно попадна не там, където трябваше да насочи дулото, и тогава забеляза лодката, която тъкмо в този миг изскочи иззад носа на сандала и се стрелна в тесния канал сред тръстиката. Шварц незабавно схвана как стояха нещата и побърза да зареди. Също тъй светкавично му мина мисълта, че ако първият му изстрел не улучи, с втория едва ли ще достигне лодката. Затова с все сила той извика към брега:

— Е-хей, Хасаб Мурат! Ей там бяга Абу ал Мот с една лодка. Тичай с твоите хора нагоре по брега и го застреляй заедно с хомрите му. Не го щади повече!

Хасаб Мурат чу и разбра думите му. Всички видяха как хукна с войниците си нагоре по брега.

Но това не бе достатъчно за Шварц. Той подвикна на Сина на верността:

— Абд ас Сир, бързо с твоите хора във вашата лодка! Минете покрай сандала и гонете бегълците! Щефан Ускар вземи пет добри стрелци и също слизай в лодката. Настигнете ли Абу ал Мот, доведете ми го жив или мъртъв! Ако видите че го изпускате, поне го подгонете към десния бряг и се опитайте да се докопате до лодката му. Бързо, тръгвайте, бързо!

Лодката на ниям-ниямите висеше отстрани на дахабийето. Чернокожите наскачаха в нея начело със Сина на тайната. Словакът незабавно ги последва заедно с определения брой войници, които беше събрал.

Междувременно въртящото се оръдие бе вече заредено. Шварц го насочи в права линия подир отдалечаващата се лодка, със сигурен поглед прецени бързината й, прицели се малко пред нея и стреля. Оръдието гръмна. Впил поглед в лодката, немецът зачака резултата. Беше се прицелил отлично, обаче не познаваше много добре оръдието и мунициите, а и целта бе твърде малка. Снарядът падна във водата съвсем близо до лодката, на не повече от шест стъпки от нея, вдигайки високо водни пръски.

В същия миг можеше да се види как хомрите се изплашиха и удвоиха усилията си. Шварц бързо зареди отново, прицели се и пак стреля. Снарядът падна зад бегълците, рикошира от водната повърхност, мина близо покрай тях и едва след третия скок потъна в реката. Немецът опита и трети изстрел, но той не стигна до лодката, Междувременно ниям-ниямите бяха прекарали вече лодката си покрай сандала. Екипажът бе скочил в нея и я беше подкарал толкова бързо, че още при втория изстрел на Шварц тя достигна канала и започна гонитбата. Ниям-ниямите бяха по-добри гребци от арабите. Тъй както летеше лодката под натиска на техните весла, лесно можеше да се предвиди, че щяха да догонят Абу ал Мот, в случай че той не се насочеше към брега навреме.

Когато снарядът падна до лодката му, ловецът на роби се изплаши немалко.

— Гребете, гребете! — изкрещя той. — Онзи пес стреля по нас с оръдието. Цели се като дявол. Давайте, давайте, иначе сме загубени! Улучи ли ни, лодката ще се пробие и крокодилите ще ни изядат.

Когато следващият снаряд профуча край тях, и вдигайки на два пъти водни пръски, потъна, той повтори същия вик, ала щом видя, че третият не ги достигна, заликува:

— Хамдулиллях! Спасени сме. Вече не може да ни улучи.

Скоро те прекосиха тръстиковия пояс и пред тях се ширна откритата водна повърхност на реката.

— Надясно! — заповяда той на хомрите. — Потапяйте левите гребла по-надълбоко! Ще спрем ей там на брега и ще гледаме колкото може по-бързо да се присъединим към Абд ал Мот. С неговите петстотин души ще превъзхождаме този чуждоземен пес.

Обаче едва що бе насочил лодката в споменатата посока, когато на брега се появи Хасаб Мурат с хората си. Този човек би трябвало да се скрие и да изчака, докато Абу ал Мот се приближеше и слезеше на сушата, за да го залови жив, още повече че при големия брой асакери, които господарят на серибата Мадунга водеше със себе си, непременно щеше да има успех.

— Аллах! — извика ловецът на роби. — Чужденецът е насъскал тези кучета подир нас. Тук не можем да спрем на брега, но скоро гората става толкова гъста, че те няма да имат възможност да ни следват. Гребете да спечелим преднина? После ще слезем на сушата и ще ги оставим да зяпат след нас с пръст в уста.

Той отново насочи плавателния съд към средата на реката, където куршумите на асакерите не можеха да ги достигнат. Така седящите на кърмата гребци получиха възможност да хвърлят поглед в канала, през който бяха минали, и забелязаха изпратената подир тях лодка.

— Лодка, една голяма лодка с много хора! — извика хомрът, който пръв я видя. — Преследват ни и по вода!

Абу ал Мот бързо се обърна, наблюдава няколко кратки секунди плавателния съд на ниям-ниямите и после каза:

— Дано ги погълне пъкълът! Гребат по-бързо от нас и сигурно ще ни догонят, ако не сменим посоката!

— Тогава ще се бием!

— Глупак! Каква полза? Те са четири пъти повече от нас. Не, няма да се бием! Сега най-важното е да си спасим живота. Трябва да се насочим към левия бряг. Трябва да положим всички усилия да го достигнем. Изпреварим ли ги, ще се отървем от тях.

— Но ще се „отървем“ и от лодката си!

— Те наистина няма да ни я оставят да ни чака на брега.

— Но тогава как ще се прехвърлим пак през реката? Нали ако искаме да се присъединим към Абд ал Мот ще трябва да се върнем на десния й бряг?

— Ще направим сал. Гребете, само гребете, ако ще дланите ви и кръв да пуснат! Догонят ли ни, загубени сме! Но измъкнем ли се, тежко и горко на тези песове! Ще ми платят за този ден с хиляди мъки и страдания!

