Карл Май
Керванът на робите (2)

2. Газуах

Там, където Бахр ал Газал, Реката на газелите, навлиза в земите на негрите бонго, по десния й бряг се виждат само единични палми „далеб“, чиито тъмнозелени ветрилообразни листа се поклащат замечтано на лекия ветрец. По левия й бряг до самата вода се спуска гъста гора от мимози. Увисналите по клоните кичури изсъхнала трева ясно показват докъде обикновено се покачва водата по време на дъждовния период.

Във водата имаше големи острови, образувани от струпването на цели купища треволяци и коренища, а между тях растяха дълги и широки пояси от ом суфах^[1], които още повече стесняваха и без друго тясната в момента река.

Почти изцяло скрит от високата тръстика, сред нея се беше притаил ногер, една от онези рибарски ладии с платна, които се срещат често по горното течение на Нил. Поставената в средата на плавателния съд главна мачта беше свалена, също както и по-малката в предната част на ладията. Онзи, който не знаеше нищо за присъствието на ногера, лесно можеше да мине по реката близо до него, без да го забележи.

Беше ясно, че толкова грижливо скритата ладия в момента не се използваше, и въпреки това на нея имаше хора, които съвсем не стояха бездейно.

Пет или шест робини бяха коленичили една до друга и стриваха на брашно зърна от дура върху мурхагата. Тази мурхага е специален камък, който почти по нищо не се различава от мелничните камъни, намерени в околните жилища. Навлажнената дура се насилва във вдлъбнатината му, а после с голяма мъка се мачка и стрива на брашно с помощта на ибн ал мурхага^[2], един по-малък камък. Този примитивен начин на мелене, при който от лицата на робините в тестената каша се стичат капки пот, е извънредно измерителен и отнема твърде много време. След като едно такова клето същество се трепе от ранни зори до късна нощ, резултатът от труда му едва покрива нуждите за ежедневната прехрана на десет-петнайсет души.

Получената чрез това мокро мелене гъста каша е в основата на цялата Суданска кухня. Изпече ли се върху тъй наречената дока^[3], от нея става кисрах — червеникавокафяви чудесни питки, обичайния хляб в тази страна. Ала варена с вода, от кашата се получава лукмах — нещо като пудинг, който обаче едва ли би предизвикал възторг у някой европеец. Споменатите кисрах служат за храна по време на всяко продължително пътуване. Ако се оставят да киснат във вода и да ферментират, от тях става мерисах — възкисело питие, което се употребява навсякъде по тези земи.

Под чергилото на кърмата на платнохода двама чернокожи се бяха заели да сучат въжета от лико на палмови листа. Същевременно те тихо разговаряха. Погледите, които хвърляха към робините, показваха, че те не бива да чуят нито дума.

По лицата на чернокожите се виждаха тъй наречените „гулуф“ — на всяка буза по три издути белега, които бяха сигурен знак, че са били отвлечени. Когато ловът на роби се увенчае с успех, по-младите пленници от мъжки пол получават тези шест резки като вечен и незаличим белег на робството. Раните им се натриват с пипер, сол и пепел, за да се забави процеса на заздравяване и след това да останат по възможност по-издути и забележими белези.

Облеклото на двамата се състоеше само от неголямо парче плат пред слабините. С помощта на някакво засъхнало лепкаво вещество косите им бяха вдигнати в твърда и висока, цилиндрична прическа, чиято форма напомняше смачкан клак^[4] без периферия. Те разговаряха на диалекта на негрите беланда, в който всички думи, означаващи нещо духовно или сетивно, са заети от арабския език, като същото явление се наблюдава повече или по-малко във всички Судански говори. При това те не употребяваха личното местоимение „аз“ за първо лице единствено число, а използваха имената си.

— Лобо е тъжен, много тъжен! — прошепна единият. — Но Лобо не бива да показва, че е тъжен.

— Толо също е тъжен, много по-тъжен от теб — отвърна му другият също тъй тихо. — Когато отвлече Лобо и Толо, Абу ал Мот изби цялото семейство на Лобо, а бащата и майката на Толо избягаха. Те са все още живи, но клетият Толо не може да отиде при тях. Затова е двойно по-тъжен.

Той говореше в трето лице, но имаше предвид себе си, тъй като се казваше Толо.

— Защо Лобо да е по-малко тъжен от теб? — попита първият.

— Нали неговите родители, братя и сестри бяха избити, значи е по-нещастен от теб. А — тук той сниши гласа си толкова, че неговият другар по неволя едва успя да го разбере, — какво е длъжен да направи всеки беланда, когато белият човек избие близките му?

Той хвърли загрижен поглед към робините, за да види дали не подслушват, след което заплашително извъртя очи и отговори:

— Да си отмъсти! Той трябва да убие Абу ал Мот!

— Да, трябва, но не бива да говори за това!

— Но може да го каже на приятеля си Толо. Той няма да го издаде, а ще му помогне с нож или стрела, натопена в отровния сок на дингила^[5].

— Но после ще ни бият до смърт.

— Няма, ще избягаме.

— Не знаеш ли колко е трудно? Белите ще ни преследват с кучета, които сигурно ще ни открият.

— Тогава Толо сам ще се убие. Няма да допусне да го бичуват, а и без друго не иска да живее, щом не може да бъде при родителите си. Белият не мисли, че и чернокожият човек има сърце, а той има по-добро сърце от арабина и много обича майка си и баща си и иска да е заедно с тях или да умре. Нима си сигурен, че ще оживеем, ако останем тук? Ние сме собственост на белия и той може да ни убие и при най-малкия пристъп на гняв. Щом предприеме някой газуах^[6], ще трябва да тръгнем с него и да се бием срещу братята си в негов интерес. Тогава също можем да бъдем убити. Но Толо не иска чернокожите му братя да бъдат пленени и превърнати в роби!

— Мислиш ли, че скоро ще има газуах?

— Да. Защо онези жени от толкова много дни правят брашно от дура? Не виждаш ли, че ще пекат от него кисрах? А арабинът нарежда да се правят такива големи запаси от кисрах само когато са му необходими като провизии за някой газуах.

Лобо плесна с ръце, направи учудена физиономия и каза:

— Колко си умен! Лобо нямаше да се досети. Той си мислеше, че походът ще бъде предприет едва след завръщането на Абу ал Мот от страната на хомрите.

— Абд ал Мот^[7] също може да го предприеме, ако пожелае. Той е вторият предводител в серибата, а Абу ал Мот е първият. Когато първият не е тук, заповядва вторият. Защо вчера и завчера на хората бе наредено да чистят пушките и да наточат ножовете? Предварително никой не знае какво ще става, но скоро все нещо ще научим.

— Знаеш ли накъде ще се отправим?

— Откъде може Толо да знае! Дори белите войници от серибата не го научават предварително. Знае го само Абд ал Мот, а…

Той млъкна, приведе се над работата си и започна да усуква влакната на въжето тъй трескаво и усърдно, сякаш това занимание изобщо не му даваше време да си отвори устата. Неговият другар последва примера му. И двамата бяха забелязали, че до ногера бе спряла лодка с един човек, който се изкачи на палубата му.

Той беше бял. Гъста черна брада покриваше голяма част от лицето му, придобило от слънчевия загар цвета и вида на щавена кожа. Чертите му бяха сурови, а погледът — мрачен. Беше облечен в тесен бял бурнус, стегнат около кръста с пояс, от който стърчаха дръжките на нож и два пистолета. Голите му крака бяха обути в зелени чехли, а на главата си носеше зелен тюрбан, в знак на това, че води произхода си още от пророка Мохамед. Ръката му държеше дълъг дебел бич от кожа на хипопотам.

— Абд ал Мот! — прошепна Лобо на своя другар.

— Тихо, мълчи! — боязливо му отвърна той.

Значи този бял беше вторият предводител на хората от серибата. Наричаше се Слуга на смъртта, докато първият командващ се казваше Баща на смъртта. Мъжът спря за малко при робините. Сега те заработиха с двойно усърдие, но изглежда старанието им не го трогна, защото грубо им извика:

— Аллах да ви унищожи! Нима искате да крадете от времето му, мързеливки такива! Днес питките трябва да бъдат изпечени, защото утре тръгваме на път, а вие все още не сте смлели брашното!

Той безразборно ги заудря с бича си така, че улучените жени запищяха от болка, но не посмяха нито за миг да прекратят работата си. После Абд ал Мот се приближи до двамата негри беланди. Погледа ги минута-две, след това взе едно въже, за да провери как е изработено, хвърли го пак на земята и нанесе на всеки от тях по няколко удара, от които кожата на ударените места веднага бе разкъсана. Чернокожите само стиснаха здраво зъби, но не издадоха никакъв звук, а продължиха работата си без прекъсване.

— Навярно не ви е заболяло достатъчно, а? — изсмя се безсърдечно белият. — Следващият път ще бъдете принудени да виете от болки, лентяи такива. Паднете на колене, когато ви говоря!

Заповедта му бе придружена от още няколко удара. Негрите коленичиха на земята, което преди това не смееха да сторят, за да не прекъсват работата си. Той ги измери с безчувствен поглед, тегли на всеки от тях по един ритник и продължи:

— Вие сте беланди. Познавате ли добре вашите земи?

— Да, господарю — отговори Толо, без да вдига поглед.

— Чували ли сте за селото Омбула?

— Толо често го е посещавал.

— Какво си правил там?

— В него живее сестрата на майка ми заедно с мъжа си и децата си.

— Значи имаш роднини в Омбула! Колко са семействата там?

— Много са, господарю, много повече, отколкото в другите села — отговори негърът, който както и повечето си събратя можеше да брои най-много до двайсет.

— Добре ли е укрепено селището? — продължи да разпитва арабинът.

— Заобиколено е с двойна ограда от трънливи клони.

— Околността открита ли е или има гора?

— Там растат храсталаци от субах^[8], сред които стърчат лу-бахн^[9].

— Отглеждат ли жителите му много добитък?

— Не, господарю, те са бедни.

Ловците на роби предпочитат добитъка пред пленниците. Животните имат за негрите толкова голяма стойност, че при нападение чернокожите се опитват да спасят преди всичко тях и често жертват дори децата си. Беландът бе дал отрицателен отговор, за да накара арабина да се откаже от нападението над селото, където той имаше приятели и роднини. Но Абд ал Мот прозря мислите му. Шибна го два-три пъти с бича си по гърба и му изрева:

— Куче, не лъжи, иначе ще те бия до смърт! Кажи ми истината или ще смъкна месото ти на ивици от костите. Има ли много добитък в селото?

— Да — призна от страх Толо.

— А хората добре ли са въоръжени?

— Със стрели, копия и ножове.

— Никой ли няма пушка?

— Никой, господарю.

Абд ал Мот продължи разпита, като го заплаши:

— Ако намеря или видя една-единствена пушка, с бича си ще ти изкарам черната душа от тъмнокожото тяло. Знаеш ли всички пътища около селото?

— Да.

— А Лобо?

— И той.

— Ако тръгнем утре сутринта, кога ще пристигнем там?

— Вечерта на третия ден, господарю.

— Добре, реших да нападнем Омбула, за да можем да дадем роби и добитък на Абу ал Мот, когато дойде, и нека види, че не сме стояли със скръстени ръце. Вие двамата ще ни водите и мога само да ви посъветвам хубаво да си свършите работата. Остана ли доволен от вас, ще ви продам на някой добър господар, който няма да ви бие дори когато мързелувате. В противен случай ще ви закопая там, където живеят много ардах^[10], та живи да ви изядат. Запомнете го и двамата, чернокожи негодници такива, а сега да ви попитам: ще ми служите ли вярно и предано?

— Да, господарю!

— В момента ми обещавате, обаче аз нямам доверие на нито едно черно куче. До тръгването ни ще стоите тук на ногера и няма да го напускате. Ще ви оставя един пазач и ще му заповядам да ви застреля веднага щом се опитате да слезете от платнохода. А по време на похода ще ви вържа на краката тежести, за да ви се изпари желанието да бягате. А сега продължавайте работата си, без да бъбрите, иначе ще наредя да ви зашият устата, та да пукнете от глад и жажда. Знаете, че не ви заплашвам само ей така, а често съм го правил.

Той нанесе на всеки по още един удар, а после си тръгна и се качи в лодката си. Двамата негри видяха как тя изчезна сред високата тръстика, но се опасяваха, че той скришом ще ги наблюдава оттам, и затова продължиха мълчаливо да работят, докато го зърнаха да се появява на брега и да поема по тясната пътека, водеща през гората от мимози.

Едва тогава Толо се осмели тихо да пошепне на приятеля си:

— Видя ли, че Толо беше прав — походът започва още утре.

Лобо посегна с ръка към гърба си, който го болеше, скръцна със зъби, извъртя заканително очи така, сякаш искаше те да изскочат от орбитите си, и отговори:

— Значи към нашите земи, към Омбула. Аллах, Аллах! Нашите приятели ще бъдат превърнати в роби!

— А ние трябва да водим белите! Ще го направим ли?

Лобо позабави отговора си. Изобщо той изглеждаше духовно по-малко надарен от другаря си по нещастие.

— Защо нищо не казваш? — попита го Толо. — Нима ще водим арабите и ще им помагаме да убиват и пленяват черните ни братя?

— Не — категорично отговори Лобо. Той беше взел вече решение. — Ще избягаме. Но тогава няма да можем да убием Абу ал Мот, а нали така искахме. Той все още не се е върнал.

— Вместо него ще убием Абд ал Мот. Тора е кажи-речи същото. Пречукаме ли го, утрешният поход сигурно ще се провали и ние ще спасим жителите на Омбула.

— Дали ще ни благодарят? А как ще го убием? През деня е съвсем невъзможно, а през нощта той спи между пазачите. Ще ни заловят. Няма ли да е по-добре, ако не се излагаме на толкова голяма опасност?

Толо отлично разбираше правотата на тези думи. Затова взе да размисля. Но ето че в този момент отвъд гората се разнесе ужасен шум. Човешки гласове запяха, заликуваха, закрещяха. Към тях се присъединиха направо неописуемите звуци на използваните в Судан музикални инструменти. Изглежда това накара замислилия се негър бързо да стигне до някакво заключение. Той каза:

— Чуваш ли веселата глъчка? Абд ал Мот им е казал, че утре ще започне газуахът. Сега ще развеят знамето и ще се допитат до магьосника.

— Той ще е благосклонно настроен към похода и те ще се вслушат в думите му, защото е благочестив факир. Всъщност и ние би трябвало да му се подчиним, макар да не се молим на Аллах като нашите мъчители.

— Не. Толо няма да се подчини на факира, а на едно съвсем друго същество.

— Кого имаш предвид?

— Великият шейх, който живее над звездите и е безсмъртен, който всичко вижда и възнаграждава или наказва всяка постъпка.

— Разказвал си на Лобо за него, но Лобо не може да го види.

— Той е навсякъде като въздуха, който също не се забелязва.

— А може би чужденецът, дето ти е разказвал за него, те е излъгал!

— Не. Онзи бял чуждоземен беше касис^[11] и добър човек и никога не изричаше лъжи. Той ми разказваше за великия всемогъщ шейх, който създал небето и земята, а също и хората. Шейхът им заповядал да бъдат добри и благочестиви, но те не го послушали. Тогава той им изпратил от небето своя син, който им донесъл милост, а в замяна на това те го убили. Според неговото учение хората трябвало взаимно да се обичат и да вършат само добрини. Касисът ни донесе тъкмо това учение. Ние го обикнахме и повярвахме на думите му. Но тогава дойдоха ловците на роби и го убиха. Толо още помни всички негови думи и ще постъпва според тях. Любовта му повелява да отиде при родителите си и да спаси селото Омбула. И той ще го направи дори и да му струва живота. И синът на шейха, дето е на небето, също е умрял без да роптае. А който умре, като върши добрини и следва законите на великия шейх, той не е мъртъв, а отива горе на небето при сина на шейха, за да живее при него и да стане безсмъртен.

Негърът говореше пламенно с глас, от който личеше пълното му убеждение. Но другият поклати глава и каза:

— Лобо не разбира думите ти, но ти никога не си го лъгал и затова той ще ти повярва и ще направи същото каквото направиш и ти. Ако Лобо беше видял касиса и бе чул това учение, сигурно щеше да бъде убеден също като теб. И тъй, ще избягаме и ще спасим Омбула!

— Да, и ще убием Абд ал Мот, като наказание за злодеянията му, тъй че утре замисленият газуах няма да може да започне.

— Но нали според волята на великия шейх, за когото говориш, трябва да вършиш на хората само добро? А ти искаш да убиеш арабина!

— Това не е никаква злина — отговори негърът с такъв тон, който доказваше, че изглежда не беше особено вещ по библейските въпроси.

— Лобо ти вярва. Но дори и да успеем да го пречукаме, как ще се измъкнем после? Няма да можем да намерим лодка, тъй че ще бъдем принудени да вървим пеша, а така кучетата бързо ще ни догонят!

— Не бива да си толкова нерешителен — отвърна му другият, — защото великият шейх на небето ще ни закриля. Едва на сутринта ще открият убийството на Абд ал Мот и бягството ни. А тогава ще сме толкова далеч, че никой няма да може повече да ни настигне. Ще вземем оттук колкото е възможно повече кисрах, за да не гладуваме по пътя.

— Нима твоят велик шейх не е забранил и кражбата?

— Така е. Значи няма да го правим. Но навсякъде ще намерим корени, плодове и вода и ще можем да утолим глада и жаждата си.

Изглежда Лобо все още се колебаеше. Заби поглед замислено пред себе си, а после каза:

— Но как ще напуснем ногера, щом като Абд ал Мот ще ни изпрати пазач?

— Ще изчакаме, докато заспи.

— Няма да заспи. Сигурно ще получи заповед да не ни изпуска из очи.

— Е, тогава ще убием и него.

— Това не е добро дело, а е злодеяние!

— Пазачът също е зъл, защото сигурно ще е бял, някой арабин. Ако умре, ще си получи заслуженото. Навярно ще е от хората, които ни плениха.

— Но ти ми каза веднъж, че една от повелите на шейха на небето била да вършиш добро и на враговете си, а ти искаш да им причиниш само злини.

— Самите те са си виновни — каза Толо, като енергично поклати глава, сякаш с това искаше да сложи край на съмненията си. — А сега мълчи и работи, пазачът идва!

Лодката отново се приближи. В нея седеше друг бял, който се качи на борда. Изглеждаше много ядосан, че са го изпратили на ногера и така го бяха изключили от веселбата, предхождаща обикновено всеки газуах. Той подхвърли на робите няколко заплахи и седна близо до тях с бич в ръка. Те продължаваха да работят с напрегнато усърдие. Не биваше да рискуват да поведат разговор, но затова пък толкова по-съсредоточено мислеха за своя план. Толо бе твърдо решен да убие Абд ал Мот и пазача. Онова, което бе запомнил от поученията на мисионера, съвсем не влизаше в противоречие с езическите му възгледи. Той умееше добре да съчетава едното с другото. Лобо беше по-малко находчив от него. Като повечето бавно мислещи и трудно схващащи хора и той не можеше тъй лесно да възприеме нови убеждения, влизащи в противоречие с досегашните му разбирания. Но вземеше ли веднъж някакво решение, твърдо се придържаше към него, и го следваше с цялото си сърце и душа, доколкото това бе възможно за неговия ум. Той не бе в състояние много добре да схване как така можеш да убиеш двама души и при това пак да следваш волята на добрия „шейх на небето“.

Горският пояс от мимози, разпрострял се върху левия бряг на реката, бе много дълъг, но никак не беше широк. Той бе пресечен от няколко тесни пътя, идващи откъм водата. Ако човек тръгне по някоя от тези пътеки, само след пет минути ще остави гората зад гърба си, а пред него ще се ширне просторна открита равнина.

Хората на юга наричат всеки път, който се вие покрай реката, „дарб тахтани“, тоест „долния път“. А пътеката идваща отстрани, значи перпендикулярно към течението на реката, носи името „мишрах“. Обикновено всяка мишрах се спуска от високия бряг. Заради ежегодните наводнения на Нил жилищата на хората трябва да са разположени нависоко и ето защо най-често селищата се намират край някоя мишрах. Ловците на роби особено много обичат да строят серибите на такива места, откъдето минава подобна пътека, водеща надолу към ниския бряг. Такъв бе случаят и със серибата Ом ат Тимса.

Остави ли човек гората зад гърба си, изкачвайки се нагоре по речния бряг, скоро се изправя пред висока ограда от трънливи клони и храсталаци, зад която се намират токулите на селището, създадено от ловците на роби. Оградата му бе достатъчно здрава, за да ги защити от хора и диви животни. Всяка сериба е заобиколена от подобна бодлива стена, която наистина не е в състояние да устои на европейските оръжия, но предлага пълна сигурност срещу сгрели и копия. На входовете и изходите няма врати в нашия смисъл на думата, а за затварянето им са достатъчни клони от трънливи храсти. Впрочем на тези места през нощта се поставят стражи и за тях обикновено се издигат на колове високи наблюдателници, които много приличат на стражевите кули на руските казаци.

Серибата Ом ат Тимса имаше значителни размери. В нея се намираха повече от двеста токула, чиито основи се състояха просто от нахвърляна земя, а стените и покривите бяха направени от тръстика. Всичките имаха кръгла форма и всяка от тях бе оградена с трънлив плет. Те образуваха нещо като село, разположено от вътрешната страна на общата ограда, с форма на окръжност.

Вратите на колибите изобщо не се заключваха. Сред жителите на една сериба не се срещат случаи на кражба. Токулите се пазеха единствено от доста странните представи за собственост на туземното население.

Пътеките, водещи между тях, бяха поддържани твърде чисти. Но затова пък толкова по-ужасна бе гледката извън външната ограда. Там имаше големи купища боклуци, отпадъци и нечистотии, та дори и разлагащи се трупове на роби, умрели от естествена смърт или от пребиване. От тях се разпространяваше такава воня, която никой европеец не би могъл да издържи. Там бе и сборното място на какви ли не грабливи птици. Кучетата на ловците на роби също се навъртаха наоколо, а през нощта към тях се присъединяваха хиени и други диви животни.

Недалеч от серибата се намираше тъй наречения „мурах“ — обградено място, където наличният добитък прекарва нощта, защото през деня го оставят да пасе на свобода. Изпражненията на тези животни се събираха грижливо и се сушаха на слънце, а вечерта се откарваха в мураха и се подпалваха. Гъстият дим, който се образуваше, предлагаше на хора и животни известна защита срещу ужасната напаст „баудах“, хапещите мухи на Судан. Хората се заравяха до шия в пепелта от тора, образувал пласт с дебелина близо метър и така, като оставим настрана миризмата, черната кожа на негрите се покриваше с отвратителен сив слой, твърде неприятен за окото на европееца, но който според мнението на туземците е както красив, тъй и здравословен.

В средата на серибата се издигаха два токула, отличаващи се с особено големите си размери. Това бяха жилищата на двамата предводители, Абу ал Мот и Абд ал Мот.

Тъй като една колиба е предназначена не само за един-единствен обитател, при големия брой на токулите можеше да се предположи, че жителите на серибата бяха не по-малко от петстотин. Наоколо пасяха многобройни овце и говеда. Имаше също коне и камили, но само през това годишно време. Обикновено през дъждовния период или малко след него те измираха.

Истинският собственик на една сериба се появява извънредно рядко в нея. Тези господа си стоят у дома в Хартум или където е постоянното им жилище. Изобщо не им минава и през ум лично да вземат участие в лова на роби, а изпращат свои заместници, които се наричат „уокала“ и притежават почти неограничени пълномощия.

Съществуват два типа „уокала“ — „раисхан“, капитани, и „наутия“, моряци. Тези хора са необходими, защото най-често ловът на роби се предприема по вода малко след дъждовния период. Наемат се също „саядин“ и „асакер“. Първите са ловци и имат задължението да се грижат за снабдяването с прясно месо. Вторите са войници, набрани от каква ли не бяла и цветнокожа паплач, безсъвестни хора, напълно скъсали с Божиите и светските закони, които не могат да се покажат никъде, защото все нечия ръка ще се протегне към тях, за да ги накаже.

Споменатите „уокала“ получават доста големи заплати и освен това често вземат и специална част от печалбата. На другите наемници месечното възнаграждение е до десет талера плюс храната. За всичко останало всеки трябва да плаща сам и то на най-високи цени. Ето защо обикновено на тези хора не им остава нищо или съвсем малко. Ако плячката е добра, понякога се случва заплатата на хората да се изплати с роби. Тогава негърът става собственост на войника телом и духом и притежателят му може да прави с него каквото си поиска — да го бие, да го осакати или дори да го убие.

Всеки подофицер, наричан „булук“, командува по двайсет или двайсет и пет войници. Воденето на сметките се поема от някой „булук емини“, който трябва да умее да чете, да пише и да смята, а обикновено е също и по-нисш духовник, факир. Същевременно той изпълнява и службата на магьосника, определя щастливите и нещастните дни и лекува всевъзможни телесни и душевни страдания с талисмани, които сам изработва и продава на добри цени. Много опасно е, ако някой си навлече враждата на такъв човек.

Когато се организира газуах, шейхът на областта, където е разположена серибата, бива принуден да предостави на разположение негрите си като носачи и шпиони. В замяна на това, след приключването на грабителския поход, го обезщетяват с крави, което за него е, разбира се, за предпочитане пред заплащането с роби. Моментът на тръгване се определя от факира, който за всеки ден от годината умее да предрича дали ще е щастлив или не.

Веднага щом предводителят обяви, че ще има газуах, се издига бараха^[12]. То е направено от голямо четириъгълно парче червен плат, на което са извезани символите на мохамеданската вяра или първата сура от Корана.

Развее ли се знамето, всеки разбира, че е взето решение за грабителски поход и участниците в него се отдават на необуздано веселие.

Абд ал Мот съобщи на двамата беланди за намеренията си, естествено едва след като бе научил от факира, че следващият ден ще е щастлив. После се върна в серибата и накара да побият знамето. Ликуването на хората, първи съзрели този радостен знак, накара всички останали да изскочат от токулите. Извадиха музикалните инструменти. Насъбра се огромна тълпа и войниците домъкнаха всички налични запаси от мерисах, за да повишат градуса на щастливото настроение с опияняващото питие.

Факирът се появи, държа въодушевяваща реч и започна да предлага за продан талисмани, които трябваше да предпазят хората в предстоящата битка от нараняване и смърт. После музиката засвири — но само каква музика бе това!

Можеше да се види и чуе тъй наречената „рабабах“, една много примитивна китара с три струни, тръбообразния „булонк“, изработен от издълбано дърво „кама“, „ногара“, бойния барабан, направен от кух ствол на дърво, „дарабука“, един вид по-малък барабан, който се бие с ръце, освен това писукащи свирки, огромни рогове, чиито ужасни звуци наподобяват биволски рев, каменни кастанети — кратуни, в които при тръскане трополят дребни камъчета, рогове от антилопи, чиито звуци приличат на скимтенето на измръзнал пес, малки и големи пищялки, имитиращи всевъзможни животински гласове и особено гласовете на птици. Онзи, който нямаше музикален инструмент, ревеше и крещеше както си искаше. Мнозина импровизираха много странни шумове. Един удряше с тояга по купчина сухи съчки, друг пък дърпаше опашката на едно куче, тъй че животното можеше да ти скъса сърцето с „музиката“ си. Трети въртеше около себе си завързана за връв тенекия, за да възпроизведе свиренето на бурята. Накратко казано, това бе ужасен концерт, прекъснат само за минута-две, когато факирът подкани героите да подемат песента на ловците на роби. Негодниците се подредиха един срещу друг в две редици и запяха:

„U marran basahli!

U marran alei dschebal, U marran antah el woara, El es soda kubar. U marran basahli!

U marran ketir hami, U marran fi woar kan ro dami;

U marran katach barrut, Jentelik е reqiq schi dali!“

Това означава:

„И пиенето е моята радост!

И после навън в планината, и навън в гората, където живее лъвът.

И пиенето е моята радост!

И обзема ли ме безумна смелост, тогава потича кръв в пустинята.

И после ще загърми барутът и ще доведа роби у дома!“

Но какви бяха само гласовете, които пееха тази песен! Един ревеше като лъв, а друг като гласовита северноамериканска гигантска жаба. Третият пък пищеше с най-висок фалцет, а четвърти проточено ръмжеше песента като контрабас. Всъщност мелодия нямаше, всеки пееше така, както му позволяваха възможностите на гласа. Само думите бяха изговаряли хорово, понеже с високо вдигнати ръце факирът точно отмерваше такта. Но го вършеше по такъв начин, че ако се намираше на някое друго място, незабавно щеше да бъде откаран в лудница като съвършено безнадежден случай.

Когато песента свърши, пиенето и музиката отново започнаха. Подеха и танц, имитирайки въртящия се дервиш. И така, непрекъснато редувайки музика, песни и танци, веселбата продължи до късна нощ, докато не остана вече и капка мерисах.

 

Шумът прехвърляше гората и достигаше до реката и ногера. А там двамата негри седяха пред пазача, който не изпускаше от ръка бича си. Робините бяха отведени в серибата, за да пекат питките.

От време на време надзирателят ставаше, да се поразтъпче няколко минути. При това мърмореше ядно в брадата си, че не можел нито да пее, нито да пие заедно с другите.

Малко след полунощ Абд ал Мот пак дойде на борда, за да провери дали поста изпълнява дълга си. По-късно, след като си беше вече отишъл, в серибата всичко утихна. Пияните ловци на роби налягаха да спят и скоро захъркаха. Когато пазачът отново тръгна да се поразходи, Лобо прошепна на своя другар:

— Белият е разгневен, но макар че не изпуска из ръка бича си, не ни бие. Затова Лобо няма желание да го убива.

— Но тогава как да избягаме?

Няма ли да е по-добре да го стиснем за гърлото, та да не може да вика? Същевременно ще го вържем и ще му запушим устата.

— Толо също предпочита да постъпи така и да не го убива, обаче един-единствен вик може да ни погуби.

— Лобо има силни ръце. Тъй ще го сграбчи, че човекът изобщо няма да има възможност да извика.

— А докато го държиш здраво, Толо ще го върже. Може и така. Въжета имаме предостатъчно.

— Кога започваме?

— Ще изчакаме още малко, тогава всички бели ще са заспали. Но лодката не е тук. През нощта я отнасят в серибата.

— Тогава ще плуваме.

— Нима Толо забрави, че в реката има много крокодили? Нали затова серибата носи името Ом ат Тимса.

— Толо предпочита да го изядат крокодилите, отколкото да заведе белите до Омбула.

— Лобо също. Добрият шейх на небето ще ни закриля, защото току-що подарихме живота на пазача.

— Значи вече и ти вярваш във великия шейх?

— Цяла вечер Лобо мисли за него. Ако касисът не е лъжец, значи е казал истината, защото е по-умен от нас. За черния човек е много добре да има такъв шейх на небето, понеже всички бели шейхове на земята са му врагове. И тъй, Лобо вярва във великия шейх и ще го помоли да увенчае с успех замисляното от нас бягство.

Негърът сключи ръце и отправи поглед към небето. Устните му се раздвижиха, но молбата му можеше да бъде чута само от Бог.

Пазачът отново беше седнал на мястото си. След това измина доста време преди пак да се изправи на крака, за да се поразходи насам-натам. Тогава Лобо попита:

— Ще чакаме ли още?

— Не. Толо държи вече въжетата в ръка. Щом се приближи до нас и ни обърне гръб, светкавично се изправяме и ти го сграбчваш изотзад.

Така и стана. Пазачът се насочи към тях, а после отново направи кръгом. Мигновено двамата негри се озоваха зад него и Лобо го стисна с двете си ръце за гърлото. Навярно не толкова в резултат на тази хватка, колкото от уплаха, човекът замръзна на мястото си като статуя. Изобщо не гъкна. Не оказа никаква съпротива и когато Толо върза с въжета ръцете и краката му. Остана безмълвен дори и когато Лобо махна ръцете си от врата му, а после свали феса от главата му, разкъса го на парчета, смачка ги и ги напъха в устата му.

Човекът бе изцяло в ръцете им. Свалиха го в трюма. Лобо му взе ножа, а Толо бича. После двамата се върнаха на борда.

За да не примамят с някой макар и лек шум крокодилите, те се спуснаха във водата колкото бе възможно по-тихо и се отправиха към брега, което никак не беше лесно, тъй като трябваше да си проправят път през гъстата „ом суфах“. Все пак се добраха до сушата здрави и читави. А това че се измокриха, ни най-малко не навреди на простото им и оскъдно облекло.

— Милостивият шейх на небето ни предпази от крокодилите, сигурно ще продължи и по-нататък да ни помага — обади се Лобо, като се отърси от водата. — Не мислиш ли, че ще е по-добре да оставим Абд ал Мот да живее и незабавно да се отправим на път?

— Не. Той трябва да умре!

— Откакто днес ти говори за небесния шейх и сина му, на Лобо вече му се струва, че няма да е хубаво, ако убием арабина.

— Оставим ли го жив, ще ни настигне нейде по пътя. А ако го убием, когато намерят трупа му, всички така ще се изплашат, че ще забравят да ни преследват.

— Лобо ще направи всичко, каквото пожелаеш. Но как ще влезем в серибата? Пазачите ще вдигнат тревога.

— Нима не взе ножа, с чиято помощ можем да направим дупка в оградата?

— Но кучетата ще ни издадат!

— Няма. По миризмата ще познаят, че сме от хората на серибата, а и аз знам имената на почти всички кучета. Ела!

Негрите взеха да се промъкват напред, докато стигнаха горния край на гората. Там трябваше да станат още по-предпазливи, защото от звездното небе идваше достатъчно силна светлина, за да бъде различен човешки силует на двайсет крачки разстояние.

Те легнаха на земята и запълзяха към онова място от оградата, което се намираше най-близо до токула на Абд ал Мот.

По щастливо и странно стечение на обстоятелствата, двамата се добраха до въпросното място, без никое от кучетата да ги усети. Там Лобо започна да прави дупка с ножа си в гъстите трънливи клонаци на оградата. Това не беше никак лесно и затова работата напредваше изключително бавно. Въпреки че той бе по-силният от двамата, на няколко пъти се наложи Толо да го смени, докато най-сетне отворът стана толкова голям, че през него можеше да се провре слаб човек.

Озовали се веднъж във вътрешността на серибата, те трябваше да бъдат дваж по-предпазливи. Изчакаха няколко минути, легнали на земята и ослушвайки се. Не доловиха подозрителни шумове. Отвън, в ограденото място за добитъка, някое от животните изпръхтя и отдалеч долетя дълбокото „ому-ому“ на хиената. Но в серибата цареше пълна тишина.

— Можем да рискуваме — каза Толо. — Дай ми ножа!

— Защо?

— Защото аз искам да го забия в сърцето му.

— Не ти, а Толо ще свърши тази работа, понеже е по-силен.

— Но нали не ти беше приятно, че ще го убием!

— Ти каза обаче, че въпреки всичко трябва да умре, а в такъв случай е все едно чия ръка ще го извърши. Ако шейхът на небето се разгневи, то той ще прости по-скоро на Лобо, отколкото на теб, защото Лобо вярва в него едва от днес, а твоята вяра е от по-отдавна. И тъй, стой тук и ме чакай!

— Сам ли искаш да вървиш?

— Да.

— Толо не е съгласен. Той ще те придружи до токула, за да е близо до теб, ако ти се случи нещо лошо.

— Прав си, да вървим!

Те знаеха пътя много добре. Повечето от спящите хора се намираха в колибите си, други лежаха пред тях, но бяха толкова замаяни от мерисаха, че не се събудиха. Ала дори и да бяха трезви, пак нямаше да чуят двамата негри.

Когато се приближиха до токула на Абд ал Мот, те забелязаха, че около него лежат десетина асакери. Вторият предводител нямаше доверие на чернокожите войници и обикновено караше бели наемници да обграждат колибата му през нощта. Но и те спяха дълбок сън.

— Остани тук! — прошепна Лобо. — Не е трудно човек да се промъкне между тях. Арабинът е съвсем сам в токула. Сигурно и той е пил. Един удар с ножа и после Лобо пак ще бъде при теб.

Иначе уверените му думи прозвучаха все пак малко припряно, Изглежда задачата, с която се бе нагърбил, му се струваше по-тежка, отколкото искаше да си признае. С ножа в ръка той пропълзя като змия между двама спящи войници Вече бе достигнал входа и протегна ръка, за да отметне леката рогозка, изплетена от камъш която през нощта служеше за врата, когато в същия миг зад нея се разнесе силно ръмжене. Той отдръпна ръка, ала вместо да се успокои, неочаквания г неприятел избухна в бесен лай и помитайки рогозката, излетя от колибата като стрела. Беше едно от онези едри шилюкски кучета, които ловците на роби обичат да купуват, за да ги дресират срещу негрите. Животното се нахвърли върху Лобо, Ако се съдеше по годините му, негърът едва ли можеше да се нарече истински мъж, но иначе бе голям здравеняк. С чевръсто движение се изплъзна от кучето, после с лявата си ръка го сграбчи за врата, вдигна го във въздуха и с изключителна бързина на десницата му няколко пъти заби ножа в гърдите на животното. След това го захвърли на земята, където то остана да лежи, като силно виеше и скимтеше.

От всички страни му отговориха другите кучета. Хората се събудиха и налягалите пред токула бели наемници наскачаха на крака. Те се нахвърлиха върху Лобо, за когото вече не беше възможно да приведе в изпълнение кървавия си план. Може би двайсетина ръце посегнаха към него. Той се видя обграден и започна да блъска и удря около себе си, за да си отвори път, но това едва ли щеше да му се удаде, ако не му беше помогнал Толо. Приятелят му светкавично се притече и така заудря с бича от хипопотамска кожа нападателите на своя другар, че те, съвсем не очаквали подобно нещо, се отдръпнаха назад. Използвайки този момент, двамата негри побягнаха с големи скокове към отвора, за да се проврат през него и да се измъкнат на откри то.

Един от наемниците, който се бе опитал да хване Лобо, беше подофицер, човек, свикнал да заповядва. Тон беше и по съобразителен от останалите. Каза си, че вероятно двамата злодеи ще избегнат наказанието, ако никой не ги разпознае. Ето защо, надвиквайки шума, той изкрещя:

— Кои бяха двамата? Някой видя ли лица та им?

— Бяха Лобо и Толо, двамата беланди — отговори нечий глас.

— Значи са избягали от ногера и преди да бъде затворен входа са се прокраднали в серибата, да убият Абд ал Мот. Те все още не са се измъкнали извън оградата. Побързайте към изходите и ги заемете, за да не могат убийците да излязат от серибата! Но викнете кучетата да се приберат, защото ще трябва да ни помогнат оттук да проследим дирите на бегълците!

 

Следвайки заповедите му, всичко живо се завтече към изходите. Естествено Абд ал Мот се беше събудил. Той излезе от колибата, за да разбере каква е причината за тази голяма суматоха. Подофицерът му докладва и Слугата на смъртта изрази одобрението си за взетите мерки, Ето защо всички жители на серибата се струпаха на входовете и двамата негри безпрепятствено успяха да достигнат дупката в оградата. Лобо понечи бързо да пропълзи през нея навън, но хитрият Толо го задържа и каза:

— Стой, чакай! Не чуваш ли, че викат и свирят на кучетата? Излезем ли сега навън, ще се натъкнем на тези животни, които може би няма да ни сторят нищо лошо, обаче сигурно ще ни издадат. Налага се да почакаме, дока го всички се приберат.

