Жозе Сарамаго
Слепота (9)

Когато в началото слепите тук се брояха на пръсти, когато беше достатъчно да се разменят две-три думи, за да могат непознатите да се превърнат в другари по неволя, а с още три-четири взаимно си прощаваха всички грешки, някои от които доста сериозни, а ако прошката не можеше да е пълна, трябваше само търпеливо да се изчакат няколко дни, ясно се видя колко странни притеснения им се наложи да изживеят на горките всеки път когато тялото им изискваше някое от онези спешни облекчавания, които обикновено наричаме задоволяване на нуждите. Въпреки това, и макар и знаейки колко рядко се среща съвършеното възпитание и че дори и дискретното благоприличие си има своите уязвими моменти, трябва да признаем, че първите слепи, докарани под карантина, успяха, повече или по-малко съзнателно, да носят достойно кръста на предимно есхатологичната същност на човешката природа. Но сега, когато вече бяха заети всички легла, двеста и четиридесет, без да броим слепите по пода, никое въображение, колкото и богато и изобретателно да е на сравнения, не би могло да опише с точност размера на свинщината, настанала наоколо. Не само състоянието, до което бързо бяха доведени тоалетните, зловонни дупки, каквито трябва да са клоаките за осъдени души в ада, а също и липсата на уважение на някои и спешната нужда на други, които за съвсем кратко време превърнаха коридорите и местата за преминаване в клозет, който отначало се използваше рядко, а после стана навик. Невнимателните или притиснатите от нуждата си мислеха, Няма значение, никой не ме вижда, и не отиваха по-натам. Когато стана невъзможно, във всякакъв смисъл, да се стигне до самите тоалетни, слепите започнаха да използват вътрешното заграждение за облекчаване на тялото от отпадъци. Онези, които бяха деликатни по природа или заради възпитанието си, прекарваха целия свят ден да стискат, издържаха, както можеха, в очакване на нощта, предполагаше се, че е нощ, когато в стаите имаше повече спящи, и тогава тръгваха, хванали се за корема или стискайки крака, в търсене на три педи чиста земя, ако изобщо имаше такава сред непрекъснатия килим от екскременти, хиляди пъти настъпени, като отгоре на всичкото рискуваха да се загубят в безкрайното пространство на заграждението, където нямаше други ориентири освен малкото дървета, оцелели пред изследователската мания на едновремешните луди, а също и малките купчинки, вече почти изравнени със земята, които едва покриваха труповете. Веднъж дневно, винаги привечер, като будилник, навит за един и същи час, гласът на високоговорителя повтаряше познатите инструкции и забрани, настояваше на предимството от употребата на средствата за хигиена, напомняше, че във всяка стая има телефон, по който могат да поръчат необходимите продукти, когато липсват, но онова, от което наистина имаше нужда, беше силна струя от маркуч, която да изкара навън цялата свинщина, после трябваше да дойде една бригада от каналджии, които да поправят казанчетата, да ги пуснат в действие, после вода, много вода, за да закара в отходните канали онова, което трябваше да изтече в канала, после, моля, очи, едни обикновени очи, една ръка, която да е в състояние да ни води и направлява, един глас, който да ми каже, Оттук. Тези слепи, ако не им се притечем на помощ, не след дълго ще се превърнат в животни, по-лошо дори, в слепи животни. Не го каза непознатият глас, оня, който говореше за картините и за образите от света, казва го, но с други думи, и то посред нощ, жената на лекаря, легнала до мъжа си, докато главите им бяха под одеялото, Тоя ужас трябва да се оправи, не издържам, не мога да продължавам да се преструвам, че не виждам, Помисли за последствията, със сигурност после ще те превърнат в робиня, в слугиня, ще трябва да обслужваш всички, да откликваш на всичко, ще искат от теб да ги храниш, да ги миеш, да им помагаш да си лягат и да стават, да ги водиш от тук до там, да им помагаш да се секнат, да бършеш сълзите им, ще те викат, докато спиш, ще те обиждат, ако закъснееш, А ти как искаш да продължавам да гледам тая мизерия, да е постоянно пред очите ми и да не мръдна и пръста си да помогна, И