В същия миг те видяха как лодката на ниям-ниямите изхвръкна от канала. Страхът придаде на хомрите трикратна сила. Ладията им просто летеше по реката, която за тяхно щастие на това място не беше чак толкова широка. Те бързо се приближиха до левия бряг, взеха всичките си вещи и скочиха на сушата, без да губят време да връзват лодката. Тя бавно се понесе по течението.

Със своя слоноубиец в ръка словакът стоеше по средата на плавателния съд на ниям-ниямите и усърдно окуражаваше гребците. В този момент той разочаровано се обади:

— Ще ни се изплъзнат! Ето вижте, вече скачат на брега! Но ще им изпратя един куршум!

— Остави! — обади се Синът на тайната. — Не можеш спокойно да се прицелиш.

— Аз стрелям добре. Ще го убия този тип!

Той вдигна тежката пушка и се прицели в Абу ал Мот, който тъкмо се канеше да изчезне зад един храст. Гребците, седнали с гръб към сушата, извърнаха глави, за да видят резултата от изстрела. Обаче това наруши плавния ход на лодката, тя се заклати, словакът натисна спусъка, пушката така го ритна, сякаш някой здравата го бе зашлевил, и го накара да изгуби равновесие и да падне зад борда.

Един от войниците успя да хване слоноубиеца, иначе пушката щеше да отхвръкне във водата. Друг пък сграбчи полите на червената куртка и не я изпусна. С нейна помощ измъкнаха дребосъка, хванаха го за ръцете и го изтеглиха в лодката. Но той се беше измокрил до кости.

— Нали ти казах — равнодушно се обади Синът на тайната, — че няма да го улучиш.

— Щях да го улуча, ако не бяхте тъй разлюлели лодката! — отговори словакът, като плюеше и пръхтеше, защото носът и устата му се бяха напълнили с вода. — Колко лесно можеше да се удавя или да ме изядат крокодилите! Какво ще правим сега? Ще го преследваме ли по суша?

— Не, защото въпреки всичко няма да го хванем. Да приберем лодката им и да се връщаме.

— Тогава окончателно го изпускаме!

— Не ми се вярва. Този човек е побеснял от ярост и от жажда за отмъщение. Той ще побърза да се присъедини към своите хора, тръгнали за Омбула, и ще ги поведе, за да ни накаже. Ето, течението ни докара лодката им. Хванете я!

Нухрите бяха страшно разгневени от бягството на предводителя си, напуснал ги в толкова тежко положение. Ако беше останал, гневът на победителите щеше да се излее върху неговата глава. Но сега той щеше да се стовари с пълна сила върху самите тях. Откакто Абу ал Мот беше избягал, те не бяха стреляли нито веднъж и вождът им бе на мнение, че е по-добре да се предадат и да не озлобяват още повече победителите с продължаването на битката. Не им бе възможно да последват примера на Абу ал Мот и да офейкат. Нямаше друга такава лодка, която да виси тъй удобно за тази цел и освен това можеха да бъдат сигурни, че отсега нататък неприятелите им щяха да наблюдават канала много внимателно.

И това предположение наистина се потвърди. Шварц изпрати една лодка с войници да мине покрай сандала и да застане на пост в канала. Всяко бягство оттам бе вече немислимо.

Сражението затихна напълно. Изстрелите замлъкнаха. Изглежда преди да предприемат каквото и да било и приятели, и неприятели искаха да изчакат завръщането на лодката, изпратена да преследва бегълците. Нухрите започнаха да опитват дали могат безнаказано да се покажат. Тук-там над страничните стени на двата плавателни съда взеха да се появяват ръце и глави. Тъй като не последваха изстрели, постепенно се подадоха и други глави, докато най-сетне се видяха целите фигури на нухрите.

Шварц беше дал заповед на капитана да спре стрелбата и да я поднови само ако нухрите решат отново да започнат враждебни действия. В момента немецът все още стоеше горе при въртящото се оръдие. Пфотенхауер се беше изкачил при него и двамата разговаряха за хода на сражението, което благодарение на ефекта от „максимката“ бе свършило толкова необичайно бързо.

— Мислите ли, че чернокожите ще подновят боя? — попита той.

— Не, не ми се вярва — отвърна Шварц. — Би било безумие от тяхна страна. Сигурно са разбрали, че ги превъзхождаме не само с оръжията си, но и по численост. И тъй като Абу ал Мот ги изостави, на всичко отгоре те са и без водач.

— Нали имат вожд!

— Ами! Този човек едва ли ще дръзне да мери сили с нас! Това би му се отразило страшно зле. Нашите асакери умеят да си служат със своите пушки. Но по този повод държа да ви кажа, че много ви се радвах.

— Защо?

— Защото стреляхте тъй, че пушек се вдигаше. Изобщо не ви се искаше да спрете стрелбата!

— Да, здравата стрелях. Но знаете ли по кого и в какво?

— Не.

— Тогава ще ви кажа. Винаги се прицелвах само във фризурите им, малко над главата. Мислех си, че хич не е нужно да утрепеш целия човек, щом и куршумът във фризурата върши добра работа. И то каква! — засмя се Сивият. — Де да ги бяхте видял! Ама вий тъй се бяхте заловил с „максимката“, че хич нямахте време за таквиз наблюдения. Ами не сте ли забелязал досега високите и големи кокове на нухрите? Не знайте ли как ги правят?

— Не. Когато пътувах през територията им, не ми остана време за такива подробни изследвания. Преминах я твърде бързо.