Лобо проумя, че приятелят му казваше истината, и се спря. Двамата чуха как няколко кучета префучаха покрай дупката в посока на най-близкия вход. Оттам прозвуча заповедта на Абд ал Мот:

— Вържете кучетата и да ни водят! И ги откарайте при колибата ми, за да ги насочим по следите на негрите!

 

— Сега е моментът! — прошепна Толо. — Бързо навън и да изчезваме!

— Кучетата ще открият дупката и ще поведат преследвачите по дирите ни. Ако имахме възможност да яздим, краката ни нямаше да се докосват до земята и кучетата щяха да изгубят следите ни.

— Не можем да яздим.

— Защо? Отсреща в мурхага има коне и камили.

— Но при тях са поставени пазачи Тези хора са чули шума и ще бъдат много внимателни.

— Да ги нападнем!

— Не. Те са твърде много, а ние разполагаме само с един нож. Дори и да успеем да ги победим, ще изгубим толкова много време, че кучетата ще се озоват при нас преди да сме яхнали конете. Ще трябва да вървим пеша.

Те пропълзяха навън и покрай мурхага се затичаха в посоката, в която се намираше родината им. Скоро изчезнаха в нощта.

Излъгаха се, като мислеха, че ловците на роби бързо ще открият отвора. Повече от двайсет кучета бяха отведени при токула на Абд ал Мот. Там и без друго имаше колкото щеш отпечатъци, а сега към тях се прибавиха толкова много нови следи, че за животните щеше да е съвсем невъзможно да открият търсените дири. Но кучетата изобщо не разбираха за какво става въпрос Вярно, насочиха им носовете към земята, обаче не успяха да ги накарат да проумеят каква задача им се поставя. Те затърсиха в кръг наоколо и се наканиха да се разпръснат във всички възможни посоки.

— Не става така — обади се Абд ал Мот. — Те не знаят кого да търсят. Трябва да им покажем.

— Но не можем — каза един стар чауш, който командваше сто войници. — Невъзможно е да покажеш нещо, което сам нито виждаш, нито знаеш.

— Брадата ти е бяла, ала мислите ти са тъмни — отвърна му предводителят. — Негрите са избягали от ногера, там е подходящото място, където да покажем на песовете какво искаме от тях. Самият аз ще тръгна натам и ще взема само моето куче — то е най-доброто от всички. Отнесете лодката до водата, но не по пътеката, по която навярно са дошли негрите! Иначе с краката си ще унищожите следите им. Аз ще ви водя.

Той взе в ръка ремъка на кучето си и закрачи към главния вход, където се намираше лодката. Шестима мъже я вдигнаха на рамене и го последваха. Той избра една тясна пътечка, прекосяваща гората в посока към реката, малко по-нагоре от онзи път който водеше право към ногера. Щом достигнаха брега, спуснаха лодката във водата и Абд ал Мот се качи в нея заедно с кучето си и още двама души, които трябваше да гребат. Разреши на останалите да се върнат обратно.

Когато се озоваха при ногера, предводителят на ловците на роби се качи на борда и накара другите да му подадат кучето. Той забрани на гребците да се качват на кораба, за да не заличат дирите.

Добре дресираното куче остана при своя господар, който внимателно огледа палубата, а това бе възможно само благодарение на доста силната звездна светлина. Не се виждаше жива душа. Абд ал Мот извика името на пазача, но не получи никакъв отговор. Извика и двамата негри, ала със същия резултат. Кучето размърда уши, вдигна муцуна към господаря си и с тихо свирене изпусна въздух през носа си.

— Знаеш ли нещо? Дочу ли нещо? Води ме! — подкани Абд ал Мот животното и отпусна ремъка.

Животното го задърпа и отведе долу под палубата, до мястото, където лежеше пазачът. Арабинът се наведе над него, за да го опипа, извади разкъсания фес от устата му, но без да развързва въжетата, и с треперещ от гняв глас го попита:

— Кой те върза и довлече дотук?

— Негрите. Аман, аман^[13]!

— Къде са те?

— Сигурно са избягали. Не съм виновен. Нападнаха ме в гръб, без изобщо да подозирам каквото и да било. Надявам се да ми простиш!

 

Той добре познаваше строгостта на своя предводител и затова гласът му трепереше от страх. Абд ал Мот не му отговори, а и не продължи да пита. Той метна вързания човек на рамо и го изнесе на палубата.

— В името на Аллаха и на пророка, прости ми! — извика пазачът, разбрал от поведението на арабина намерението му.

— Нямам нищо против Аллах и пророкът да са милостиви към теб — отговори му той, — но мен не бива да ме молиш за прошка. Онзи, който не се подчинява на заповедите ми и занемарява службата си, не може да ми бъде в полза. Щом си позволил на робите да слязат от борда, тогава за наказание и ти ще поемеш по този път!

Човекът напразно се гърчеше в ръцете на Абд ал Мот, за да се освободи, и с охриптял от смъртен страх глас горещо замоли:

— Бъди милостив, господарю, защото един ден и ти ще потърсиш милост от Аллаха!

— Мълчи, куче, и върви в ада!

Той го хвърли зад борда и после зачака с приведено напред тяло, за да види как човекът ще изчезне във водата. След няколко секунди пазачът отново изплува за броени мигове и като изплю навлязлата в устата му вода, изкрещя:

— Allah jilanak kullu abadii — Аллах да те прокълне но веки веков!

— Ma’assalahme ia kelb — остани със здраве, куче! подигравателно се изсмя арабинът.

Той забеляза във водата две бразди, които светкавично се приближаваха до мястото, където нещастникът отново започна да потъва. Те бяха образувани от два крокодила, чието внимание бе привлечено от шума на падналото в реката тяло. С разтворена паст животните едновременно се нахвърлиха върху него — последва ужасен вик и заедно с разкъсаното тяло кръвожадните чудовища изчезнаха в дълбините.

А горе на палубата още по-голямото чудовище промърмори със задоволство:

— Който не изпълнява заповеди те ми трябва да умре. А сега към следите!

Той заведе кучето до мястото, където бяха работили негрите, и натисна главата му надолу. Същевременно му нареди:

— Dauwir, fattisch — търси, търси!

Кучето зашари с нос ниско над палубата, после вдигна глава, пое въздух и нададе кратък остър лай.

— Надуши ли ги? Тогава ела?

Абд ал Мот се приближи с него до борда на ногера, спусна го в лодката, после и той самият слезе в нея и нареди на двамата чакащи го гребци да поемат в посока на главния път, който преди не бяха използвали.

Двамата му подчинени бяха станали свидетели на смъртта на своя другар, но не чувстваха ни най-малко състрадание. За тях подобни наказания на войници бяха нещо обикновено.

След като слязоха на брега, Абд ал Мот хвана здраво ремъка на кучето и го накара да търси. Само след броени секунди животното издаде онези звуци, които показаха, че е надушило следата, и с всички сили се задърпа напред.

— Ето го началото — каза арабинът. — Кучето има превъзходни качества и няма да изгуби дирята. А краят ще бъде смъртта на двамата обесници.

Кучето толкова силно опъваше ремъка, че господарят му трябваше да напрегне всички сили, за да не го изпусне. Кажи-речи в тръс продължиха нагоре по стръмния бряг, прекосиха тясната гора и се посочиха право към мястото, където беше дупката в оградата. В първия миг кучето понечи да се промъкне през нея, но после сякаш размисли, обърна се назад, силно залая и едва удържано на ремъка взе да се изправя на задните си крака, готово да хукне към откритата равнина, накъдето бяха избягали негрите.

Междувременно в серибата отново запалиха всички огньове и пламъците им осветиха дупката, тъй че вече се виждаше съвсем ясно.

— Оттук са си проправили път, за да влязат — обади се Абд ал Мот, — и пак оттук са се измъкнали. Докато ги търсехме, са спечелили преднина, но и тя няма да им помогне. Ще ги догоним по-бързо, отколкото могат да предполагат.

Той закрачи към главния вход, като полагаше усилия да преодолее съпротивата на кучето, което искаше да се втурне подир бегълците. Там се бяха събрали всички, жители на серибата. Абд ал Мот им съобщи резултата от издирването си и после заповяда на подофицерите да излязат напред, за да им даде заповедите си.

— Господарю — обади се вече споменатият фелдфебел, — длъжни сме да се подчиняваме на волята ти и не бива да дръзваме да ти даваме съвети, но аз мисля, че незабавно трябва да тръгнат толкова мъже, с колкото коне разполагаме, за да догонят по-бързо негрите. Позабавим ли се, не е изключено да избягат, да отидат в Омбула и да предупредят жителите на селото за нападението, което замисляме.

— Заради твоята възраст ще ти простя, че ми правиш предложения — отговори му остро Абд ал Мот, — но друг път ще чакаш, докато те попитам! Много преди ти да се сетиш, аз реших да изпратя ездачи. Но да не мислиш, че ще им заповядам да се върнат в серибата, след като спипат негрите? В такъв случай ще трябва заедно с нас отново да бият същия път, а ние не бива да подлагаме конете на подобно изпитание, защото те са твърде ценни за нас. Газуахът е нещо вече решено. Може да ви е безразлично дали ще започне веднага или едва на сутринта. Искам да съм свидетел на залавянето на негрите. Но също тъй необходимо е присъствието ми и при тръгването на хората от серибата. Така че стягайте се! След един час всеки трябва да е готов за поход. Но за наказание, че ми предписваш какво да върша, ти няма да вземеш участие в похода, а ще останеш тук да командваш петдесетте души, които чрез жребий ще бъдат избрани за закрила на серибата.

Едва ли можеше да има по-голямо наказание за един ловец на роби и при това — фелдфебел. Естествено, че когато се предприема газуах, едно поделение трябва да остане, да защитава серибата. Наистина тези хора също получава г своето възнаграждение, но при нападението над съответното негърско село са лишени от възможността сами допълнително да се обогатят с грабеж. По тази причина никой няма желание да остава и затова съществува обичай жребият да решава всичко и то не само по отношение на обикновените войници, но и на началниците. И ето че сега фелдфебелът трябваше да се откаже от участие в похода, без намесата на жребия. Той сметна наказанието си за несправедливост, която не биваше да търпи, още повече че съвсем не беше имал намерение да дава на Абд ал Мот каквито и да било нареждания. Поради напредналата си възраст, големия опит и своя чин той бе помислил, че има пълно право да изкаже едно мнение, което изобщо не противоречеше на мнението на неговия началник. Ето защо фелдфебелът най-спокойно отговори:

— Господарю, казвам ги и Аллах ми е свидетел, че не съм искал да те обидя Не се чувствам виновен и не съм заслужил такова наказание. Не можеш да ме караш да се червя от срам, като ме унижаваш така пред подчинените ми сто войници!

— Мълчи! — изкрещя му Абд ал Мот. — Да не би да не познаваш законите, според които се постъпва във всяка сериба? Ако ми противоречиш, мога да те убия!

— Няма да го направиш, защото знаеш много добре, че аз съм най-опитният и най-храбър воин сред хората ти. С моята смърт серибата би изгубила най-полезният си човек, а от това никой от вас не би спечелил. Ти не знаеш и какво ще каже Абу ал Мот, господарят и първият наш предводител.

Той изрече всичко това скромно, но все пак с известно чувство за достойнство. Абд ал Мот тайно в себе си призна истинността на казаното, но не сметна за уместно да търпи подобни думи. Затова отговори:

— Не е необходимо да те убивам, но мога да те накажа, без да имаш право да ни откажеш услугите си. От този миг нататък ти повече не си чауш, а обикновен войник и оставаш в серибата като пленник. Нека жребият реши кой от подофицерите ще остане тук, за да поеме командването по време на отсъствието ни.

Тази присъда накара стария фелдфебел да изгуби самообладание.

— Какво? — извика разгневено той. — Ще бъда обикновен аскери и дори пленник? Сигурно Аллах няма да го допусне! Тук все още се намират хора, които държат на мен и няма да ме изоставят!

Той се огледа в кръг гордо и предизвикателно. Разнесе се тихо мърморене, което изглежда потвърждаваше думите му. Тогава Абд ал Мот измъкна двата си пистолета, запъна спусъците им и заплаши:

— Всеки, който дръзне да ми се противопостави, ще получи куршум! Не забравяйте, че ако някой чауш загуби чина си, друг ще заеме длъжността му. Нима ще изпуснете такова повишение? Да окова ли във вериги и онези, които искат да го подкрепят? Вземете му сабята и пистолета и го вържете!

— Да ме обезоръжат и вържат! Мен? — изкрещя чаушът. — Предпочитам да умра. Стреляй тогава, щом си…

Той млъкна. Беше измъкнал сабята от ножницата и заплашително я размаха. Но изглежда изведнъж му хрумна някаква друга мисъл. Той сведе острието, бавно прекара лявата длан по брадатото си лице, може би за да прикрие израза му в момента, и после смирено продължи:

— Прости ми, господарю! Прав си, защото ти си предводителят ни и аз трябва да ти се подчинявам. Нищо, направи ме обикновен войник! Скоро пак така ще се отлича, че отново ще бъда повишен. Аллах е велик и най-добре знае какво трябва да стане.

Последните му думи съдържаха скрита заплаха, обаче Абд ал Мот не я забеляза. Самият той взе оръжията на чауша и му каза:

— Благодари се на възрастта си и на моето милосърдие, че се съгласявам да приема смирението ти! Ти извади срещу мен сабя и затова заслужаваш смърт. Въпреки всичко ще ти простя. Подарявам ти живота. Впрочем присъдата, която произнесох, остава в сила. Отведете го в затвора и там го вържете, за да не може да избяга!

Тази заповед бе отправена към двама подофицери, които незабавно се подчиниха. Застанаха от двете страни на чауша, за да го откарат, и той тръгна с тях, без да се противи. Надеждата за бързо повишение беше оказала своето въздействие върху хората.

След това всички се отправиха към токула на предводителя, където призовавайки пророка и всички свещени халифи, хвърлиха жребий. Петдесетте души и подофицерът, на които се падна да останат, приеха участта си мълчаливо, но вътрешно кипяха от гняв. Другите започнаха да се приготвят за похода, след като факирът заяви:

— Всеки правоверен мюсюлманин винаги тръгва на път по време на свещената Аср. Но щом на Аллах е било угодно да ни разреши да потеглим още на сутринта, не е никакво прегрешение спрямо него да поемем и след час, понеже полунощ мина и утрото не е далеч. Да бъде прославено името му!

В похода участваха много повече от четиристотин души, разделени на две групи. Първата се състоеше от хората, яхнали всички налични коне. Те щяха да се нагърбят със задачата да избързат напред и да заловят двамата негри, а после щяха да изчакат втората група. Тя щеше да ги следва къде пеша, къде на ездитни волове, които се чувстват добре при онзи климат. Първият отряд се ръководеше от самия Абд ал Мот. Командването на втория щеше да се поеме от подофицера, който току-що бе повишен на мястото на разжалвалия фелдфебел.

След около час двата отряда се събраха извън серибата, а пред тях застана знаменосецът със свещеното бараха в ръка. Колкото и нечовешки да са целите на един газуах, той никога не се предприема, без преди това хората да помолят Аллах за закрила и благословия, също както по-рано в църквите на някои крайбрежни селища жителите им на висок глас са отправяли горещи молитви за „благословено корабокрушение“^[14]. Факирът, който изпълняваше службата на духовник, а същевременно заемаше и длъжността на счетоводител, се изправи до знаменосеца пред строените редици, вдигна ръце към небето и се провикна:

— Hauehn aaleina ia rabb, salam aaleina be barakkak — помогни ни, о, господи, бъди милостив и ни дай благословията си!

Думите му бяха повторени от всички в един глас. После факирът продължи:

— Hafitsina ia mobarek ia daaim — благослови ни, о благословени, о безсмъртни!

И тези думи бяха повторени хорово. Първото възклицание бе отправено към Аллах, а второто към Мохамед. След това последваха думите, които са предписани да бъдат изговаряни преди всяка сура:

— Be issm lillahi er rahmaan er rahiim — в името на всемилостивия бог!

След тях дойде ред на първата сура от Корана, свещената Фатиха, последвана от сто трийсет и шеста сура, получила от Мохамед името „Сърце на Корана“. Оттогава всеки мюсюлманин я нарича така. С нея правоверните се молят преди всяка опасност, нея я четат и на умиращия преди да издъхне. Тя е доста дълга. Краят й гласи така:

„Неверникът оспорва възкресението, вместо бога поставя символи и забравя, че си има свой творец. Той казва: «Кой ще вдъхне живот на костите, когато от тях остане само тънък слой прах?» А ние му отговаряме: «Ще ги съживи пак онзи, който и за пръв път ги е извикал на живот». Нима онзи, който е сътворил небето и земята няма силата да възкресява мъртъвците? Сигурно я има, защото той е премъдрият творец. Когато пожелае нещо, той изговаря заповедта: «Да бъде!» и то става. Затова хвала и слава нему, чиято ръка господства над всичко. Някой ден ще се завърнете при него!“ Доста време измина, докато сурата бъде изговорена от факира и повторена от другите. Когато заглъхнаха и последните й думи, на изток се беше развиделило и първите слънчеви лъчи затрептяха по небето. Но не биваше да потеглят преди да са казали ал Фаджр, утринната молитва, предписана да бъде изговорена на изгрев слънце. Едва след това коленичилите хора се изправиха на крака, за да се отправят на път.

Най-напред Абд ал Мот и хората му възседнаха конете. Той препусна начело с кучето си, което бе вързано с дълъг ремък за седлото и с голямо усърдие и настървение отново пое по дирята. Ездачите се понесоха на юг като вихрушка.

Вторият отряд ги последва бавно начело със знаменосеца, който беше увил своето бараха в къс платно. Те се сбогуваха с пушечни залпове, на които отговори оставащият в серибата гарнизон. Тези залпове се дават винаги с пушки, заредени с куршуми, също както се поздравяват и срещани по пътя отряди или кервани. Това е голямо пилеене на муниции, от което арабите обаче не могат да се откажат, понеже така го изисква обичаят.

Гарнизонът остана пред оградата на серибата, докато потеглилите на път отряди изчезнаха в далечината. Хората съвсем не бяха във весело настроение. Тъй желаната плячка се бе изплъзнала от ръцете им и до съзнанието им изобщо не достигаше мисълта, че в замяна на това си бяха спестили трудностите на дългия поход, както и опасностите на битката. В серибата имаше колкото щеш работа. Каквото преди бяха вършили петстотин души, сега оставаше на ръцете само на петдесет, а и непрекъснато бяха изложени на опасност, защото живеещите наблизо племена често нападаха серибите, по-голямата част от чиито гарнизони отсъстваше заради предприетия лов на роби. И тъй, работата бе повече от двойна, а се налагаше да бъдат и дваж по-бдителни.

Ето защо не беше никак чудно, че тук-там се чуваха думи на недоволство, породено както от несправедливостта на жребия, така и от прекалената строгост на предводителя им, макар че той бе само заместник на истинския господар на серибата Абу ал Мот, в чието отсъствие той винаги се държеше така, сякаш имаше по-голяма власт от него, което съвсем не беше истина. По тази причина хората не само се бояха от него, но което бе и по-лошо — не го обичаха, а повечето направо го и мразеха. За разлика от него старият фелдфебел умееше по-добре и по-правилно да се отнася с хората, чийто чин бе имал по-рано и той самият. Беше строг, но не и жесток. Държеше на достойнството си, но без да се възгордява. Ето защо го обичаха и ето защо, когато Абд ал Мот нареди да го вържат, мнозина от хората бяха дръзнали макар и тихо да изразят недоволството си.

Останалият с гарнизона подофицер много добре разбираше настроението на подчинените си. Той чу полувисоко разменените им думи, ала нищо не възрази. Самият той бе извънредно ядосан. Винаги се беше радвал на приятелско отношение от страна на фелдфебела и затова му съчувстваше. При разжалването на стария той не си бе помръднал пръста, защото се надяваше да заеме неговото място. Но това не беше станало. Абд ал Мот бе предпочел друг човек, макар подофицерът да смяташе, че има по-големи права да бъде повишен. Нищо чудно, че в момента се чувстваше дваж по-недоволен и споделяше настроението и мислите на подчинените си, но все пак без да им позволи да го забележат.

Той беше принуден да мълчи, но реши да даде отдушник на гнева си към Абд ал Мот, като се отнасяше с фелдфебела колкото бе възможно по-добре и му облекчаваше затворничеството, доколкото позволяваха обстоятелствата. Нареди да замесят кисрах, да наловят риба от реката и да я опекат. Всеки получи от храната своя дял. После с една солидна порция в ръка той се отправи към токула, който служеше за затвор.

Този затвор не беше направен от дебели каменни зидове, за да осуети всяко бягство, о, не, бяха си улеснили работата до немай къде, като бяха изкопали в земята дупка, дълбока два човешки боя, където спускаха провинилите се злосторници. Тя бе заслонена с нисък навес от тръстика, но не за облекчение на затворниците, не за да бъдат предпазени от палещите слънчеви лъчи по пладне, а за да се пощади донякъде обонянието на поста, надзираващ нещастниците. Тъй като никой никога не чистеше ямата, несъмнено престоят в нея може да се нарече унизителен дори и за най-закоравелите и загрубели хора.

Понастоящем вътре се намираше единствено фелдфебелът. Когато видя, че подофицерът се приближава, пазачът почтително се отдръпна настрани.

— Нося ти ядене — подвикна фелдфебелът надолу, — кисрах и печени риби, храна, каквато никой затворник не получава. По-късно ще накарам да направят мерисах и да ти донесат пълна кана.

Фелдфебелът стоеше до колене в полуразложени нечистотии.

— Аллах да те възнагради — отвърна той, — но нямам никакъв апетит.

— Тогава остави си яденето за после!

— Къде ли да го оставя? Нима на това място може да се пази храна?

— Ямата наистина не е предназначена за подобна цел. Да ти го увия ли в едно одеяло?

— Да, и… познавам те. Аллах ти е дал добро и благодарно сърце. Отнасял ли съм се някога строго към теб?

— Не.

— Можеш ли да ме упрекнеш, че някога съм те обидил или измамил?

— Никога.

— Тогава заслужи си благословията на пророка, като проявиш към мен милост!

— Какво трябва да направя!

— Извади ме оттук и ми разреши да се нахраня горе при теб. После можеш пак да ме спуснеш в ямата.

— Нямам това право.

— Кой може да ти забрани? Нали сега ти си повелител в серибата! Или си мислиш, че нямаш право да вършиш каквото пожелаеш?

Булукът се почувствува засегнат на чест. Ето защо отговори:

— Аз съм предводителят. Каквото поискам, това ще стане.

— Тогава ти липсва добра воля. Не бих си го помислил.

— Твърде опасно е. Колко лесно можеш да избягаш!

— Да избягам ли? Та това е съвсем невъзможно. Нямам оръжия. Можеш веднага да ме застреляш. А и твоите петдесет войници навярно ще са достатъчни да осуетят бягството ми.

 

— Така е — обади се замислено булукът.

— А не бива и да забравяш, че няма вечно да кисна тук. Абу ал Мот умее да цени заслугите ми и щом се върне, много бързо пак ще стана фелдфебел.

— И аз мисля така — искрено призна подофицерът.

— Тогава ще мога да ти се отплатя, ако сега малко ми облекчиш положението като затворник. И тъй, мисля, че ще ми изпълниш тази малка молба.

— Добре, ще рискувам. Но понеже трябва да изпълня дълга си, не бива да ми се сърдиш, ако заповядам на поста да бъде готов незабавно да те застреля, в случай че се отдалечиш на повече от две крачки от ямата.

— Заповядай му! Това е твое задължение и ще постъпиш много добре, ако го изпълниш.

Булукът се приближи до поста, за да му даде съответната заповед, а долу в ямата чаушът доволно поглади брадата си и промърмори:

— Това бе само един опит и той излезе успешен. Аллах ще го просветли да приеме и други мои предложения. Няма да се върна повторно в тази дупка и Абд ал Мот, дано Аллах го унищожи, няма повече да понижи нито един фелдфебел в обикновен войник!

В този момент горе, в края на ямата, отново се появи булукът заедно с поста. Двамата спуснаха въже, по което чаушът се изкатери. Щом стигна горе, той седна на земята и незабавно се нахвърли върху яденето. Постовият се оттегли на разстояние, откъдето не можеше да чува разговора им, но държеше пушката си готова за стрелба. Подофицерът зае място срещу затворника, погледна с удоволствие с какъв апетит се хранеше, а после му каза:

— Докато аз командвам тук, винаги ще получаваш не по-малко изобилна и не по-малко вкусна храна. Надявам се, че ще ми бъдеш признателен!

— Бъди сигурен. Знам, че ще мога да ти се отблагодаря, защото след време самият аз ще стана господар на голяма сериба и ще предприемам много доходни походи за роби.

— Ти ли? — учудено попита булукът.

— Да, аз! — кимна другият.

— Имаш ли необходимите пари?

— Пари ли? Та нима са нужни пари?

— Много, страшно много пари, цяло състояние, каквото притежава и Абу ал Мот.

— Хм-м! Мислиш ли, че той и преди го е имал?

— Не знам.

— Но аз знам. Служил съм му дваж по-дълго от теб и цялото му минало ми е известно.

— Тогава ти си единственият, който знае откъде произхожда той и какъв е бил.

— Абд ал Мот е арабин от племето на хомрите и беше много беден. Служеше като обикновен войник при един ловец на роби и също като мен стигна до чауш.

Това не беше истина, но старият бе скроил определен план и с този измислен разказ целеше да спечели булука на своя страна.

— Беден ли е бил? — попита подофицерът. — И отначало е бил само булук, а после и чауш, също като теб и мен?

— Да, точно така.

— Но как се е сдобил тогава с тази голяма сериба?

— По един колкото прост, толкова и лесен начин. Веднъж неговият господар го обидил страшно много и той се заклел да му отмъсти. И когато след време господарят му предприел един газуах, се случило така, че определил в серибата да остане Абу ал Мот и да поеме командуването.

— Значи също като моя сегашен случай.

— Да. Но ти едва ли притежаваш такава хитрост и находчивост, каквито са проявили на времето Абу ал Мот и неговият булук.

— И булук ли е имал при себе си?

— Разбира се. Дори и ти го познаваш!

— Аз ли? Представа си нямам!

— Ах да! Забравих, че изобщо не знаеш тази история. Неговият някогашен булук е все още при него и му е заместник.

— Да не би да е Абд ал Мот?

— Да. На времето двамата изиграли един номер, който ги направил богати.

— Какво са направили?

— Нещо, което всъщност може да хрумне на всеки подофицер, който е бил пренебрегнат и е бил принуден да се откаже от плячката. Изчакали, докато господарят им заминал, ограбили серибата, опожарили я и заедно с наличния добитък и всичко, каквото могли да вземат, потеглили на юг, стигнали дотук и основали тази сериба и започнали да въртят търговия с роби за своя сметка.

— Аллах ил Аллах! Акълът ми се взе! — възкликна булукът, като широко отвори уста и опули очи.

— Тогава много жалко за теб — отбеляза чаушът. — Ако ти е изхвръкнал акълът, никога няма да станеш богат.

— Аз… богат?… Кой си е мислил някога подобно нещо!

— Ти не си ли?

— Никога! Кой може да си представи невъзможното като възможно!

— Аллах е всемогъщ, за него всичко е възможно. Онзи, когото той пожелае да ощастливи с милостта си, трябва само да посегне и да вземе, стига да има ръце. Но ти изглежда ги нямаш.

— Аз… та нали аз имам ръце, дори две!

— Но не ги използваш!

— Да не би да трябва да посегна и да взема?

— Разбира се!

— Сега ли?

— Да. Няма да ти се предложи друга такава възможност бързо да забогатееш.

Като подофицер булукът изпълняваше задълженията си задоволително, обаче в никакъв случай не се отличаваше с особени умствени способности. Той седеше пред чауша като парализиран, гледайки го смаяно и кажи-речи недоумяващо.

— Аллах акбар! — процеди бавно той. — Правилно ли чух? Че трябвало да постъпя като тези двамата?

— Не само ти, ами аз и ти.

— Но това е… човек изобщо не може да си го представи!

— Тогава се напрегни да го проумееш! Но не губи скъпоценно време. Всеки миг Абу ал Мот може да се завърне. Тогава ще е твърде късно, а подобна възможност никога няма да ти се предложи повторно.

— Ти наистина ли говориш сериозно?

— Кълна ти се в Аллаха и в пророка, че не се шегувам!

— И мислиш, че действително е изпълнимо?

— Да, защото Абу ал Мот и неговият булук също са го извършили. Помисли си само за всичко, каквото има тук, за оръжията и многото муниции, за дрехите и инструментите, за стоките и провизиите, за които, ако искаме нещо да купим, сме принудени да плащаме десеторната цена от жалките си заплати! Помисли си освен това за добитъка, който трябва да надзираваме. Размисли само каква стойност има всичко това! Знаеш ли колко слонова кост можем да получим от негрите срещу една-единствена крава?

— О, вече ми е известно. За тази кост в Хартум ще ни дадат трийсет, че и повече крави.

— Тук имаме над триста глави добитък. Постъпим ли както на времето са постъпили Абу и Абд ал Мот, изведнъж ще станем богати хора.

— Истина е, истина е! Но ще бъде грях!

— Не, а ще е само справедливо наказание за двамата. Помисли си! В подобни случаи човек не бива да губи време!

Булукът хвана главата си с две ръце, после попипа носа си, прекара длан по гърдите и коленете си, за да се увери дали наистина е жив и не бълнува, а после възкликна:

— Дано Аллах ме дари с просветлението си! Струва ми се, че сънувам.

— Тогава се събуди, събуди се преди да е станало късно!

— Имай търпение! Душата ми трудно може да се оправи в една толкова необикновена и нечувана работа. Трябва да я подкрепя.

— С какво?

— Ще си донеса тютюн за лулата!

— На врата ми също виси чибук, но нямам тютюн.

— Ще взема и за теб.

Той стана и се завтече за тютюн. Вече се бе отдалечил доста, когато се сети за задълженията си, спря се, обърна се и извика:

— Няма да избягаш, нали? Обеща ми!

— Ще остана! — отговори чаушът.

 

— Не забравяй, че куршумът на пазача незабавно ще те улучи — нали си затворник!

— Ще удържа на думата си! Но никому не казвай какво си чул от мен!

— Няма. И без друго сигурно никой няма да ми повярва!

Той продължи. Чаушът не се помръдна от мястото си. Беше изял питките и рибата. Взе да глади с две ръце сивата си брада и тихо и доволно замърмори нещо под нос.

Скоро булукът се върна. В ръка държеше торбичката си за тютюн и по нея си личеше, че съдържанието й не беше кой знае колко голямо. В серибите тютюнът е скъпа стока. Въпреки това, след като седна и натъпка лулата си, той подаде торбичката и на чауша. Фелдфебелът бръкна в нея, остави ситно очукания и смесен с други не дотам ценни листа тютюн да се плъзне между пръстите му, направи лукаво-съжалителна физиономия, започна да тъпче лулата си и попита:

— Чий е този тютюн?

— Мой — учудено отвърна булукът.

— Откъде го имаш?

— Естествено тук съм го купил!

— Значи преди малко действително си казал самата истина — акълът ти наистина е изфирясал!

— Защо? — попита булукът, като секна огън с огнивото.

— Нямаш ли друг по-хубав тютюн?

— Не.

— О, Аллах! Нима Абд ал Мот не ти повери цялата сериба?

— Повери ми я.

— И токулите с провизиите ли?

— И тях. Имам за задача добре да ги охранявам. На вратите им висят катанци.

Докато обикновено никой токул не се заключва, онези, които се използват за складове, са снабдени с дървени врати и катинари.

— Но нали ключовете са у теб? — попита чаушът.

— Да, дадоха ми ги.

— Значи можеш да влезеш при буретата с великолепен тютюн, от който пушат само Абу ал Мот и Абд ал Мот, но въпреки това се задоволяваш с този боклук?

Булукът пак зяпна с уста, втренчи поглед в другия и едва след минута-две попита:

— Искаш да кажеш…?

— Да, искам да кажа!

— Аллах, Уаллах, Таллах! Наистина ще е много хубаво, ако мога да напълня торбичката си, без да плащам!

— Само тютюн ли? Всичко, всичко можеш да вземеш, без да плащаш. Ще унищожиш серибата Ом ат Тимса и ще построиш друга.

— Къде?

— На юг, където стоките са по-скъпи, а робите по-евтини.

— Може би при ниям-ниямите.

— Да. Там могат да се направят страхотни сделки.

Булукът взе да се чеше по ръцете, по краката, по всички части на тялото си. Изпитваше някакво извънредно тягостно усещане, но същевременно се чувстваше тъй добре, както никога не се бе чувствал през целия си живот. Страшно му се искаше да стане богат, ала след по-продължително размисляне искрено си призна:

— Е да, ако реша да приема предложението ти, много лесно мога да основа друга сериба, но… не съм достатъчно умен за такава работа.

— Та нали сме заедно! Аз също ще участвам!

— Ах, да! Наистина!

— Впрочем подобно нещо се учи от само себе си.

— Мислиш ли?

— Разбира се, та ти и сега си вече комендант на цяла сериба!

Тогава булукът се удари в гърдите и извика:

— Да, такъв съм! В името на Аллаха, такъв съм! Който се опита да го отрече, ще накарам да го бичуват!

— Щом Абд ал Мот те е назначил за комендант, значи сигурно знае, че ти си подходящият човек за този пост. Следователно те познава далеч по-добре, отколкото се познаваш самият ти.

— Да, познава ме, много добре ме познава! Той знае, че аз съм подходящият човек за тази работа! Значи си на мнение…

— Да, убеден съм, че в най-скоро време ние двамата ще станем най-богатите и най-прочути ловци на роби.

— Прочут — ето това искам да стана — кимна булукът.

— Тогава ме последвай! Вече ти показах пътя към славата. И ако все още не си разбрал каква изгода ще имаш, ако се съгласиш с предложението ми, тогава ще ти покажа и обясня по-ясно. Ела!

— Къде? — попита булукът, когато фелдфебелът се изправи с чувство на достойнство.

— При провизиите. Искам да ги видиш и да изчисля стойността им.

— Добре, ела! — припряно се съгласи булукът. — Ключовете са в джоба ми. Ще ми се да разбера колко богати ще бъдем.

Той хвана чауша за лакътя и го поведе към склада. Естествено постът не посмя да стреля, защото сегашният комендант сам отвеждаше затворника.

 

Петдесетте войници се бяха пръснали — една част от тях из самата сериба, а другата част бе заета навън при стадата. За свое не малко учудване неколцина от първите видяха булука да върви заедно с фелдфебела, за когото знаеха, че се намира в ямата, но никой не обели нито дума. Те нямаха абсолютно нищо против, че временният им предводител съвсем не беше толкова строг, колкото всъщност налагаха задълженията му. Едва след като заедно с придружителя си булукът се озова пред първия токул, служещ за склад, и вече отвори вратата му, на него му хрумна какво трябваше да направи съгласно получените инструкции.

— Уаллах! — гневно избухна той. — Ще заповядам да бичуват това куче!

— Кого? — попита чаушът.

— Поста при ямата.

— Защо?

— Защото не те застреля! Нали така му заповядах!

— Та нали ти самият ме отведе. Следователно той е видял, че ми разрешаваш да се отдалеча и ако ме беше застрелял, това щеше да е неподчинение спрямо теб и то не само неподчинение, а направо бунт! Нали ти си комендантът!

 

— Разбира се, че съм аз и никого не бих посъветвал да се бунтува срещу мен! Кълна се в името на сатаната, че щях да наредя да го бичуват до смърт това куче, ако беше стреляло по теб. А сега ела да влезем вътре и ми покажи нещата, чиято стойност познаваш по-добре от мен!

Двамата останаха доста дълго в токула. Оттам посетиха и другите складове. На излизане от всеки следващ токул се виждаше как лицето на булука придобиваше все по-блажено изражение. След като заключиха и последния склад, той сложи длан върху рамото на фелдфебела и каза:

— А сега ми се закълни в брадата си, че си напълно убеден в успеха на твоя план!

Гледката на богатите запаси от стоки и провизии го бе спечелила напълно за намеренията на чауша.

— Заклевам се! — изрече фелдфебелът, като вдигна ръка.

— И наистина ли ме съветваш да го изпълня?

— Да, така те съветвам и когато по-късно станеш собственик на един милион Абу ноктах^[15], ще ми бъдеш благодарен, че съм ти дал такъв съвет.

— Но нали само ние двамата няма да можем да предприемем нищо?

— Ние двамата ли? Не. Ще трябва да спечелим и нашите войници.

— Ще се съгласят ли?

— Съвсем сигурно. Остави ме аз да се погрижа за това. Ще поговоря с тях.

— Но тогава ще искат да делим с тях плячката.

— Няма да се съгласим. Иначе всички ще се наложи да получат по равни части и така няма да ни останат средства да основем нова сериба. Съгласят ли се да ни служат, на всеки от тях ще обещая да му удвоя заплатата, а ще им обещая и плячката, която ще донесе Абд ал Мот. По този начин на нас ще ни остане всичко, каквото се намира тук в Ом ат Тимса.

— Плячката, която ще донесе Абд ал Мот ли? Как можеш да им я обещаеш? Та ти я нямаш!

— Но ще я имам, защото ще му я отнема.

— Аллах керим — Аллах е милостив! Надявам се, че не ти е помътил разсъдъка!

— Не, не го е помътил. Моят план отива по-далеч, отколкото предполагаш. Ще тръгна срещу Абд ал Мот, ще го пресрещна и нападна.

— Собствения си предводител!

— Мълчи! Той ми отне чина и заповяда да ме хвърлят в затвора. Ще трябва да ми плати за това!

— Но при него има петстотин воини!

— И на тях ще обещая двойни заплати и освен това заедно с нашите петдесет войници ще получат право да си поделят плячката, която ще донесат от Омбула. Те ще се съгласят с предложението ми и ще преминат на моя страна. Който се обяви против, ще бъде убит или ще го оставим да върви, накъдето иска.

— Ти луд ли си? Ами ако всички останат верни на Абд ал Мот, нали сме загубени! Те ни превъзхождат десетократно.

— Няма значение. Вече знам как, без каквато и да било опасност, ще се разбера с тях. Важното е да не се бавим повече. Абу ал Мот се кани да вербува за войници и да доведе със себе си много нухри. Пристигне ли тук с тях, докато сме все още в серибата, свършено е с хубавия ни план.

— Той изобщо няма да бъде изпълнен — каза булукът.

— Защо?

— Защото е твърде опасен. Ти искаш да отидеш по-далеч, отколкото си мислех.

— Значи се оттегляш, така ли?

— Да. Много ми се искаше да забогатея, но както разбирам само ще отидем на гибел. Няма да участвам.

— Планът ми все пак ще бъде изпълнен!

— От кого?

— От мен!

 

— От теб ли? Та това е съвсем невъзможно, тъй като си мой затворник!

— Да, наистина съм затворник, но ще говоря с твоите хора и съм убеден, че те веднага ще се съгласят с предложението ми. Тогава обаче, ако се държиш враждебно към нас, ти ще останеш мой пленник.

— Аллах, Аллах! — изплашено извика булукът. — Нали ми обеща да не бягаш!

— И ще удържа на думата си. Нямам ни най-малко желание да бягам. По-скоро се каня да си тръгна от това място като победител, като собственик на цялото имущество, на всички стада и всички роби, които се намират тук и които естествено ще взема със себе си.