— Е, ами те си оставят косата да порасне повече, после я вдигат нагоре и я намазват с нещо като каша, получена от пепел и кравешка урина, което, както казват, помагало срещу едни известни животинки, дето се въдят тъй многочислено по негърските глави. По такъв начин от косата се образува висока компактна и твърда маса, която стои тъй здраво върху кратуните им, сякаш е неделима част от тях. И простреляш ли я с куршум, нухрът получава такъв удар, че пада на земята. Навярно си мисли, че куршумът му е пронизал главата. Поне никой от онези, дето ги повалих с куршумите си, не се е надигнал. Може би фризурите са им не по-малко ценни от тиквите и затова предпочитат да не се мяркат пред пушките ни, за да не пострада още повече туй тяхно красиво украшение.

— Наистина весела история. Впрочем напълно съм съгласен с вас, че не бива да убиваме хора, освен ако сме в безизходно положение. Съжалявам, че бях принуден да използвам „максимката“, но на всяка цена трябваше да покажем на Абу ал Мот, че с нас шега не бива. Ако не бях постъпил така, сражението щеше да продължи много по-дълго и щеше да ни струва значителни жертви. По-добре да паднат убити трима ловци на роби, отколкото един наш войник. Наистина, ако можех да предположа, че Абу ал Мот ще намери възможност за бягство, щях веднага да сложа край на схватката, като още от самото начало го застреляхме заедно с неговите хомри. Така нухрите толкова щяха да се изплашат, че може би незабавно щяха да се предадат.

— Не е изключено. Можете да си представите с к’во напрежение очаквам да разбера дали Абу ал Мот е избягал или са го заловили.

— Съмнявам се във втората възможност. Ако са го догонили, той сигурно не се е оставил да го хванат ей така, а отчаяно се е съпротивлявал. Или е избягал, или е мъртъв.

— Видяхте ли го к’ва физиономия направи, когато ви зърна?

— Да.

— Сякаш получи удар. Не е могъл да предполага таквоз нещо, и… ха, к’во ли е туй? Я ги вижте къде идат! Погледнете нагоре де! Знайте ли к’ви са те?

Две едри птици се бяха появили над реката. Въпреки тежкото, дори опасно положение, в което се намираха тук хората, а с тях и Сивия, той насочи цялото си внимание нагоре към представителите на любимия си животински вид. Беше скочил на крака и със зорък поглед следеше полета им, при което и носът му се изправи нагоре, сякаш изпитваше съвсем същия жив интерес, като своя собственик.

— Да, знам — усмихнато отговори Шварц.

— Е? К’во е латинското им име?

— Balaeniceps rex.

— Действително, знайте го! Ами как ги наричат тези птици местните хора?

— Абу Маркуб, Баща на обувката.

— Защо?

— Защото горната част на човката им има форма на обувка.

— Правилно! Ето на още веднъж виждате, че тукашните хора дават имената на животните според определени техни качества. Обикновено Абу Маркуб не лети толкоз високо. Сигурно са ги подплашили. Зададоха се от оназ посока, накъдето се отправиха лодките, оттам дето… я гледайте, ей там идва нашата лодка! Виждате ли я там, съвсем в края на канала?

— Да. Подир себе си влачи друга лодка. Сега ще научим дали гонитбата е имала успех.

Останалите също забелязаха двата плавателни съда и почнаха да си подвикват, сочейки към тях.

Доколкото не бяха заети със своите убити и ранени, нухрите също отправиха погледи натам.

Когато лодките се приближиха, за разочарование на победителите се оказа, че Абу ал Мот е избягал. Всички ниям-ниями и асакери се завръщаха невредими, а лодката, с която ловецът на роби се изплъзна, бе празна. Следователно не беше имало схватка.

Ниям-ниямите спряха до дахабийето, а Бащата на единайсетте косъма бе първият, който се качи на борда и се приближи до Шварц, за да му докладва.

— На какво приличаш? — попита го ученият. — Та ти си мокър до кости!

Дребосъкът свали тюрбана от главата си, поглади с ръка печално провисналите му пера и отговори:

— Бил съм паднал във вода, капещата.

— Как стана това?

— Искал застрелят Абу ал Мот, окаяния, и тъкмо тогаз се разлюляла ладията, непредпазливата. Тогаз аз направил „пльос“ във вода презглава.

— Значи Абу ал Мот избяга.

— Да. Той слязъл на бряг от нас недостигнатия и хукнал в храсти гъсталашките.

— Заедно с хомрите ли?

— Също избягали хомрите петимата!

— Значи не успяхте да догоните лодката, така ли?

— Не, щото тя имала преднина прекалената. Не могли догонят въпреки усилията на всички почти нечовешките. Но ний уловил лодката неговата и докарали тук с триумф победоносния.

— А на кой бряг се спаси?

— От тук погледнато на левия.

— Значи е офейкал! — обади се Пфотенхауер. — Няма да ни се мерне повече пред очите и вие не можете да изпълните обещанието си, дадено на мюдюра.

— Въпреки всичко се надявам да го изпълня — отвърна Шварц.

— Съмнявам се!

— А аз съм убеден, че той ще положи повече от мен усилия пак да се срещнем.

— Би било глупаво от негова страна!

— Сигурно поне от негова гледна точка няма да е глупаво. Ние му нанесохме такова поражение, каквото несъмнено през целия си живот не е понасял. Наистина би било разумно да не се мярка повече не само пред нас, но и изобщо по тези места. Но как ли ще стане това при неговия характер! За него е много важно да си отмъсти не само на мен, а и на Хасаб Мурат и в никакъв случай няма да се откаже от това. Напротив, убеден съм, че даже много ще бърза.

— Но как ще го направи?

— Ще повика на помощ своите хора.

— Които са тръгнали за Омбула? Значи мислите, че и той ще се отправи натам? Да, действително е твърде вероятно. Това са петстотин добре въоръжени ловци на роби, с които може да рискува да ни нападне. Обаче блатото Husan el bahr не е толкова далеч като Омбула. Може би най-напред ще отиде до там, а?

— Не ми се вярва. Само с петимата хомри ли? Срещу петдесет бунтовници? Твърде рисковано е.

— Но той е принуден да отиде първо при блатото, защото само там може да се сдобие с мунициите, които му липсват! Може би смята, че ако им прости, тези хора пак ще се присъединят към него.

— Възможно е. Но все пак ми се струва, че първо ще отиде до Омбула и едва след това с достатъчно големи подкрепления ще се отправи към фелдфебела.

— Все ми е едно как ще постъпи, стига само да го спипаме! Но не разчитам на това с такваз сигурност като вас. Ако е умен, няма пак да се излага на опасността, от която току-що едва се отърва с такъв зор. Та той изобщо не знае дали ще може отново да се срещне с нас.

— Що се отнася до това, Абу ал Мот чу, че искаме да го заловим. Естествено е да предположи, че съм дошъл дотук само за да го пленя. Ето защо той сигурно е убеден, че ще го търся. А несъмнено очаква и върлият му враг Хасаб Мурат да не се върне преди поне да се е опитал да го спипа.

— Нима наистина така мисли? Нима ни смята за толкова глупави да вземем да го търсим напосоки, без да имаме някаква представа, къде можем да го намерим? Казвам го, защото той сигурно е на това мнение.

— О, едва ли. Той знае, че ще се отправим към Омбула.

— Мислите, че ще се досети?

— Да. Във всеки случай няма как да не си каже, че ние сме дошли до серибата да го накажем, но не сме го намерили, а серибата сме заварили опожарена. Естествено, тогава сме разпитали джурите и сме разбрали накъде се е отправил и незабавно сме го последвали. След като ни се е изплъзнал, ние все пак знаем в каква посока ще поеме, накъде е принуден да поеме, и ще тръгнем по петите му. Сигурно така ще си помисли и това ще определи действията му.

— Да, тъй ще е, както обяснявате нещата. Ами сега к’во мислите да правим? Накъде ще се отправим? Към блатото или към Омбула?

— Към блатото. Имам основателни причини.

— И кои са те?

— Първо, той сигурно е убеден, че ще го преследваме до Омбула и ще действа според това обстоятелство. Ако не постъпя така, ще имам вече едно предимство в моя полза. В Омбула ще му е по-лесно да се отбранява срещу нас, отколкото ако, когато тръгне да се връща, го изненадаме на някое друго място, избрано от самите нас. И второ, пленим ли преди това фелдфебела заедно с неговите хора, ще си освободим тила, което няма да се случи, като решим направо да потеглим за Омбула и така попаднем между два огъня.

— Но въпреки всичко трябва да имате предвид, че може да отиде най-напред при фелдфебела. Благоразумието го повелява. Поне за да спаси стадата и всичко останало, Абу ал Мот ще се види принуден по някакъв начин да го предупреди за идването ни.

— Имам го предвид. Непременно ще се опитам да го изпреваря. Ето защо на първо време ще продължа напред с дахабийето. Сто и петдесетте войници на борда му са повече от достатъчни, за да сломим съпротивата на фелдфебела. Но засега най-важното е да приключим тази история с нухрите. Ще започна преговори с вожда им.

Главатарят на нухрите седеше на палубата на сандала. Хората му лежаха или стояха около него и с оживени жестикулации приказваха помежду си. Естествено можеше да се предположи, че тема на разговорите им бе опасното положение, в което се намираха. Шварц се приближи до страничната стена на дахабийето и извика на вожда. Нухрът се изправи и се приближи до релинга на сандала.

— Трябва да говоря с теб — рече немецът.

— Казвай тогава! — обади се нухрът.

— Не става от толкова далече. Ела на моя кораб!

— Ти също можеш да дойдеш на моя!

— Струва ми се, обичаят повелява по-нискостоящият да отиде при по-висшестоящия, победеният да отиде при победителя.

— Още не съм победен!

— Защото ви пощадихме. Но откажеш ли да изпълниш моето желание, няма вече да е така.

— Как можеш да искаш от мен да дойда при теб и сам да се предам във властта ти!

— Не искам подобно нещо. Желая да говоря с теб. Не ми се ще да ви избием. Ако дойдеш тук, нищо лошо няма да ти направя, нито пък ще те задържа.

— Истина ли казваш?

— Да.

— Ще мога ли да се завърна при моите хора дори и да не се споразумеем?

— Разбира се. Обещавам ти.

 

— Закълни се в пророка!

— Е, добре! Мохамед ми е свидетел, че ще можеш да си отидеш винаги когато пожелаеш.

— Тогава ще дойда.

— Никак не е зле! — засмя се Пфотенхауер. — Естествоизпитателят Шварц се кълне в добрия стар Мохамед! Завре ли си носа в чужди страни, човек може да преживее много странни неща! К’ви условия ще му поставите?

— Ще поискам да се предаде, в замяна на което ще се отърве без никакво наказание.

— Няма ли да мине твърде леко?

— Не. Нухрите нямат истинска представа колко гнусна и ужасна е търговията с роби. А дори и да го съзнаваха, как да ги накажем? Да не би да вземем да ги застреляме до крак?

— Не.

— Или да ги тикнем в затвор?

— Наблизо няма такъв.

— И изобщо имам ли право да ги съдя?

— Едва ли! Съмнително е дори дали и мюдюрът има правото да ги накаже.

— Съвършено вярно! И през ум не ми минава да върша нещо, което не е моя работа. И освен това разумът ми повелява да проявя милосърдие. Какво ще правим с толкова много хора, след като ги пленим? Да не би да ги помъкнем с нас, та да ни пречат по всички възможни начини и дори може би при удобен случай да вземат да се нахвърлят върху нас? Не, ще ги пусна да си вървят.

В този момент вождът пристигна с една лодка. Шварц поръча да направят кафе и да приготвят лулите, а после заедно с Пфотенхауер отиде в каютата, където посрещна главатаря на нухрите.