— Ти си твърдо решен на всичко!

— Да, решен съм и много ми се иска и ти да се решиш. Все още имаш време. Съгласиш ли се, веднага ставаш собственик. Не се ли съгласиш, ще бъдеш изгонен или най-много да получиш правото да тръгнеш с нас като обикновен аскери. Никак не ми се иска да бъда суров към теб, но принудиш ли ме, ще трябва така да постъпя. И тъй, бързо решавай! Кое предпочиташ, да не рискуваш и да бъдеш изгонен оттук или ще имаш смелостта да се съгласиш с моя план, да станеш мой помощник и да забогатееш?

Известно време булукът мълча със забит в земята поглед. После с решителен глас отговори:

— Е добре, съгласен съм. Разбирам, че заедно с теб и по твоя начин мога да постигна много повече, отколкото ако съм с Абу ал Мот. При него най-много да остана онова, което съм и в момента — един беден булук. А ние ще имаме роби, хиляди роби и когато забогатеем достатъчно, ще отидем в Кахира^[16], ще си купим дворци и ще заживеем като правоверните в рая.

— Добре, тогава дай ми ключовете!

— Необходимо ли е?

— Да, защото аз съм господарят на Ом ат Тимса.

Той получи ключовете за складовете и заедно с булука, чието сърце биеше страшно бързо, се отправи към мястото, където на един кол висеше големият барабан, който се чуваше много надалеч. На неговите удари на сборното място, в центъра на серибата, трябваше да се отзоват всичките й обитатели, дори и пазачите на стадата, които бяха навън.

Фелдфебелът взе да бие барабана и само за броени минути на определеното място се събраха всички останали в селището ловци на роби. Те се учудиха немалко, когато видяха затворения чауш да стои редом с булука. Но щом чаушът започна да говори, смайването им бе сменено от съвсем други чувства.

Невъоръжен, фелдфебелът стоеше пред тях, без следа от страх или загриженост, че дръзкото му начинание може да претърпи неуспех. Добре познаваше хората си. Те, както и самият той, спадаха към измета на човечеството. Нямаха нито чувства, нито съвест, нито религия, защото каквото бе останало у тях от някаква вяра се състоеше само от съблюдаване на външни форми, чийто смисъл и значение едва ли познаваха. С богат авантюристичен живот зад себе си и пред себе си, те бяха свикнали с какви ли не опасности и не се плашеха от нищо, стига да можеше да им донесе някаква изгода. И тъй, те бяха най-подходящите хора за плановете на стария фелдфебел.

Той им описа техния дотогавашен безплоден живот, разкри им намеренията си, доколкото сметна за необходимо, изброи им всичко каквото щяха да спечелят, ако го последват, обеща им, че докато са на служба при него, ще получават двойно по-висока заплата от досегашната. И най-сетне им каза, че ще отнемат цялата плячка от Абд ал Мот, за да я разпределят помежду си. А когато ги попита дали са готови да му служат, те изразиха съгласието си с ликуващи крясъци. Никой не се отказа, изглежда никой нямаше каквито и да било колебания или съмнения. Поискаха само мерисах, за да могат да отпразнуват този щастлив ден и да се напият.

Без веднага да им даде отговор, фелдфебелът най-напред ги накара да му се закълнат във вярност. Тъй като в момента не присъстваше нито факир, нито пък някакъв друг духовник, той донесе от токула на Абд ал Мот един Коран, който се намираше там именно за такива цели и всеки от тях трябваше да сложи върху него дясната си длан. За тях, като мюсюлмани, подобна клетва бе по-свята от клетвата, положена пред някой имам. Едва когато всички му бяха здраво в ръцете, фелдфебелът отказа да изпълни желанието им да се напият с коварното питие.

Той им разясни, че нямат нито минута за губене, понеже още същия ден било възможно Абд ал Мот да пристигне заедно със завербуваните нухри. Убеди ги, че е необходимо незабавно да се заловят на работа и им обеща, когато се отдалечат на достатъчно голямо разстояние, да им разреши не един, а няколко дни на веселие.

Нямаше как да не разберат, че е прав, и се примириха с неизбежното. За да ги възнагради заради готовността им да се лишат от пиенето, той разпредели между тях такива големи количества тютюн, че те се видяха запасени с любимото си средство за блажено прекарване на времето за дълги седмици напред.

После пренесоха стоките и всичко, каквото можеше да бъде взето, навън пред оградата. Докараха и воловете, за да ги натоварят. Това бе продължителна и тежка работа, с която се справиха едва към обед. Накрая навързаха останалите трийсетина роби и робини с едно дълго въже и керванът бе готов за тръгване.

Тогава подпалиха токулите. Запалиха и ногера на Абд ал Мот, който той обикновено използваше при лова на роби по вода. Жаркото слънце така бе изсушило всичко наоколо, че огънят се разпространи с бясна бързина, а скоро бе обхваната и голямата външна трънлива ограда. Лесно можеше да се предвиди, че само след час от серибата щяха да останат димящи купчини пепел. Непоносимата горещина принуди хора и животни бързо да се отдалечат. Керванът пое в посока, в която същия ден, по ранина, бяха тръгнали на юг и хората на Абд ал Мот…

 

Първият негов отряд, ездачите, бе следвал с най-голяма бързина дирята на двамата избягали негри. Тук реката правеше значителен завой наляво, тоест на изток. Следата водеше в почти права линия към една степ без нито едно дърво, чиято ниска трева бе изгоряла от слънцето и бе полегнала на земята като разпиляно от ветровете сено. По необятния хоризонт наоколо не се виждаше никакво, макар и малко по-издигнато място, което да послужи за ориентир.

По твърдата земя не личаха отпечатъци от стъпките на негрите, обаче кучето бе сигурно в себе си и не се поколеба нито за миг.

Часовете се нижеха един подир друг. Изминатото разстояние ставаше все по-голямо, а от двамата бегълци нямаше и следа. Дори и да не бяха тичали през цялото време с пълно напрежение на силите, те все пак сигурно се бяха движили изключително бързо, което бе голямо постижение, особено като се има предвид, че имаха преднина само от два часа.

Наистина конете на ловците на роби съвсем не бяха раджи бак^[17]. В Судан много бързо загива и най-расовият кон. Или в резултат на голямата влага по време на дъждовния период, или, и то много по-често, от неразумното отношение към конете от страна на тамошното население, или от изключителната напаст по онези места, наречена „хапещи мухи“. Особено зловеща слава са си спечелили мухите „баудах“ и „сурехта“.

През горещото годишно време земята така се изсушава, че конете не намират никаква храна. Тогава мухите се оттеглят край реките. Но после, щом растителността отново започне да се развива, се завъждат насекомите и то особено онези от разреда на двукрилите, превръщайки се направо в ужасна напаст. Въздухът се изпълва с чудовищни облаци от комари и хапещи мухи, които страшно измъчват и хора, и животни. Пупипарите^[18] така нагъсто покриват конете, говедата, камилите и другите животни, че кожата им изобщо не се вижда. Сурехтата^[19] направо застрашава живота на добитъка, същото се твърди и за спечелилата си зловеща слава муха це-це, но човек не бива да вярва, че ухапването на едно или няколко от тези насекоми може да доведе до смърт. Това широко разпространено мнение е напълно погрешно.

Гъсти облаци от табаниди, кулицини, сипобосциди, мусциди и какви ли не още гадини буквално обгръщат клетите животни от всички страни така, че целите им тела се превръщат в една единствена огромна рана. Непрекъснато хвърляне на къч, тропане с копита в земята, изправяне на задните крака изтощава нападнатите животни, отнема им почивката, както и апетита. Не е възможно подобно мъчение, траещо дни, седмици и месеци, да не ги разболее и най-накрая да не ги убие. Най-малката драскотина по кожата или прежулено място от седлото се превръща в гнойна рана, гъмжаща от личинки, която става причина за гибелта на животното. За да спасят добитъка си, племената, отглеждащи коне, говеда и камили през това годишно време, се отправят на север.

По тази причина, а и не само заради това, в Судан рядко може да се види добър кон. Също и конете, на които яздеше отрядът на Абд ал М от бяха толкова съсипани от последния дъждовен период и царящата в момента суша, че не бе възможно да ги накарат да се напрягат кой знае колко. Хората бяха принудени често да ги оставят бавно да крачат. От животните капеше пот и те дишаха тежко. Това беше единствената причина, поради която не догониха тъй бързо двамата негри.

Към пладне източният хоризонт, сякаш взе да се приближава. Черната ивица, показала се там, водеше до предположението, че недалеч имаше гора. На това място притокът на Бели Нил, Бахр ал Джур, описал вече своята дъга, се завръщаше в обратна посока. Тук тревата не беше толкова суха, а най-сетне се появиха и отделни дървета суфарах^[20]. Те са от рода на акациите и в основата на бодлите си имат особени подутини, от които Суданските хлапета си правят свирки. На Суданския диалект „суфар“ означава свиря, от там идва и името на това дърво.

Без да вдига нос от земята, кучето уверено продължаваше да тича между дърветата, които растяха все по-близо едно до друго, докато най-накрая образуваха доста гъста гора, тъй че конете бяха принудени да забавят ход.

Тук-там се виждаше по някоя локва мътна вода, около която почвата бе влажна. На такива места следите на двамата негри ясно личаха. По тези отпечатъци някой индианец или прериен ловец лесно би могъл да определи преди колко време са преминали бегълците оттам, но ловците на роби в никакъв случай не бяха тъй проницателни.

За съжаление, преследваните хора съвсем не се намираха далеч пред преследвачите си Те бяха изтощени до смърт. Когато съзряха гората, през главите им мина мисълта, че вече са спасени. Но оглеждайки се назад, на северния хоризонт, те забелязаха ездачите, което за сетен път ги подтикна да удвоят силите си.

Те се затичаха към гората, за да се скрият в нея. Всъщност знаеха, че това е напразно, защото Абд ал Мот сигурно водеше със себе си едно или повече кучета. Двамата излязоха на речния бряг. Предпочитаха да се удавят, отколкото да допуснат да ги заловят. Но видяха, че от тинята стърчат отвратителните глави на крокодили. Не, все пак по-добре ще е да ги хванат и убият, отколкото тези чудовища да ги разкъсат и изгълтат! Хукнаха напред колкото им държаха краката.

Но ето че Толо, който иначе бе по-умен и по-проницателен от Лобо, но пък му отстъпваше физически, започна да се олюлява.

— Толо не може да продължи! — задъхано се завайка той.

— Лобо ще те подкрепя — отговори му неговият другар. Той го хвана с ръка през кръста и с мъка го затегли напред.

— Спасявай се сам! — помоли го Толо. — Нека намерят Толо, но ти ще избягаш.

— Не. Ти трябва да се спасиш, а не Лобо. Ти си по-умен и по-лесно ще намериш пътя до Омбула и ще предупредиш селото.

Продължиха така още малко, докато Толо спря.

— Добрият шейх на небето не иска повече да живеем — каза той. — Желае да ни повика при себе си. Толо не може да върви. Ще остане да лежи тук.

— Тогава Лобо ще те носи.

Негърът, който сам бе страшно изтощен, вдигна приятеля си на ръце и го понесе, но не бе изминал и двайсетина крачки, когато престана да може да се движи. Внимателно остави другаря си на земята, отчаяно се огледа наоколо и жално каза:

— Животът ни свърши. Ти действително ли си убеден, че горе при звездите има добър шейх, който ни обича и ще ни приеме при себе си?

— Да, така е — отговори Толо. — Човек трябва да вярва в това.

— И след като умреш, отиваш да живееш при него?

— При него и при неговия син и никога повече няма да умреш.

— Тогава той е по-добър, много по-добър от Аллах на арабите, които искат само да отвличат роби и които ще ни убият!

— Бъди спокоен! Той ще ни види, когато умираме, и ще слезе от небето, за да ни вземе при себе си.

 

— Лобо не би имал нищо против да умре, защото вече няма някакви роднини, при които да отиде, но смъртта е толкова страшна — тук са крокодилите, а там е арабинът Абд ал Мот. Кой е по-зъл, те или той?

— Крокодил или арабин е все едно, защото и двамата не вярват във великия шейх и неговия син, умрял, за да спаси всички хора.

— Лобо е готов незабавно да умре, ако знаеше, че така ще те избави!

— Не можеш да ме спасиш, загубени сме. Все още си спомням началото на молитвата, която човек трябва да каже преди да умре. Ти ще трябва да я повтаряш след Толо, тогава и двамата ще отидем при великия шейх. И така, кажи следното: „Ja abana iledsi fl ssemavati jaba haddeso smoka“.^[21] Той бе сключил ръце и гледаше нагоре към своя другар. Лобо също сключи ръце за молитва и започна да повтаря след него думите, но не дотам вглъбен в религиозно смирение, макар напълно да вярваше в силата им. Същевременно погледът му шареше наоколо, търсейки нещо, и тъкмо когато изговаряше „haddeso smoka“, очите му така светнаха, сякаш беше открил каквото търсеше. Веднага след това той продължи:

— Ако синът на великия шейх е умрял, за да спаси хората, защо и ние да не направим същото?

— Да, стига да можем.

— Ами ако Лобо би могъл да те спаси, ти какво би направил?

— Толо няма да разреши да го спасяваш, а ще предпочете да умре самият той.

— Но ако е възможно един от двама ни да бъде спасен, в случай че другият се жертва заради него, тогава би трябвало ти да останеш жив!

— Не аз, а ти!

— Може би ще успеем и двамата да се измъкнем, а?

— Как ли?

— Виждаш ли този субах и лубахна, дето растат ей там един до друг? Клоните им са преплетени и шумата им е толкова гъста, че ако двама души се изкатерят на тях, никой няма да може да ги забележи. Нека се скрием горе!

Субахът (Combretum Hartmanni) е средно високо красиво дърво с гъсто растящи клони. Сочните му зелени листа са със силно източени връхчета. Лубахнът достига още по-голяма височина. Латинското му название е „Boswellia papyrifera“ и от него се добива африканския тамян.

Двете дървета, растящи много близо едно до друго, образуваха голяма и гъста обща корона, тъй че двама души, още повече чернокожи, наистина можеха да се скрият в листака много добре, без да бъдат забелязани отдолу.

 

— Толо е твърде отпаднал, за да се изкачи горе — отвърна му неговият приятел.

— Лобо ще те повдигне, тогава ще можеш да хванеш най-ниския клон. Опитай се!

Той събра последните си сили и повдигна приятеля си нагоре. Толо, който не подозираше, че Лобо бе взел достойното за всеки християнин решение да се пожертва заради приятеля си, се улови за клона и скоро успя да седне върху него.

— Изкачи се още по-нависоко! — каза Лобо. — Все още се виждаш. Още три-четири клона по-нагоре. А там седни, обгърни ствола с ръце и се дръж здраво!

Толо продължи да се катери нагоре, после се настани удобно и каза:

— Хайде, ела и ти!

— Ей сега, но я слушай!

Дочуха се човешки гласове, а след това и воят на куче. Беше кръвожаден вой.

— Те идват, вече са тук! Качи се бързо при мен! — предупреди го изплашеният Толо.

— Вече е твърде късно — отговори Лобо. — Ще ме видят. Трябва да си потърся друго скривалище.

— Тогава бързай, бързай!

Но Лобо все още не тръгваше. С приглушен глас каза:

— Лобо е чувал, че щом едно такова куче вкуси кръв, веднага губи способността си да надушва следи. Това куче ще получи кръв, за да не може да те открие. Но ти мирувай!

Преди Толо да успее да отговори и да възрази, храбрият негър се втурна към едно друго дърво, за да не го забележат до дървото, където се беше скрил Толо. Воят на кучето се чу съвсем наблизо. Коне пръхтяха и хора си подвикваха Лобо се отдалечи още повече от двете дървета и застана така че щом кучето се появи, веднага да го забележи. Гората не даваше възможност двама конници да се движат. Застанали един до друг, ловците на роби останаха в сала за да не бъдат по-късно принудени да се връщат далеч назад за конете си. Яздеха един подир друг, като начело бе Абд ал Мот заедно с кучето. Щом го видя да се появява, Лобо чевръсто побегна, за да не открият белите къде е стоял и да се сетят че е възможно приятелят му да е още там. Арабинът го забеляза.

— Шейтан! — извика той. — Ей там бяга единият, а ако не се лъжа малко по-напред е другият. Бързо след тях бързо.

Той пришпори коня си, но за щастие, все още не пусна кучето Останалите се втурнаха подир него с бързина, каквато им позволяваше теренът. Кучето бясно задърпа ремъка и нададе направо сатанински вой. Арабите закрещяха в надпревара. Лобо се развика с все сила, за да привлече вниманието им върху себе си. Толо на дървото изтръпна от страх за приятеля си. Той също се включи във всеобщите крясъци, но за щастие, отпадналият му глас изобщо не беше чут. Ездачите преминаха в бясна езда покрай двете дървета и продължиха нагоре по реката.

— Пусни кучето де! — изрева един от конниците. Абд ал Мот чу думите му, извади ножа си и преряза ремъка. С удвоена бързина кучето се стрелна подир негъра който имаше намерение да се остави да бъде разкъсан и така, както вече беше споменал, звярът да изгуби обонянието си. Но в този миг му хрумна мисълта, че все пак може би е възможно да убие животното. През този ден бе намушкал вече едно куче, защо да не види сметката и на това? Ако преследвачите му не водеха и други песове, тогава навярно не бе изключено да се спаси.

Лобо също бе чул вика на арабина и предположи, че Абд ал Мот ще се вслуша в него.

В такъв случай нямаше нито миг за губене. Лобо спря и дишайки тежко от възбуда и изтощение се подпря на ствола на едно дърво. Видя как с големи скокове кучето летеше право към него, впило кръвясалите си очи в жертвата. Цялата му муцуна бе в лиги и пяна. И тогава негърът измъкна ножа от набедрената си престилчица.

— Слизайте от седлата! Сгащихме го! — извика Абд ал Мот, като рязко спря коня си и скочи на земята.

Другите последваха примера му.

Кучето бързо приближаваше негъра — още три, два, само още един скок! Кръвожадното животно се хвърли с цялата си мощ върху негъра и… тъй като той светкавично се отдръпна от дървото, удари главата си в ствола, отхвръкна и падна на земята. Преди да успее да се изправи на крака, Лобо го притисна с коляно и заби три пъти ножа си в сърцето му, ала лявата му ръка попадна между зъбите на кучето.

Той се изтръгна от умиращото животно, без да обръща внимание, че парче месо остана в пастта на звяра, и бързо побягна. Арабите нададоха яростни крясъци и хукнаха подир него. Бързината и припряността им попречи да използват пушките си. Трябваше да спрат, за да се прицелят, а така щяха да изгубят време. Но те светкавично измъкнаха пистолетите си и ги изпразниха по негъра, който се намираше на не повече от двайсетина крачки пред тях. Не можа да се разбере дали някой от куршумите го улучи, защото Лобо продължи да тича.

Ала той бе смъртно изтощен, а те бяха изпълнени със сили. Догонваха го все повече и повече. Той се обърна и забеляза това. По-добре при крокодилите, отколкото да попадне в ръцете им и да го бичуват до смърт! И тъй, той свърна наляво към брега на реката.

На това място тя правеше завой, откъм вътрешната страна на който продължаваше тази нечовешка гонитба. Лобо се добра до реката и като нададе ужасен вик се хвърли в нея. Водата плисна нависоко и го погълна.

Само след броени секунди неговите преследвачи също се озоваха там. Те спряха, втренчили поглед във водата.

— Скочи в реката, за да ни се изплъзне! — разочаровано извика един от тях.

— Да, на нас ще ни избяга — отговори Абд ал Мот, — но тамасихите^[22] ще го разкъсат и изядат. Само внимавайте!

От брега се откриваше свободно водно пространство, дълго около десетина лакътя. По-нататък в реката се врязваше доста дълъг нос от тръстика, след което отново се виждаше открита водна площ, достигаща до средата на реката, където се изпречваше островче от треволяци, заседнало на тинест нанос.

Ето че в този момент съвсем близо до споменатия нос от тръстика се появи главата на негъра. Той се огледа за преследвачите си.

— Стреляйте, стреляйте! — извика Абд ал Мот, след което застаналият до него човек вдигна пушката си и бързо натисна спусъка.

Но той бе твърде задъхан и разгорещен и се прицели лошо. Куршумът плясна във водата до Лобо. Негърът достигна края на носа и с няколко бързи удара на ръцете го заобиколи. Там спря, сякаш бе съзрял нещо, което го бе изплашило. После нададе силен пронизителен вик, който можеше да се дължи както на ликуване, тъй и на смъртен страх, и изчезна зад тръстиковия пояс.

— Защо изкрещя? — попита един от арабите.

— Видял е някой крокодил — отговори Абд ал Мот.

— Но прозвуча тъй, сякаш извика от радост.

— О не, тук в реката няма нищо, което може да го зарадва. Ето, я вижте там какво пори водата като стрела! Забелязахте ли онази ивица?

Той посочи с ръка към островчето от трева, откъдето образувайки бразда в реката, през откритата водна площ нещо бързо се приближаваше към тръстиката. Тази бразда оставаше след муцуната на огромно влечуго.

— Крокодил! — извикаха няколко души в един глас.

— Аллах ще го изпрати в ада! — изкрещя един от ловците на роби. — Ат тимса ще го догони и изяде!

В същия момент крокодилът изчезна зад тръстиките и в следващия миг те дочуха безумен вик, който този път, без съмнение, бе вик на човек, видял пред себе си смъртта.

— Докопа го, свърши се с него! — каза Абд ал Мот. — Все пак му провървя, защото щях да наредя жив да го заровят в някой термитник, където термитите да оглозгат костите му до бяло. Но каквото не можа да му се случи на него, ще се случи на Толо, който още се крие в гората. Тези шейтани ми убиха две от най-добрите кучета. Затова Толо ще умре от двойна смърт!

— Но дали наистина е все още нейде наоколо? — попита Друг.

— Да. Видях и него. Тичаше пред Лобо. Нека двама от вас изведат конете от гората и ни чакат на открито.

Така и направиха. После отново започнаха да търсят. Двамата ловци на негри, които останаха на открито при конете, трябваше да чакат повече от час, докато другите се появят… но без беглеца.

— Този негър сякаш изчезна в дън земя — скръцна със зъби Абд ал Мот. — Не открихме никаква следа от него.

— Но нали го беше видял! — каза му някой.

— Дори съвсем ясно! Но кой ли може да различи диря, оставена от бос крак в гората! Впрочем тази гора е голяма и се простира на часове път край реката. Кой ще ти я претърсва цялата, за да намери негъра?

— Тогава този черен песоглавец ни се измъкна жив, но поне другият бе изяден от ат тимса!

— Не, не ни е избягал. Оттук реката тече почти право на изток, докато Омбула се намира на югозапад, където пак има една много обширна открита равнина. Чернокожият трябва да мине през нея. Ако искаме да го опипаме, е необходимо само да препуснем натам и да го изчакаме.

— Той ще дойде през нощта, когато няма да можем да го забележим!

— Тогава ще се разпръснем и ще образуваме верига. Така той сигурно ще се натъкне на някой от нас. И тъй, напред!

Те отново се метнаха на конете си и ги пришпориха на юг. Обстоятелството, че Абд ал Мот се бе заблудил, смятайки, че е видял Толо, може би спаси живота на негъра. Бяха търсили само напред, но не и назад, където се намираха двете дървета. Ако се бяха върнали, можеше да се очаква, че негърът щеше да бъде открит поради състоянието, в което се намираше от постъпката на приятеля си, жертвал се заради него. Но къде беше Толо? Дали все още седеше горе на клона на дървото? И дали безумно смелият Лобо действително бе разкъсан от крокодила?

Най-добре това можеше да се научи от хората в плоскодънната гребна лодка, която по пладне или малко преди пладне, се спускаше от негърското село Махана надолу по реката. Лодката не беше голяма, но не бе и твърде малка. Можеше да побере трийсетина души, но този път в нея седяха само двайсет и трима. Двайсет от тях бяха негри — по десет от всяка страна, които въртяха греблата. На кормилото седеше около шестнайсетгодишен юноша с по-светъл цвят на кожата. По това можеше да се заключи или че е от арабски произход, или пък че има смесена кръв в жилите си. Останалите двама бяха бели.

Всички негри носеха само обичайната препаска около хълбоците си. Бяха сплели гъстите си ситно къдрави коси на къси, тънки, навярно намазани с някаква мазнина, плитчици, които висяха от всички страни на главите им. Момчето на кормилото имаше права, тъмна коса. Облеклото му се състоеше от голямо светло парче плат, загърнало тялото му като тога.

Оръжията, които бяха отрупани на носа на лодката, показваха, че или това пътуване не е миролюбиво, или че хората са се приготвили да посрещнат нечии враждебни действия. На носа на лодката седяха и двама бели.

Единият от тях носеше хаик с качулка и високи ботуши, с други думи, бе облечен също като доктор Шварц. Той имаше и същата висока и широкоплещеста фигура, а и чертите на двамата показваха голяма прилика. Накратко казано, този човек беше доктор Йозеф Шварц, който беше изпратил писмо на брат си по Сина на верността, а сам бе тръгнал да го пресрещне, тъй като бе изгубил вече търпение да чака пристигането му, а се беше и разтревожил за неговата участ.

Другият носеше сиви платнени обувки, сиви чорапи, сив много широк и много къс панталон, сива жилетка, сиво яке и сив тюрбан. Сив беше и поясът, който беше увил около кръста си. По него изглеждаше сиво всичко, дори очите, цветът на лицето, кърпата около врата, чиито дълги краища покриваха гърдите му, както и гъстата коса, която се подаваше изпод тюрбана и падаше върху плещите му. Но най-странно изглеждаше носът му, един такъв нос, какъвто човек може да види най-много веднъж в живота си.

Този нос непременно трябва да се причисли към най-необикновените обонятелни органи. Той беше ужасяващо дълъг, ужасяващо прав и ужасяващо тесен и завършваше с толкова остър връх, който буквално представляваше опасност за живота. Приличаше на щъркелова човка, само дето тя не е сива на цвят. Които беше имал възможността във Фашода да чуе казаното от Сина на верността за Абу Лаклак, Бащата на щъркела, той съвсем сигурно щеше да се досети, че вижда пред себе си именно този човек. С око на познавачи двамата бели оглеждаха повърхността на реката, която тук беше много широка. Нищо не убягваше от погледите им и особено Сивия настръхваше като наелектризиран, щом от тръстиката се вдигнеше някаква птица или пък прелетеше от единия бряг до другия. Тогава те не млъкваха нито за миг. Говореха на немски, при което Шварц си служеше с чист литературен език, а Сивия използваше един твърде цветист, но все пак приятен за ухото на немеца диалект, който може да се чуе някъде между Тюрингервалд, Бьомервалд, Инсбрук, Алгой и вюртембергската граница.

— Драги докторе, давам ти пълно право — каза Шварц. В нашата родина ние имаме съвършено невярна представа за Суданските племена. Човек трябва да отиде при тях, за да ги опознае.

— Значи ти харесват, а? — попита го Сивия.

— Съвсем не са лоши.

— Дори ако ядат хора ли?

— И тогава, стига само мен да не изядат. Те изобщо нямат представа, колко отвратителна и ужасна е подобна постъпка. Най-напред това трябва да им бъде разяснено. След края на битката те изяждат убитите неприятели и твърдят, че било съвършено безразлично дали ще ги погребват в земята или в стомаха си.

— Е, туй не е баш по моя вкус. Предпочитам да лежа в земята с едно хубаво параклисче отгоре, отколкото да попадна в стомаха на някой от онези канибали!

— И аз също, драги докторе. Но все пак трябва да правиш разлика между…

— Чакай! — прекъсна го Сивия, при което носът му, сякаш напълно по своя собствена инициатива, описа странно движение нагоре-надолу. — Кажеш ли ми още веднъж доктор, тутакси ще ти зашлевя шамар, та да се разбереш от дума. И ти си доктор, ама обръщам ли се аз към тебе тъй? Защо са тез комплименти между люде, дето са се побратимили на чашка, независимо че е била само онази мизерна напитка мерисах, за която пет пари не давам, ала само когато имам в наличност някоя хубава биричка! Нали знаеш как се казвам?

— Разбира се — усмихна се Шварц.

— Е, добре! Та в тоз учен свят съм известен като господин доктор Игнациус Пфотенхауер. В градчето, където живея, ме наричат само Нац Птичаря, щото просто си имам особено голяма слабост към сичко дето хвърчи, но не и към онуй, дето пълзи. Тук в таз страна ми викат даже Абу ал Лаклак, Баща на щъркела, заради носа ми, ама той ми е не по-малко скъпоценен, отколкото твоя на теб. И понеже аз ти викам просто Зеп, защото собственото ти име е Йозеф, и ти можеш да ми направиш добрината да ми казваш Нац, което е значително по-кратко, отколкото Игнациус с неговите четири срички. Разбра ли ме?

— Много добре! Дано не сбъркам пак!

— Ще ми се настоятелно да те помоля да внимаваш! Знайш, че съм си просто малко особняк, тъй че… чакай, виждаш ли я къде лети?

— Кой? Къде?

Сивия припряно скочи на крака и като посочи с ръка нагоре извика:

— Там… тук… ей я къде лети насам! Позна ли я вече?

— Да. Това е токачка, trachyphonus margaritatus.

— Правилно! Знаел си го! Ето че изчезна! — съгласи се с него Сивия и пак седна на мястото си. — Но знайш ли как я наричат туземците?

— Не съм чувал.

— Туй е поредното доказателство, че те са много големи и наблюдателни шегобийци. Дали са име на птицата според гласа, който издава. Когато кряска, звучи така: бешеррррету, бешеррррету! А знайш ли кво значи туй на тукашните езици?

— Да — скъсал си дрехата си, скъсал си дрехата си!

— Вярно! Женската е тъмна на вид и има тук-там по себе си бели петънца, та изглежда тъй, сякаш по тоалета й са се появили дупки. А след туй тя му отговаря: бак-си-ки, бак-си-ки! Кво значи то?

— Закърпи я, закърпи я!

— И туй е вярно. Щом народът говори за тези птици толкоз простичко и неподправено, човек доста трудно може да смята таквиз хорица за людоеди.

— Казват, че ниям-ниямите били канибали, но досега не съм забелязал подобно нещо.

— Просто щото знаят, че се отвращаваме от таквиз угощения, затуй се крият никой да не ги забележи. Въпреки това при тях сме в пълна безопасност. Правят всичко възможно да ни угодят. Туй трябва да им се признае. Ден и нощ ходят на лов, за да ми носят птици. Инак за цяла година не съм събирал толкоз много, колкото тук за един-единствен месец.

— От това сигурно пак ще излезе някой обемист научен труд, нали?

— Да, все ще скалъпя нещо. Досега не е имало човек, който подробно да се е занимавал с тукашния птичи свят. Ще ми се да запълня тази празнина.

— Ти си тъкмо човека за тази работа. А откъде всъщност идва твоята голяма любов към птичия свят? Има ли някаква по-особена причина?

— Няма таквоз нещо! А откъде идва ли? Хм-м! Орисниците не са ми предсказали край люлката, че нявга ще проявя такъв голям интерес към орнитологията, пък и петнайсет години по-късно все още нямаше таквоз нещо. Самият аз не съм се замислял над това, а и до ден днешен си спомням с ужас първото орнитоложко приключение, което преживях на времето.

— Какво беше то?

— Туй беше… е, на теб мога да го разкажа, но иначе не обичам да говоря за това. Туй беше, когато бях в десети клас, в гимназията. Учителят по естествознание не ме обичаше особено, защото в глупостта си все го питах за разни неща, на които никой човек не може да отговори.

— Това се прави често в тази възраст, но в повечето случаи е доказателство за наличието на жажда за знания.

— Жажда за знания? Учителят винаги го наричаше прибързаност и любопитство и само дебнеше удобен случай, да ми го върне тъпкано. Беше по време на великденските изпити. Бях си сложил нов нагръдник и нова синя копринена връзка и си бях въобразил, че щом съм се издокарал тъй, сигурно ще си взема изпита. И наистина работата вървеше горе-долу, докато се стигна до естествознанието. Изпитваха ни един подир друг. Когато ми дойде редът, аз се надигам и к’во мислиш ме попита учителят, а?

— Кажи де!

— Защо птиците имат пера?

— Да, наистина е искал да ти го върне. И ти какво му отговори?

— К’во му отговорих ли? Е, ами отначало си рекох, че той… чакай, ей там е кацнал! Виждаш ли го?

Той отново бе скочил на крака и възбудено сочеше към брега, при което носът му се изви настрани, сякаш проявяваше голям интерес към онази местност.

— Кой? Къде? — попита, Шварц.

— Ей там горе на самия връх на онзи сунут^[23].

— Ах, да, един речен орел, haliaetus vocifer, великолепна птица!

— Наистина е великолепен. Туземците го наричат Абу Лундж. Храни се почти само с риба. А знаеш ли как местните хора превеждат неговия крясък?

— Не.

— „Sef^[24], charif^[25], jakull hut, hut“. Кво значи туй?

— През сефа и шарифа ям риба.

— Правилно! И тук имаш пак нов пример за любвеобилно отношение към природата. Негрите съвсем не са тъй тъпи и несхватливи, както обикновено ги описват. Аз на твое място бих написал една книга, за да спася честта им.

— Ако намеря време, може би ще го направя.

След това вниманието на двамата бе привлечено от кормчията, който даде кратка заповед, и чернокожите прибраха греблата.

— На брега ли отиваме? — попита го Шварц, естествено, не на немски език.

— Не, ефенди — отговори той. — Тук никога не се спира веднага на брега, а най-напред за известно време трябва да оставиш лодката сред тръстиката, за да можеш да разузнаеш дали на сушата няма врагове.

— А какво се каниш да правиш? Защо не продължим?

— Защото иначе ще се приближим твърде много до серибата Ом ат Тимса, където живее Абд ал Мот. Забележи ли ни, ще ни превърне в роби.

— Нека се опита само!

— Не само че ще се опита, но и наистина ще го направи. Вие и двамата сте умни и храбри мъже, а ние умеем да използваме оръжията си, обаче той има на разположение над петстотин ловци на роби, които няма да можем да победим. Ще убием трийсет, четиридесет, а може би и повече, но останалите ще ни смажат.

Думите му прозвучаха много спокойно, умно и разсъдливо. Несъмнено този юноша беше надраснал възрастта си.

— Значи мислиш, че е възможно да преминем само през нощта? — попита Шварц.

— Да.

— Но защо да не можем и през деня! Ще гребем бързо, а освен това ще вдигнем и платното.

— Никой не е в състояние да ти каже какъв ще бъде вятърът след час. Ако стане насрещен, платното само би ни попречило, а човек не бива много да се осланя на греблата. Абд ал Мот има в реката малък кораб, който държи в тайна, но все пак чух за него. От брега на серибата се вижда далеч нагоре по реката. Следователно ще ни забележи твърде рано и после ще е необходимо само да отправи кораба към средата на реката и да нареди да бият барабана, за да му паднем с абсолютна сигурност в ръцете. Не, налага се тук да спрем на брега и да изчакаме нощта. После можем да преминем покрай опасното място.

— Но макар и случайно, не е изключено и тогава да ни види.

— Ако покрием лодката напряко с тръстика и клони, ще я помислят за откъснало се плаващо островче от треволяци. И тъй, разрешаваш ли да я насоча към брега?

— Да.

С помощта на течението лодката се понесе към левия бряг, премина покрай вече споменатото тревисто островче, заседнало в тинестия нанос, а после стигна до тесния и остър тръстиков нос, врязващ се в реката, за който също стана вече дума. Там спуснаха желязната остра котва „бонго“ и тя веднага здраво се захвана за дъното и накара лодката да спре.

Не беше възможно да бъде забелязана откъм левия бряг, близо до който се намираше, защото високата и гъста тръстика я прикриваше. Макар че десният бряг бе доста надалече, все пак нечие остро зрение би могло да ги открие и затова негрите отрязаха достатъчно тръстика и бамбук, за да превърнат лодката напълно в малък остров. По нищо не личеше, че за основа му служи една закотвена ладия.

Разговаряха съвсем тихо и напрягаха слух, за да не пропуснат нито един от идващите откъм сушата шумове. Още не бяха завършили маскировката на лодката, когато откъм брега долетяха неясни звуци, които приличаха на далечни човешки гласове. С напрегнато внимание екипажът на плавателния съд се заслуша в тях, избягвайки всякакъв шум.

Младият думанджи^[26] стана от мястото си, за да може по-добре да чува.

— Това са двама негри, които разговарят на брега, недалеч от нас — тихо каза той.

— Откъде знаеш? — попита Шварц.

— Разбрах само няколко думи, но те са от езика на племето беланда, а той се говори само от чернокожи.

— И за какво приказват?

— Не знам. Думите, които долових, бяха от различни изречения: спасение… умрем… ловци на роби. Това е всичко.

— Аха! Може би са преследвани роби.

— Тогава сигурно са избягали от Абд ал Мот.

— В такъв случай трябва да ги спасим. Ще ги вземем в нашата лодка.

— Преди това сме длъжни добре да размислим, ефенди. Готов съм да спася всеки преследван човек, но предварително трябва да съм убеден, че не ме очаква сигурна смърт. Опасността не ме плаши, но не бих се обрекъл на неизбежна смърт, защото по този начин без друго ще загине и онзи, когото искам да спася.

— Говориш като учен и опитен мъж.

— Смей се ти, смей се, но признай че съм прав! Ето слушай!

В този момент се разнесоха човешки викове и бесен кучешки лай.

— Шейтан! Ей там бяга единият, а ако не се лъжа малко по-напред е и другият. Бързо след тях, бързо! — долетя ясно откъм брега.

Това бяха думите на Абд ал Мот, когато съзря Лобо. Последва ги суматоха, човешки крясъци и бесен вой на куче.

— Пусни кучето де! — извика някой.

— Преследват двама роби! — обади се Шварц. — Трябва да ги спасим!

Той посегна към пушката си. Сивия също взе своята карабина и го подкрепи:

— Да застреляме мерзавците!

— Тихо, тихо — умолително каза кормчията. — Изглежда преследвачите са многобройни и несъмнено са от хората на Абу ал Мот. Да не искате да им се покажем, без да можем да спасим негрите? Не е разумно. А и преди да вдигнем котва и да достигнем брега, ще е станало твърде късно, защото гонитбата ще е приключила. Слушайте! Вик. Някой умря. Скочи във водата. Ако ли пък е останал жив, ще го докопат крокодилите!

Той стъпи върху пейката на кормчията. Другите се изправиха върху седалките на гребците, за да могат да се огледат. В същия миг, плувайки, иззад врязалата се в реката тръстика се появи Лобо. Кормчията разтвори с две ръце стеблата на растението, за да го забележи негърът, и му направи знак. Лобо се стъписа. Това беше онзи момент, когато преследвачите му си казаха, че сигурно е видял нещо. Разнесе се изстрелът на Абд ал Мот.

— Бързо, бързо — крокодилите! — извика кормчията на негъра.

Лобо забеляза един човек, който отдалеч изглеждаше, като че стои върху водата. Силите му се удвоиха и с няколко мощни замаха на ръцете той бързо се приближи. Залови се за ръба на лодката и няколко чифта ръце се протегнаха, за да го издърпат. В същия миг един от гребците, който случайно хвърли поглед навътре към реката и към островчето от трева, предупредително възкликна:

— Et timsah, et timsah, amal, amal — крокодил, крокодил, давайте, давайте!