Той беше много добре сложен, като се изключат тесните гърди, които имат всички племена, живеещи в крайречните низини и заблатени местности, където вилнее треската. Напряко на челото му се виждаха три успоредни белега. Още докато момчетата са малки, родителите им правят тези резки с нож. Белезите минават за красиви. Освен това предните зъби на долната му челюст липсваха. Нухрите имат обичая да избиват тези зъби на децата, защо, трудно е да се каже. Затова начинът, по който изговарят думите, е доста странен и е много мъчно да се наподоби.

По покана на Шварц вождът седна, изпи си кафето и с голямо удоволствие позволи на чернокожия слуга да запали лулата му. След като дръпна два-три пъти от нея, той издаде доволно, дори блажено ръмжене. Досега бе имал възможност да пуши само лош тютюн, стрит заедно с листа от други растения. Благоуханието и приятния вкус на тази лула го накара да изпадне в екстаз.

 

Шварц поде разговора:

— Ти ми каза, че все още не сме ви победили. Нима смяташ, че е възможно да ни се изплъзнете?

— Не — призна чернокожият с наивна откровеност.

— И какво мислиш да правиш тогава?

— Да се бия до последния човек.

— Какво ще спечелиш от това?

— Ще избием мнозина от вас.

— Без никаква полза!

— А не сме ли принудени да постъпим така? Има ли друг изход?

— Има.

Вождът направи безкрайно смаяна физиономия. За малко да му угасне лулата. Той забеляза тази опасност, побърза да дръпне няколко пъти и попита:

— Ти наистина ли не искаш вече да се биеш с нас?

— Не.

— Но ние няма да ви позволим да ни избиете без съпротива!

— Изобщо не очаквам подобно нещо от вас. Но ти какво смяташ, че ще стане? Победителят или убива победените, или ги превръща в роби. Но аз не желая да чуя нито за едното, нито за другото. Не искам да ви избивам, а и роби не ми трябват. Аз съм християнин.

— Християнин ли?

Вождът се разреви в паметта си, за да си припомни какво ли се разбираше под понятието „християнин“. Най-сетне изглежда в съзнанието му изплува някакъв спомен и той продължи:

— Те не са ли от онези хора, дето имат право да ядат свинско месо?

— Да. Но това не е най-главният белег, който ни различава от последователите на пророка. Нашата религия ни повелява да обичаме вместо да мразим и да правим добро дори на враговете си.

Нухрът проумя, че тази повеля може да бъде много изгодна за него и попита:

— И действително ли се подчинявате на тази религия?

— Да.

— Ти знаеш много добре, че сме твои врагове, нали?

— Разбира се.

— Тогава трябва да ни направиш нещо добро!

— Имам точно такова намерение — отговори Шварц, тайно развеселен от хитрата логика на този човек.

— И в какво ще се изрази това добро?

— Ще зависи изцяло от теб. Кажи ми най-искрено защо ви е наел Абу ал Мот?

— За да ловим роби.

— Къде?

— От селата на ниям-ниямите.

— Какво ви предложи в замяна?

— Храна и пиене, дрехи, каквито носи нашето племе, ни всеки от нас по една пушка и освен това за всеки уловен роб по един Абу ноктах.

— Това е много малко! Значи са ви наели само за лов на роби. Е, защо тогава се бихте срещу нас?

— Защото Абу ал Мот пожела така и защото сме негови другари, негови съюзници и следователно сме длъжни да го защитаваме.

— Но нали разбрахте колко е опасно да си съюзник на един ловец на роби? Вашето приятелство с него ви струва вече мнозина мъртви и ранени.

— Да, мнозина са — отвърна съкрушено вождът. — Твоето мидфа^[53] беше много гладно. Изяде от нас много повече, отколкото малката му уста е в състояние да погълне.

— Ти преброи ли ги?

— Да. Над трийсет убити и дваж повече ранени. А на мнозина дори е простреляна тяхната компирах^[54]! И какво ще стане по-нататък?

— Я ми кажи най-напред чии са тези кораби?

— На един човек от Диакин.

— Търговец на роби ли е?

— Не.

— А богат ли е?

— И това не е. Корабите са единствената му собственост и след като ги изгориш, той ще стане много беден.

— Кой ти каза, че ще ги изгоря?

— Всеки победител ще постъпи така или пък ще ги задържи за себе си.

— А дали ги е дал под наем само за да се предприеме с тях лов на роби?

— Не. Те трябваше да ни откарат до серибата и после да се върнат, но тъй като ногерите на Абу ал Мот бяха изгорени, той ги нае за по-нататъшното пътуване.

— Тогава този човек ще си получи обратно корабите. Кажи му, че му ги подарявам!

— Ще му ги подариш? Господарю, добротата ти е безгранична! Но как и кога да му го кажа?

— Веднага щом се върнеш в Диакин.

— Та нима ще се върна?

— Да, заедно с хората си. Връщам ви свободата.

При тези думи чернокожият изпусна лулата, скочи на крака и извика.

— Свободата ли? Невъзможно! Господарю, ти само се шегуваш с мен!

— Не, говоря напълно сериозно. Всички ще останете живи.

— Всички ли? Значи и аз?

— Всички заедно с теб. Но ще поставя някои условия?

— Кажи ги, кажи ги! — подкани го зарадвано чернокожият. — Стига само да ни е възможно, ще направим всичко каквото пожелаеш.

— Ще предадете всичките си оръжия!

— Ще ги получиш. У дома си имаме достатъчно други.

— Освен това ще забравите вече Абу ал Мот. Няма да правите никакви опити да го намерите, а с вашите два кораба се връщате час по-скоро в селата си.

— С радост ще го направим, с голяма радост!

— Надявам се. Аз ще тръгна оттук само с дахабийето, а ногерите ми ще останат да се погрижат докрай да изпълните това условие. Те ще ви следват. Направите ли опит да се върнете, веднага ще ви нападнат и унищожат. Помни го добре!

— Господарю, радваме се, че ще можем да поемем обратно за дома и нямаме никакво намерение да оставаме. Абу ал Мот ни заряза най-позорно и подло и затова срещна ли го някога пак, с него е свършено.

— Добре, значи се разбрахме и…

— Не, все още не сме се разбрали — намеси се Сивият естествено на немски език. — И аз имам да кажа нещо и ще поставя още едно условие.

Носът му тъй комично се поклащаше нагоре-надолу и насам-натам, че всеки, който го познаваше, би бил наясно, че това условие нямаше да е дотам трагично.

— Кажи го! — подкани го вождът. — Надявам се, че ще ни е възможно да го изпълним.

— Е, добре! Настоявам да си отрежете косите и да ми ги предадете!

Въздействието от тези думи бе твърде силно. Чернокожият страшно се изплаши. Той отстъпи крачка назад, размаха ръце във въздуха, облещи очи, силно извика и после отговори:

— Господарю, не бива да искаш подобно нещо!

— И още как! Искам го. Нали сам чу!

— Но ние не можем да изпълним желанието ти!

— Защо? Тук има достатъчно много остри секакин^[55], а освен това ние разполагаме с няколко макаса^[56], с които ще можем бързо да ги отрежем.

— Защо искаш да ни причиниш такава болка?

— Болка ли? Ако внимавате, изобщо няма да ви заболи!

— Лъжеш се. На други хора лесно можеш да им вземеш компираха, защото носят косите си свободно разпуснати. А нашите фризури са здрави и твърди като камък. Не се знае къде свършва главата и откъде започва косата.

— Ако вие не знаете, аз знам, защото съм табиб^[57] и съм запознат много добре с конструкцията на главата. И да отрежа на някой от вас парченце от черепа, то веднага пак ще му го направя, както си е бил.

— Не, не, господарю! С удоволствие ти вярвам, че си велик и прочут табиб, защото имаш ужасно голям нос, а всички абди знаят много добре, че един човек е толкова по-умен и по-учен, колкото му е по-дълъг носът. Обаче дори и наистина да можеш безболезнено да ни отрежеш косите, все пак няма да вземеш да ни опозориш така, като ни ограбиш нашата украса и ни принудиш да се появим пред жените си без най-голямата мъжка гордост.

— Няма как — не отстъпи Сивия. — Трябва да има наказание!

— Ако искаш да ни накажеш — продължи вождът, скован от страх, — ще ти направя едно предложение. Един нухр^[58] по-скоро ще предпочете да умре, отколкото да се откаже от чара на своите достойнства. Нека чрез жребий се реши съдбата на моите хора. Нека половината от тях получат правото да се приберат с косата си у дома, а другите ще можеш да убиеш и да им вземеш украшението. Освен това ще получиш и компираха на мъртъвците ни.

Това предложение показваше, че той бе силно разтревожен. Колкото по-сериозно вземаше вождът нещата, толкова по-големи усилия трябваше да полагат учените, за да не избухнат в смях. Пфотенхауер попита:

— Значи хората ти ще хвърлят жребий, така ли? Ами ти няма ли да участваш?

— Аз ли? Не, защото съм техен предводител и като такъв стоя над всякакъв жребий. Не забравяй, че ако ми се падне на мен, ще умра и аз!

— Ах, да! Но ти не искаш да умреш, нали? Е, за такова нещо не мога да се сърдя никому, също и на теб. Но чувството ми за справедливост се бунтува срещу това, че един човек във всички случаи ще остане жив, докато другите ще са принудени да предоставят живота си на случайността. Ето защо ще бъда милостив не само към теб, а и към останалите. Отказвам се от косите ви, обаче в замяна искам да ми дадеш своята бонета ал бадшак^[59].

— Моята борната ал лулу^[60]? — възкликна чернокожият, като с двете си ръце направи бързо движение към вече описаната шапка с форма на гугла и чертите на лицето му се изкривиха от ужас. — Господарю, не можеш да искаш такова нещо от мен, не можеш да го искаш! Тази борната е белегът за моя ранг на вожд.

— Това ми е добре известно, но не ме засяга. Помисли си, че така ще спасиш живота на повече от сто нухри, на които иначе би се паднал жребият!

— Нека умрат. Нямам нищо против. Никой шах и нито един малик^[61] не отстъпва своята таджа^[62], без да се бие за нея. Каква ли полза ще имаш от моята шапка, след като сигурно няма да искаш да станеш крал на нухрите!

— Наистина нямам такова намерение. Но ти си победен и трябва да ни дадеш нещо в знак на подчинение и покорство. Има и друг начин да го покажеш — ако се решиш да спечелиш снизхождението ми, като се присъединиш към нас и станеш наш приятел и съюзник. Тогава няма да е нужно да ни даваш нито твоята таджа, нито вашите коси. Напротив, ще получиш от нас някои неща, които могат да са ти полезни, да те радват.

Щом негърът чу тези думи, той пое дълбоко и облекчено дъх и отговори:

— Господарю, ти пак зарадва душата ми. Изживях голям страх. Кажи ми, как мога да стана ваш съюзник!

— Като тръгнеш заедно с нас срещу Абу ал Мот, който така коварно ви изостави на произвола на съдбата.

— Господарю, с радост ще го направя, с голяма радост! — гласеше бързият и енергичен отговор. — Негов дълг беше да ни каже, че иска да бяга. Реши да ни пожертва, за да може той самият да се измъкне и затова заслужава отмъщението ни. Колкото и да е великодушно предложението ти да ни пуснеш да се завърнем у дома си, без да ни вземаш корабите, та дори и нашите оръжия и коси, все пак ще се радваме много повече, ако ни разрешиш да останем при вас и да покажем на този шайин^[63], че не може безнаказано да ни изоставя в беда. С тази своя постъпка той разруши нашия съюз и сега ще сключа с вас нов съюз, за да му потърся отговорност.