За щастие човекът се оказа достатъчно предпазлив, да не извика силно.

— От коя страна? — бързо попита кормчията.

— От ляво — отвърна гребецът.

— Веднага всички към лявата страна на лодката, иначе ще я преобърне!

Лобо буквално изхвръкна от водата, но и звярът бе вече до него. Последва мощен удар върху лявата страна на лодката и ако екипажът й бе стоял откъм десния борд, плавателният съд сигурно щеше да се преобърне. Но така тежестта на хората устоя на удара на кръвожадното животно, ала кракът на Лобо все пак попадна между най-предните му зъби. Преди обаче влечугото да успее напълно да затвори пастта си, лодкарите го изтръгнаха. Негърът силно изкрещя от болка (именно този вик преследвачите му бяха взели за предсмъртен вик) и се строполи на дъното на лодката с две кървящи рани — на ръката, където го беше захапало кучето, и на крака, където му липсваше цяло парченце от прасеца. Той затвори очи. Всичко това се оказа преко силите му и той загуби съзнание.

— Мъртъв ли е? — попита Шварц.

— Не — отговори Сивия, коленичил до негъра, за да го прегледа. — Ухапан е по ръката, липсва му парче месо от крака и е изпаднал в несвяст — това е всичко.

— Тихо — обади се кормчията. — Някой говори на брега. Наостриха слух и доловиха думите, разменени на сушата. Чуха дори и крачките на отдалечаващи се хора.

— Слава Богу, поне единият е спасен! — каза Шварц. — Но другият ще им падне в ръцете. Как ли да го предотвратим?

— Не е необходимо да го предотвратяваме — отговори му младият, умен и съобразителен кормчия. — Няма да го заловят.

— Как можеш да го твърдиш с такава сигурност?

— Нали чух какво си говореха! Загубили са две кучета. Несъмнено този негър е убил едното от тях, защото дори и досега все още здраво държи ножа си в ръка. Ако преследвачите водеха и друго куче, той нямаше да се изплъзне, а щеше да бъде разкъсан. Кучето сигурно щеше да скочи подир него във водата, за да го задържи. А тази рана на ръката му показва, че вече се е борил с такъв четирикрак ловец на негри. От всичко това с голяма сигурност си вадя заключението, че на брега няма друго куче. Как тогава ще открият втория беглец в тази гора, която се простира на много часове път, а няма кой да надуши следите му!

— Изглежда имаш право.

— Мисля, че не се лъжа. И тъй, в името на нашата безопасност да изчакаме тук най-спокойно, да видим какво ще се случи. Тогава ще знаем как да постъпим.

Този Суданец не можеше да не учуди двамата немци. Въпреки младостта си той правеше впечатление със зрялото си мислене и с някакво особено чувство за превъзходство. При това движенията и поведението му бяха тъй спокойни и сигурни, както и маниерът му на изразяване.

Сивия поднесе под носа на изпадналия в безсъзнание негър шишенце с амоняк. Това оказа своето въздействие. Лобо се размърда.

— Толо,… дръж се… здраво за дървото — прошепна той без да отвори очи.

Дори и в този момент, наполовина в безсъзнание, той мислеше само за спасяването на приятеля си! Пфотенхауер отново използва въздействието на амоняка и тогава клепачите на негъра се повдигнаха. Все още замъгленият му поглед се спря върху мъжествено красивото и сериозно лице на Шварц, излъчващо доброжелателство. После той отново затвори очи и усмихнато каза:

— Толо,… ти си жив… а аз съм при… при добрият шейх над… над звездите.

— Сигурно има предвид Бог — каза Шварц. — Дали е християнин?

— Християнин или езичник, няма значение. Той е човек и трябва да му се помогне — отвърна Сивия.

Той повдигна седалката на носа на лодката, където се намираше едно сандъче с лекарства и превързочни материали и се залови умело да превързва двете рани на негъра, подпомаган от Шварц с не по-малка сръчност.

В районите по горното течение на Нил и най-леките рани могат да се окажат опасни за живота, ако се занемарят. Това значително увеличава смъртността сред тамошните племена, които и без друго страдат от войнствеността и кръвожадността на своите съседи.

Зъбите на крокодила бяха оставили разкъсани парченца месо. Те едва се крепяха на мястото си и трябваше да бъдат отстранени с помощта на ножа. Това не можеше да не причини болки, които накараха Лобо да дойде на себе си. Той се огледа наоколо.

— Бели мъже и сандехи! — каза той, след като разпозна ниям-ниямите по своеобразните им прически. — Това не са ловци на роби!

— Не, не сме такива — успокои го Шварц. — Намираш се сред приятели.

— Значи… значи Лобо не е… умрял?

— Жив си. Ей там е брегът, откъдето скочи във водата.

— Това е… лодка! Да, вие изтеглихте Лобо от водата и го сложихте тук. Сега Лобо си спомня. Вие сте добри хора. Но къде е Толо?

— И той трябва да се е спасил, защото те сигурно не са го намерили.

— Тогава бързо, веднага да отидем при дърветата, където се крие.

Той понечи да скочи, но болките в краката му попречиха. Раните му все още дори не бяха напълно превързани. Съдбата на неговия другар го тревожеше толкова много, че едва успяха да го успокоят. Но и той самият разбираше, че му желаеха само доброто и се видя принуден да се подчини. Докато довършваха с превързването на раните му, при което той мъжествено понесе болките, го накараха да им разкаже случилото се. Трогателно беше да го слуша човек как говореше за добрия шейх над звездите, за неговия син, който умрял в името на хората, а също и за себе си — как решил заради приятеля си да се обрече на гибел. След като свърши, Шварц се обади:

— Значи Абу ал Мот не се намира в серибата си, а е на път към нея, така ли? Това ме кара да се страхувам за моя брат. А и Абд ал Мот ли е потеглил вече на път? Но тогава серибата е почти обезлюдена!

— Там винаги остават петдесет души — подхвърли Лобо.

— Те не могат да ни изплашат. Сега вече не е необходимо да изчакваме падането на нощта и можем да продължим пътя си и през деня.

— Тогава Лобо ще излезе от лодката. Той трябва да остане при Толо!

— Ти? Ти не можеш да мръднеш оттук. Не си в състояние да стоиш на краката си, а камо ли да вървиш. Трябва да се държиш съвършено спокойно, ако не искаш раните ти да се възпалят и да застрашат живота ти. Затова ще те задържим при нас и ще те пуснем едва когато напълно оздравееш.

— Невъзможно е! Лобо трябва да е при Толо. Къде е той?

— Успокой се! Той е спасен. Ти казваш, че субахът и лубахнът растат от дясната страна на брега. Вашите преследвачи не са се връщали в тази посока. Ще го потърсим.

— Налага се да го намерим, защото той трябва бързо да отиде до Омбула да предупреди хората, тъй като Лобо не може вече да върви!

— Ще сляза на брега, за да видя дали ловците на роби са все още наоколо — заяви кормчията.

— Всички ще слезем. С няколко удара на греблата лодката ще достигне сушата — обади се Бащата на щъркела.

— Това е неразумно. Лодката не бива да спира на брега, преди да сме разбрали дали арабите са си отишли. Сам ще тръгна.

— Но в такъв случай ще трябва да плуваш и крокодилите ще те докопат.

— Няма. От тръстика и бамбук набързо ще направя келек, с който ще се добера до брега. Стига да не е твърде малък, никой крокодил няма да го нападне. Ако е достатъчно голям, да се настаня спокойно върху него, без нито една част от тялото ми да стърчи над водата, никое от тези животни няма да ми обърне внимание.

С помощта на кормилното весло той вкара лодката още по-навътре в тръстиковия гъсталак и започна да реже стебла за сала. Гребците му помагаха.

— Но ако ловците на роби са все още тук, лесно могат да те забележат и тогава си загубен, защото или ще те убият, или ще те отвлекат като роб — предупреди го Шварц.

— Няма да направят нито едното, нито другото — отговори смелият юноша. — Знам как да ги наблюдавам, без да ме видят.

Негрите притежават голяма сръчност в бързото изплитане на достатъчно големи и здрави рогозки, под които се завързват дебели снопи от тръстика, тъй че този вид салове могат да издържат и повече от един човек. Младият кормчия се качи на своя сал и взе веслото със себе си, за да може да го направлява.

Той не загреба нагоре към врязалата се в реката тръстика. Оттам Лобо беше скочил във водата и можеше да се очаква, че ако ловците на роби са все още наблизо, вниманието им ще бъде насочено тъкмо към това място. Отначало той използваше веслото само като кормило. Коленичил върху сала, юношата го остави безшумно да се плъзга надолу по реката, докато стигна едно място, където не растеше тръстика и имаше възможност да се доближи до самия бряг.

Останалите в лодката бели съвсем не бяха спокойни за него. Предпочитаха да бяха поели риска върху себе си, но от друга страна им бе напълно ясно, че за младежа опасността бе все пак не тъй голяма, каквато щеше да е за тях. В случай на нападение той можеше да разчита много повече на тяхната помощ, отколкото те на помощта на своите африкански придружители. Шварц се обърна към Сивия на немски език.

— Голям юначага е този младок! При най-малкия признак на опасност ще вдигнем котва и ще му се притечем на помощ!

— Туй се разбира от само себе си — съгласи се приятелят му. — И аз обикнах момчето не по-малко от теб. В поведението му има нещо толкоз необикновено и благородно. Иска ми се да науча какъв е произходът му. Сигурно не е ниям-ниям. Както чертите на лицето, тъй и цветът на кожата му потвърждават това.

— И на мен не ми е ясно. Веднъж ми се струва, че е мулат, друг път съм склонен да приема, че е сомалиец. И винаги, когато съм го питал за произхода му, винаги е съумявал да се измъкне.

— И на мен не ми казва. Не знаят дори ниям-ниямите, при които живее като техен съплеменник. Значи и на тях не разкрива тайната си. Но фактът, че го наричат Абд ас Сир^[27], ни кара да предполагаме, че смятат произхода му за арабски.

— Но тогава би трябвало да е мулат, понеже не е чист арабин. Струва ми се, че е преживял нещо ужасно. Никога не се смее. Най-много някой път за секунда по устните му да се появи лека усмивка. Ти виждал ли си го някога да играе и лудува при ниям-ниямите като всички свои връстници?

— Никога.

— И аз не съм. Изразът на мрачна сериозност, белязал лицето му, поражда предположението, че той таи в себе си спомена за някакво трагично събитие, което сигурно е станало причина младата му душа да понесе тежки страдания. От малкото религиозни обреди, които извършва, може да се заключи, че е мохамеданин. Чувал ли си го някой път как се моли?

— Виждал съм го да се моли, но не съм го чувал. Той не се моли в предписаното от корана време, а само когато мисли, че никой не го наблюдава.

— На два пъти успях да го подслушам. Казваше молитвата Фатиха. Но след думите „всемирен властелин“ и „всемилостивия Бог“ той добави изразите „Mir itakam“^[28] и „Sabit el meglis“^[29], които изобщо не са от същата сура. Това показва, че замисля някакво отмъщение.

— И на мен ми е минавало подобно нещо през ума, защото, когато смята, че е сам, винаги гледа мрачно замислен пред себе си, свива юмруци и прави такива движения, сякаш е сграбчил някого, когото иска да удуши. При това така блещи очи и скърца със зъби, че човек направо да си помисли…, чакай, я виж! Гледай къде летят! Познаваш ли ги вече?

Той беше скочил на крака и възбудено сочеше към ято птици, които се приближаваха, прелитайки над реката. Докато следеше с поглед полета им, дългият му нос направи същото движение от дясната буза към лявата, сякаш и той искаше за своя сметка да вземе участие в толкова старателното наблюдение.

— Да, познавам ги — отговори Шварц. — Това са пчелояди, Merops caeruleo cephalus. Прелестни птици! Виждаш ли как великолепните им пера блестят на слънцето като рубини и смарагди?

— Разбира се, че виждам, както и ти. А знаеш ли и тукашното им име?

— Да. Наричат ги „джурул“.

— Защо?

— Защото звуците, които издават, приличат съвсем на тези две срички.

— Прав си. Хич не си лош познавач на птици. А сега изчезнаха сред дърветата. — Той отново седна на мястото си, при което носът му зае обикновеното си положение, и продължи:

— В Европа има само един-единствен вид от пчелоядите, Merops apiaster, които са с бяло чело, синя ивичка около очите, със синьо-жълт цвят под човката, морскосини гърди и синьо-зелени махови пера на крилата. Страшно много се интересувам тъкмо за тези птичета, щото точно един такъв меропс беше първата птица, рисувана от мен, и пак беше първата, която ми нарисуваха върху гърба.

— Тъй ли? И кой я нарисува?

— Учителят по естествознание. Бях взел от него на заем една книга, където бе отпечатана гравюра на дърво на такъв пчелояд. Ядосах се, че изглеждаше тъй черна и безцветна и затуй бързо грабнах кутията с боите и оцветих картината с такива пъстри цветове, че накрая боите ми почти свършиха. По-късно учителят откри тая работа и ме вкара в стаята си, дето с линията за чертане тъй продължително и трайно ми нашари по гърба меропса, че свят ми се зави. Наистина не можех да видя тоз портрет, щото ми беше на гърба, ама сигурно е изглеждал също тъй синьо-зелен, както и меропса, а го чувствах още дълги седмици наред. И изобщо онзи учител таеше някаква злоба към мен, щото все го питах разни неща, на които не можеше да отговори. Затуй пък после на изпита ми погоди мръсен номер. Разказвал ли съм ти го вече?

— Не — отговори му Шварц най-сериозно.

— Е, иначе аз никога не приказвам за това, ама на теб мога да го кажа. Туй стана, когато бях в десети клас. Заради изпита си бях сложил чист колосан нагръдник и нова красива вратовръзка, щото си мислех, че нищо лошо няма да ми се случи, като съм издокаран толкоз хубаво. Ама стана иначе. Когато ми дойде редът и се изправих, за да посрещна въпросите с необходимото страхопочитание, ти к’во мислиш ме попита учителят?

— Кажи де!

— Попита ме защо птиците имали пера.

— Наистина труден въпрос. И какво му отговори.

— К’во му отговорих ли? Е, отначало замижах и почаках да видя дали няма да ми хрумне нещо, а после, след като нищо не ми хрумна, аз…

— Абд ас Сир! — извика в този миг един от гребците, прекъсвайки Сивия, като посочи с ръка нагоре по течението на реката.

Кормчията се връщаше. След като беше спрял със сала си на брега, нагоре по реката, в момента той отново се зададе на него, заобиколи врязалия се във водата тръстиков нос и се насочи към лодката. Когато я достигна и се метна в нея, той докладва:

 

— Гората е безлюдна, не забелязах нито един враг.

— А не видя ли Толо? — загрижено попита Лобо.

— Не, но ще го потърсим и сигурно ще го открием. Прекосих гората на ширина и щом стигнах до другия й край, забелязах ездачите, които се отдалечаваха навътре в шала^[30].

— В каква посока?

— На югозапад.

— Тогава са си отишли. Дано Толо не е сред тях като пленник. Незабавно ще слезем на брега и ще го потърсим.

Вдигнаха котва и гребците спряха лодката на брега. Лобо не бе в състояние да ги води, защото раните му пречеха да върви. И тъй, той остана при двамата чернокожи, определени за охрана на плавателния съд, но преди това толкова точно им описа къде да търсят двете дървета, че те просто нямаше как да се объркат.

Шварц взе със себе си своя далекоглед. Отначало той заведе спътниците си до края на гората и се убеди, че наблюденията на кормчията не бяха погрешни. Достигнаха въпросното място съвсем навреме, за да различат с помощта на бинокъла отряда на оттеглящите се ловци на роби. После се отправиха към двете дървета.

В гората не се чуваше никакъв шум. Само откъм отвъдния бряг на реката долиташе вика: „нук-нук, кур-нук“ на един пъстър жерав. Но когато достигнаха споменатите дървета, доловиха тихи, съвсем тихи стенания. Те идваха от гъстата шума, която не им позволяваше да забележат негъра, седнал на високите клони.

— Толо, горе ли си? — попита Шварц.

Не последва отговор, но стенанията се усилиха. Тъй като повторението на въпроса има същия резултат, Шварц подскочи, залови се за най-долния клон и оттам продължи да се катери нагоре. Скоро видя чернокожия да седи над главата му, конвулсивно обгърнал ствола с ръце.

— Ние те търсим. Слез долу! — подвикна му той. Клетият човек изкрещя, сякаш се намираше в смъртна опасност и отвърна:

— Толо убият, нека Толо убият, но само оставят Лобо жив. Лобо е добър, искаше да спаси Толо!

— И двамата сте спасени. Слез долу, нищо лошо няма да ти се случи. Ние сме твои приятели и ще те закриляме.

— Това не е вярно. Ти си бял, ти си арабин, ловец на роби. Ти си от хората на Абд ал Мот!

— Не е така, аз съм дори негов враг. Мисля ти доброто, искам да те спася. Да слезем заедно долу!

— Толо не може. Толо е твърде слаб, за да се спусне на земята.

— Тогава ще ти помогнем.

Изтощението и напрежението по време на бягството, както и последвалият голям страх за съдбата на приятеля му толкова бяха обезсилили чернокожия, че действително едва успяваше да се задържи на дървото. Шварц извика на двама ниям-ниями да се изкачат при него и най-сетне с обединени усилия на тримата мъже се удаде да свалят клетника на земята.

Той все още не разбираше, че е спасен. Въпреки всички уверения не искаше да повярва и продължаваше непрестанно да стене и да се вайка Едва можеше да върви и затова, когато се отправиха обратно към лодката, трябваше да го подкрепят. Щом стинаха до брега, той видя Лобо да лежи върху пейката на гребните Надавайки силен радостен вик, той се строполи в безсъзнание. Наложи се да го отнесат на ръце в лодката.

Когато видя, че приятелят му е спасен, Лобо просто не бе в състояние да овладее възторга си. Но същевременно изпадането в несвяст на другаря му го хвърли в голяма тревога. Двамата немци го успокоиха, като го увериха, че Толо скоро ще се съвземе.

Това наистина стана след няколко кратки минути. Чернокожият отвори очи, но съзнанието му все още не се бе върнало напълно. Той се заобръща насам-натам, застена и запъшка като не преставаше да моли за милост за приятеля си Лобо. Пленничеството, напрежението и изтощението по време на бягството и вълнението, причинено от преследването, го бяха съсипали така, че силите му бяха съвсем изцедени. Наложи се отново да отварят сандъчето с лекарства. Негърът получи успокоително средство и скоро потъна в дълбок сън. Сложиха го да легне до Лобо, който трябваше да отстъпи пейката на гребците и да се настани в средата на лодката.

Тогава започнаха да се съвещават какво да предприемат Лобо настояваше да изпратят вестоносец до жителите на Омбула да ги предупреди за идването на ловците на роби. Той самият не можеше да тръгне, а още по-малко пък Толо. Никои от ниям-ниямите не се съгласяваше да се нагърби с тази опасна задача. Те нито знаеха пътя до Омбула, нито имаха желание да поемат риска някъде по пътя да попаднат в плен и робство. Тъй че оставаха само двамата немци. Абд ас Сир, Синът на тайната слушаше разговора, без да каже нито дума. Изобщо той беше мълчалив човек и обикновено имаше навика да говори само когато някой го попиташе или ако според него това бе необходимо.

 

— Какво да правим? — попита Шварц на немски. — Грижата за собствената ни безопасност ни забранява да се занимаваме с тази работа, но от друга страна, човешкият и християнският дълг ни повеляват противното. Нима имаме право да оставим да погине едно цяло голямо село, което можем да спасим? Какво ще кажеш, докторе?

Носът на Сивия повдигна върха си нагоре така, сякаш искаше с двете си широки дупки гневно да погледне човека, изговорил тези думи. Веждите му мрачно се смръщиха, а после с безкрайно възмутен глас той изрече следното:

— Знаеш ли, наречеш ли ме още веднъж в таз дивотия доктор, ще ти цапардосам един такъв по фасадата, че ще ти изпотроша всички прозорци, проклетник такъв! Щом аз ти казвам Зеп, значи ти трябва да се обръщаш към мен с Нац, и ако не ти харесва, можеш да си обираш крушите! Ясно ли е?

— Извини ме и този път, няма повече да се повтори! — засмя се Шварц.

— Настоявам за това. Всекиму трябва да се отдава полагаемата му се почит, но между приятели титлите и комплиментите са излишни. Или може би искаш да развалиш побратимството, което сключихме?

— Нямам такова намерение!

— Хубаво! Иначе и ти би си изпатил, защото ще започна да се обръщам към теб на „вие“. А що се отнася до туй село Омбула, ще видя дали го има на тез карти. Знам само, че е разположено на територията на негрите беланда.

Той измъкна от джоба си една стара, често употребявана и оръфана карта, разгърна я върху коленете си и започна задълбочено да я изучава, при което носът му взе да се движи от една страна на друга тъй енергично, сякаш имаше твърдото намерение да открие името на селото преди това да сторят очите.

— Няма го тук — обади се Пфотенхауер след известно време, а после отново сгъна картата и я прибра в джоба си. — Беландите живеят между племето бонго и ниям-ниямите, следователно на югозапад оттук, вероятно в посока към планината Памбиса. Но на картата няма никакви сведения за туй, где да търсим селото Омбула, а още по-малко ги има в главата ми.

— Памбиса! — възкликна Лобо, който не разбра нито дума от немския говор, но беше доловил името на планината. — Там е Омбула!

— Там е значи, а? Колко път има дотам? — попита Шварц.

— То е на три дни от серибата Ом ат Тимса.

— Значи на два дни и половина оттук. Предупреждението ни би закъсняло твърде много. Ловците на роби имат ездитни животни, а ние нямаме. Ако някой от нас се реши да поеме към селото, ще бъде принуден да върви и следователно те ще го изпреварят.

— Няма — обади се кормчията, който за пръв път си отваряше устата, откакто обсъждаха този въпрос. — Все пак човек може да пристигне там преди арабите.

— Как?

 

— На гърба на бърза ездитна камила.

— Но ние я нямаме.

— През това годишно време племето джур има камили. Знам едно село на джурите, което е разположено на запад от серибата Ом ат Тимса. Ако го посетим, ще можем да купим една или няколко камили или пък да ги вземем назаем.

— А селото далече ли е от серибата?

— Не е. Абу ал Мот е подчинил жителите му. Те са длъжни да му служат и той им заплаща за това. Но винаги когато имат някаква възможност да му напакостят, без да се издадат, те го правят с най-голямо удоволствие.

— Дали ще можем да ги накараме да изпратят до Омбула някой техен човек като вестоносец?

— Не, защото живеят във вражда с беландите. Те ще ти приберат парите и пред очите ти наистина ще изпратят вестоносец, но съвсем сигурно той много скоро ще направи кръгом и ще се върне. Принудени сме да изпратим някого от нас. Самият аз щях да изявя готовност, но трябва да остана в лодката, понеже никой от вас не познава реката и следователно не може да седи на кормилото.

— Изборът толкова се стесни, че оставаме само ние двамата — каза Шварц на Сивия. — Мислиш ли, че трябва да се заловим с тази работа?

— Естествено! Първо, наш дълг е да помогнем на заплашените от такава опасност хора и второ, за мен ще бъде истинско удоволствие да изиграя на Абд ал Мот един такъв номер, че свят да му се завие. И тъй, ще се погрижа да намеря камила и ще се отправя към Омбула.

— Не мога да се съглася да тръгнеш ти. И аз имам същите задължения като теб. Тази работа е извънредно опасна, тъй че правя предложение да хвърлим жребий.

— Нямам нищо против. Тук навсякъде съществуват опасности. Дали ще продължа с лодката да посрещна брат ти или ще яздя към Омбула, ми е все едно. Защото и тук, и там рискувам живота си.

— Тогава да вземем две парчета от тръстиково стебло, едното по-дълго от другото и така…

— Не! — прекъсна го Пфотенхауер. — Ние самите няма да участваме в жребия. Нека птиците избират помежду ни. Внимавай кога пак някоя птица ще прелети над реката. Ако дойде от отсрещния бряг насам, значи жребият се пада на теб Но ако из лети от този бряг и се насочи към другия, тогава те трябва аз ла предупредя хората. Съгласен ли си?

— Да. Но нека междувременно продължим прекъснатото плаване, за да достигнем колкото е възможно по-скоро селото на племето джур.

Ниям-ниямите получиха нареждане отново да се заловят за греблата. И на тях им казаха внимателно да следят откъде ще излетят първите птици. Синът на тайната се обади:

— Тъй като обикновено в серибата остават само петдесетина души, няма защо да се страхуваме. Можем да им се покажем и съвсем открито да преминем покрай нея. После ще спрем на левия бряг малко по-надолу от серибата, ще скрием лодката в тръстиката и аз ще ви заведа до селото, чийто шейх познавам.

Той насочи лодката към средата на течението и с помощта на греблата, тя полетя като стрела надолу по реката.

Лекарството оказа своето въздействие. Толо потъна в дълбок сън, а и Лобо също затвори очи и заспа. Той знаеше вече че все някой щеше да предупреди неговите съплеменници и се почувства освободен от тревогата, потискала го толкова тежко.

Двамата немци седяха безмълвно на носа на плавателния съд. Предвиждаха предстоящата раздяла да бъде краткотрайна но можеше да бъде и до края на живота им. Нещо не даваше покой на Бащата на щъркела. Това си личеше по лицето му, което от минута на минута менеше израза си. Носът му не прекъсваше дейността си. Завърташе се ту наляво, ту надясно, ту се повдигаше нагоре, ту се отпускаше надолу. Той му помагате с ръка, побутваше го насам-натам, покашляше се, преглъщаше и тихо мърмореше нещо на себе си. Най-сетне каза:

— По дяволите туй чувство, когато нещо тъй ти стяга сърцето! Скоро ще трябва да се разделим и никой не знае дали нявга пак ще се види с добрия си приятел. Ама к’во да се прави? Ще се чувствам виновен, ако тез чернокожи бъдат избити или отвлечени в робство, без да сме направили някакъв опит да ги предупредим.

— И аз изпитвам същото чувство. Впрочем човек не бива да си представя тази работа чак толкова опасна. Един от нас ще тръгне да язди на юг и пътем ще се постарае да не срещне враговете. Това не е кой знае колко трудно.

— Не е. Но ако все пак цялото ти старание е напразно и въпреки всичко се натъкнеш на неприятели, тогава ще си сам и ще те пречукат, без някой да може да ти помогне. Иска ми се жребият да се падне на мен. Все пак предпочитам да избере мен.

— Не го вземай толкова присърце, стари приятелю!

— Мълчи! Щом обичам някого, не мога с безразличие да гледам как се излага на опасност, без да съм в състояние да му помогна. Не е трудно да си го представиш, а… чакай, виждаш ли ги? Летят право насам!

Той скочи на крака и посочи към отсрещния бряг, откъдето се приближаваше цяло ято птици, които пищяха и цвъртяха. Протегнатата му ръка следеше посоката на полета им, а и вирнатият му нагоре нос правеше от своя страна съвсем същото.

— Познаваш ли ги? — попита той.

— Да. Това са шпороносни калугерици — hoplopterus spino-sus.

— Правилно! Ти съвсем не си лош орнитолог. Необичайно е по това време да летят толкова нависоко. Сигурно отсреща ги е подплашил някой хипопотам. А знайш ли и как ги наричат местните жители?

— Сиксак.

— И защо?

— Защото надават такива викове.

— Прав си. Туй „сик-сак“, „сик-сак“, дето се чува рано сутрин от стотици човки, звучи така, като че сойките са вдигнали сватба. Ей на, вече изчезнаха в тръстиката на брега, където ще търсят охлюви в мочурището.

Понеже птиците не се виждаха вече, той пак седна на мястото си и продължи.

— Надявам се, че в селото на джурите действително ще намерим някоя бърза камила. Онзи от нас, когото определи жребият, ще се запаси с провизии за шест дни. А другият ще трябва да го чака и да внимава да не се размине с брат ти. Но къде да се установи? Не може да остане в близост до серибата Ом ат Тимса.

— Не, не можеш, защото войниците в серибата не бива да те виждат — отговори Шварц с лека усмивка. — По-скоро ще трябва да продължиш надолу до серибата Мадунга. НАшият кормчия познава обитателите й. Той каза, че там ще ни посрещнат добре. Моят брат непременно ще мине покрай тази сериба. Изобщо не е възможно да се разминете, в случай че се появи преди да съм се завърнал от Омбула.

— Ти ли? — учудено попита Сивия.

— Да, аз!

— Ти ли искаш да отидеш до Омбула? Защо не аз? Кой ти каза?

— Самият ти нареди така.

— Аз? И през ум не ми е минавало!

— Ами! А кой определи, че щяла да бъде решаваща посоката, в която ще излетят птиците?

— Аз.

— Е, ами те решиха!

— Нищо такова не знам. Да не би да искаш да ме метнеш? Да не ме мислиш за някой голям загубеняк, който…

Сивия млъкна, широко отвори уста и задълго втренчи безмълвния си поглед в своя спътник. Върхът на носа му се повдигна нагоре, сякаш и той бе не по-малко слисан от господаря си. После изведнъж изстреля следното:

— Бога ми, хич не помислих за това! Калугериците прелетяха през реката!

— Е, виждаш ли! И в каква посока?

— От другия бряг насам.

— Значи жребият определя мен. Признаваш го, нали?

— Няма как. Но тези никаквици можеха да свършат и нещо по-разумно вместо да прелитат оттам насам. Ако имах някоя съчмалийка под ръка, щях да ги опушкам до една! Няма ли да е по-добре, ако разиграем някой друг жребий?

— Не. На мен се падна да яздя до селото и аз ще свърша тази работа.

— Тогаз от днес нататък пред очите ми хич да не се мярка нито една калугерица, щото иначе тъй ще я гръмна, че свят ще й се завие! Та кой можеше да предположи, че жребият ще се падне на теб!

— Защо пък да е било по-вероятно да се падне на теб?

— Щото го бях замислил много хитро!

— И как?

— Нали казах, че ако излетят оттук към другия бряг, ще тръгна аз. Естествено си мислех, че от тази страна с лодката си лесно ще подплашим някои птици.

— Тогава криво си си направил сметката, защото никоя подплашена птица няма да мине над лодката ни и да се отправи към далечния десен бряг, а по-скоро пак ще кацне някъде по близкия ляв бряг.

— В такъв случай тоз жребий не е валиден, щото заради глупостта ми се падна на теб.

— Не, драги приятелю, валиден е. Не се мъчи да промениш нещата! Бъди сигурен, че всичко ще е напразно.

— Наистина ли?

— Да.

— Тогава замахни и ми зашлеви един шамар, ама по-здрав! Заслужих си го! Случи ли ти се нещо лошо, няма да намеря покой до края на живота си! Ама тъй става то! Човек си мисли, че е кой знай колко умен и че си е опекъл работата и въпреки туй прави таквиз грешки, каквито и хлапе не може да направи.

Той сведе глава и така нахлупи сивата си шапка над очите, че от лицето му остана да се вижда само носът. По непрестанните му движения можеше да се заключи, че Бащата на щъркела го бе обзело дълбоко разкаяние, на което обаче не даваше израз. Оттук нататък той изпадна в упорито мълчание и не вдигна глава дори когато над него шумно прелетя ято птици. Това бе най-сигурният признак, че е силно вглъбен в себе си.

Течението беше бързо, а и мускулестите ръце на негрите тъй здраво въртяха греблата, че изглеждаше, сякаш бреговете летяха край лодката. При това пейзажът неизменно оставаше същият. От дясната страна се виждаше само обикновен камъш и дива захарна тръстика, докато левият бряг продължаваше да е покрит с гора.

Така минаваше времето. Слънцето отдавна бе превалило зенита и дърветата вече хвърляха дългите си сенки върху водната повърхност. И ето че в този момент кормчията насочи лодката по към десния бряг. Шварц забеляза това и го попита каква е причината за промяната в курса им.

— Серибата Ом ат Тимса е наблизо — отговори младежът. — Ако искаме да преминем незабелязано, ще трябва да се придържаме колкото е възможно по-близо до отсрещния бряг.

В същия миг Сивия за пръв път отново вдигна глава, за да огледа опасната местност. Изглежда че носът му незабавно намери някаква причина за съвсем необикновена дейност. Започна да се движи във всички възможни посоки и шумно задуши въздуха.

— Какво има? Усещаш ли някаква миризма? — попита Шварц.

— Да. А ти не я ли усещаш? — отвърна Пфотенхауер.

— Не. Не забелязвам нищо особено. А и негрите продължават да напрягат мишци, но не и носовете си. Сигурно твоят нещо се е заблудил.

— Какво? Какво искаш да кажеш? Носът ми да се е излъгал ли? Тогава зле го познаваш! Той поема наведнъж повече въздух отколкото всички вие взети заедно. Мога да се осланям на него.

— Е, тогава какво надушваш?

— Мирише на изгоряло.

— Едва ли! Нищо не усещам.

— Ти, да! Какво ли ще усетиш с твоето носленце, дето едва-едва може да се различи с помощта на бинокъл!

— Може би някой е запалил огън на брега, за да опече птица, риба или нещо друго.

— Не, не ми мирише на печено, а на нещо опърлено, изгоряло, на дърво, глина и камък, също както когато гори къща. Залагам си главата, че там нейде на брега е изгоряла някаква колиба.

В същия миг и Шварц надуши миризмата, а и ниям-ниямите й обърнаха внимание. Кормчията се изправи на мястото си, обърна глава към левия бряг, пое шумно въздух и после каза:

— Нещо гори в серибата Ом ат Тимса. Не е възможно да е другаде. Това е голям пожар, защото димът се издига толкова нависоко, че ей там се кълби над дърветата.

 

Той посочи с ръка към въпросното място, където над короните на дърветата се виждаше да се издига гъст пушек. Чернокожите прибраха греблата, тъй че лодката остана да се носи само от течението, и отправиха очаквателно погледи към Сина на тайната, за да видят какво ще предприеме или какви заповеди ще им даде. Със силно развитото си зрение юношата огледа местността, доста дълго души носещата се из въздуха миризма, а после каза:

— Гори цялата сериба. Това е възможно единствено в случай, че е запалена нарочно. Ако избухне пожар само в някой отделен токул, реката е толкова наблизо, че бързо може да бъде изгасен. Може би белите са я изоставили, за да основат нова сериба някъде на юг. Трябва да попитаме Лобо.

Събудиха негъра. Щом разбра какво искат да узнаят от него, той страшно се учуди. Заяви им, че както здраво спящият Толо, тъй и самият той не знаели някой да е имал намерение напълно да изостави серибата, а на всичко отгоре и да я опожари. Въпреки това кормчията продължаваше да твърди, че цялата сериба гори. Беше на мнение, че имат всички основания да са извънредно предпазливи. Ето защо накара гребците да приближат лодката до един тръстиков гъсталак и там да я закотвят. Нарязаха достатъчно тръстика, за да замаскират плавателния съд така, че от брега непременно да го вземат за малко плаващо островче. После продължиха пътя си, като оставиха лодката да бъде влачена само от течението, поддържайки курса й с кормилното весло.

Колкото повече напредваха, толкова повече се засилваше миризмата на изгоряло. Хората седяха безмълвно по пейките си и поглеждайки между тръстиковите стебла, навързани около лодката, наблюдаваха левия бряг. Когато се приближиха до самото пожарище. Синът на тайната посочи натам и каза:

— Ей зад онези дървета е разположена серибата! Виждате ли гъстия пушек, който се издига там? Той не идва от една-единствена колиба, а цялото селище е било в пламъци. Все още димят останките от къщите, направени от пръст и глина. А и в реката е имало пожар. Забелязвате ли онова място близо до брега, където тръстиката е почерняла и все още се вие дим?

— Реката не може да гори — отвърна Сивия.

— Реката не, но малкият кораб, ногерът, който беше скрит там. И той е бил подпален. Това могат да направят само врагове. Да не би серибата да е била нападната?

— Сигурно е станало съвсем неочаквано!

— Такива неща стават винаги неочаквано. Не е било необходимо неприятелят да е кой знае колко силен, тъй като в серибата е имало само петдесетина защитници. А може това да е работа на джурите, при които се каним да отидем. Непременно трябва да разберем какво се е случило.

— Но не бива направо да отиваме там — предупреди Шварц.

— Няма. Ще се оставим на течението да ни носи дотам, откъдето вече никой няма да може да ни забележи и тогава ще спрем в гъстата тръстика.

Действително над реката се носеше миризмата на изгоряла зидария, тъй че двамата немци се видяха принудени да се съгласят с младия кормчия. Изпълнени с нетърпение, те зачакаха мига, когато щяха да стъпят на сушата.

Това стана скоро. Абд ас Сир насочи лодката надясно към брега. На мястото където спряха, един ом суфах издигаше от водата дебелите си и високи стебла чак до брега и мъжете имаха чувството, че се намират в царевична нива. Без да хвърлят котва, завързаха лодката за едно дърво с помощта на дебело въже, направено от ликото на палмови листа. Чернокожите не биваше да я напускат и кормчията им обясни какво да направят, ако ги откриеха непознати хора или врагове. В такъв случай те трябваше незабавно да отблъснат лодката от брега, да достигнат средата на реката и там да се оставят на течението да ги влачи надолу, докато той им даде знак за спиране на сушата, откъдето щял да проследи движението на плавателния съд.

После младежът се въоръжи само с копието и боздугана си, който бе предназначен предимно за хвърляне по врага, и слезе от лодката заедно с двамата немци. Белите нарамиха заредените си пушки, а Шварц взе и далекогледа си. Изкачиха се по брега между нарядко растящите дървета и предпазливо прекосиха тясната горска ивица. Достигнаха срещуположния й край, без да забележат нищо подозрително.

Там съзряха пред себе си ширналата се равнина, която им позволяваше да се огледат надалеч. Намираха се откъм северната страна на серибата, открила се пред очите им като огромна димяща купчина почернели останки и то толкова наблизо, че можеха да я достигнат за пет минути. Наоколо не се виждаше жива душа. Дори птиците бяха прогонени от пламъците и миризмата на пожара.

Тримата продължиха да вървят, като се движеха под короните на дърветата, и предпазливо надничаха иззад всеки ствол, за да разберат дали пред тях не се спотайва някакъв неприятел. Оградата беше напълно изгоряла. Скоро можеха да огледат вътрешността на цялата сериба. Там, където преди се беше издигала колиба, сега имаше само купчина димяща пръст, а както вече успяха да различат, между отделните купчини се движеха тъмни човешки силуети.

— Там има хора! — обади се кормчията. — Кои ли са те? Не е възможно да са от жителите на серибата. Де да знаех само дали сред тях се намират и бели!

— Веднага ще разбера — отвърна Шварц и извади бинокъла си. След като с негова помощ внимателно огледа мястото, продължи: — Виждам само чернокожи, а не са и много. Наброяват едва двайсетина души.

— Въоръжени ли са?

— Държат пръти, с които ровят из останките.

— Сигурно искат да отмъкнат всичко каквото може да се спаси. Как са облечени?

— Никой не носи по себе си нещо повече от престилчица пред слабините. Прическата на косата им прилича на венец около главите.

— Тогава са джури и следователно мои приятели. Ще се промъкна до тях. Ако съм се излъгал и ме нападнат, ще извикам силно името Абу Лаклак. Тогава ще дойдете да ми помогнете. Пушките ви са предостатъчни, за да ги прогоните всичките.