— Хубаво! С нас ще се чувствате по-добре, отколкото с него. Вече видяхте, че сме по-силно от Абу ал Мот, тъй че разумът ви повелява да предпочетете нас за съюзници. В замяна на това ще ви подарим живота, оръжията, красивите коси, накратко казано, всичко което е ваше, а също и на теб твоята борната ал лулу. В добавка ще получите една част от заловената плячка. Стадата и припасите на Абу ал Мот ще ни паднат в ръцете, а също и войниците му, на които ще вземем пушките, за да ги дадем на вас. Тогава ще бъдете по-добре въоръжени от всички племена, живеещи по реките или между тях и ще можете лесно да ги подчините.

— Господарю, та това е далеч, далеч повече, отколкото бихме получили от Абу ал Мот! — ликуващо извика нухрът. — Вместо отмъщение и смърт ти ни даряваш с милосърдие и живот. В наше лице ще намерите такива приятели, на които ще можете да разчитате дори и в най-голямата опасност!

— Ще ти повярвам. Освен това ще имате и друго голямо предимство, което щеше да ви липсва при Абу ал Мот. Не само аз съм табиб, но и този ефенди, моят приятел, е още по-голям и по-прочут табиб и от мен. Ние ще се погрижим за вашите ранени, по-голямата част от които сигурно нямаше да могат да бъдат спасени, ако бяхте останали с Абу ал Мот. Ще ти е необходимо ли съгласието на твоите хора, за да сключиш съюз с нас?

— Ти какво мнение имаш за мен? — гордо отвърна вождът. — Аз съм кралят на моето племе и воините трябва да ми се подчиняват. Само не мисли, че сега няма да го направят с радост. Те очакваха смърт, а вместо гибел ще им донеса щастие. Сигурно ще посрещнат тази новина с възхищение.

— Добре, значи отсега нататък сте наши приятели и съюзници. Нека си стиснем ръцете и после се върни на сандала. Ние ще чуем какво ще кажат твоите хора и след това ще дойдем при вас да превържем ранените.

Негърът подаде ръка на двамата и си тръгна, за да се качи в лодката, която щеше да го откара на сандала.

— Е, съгласен ли сте? Добре ли се справих? — попита Сивият Шварц.

— Да — отговори той. — Вярно, че и без нухрите сме достатъчно силни, за да се разправим с Абу ал Мот и Абд ал Мот, но винаги е изгодно да превърнеш враговете в приятели, а и никак не е изключено да се озовем в такова положение, в което това ново попълнение да ни е от полза. Но защо отначало толкова много изплашихте този клетник, поставяйки условието за косите им?

— Щото имах намерение да се докопам до гуглата му. С голяма радост бих занесъл у дома такава етнографска рядкост. Но тъй като се е вкопчил в нея със зъби и нокти, нека си я задържи. Хайде, елате! Да видим к’ви ли физиономии ще направят неговите хора. Изглежда се радват. Чувате ли как реват и крещят?

Двамата не излязоха от каютата заедно с нухра. Бяха останали в нея. Въпреки затворената врата в момента доловиха такава олелия, сякаш разкрещелите се хора щяха да бъдат набивани на кол.

— Ja sefa, ja bacht, ja fahra — 0, блаженство, о, щастие, о, радост! — само тези три думи викаха нухрите, но вдигаха такава дандания, че на човек му се искаше да си запуши ушите.

А когато двамата учени излязоха на палубата, видяха как чернокожите танцуваха и скачаха на своите два кораба, сякаш бяха пощурели.

— Хубава каша забърках! — засмя се Сивият. — Сега ми се щеше да съм психиатър, та да накарам тези обесници да се вразумят.

Вождът се приближи до края на палубата на сандала и им извика:

— Виждате ли как моите хора ликуват? Обзети са от голяма радост и ще ви служат вярно. Ще пожертват дори живота си за вас. А сега елате тук и се заемете с ранените, които имат силни болки и ви очакват!

Преди Шварц да се отзове на тази подкана, той извика при себе си капитаните на двата ногера. Хасаб Мурат получи нареждане отново да натовари своите хора на корабите, а самият той да дойде на дахабийето. Едва тогава реисите научиха, че вече трябва да гледат на нухрите като на съюзници и да се отнасят с тях като към такива. Те посрещнаха новината с голямо задоволство.

Понеже в момента бе много важно да не губят никакво време и отново да тръгнат на път, за да изпреварят Абу ал Мот, всички лодки бяха спуснати с хора, които трябваше да разширят водещия през тръстиката тесен канал. Междувременно двамата немци можеха да окажат помощ на ранените. Когато се връщаха в каютата, за да вземат хирургическите инструменти, те минаха край Сина на тайната и Шварц използва случая да го попита:

— Ти си запознат с реката. Ние трябва да отидем до блатото Husan el bahr. Знаеш ли къде се намира то?

— Да, ефенди, знам го. Когато се връщах от серибата на Абу ал Мот, няколко пъти бях там заедно с Бен Уафа. То е известно с големия брой хипопотами, които живеят в него.

— Кога мислиш ще стигнем там, в случай че попътният вятър не спре?

— Пътуваме ли през цялата нощ, което е напълно възможно, защото през това годишно време няма нито дъждове, нито бури и оттук нататък реката е свободна от тръстика, ще пристигнем утре вечер.

— А може ли и пешеходец да стигне в този срок дотам?

— Да, ако върви бързо. Той има възможност да поеме в права посока, докато ние сме принудени да следваме завоите на реката.

— Никак не ме радва да чуя подобно нещо. Не е изключено Абу ал Мот да тръгне към блатото.

— Тогава ще трябва да постъпим както през изминалата нощ. Ще впрегнем лодките пред корабите. Това няма да ни струва големи усилия, защото сме достатъчно многобройни, за да се сменяме по-често. Нухрите ще ни бъдат твърде полезни, тъй като са далеч по-добри гребци от асакерите.

— Ела с нас в каютата да пренесем заедно сандъчетата с медикаменти и хирургически инструменти. Ти си сръчен и можеш да ни помогнеш при превързването на ранените.

Словакът също чу тези думи. Той веднага се приближи и каза:

— Ефенди, и аз притежавал сръчност значителната. Вече бил съм превързвал рани безбройните. Разказвал бил веднъж на вас за щъркела с крака счупения и от мен превързания. Искам помагам и на нухри застреляните и ранените!

— Добре, почакай!

Шварц и Абд ас Сир влязоха в каютата, а през това време Сивият остана при словака, за да използва удобния случай да се помири с него. Дребосъкът реши да го накаже, като изобщо не му обръщаше никакво внимание. Той стоеше до него и се преструваше, че не го забелязва. Имаше не една, а две причини да се сърди на Сивия. Първо, немецът го беше обидил в областта на науката и второ, говореше му на „ти“. Бащата на единайсетте косъма бе помолил Шварц, когото обичаше и почиташе, да се обръща към него на „ти“, понеже и Вагнер, предишният му господар му беше говорил на „ти“. Шварц изпълни това негово желание. Пфотенхауер бе последвал този пример, но по мнение на дребосъка, без да има такова право. Синът на едрата шарка, който беше много чувствителен на тема чест, допускаше да се обръщат към него на „ти“, когато се приказваше на арабски, защото тогава можеше да отвърне със същото, но заговореше ли се на немски, той бе на мнение, че има право да изисква учтивата форма на местоимението в трето лице множествено число. И страшно се ядосваше, че Пфотенхауер не се съобразява с това.

— Значи и ти можеш да превързваш рани? — попита го дружелюбно ученият. — Радвам се, защото така работата ни много ще се облекчи.

— Аз можем превръзва далеч по-добре от някой други, въобразяващи си ученост — отговори презрително дребосъкът, без изобщо да погледне немеца. — Аз могат варят и намазват катаплазма^[64] и мехлеми благотворните и отварящите циреи.

— Как? Ти знаеш какво е катаплазма? — Той изрече тези думи с най-добри намерения, но си взе белята с дребосъка! Словакът му отвърна гневно:

— Да не го смятате за чудо невиждано? При таквоз богато образование кат’ мойто катаплазма и пластири са ми като фасул най-простия! Изучавали съм катаплазма, каталог и дори катастрофа!

— Аха! Е, и какво е това каталог?

— Каталог съм събитие тъжно и потресаващото, например кат’ земетресение подземното.

— А катастрофа? — продължи да разпитва Сивия. Той взе твърдо решение, въпреки объркването на каталог с катастрофа, този път да не спори със словака.

— Катастрофа съм книга и списък за ниви притежаваните и землища към тях спадащите.

Тъй като объркването на понятията вземаше по-големи размери, отколкото първоначално бе предположил Сивият, от устата му се изплъзна следното:

— Но една такава книга съвсем не е катастрофа, а се нарича кадастър или поземлен регистър! Ти си цял факир в объркването на понятията! Наистина не мога да проумея как…

— Я мълчали сте! — сопна му се словакът, като се обърна към него и го прониза с гневен поглед. — Щом вий не разбирал мен и аз не могъл разбрал вас! Аз не оспорвал ученост вашата и вий не могли оспорват познания моите! Дори и аз съм направил нявга обърканица невинната, то аз все бил човек учтивият и снизходителният, а вий винаги съм бил човек на неучтивостта грубата и обидната!

— Аз ли? — попита Пфотенхауер съвсем слисан от необикновения гняв, лъхащ от думите и погледите на дребосъка. — Заради някакво си дребно възражение не бива веднага да се лютиш толкова много!

— Аз не бил разярен само зарад отговора възразителния, а и зарад нарушенията честите и титулуващите! Вий разбрахте ли сте ме?

— Не, не те разбирам. Защо намесваш тук титулуването?

— Туй не знайте вий? Не схващали сте? Аз винаги обръщал се към вас с „вий“ множественото, но вий сте казвали на мен все „ти“ единственото. Ний двама не правил заедно побратимство. Ако вий оттук насетне продължили употребяват „ти“ единственото, тогаз и аз не говорят вече на „вий“ множественото. Аз следователствал съм и вий следователствал сте, значи ний съм на стъпало съвсем еднаквото. Сега вий имал избор решителният! Аз говорят с вас „вий“ или говорят „ти“ според съвсем как говорят вий с мен!

Всичко това бе толкова неочаквано, че Сивия не успя веднага да намери отговор. Той направи такава физиономия, която сигурно беше още по-слисана от физиономията му на времето, когато неговият учител му задал онзи прочут въпрос. Но отговорът му и без друго щеше да е твърде закъснял, защото словакът му обърна гръб и го заряза. Точно тогава Шварц се върна от каютата и видя израза, изписал се по лицето на Сивия, чийто нос бе провиснал така, сякаш учения го бяха заловили скришом да тършува за някакви лакомства и го бяха смъмрили. Шварц видя и дребосъка, който се отдалечаваше с горда походка и веднага разбра случилото се. Засмя се и попита:

— Пак ли се скарахте с него?

— Да, здравата ме скастри — отвърна Пфотенхауер. — Този обесник е много зъбат! Каза ми да не му говоря повече на „ти“, а на „вие“, защото иначе и той щял да мине с мен на „ти“.

— Тъй ли каза! Е, не мога да не му дам поне известно право, драги приятелю.

— Големи благодарности! Сега остава само да ми рече Нац или направо Нац Птичаря! Туй би било най-подходящата катаплазма!