Той легна на земята и запълзя напред, навлизайки сред дългата ивица пепел, останала на мястото на някогашната ограда. После го видяха да изчезва зад купчина развалини. Държаха пушките си готови за стрелба, за да могат незабавно да му се притекат на помощ, в случай че ги повика. Минутите се нижеха. След това през далекогледа си Шварц забеляза, че всички хора се събраха на едно място. Към образувалата се там тълпа се приближиха двама мъже, които до този момент той все още не беше видял. И двамата носеха сиви бурнуси. Единият беше чернокож, а другият изглежда не беше негър.

След известно време първият от тях заедно с един придружител се отдели от групата и с бързи крачки се отправи към мястото, където стояха немците.

— Идват при нас — каза Шварц на спътника си.

— Но надявам се не с враждебни намерения, а? — попита го Сивия.

— Не. Единият от тях ми се струва, че е предводителят на чернокожите. Другият е нашият кормчия.

— Тогаз няма от к’во да се боим. Любопитен съм да разбера с що за люде си имаме работа. Ако са хора от племето джур, ще е много хубаво.

Двамата се бяха приближили вече толкова, че ясно можеха да се различат чертите на лицата им. Синът на тайната се усмихваше твърде доволно. Другият беше някакъв дебел негър, чието охранено лице сияеше от дружелюбност. Още отдалеч той вдигна двете си ръце, събра дланите им и започна да ги движи нагоре-надолу в знак на поздрав. После спря, поклони се кажи-речи до земята и извика:

— Salam, salam aleik! Добре дошли, добре дошли! Като ви изпраща при мен, Аллах ме дарява с голяма милост. Аз и моят дом, както и цялото ми племе с всичките воини сме на ваше разположение.

— Това, разбира се, не бива да се взема сериозно — обади се тихо Сивия. — Този тип сигурно си има хабер от Аллаха толкова, колкото и камилата му от астрономия.

Но на висок глас орнитологът отговори на поздрава с голяма сърдечност и Шварц му заприглася. След това дебелакът се приближи още повече, отново се поклони и продължи:

 

— Аз съм шейх на племето джур, което живее наблизо. Днес забелязахме огромен пожар откъм мястото на серибата и побързахме да помогнем на белите. Когато пристигнахме, те си бяха отишли и сега спасяваме, каквото може да се спаси.

— Накъде са тръгнали? — попита Шварц.

— Аллах знае, но не и аз.

Този човек беше езичник, но мислеше, че пред него са застанали двама мохамедани и затова си послужи с името на Аллах.

— Познаваш ли обитателите на серибата? — осведоми се Шварц.

— Всичките ги познавам.

— Кога си бил тук за последен път?

— Вчера.

— Каква работа имаше?

— Абд ал Мот беше наредил да ме извикат, да се спазарим за ездитните животни, които трябваше да му доставя за похода.

— В каква посока потеглиха?

— Към земите на беландите.

— Към кое селище?

— Не знам. Той, както и Абу ал Мот никога не споменават селището.

— Къде е Абу ал Мот?

— В страната на хомрите, но скоро ще се върне.

— Ти приятел ли си му?

Устата на шейха се разчекна от едното ухо до другото, което изглежда трябваше да представлява дипломатична усмивка, после той смутено заопипва гъстата растителност, покрила главата му с формата на надута гумена възглавница, и отговори:

— Господарю, ако не иска да бъде изяден, бедният човечец трябва да бъде приятел на всички могъщи повелители. И на теб ще служа с удоволствие, защото знам, че добре ще ми платиш.

— Дали изобщо ще ти платя нещо, зависи единствено от твоята откровеност. Знаеш ли кога Абд ал Мот напусна серибата?

— В ранни зори. Трябваше да му докарам моите животни още вчера следобед.

— Остави ли тук някаква войска?

— Да. Той винаги го прави, а каза, че и този път ще постъпи така.

— Къде са тези хора?

— Отишли са някъде, но не знам къде — повтори той.

— Кой подпали серибата?

— Гарнизонът, кой друг. Сигурно хората са се разбунтували, понеже са си тръгнали, като са взели всички говеда и овце.

— А-а! Такава ли е работата! Тогава, щом Абу ал Мот се върне, ще види, че е станал просяк!

— Но скоро пак ще забогатее, господарю. Когато тръгваше, ми каза, че се кани да вербува и доведе много воини на нухрите, защото ще ходи при ниям-ниямите за роби. Щом се върне и разбере, че петдесетте мъже са ограбили и опожарили серибата, ще започне да ги преследва, за да ги избие и да си върне всичко.

— А дали Абд ал Мот не е наредил да подпалят колибите?

— Не, господарю, сигурно не е той, защото е предан на собственика на серибата.

— Предан му е колкото и ти!

При тези думи той впи язвителния си поглед в затлъстялото лице на чернокожия вожд. Негърът се поклони, позасмя се смутено и отговори:

— Господарю, предан съм на всеки, който ми плаща добре.

— А какво приемаш като заплащане? Платове или добитък?

— И едното, и другото, но предпочитам да ми дават Абу ноктах.

— Тогава е възможно да получиш от мен една или няколко такива монети. Във вражда ли живеете с беландите?

— Да, господарю. Между тях и нас има кръвно отмъщение:

— Но ти знаеш пътя до селата им, нали?

— Всеки джур знае тези пътища.

— Искам да отида в Омбула. Знаеш ли го това село?

— Да. Разположено е в полите на планините, наречени Памбиса.

— А нямаш ли някой човек, който би могъл да ме заведе дотам?

— Всеки джур може да те заведе. Ако платиш три Абу ноктах ще ти дам добър водач.

— Ще ги платя при условие, че човекът изпълни своя дълг.

— Сигурно ще го изпълни.

— Е, добре! Ще трябва да ме придружи дотам и обратно. По собствено желание ще му дам четири Абу ноктах, но едва след като се върнем.

Тогава шейхът плесна с ръце и възкликна:

— Аллах да те пази, господарю! Що за мисли ти идват! Ще трябва веднага да дадеш парите!

— Не, това няма да стане.

— Но тогава аз никога няма да ги получа!

— Защо?

— Защото никога няма да се върнеш! Беландите ще убият и теб, и водача. Затова той ще те придружи само дотам, докъдето животът му няма да е изложен на опасност.

— Аха, много си откровен! Тогава изобщо няма да наемам водач и ти няма да получиш нито един Абу ноктах.

Негърът разбра, че съвсем не е постъпил умно и за да спаси положението и все пак да вземе парите, каза:

— Нито един джур няма да тръгне към земите на беландите, без цялата ни войска, но водачът ще те придружи до границата на тяхната територия. Там ще трябва да се върне. Ако го попиташ и Sejad ifjal ще ти каже, че е много опасно за водача да прекоси границата.

„Sejad“ означава ловец. „Ifjal“ е форма за множествено число от „Ifj“, слон, следователно „Sejad ifjal“ ще рече „ловец на слонове“. За Шварц бе напълно неочаквано да завари такъв човек сред джурите и затова попита:

— С какво убива слоновете този ловец?

— С пушката си.

— Нима при твоето племе се намират пушки от този вид?

— При моето племе ли? Не. Та той изобщо не е от нашите хора.

— Ами от кое племе е тогава?

— Не знам. Той съвсем не е негър, а е бял. Ние не го познавахме лично, а знаехме само името му. Той е Много прочут, всички са чували за него. Днес дойде за пръв път при нас тъкмо когато забелязахме пожара. И ни придружи, за да огледа серибата.

— Накъде се кани да тръгне оттук?

— Не знам. Все още не сме намерили време да поговорим за това.

— И ние искаме да хвърлим поглед на серибата. Покажи ни я!

— Елате с мен и бъдете мои гости. Има запален огън, а наловихме и риба. Ще стане хубаво ядене, от което можем да ви предложим.

Той ги поведе и те го последваха. Нямаше кой знае какво за гледане. Пепел и обгоряла зидария, за която е била използвана само кал от Нил. Онова, което ловците на роби бяха оставили в колибите и сега бе спасено, лежеше отрупано на една обща купчина — разбира се, не за да бъде предадено по-късно на Абу ал Мот. Джурите щяха да го задържат за себе си.

Шварц накара кормчията да отиде при лодката и да уведоми гребците, че няма от какво да се страхуват, и там да изчака неговото завръщане. Всички джури се бяха събрали на група. Сред тях се намираше и един мъж, по чиято външност си личеше, че не е от тяхното племе. Наистина кожата му бе силно загоряла от слънцето, но все пак беше много по-светла от тяхната, а чертите на лицето му бяха колкото арабски, толкова и негърски. Фигурата му не беше високи, но много широкоплещеста и изключително яка. Беше облечен със светъл бурнус, който покриваше главата му до челото. На краката си носеше сандали, изплетени от лико, а в ръката си държеше двуцевка, която имаше същия голям калибър, както и едноцевния слоноубиец на словака Бащата на единайсетте косъма. Дългата му сива брада стигаше почти до пояса. Страните на лицето му бяха силно хлътнали. Изразът му оставяше впечатление за душевни страдания, за лишения и голямо физическо напрежение, но погледът на черните му очи беше жив и необикновено остър.

— Това е Sejad ifjal — каза шейхът, като посочи към него. — Той също ще потвърди, че е опасно да се ходи при беландите.

— Искате да посетите беландите? — попита ловецът й измери немците с поглед.

— Само аз искам да отида при тях — отговори Шварц.

— Тогава не ти липсва смелост. Ще ни кажеш ли от кое племе си?

— От никое. Аз съм немзауи^[31], а ти едва ли познаваш този народ.

— Познавам го, защото живях при един немзауи, който ме избави от голяма опасност и после ми разказа много неща за своята родина. Твоето отечество се състои от няколко страни, всяка от които си има велик и могъщ султан, но върховният шах, който властва над всички се казва Uilelem auwalani^[32]. Така ли е?

— Да — потвърди Шварц.

— Неговият главен везир се нарича Бисамар^[33], а най-прочутият му джанарал^[34] е Молтика^[35], нали?

— Така е.

— Виждаш, че познавам твоята страна и твоя народ. Водили сте големи войни и сте спечелили всички битки, дори сте пленили султана на Фаранза^[36]. Обичам храбрите народи, а вас обичам особено много, защото дължа живота си на един от твоите съотечественици.

— Мога ли да науча кой е бил този човек?

— Можеш. Неговото име, е винаги на езика ми, за да го възхвалявам и да му благодаря. Нарича се Емин Паша и властва над страната Уаделаи. Може би го познаваш, а?

— Да. Той е много прочут човек, който прави всичко възможно да постигне все по-голямо благосъстояние за поданиците си. Не търпи никаква търговия с роби, а в своята провинция изобщо е премахнал робството.

— Постъпва много правилно и затова съм му дваж по-голям приятел, макар да е от вашата вяра, а не е последовател на пророка.

— Какво? Мисля че си арабин и ето защо се учудвам, че си противник на търговията с роби.

— Аз съм от Дар Рунга и по-рано притежавах много роби, които ми прислужваха, но имах и един враг и за да ми отмъсти той отвлече моя син, единственото ми дете, и го продаде като роб. Тогава аз върнах свободата на всичките си роби, поверих шатрите и стадата си на моя брат и започнах да пътувам, за да търся отвлеченото си дете.

— И все още ли не си го намерил?

— Не съм. Изминаха дълги години, през които не съм виждал нито сина си, нито родината си. Скитах се по света като Jahudiel Abadi^[37], за когото християните разказват, че бил осъден вечно да се скита, защото не дал покой на Иса Бен Мариам. Не съм срещал и моя враг, който ми открадна сина. Не намерих ни най-малка следа и от двамата. Сега не ми остава нищо друго освен да бродя от една страна в друга, от едно племе до друго и да предоставя на случайността да ми донесе някаква вест от изчезналия ми син. Току-що идвам от идрисите и имам намерение да посетя племената беланда и бабукур.

— Но нали ти сам каза, че е много опасно да се ходи при беландите!.

— Да, но ако тръгнеш от тукашните негри, защото живеят с тях във вражда. Обаче аз няма да им кажа, че идвам от джурите. А ти каква работа имаш при беландите?

Шварц му отговори толкова тихо, че негрите нищо не успяха да чуят:

— Искам да ги предупредя, че Абд ал Мот е тръгнал на поход, за да нападне голямото село Омбула.

— Знаят ли джурите какви намерения имаш? — попита ловецът също тъй тихо.

— Възможно е шейхът им да се е досетил. Но аз нищо не съм му казал.

— Не говори за това, защото джурите са приятели на Абу ал Мот. Можеш да бъдеш сигурен, че тайно ще ти поставят какви ли не опасни пречки по пътя. По-добре да се оттеглим настрана, за да можем необезпокоявано да обсъдим този въпрос.

Той отведе двамата толкова надалеч от чернокожите, че те нямаха вече възможност да ги подслушват и наблюдават. Като се подпря с ръце върху пушката си и изпитателно впи поглед в немците, ловецът ги попита:

— Защо искате да направите тази услуга на беландите? Не ви ли е безразлично дали ще бъдат роби или не? Да не би да сте в приятелски отношения с тях?

— Не — отвърна Шварц. — Никога не сме били там и не ги познаваме, но не само нашата религия, а и нашите сърца ни повеляват да ги предупредим.

— Тогава не сте от онези християни, които отиват в чужди страни, за да поробят и използват народите им, а сте също като Емин Паша, който дойде, за да направи хората си щастливи. Но защо изобщо пътувате из тези земи?

— За да изучим какви са тукашните хора, животни и растения.

Арабинът поклати глава и отговори:

— Но от това не можете да имате никаква полза!

Шварц знаеше много добре, че измежду чуждите племена и народи се намират и такива, които не са в състояние да проумеят как така някои хора ще тръгнат да се излагат на опасности в далечни страни само заради нови познания. Въпреки това той каза:

— Не си ли чувал за различните „улум“^[38], с които се занимават учените?

— Да, познавах един такъв човек, дето по цели нощи зяпаше звездите с някаква тръба. И каква му беше ползата от тази работа?

— Изчислявал е пътя на звездите и по него е определял времето, годините, месеците, дните и часовете.

— Целта му е била похвална. Но аз видях, че Емин Паша караше хората си да събират камъни и растения. За какво ли могат да му послужат?

— За да изследва лечебните свойства на растенията и после с тяхна помощ да лекува болните. А камъните е искал да изучи, за да разбере дали някой от тях имат ценни качества и дали някъде се намират находища на ценни руди, на злато и сребро.

— След като тъй добре ми обясни всичко, вече ми стана ясно, че науката преследва много полезни цели, И вие ли сте учени?

— Да. При ниям-ниямите се каним да основем научна станция, селище, откъдето ще изследваме страната, за да открием и изучим онези животни, растения и камъни, чиято продажба може да донесе полза на населението й. Ако посредством една такава търговия хората припечелват онова, от което се нуждаят, те ще се откажат от позорната и пагубна търговия с роби.

— Одобрявам намерението ви, защото е много полезно. Вие сте дошли тук като истински приятели на местните племена и народи.

— Истина е. И понеже е така, искаме да предупредим беландите да се пазят от своите врагове, ловците на роби. А може би изобщо не е необходимо аз да отивам при тях. Ти не можеш ли да им занесеш тази вест?

— Не. Тогава ще бъда загубен, защото ще разберат, че съм бил при джурите.

— Ами в такъв случай и аз ще бъда загубен.

— Не, понеже ти не си арабин, а чужденец. Отношението на негрите към мен се определя от това, при кое племе съм бил преди да ги посетя. Ето защо благоразумието ми повелява винаги да ги мамя, като им казвам, че идвам от такова племе, което е приятелски настроено към тях. За вас това е излишно. Като чужденци вас ви засяга законът за кръвното отмъщение единствено когато със собствените си ръце сте пролели кръвта на някой местен човек. Ами откъде знаете с такава сигурност, че Абд ал Мот се кани да нападне Омбула?

Шварц му разказа приключението им от последния ден и толкова подробно го осведоми за себе си и Пфотенхауер, че накрая арабинът възкликна:

— В името на Аллаха, вие сте справедливи, човеколюбиви и много смели хора! С радост ще тръгна заедно с теб за Омбула, където може би ще открия някаква следа от моя син или от неговите похитители, но ще трябва да мълчиш, че си ме срещнал тук при джурите като техен гост, защото в противен случай беландите ще ме посрещнат враждебно. Не го ли узнаят, ще мога да те защитя от всякакви враждебни действия, понеже името ми е много добре известно сред тях. Всички племена от тези места, та чак на юг до хората, живеещи по брега на езерото Танганайка, изпитват страхопочитание към човека, когото навсякъде наричат единствено с името Sejad ifjal.

— Тогава трябва да благодаря на случая, който ме срещна с теб.

— Да, благодари му, защото без мен ти никога няма да се завърнеш от земите на беландите и съвсем сигурно ще попаднеш в ръцете на ловците на роби — нали няма откъде да разбереш в каква посока ще се отправят.

Думите му издаваха такова голямо самочувствие, че Шварц сметна за необходимо да отговори следното:

— Навярно нямаше да изпадна чак в толкова лошо положение. Имал съм работа с хора, които съвсем не бяха по-малко опасни от тези ловци на роби и макар да не познавам местността, нямаше да е първият път, когато си пробивам път през неприятелска територия.

— Да, знам, знам — кимна арабинът и по обградените му с гъста растителност устни заигра усмивка, изразяваща превъзходство, но и доброжелателство. — Учените разбират всичко и умеят всичко, тъй че навярно Аллах щеше да ти помогне да избегнеш заплашващите те тук опасности, но ми се струва, че все пак ще мога да ти бъда с нещо полезен. Ти си немец. Имам желание да стана твой приятел и се надявам, че няма да ме отблъснеш.

— Да те отблъсна ли? И през ум не ми минава! Напротив, подавам ти ръка, за да те поздравя с добре дошъл и искрено ти казвам, че много се радвам на нашата среща.

Ловецът на слонове здраво разтърси подадената му ръка и благосклонно каза:

— Заявявам, че ще тръгна с теб и ще те закрилям. Изглеждаш ми храбър мъж, но учените не умеят да се бият с лъвове и пантери, със слонове, носорози и хипопотами, а аз живея от лова на тези животни и мога да те браня срещу тях. С твоята малка и крехка пушчица не би могъл да убиеш нито един от тези зверове. А я погледни само моята пушка!

Той му тикна пред очите старото си тежко оръжие. Тогава дойде ред на Шварц да отговори с лека иронична усмивка:

— Да, тя е двойно по-дебела от моята, но понякога Аллах дарява със сила и дребния на вид човек. Все пак се радвам, че с такава сигурност ще мога да разчитам на твоята закрила. Значи твърдо решаваме да пътуваме заедно. Но кога ще бъдеш готов за път?

— Веднага щом се сдобия от джурите с ново ездитно животно. Волът, с който дойдох дотук е изтощен, и тъй като трябва бързо да пътуваме, ще си купя камила или кон.

— И аз ще трябва да направя същото. Имаш ли пари?

— Не. Аз изобщо нямам пари. Всичко заплащам със слонова кост и рогове от носорози. Пристигнах с две животни. На едното яздех, а другото носеше еленските бивни, които съм събрал. Те са повече от достатъчни, за да получа в замяна два коня или камили заедно с провизии за двама ни. Аз ще сключа сделката, а после ти можеш да ми платиш с пари, та поне веднъж и аз да видя в ръцете си някоя сребърна монета.

— Добре! Но ще ми позволиш сам да си избера животното!

— Не, не мога да ти позволя. Не бива да вършим необмислени неща. Нямам доверие на джурите. Те са в съюз с Абу ал Мот, който може да се завърне всеки момент. Ако му кажат, че искаш да отидеш в Омбула, той ще те убие. Ти направи грешка, като ги попита за това селище. Ще трябва да я поправиш, преструвайки се, че се отказваш от първоначалното си намерение. Както виждаш джурите вече вдигат на плещите си всички предмети, които са спасили от огъня. Ще се връщат в селото си и аз ще ги придружа. Щом сключа сделката, пак ще дойда при теб, за да те взема.

— Значи тук да те чакам, така ли?

— Да, но ще трябва да се скриеш, за да не те завари Абу ал Мот, в случай че се появи още в следващите един-два часа. А сега ще кажеш на шейха на джурите, че се отказваш да ходиш до Омбула, тъй като пътят дотам ти се струва твърде опасен. Вие двамата ще се върнете в лодката си и ще отплавате надолу по реката. Когато вече няма да можете да бъдете забелязани от тук, пак ще спрете на брега, за да слезеш на сушата и тайно да се добереш обратно дотук. Виждаш ли ей там наляво високия хегелик^[39], който стърчи над останалите дървета? Чакай ме до ствола му, а лодката ти нека продължи към серибата Мадунга, където отново ще се срещнеш със спътниците си.

Шварц заяви, че е съгласен, но добави:

— Мога да разчитам на теб, нали? Помисли си само в какво положение ще изпадна, ако лодката ми замине, а ти не дойдеш!

— Не се тревожи! Ето ти пак ръката ми и ти се заклевам в Аллаха и в пророка, в брадата си и във всичките си прадеди, че веднага ще се погрижа за всичко, от което имаш нужда и после ще се върна при теб!

Мохамеданинът никога не нарушава тази свещена клетва Напротив, по-скоро ще пожертва живота си, за да я удържи. Ето защо Шварц се почувства напълно спокоен. Впрочем добре че вече се бяха уговорили, защото тъкмо в този момент при тях дойде шейхът, комуто бе направило впечатление, че тримата мъже са се отдръпнали настрана и водят някакъв таен разговор. По лицето му съвсем ясно си личеше обзелото го подозрение, когато ги попита:

— Може ли да чуя за какво си говорите? Сега тръгваме за нашето село. Ако чуждоземецът наистина иска да отиде при беландите, ще му избера водач, който ще го придружи до границата.

— Въпросът е уреден — отговори Ловеца на слонове. — Тези мъже разбраха, че сега е опасно да предприемат подобна стъпка и затова решиха да продължат пътуването си.

— Но нали ми обещаха пари! — разочаровано рече чернокожият дебелак.

— Да, за водача, но понеже вече нямат нужда от него, ти нямаш право да искаш каквото и да било.

— Накъде се канят да поемат?

— Надолу по реката, докато се натъкнат на кораб, който ще ги закарало Хартум.

— В такъв случай учтивостта изисква да ги придружа до лодката им и да им пожелая на добър час.

Подозренията му не се бяха разсеяли. Той искаше да се убедя, че белите действително ще отплават. Ловецът веднага се сбогува с тях, като с един тайно направен знак им даде да разберат, че непременно ще удържи на думата си. Ала негърът дойде с тях чак до мястото, където бяха завързали плавателния си съд. Той внимателно огледа седящите в лодката хора и после каза:

— Принуден съм да се откажа от онези пари, но вие няма да отпътувате преди да сте ми дали някакъв подарък. Аз съм шейхът на селото и мое право е да искам данък от всеки чужденец, който навлезе в земите ни.

— Но ние посетихме само серибата, а не и твоето село — отговори му Шварц. — Въпреки това доброволно ще ти поднеса един дар, за да можеш винаги да си спомняш за нас е приятелски чувства. Ето, вземи!

Като всеки чужденец, тръгнал да пътува из тези страни, Шварц също носеше запаси от различни стоки за размяна и търговия и сега измъкна от тях няколко огърлици със стъклени мъниста и ги подаде на негъра. Но в последно време търговците бяха надонесли при Бахр ал Джур толкова много мъниста, че там тази стока почти напълно беше загубила някогашната си стойност.

Вождът задържа няколко секунди огърлиците в ръката си, но после ги захвърли в лодката и гневно извика:

— Как дръзвате да ми предлагате такъв подарък? Нямам нужда от мъниста. Сами си ги окачете на вратовете щом сте такива женоря! Дано по време на пътуването ви Аллах ви изпрати най-лошите ветрове, както и хиляди крокодили, които да ви изядат!

После той се затича в посока на селото колкото му позволяваше доста закръгленото тяло. Гребците го изпратиха със смях, но белите гледаха по-сериозно на тази случка. След като лодката бе отблъсната от брега и се насочи към средата на реката, Шварц каза:

— Този човек навярно си беше въобразил, че ще получи няколко талера. Отсега нататък ще е уместно да се пазя от него и от хората му.

— Да, ще трябва да си предпазлив — обади се Сивия. — Не бива да им се мяркаш пред очите. Сега ще занесат онези неща от серибата в селото си, но сигурно ще се върнат още веднъж, за да разчистят абсолютно всичко. И тогаз открият ли те, не бих казал че си загубен, ама все ще е по-добре, ако бъда заедно с теб, докато дойде арабинът и видя, че тръгнете по живо по здраво. Ти какво мислиш?

— Прав си. И тъй, ще ме придружиш. А за да не останеш сам после и ти, ще вземем с нас и един от гребците. Впрочем де бих посъветвал негрите да ме нападат. Съвсем скоро ще офейкат, изплашени от куршумите ми.

Междувременно лодката достигна средата на течението и то така бързо я понесе надолу, че скоро пак можеха най-спокойно да слязат на брега. Скриха плавателния съд сред тръстиката и Шварц се снабди с всички вещи, които му се струваха необходими. После, придружаван от Сивия и един въоръжен чернокож, той тръгна на път. Кормчията получи заповед да изчака на това място завръщането на последните двама и да не изпуска реката от очи.

 

И тук горската ивица бе доста тясна, тъй че само след броени минути тримата мъже достигнаха другия й край и пред тях се ширна откритата равнина. Тогава закрачиха на юг отново в посока на серибата.

След около четвърт час видяха развалините й, откъдето все още се виеше слаб дим. За да не бъдат забелязани, те бяха принудени да продължат пътя си между дърветата и така най-сетне успяха да се доберат до хегелика, под чиято корона седнаха да чакат, идването на ловеца.

Тъй като денят вече преваляше и слънцето бързо се спускаше към западния хоризонт, все по-силно ставаше желанието им час по-скоро да се появи арабинът.

От страхопочитание чернокожият бе заел място на няколко метра от белите. Двамата немци заговориха за предстоящата раздяла, при което Сивият не можа да се въздържи да не даде на спътника си куп полезни съвети.

— Взе ли достатъчно патрони, че да можеш здравата да стреляш, ако те нападнат? — попита го той.

— От само себе си се разбира — отвърна Шварц. — При такова пътуване каквото съм замислил, най-необходимото са достатъчни запаси от муниции.

— Ами как го намираш този ловец на слонове? Като спътник сигурно ти е добре дошъл. Струва ми се, че е честен човек, ама за малко да се разсмея, когато сравни старата си гаубица с твойта пушка и ти обеща да те закриля с нея. Стигне ли се до схватка май ти ще си онзи, който ще го вземе под закрилата си.

— Възможно е. Той наистина ми е добре дошъл и му имам пълно доверие. Съдбата му събуди в мен състрадание. Един баща, който дълги години търси отвлечения си син!

— Да, обикновено причисляваме тези хора към полудиваците, но и те също като нас имат сърце и душа. Истински го съжалявам този човек, и… чакай, виждаш ли ги? Ей откъде идват! Едно мъжле и едно женче. Позна ли ги вече?

Той посочи към две птици, доста подобни на дъждосвирци, които се появиха измежду дърветата и се затичаха право към мъжете, но, щом ги съзряха, предпазливо спряха. Гърбовете им бяха черни, коремите бежови, а опашките и крилата — изпъстрени с черни, бели и сиви ивици.

— Да, познавам ги — отговори Шварц. — Крокодилски стражи, вид дъждосвирци, Pluvianus aegypticus. Още Херодот споменава тези птици.

— Прав си. Но знаеш ли и как ги наричат местните хора?

— Ter-, Habobd- и Chafir- et Timsah^[40].

— Правилно! Ти съвсем не си лош орнитолог и когато взема да си пиша книгата, ще можеш да ми помагаш. Погледни, вече си отиват. А виждал ли си как една такава птица каца в отворената паст на крокодила, за да кълве намиращите се там какви ли не гадини? При това великанският гущер широко разтваря муцуната си и дори през ум не му минава да безпокои или даже да излапа малката животинка. Напротив, той знае много добре, че тя е негов благодетел. За туй не му служи само инстинкта, а е необходимо и истинско мислене, каквото толкоз много ни се иска да не признаваме, че съществува в тез същества. Един такъв звяр също има разум — той умее да си вади заключения и да събира опит и може да се случи таквоз животно да постъпи по-умно от човека, дето се мисли за разумен и мъдър.

— Че си прав, самият аз съм установявал неведнъж от собствен опит.

— А как?

— Също като теб. Колко често ни се е изплъзвала някоя птица или пък друго животно, което сме искали да уловим или убием. Тогава то просто е било по-предпазливо и по-умно от нас.

— Много си прав. Има птици, които правят големи събрания с разисквания. Неотдавна наблюдавах как трийсетина короновани жерави се бяха наредили в кръг, а в средата бе застанал един от тях и непрестанно нещо крещеше. Имаха или заседание на парламента, или зрелостни изпити, щото веднага щом онзи по средата млъкнеше, други от кръга започваха да подвикват тяхното „курнукнукнук-нук“, сякаш отговаряха на въпросите му. Може би отговорите им са били по-умни от онези, които често чуваме от учениците в нашите училища.

— Надявам се в този случай не си спомняш за самия себе си — отвърна Шварц и по устните му заигра лека усмивка.

— Защо не? Да не мислиш, че винаги съм могъл да отговарям правилно? Вярно че често въпросите ми се задаваха по такъв начин, че съм оставал съвсем слисан. Веднага се сещам за времето, когато бях в десети клас. Известно ли ти е вече това?

— Е, мога да си представя, че си посещавал и десети клас.

— Нямам туй предвид, а въпроса, дето ми го зададоха тогава. Не ми се вярва вече да съм ти го разправял. Трябваше да се явя на изпит и си бях сложил чист нагръдник, както и новата пъстра вратовръзка. Когато се погледнах в огледалото си помислих, че всичко ще мине като по вода. Ама не стана тъй.

— Какво се случи? — попита Шварц, щом Сивия замълча.

— Изобщо не можеш да предположиш. Учителят по естествена история ми имаше зъб, щото все му задавах такива въпроси, на които никой разумен човек не може да отговори. Затуй искаше на изпита тъпкано да ми го върне. Когато ми дойде редът, аз се изправих страхопочитателно и си рекох, че сигурно ще има да се чудят и да се маят на познанията ми. Но к’во ще кажеш като разбереш, че учителят ме попита защо птиците имат пера?

— Наистина е било подло!

— Да, той искаше здравата да ме натопи.

— Но ти сигурно си успял ловко да се измъкнеш. И какво му отговори?

— Отначало не обелих нито дума, а само зяпнах с уста, за да си събера акъла, а после, след като въпросът бе повторен още два пъти, аз…

— Dir bahlak!^[41] — прошепна в същия миг чернокожият на двамата бели и с десницата си посочи към мястото, където пътеката за серибата излизаше от крайбрежната гора.

Сивият незабавно млъкна, защото съзря двама добре въоръжени мъже, които се бяха спрели там и смаяно оглеждаха овъглените останки. Изглеждаха като парализирани от уплаха, но само след миг-два със силни възклицания и оживени жестикулации те се втурнаха към мястото на пожара.

— Двама бели! — обади се Бащата на щъркела, проследявайки ги с поглед, и носът му се изви настрана също като главата на птица, която от клона на някое дърво оглежда надолу нещо подозрително. — Откъде ли идват и кои ли са те?

— Не са европейци — отговори Шварц. — Мисля че са от хората на серибата. За това съдя по ужаса, който ги обзе при вида на овъглените й останки.

— Може и да си прав! Дали не са от отряда на Абу ал Мот? Дали не са изпратени напред, за да известят за пристигането му?

— Възможно е, дори е вероятно. Ще ги наблюдавам.

Той извади далекогледа си и го насочи към двамата мъже, появили се тъй ненадейно. Няколко минути те се щураха из опожарените места, след това проследиха донякъде дирите на заминалите ловци на роби и най-накрая хукнаха на запад колкото им крака държаха.

— Отиват в селото на джурите, за да разпитат какво се е случило — каза Шварц и прибра далекогледа си. — Това ни дава време да разберем откъде идват. Предполагам, че лодката им се намира долу на брега. Ела!

Когато двамата стигнаха до реката, видяха малка тясна ладия с две гребла, завързана с въже от лико за стърчащо от водата коренище. На мястото, където се намираше, не растеше тръстика. Греблата лежаха на дъното й, иначе тя беше празна.

— Точно както си мислехме — обади се Шварц. — Тези типове са изпратени като вестоносци от Абу ал Мот. Можем да очакваме, че те ще се завърнат при него, без да губят нито минута, за да му известят случилото се и да го подтикнат да побърза.

— Трябва да се опитаме да им попречим. Как мислиш, дали да не вземем да им пробием лодката?

— Не, защото тъй ще разберат, че наоколо се навъртат хора, които са враждебно настроени към тях. Ще развържем лодката и ще я оставим на течението да я отнесе. Така те ще си помислят, че не са я завързали достатъчно здраво.

Шварц освободи лекия плавателен съд от въжето и силно го отблъсна, тъй че той се плъзна към средата на реката, където течението го подхвана, завъртя го няколко пъти около оста му, а после бързо го понесе надолу.

Двамата се върнаха при дървото, при което беше останал ниям-ниямът. С голямо нетърпение зачакаха връщането на арабина, но напразно. Измина още един час. Слънцето докосна западния хоризонт, а Ловецът на слонове все още не се виждаше. Вместо него тичешком се появиха двамата ловци на роби. Изобщо не обърнаха повече каквото и да било внимание на опожарените останки от серибата и поемайки по пътя, по който бяха дошли, изчезнаха в гората.

— Връщат се — каза Шварц. — Когато видят, че лодката е изчезнала, ще започнат да я търсят. За да не ни забележат, ще трябва да се скрием, докато си отидат.

Наоколо нямаше храсталаци, в които да могат да се притаят, и затова тримата се изкатериха на дървета, чиито корони бяха достатъчно гъсти да послужат за целта им.

Откъм брега се разнесоха гласовете на разочарованите мъже. Както беше предвидил и Шварц, те изглежда бяха убедени, че не са затегнали въжето достатъчно здраво, защото, без да проявят каквито и да било признаци, че са заподозрели нещо, се завърнаха тичешком, както и бяха дошли, и пак се отправиха към селото. Тримата мъже слязоха от дърветата.

Краткотрайният здрач бързо отмина. Настъпи вечерта, а арабинът все още се бавеше. Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше тревогата на двамата немци. Часовете отлитаха един подир друг. Настана полунощ. И ето най-сетне откъм равнината долетя шум от приближаващи се стъпки.

— Това е той! — облекчено въздъхна Шварц. — Чуват се стъпки на коне или камили. Не ми се вярва друг човек да дойде насам с такива животни.

Ученият се оказа прав, защото откъм края на гората се разнесе подвиквате:

— Ja ishab elbet — хей, хора!

Шварц разпозна гласа на очаквания от тях човек, но въпреки това попита:

— Min haida — кой е там?

— El Sejad ifjal. Та’ a lihene — Ловецът на слонове. Елате насам!

Макар и предпазливо, двамата бели и чернокожият се отзоваха на вика му. Но подозрителността им се оказа излишна, защото, щом стигнаха до последните дървета, видяха две легнали на земята камили, до които стоеше Ловецът на слонове. Звездната светлина бе достатъчно силна, за да разберат, че е сам.

— Помислих си, че няма да дойдеш сам — каза той, когато забеляза придружителите на Шварц. — Мога да си представя, че сте ме очаквали с голяма тревога, но не ми беше възможно да дойда по-рано.

— Защо? — попита Сивия.

— Шейхът бе обзет от подозрения, понеже разговарях с вас настрани, а дребният ви подарък предизвика гнева му. Не искаше да ми продаде нито едно от животните си. После се появиха пратениците на Абу ал Мот и прекъснаха пазарлъка ни.

— Значи действително са били негови пратеници?

— Да. Трябвало да известят, че пристига след два дни. Но щом разбраха какво се е случило, решиха незабавно да се върнат при него и да го накарат да преследва предателите и подпалвачите. Ала те не можаха да изпълнят намерението си, защото не бяха завързали лодката си достатъчно здраво. Течението я бе отвлякло.

— Не е течението, а ние я отвързахме и блъснахме в реката, тъй като предполагахме що за хора са двамата и какво мислят да правят.

— Умно сте постъпили. Сега не разполагат с плавателен съд, а и джурите нямат необходимите инструменти, за да направят бързо лодка. Ето защо Абу ал Мот няма да получи никакво известие.

— А той къде се намира?

— Днес е бил на два дни път оттук надолу по течението на реката. Идва по вода. В Диакин намерил и наел два плавателни съда, един сандал и един ногер, на които натоварил за серибата над триста добре въоръжени нухри. Но провизиите му се свършили и с леката лодка изпратил напред двамата вестоносци със заповедта да му бъдат донесени от серибата месо и брашно. Но при това положение на нещата и на него, и на нухрите ще им се наложи да погладуват. Оттук не може да получи нищо, а в единственото селище край което ще премине, в серибата Мадунга, той не бива да се мярка, защото със собственика й са във враждебни отношения. Следователно той ще разчита само на лов и риболов, а това значително ще забави пристигането му. И ако вие сте решили да отидете с лодката си до Мадунга, аз ви съветвам много да се пазите от него. Щом забележите корабите му, незабавно трябва да спрете и да се скриете в крайбрежната тръстика, докато те отминат.

— Ние веднага тръгваме на път и ще плаваме през цялата нощ. И тъй като течението ще ни помага, ще пристигнем в Мадунга преди Абу ал Мот. А ти незабавно потегляш с моя спътник, нали?

— Не, още не, а едва на зазоряване.

— Защо чак тогава? — попита Шварц.

— По две много важни причини. Вие сте християни и навярно не знаете, че всеки мюсюлманин трябва да започне каквото и да е пътуване по времето на молитвата Аср, три часа след пладне, Ако това е невъзможно, тогава по изключение може да тръгне по времето на Фаджр — рано при изгрев слънце. Но в никакъв случай не бива да се отправя на път след ал Ашия, вечерната молитва. Това правило може да се наруши само при крайна нужда. Аз не ти преча да живееш според предписанията на твоята вяра, но и ти трябва да ми позволиш да следвам повелите на моята религия. Но дори и да склоня веднага да започна с теб ездата, каква ще ни е ползата? Ние трябва да се движим по следите, оставени от ловците на роби, но нали през нощта няма да ги различаваме!

— Обаче ако изчакаме, докато се развидели, джурите отново ще дойдат насам и ще ме видят.

— Няма да дойдат. Те са се събрали и все още се наливат с опиващата мерисах, след което сигурно ще спят чак до обед. Още преди да тръгна шейхът беше вече пиян и това бе цяло щастие за мен и теб, защото само алкохолът го направи тъй отстъпчив и ми даде тези две камили. Едната заедно със седлото е твоя собственост и за нея ми дължиш пет Абу ноктах. Цената е много ниска, защото през наскоро настъпващия дъждовен период камилите ще измрат. Но затова пък искам твоите Абу ноктах да нямат никакви дефекти.

Хората в Судан приемат австрийския сребърен талер само когато образът на монетата е ясно изсечен. Освен това отчетливо трябва да личат седемте точки на короната, заради които талерът е получил името си^[42], както и буквите S. F. Липсва ли някой от тези белези, монетата или не се приема, или стойността й пада с няколко пиастри.

За една оседлана камила пет талера са направо смешна цена.

Преди да напусне лодката Шварц бе пъхнал в джоба си пари и незабавно изплати сумата. Тъй като беше тъмно и не можеше да се види качеството на изображението върху талерите, той без възражения обеща на ловеца на сутринта да му смени всяка монета, която евентуално се окажеше с по-ниска стойност.

Шварц беше безсилен срещу религиозните възгледи на арабина и се видя принуден да прекара оставащите до зазоряване четири часа на същото място. Ала работата с Пфотенхауер стоеше иначе. Тъй като той искаше да стигне до серибата Мадунга преди Абд ал Мот, не биваше да губи нито минута повече. Трябваше да се върне при лодката и още начаса се сбогува с Шварц.

— Дай Боже скоро пак да се видим по живо по здраво! — каза той, подавайки ръка на своя спътник. — Е, принуден съм да те пусна да тръгнеш, но не забравяй, че беландите хич не заслужават да си рискуваш живота заради тях. Всъщност те изобщо не ни засягат. Ама щом мислиш, че съвестта ти повелява да ги предупредиш, тогаз върви и Бог да те пази. Или ще ми разрешиш да го направя вместо теб? Все още не е късно!

— Не, скъпи докторе, нямам никакво намерение да те…

— Ще млъкнеш ли, проклетник такъв! — гневно го прекъсна Сивия. — Ти пак ме наричаш доктор! И то тъкмо по време на сбогуването ни, когато би трябвало да положиш всички усилия да не ме гневиш!

— Нямах такова намерение. Неволно и бързо ми се изплъзна от езика!

— Ами че тогава си го закови по-здраво в устата, та да не може да изскача навън! Ако не ме наричаш просто Игнац или Нац, или пък Нац Птичаря, хич няма защо да се връщаш! Да не би да съм се побратимил с теб, за да ми досаждаш все с моята титла и да се отнасяш с мен така, сякаш съм някой надут пуяк! Ако мислиш туй да продължава, по-добре си остани при беландите и гледай там да те назначат като фризьор и майстор по комплиментите. Сега знаеш как стоят нещата. И тъй, сбогом! Пази се да не ти се случи нещо лошо и често си спомняй за твоя Нац, който ще брои миговете, оставащи до нашата среща!

Последван от чернокожия, той тръгна с бърза крачка. Дълбоко трогнат, Шварц го проследи с поглед, докато Сивия изчезна в тъмната нощ. Старият особняк му бе станал извънредно близък и скъп.

Ловецът на слонове беше седнал на земята и немецът се настани до него. Заговориха за своето начинание, но по този въпрос нямаше кой знае какво да се каже. Планът им се състоеше просто в това да се движат подир ловците на роби. Щом се озовяха достатъчно близо до тях, те възнамеряваха да свърнат настрани и да опишат дъга, за да стигнат първи Омбула.

После продължиха да седят мълчаливо един до друг. За какво ли можеха да разговарят? На всеки от тях много му се искаше да научи нещо повече за живота на другия, но и двамата смятаха, че не е учтиво да задават подобни въпроси.

Тъй те прекараха часове в размисъл като от време на време и задрямваха, докато силният вик на един жерав възвести настъпващото утро. Няколко рибари прелетяха над дърветата. Една калугерица закряска своето „сик-сяк“; това събуди патешкото „простолюдие“ и африканските щъркели, които се включиха в утринния птичи концерт. Звездите на изток изчезнаха, отстъпвайки пред изгряващото слънце и Ловецът на слонове коленичи върху постланото на земята одеяло, за да каже своята утринна молитва — ал Фаджр.

Шварц също сключи ръце за молитва. В миговете, когато на около се събуждаше такава природа, може ли човек да не помисли за онзи, който я бе създал!

След молитвата, без да каже нито дума, арабинът се качи на седлото. Шварц последва примера му. Камилите се изправиха на крака и понесоха ездачите си на юг по следите на ловците на роби. И така пътуването им започна, кой ли можеше да каже как щеше да завърши!

Утринното развиделяване не продължи и десет минути. После настъпи светлият слънчев ден. Обширната равнина можеше да се види надалеч. В посоката, където се намираше селото на джурите, не се мяркаше жив човек, тъй че, когато двамата мъже потеглиха на път, никой не ги забеляза.

Едва сега Шварц видя, че неговият спътник се запасил с доста голямо количество храна. На седлото му висяха няколко заклани кокошки и две кожени торби, които навярно бяха пълни с брашно, тъй че на първо време нямаше защо да мислят за гладуване.

Но видът на двете камили не беше толкова успокоителен. Те бяха извънредно кльощави и по кожата им личаха дълбоки белези от гнойни рани. Ако не бяха станали жертва на болестите и мъките от последния дъждовен период, това сигурно щеше да стане в най-скоро време. Изглежда дебелият шейх беше продал своите две най-лоши и най-слаби животни. Нито увещания, нито удари бяха в състояние да ги накарат да преминат в по-бърз ход. Един добър пешеходец съвсем спокойно можеше да върви с тях в крак.

Ето защо едва към обед двамата се добраха до местността, където предишния ден бяха спасени Лобо и Толо. Следите ясно си личаха. От това място те извиваха на югозапад, докато Нил заедно с крайбрежната гора описваше широка дъга на изток.

Преди да се отдалечат от реката двамата ездачи оставиха животните да се напият до насита и с ножовете си отсякоха запас от зелени клонки, които вечерта щяха да послужат на камилите за храна. После отново тръгнаха по дирите и то с убеждението, че този ден нямаше да намерят повече нито вода, нито сянка.

По обед жегата стана толкова непоносима, че камилите закрачиха още по-бавно. Това събуди у Шварц най-сериозни опасения. За да не обиди спътника си, той бе мълчал до този момент, но сега се обади:

— Джурите нямаха ли по-добри камили? Дали не беше по-разумно да купиш коне?

— Те не разполагаха повече с коне. Абд ал Мот е наел вейките — отговори арабинът. A от камилите се видях принуден да взема онези, които ми дадоха.

— Но са имали все още ездитни волове, нали?

— Също не. Абд ал Мот ги е взел. Само Аллах знае какво ще стане!

— Аз също знам. Ще се доберем до Омбула твърде късно. Ние не напредваме по-бързо от движещите се пеша отреди на Абд ал Мот, а те имат цял ден преднина! Изглежда, че животните ни по-скоро ще рухнат на земята, отколкото да ускорят крачка. Няма да помогнат нито думи, нито тояга.

— Но аз знам друго средство, което ще има по-добър ефект. Нали отрязахме клони от суфараха, именно те ще ни помогнат.

Ловецът извади ножа си и от един клон издялка малка свирка. След като тя беше готова и той я наду, камилите наостриха уши. Той продължи да свири и ето че животните доброволно преминаха в такъв тръс, какъвто допреди малко никой не бе очаквал от тях.

— Виждаш ли! — засмя се арабинът. — И на теб ще ти направя една такава суфарах. Тогава ще можем един друг да се сменяме, за да не останем без дъх.

— Добре — съгласи се Шварц, изпаднал във ведро настроение. Дано успеем със свирките да накараме тези хаджин^[43] по-бързо да стигнат до Омбула. Няма да ми липсва старание.

Той получи една суфарах и тогава ту единият, ту другият така взеха да надуват свирките, сякаш някой им плащаше за това. Щом свирките замлъкнеха, камилите преминаваха в онзи ужасно бавен ход, който докарва човек до състояние, много приличащо на морска болест. Но разнесяха ли се пронизителните звуци на този музикален инструмент, полюляващата се походка на животните отново се сменяше с бърз тръс.

Така с помощта на свирките двамата ездачи прекосиха следобед една обширна и изсушена от слънцето равнина, без каквато и да било растителност, а привечер се добраха до малко, почти напълно пресъхнало блато, което по време на дъждовния период навярно се превръщаше в доста внушително езеро.

Там имаше достатъчно суха тръстика за огън, но не се мяркаха никакви животни с изключение на полумъртвите от глад крокодили в тинята, които поради липсата на друга храна през горещия период сигурно се виждаха принудени да се препитават със себеподобните си.

По обед и следобед Ловецът на слонове слиза от седлото, за да се моли по предписания от Корана начин. Вече наближаваше времето за ал Могреб, молитвата при залез слънце. Ето защо той спря край блатото и заяви, че ще остане на това място.

Шварц се примири с неизбежното. Впрочем той не беше чак толкова недоволен от изминатия през този ден път. Свирките бяха оказали такова въздействие, че двамата значително бяха съкратили преднината на ловците на роби. От следите им немецът разбра, че те бяха нощували на едно място, което се намираше вече на значително разстояние зад гърба им.

След настъпването на тъмнината запалиха огън, за да изпекат една кокошка, а и за да се предпазят от нападение на диви животни. Заради крокодилите камилите не биваше да се приближават твърде много до блатото. Спънаха предните им крака и сложиха пред тях отрязаните клони. Липсваше вода. Тъй като през цялата нощ огънят трябваше да гори, двамата мъже не можеха едновременно да спят. Бяха принудени да се сменят един друг.

Поради тази причина, а и защото ездата ги беше изморила, те поговориха само за най-необходимото. Щом изядоха кокошката, която никак не се хареса на немеца, защото месото й беше започнало да се разлага, Шварц легна да спи, а арабинът пое първата стража.

След полунощ ученият бе събуден от изстрел. Той веднага скочи на крака и грабна пушката си.

— Ма fi schi, bess timsah — няма нищо, беше само един крокодил — каза арабинът, който спокойно седеше край огъня с все още димящата пушка в ръка.

Той посочи встрани, където огромен крокодил се гърчеше в предсмъртна агония. Гладът го беше накарал да излезе от блатото и да се приближи към огъня. Куршумът на ловеца бе пронизал окото му.

— Изключително привлекателно, няма що! — обади се Шварц. — Няма ли малко да се отдалечим оттук?

— Според мен не е необходимо. Изстрелът така изплаши зверовете, че никой от тях няма да посмее да се приближи. Спокойно си легни отново да спиш. Остава ти още половин час сън, а после ще бдиш за сигурността ни до сутринта.

— При тези обстоятелства предпочитам незабавно да застана на пост. По-добре да застрелям няколко крокодила, отколкото да се оставя да ме изядат.

— Както искаш. Нали видя, че под моята закрила си в безопасност. Надявам се, че така ще се чувствам и аз.

Той отново зареди изстреляната цев и после се загърна в одеялото си. Несъмнено този човек беше по-хладнокръвен и по-полезен, отколкото смяташе Шварц. Немецът хвърли в пламъците още един наръч тръстика и застана на своя пост.

През тази нощ той се почувства така самотен, както никога. Отдалеч долитаха неясните гласове на животни, които не се осмеляваха да се приближат, защото им беше известно присъствието на лакомите крокодили, а освен това и огънят ги плашеше. Хиените и чакалите не са опасни. Не можеше да се очаква появяване на лъвове или пантери, защото тук нямаше годна за пиене вода дори и за тях. Следователно трябваше да насочи цялото си внимание само към блатото и в случай че някое от влечугите отново се приближеше с кръвожадни намерения, да го посрещне с куршума си. Но и от тази страна не последва ново нападение.

Нощта измина и малко преди развиделяване Шварц събуди своя спътник, за да не пропусне обичайната си утринна молитва. Преди това немецът хвърли на камилите нов наръч тръстика, за да се нахранят.

Междувременно другите кокошки бяха станали напълно негодни за ядене. В онези географски райони месото се запазва само броени часове. Арабинът ги беше взел единствено защото му ги бяха дали без пари. Някои племена по тези места отглеждат много кокошки, но не ядат месото им. Немецът ги хвърли в блатото и мигновено се развихри едно наистина отвратително боричкане за мършата, при което крокодилите си нанасяха един другиму рани. Шварц видя как на един от тях му бе откъснат крака, на друг опашката, а на трети му бе отхапана част от муцуната.

Развързаха краката на камилите, за да продължат ездата. Но този ден тя не беше толкова изнурителна, нито пък местностите толкова отчайващо безжизнени.

След голямата си извивка реката се насочваше в обратна посока и следите, по които те яздеха, се оказаха близо покрай брега й. Вече имаше вода за пиене, зеленина за животните и… патици за хората. С един изстрел Шварц уби две птици.

Ободрявани от звука на свирките, през този ден камилите изминаха по-голямо разстояние от предишния. Малко след пладне те достигнаха мястото, където ловците на роби бяха прекарали нощта. Това даде повод на двамата ездачи да разрешат един час почивка на изтощените си животни. Те слязоха от седлата, запалиха огън и изпекоха една патица.

И по време на този престой разговаряха съвсем малко. Изглежда Ловецът на слонове беше извънредно мълчалив човек, а Шварц нямаше никаква причина да го кара да се разприказва.

Следобед равният терен започна да става хълмист и малко по-късно откъм дясната им страна се появиха възвишения, които според местните мащаби изглеждаха доста внушителни. От тях се спускаше издълбано от пороищата корито, нагоре покрай което водеха следите. В него тук-там все още се бе задържала влага, а на някои места имаше дори и вода, тъй като по време на дъждовния период оттук течеше буен поток. Наоколо се виждаше богат растителен и животински свят, но за наблюдения нямаше време, защото най-късно до обяд на следващия ден трябваше да изпреварят ловците на роби. Поради тази причина започнаха да използват свирките все по-често, в резултат на което камилите кажи-речи надминаха себе си.

По-нататък пътят водеше между споменатите възвишения и се спускаше към реката, която пак описваше завой, пресечен от дирята. Но следите не продължаваха покрай самата река, а се насочваха по брега на един maijeh, като го заобикаляха. На това място двамата ездачи бяха принудени да спрат, защото съвсем скоро щеше да се свечери.

Нил образува дълбоко врязващи се в сушата заливи, подобни на тъй наречените bayous край Мисисипи, които през дъждовния период се напълват с вода. И когато после Нил се върне в предишното си корито, водата остава в тези заливи и наоколо избуява пищна растителност, за да изсъхне след време повече или по-малко. Много от заливите се врязват толкова надълбоко в сушата, че в тях се задържа вода дори и през най-горещите месеци. Наричат ги maijeh и точно край един подобен залив спряха двамата мъже.

На неколкостотин крачки от брега му се издигаше гигантски хомрах^[44], чийто ствол сигурно имаше обиколка над петдесет стъпки. При това дървото едва ли бе по-високо от двайсетина лакти и голите му в момента клони бяха провиснали почти до самата земя, тъй че короната му образуваше нещо подобно на кухо полукълбо, в чиято среда се намираше могъщото му стъбло. Ездачите насочиха животните си към него, за да прекарат там нощта. С помощта на огъня на това място те по-лесно можеха да се защитят срещу комарите, които при самата вода представляваха двойно по-голяма напаст, Докато Шварц застреля една гъска за вечеря, арабинът събра горивен материал, намиращ се в големи количества наоколо. После ловецът си каза молитвата, а след това запали четири огъня, между които се разположиха да бивакуват и хора, и камили. Това се налагаше заради безбройните комари, както и поради обитавания от хиляди птици maijeh, чиято близост предполагаше и присъствието на по едри хищници Докато немецът скубеше и изкормваше гъската, а после я по стави над огъня на импровизиран дървен шиш, арабинът го наблюдаваше, без да пророни нито дума. Изглежда че и този ден той все така желаеше да остане затворен в себе си.

Отведоха камилите на водопой край брега на залива, а после им дадоха и храна. След като гъската се изпече, мъжете също се заловиха с вкусната си вечеря. Светлината от огъня проникваше между клоните на хомраха, но двамата не можеха да виждат какво става навън, защото пламъците ги заслепяваха.

Докато мълчаливо се хранеха, наблизо дочуха пропукване на сухи клони, а след това и дълбоко неспокойно сумтене. Те вдигнаха погледи и посегнаха към пушките си.

Allah akbar, dschamus, dschamus — велики Боже, бивол, бивол! — извика арабинът.

Той мигновено подпря приклада на рамото си и натисна спусъка, като стреля бързо един подир друг и с двете цеви, но за съжаление без очаквания успех, защото бе възбуден и заслепен от огньовете и не можа да се прицели съвсем точно.

Африканският бивол е много по-силен, по-див и по-неукротим от индийския. Той обича блатата, отлично плува и с бърз бяг си пробива път и сред най-гъстите храсталаци. Опитни ловци смятат, че ловът на африкански биволи е по-опасен от лова на слонове, хипопотами и носорози. Дори смъртно ранен този бивол продължава да напада. Особено опасни са самотните скитници. Заради безумната си необузданост и ярост те не могат да бъдат търпени дори от себеподобните си, които ги прогонват от стадата Суданците казват за тях следното: „Видиш ли стадо биволи, то ще избяга от теб Срещнеш ли няколко бивола, няма защо да се страхуваш, но изправиш ли се срещу някой самотник, тогава Господ да ти е на помощ!“ И точно един такъв самотен скитник беше биволът, който внезапно провря сред клоните на баобаба масивната си глава с могъщи рога и клепнали уши. Вместо да го подплашат и прогонят, огньовете по-скоро го бяха привлекли. Те събудиха гнева му. Той забеляза мъжете и камилите и се накани да се втурне срещу тях тъкмо в мига, когато Ловеца на слонове го посрещна с двата си куршума. Вярно, те го улучиха, но го нараниха съвсем леко. Миг-два той остана неподвижен, сякаш учуден, че изобщо са дръзнали да помислят за съпротива, после сведе глава и с яростен рев се втурна напред.

— Спасявай се зад дървото! — извика Шварц на арабина.

Ловецът съвсем не се нуждаеше от подобно подсещане, защото бе вече изчезнал зад хомраха. А немецът най-хладнокръвно остана на мястото си с пушка в ръка. Животното вече навеждаше ниско глава, за да го намуши с рогата си, когато Шварц мигновено отскочи настрани и изстрелите му изтрещяха — биволът се закова на място като ударен от гръм. Могъщите му крайници и великанското му тяло потрепериха, после той рухна на земята съвсем на същото място, където го бяха пресрещнали куршумите на учения.

Шварц не се помръдна нито на педя. За да поеме такъв риск върху себе си, сигурно бе изключително сигурен в точността на изстрелите си. Той бръкна в патрондаша, зареди отново двете цеви и с най-спокоен глас, сякаш ставаше дума за убиването на муха, се обърна към арабина:

— Сега можеш пак да дойдеш, защото биволът е мъртъв.

— Мъртъв ли е? — попита другият, като съвсем предпазливо показа иззад дървото само носа си. — Не е възможно!

— Убеди се сам!

— Значи все пак съм го улучил точно!

— Ти ли? Не ми се вярва! Изглежда изобщо не знаеш кои са най-уязвимите места на бивола. Къде се прицели?

— В челото.

— Тогава нека видим какъв е резултатът от куршумите ти!

Той коленичи пред чудовището, за да огледа челото му.

— Allah jisallimak — Аллах да те пази! — ужасено изкрещя арабинът. — Да не си решил да се самоубиваш? Ако все още не е напълно умрял, ти си загубен!

— Не се безпокой! Много добре знам какво правя. Я погледни! Единият от куршумите ти е пробил ухото, а другият е отскочил от издутината в основата на рогата. Съвсем ясно можеш да го видиш.

Ловеца на слонове се приближи колебливо. Още отдалеч протегна ръка да опипа животното. Първо го дръпна за опашката, а после и за краката, та да се убеди, че вече действително не е опасно. Едва след това пристъпи до главата му, за да огледа улучените от него места.

— Аллах, Аллах! — възкликна той. — Прав си. Дори не съм го ранил, защото дупката в ухото му няма никакво значение. Ами ти къде го улучи? Той изведнъж спря посред своя бяг, като че задържан от ръката на Аллах, а после потрепери и рухна на земята, без повече да се помръдне.

— Строших му последния вратен прешлен, това го накара да се закове на място, а после го улучих в сърцето, след което се строполи. Нямах друг избор, понеже връхлиташе срещу мен с наведена глава.

— Тогава значи наистина си искал да го улучиш на тези две места, така ли? — учудено попита Ловеца на слонове.

— Естествено!

— Та ти изобщо не се прицели!

— Прицелих се по-добре от теб! Човек може да се прицели много точно и без да опира приклада на рамо в обичайното положение за стрелба. Насочих дулата право към местата, които исках да улуча. Но ако нямаш желание да се видиш нанизан на рогата, всичко това трябва да стане светкавично. А човек трябва да е и абсолютно сигурен в пушката си, иначе е осъден на смърт.

Арабинът се изправи на крака, впери в него направо безпомощния си поглед, а после каза:

— Нищо не разбирам! Ти си учен човек. Как може да проявяваш такава дързост пред едно от най-опасните животни!

— Това не е първият бивол, който убивам. Бил съм заедно с моя брат в Америка, една страна, където има стада от биволи, които наброяват хиляди глави. Преследвали сме ги неведнъж. За самия себе си не ми се ще да говоря, но все още ли мислиш, че пушката ти е по-добра от моята само защото е по-голяма и по-тежка?

— Господарю, все още не знам какво да мисля. Знам само, че ако не беше застрелял тъй бързо това чудовище, сега щях да бъда труп. То щеше да убие и мен, и теб, а после камилите, които нямаше да могат да избягат, защото им бяхме спънали краката. Ако това не е случайност, ако винаги улучваш тъй точно както този път, сигурно ще можеш да ме закриляш по-добре, отколкото аз теб!

— Ние сме спътници и не ни остава нищо друго освен да разчитаме на своята взаимопомощ. Никой не бива да изоставя другия в случай на нужда. Ако това стане наш принцип, няма защо да се страхуваме от опасностите, които ни очакват. А сега да довършим вечерята си. Ето я гъската, за която ще бъде страшно жалко, ако я предоставим на лешоядите или на чакалите.

Шварц седна на земята и си отряза едно парче от печеното. Ловецът на слонове просто не знаеше какво да каже за това смайващо спокойствие и хладнокръвие. Той сметна за най-уместно да последва примера на спътника си. Ето защо първо сложи нови дърва в огньовете, а после също седна, за да окаже и той от своя страна необходимото уважение на печената гъска. Ала не можа да се сдържи и само след минута-две попита:

— Какво ще правим сега с този Абу курухн?^[45] Остане ли да лежи тук, ще привлече всички хищници от околността.

— Но няма да е веднага. Кръв почти не е текла и тъй като няма да го разрязваме, през нощта миризмата ще е слаба. Впрочем нито един лъв няма да се осмели да навлезе между четирите огъня. Това може да стори само някое толкова буйно и опърничаво животно като този бивол.

— Но камилите се страхуват от него.

— Вярно, че те все още треперят от уплаха, обаче скоро ще се успокоят. Месото на този стар юначага не може да се яде. Принудени сме да го оставим тук на лешоядите. При други обстоятелства щях да взема черепа му с великолепните рога, но сега това е невъзможно, защото сме тръгнали на път със задача, чиято цел е всякаква друга само не и научна. И тъй, ще оставим Бащата на рогата да лежи на мястото си и ще се задоволим само с мисълта, че осуетихме намеренията му.

— Ефенди, ти си храбър и същевременно спокоен човек също като Емин Паша. Възхищавам ти се и те уважавам. Мога ли да науча името ти, за да знам как да се обръщам към теб?

Няма да можеш да го изговориш правилно и затуй ще ги го кажа в превод на арабски. Наричай ме Асуад^[46], това е достатъчно.

— Не е ли по дълго?

— Не. Хората в моята родина нямат толкова дълги имена, както е при вас. Но в моят страна и човекът с най-късото име може да е прочут герой или учен. А сега мога ли ла чуя как се казваш ти?

— Все още не, ефенди. Когато напусках Дар Руша се заклех в Аллах да се откажа от името си и да не го използвам, докато не открия следите на сина си, тъй като това все още не е станало, устата ми не бива да го изговаря. Всички ме наричат Ловеца на слонове. Ако не желаеш и ти да го използваш, а настояваш да ми дадеш някакво друго име, тогава ме наричай Бала Ибн^[47] което ми подхожда.

— Ще си служа с това име, когато те споменавам или разговарям с теб. Но нима си се заклел да премълчаваш и обстоятелствата, при които си загубил сина си?

— Не, ефенди. Как мога да се надявам все някога да го намеря, ако изобщо не бива да говоря за това? Вече на стотици хора съм разказвал за нещастието си, но никой не е в състояние да ми даде каквото и да било сведение. Започвам да вярвам, че синът ми е умрял, но въпреки всичко оставам верен на клетвата си и ще продължавам да търся и него, и похитителя му, докато Аллах ме прибере при себе си.

Той закри очите си с длан, сякаш искаше да скрие дълбоката мъка, излъчвана от погледа му, и после продължи:

— Аз бях най-богатият и най-уважаван човек сред моето племе, бях предводител на воините ни и ръководех съвета на мъдреците. Смятах се за по щастлив от всички хора, които познавах и наистина бе така, докато се появи онзи човек и ми донесе нещастие. Обичах жена си и единственото си дете, моя син, комуто дадохме името Mosul ct Tmem Sawabi Ilidschr^[48]. Един ден…

— Как се с казвало момчето? — прекъсна го Шварц. — Mesuf et Tmeni Sawabi Ilidschr ли? Защо си му дал такова име?

— Защото и на двата си крака имаше само по четири пръста Не знам дали и при вас има подобни случаи. При нас са много редки.

И в моята родина са редки. Но съм виждал хора, на които по рождение липсват пръсти на ръцете или на краката, а познавах и един човек, който на всяка ръка имаше по шест пръста тоест по един повече.

— Пръстите на ръцете на моя син бяха напълно нормални, но на краката му липсваше малкото пръстче. Затова пък Аллах го беше надарил с толкоз по-богата душа и той бе най умно го дете сред цялото племе Когато все още нямаше и три години, в нашия дуар дойде един Baija’l ahid^[49], за да продава роби. Между тях имаше момчета и момичета, а също и жени и всичките бяха негри с изключение на едно момче със светъл цвят на кожата и права коса, което нямаше и типичните негърски черти на лицето. Търговецът направи при нас голям пазар, за да продаде стоката си и много бени ал араб от цялата околност се стекоха да се пазарят с него. Момчето с бяла кожа непрекъснато плачеше, но не можеше да каже нито дума, защото му бяха отрязали езика.

— Ужасно! На каква възраст беше то?

— На около десетина години. След като търговецът прекара при нас една седмица, ненадейно пристигна някакъв човек от Биркет Фатма заедно с няколко придружители и обвини търговеца, че е отвлякъл сина му. Бащата проследил дирята на мерзавеца и така дошъл при нас. Търговецът отрече всичко. Закле се в Аллах, че изобщо не познава този човек. Тъй като роботърговецът беше наш гост трябваше да го вземем под закрилата си. Но разказът на мъжете от Биркет Фатма звучете тъй правдоподобно, че нямаше как да не им повярваме Направихме съвещание и решихме момчето, което бе държано затворено, да бъде представено на непознатия, а той получи строга заповед да се държи съвсем спокойно и да не казва нито дума. Доведоха момчето щом то съзря непознатия, издаде ликуващи звуци, втурна се към него, прегърна го и започна да го целува, С голяма радост то поздрави и останалите мъже от Брикет Фатма. Нима това не е доказателство, че е син на непознатия?

— Безспорно! — отговори Шварц.

— Освен това хората се заклеха в истинността на показанията си. Търговецът беше отвлякъл сина на един правоверен мюсюлманин и го бе превърнал в роб, а такова престъпление се наказва със смърт. На всичко отгоре беше отрязал езика на момчето, за да не го издаде, което трябваше да бъде наказано допълнително И тъй, всеобщото събрание бе свикано отново, за да произнесе присъдата. Тя гласеше смърт заради похищаването на момчето. А за отрязването на езика търговецът щеше да бъде бичуван всеки ден. Задето бе изгубило способността си да говори, осакатеното момче щеше да получи всичките роби на престъпника.

— Беше ли изпълнена тази присъда?

— Само една малка част от нея. Според закона виновникът трябваше да бъде предаден на бащата на момчето. Но това можеше да стане едва след седмица, защото престъпникът бе наш гост и като такъв се намираше за две седмици под закрилата ни. По тази причина ние го затворихме, за да го предоставим след седмица във властта на отмъстителите, но дотогава всеки ден трябваше да бъде бит с камшик. Два пъти той понесе наказанието под личния ми надзор, ала на третото утро беше избягал, без да остави каквито и да било следи. Нашите воини незабавно се метнаха на конете, за да го преследват, но се върнаха, без нито един от тях да го беше видял. Хората от Биркет Фатма си тръгнаха за дома заедно с момчето и робите и бяха принудени да се откажат от изпълнението на смъртната присъда.

— И тази случка е свързана със загубата на сина ти, така ли?

— Да. След няколко седмици един пратеник от Саламат ми донесе писмо, подписано от Ебрид бен Лафса, търговеца на роби. Този пес ми пишеше, че бил осъден невинен и щял така да ми отмъсти, че до края на живота си да помня отвлеченото момче от Биркет Фатма. Месец по-късно заедно с воините си бях поканен от съседното племе за една голяма „фантазия“^[50]. Веднага след пристигането ни бяхме догонени от пратеник с вестта, че синът ми е изчезнал. Бил отвлечен през нощта, а на върлината на шатрата било забодено писмо, с което Ебрид бен Лафса ми съобщаваше, че вземал сина ми вместо другото момче и че никога през живота си нямало да видя вече моето дете.

— Какво сатанинско, направо пъклено дело! — възкликна немецът и потръпна.

— О, освен това ми писа, че заради двудневното бичуване щял да накара да бият сина ми с камшик и да му отрежат езика. Бях като полудял. Всичките ми воини, а също и воините от съседните племена обиколиха обширни райони наоколо, за да заловят този сатана — ала напразно! Когато след седмици се върнахме, жена ми лежеше повалена от треска и тъй като не доведох сина й, за броени дни умря. Когато я погребах, положих клетвата, която вече ти е известна. Освободих робите си, поверих цялото си имущество на моя брат и тръгнах да се скитам и да търся сина си. Нито един негърски крал, който е под властта на хадифа, няма право да купува бели роби. Следователно трябваше да насоча усилията си на север и на запад. Ето защо се отправих в северна посока през Уадаи, през пустинята към Боргу, а после се върнах към Канем и Борну, към Багирми и Адамауа. Питах и разпитвах във всички селища, ала все напразно. Ако някой път си мислех, че съм открил следа, то съвсем скоро разочарованието ме обземаше с пълна сила. После тръгнах на изток, където претърсих целия Кордофан, а и Дар Фур, обаче и тези мои усилия останаха без резултат. Годините отлитаха, сърцето ми кървеше, косата ми посивя. Единственото, което успях да постигна бе следното: разбрах, че тринайсет години бях търсил в погрешна посока. И тогава се отправих на юг, от Хабаш стигнах до Гала и до големите езера, после отидох при племената, живеещи на запад от тях. Оттогава изминаха две години. Живеех от лов. Не е необходимо да ти разказвам за страданията и опасностите, които преживях. От няколко месеца претърсвам областите с многобройните водни басейни, откъдето води началото си Бахр ал Абиад. Там станах известен под името Ловеца на слонове, но и по тези места няма да намеря сина си. Останах без всякаква надежда, защото сигурно вече отдавна е умрял от мъки. Ала ежедневно моля Аллах само за едно — да ме срещне с Ебрид бен Лафса, в случай че е все още жив. Изправя ли се срещу този стократен дявол, тогава тежко му седем пъти по седем! Сигурно и в ада няма такива мъчения, каквито го очакват от ръката ми!

Клетият баща изрече последните думи с такова скърцане на зъби, че тръпки побиха неговия спътник. После ловецът отпусна глава и скри ръце в дланите си. След малко изплашено се сепна, изтръгнат от мрачните си мисли, защото Шварц благо му каза:

— Аллах е всемогъщ и всемилостив. Може би някога и ти си се отнасял жестоко с твоите роби и той е решил да ти покаже каква неописуема и безкрайна мъка се крие зад думата робство.

Арабинът простена. После въздъхна тежко и каза:

— Аз бях избухлив и гневлив господар. Не един и двама чернокожи умряха под бича ми. На неколцина отрязах ръцете, а на един наредих да му изтръгнат езика, защото ме обиди. След изчезването на сина ми бях обзет от разкаяние и освободих всичките си роби.

— Тогава предположението ми не ме е излъгало. Всички хора, както белите, така и чернокожите са чада Божии. Затова Аллах те е осъдил. Но тъй като вече е видял разкаянието ти и е броил твоите страдания, сигурно ще прояви милосърдие. Убеден съм, че ти пак ще видиш сина си, може би дори твърде скоро.

— Никога, никога!

— Не говори така! Защо се съмняваш в Божието милосърдие? Твоята религия не ти ли дава възможност за помирение между Божествената любов и разкаялия се грешник? Ако не вярваш във всемогъщия Спасител на всички хора, който умря на кръста и заради теб, то бъди поне уверен, че Аллах е чул всичките ти жалби, както и онова, което изплака преди малко, и че може би вече ти е изпратил помощ.

— Това е немислимо — отговори Бала Ибн. — Ако е искал да ми помогне, щял е да то стори още преди години.

— Единствено той знае защо все още не го е направил. Може би ти никога досега не си осъзнавал предишната си жестокост така, както я осъзна току-що.

Очевидно на арабина му беше трудно да намери някакъв отговор. Минута-две той гледа замислено пред себе си, а после призна следното:

— Никой не се е осмелявал да ми обърне внимание върху всичко това, а и самият аз не съм бил достатъчно откровен със себе си. Ти си първият човек, заявил ми съвсем ясно, че съм вършил грях с отношението си към моите роби и именно фактът, че го направи ти, чужденецът, християнинът, който и представа си няма за предишните ми жестокости, и когото всъщност би трябвало да презирам като гяур, ми показва моето минало в цялата му кървава светлина. Вече никога не ще мога да поправя извършеното от мен зло. Не заслужавам отново да видя сина си. И все пак ще се чувствам като на седмото небе на Аллах, ако ми е съдено да го намеря, даже ако… ако му липсва езикът, така че да не може дори да промълви името на баща си!

Ловецът изговори тези думи със затрогваща искреност и с неподправена пламенност. С навлажнени очи и светнало от радост лице немецът сложи длан върху рамото му и каза:

— Ти си на прав път. Така Аллах ще се вслуша в думите ти и можеш да си сигурен, че той ще изпълни желанието на твоето сърце. Просто чувствам как скоро молбата ти ще бъде чута и може би изпълнена и заради това, че тъй искрено разкри душата си пред мен.

— Че съм разкрил пред тебе ли? Би било цяло чудо! Мъжете от моето племе, както и воините от приятелските ни племена, заедно с мен напразно търсиха моя изгубен син. После цели петнайсет години пребродих почти целия континент без какъвто и да било резултат. Разказал съм историята за моите страдания на хиляди хора от местното население и те също присъединяваха усилията си към моите, но въпреки това не съм виждал и най-слабия лъч надежда. И ето че срещнах теб, европееца, който изобщо не познава нашите страни и народи, нито начина ни на живот и се намира тук едва от скоро. Започнах да ти говоря за съкровените си желания, защото случайно ме попита за името ми и въпреки това излиза, че тъкмо ти би трябвало да си онзи избран от Аллах човек, чрез който да ми е съдено да бъде чу та молбата ми, така ли? Повтарям ти, че това би било невероятно чудо.

— Ежедневно около нас продължава да стават чудеса, но те се извършват по много по-обикновен начин, отколкото са ставали някога. Какво ще кажеш, ако наистина съм виждал сина ти, ако съм го срещал? Нима ти се струва толкова немислимо?

— Не, обаче не може на е истина!

— Тогава по отношение на Всемилостивия ти си гяуринът, а аз правоверният. Нима не искаш да повярваш в посланието на Аллах само защото вестителят е християнин?

Бала Ибн отправи дълъг и изпитателен поглед към немеца, чието лице излъчваше задоволство. Помръкналите черти на ловеца започнаха все повече и повече да се проясняват. Очите му ставаха все по-големи и по-големи, а когато заговори, гласът му потрепери.

— Аллах изпраща и смъртта, и живота. Твоето лице ми подсказва, че думите ти не са неоснователни. Навярно мислиш, че можеш да ми съобщиш някаква радостна вест. Убеден съм, че се лъжеш, че пак става въпрос за една от онези заблуди, каквито преживях вече със стотици, но въпреки това кажи, говори! Познаваш ли някой човек, който би могъл да е моят син?

— Да.

— На каква възраст е той?

На около осемнайсет години. Къде се намира?

— Живее при ниям-ниямите.

— Как се казва?

— Наричат го Абд ас Сир, Син на тайната. Това е едно доказателство, че произходът му е неизвестен. Синът на краля на ниям-ниямите му е близък приятел. Преди време подслушах един разговор между двамата и забелязах, че когато са сами, приятелят на Сина на тайната се обръща към него с името Масуф.

— Аллах е велик! Но това сигурно е само случайност.

— Не ми се вярва. Нима името Масуф се среща толкова често?

— Не. Освен сина си не познавам друг, който да е със същото име.

— При онзи разговор и аз го чух за пръв път, а днес го чух от теб повторно.

— Какъв цвят има кожата на момчето?

— Може би е малко по-тъмен от твоята.

— Вярно е, вярно е! Няма как да не е по-тъмен Може би все пак това е лъч на надежда, който днес прониза тъмата, спуснала се над душата ми. Но най-важното, най важното. Виждал ли си пръстите на краката му?

— Да. Той има само по четири пръста на всеки крак. И двете малки пръстчета му липсват.

— Аллах е велик, Аллах е снизходителен и милостив! — извика кажи-речи гръмко арабинът. — В сърцето ми се влива нов живот и изпитвам такова чувство, сякаш косата ми още в този миг ще започне отново да потъмнява. От безмерна радост ми се иска да заликувам, но не бива, защото ако и този път пак се видя излъган, може би няма да намеря вече сили да го понеса. Нямам право да дръзвам с упование да се вкопчвам в твоите думи. Трябва да остана хладнокръвен и спокоен, за да мога да премисля казаното от теб като съвсем чужд човек, който няма нищо общо с цялата работа. Трябва да събера и приведа всички възможни възражения срещу твоята вест.

— Нямам нищо против. Ще прецениш всичко съвсем точно, както направих и самият аз. Ако имаш възражения, сподели ги с мен!

— Така ще постъпя. Ти ми каза, че този младеж е приятел на сина на краля и е разговарял с него. Но аз съм убеден, че ако е все още жив, синът ми изобщо не може да говори.

— Навярно защото навремето търговецът на роби те е заплашил, че и на него ще му отреже езика, така ли?

— Да.

— Вероятно го е казал с намерение да засили страданията ти. Но благоразумието го е накарало да не изпълни заплахата си. Вярно, преди години определени обстоятелства правеха полезни и немите роби, ала в днешно време вече не е така. Един слуга трябва да може да говори, за да е в състояние да изпълнява всички поръчения на господаря си. А сега твърде рядко някой ще купи роб, който е ням и следователно ползата от него е ограничена. Търговецът на роби е знаел това и аз предполагам, че не е осакатил сина ти.

— Срещу това твое мнение може да се възрази, че той го е отвлякъл не заради печалбата, а за да си отмъсти. Бил е принуден да му отреже езика, за да не го издаде.

— Бих се съгласил с теб, ако момчето е било по-голямо. Ала дори и в такъв случай осакатяването му няма да е пълна гаранция за сигурността на търговеца. Всеки ням може да се научи да пише и тогава върху хартия ще изложи всичко, което не ще е в състояние да изрече устата му. А момчето е било едва на три години. На такава възраст са достатъчни само няколко месеца, за да се заличи всичко от паметта му. Сигурно търговецът на роби си е казал, че ако момчето попадне в съвършено друга среда и поведе друг начин на живот, скоро ще забрави всичко, каквото е било дотогава.

— Ефенди, твоите възражения ме правят щастлив, макар от тях да си вадя безспорното заключение, че онзи младеж няма да си спомни вече нищо за ранното си детство, нито пък за своите родители.

— Що се отнася до това, аз не съм в състояние да ти дам точни сведения. Синът на тайната никога не говори за миналото си, но аз знам, че в сърцето си таи мисълта за отмъщение и предполагам, че то засяга човека, който го е отвлякъл.

Арабинът отдавна вече не седеше на земята. Беше скочил на крака, а също и Шварц се бе изправил. Ловецът стоеше пред немеца като човек, който е убеден, че животът и щастието му зависят от всяка негова дума.

— Значи той има да си отмъщава, има да си отмъщава някому! — каза арабинът. — Може би е забравил всичко, всичко освен че е бил похитен. Откога се намира сред ниям-ниямите? Още като малко момче ли е попаднал при тях?

— Не, едва преди две години. Дошъл съвсем сам и останал там, без някога да им каже кой е и откъде идва. Затова получил името Синът на тайната.

— И какво прави сред тези чернокожи? С какво се прехранва?

— Синът на краля го срещнал в гората и го отвел при баща си. Непознатото момче умеело да борави с оръжията и още в първите дни проявило такава храброст, изключителна ловкост и схватливост, че кралят го приел в личната си охрана. На този пост то се чувства тъй добре, доколкото това е възможно при подобни обстоятелства. То бързо спечелило симпатиите на всички, които го познават. Момчето е много мълчаливо, но наблюденията ми ме карат да предполагам, че въпреки младостта си е имало извънредно бурен живот. Познава почти всички народи от Бахр ал Абиад та чак до големите езера. Говори няколко от техните езици и диалекти…

— И арабски ли? — намеси се ловецът.

— Да, също и арабски. Освен това умее да върши и много други неща, които са съвършено непознати на сегашните му другари. Накратко казано, той знае толкова много и има такива умения и сръчности, че всеки ниям-ниям би му завидял, ако всички не го обичаха безрезервно.

— Значи той е добър човек и изобщо е по-издигнат от обикновените негри, така ли? — попита Бала Ибн и за пръв път по сериозното му изпито лице се плъзна радостна усмивка.

— Да, сърцето му е добро и чисто — отговори Шварц. — Той знае, че превъзхожда чернокожите. И това съзнание се отразява в характера му и неговото поведение, но гордостта му е такава, че не може да засегне никого. Винаги когато съм го наблюдавал, младежът ми е приличал на млад благороден жребец, който се намира заедно с обикновените коне на една и съща ливада. Той пасе с тях, чувства се от тяхното стадо, добре се разбира с тях и все пак още от пръв поглед си личи, че след време ще носи на гърба си по-хубаво седло и по-благороден ездач от останалите коне.

— Аллах, о, Аллах! — възкликна ловецът и сключи ръце. — Дано се окаже моят син, дано наистина е той! На всяка цена трябва да отида при ниям-ниямите и да го видя!

— Та ти вече го видя.

— Аз ли? Къде? — прозвуча смаяно въпросът му.

— Сред изпепелените останки на серибата на Абу ал Мот. Не забеляза ли младия човек, който бе заедно с нас и после отиде сам при шейха да му съобщи за пристигането ни?

— Видях го и много ми допадна. Веднага щом го зърнах, почувствах как в сърцето ми сякаш проникна някакъв далечен лъч, също както когато заблуденият странник съзира светлината от далечен лагерен огън. Значи той е, него имаш предвид. О, Мохамед и всички вие свещени халифи! Младежът е бил близо до мен, видял съм го, чул съм гласа му и не съм подозирал, че може би е моят син, когото толкова дълги години търся с такава горест и мъка! И къде е сега? Накъде отиде?

— Тръгна към серибата Мадунга. Той е кормчията на моята лодка.

— Значи е запознат с реката? Познава и бреговете, и земите край нея?

— Много добре. Но никога не споменава кога и при какви обстоятелства ги е опознал.

— Въпреки своите осемнайсет години той трябва да има изключителен характер. Сърцето ми бие вече по-радостно, но и в боязливо очакване и то така, сякаш иска да ми пръсне гърдите. Разбрах, че твоите хора ще те чакат в серибата. Той ще остане ли при тях, докато се върнеш?

— Естествено! Без него не мога да завърша пътуването си.

— Тогава ще се откажа от по-нататъшно търсене. Сега ще отида с теб до Омбула да предупредим тамошните хора, а после заедно с теб ще се върна и ще продължа до серибата Мадунга, за да говоря със Сина на тайната. Да, господарю, ти беше прав, когато каза, че човек не бива да се съмнява в милосърдието на Аллах, прав беше и когато твърдеше, че може би тъкмо чрез теб ми е съдено да получа нова надежда. И ето че сега чувствам тази надежда в сърцето си. Изведнъж станах съвсем друг, сякаш нов човек. И освен на Аллах, трябва да благодаря и на теб. Нека станем приятели! Нека честно споделяме опасностите по нашия път и да не се изоставяме в никаква беда. Кажи ми искаш ли да бъдеш мой приятел и мой брат!

— С радост, с най-голяма радост! Ето ти ръката ми.

Той му подаде ръка. Арабинът я стисна здраво и каза:

— Ето ти и моята ръка. Знаеш ли с кои думи се сключва един такъв съюз до гроб? С думите: „es suhbi la es suhbi, el umr la umr“^[51]. Кажи ги и ти!

Шварц повтори този израз. После ловецът го прегърна, целуна го и извика:

— Вече сме едно цяло, едно и също лице. Ти си аз и аз съм ти. Тежко и горко на неприятеля, който обиди теб или мен! Но стига толкова вълнения. Да седнем пак на земята, да ми разкажеш всичко, каквото знаеш за Сина на тайната.

Двамата отново се настаниха край огъня и Шварц започна разказа си. Той трябваше най-подробно, да опише младежа, да предаде всяка дума, която бе разменил с него. Така измина доста време, стана полунощ и когато нямаше какво повече да каже, немецът можеше вече да помисли за сън, а той му бе тъй необходим след последните два напрегнати дни.

— Спи спокойно в името на Аллах! — рече арабинът. — Аз ще бдя и няма да те будя. След всичко, каквото научих от теб, ми е невъзможно да мигна. Сигурно ще ме разбереш и няма да възразиш, че ще остана да пазя край теб.

За Шварц бе съвсем ясно, че развълнуваният ловец не можеше и да мисли за сън и затова се съгласи с предложението му, без да каже нито дума, загърна се здраво с одеялото си и затвори очи.

Нощта премина напълно спокойна, без нищо да смути съня на немеца. Той сам се събуди на зазоряване, когато мюсюлманинът започна да се моли на висок глас. Огньовете все още тлееха и в горещата им пепел от донесеното брашно двамата изпекоха няколко питки, които щяха да им стигнат за целия ден, още повече, че им беше останало и едно парче от печената гъска.

Докато арабинът вършеше тази работа, Шварц нахрани и напои камилите. После тръгнаха на път.

На ловецът изобщо не му личеше, че беше прекарал безсънна нощ. Кажи-речи той изглеждаше подмладен и с увереност заяви, че от дълги години не се е чувствал тъй добре, както в момента. Толкова голямо е въздействието на душевното състояние на човека върху тялото му!

Двамата бяха убедени, че около обед ще догонят ловците на роби, но било писано да стане иначе. Когато оставиха майеха зад гърба си, дирята отново ги отведе близо до реката. Там се издигаше гъста гора, пред която в откритата тревиста равнина като предни постове растяха многобройни храсталаци. Дирята извиваше между тези храсти.

На това място, върху сравнително меката почва, се виждаше по-ясно от колко отделни следи се състоеше тя. Тук тя ставаше значително по-широка. Тъй като храсталаците предлагаха вкусна храна, голямото стадо говеда, което подпалвачите на серибата бяха отмъкнали, им бе създало големи затруднения при събирането му.

Двамата мъже яздеха един до друг и разговаряха на висок глас. Те не виждаха никаква причина в мнимото си усамотение да приказват по-тихо. Тъкмо бяха преминали през един по-тесен „проход“, където храстите растяха по-нагъсто, и се канеха да излязат на по-открито място, когато Шварц, яздил тези стотина метра начело, внезапно рязко спря камилата си, бързо я обърна и я накара отново да се скрие сред храсталаците. При това той каза припряно, но тихо:

 

— По дяволите! Само след секунда-две щяха да ни открият!

— Кой? — попита Бала Ибн.

— Хората, които се намират в откритата равнина и пасат стадата си.

— Чернокожи ли са?

— Чернокожи и бели.

— Кои ли може да са?

— Веднага ще разберем. Да се прикрием и да ги поогледаме! Той накара камилата си да коленичи и слезе от седлото. Арабинът го последва. Скрити зад храсталака, те отправиха погледи към разкрилата се пред очите им сцена.

В дясно от тях, тоест на запад, се простираше обширна открита равнина. Наляво, в края на гората, лагеруваха към четирийсет души, една пъстра смесица от всички цветове на кожата, облечени в какви ли не дрехи. Близо до тях бяха пушките им, подредени в пирамида. В права посока и надясно от двамата притаили се съгледвачи, пасяха много говеда заедно с няколко коня и камили. Под короните на първите дървета лежаха отрупани различни стоки. Около десетина души се намираха при пасящите животни, за да поддържат порядъка и да им пречат да хукнат из равнината. Ако Шварц бе оставил камилата си да направи само още две-три крачки, тези хора сигурно щяха да го забележат.

— Знаеш ли какви са тия? — попита той своя другар.

— Да — кимна му ловецът.

— Е?

— Оставеният в серибата гарнизон, който я е подпалил и ограбил.

— И аз предполагам така. Но само не мога да проумея как са дръзнали да се установят тук. Изобщо не разбирам защо са тръгнали в същата посока като Абд ал Мот. Така те непременно ще му паднат в ръцете.

— Или той в техните! — подхвърли арабинът и направи движение, сякаш забиваше нож.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен дали догадките ми са верни. От джурите научих, че подчинените на Абд ал Мот не го обичат особено, защото е жесток и несправедлив човек. Несъмнено по тази причина гарнизонът му е изменил. Но освен тези петдесет души сигурно има и мнозина други, които мислят също като тях и също така желаят да се освободят от него, още повече ако получат и някаква друга изгода. Старият фелдфебел, предводителят на бунтовниците, ще разчита и на тези свои съмишленици. Какво ли мисли да прави с похитеното имущество и с петдесетте войници? Той може да ги използва както трябва само в случай че основе нова сериба и аз предполагам, че действително има такива намерения. За лов на роби петдесетина души са твърде недостатъчни, следователно му се налага да се огледа и за други хора. И откъде ще ги вземе, къде другаде може да ги намери по-лесно освен измежду досегашните си другари?

— Може би наистина си прав — съгласи се Шварц.

— Само по този начин — продължи ловецът, — е възможно да се обясни защо фелдфебелът е тръгнал по следите на Абд ал Мот. Решил е да изчака завръщането на другарите си и да ги накара да преминат на негова страна. Сигурно повечето от тях ще го последват, защото естествено той ще им предложи по-високо възнаграждение, отколкото са получавали досега.

— А какво ще стане с Абд ал Мот?

— Вероятно ще го убият и ще си присвоят цялото му имущество. Разбира се, при тези предположения аз приемам, че нападението над Омбула ще излезе успешно.

— Ужасно е само да си помислиш какви порядки води след себе си търговията с роби. Човек се превръща в чудовище!

— И аз стигнах до този извод. И тъй, убеден съм, че тези хора чакат тук Абд ал Мот, за да го убият. Но в случай че това им се удаде, наказанието им незабавно ще ги последва по петите.

— Какво искаш да кажеш?

— Не забравяй Абу ал Мот, който след два дни смята да пристигне в серибата си заедно с над триста нухри! Той ще завари само овъглените й останки и от джурите ще научи за случилото се. Какво ще предприеме след това?

— Ще се втурне да преследва бунтовниците.

— Естествено. Ще ги завари тук, където ги видяхме и ние, и всичките ще ги изколи. Ето как лешоядите ще се разкъсат един друг, за което трябва само да благодарим на Аллах. Но за нас никак не е приятно, че тези хора са се разположили на лагер точно тук. Разбира се, не бива да им се мяркаме пред очите и сме принудени да поемем по заобиколен път, който ще ни отнеме много време.

— За съжаление е така. Върху нашите камили можем да бъдем забелязани отдалеч, още повече че днес въздухът е изключително чист. Принудени сме да се върнем доста назад и после далеч оттук, през откритата равнина, да опишем дъга. Преди отново да се натъкнем на дирята, оставена от Абд ал Мот, ще изминат три или четири часа.

— Не по-малко. Но нямаме друг изход. Да тръгваме, за да загубим колкото е възможно по-малко време.

Те пак възседнаха камилите и се върнаха обратно, колкото им се струваше необходимо, а после насочиха животните на запад, за да свърнат по-късно на юг. Така двамата се озоваха в откритата равнина, откъдето гората, край която се намираше бивакът на фелдфебела, се виждаше само като дълга тъмна черта. Шварц погледна натам през бинокъла си и успя да различи пасящите животни и хората при тях. С невъоръжено око той не би забелязал нищо и затова бяха сигурни, че ловците на роби не могат да ги видят от лагера си.

По-късно двамата ездачи трябваше да променят посоката си и отново се насочиха на изток, за да се върнат при изоставената диря. Когато стигнаха до нея, от момента в който видяха пред себе си лагера на фелдфебела, бяха изминали вече четири часа и половина и тъй като се намираха най-много на четиридесет или петдесет минути път от другата страна на бивака, излизаше, че са изгубили почти цели четири часа.

Тази загуба едва ли можеше да бъде наваксана. Опитаха се да пришпорят камилите до краен предел, ала животните по начало бяха слаби, а и неимоверното напрежение съвсем не бе допринесло за заякването им. Те едва ли обръщаха вече някакво внимание на свирките, които доскоро оказваха върху тях толкова стимулиращо въздействие.

Още преди обед дирята внезапно промени посоката си и се насочи почти право на запад. Колкото повече се отдалечаваше от реката, толкова по-твърда и неплодородна ставаше земята, докато най-сетне в продължение на час следата ги води през натрошени камънаци. Там ездачите останаха с впечатлението, сякаш някой бе натрошил цяла планина на каменни късове с големината на юмрук и изключително равномерно ги беше разпръснал по обширната равнина.

После над хоризонта изплуваха някакви неясни очертания. На мястото на едрия чакъл отново се появи земя, ала тя бе твърда и суха. Теренът започна постепенно да бе изкачва. От ляво и от дясно се появиха ниски планини, които през дъждовния период навярно се покриваха с трева. Между тях се виеха тесни долини, през които водеше пътят на двамата. Колкото повече напредваха, толкова по-ясно се очертаваха на хоризонта предишните мъгляви силуети. Широката дъга от хоризонта, която се разкриваше пред очите им, отначало се оцвети в сиво, после в белезникаво синьо, а след това взе да става все по-тъмна и по-тъмна, като непрекъснато се издигаше нагоре.

— Планините Памбиса — обади се Бала Ибн и посочи с ръка натам.

— В чието подножие се намира селото Омбула, така ли? Сигурен ли си, че са те?

— Не мога да съм сигурен, защото никога не съм бил там. Но така предполагам.

— Как мислиш, колко ни остава още до тези планини?

— Невъзможно е да ги достигнем преди да се свечери.

— Тогава ще закъснеем!

— Не бива да мислиш така. Никой ловец на роби не напада селата посред бял ден. Обикновено предпочитат да изчакат почти до зазоряване. Следователно ще имаме време да предупредим заплашените от беда хора. Поне се надявам, че ще можем.

— В такъв случай Абд ал Мот сигурно е спрял да лагерува на някое скрито място, където ще изчака падането на нощта.

— Не ми се вярва. Обикновено газуахът постъпва съвсем иначе. Недей забравя обстоятелството, че тези местности са много рядко населени. Тук няма многолюдни градове и села както в Египет или другаде. Освен в Нил и близо до него вода не се намира лесно, а едно село може да съществува само там, където има вода. Негрите не обичат да живеят край реките, защото по тези места повече са изложени на нападенията на роботърговците. Ето защо те предпочитат да се заселват край самотни падини, издълбани от дъждовете или в заблатени местности, които са по-отдалечени от Нил. Сигурно такъв е и случаят с Омбула. Шейхът на джурите ми каза, че околността на селото била доста усамотена и се намирала в подножието на планините, недалеч от голямо блато, което по време на дъждовния период се превръщало в езеро, разпростиращо се на няколко часа път както на дължина, тъй и на ширина. Подобно разположение прави излишна всяка предпазливост от страна на ловците на роби и те едва ли ще се крият. Напротив, ще се насочат право към целта си.

— Но нали така ще ги забележат!

— Няма, защото няма да се приближат чак толкова още през деня.

— Ами ако случайно се натъкнат на жители от селото, което трябва да бъде нападнато?

— Просто не ги оставят да избягат. Или незабавно ги убиват, или ги пленяват, тъй че да не могат да се върнат и да предупредят своите. Ловците на роби никога не настъпват всички заедно. Щом се приближат до съответното селище на около половин ден път, те изпращат напред най-ловките си хора като съгледвачи. Подир тях следват други — те се разпръсват и образуват верига, през която не може да се промъкне нито един неприятел. Така още отдалеч обграждат въпросното негърско село, без жителите му да заподозрат каквото и да било, а през нощта предприемат нападението. Най-често то започва с това, че на няколко места подпалват трънливата ограда, заобикаляща селото. Много бързо целият плет е в пламъци. Хората се събуждат, но не могат да избягат, тъй като отвсякъде са обградени. Който от тях реши да се съпротивлява, бива застрелван. Изобщо ловците на роби често избиват всички мъже, защото те рядко се примиряват с участта си и създават големи затруднения при транспортирането им. Ликвидират се също и по-възрастните жени, защото никой не ги купува. Момчетата, момичетата и младите жени са най-желаната плячка. Стадата също са добре дошли. Случва се още по обратния път към серибата отвлечените хора да бъдат продадени или разменени срещу слонова кост. Ако керванът премине през земите на някое племе, което предпочита човешкото месо пред животинското, ловците на роби заколват най-охранените от похитените негри и ги продават на людоедите.

— Господи! Нима е, възможно подобно нещо?

 

— Дали е възможно ли? Господарю, чиста истина е и се случва твърде често. Край притоците на Бахр ал Абиад и по-на-далеч на юг и на запад живеят много племена, за които човешкото месо е най-големият деликатес. Познавам един вожд и той ме уверяваше, че нямало нищо по-вкусно от месото на печена човешка длан. Той водеше войни със съседните племена само за да се сдобие с пленници, които после колеше. Мъртъвците и тежко ранените от собствените му хора също биваха изяждани. Винаги му даваха ръцете им до китката. Останалите части от телата той предоставяше на поданиците си. Разговарях и с един търговец на роби и той твърдеше, че ловът на хора в Африка ежедневно вземал поне шест хиляди човешки жертви, а за цялата година това прави далеч над два милиона. Този човек добре познаваше занаята си и преценката му едва ли преувеличава нещата. Ебрид бен Лафса, онзи мерзавец, дето отвлече сина ми, ни разправяше, че ловувал само край Бахр Кута. Следователно е имал твърде малка територия и въпреки това ни уверяваше, че годишно ловял над хиляда роби. Към това сигурно се прибавят поне още толкова, които биват избити.

— Всъщност този човек откъде беше?

— От Багирми.

— А ти там търси ли го?

— Естествено. Веднага отидох там, а и по-късно съм ходил още много пъти. Но той никога повече не се мерна в родното си място.

— Ти би ли го познал, ако го срещнеш след толкова много години?

— Да, Той има такова лице, което човек никога не може да забрави, и чийто израз възрастта не е в състояние да промени. Но я погледни онази тъмна черта пред нас! Дали това са дървета? В такъв случай там сигурно има някакъв „хор“, който се спуска от планините и на някои места все още съдържа вода. Животните ни ще могат да се напият. И без друго едва стоят на краката си.

Предположението му излезе вярно. Напряко на следвания от двамата път се простираше дълбоко и широко речно корито, пресечено от буйните води, спускащи се през дъждовния период от планините Памбиса към Нил. Както вече споменахме, подобни реки, които пресъхват през лятото, се наричат „хор“, а в множествено число „харан“.

Когато двамата ездачи достигнаха брега, те се озоваха сред високи дървета, носещи името „кафала“^[52], от чиито стволове и клони свободно висяха цели парцали епидермис, което им е дало ботаническото название „papyrifera“. По тънките им клони се виждаха провиснали множество изкусно направени гнезда, обитавани от многобройни оранжеви токачки. Дъното на широкото речно корито бе покрито с почти непроходим гъсталак от амбаг^[53], храст който през горещото годишно време изсъхва до корените си, а по време на или след прииждането на водите отново възобновява растежа си. Тези храсти бяха високо избуяли, защото на това място беше останала вода. По ясно различимите следи се виждаше, че ловците на роби са се спуснали по брега, минали са покрай застоялата вода и без да спират и да поят своите животни са се изкачили по отсрещния бряг.

— Не разбирам защо са постъпили така — обади се Бала Ибн. — Във всеки случай нашите камили са по-изтощени от техните и ще трябва да им дадем кратка почивка.

Двамата слязоха от седлата и поведоха животните по стръмния склон надолу към водата. Там те седнаха до един храст, целият преплетен с гъстите гирлянди на „cissus“. Камилите се напиха с вода и после започнаха да хрупат листа и клонки от храстите, а в същото време Шварц и арабинът подеха разговор за целта на настоящето си пътуване и то не кой знае колко тихо. Мислеха, че са съвсем сами, но за съжаление се заблуждаваха.

Горе на отвъдния висок бряг се издигаше едно дърво, наричано „schedr es simm“^[54], до чийто ствол седяха двама мъже. В стъблото на евфорбията те бяха направили дупка и сокът й капеше в подложения съд за пиене на вода. И двамата бяха негри. Облеклото им представляваше само обичайната малка препаска, но въоръжението им, състоящо се от нож и пушка, издаваше, че са асакери и то от хората на Абд ал Мот.

Докато се приближаваха към издълбаното от дъждовете речно корито, Шварц и арабинът не подозираха, че се намират съвсем близо до ловците на роби. Двамата нямаха възможност да видят, че отвъд „хора“ имаше едно заблатено място, майоех, чиято вода беше благоприятствала възникването на малка гора. Именно нея беше избрал за лагеруване Абд ал Мот, който познаваше местността от по-рано. Той нямаше намерение да напада селото по описания от Ловеца на слонове начин. Нито изпрати разузнавачи, нито пък разстави постове, а реши заедно с всичките си хора да остане скрит на това място до свечеряване и под закрилата на нощта да предприеме последната част от своя поход.

При пресичането на речното корито един от войниците му беше забелязал евфорбията и малко по-късно се върна заедно с един от другарите си, за да събере от сока й, с който се намазват остриетата на ножове, копия и стрели, за да станат отровни. Докато двамата негри се занимаваха с тази работа, за свое учудване те забелязаха двама ездачи, приближаващи се бавно към „хора“ на изтощените си камили.

— Двама бели! — обади се единият от тях. — Кои ли са и какво ли могат да търсят тук!

— Не са от нашите хора — отвърна му другият. — Остани тук зад ствола на дървото и кротувай, за да не ни забележат. Накъде другаде може да са тръгнали освен към Омбула? Абд ал Мот не бива да ги пропуска да минат. Той ще ги види, когато се появят и ще ги задържи. Трябва да останем скрити тук, за да не разберат преждевременно, че газуахът се намира наблизо.

Притаени зад отровното дърво, те видяха, че двамата непознати не се прехвърлиха веднага през речното корито, а спряха да почиват долу край водата.

— Това е добре — прошепна пак първият от негрите. — Разположиха се зад амбага, през чиито клони нищо не могат да видят. Сега ще научим кои са и какво търсят в тази местност. Ти стой тук и не вдигай никакъв шум! Ще се промъкна надолу до храстите, да подслушам разговора им.

Чернокожият се спусна по брега бързо и безшумно като змия и се добра до амбага, без да бъде забелязан от Шварц и неговия спътник. Там той се сгуши и внимателно се заслуша в думите им. После пропълзя обратно при своя другар и му съобщи:

— Не успях да разбера кои са и откъде идват, защото не говориха за това, но научих намеренията им. Те знаят, че сме тръгнали за Омбула, за да се сдобием с роби и искат да ни изпреварят и да предупредят беландите. Хайде, бързо да се връщаме! Трябва да уведомим Абд ал Мот.

Те се завтекоха към майоеха и докладваха на Абд ал Мот какво бяха видели. Той седеше в сянката на висока талха^[55], а офицерите му го бяха наобиколили. Малко по-надалеч, край вързаните за храстите животни, стояха, седяха или лежаха останалите хора. След като изслуша тъй неочакваното съобщение, Абд ал Мот скочи на крака и извика:

— Двама бели ездачи, които говорят арабски? И искат да ни издадат ли? Трябва да ги заловим! Може ли да ги видим, без те да ни забележат?

— Да, господарю. Ако пожелаеш, ще те заведа до там — отговори човекът, който беше подслушал двамата.

— Добре, ще ми покажеш мястото. Оставим ли ги да се изкачат на високия бряг, може би ще имат време да ни избягат или ще започнат да се защитават и ще убият неколцина от нас. Ето защо, ако мястото, на което се намират позволява, е по-добре там да ги нападнем. Вземете въжета!

Той избра десетина от най-ловките си войници и заедно с тях се отправи към „хора“. Щом достигнаха брега му, Абд ал Мот предпазливо надникна надолу, за да огледа въпросното място. Не успя обаче да види двамата бели, защото те седяха зад амбага.

— Не е трудно да се промъкнем до тях — отсече той. — Приближете се безшумно зад гърба им и се нахвърлете върху тях тъй, че да не им остане никакво време за съпротива! Успеете ли, ще ви дам сумата за един як роб, но провалите ли се, виновниците ще бъдат застреляни. Напред!

Той започна внимателно да следи как асакерите се спускаха надолу един по един, а после се събраха зад храстите. След като и последният се присъедини към тях, те изскочиха от прикритието си и се нахвърлиха върху двамата мъже, които бяха безкрайно изненадани. Последва кратко боричкане, при което всички крещяха един през друг и… нападението се увенча с пълен успех. Абд ал Мот се върна при майоеха и отново седна на мястото си, в сянката на талхата. Хората му се насъбраха около него.

— Тези песове са искали да ни издадат — каза той. — Затова ще трябва да умрат и то незабавно, пък които и ще да са!

След няколко минути асакерите изправиха пред него пленниците. Бяха им извили ръцете зад гърба и ги бяха вързали. Двама войници доведоха и камилите им.

Шварц се намираше в някакво особено състояние и имаше чувството, че сънува. Ловеца на слонове изпитваше същото. Нещастието ги бе сполетяло тъй внезапно, че кажи-речи им беше невъзможно да повярват, че действително са попаднали в плен. От думите, които асакерите ликуващо си подвикваха един на друг, двамата разбраха, че Абд ал Мот е тук и ще бъдат отведени при него.

— Ние нищо не знаем — прошепна арабинът на немеца. — Остави ме да говоря само аз!

Той не се беше отчаял. Винаги беше успявал да се избави и от по-големи опасности и в никакъв случай не смяташе, че сегашното им положение бе кой знае колко критично. Та какви ли причини можеха да имат ловците на роби да убият двама непознати бели! Той изобщо не помисли, че е възможно разговорът с неговия спътник да е подслушан. Впрочем беше му писано да преживее и съвсем други неща. Без да подозира, скоро го очакваше онзи миг, за който бе копнял цели петнайсет години, само че винаги си беше представял тази среща много по-различно.

От хора до майоеха беше съвсем близо. Войниците по най-груб начин тикаха и блъскаха двамата пленници да вървят напред. Шварц и арабинът спокойно понасяха всичко, защото си мислеха, че е достатъчен само някой по-сериозен упрек, отправен към предводителя им, за да ги освободят от въжетата. И двамата с нетърпение очакваха да го видят. Бяха чували толкова често да се говори за него. Сега най-сетне щяха да се срещнат.

Ето че най-сетне ги изправиха пред Абд ал Мот. Ловците на роби се скупчиха наоколо, за да чуят разговора им.

— Господарю — поде Ловецът на слонове с гордо вдигната глава, — как така твоите хора…

Но той изведнъж замлъкна. Устата му остана отворена, а очите му се разшириха. Изглежда цялото му тяло внезапно изгуби способността си да направи каквото и да било движение. Ловецът стоеше като вкаменен от ужас.

Когато пленникът започна да говори, Абд ал Мот от уплаха скочи на крака, ала освен уплаха той, като че изпитваше и радост, защото очите му светнаха, страните му се зачервиха, а по лицето му се изписа израз на възхищение.

— Емирът! — възкликна, не, буквално изкрещя той с цяло гърло. — Барак ал Кази^[56], емирът на Кенадем!

— Ебрид бен Лафса, търговецът на роби! — с мъка процеди арабинът.

— Да, аз съм! — ликуващо отвърна Абд ал Мот. — Аз съм Ебрид бен Лафса. Позна ли ме, кучи сине, внук на всички кучета?

— Е… брид… бен… Лаф… са…! — повтори Ловецът на слонове, като едва намери сили да изрече името и отделните срички излязоха от устата му накъсано. — О, Аллах! Той е, той е!

— Да, аз съм, аз съм! Погледни ме! Погледни ме в лицето, ако не вярваш! Аз съм човекът, когото ти осъди на смърт и чиито роби нареди да бъдат отнети! Аз съм човекът, когото ти два пъти заповяда да бият с камшик и който трябваше да умре под бича ти, ако не беше успял да избяга! Аз съм онзи, който от петнайсет години е принуден да отбягва родното си място, защото ме беше обвинил пред тамошния съд и ако се бях мернал там, и ме бяха заловили, щях да бъда екзекутиран! Аз съм онзи, който през всичките тези дълги години жадуваше някой път случайно да те срещне и да те стъпче в прахта. И ето че сега Аллах те изпраща в ръцете ми. Слава и хвала на Аллаха!

— Къде… къде… е синът ми? — попита арабинът, без да обръща внимание на заплахата на Абд ал Мот.

Лицето на ловеца на роби се разкриви от сатанинско-подигравателна гримаса, докато му отговаряше:

— Синът ти ли? Ах, ти искаш да научиш къде е той? Действително ли настояваш да ти кажа?

— Кажи ми! Бързо ми кажи! — помоли арабинът, силно задъхан от вълнение.

— Сред негрите е.

— Къде?

— Далеч на юг при канибалите.

— Истина ли е?

— Да, не те лъжа.

— Значи все още е жив! Аллах е милостив! Хвала на името му во веки веков!

— Не бързай толкова много да го хвалиш! За твоето осмопръсто псе щеше да е по-добре, ако беше умряло, защото е най-клетият и окаян роб на един чернокож вожд, на когото го подарих при условие, че ще нареди всеки ден да го бият и непрекъснато ще го оставя да гладува. Неотдавна го видях. Цялото му тяло е в гнойни рани, очите му са изгубили зрението си. Той бавно умира в големи мъки, ала не може никому да се оплаче, защото още навремето му изтръгнах езика. Отбележи си добре — не му го отрязах, а го изтръгнах!

Той изрече всичко това с голяма припряност. Струваше му се, че все не говори достатъчно бързо, само и само час по-скоро да съкруши своя враг. Ловецът на слонове понечи да отговори, ала от ужас не успя да пророни нито дума. От устните му с мъка се изтръгна само някакъв остър нечленоразделен звук.

— Е, радвай се тогава, че е още жив! — подигра му се Абд ал Мот. — Смъртта му ще бъде страшна, макар че ще го избави от неописуеми страдания. И все пак неговата смърт ще бъде цяло удоволствие в сравнение със смъртта, от която ще умреш ти. Ти си в ръцете ми и няма да остане нито едно земно страдание, което да не изпиташ на гърба си.

— Аллах ил Аллах! — промълви емирът и се отпусна на колене.

— Да не би да коленичиш пред мен да ме молиш за милост? Коленичи, хленчи колкото щеш! Но по-скоро Шейтанът ще остави някоя душа да избяга от ада, отколкото аз да се вслушам във воплите ти за пощада!

Но не страхът бе накарал арабинът да се отпусне на колене, а ужасът, изпитан при думите на Абд ал Мот, за състоянието, в което се намираше сина му. Като баща той можеше да почувства слабост, ала като мъж беше горд и силен. Ловецът бързо скочи на крака, изпъна снага и със святкащи от гняв очи отговори:

— Какво каза? Че съм хленчел и надавал вопли пред теб ли? Че съм те молел за милост? Куче, как дръзваш да говориш такива неща! Аз съм Барак ал Кази, емирът на Кенадем, и съм коленичил само пред Аллах. А ти си Ебрид бен Лафса, окаяна мърша, от която не иска да яде дори един рахам^[57]. Ти никога няма да ме видиш на колене пред теб!

За мохамеданинът една от най големите обиди е да го нарекат куче. От страна на арабина беше голяма дързост да отправи тази дума по адрес на Абд ал Мот и застаналите в кръг хора бяха напълно убедени, че търговецът на роби ще изпадне в ярост. Но не стана така. Наистина, ръцете му се свиха в юмруци и той вдигна крак, като че се канеше да се нахвърли върху противника си, но само след миг кракът му се отпусна и той подигравателно отговори:

— Добре си го намислил, но аз прозрях намерението ти и ще го осуетя. Искаш да се отървеш от мъките, които ти предстоят, като ме ядосаш, за да те убия на място в гнева си. Но си разправяй каквото щеш, няма да успееш да ме разяриш. Аз ще те убия, но ти ще умираш в течение на месеци. Продължаваш ли да ме хулиш, ще наредя да ти изтръгнат езика. Запомни го!

— Изтръгни го! — отвърна му арабинът. — Ти си пес, от който бягат всички други кучета, защото е крастав!

И при тази още по-голяма обида Абд ал Мот запази спокойствие. Той каза:

— Да, езикът ти ще бъде изтръгнат, ала не сега, не днес, а едва когато ни остане време за това. В момента не ми трябват ранени. По-късно всеки ден ще те бичуват, докато ти се белнат костите, но засега съм принуден да изчакам, защото ти трябва да имаш сили, да можеш да вървиш в крак с нас. Обаче няма да забравя думите ти. А сега ми кажи откъде идваш и накъде си тръгнал?

— Питай колкото си искаш, от мен няма да получиш никакъв отговор!

Той извърна глава.

— Тогава ще те науча да отговаряш — изсмя се Абд ал Мот. — Донесете един шабах за него!

Под шабах се разбира тежък клон, който в единия си край завършва с чатал. По време на транспортирането на роби врата на всеки се поставя в този чатал, а едно напречно парче дърво му пречи да се измъкне оттам. Клонът се извърта така, че да стърчи напред, като за него се връзват ръцете на роба и той се вижда принуден да го носи. По този начин краката на пленника остават свободни, но въпреки това нещастникът няма възможност да избяга. Един подобен шабах бе сложен и на емира. После с мрачно изражение на лицето Абд ал Мот се обърна към Шварц:

— А сега ти ми кажи кой си! Но не лъжи, иначе ще опиташ камшика!

Ако ученият трябваше да опише чувствата, които го обзеха, след като търговецът на роби го заговори по такъв начин, той нямаше да може, защото просто щяха да му липсват подходящите думи. Онова което изпитваше, не се покриваше дори от сбора на всички понятия като омраза, отвращение, погнуса и ярост. Той знаеше, че на първо време мерзавците бяха принудени да го щадят също както емира. Ето защо поне в момента нямаше никаква причина да отговаря учтиво или дори раболепно и така да се стреми да си спечели по-снизходително отношение, което иначе едва ли щеше да му е отредено. Затова Шварц изгледа Абд ал Мот високомерно и каза:

— С какво право ми задаваш такъв въпрос?

Тези думи страшно учудиха търговеца на роби, това съвсем ясно му личеше. Той се видя принуден първо да поразмисли как да се държи, след което язвително се изсмя:

— Аллах прави чудеса! Ти да не би да си султанът от Стамбул или поне хадифът от Кахира^[58]? Думите ти ме карат да предполагам нещо подобно. Задавам ти въпроси, защото си мой пленник.

— А с какво право ме нападна и нареди да ме вържат?

— Тъй пожелах. Сега го знаеш. Виждаш, че сме тръгнали на лов за роби, а в такива случаи не се търпят никакви шпиони.

— Не съм шпионин!

— Не лъжи! Искали сте да предупредите беландите.

— Кой ти го каза?

— Самите вие. Моите войници са го чули, когато са били долу в „хора“, за да ви подслушат. Та от кого научихте, че искаме да посетим Омбула?

— От хора, които го знаят.

— И кои са те?

— Може би по-късно ще разбереш. Нямам намерение да ти давам сведения.

— Така ли? — гневно извика Абд ал Мот. — Тогава езикът ти е излишен. Ще заповядам и на теб да ти го изтръгнат!

— Ами! Няма да посмееш. Това ще бъде гибелно за теб.

— Защо?

— Аз не съм арабин, а европеец. Моето правителство ще съумее да ти потърси отговорност. Настоявам незабавно да бъда освободен. Ако не изпълниш желанието ми, сам ще носиш последствията!

При тези думи Абд ал Мот избухна в смях и възкликна:

— Виждам, че си глупак! Ти наистина ли си въобразяваш, че се страхувам от заплахите ти? Ти си френец, и следователно си християнин, нали?

— Да.

— Аллах да те порази! Християнин, гяур! И ти се осмеляваш да ме заплашваш! Кой ще ми попречи незабавно да заповядам да те разстрелят?

— Законът.

— Тук не важи друг закон освен волята ми. Ако те убия, как ще го узнае твоето правителство? А и да го узнае, как ли ще ме залови и накаже? Дотук не достига дори ръката на падишаха, та какво остава за властта на чакалите-неверници, които имаш предвид, като говориш за твоето правителство. Намерихме те заедно с емира. Значи си негов спътник и приятел, тъй че ще споделиш участта му. Но можеш сам да си я облекчиш, като отговориш на всички мои въпроси и направиш пълни признания. Как се казваш?

— От мен няма да чуеш името ми, защото то е твърдо добро и твърде почтено за твоите уши!

— От кога придружаваш емира?

— Това не те засяга!

 

— Къде и от кого научихте, че се каним да тръгнем към Омбула?

— Ако ти го издам, ще стана не по-малък негодник от тебе!

— Човече — избухна Абд ал Мот, — позволяваш си твърде много! Емирът може да ме обижда, без да го убия незабавно, защото имам да му отмъщавам и искам да си запазя тази радост за по-късно, ала с теб нямам никакви сметки за уреждане. Мога на часа да те убия, без така сам да се лишавам от по-сетнешното си удоволствие. Обидиш ли ме още един-единствен път, загубен си!

— Наистина, можеш да ме пречукаш, защото съм вързан и нямам възможност да се отбранявам. Но ако ръцете ми бяха свободни, щях да ти покажа как трябва да разговаряш и да се отнасяш с един европеец! Впрочем не си въобразявай, че безнаказано можеш да ми отнемеш живота! Не съм дошъл сам в тази местност. Придружават ме и други мъже, които са достатъчно могъщи, за да бъдеш унищожен само по един техен знак.

Този коз оказа своето въздействие. Гласът на Абд ал Мот не излъчваше вече предишната голяма увереност, когато попита:

— Какви са тези хора?

— И това не те засяга. Впрочем не ти признавам правото да ме питаш и разпитваш. Но ще проявя снизхождението доброволно да ти кажа, че те знаят къде се намирам и накъде съм тръгнал. Ако не се върна, те ще предположат, че си ме убил.

— Защо искаше да предупредиш беландите?

— Защото съм техен приятел.

— Но нейде по пътя може да ти се е случило някакво нещастие и без да си ме срещнал. Никой не ще успее да докаже, че аз имам пръст в тази работа!

— Не се заблуждавай. Най-строго ще разпитат всеки един от хората ти. Ами как ще се оправдаеш за смъртта ми пред Абу ал Мот? Ако не се върна до четири дни, той ще бъде пленен. Ти си негов подчинен и онова, което извършиш, е все едно направено от него.

— Ти познаваш ли го?

— Да.

— А той теб?

— Не. Но ако ме убиеш, той ще се запознае с моите хора!

Твърдото и решително поведение на немеца не остана без резултат. Шварц забеляза това и побърза да използва успеха си в изгода и на своя другар, над когото бе надвиснала толкова голяма опасност. Ето защо продължи:

— Настоявам да ме развържете и да ми върнете оръжията и всичко друго, което ми бе отнето от хората ти! Впрочем емирът от Кенадем е мой приятел и каквото зло му причините ще сметна, че е направено и на мен. За него ще отмъстят по същия начин, както ще отмъстят и за мен!

Шварц незабавно разбра, че е прекалил, тъй като Абд ал Мот гневно избухна:

— Човече, внимавай! Ако някой тук има право да настоява и заповядва, това съм единствено аз! Та кой ли ще ме убеди, че казваш истината! Кой ще ме накара да повярвам, че не ме лъжеш само за да те освободя? Щом смяташ, че всичко, което ще се случи на емира, е все едно че го правим на теб, тогава и аз ще гледам на всичко извършено от него така, сякаш е било и твое дело. Щом ще трябва да се отнасям към него като към твой приятел, е добре, тогава ще се отнасям и към теб като към негов приятел. Следователно ще те сполети същата участ като неговата и аз най-спокойно ще изчакам да видя дали наистина съществуват толкоз властни и могъщи хора, които ще могат да ми отмъстят за теб и за него. Донесете и за това християнско куче един шабах, а после вържете двамата един за друг!

Донесоха втори шабах и поставиха чатала му около врата на Шварц. След това завързаха двата предни края на клоните един за друг. Когато свършиха с тази работа, Абд ал Мот се обади подигравателно:

— Тъй! Сега като истински приятели образувате едно цяло и аз с радост ще ви позволя взаимно да си облекчавате участта, доколкото ви е възможно. Страшно съжалявам, че няма да успеете да предупредите беландите. Тъй като сте принудени да се откажете от намерението си, в замяна на това ще ви приготвя едно друго удоволствие. Ще присъствате, когато нападаме селото. Ще ви настаня на такова място, откъдето ще можете да наблюдавате всичко с най-големи подробности. Но сега-засега ще ви вържат за едно дърво, да не би да ви хрумне идеята малко да се поразходите заедно с шабаха за собствено развлечение!

Шварц и Барак ал Кази бяха отведени до едно дърво, където ги вързаха. В подобно положение би било направо безумие да мислят за бягство. Представете си двама мъже, вързани за ствола на дърво, при което вратът на всеки от тях е пъхнат в разклонения край на тежък клон, наподобяващ дървения ок на каруца. Отпред клоните са завързани един за друг под прав ъгъл, а на всичко отгоре ръцете на двамата мъже са стегнати с въжета за тях така, че всеки е принуден да държи своя клон и да носи цялата му тежест.

Ето в такова положение се намираха Шварц и Барак ал Кази в лагера на ловците на роби.

Единственото облекчение им донесе обстоятелството, че от този момент нататък изглежда никой повече не им обръщаше внимание. Хората бяха заети с подготовката на планираното нападение и нито един от тях не се намираше достатъчно близо, за да чуе разговора на двамата.

— Какъв поврат! — скръцна със зъби емирът. — Как съвсем иначе си представях мига, когато ще се срещна с похитителя на детето ми! Исках да се изправя срещу него като съдия и отмъстител, а ето че сега се намирам във властта му! Вместо да си получи заслужената смърт от ръката ми, той жестоко ще ме измъчва, докато бавно умра!

— Дали ще посмее! — подхвърли немецът не толкова защото хранеше някаква надежда, колкото да утеши своя спътник.

— Ще посмее, бъди сигурен. Такава била волята на Аллах и аз се примирявам с нея. Но сърцето ми се натъжава при мисълта, че заедно със себе си повлякох към гибел и теб.

— Не говори така! И аз имам вина. Бяхме толкова непредпазливи, че ни най-малко не се учудвам на случилото се. Преди да се спрем да лагеруваме, трябваше да претърсим околността. А после имахме несъобразителността да седнем с гръб тъкмо към онази посока, откъдето единствено можеше да се появи някаква опасност. Живял съм сред диви племена и знам много добре какво трябва да се съблюдава в положение подобно на нашето.

— Де да не ни бяха нападнали толкова ненадейно!

— Независимо от това пак нямаше да имаме никакви изгледи за спасение. На един отделен отряд от негри навярно щяхме да устоим, ала не и на неколкостотин такива дяволи, които са толкова добре въоръжени. Цяло щастие е, че ни оставиха поне дрехите. Ако ни вземат и тях, положението ни ще стане двойно по-тежко и ужасно.

— Кълна се в Аллаха, че с радост бих изтърпял всички мъки, които може да измисли този човек за мен и с радост бих умрял, стига само синът ми да не е осъден на страдания като моите!

— Значи ти вярваш, че Абд ал Мот ти каза истината за него?

— А ти не вярваш ли?

— Не.

— Аз не се съмнявам в думите му.

— А аз смятам, че лъже. Разправя ти измислици, за да те измъчва и да те направи дваж по-нещастен.

— Тъй ли мислиш? Наистина може да се очаква подобно нещо от него.

— Така е както ти казвам, повярвай ми! Напълно съм убеден, че Синът на тайната е твоят Масуф. Дори се надявам да ти докажа, че Абд ал Мот излъга.

— Как ще го докажеш?

— Почакай само, докато пак реши да поговори с нас!

— Подлагаш сърцето и душата ми на големи терзания. А дори и да си прав, ако наистина се окаже, че Синът на тайната е моето дете, каква ли ще е ползата? Пак няма да успея да го видя, а и той никога няма да научи кой му е баща. Ние двамата ще бъдем убити и тъй като сме единствените, които го знаят, после никой няма да е в състояние да му го каже.

— Но ние още не сме мъртви, все още живеем!

— Сега, днес, да! Но докога?

— При дадените обстоятелства всяко бягство е наистина немислимо. Обаче самият Абд ал Мот ни вдъхна надеждата, че няколко дни няма да посегнат на нас. Много му се иска да се наслаждава на мъките ти, а това може да стане само след като се завърне у дома си в серибата. Дотогава трябва да се стреми да запази силите ни, необходими да издържим похода. Днес ще нападнат Омбула, утре ще отпразнуват успеха си, а вдругиден ще имат страшно много работа да се подготвят за връщането, което несъмнено ще трае по-дълго, отколкото пътуването им дотук. И тъй, изчислявано от днес ще са им необходими седем-осем дни, за да стигнат до серибата. Ето с какъв срок ще разполагаме. А сега си спомни какво се е разиграло в серибата! Естествено ние ще внимаваме много да не споменем случилото се пред Абд ал Мот с нито една дума.

— Мислиш ли, че от това можем да имаме някаква полза?

— Разбира се! Ако старият фелдфебел успее да проведе своя план, за който имаме само предположения, с Абд ал Мот е свършено и ние ще бъдем свободни.

— Аллах керим — Бог е милостив! Думите ти са като балсам за сърцето ми.

— А може би ще ни се удаде да се освободим от шабахите. За тази цел не е необходимо нищо друго освен един от нас да си развърже ръцете.

— На мен ми е невъзможно. Ръцете ми са тъй здраво стегнати за дървото, че въжето се е впило в месата ми.

— И моето положение е същото, но постепенно въжето ще се поразхлаби, а аз предпочитам по-скоро да си смъкна кожата от ръцете, отколкото да се оставя да ме убият, без поне да съм направил опит да избегна смъртта.

В този момент ловците на роби започнаха да слагат ездитните и товарни седла на конете, камилите и воловете. Подготвяха се за път, защото до настъпването на вечерта вече оставаха по-малко от два часа. Абд ал Мот се приближи до двамата и попита:

— Мога ли най-учтиво да ви помоля за извинение, че няма да ви разреша да яздите? Ще трябва да вървите пеша. Но затова пък ще бъдете пребогато възнаградени, като шабахите ви бъдат завързани за седлото на моя собствен кон. Толкова много ви обичам, че непременно трябва да останете съвсем близо до мен. А ти, емире, така ще можеш да си спомняш за сина си, когото на времето отведох по същия начин.

— Това не е известно — спокойно отговори Шварц.

— На тебе ли бе, гяур? Че какво ли можеш да знаеш?

— Онова, което си направил с момчето Масуф.

Абд ал Мот хвърли на немеца продължителен и изпитателен поглед, а после подигравателно каза:

— Че къде си бил по това време?

— У дома, в моето отечество. Но Аллах е всемогъщ и премъдър и направлява човешките съдбини чрез хиляди чудеса. Аз познавам момчето, което си отвлякъл.

— Невъзможно! — възкликна ловецът на роби и отстъпи крачка назад.

— Казвам ти истината, не лъжа като теб. Ти не постигна целта си, а тъкмо обратното. В желанието си да ядосаш и измъчиш емира ти го дари с най-голямата възможна радост.

— Не те разбирам!

— Тогава ще говоря по-ясно. Познавам емира едва от три дни и представа си нямах за досегашните му преживелици. И ето че преди малко ти заговори за сина му, което събуди любопитството ми. След като ни вързахте за дървото, аз го разпитах и той ми разказа всичко. Волята на Аллаха била аз да превърна болката му в радост, защото познавам сина му.

Абд ал Мот не успя да се овладее. Той направи един жест, издаващ изненадата му, и извика:

— Къде е той? Къде се намира?

— Не е там, където ти каза.

— Че къде ще е другаде?

— В много добри ръце — при моите приятели и спътници. Той не е сляп и болен, а може и да говори, защото не си му изтръгнал езика! Станал е великолепен младеж и баща му с върховно блаженство ще го притисне до сърцето си.

— Хич да не си въобразява! — избухна Абд ал Мот. — Все още сте мои пленници и аз ще се погрижа баща и син да се видят едва на оня свят. Нима можех да подозирам, че жената на негърския крал ще избяга заедно с момчето!

Шварц го беше подлъгал да каже онова, което искаше да научи от него. Нерядко гневът изтръгва от устата на хората необмислени думи. Ето защо целта на немеца беше да ядоса ловеца на роби още повече, като му каза:

— Не си подхванал кой знае колко умно нещата. Фактът, че не си отвлякъл момчето по-надалеч, ме кара да предполагам, че Аллах те е дарил с твърде малко мозък.

— Мълчи, чакал такъв! Нима езерото Мукамба не е достатъчно далече от Дар Рунга? Нима не е необходимо да пътуваш няколко месеца, за да стигнеш оттам до земите на племето матва?

— Не го оспорвам. Но резултатът показва, че е трябвало да го отведеш още по-далеч на юг. Глупаво е било от твоя страна да го продаваш на краля на матва.

— Престани да ме обиждаш, иначе ще те накарам да трепериш пред мен! За него кралят ми заплати стойността на десет черни роби. Искаше да го угои, за да опита и той веднъж месото на бял човек. Нима съм виновен, че жена му не го обичаше, защото я беше отвлякъл и че му избяга заедно с момчето, към което се бе силно привързала?

— Тогава е трябвало по-късно да ги издириш и двамата!

— Я не ми давай съвети! Нямам нужда от тях. Сам знам какво да правя. Жената никога повече не се завърна при племето си. До този момент бях убеден, че нейде по пътя е загинала заедно с момчето.

— Е, тогава аз мога да те осведомя, че нещата стоят съвсем иначе. Двамата са живи и жената е разказала как си продал момчето на чернокожия крал. Преди известно време тя те е видяла и познала.

— Къде? Къде е тя сега?

— Да не съм глупак, че да ти кажа.

— Говори, заповядвам ти!

— Не е необходимо да ти давам такива сведения. Обикнах момчето, което вече е станало младеж и тъй като съвсем случайно срещнах баща му, скоро двамата ще се прегърнат и никога повече няма да се разделят.

— И заедно ще идат в ада, а и ти ще ги придружиш, гяур такъв! — изкрещя Абд ал Мот, като извади ножа си и го насочи към Шварц.

Немецът го погледна спокойно право в очите и каза:

— Забий го в гърдите ми, ако смееш! Убиеш ли ме, така ще унищожиш и собствения си живот, защото ще премахнеш единствения човек, който може да те спаси!

С безкрайно смайване похитителят на деца попита:

— Да ме спасиш? Ти мене? Ами от кого и от какво?

— От отмъщението на Масуф, отвлеченото от теб момче. Това отмъщение ме накара да тръгна подир теб, за да предупредя беландите и да те погубя. Сам виждаш, че не изпитвам никакъв страх и съм откровен към теб. Аллах пожела да срещна по пътя си неговия баща, когото досега Масуф напразно беше търсил. Момчето се придружава от могъщи закрилници, заели се да му помогнат, защото е син на един емир. Върнеш ли се обратно, очаква те сигурна смърт, а не ме ли видят и научат ли, че съм паднал убит от ръката ти, твоят край ще бъде дваж по-ужасен.

Шварц изрече тези думи толкова убедително, че от смайване Абд ал Мот доста дълго не можа да проговори. Най-сетне къде въпросително, къде утвърдително той се обади:

— Лъжеш, за да се спасиш, нали?

— Мисли каквото си искаш — отговори му ученият и повдигна рамене. — Твоята съдба е в собствените ти ръце!

— Значи ме чакат да се върна, така ли?

— Да.

— Къде?

— Как можеш да ми задаваш такива въпроси, на които, ако ти беше на мое място, никога не би отговорил! Мислиш ли, че съм по-малко умен от теб?

— Да, наистина си умен, тъй умен и хитър, че човек не знае дали лъжеш или казваш истината.

Той се загледа мрачно пред себе си. Как му се искаше да се съмнява в твърденията на немеца, ала те бяха изречени с толкова уверен и настойчив тон, че беше трудно да не му се вярва. След минута-две Абд ал Мот бавно вдигна глава, втренчи пронизващият си поглед в Шварц и го попита:

— Ако е така, както казваш, как тогава ще можеш да ме спасиш? Къде да отида след този поход? Ще трябва да се върна в серибата при Абу ал Мот, защото там е цялото ми имущество. Послушам ли те да избягам, ще стана просяк.

Вътрешно Шварц тържествуваше. Вече вярваше, че е спечелил играта и отговори:

— Тъй като вече е известно, че ти си похитителят и се знае, че Абд ал Мот е някогашният Ебрид бен Лафса, по никакъв начин не можеш да се изплъзнеш. Накъдето и да тръгнеш, ще те намерят. Имаш да плащаш за петнайсет години, изпълнени със страдания, мъки и нещастия. Не го забравяй! Но ако кажа на моите хора, че сме били във властта ти и въпреки това си ни пощадил живота, тогава и към теб ще проявят снизхождение.

— Но не и този човек!

Той посочи към емира, който до този момент не беше обелил нито дума, а и сега не отговори. Ето защо Абд ал Мот се обърна към него с въпроса:

— Ти какво ще направиш, ако ти подаря свободата? Ще ми отмъстиш ли?

Това бе въпрос с голямо значение. Неговият отговор можеше или по-скоро трябваше да реши съдбата на двамата пленници. Ако емирът обещаеше да прости на своя враг, можеше да се очаква, че Абд ал Мот щеше да освободи двамата. Но биваше ли да се отказва от отмъщението си? Нима този окаян злодей трябваше да се измъкне ненаказан? Не, по-добре да умре!

— Само Аллах знае! — двусмислено промърмори емирът.

— Това не е нито „да“, нито „не“ — отвърна Абд ал Мот. — Питам те в името на пророка и на всички халифи и те подканям да ми кажеш истината! Ти би ли ми простил или въпреки всичко ще си отмъстиш?

— Само Аллах знае! — повтори Барак ал Кази.

— Това ли е единственият ти отговор?

— Да.

— Тогава няма какво повече да те питам. Нека Аллах реши всичко между нас!

Той му обърна гръб и се отдалечи. Тогава емирът пое дълбоко дъх. Трябваше да положи големи усилия да не се развика тържествуващо.

— Приятелю, братко, ти излезе прав! Синът ми е жив. Той е жив! Не е нито мъртъв, нито е осакатен!

— Знаех го — кимна Шварц, сам безкрайно зарадван. — И как хубаво Абд ал Мот ни разказа абсолютно всичко, без да подозира, че хич нищо не знаехме!

— Уверявам те, че ако аз бях на негово място, ти и от мен щеше да изкопчиш всичко. Наистина си по-хитър и от тайно промъкващата се талаб^[59]. Ако беше кадия, щеше да разкриваш всички престъпления. Но я ми кажи, наистина ли все още е жива жената, избягала от мъжа си заедно с моя син?

— Не знам. Та аз за пръв път чувам нещо за нея! Но ти защо не отговори на последния му въпрос?

— Защото не ми беше възможно.

— Едно „да“ щеше може би веднага да ни върне свободата!

— А едно откровено „не“ щеше да означава сигурната ни смърт. Не можех да кажа нито едното, нито другото. Или може би си на мнение, че трябваше да избавя и себе си, а дори и теб с една лъжа?

— Значи не можеш да му простиш, така ли?

— Не!

— При никакви обстоятелства ли?

— Никога! Това ще е прегрешение спрямо закона на пустинята, та дори и спрямо закона на пророка. Но дори и да нямах нищо против да престъпя тези две наредби, то щеше да ми попречи моята клетва. Заклех се да отмъстя и ще отмъстя. Ти какво би направил на мое място?

— Нашата Kitab el mukaddas^[60] ни повелява да предоставим всяко отмъщение на Бога.

— Дори и ако си дал клетва ли?

— Никой истински християнин не полага подобни ужасни клетви, защото Иса Бен Мериам ни е заповядал: „Обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат. Отвръщайте с добро на онези, които ви обиждат и преследват!“ И ако въпреки всичко някой вече е дал такава клетва, той може да помоли Бога да му разреши да я вземе обратно.

— Вашето учение е хубаво. Добро е за вас, в случай че действително ви е възможно да обичате враговете си. Но то не подхожда за тукашните страни, не е за пустинята, не е за нас. Нашият закон гласи: „око за око, кръв за кръв, живот за живот“ и ние трябва да му се подчиняваме. Не бива да ми се сърдиш, че не искам да го престъпя.

— Тогава ще останем в плен!

— Да. Обикнах те, но дори и теб не мога да избавя, като извърша грях. Ако аз бъда виновен за смъртта ти, нека Аллах ми прости, който нали е Бог и на християните.

— Е, що се отнася до смъртта ми, засега все още не е необходимо да се упрекваш. Знам, че думите ми, както и моите разяснения, не останаха без въздействие върху Абд ал Мот. Макар и бавно, те сигурно ще доведат до някакъв резултат. Предизвиках у него вътрешно раздвоение и само трябва да изчакаме, за да видим какво ще стане.

Той едва бе изрекъл тези думи, когато вече се проявиха първите признаци от желаното въздействие върху Абд ал Мот. Арабинът отново се приближи до двамата и ги попита:

— След няколко минути тръгваме. Гладни ли сте или жадни?

— Не сме — отговори Шварц.

— По пътя няма да получите нищо, тъй че сами ще сте си виновни, ако по време на похода гладувате или страдате от жажда.

Той ги развърза от дървото и ги поведе към товарните животни. Собственоръчно усука едно въже около двата чатала и после го върза за седлото на един от товарните волове Шварц хвърли към спътника си поглед, който изразяваше задоволство. Ако не бяха предупрежденията на немеца, ловецът на роби едва ли щеше да им предложи храна и вода, а и нямаше да ги върже за вола, след като преди малко им беше казал, че ще прикрепи техните шабахи към собствения си кон. И тъй, изглежда вече имаха основание да не губят надежда за спасение.

В този момент Абд ал Мот започна да дава своите заповеди и то с толкова силен глас, че пленниците ясно можеха да ги чуват. Отсега нататък той възприе тактиката, спомената от емира. Двайсет съгледвачи трябваше да се метнат на най-бързите коне и да тръгнат начело. Последваха ги други стотина конници, които имаха задачата да обградят селото в широк кръг. След тях потеглиха и останалите, къде пеша, къде яхнали волове.

Тези волове нямат нищо общо с бавните опърничави животни, познати у нас. Те са по-интелигентни и имат далеч по-бърз и по-сигурен ход. Техният вид е резултат от вековен расов подбор и в никакъв случай не бива да се сравняват с дивите биволи.

Пленниците бяха принудени да вървят доста бързо, за да са в крак с техния вол. Шабахът, който всеки от тях носеше, бе направен от твърдо, извънредно здраво дърво и сигурно тежеше над петнайсет килограма. Този товар не беше прекомерно голям, но при всяка крачка чаталите се триеха в голите им вратове и ги разраняваха. Много по-късно се прибави и друга беда. Ръцете им, стегнати до лактите с въжета върху шабаха, съвсем не бяха свикнали с подобно положение и скоро изтръпнаха. Иначе походът не бе свързан с други неудобства и неволи.

Абд ал Мот винаги се намираше близо до двамата, като най-често яздеше зад тях, но все пак изглежда изобщо не обръщаше внимание на разговора им. Впрочем те малко приказваха, а и когато разменяха по някоя и друга дума, това ставаше само с приглушен глас. Търговецът на роби беше преметнал през рамо пушката на немеца, а револверите му бе затъкнал в пояса си. Той непрекъснато оглеждаше тези оръжия с такива светнали очи, че не беше трудно да се разбере колко много се гордееше с тях. От кобурите на седлото му надничаше далекогледът, а и часовника, кесията, както и останалата собственост на Шварц също беше присвоил.

Движеха се през съвсем пуста и безплодна местност. Теренът започна леко да се изкачва нагоре. В далечината изплуваха голи планини. Когато стигнаха в подножието им, слънцето бе слязло вече до хоризонта. Тогава спряха и всички слязоха от животните заради Могреб, вечерната молитва. Макар че се канеха да извършат едно нечувано злодеяние, тези безчувствени негодници започнаха да се молят на Бога. Въпреки чаталестия шабах, който му пречеше, емирът също коленичи да си каже молитвата и Шварц последва примера му — може би за да не разгневи мюсюлманите, но всъщност повече защото сърцето му действително чувстваше нужда да се помоли.

После, след като слънцето изчезна, те продължиха пътя си. Скоро се смрачи и на Шварц му беше вече невъзможно да разбере през какви местности се движеха. Той забеляза само, че непрекъснато се изкачваха нагоре, като често вървяха ту по стръмни склонове, ту през тесни клисури. На няколко пъти преминаха край блата, откъдето се вдигаха огромни облаци хапещи мухи, за да се нахвърлят върху хора и животни и да преследват кервана на значително разстояние. И тогава пленниците болезнено усетиха, че с вързаните си ръце не са в състояние да се отбраняват срещу тези кръвопийци.

Колкото по-късно ставаше, толкова по-силно блестяха звездите, а това значително улесняваше похода. От време на време някой от съгледвачите се завръщаше, за да направи тихо някакво съобщение. Най-сетне, може би един час преди полунощ Абд ал Мот заповяда да спрат.

Шварц напрегна зрение с надеждата да види селото, ала напразно. Вестоносци продължаваха да идват и да си отиват. Предводителят шепнешком разговаряше с тях. Всички ездитни и товарни животни бяха отведени на безопасно място и оставени там под надзора на няколко пазачи. Малки отряди асакери тръгнаха направо, надясно и наляво, докато най-сетне при пленниците остана само Абд ал Мот заедно с десетина души. Разбира се, двамата пленници бяха вече отвързани от вола.

— Скоро ще видите как трябва да постъпи човек, за да се сдобие с роби — каза им той. — Само че, щом се започне, хич не си мислете, че ще можете да използвате суматохата и да офейкате! Незабавно ще бъдете застреляни!

Шварц чувстваше в душата си голяма тъга. Не мислеше за себе си, а за клетите невинни и нищо неподозиращи чернокожи, чийто сън щеше да бъде смутен по толкова ужасен начин.

— Наблизо ли е селото? — попита той, без особена надежда да получи отговор.

Но все пак получи. Самият Абд ал Мот му отговори:

— Да. Вие двамата ще дойдете с мен до самата ограда и всичко ще видите.

— Нападението окончателно ли е решено?

— Аллах! Та кой ли ще го отмени и защо?

— Помисли си, че тези негри нищо лошо не са ги сторили и са хора също като теб!

— Мълчи! — грубо му се солна ловецът на роби. — Не съм те пленил, за да слушам нравоученията ти. Чернокожите са като добитъка. Нямат никакви чувства и лижат ръката на онзи, който ги бие. Я по-добре ми кажи как се стреля с пушката ти. Знам че е по-хубава от всички наши пушки, но не знам как се зарежда.

— По негрите ли се каниш да стреляш с нея?

— Че по кого другиго?

— Тогава спокойно можеш пак да я преметнеш през рамо. Нямам намерение с подобни обяснения да стана причина за смъртта на тези хора.

— Куче! Ще ми се подчиниш, ли или не?

— Няма!

— Ще те убия!

— Е, хайде!

Абд ал Мот се позамисли, после огнево преметна ремъка на пушката през рамо и каза:

— Засега още няма да те убивам. По-късно ще си получиш наказанието. Напред!

Двама души хванаха шабаха на Шварц, а други двама шабаха на емира и ги затеглиха подир себе си. Останалите безшумно ги последваха, докато най-сетне пред тях се изпречи висок и тъмен силует, който се проточваше наляво и надясно подобно на зид и се губеше в тъмнината. Това беше трънливият плет. Както е известно, голямото село Омбула бе заобиколено от два подобни плета — един външен и един вътрешен.

По време на целия поход Шварц размисля дали все пак няма някакъв начин за спасяване на селото, ала нищо не му бе хрумнало. В този миг му дойде една идея, но такава идея, която неминуемо щеше да му струва живота. Въпреки всичко, той бе твърдо решен да се пожертва, за да избави от смърт толкова много хора.

— Все пак ще успея да спася селото — прошепна той на емира.

— Как? — попита го спътникът му също шепнешком.

— Ще започна да крещя с все сила, тъй че цялото село да ме чуе и хората да се събудят.

— Аллах да те пази! Ще пожертваш живота си, без да спасиш нито един човек. Селото е обградено и никой не може да избяга. Виковете ти само ще направят бедата още по-голяма, защото е по-добре да те убият, докато спиш, отколкото когато си буден.

Възраженията на емира бяха основателни, но въпреки това Шварц отвори уста, за да изпълни безумно дръзкото си намерение, когато един от подофицерите се приближи и доложи на предводителя си:

— Можем да започваме. Всички са готови. Безшумно убихме пазачите на входа, а и мястото, където се намира добитъка, е обградено.

При тези думи Шварц вече нямаше как да не разбере, че саможертвата му би била съвсем безсмислена.

— Тогава пали, за да дадеш сигнал и на другите! — заповяда Абд ал Мот.

Подофицерът клекна… последва лек шум от допира на стомана и кремък… изскочиха искри… фитилът за пушка започна да дими, после се появи малко пламъче, което бързо се разгоря, раздели се и след това се втурна нагоре по изсъхналия плет, наподобявайки десетки извиващи се змийчета. Броени секунди по-късно на ширина от няколко метра трънливата ограда бе обхваната от пламъци, които се разпростираха с такава бързина, сякаш плетът бе от пергамент.

От ляво и от дясно, наблизо и далеч се заизвиваха също такива пламъци. След не повече от две минути оградата на цялото село бе обзета от ярки пламъци, високи по няколко метра. Те никъде не оставяха и най-малката пролука. Откъм отсрещната страна проехтяха изпълнени със страх викове, на които отговориха изстрели.

— Пазачите на стадата са се събудили и сега ги убиват — обясни Абд ал Мот със сатанинско задоволство. — Вече се започва. Веднага ще чуете скимтенето на джарахдините^[61].

Появи се силно въздушно течение, предизвикано от пламъците, и през ярко осветената нощ се понесе гръмливият глас на огъня, наподобяващ бученето на далечен прибой. С него се смесиха отделни викове на хората, чийто сън бе прекъснат от изстрелите. Жителите на селото се събудиха. Те наизскачаха от токулите си и с ужас видяха, че оградата гори. Но все още не бяха разбрали истинските измерения на сполетялата ги беда.

Те разбудиха и другите още спящи хора, та с обединени усилия да предпазят колибите си от пожара. Ала хвърчащите наоколо искри падаха върху направените от суха тръстика покриви и въпреки цялото старание на чернокожите ги подпалиха. Скоро всички токули бяха обхванати от пламъци. Негрите не можеха вече да издържат на голямата горещина. Но накъде да бягат? Не бе възможно да преминат през горящата ограда. Единственият път за спасение бе през изходите. През деня те обикновено стояха отворени, а през нощта ги затваряха с изплетени от тръстика рогозки и при тях оставаха да пазят воини. Но стражите бяха изненадани и избити от ловците на роби. Рогозките бързо се превърнаха в пепел, понеже бяха от такъв материал, който огънят почни мигновено унищожава. Ето защо „портите“ бяха единствените места, откъдето човек можеше да се избави от ужасния огън, унищожаващ всичко по пътя си. И именно натам се втурнаха клетниците.

Но ловците на роби бяха предвидили това и бяха поставили там достатъчен брой войници. Всеки възрастен беланда, появил се пред някой от изходите, незабавно биваше застрелван. Същата участ сполетяваше и старите жени. По-младите негри ловците на роби поваляха с удари на земята и ги връзваха с въжета, донесени с товарните животни за тази цел в огромни количества.

Не е възможно да се опишат всички сцени, които се разиграха. Мъже изскачаха с деца на ръце, опитвайки се да ги спасят. Улучени от куршуми, те падаха като покосени, а после асакерите изтръгваха децата от прегръдките им. Една старица тичешком се появи от изхода и нададе ликуващ вик, мислейки че се е спасила от пожара, обаче още в същия миг удар с приклад я просна безжизнена на земята. Като дърпаше подир себе си две деца, през прохода изскочи млада жена, бягайки от пагубния огън. Незабавно изтръгнаха децата от ръцете й, а самата тя бе повалена, за да вържат ръцете и краката й. Як широкоплещест негър, втурнал се с големи скокове между горящите токули към изхода, бе посрещнат от куршум, който само го рани. С дулото на една карабина той получи такъв удар в стомаха, че се сгърчи и рухна на земята, и тогава му прерязаха ахилесовите сухожилия, та нещастникът да не може да избяга.

Бяха извършени много подобни злодеяния, а и къде-къде по-лоши, тъй че перото се противи да ги опише. Отделните викове, разнесли се в самото начало, се бяха превърнали във всеобщ рев и вой. Негрите бяха разбрали, че не става въпрос за случайно избухнал пожар, а че си имаха работа с газуах, от който няма никакво спасение. Мъжете знаеха, че са осъдени на неумолима смърт. Мнозина от тях се събраха на едно място, за да умрат, сражавайки се. Но тъй като не бяха имали време да вземат оръжията от горящите колиби, можеха да разчитат само на юмруците си и бяха набързо покосени. Други пък, намерили по някой нож, го използваха, за да се самоубият, като го забиха в сърцето си. Неколцина други сами наскачаха в буйните пламъци, повличайки със себе си и своите жени или деца, за да ги избавят от робство.

Шварц не бе в състояние да гледа тези сцени. Той извърна глава. Чувстваше се неописуемо нещастен, но не защото се тревожеше заради самия себе си, а защото бе принуден да стане свидетел на тези страшни жестокости. Виковете и воплите на клетите негри, както и ликуващите крясъци на ловците на роби, за малко не станаха причина да изгуби съзнание. На светлината на лумналите пламъци хората на Абд ал Мот му приличаха на дяволи, които играеха пъкления си танц около душите на прокълнатите на вечни мъки. Ако можеше с една-единствена дума да ги прати всичките на смърт, той нямаше да се поколебае нито за миг.

След лумването на първите пламъци бе изминал около половин час, когато ловците на роби приключиха ужасната си работа. Никой повече не се появи, за да се спаси от безмилостния огън. Който не попадна в ръцете на ловците на роби, бе или убит, или пък загина в пожарището.

Извън оградата на горящото село се намираха плячкосаните стада, оставени под надзор на едно отделение асакери. Другите войници пазеха пленниците. Всички чернокожи бяха изпаднали или в състояние на крайна възбуда, или в най-дълбоко отчаяние. Повечето от тях седяха на земята и безмълвно плачеха или мълчаливо бяха втренчили поглед нейде пред себе си. Други пък се щураха между тях, държаха се като умопобъркани и от отчаяние ревяха като диви животни. Но с бичовете много скоро ги укротиха.

В този момент Абд ал Мот заповяда да преброят плячката. Подофицерите започнаха да обикалят наоколо и с погледи на познавачи да оглеждат пленниците. Взеха да разделят негрите, да ги „сортират“ и да ги събират на самостоятелни групи. Бяха похитили около четиристотин момчета, също толкова момичета и почти двеста по-млади жени. Освен това сред пленените имаше и много малки дечица, които на първо време оставиха на майките им. В самото начало се беше наложило да вържат и краката на чернокожите, но малко след това им свалиха въжетата, защото трябваше сами да се придвижват от едно място на друго. После отново ги събраха като стадо добитък и ги накараха да насядат на земята. Никой от тези клетници не помисли за бягство. От всички страни бяха обградени от въоръжени мъже, които ги заплашиха, че ако някой посмее само да стане от мястото си, незабавно ще бъде застрелян. И дума не можеше да става за сън — нито за пленниците, нито за ловците на роби. Никога досега хората на Абд ал Мот не бяха имали толкова богат улов. Почти хиляда роби, без да се брои добитъка, който беше не по-малко, скъпоценна плячка! Всичко това кажи-речи опияни от радост тези хора. Те ликуваха, смееха се, шегуваха се и един другиму си разказваха „геройствата“, извършени от тях, докато бяха застрелвали, наръгвали с нож или убивали с приклади бягащите мъже.

Абд ал Мот бе много горд с големия успех на грабителския си поход и беше в извънредно весело настроение. В резултат на това той се обърна към немеца с кажи-речи дружелюбен тон:

— Вие двамата сигурно сте гладни. Да наредя ли да ви донесат нещо за ядене?

— Не — отговори Шварц. — Нямам абсолютно никакъв апетит. Та кой ли може да мисли сега за ядене и пиене!

— Както искаш! Не се ли радваш, че си намери толкова много другари по съдба, на които ще можеш да изплачеш неволята си?

— Подигравай се колкото щеш. Но аз съм по-щастлив от теб. Когато един ден стъпиш на Сирет, Моста на смъртта, за да преминеш по него, душите на избитите днес хора ще те повлекат и съборят в страшната бездна и нито Аллах, нито пък твоят пророк ще се смилят над тебе! Побиват ме тръпки на ужас от злодеянията ти!

— Много си откровен. Всъщност за тези думи би трябвало да те накажа, но тъй като съм в чудесно настроение, ще ти простя. Дори ще ти дам доказателства за доброта, каквато иначе никак не ми е в характера. Вие сигурно сте изморени и имате нужда от почивка. Шабахът ви пречи да спите. Ще наредя да го махнат и се надявам, че ще ми бъдете благодарни за това милосърдие.

На неколцина от хората си той даде съответната заповед. Те освободиха вратовете на двамата пленници от чаталите, но обещаното облекчение не отиде по-далеч, тъй че Шварц се видя излъган в предположенията си. Принудиха го да легне по гръб върху шабаха и го вързаха за него така, че остана да лежи изпънат на земята, без да може да помръдне. И с емира постъпиха по същия начин. После един от войниците получи заповед да седне между тях, за да ги надзирава през нощта.

А тази нощ беше най-ужасната, каквато Шварц бе преживявал някога. Изобщо не можа да мигне и ако понякога затвореше очи, възбудената му фантазия извикваше пред вътрешния му взор ужасни картини от преживените през деня сцени. Малкото останали часове до утрото му се сториха цяла вечност и той почувства безкрайно облекчение, когато настъпващият утринен светлик накара звездите да избледнеят.

Но много се лъжеше, ако мислеше, че денят ще му предложи по-малко жестокости от нощта.

Най-напред ловците на роби коленичиха за утринната си молитва. После издигнаха знамето и застаналият до него факир прочете сурата на победата. След това заклаха няколко говеда и много овце, за да отпразнуват успеха си с пиршество. Пленените чернокожи бяха принудени да покажат къде се намират техните матмурах и сабах.

Под матмурах се разбират големи и дълбоки ями, където обикновено се съхранява дурата. Сабахите са малки добре покрити цилиндрични постройки от камъни, които служат за същата цел.

Войниците надомькнаха цели купища дура и накараха пленените жени да я смелят, за да изпекат от нея кисрах и да приготвят мерисах. За Абд ал Мот, подофицерите и неколцина асакери, които особено се бяха отличили, изпекоха и марарах.

В цял Судан това се смята за най-големият деликатес и се приготвя от чер дроб, черва и жлъчка. Съвсем естествено последната съставна част ни навежда на мисълта, че е изключено специалитетът марарах да се хареса на някой европеец.

Докато траеха тези приготовления, се случи нещо, което из пълни Шварц с ужас. Естествено пленниците трябваше да бъдат отведени в серибата на Абу ал Мот. Но по-малките деца представляваха голямо неудобство и само щяха да им пречат. Ето защо Абд ал Мот даде заповед да избият всички деца, ненавършили още четири години. Изобщо не е възможно да се опише нервната възбуда, в която изпаднаха клетите майки, щом чуха това нареждане. Те не искаха да дадат рожбите си и ги бранеха като лъвици… ала напразно. Укротиха ги с помощта на бича. След като това нечовешко масово убийство приключи, останалите роби бяха навързани един за друг по вече познатия начин и едва тогава цялата колона се приготви да тръгне на път. Но преди това Абд ал Мот се приближи до емира и немеца, които все още лежаха на земята, вързани всеки върху своя шабах и им каза:

— Ето как се постъпва с черното „месо“, което не може да се използва. Ще признаете, че действахме много мъдро.

— Ти си цял сатана! — отвърна Шварц, разтреперан от гняв.

— Ругай, но не забравяй, че доброто ми настроение не трае вечно.

— Ако не бях вързан, щях да ти покажа в какво настроение съм аз в момента!

— И какво щеше да направиш?

— Щях да те удуша! Казвам ти, че мигът, когато се почувствам свободен, ще бъде същевременно и мигът на твоята смърт!

— Продължавай да заплашваш и да лаеш, псе такова! — подигравателно се изсмя ловецът на роби. — Ти никога вече няма да усетиш дъха на свободата. Засега ще те пощадя, но стигнем ли веднъж до серибата, ще ви накарам и двамата да почувствате отмъщението ми по такъв начин, че в сравнение с него вечното проклятие на геената ще ви се стори истинско блаженство!