това, което правиш, вече е много, Какво правя, моята най-голяма тревога е някой да не разбере, че виждам, Някои ще те мразят за това, че виждаш, не мисли, че слепотата ни е направила по-добри, Но все пак не ни е направила и по-лоши, Но сме на път да станем такива, виж какво се случва, когато дойде време да се разпредели храната, Точно така, затова човек, който вижда, може да поеме разпределянето на храната на всички тук, да го прави така, че да е поравно, да има някакъв критерий, протестите биха престанали, биха изчезнали тия спорове, които ме побъркват, ти не знаеш какво е да видиш двама слепи, които се бият, Боят винаги е бил горе-долу вид слепота, Това е различно, Ще направиш онова, което ти се струва най-правилно, но не забравяй, че ние тук сме слепи, просто слепи, слепи без много приказки и състрадание, милостивият живописен свят на слепичките свърши, сега дойде жестокото, твърдо и безпощадно царство на слепите, Ако ти можеше да видиш онова, което аз съм принудена да гледам, щеше да поискаш да ослепееш, Вярвам ти, но няма нужда, аз вече съм сляп, Извини ме, скъпи, ако ти знаеше, Знам, знам, прекарах живота си да надничам в очите на хората, това е единственото място в тялото, където може би съществува душа, а щом те са се изгубили, Утре ще им кажа, че виждам, Дано не ти се наложи да съжаляваш, Утре ще им кажа, направи пауза и добави, Ако и аз най-накрая не съм влязла в тоя свят.

Не беше и този път. Когато на сутринта се събуди, много рано както обикновено, очите й виждаха така ясно както и преди. Всички слепи в стаята спяха. Помисли как ще трябва да им съобщи, дали да ги събере всичките и да им каже новината, а може би за предпочитане беше да го направи по-дискретно, без много показност, сякаш не иска да отдаде голямо значение на случая, Представете си, кой би помислил, че аз ще съхраня зрението си сред толкова ослепели хора, или пък, може би по-подходящо, да се престори, че наистина е била сляпа, но внезапно си е възвърнала зрението, този начин дори щеше да ги обнадежди, Щом като тя е започнала да вижда, щяха да си казват едни на други, може би и ние ще започнем, но можеше и да й кажат, Щом като си толкова здрава, върви си, тогава тя щеше да им отвърне, че не може да си тръгне без мъжа си, а и след като Войската не позволяваше никой сляп да напусне карантината, не им оставаше друг избор, освен да й позволят да остане. Някои слепи се бяха размърдали в леглата си, както всяка сутрин се облекчаваха от газовете, но от това атмосферата не стана по-отвратителна, нивото на насищане вече навярно беше достигнато. Не беше само смрадта, която на талази се носеше от клозетите, на пориви, от които да му се доповръща на човек, прибавяха се и миризмите на двеста и петдесет души, чиито тела гинеха в собствената си пот и не можеха, и не знаеха да се умият, обличаха все по-мръсни дрехи и спяха в легла, където нерядко имаше изпражнения. За какво можеха да им послужат сапуните, белината и прахът за пране, които тънеха в забвение, след като душовете бяха запушени или несвързани с водопровода, след като каналите връщаха мръсната вода, която се разливаше извън баните и мокреше дъските по пода в коридора, и се процеждаше в процепите между плочките. В каква лудост се каня да се хвърля, разколеба се тогава жената на лекаря, дори и те да не искат от мен да ги обслужвам, а няма нищо по-сигурно от това, аз самата не бих издържала да не започна да мия и да чистя, за колко време биха ми стигнали силите, това не е работа за сам човек. Куражът й, който преди изглеждаше толкова категоричен, започваше да рухва, да се разпада малко по малко пред гнусната действителност, която нахлуваше през ноздрите й и обиждаше зрението й, сега когато трябваше да премине от думи към дела. Аз съм страхлива, промърмори съкрушено, затова щеше да е по-добре да съм сляпа, нямаше да се правя на мисионерка. Трима слепи бяха станали, единият от тях беше помощник-фармацевтът, канеха се да заемат позиции в атриума, за да приберат частта от храната, която се полагаше на първата стая. Не можеше да се твърди, щом тъкмо очи липсваха, че разпределението се правеше на око, повече опаковки, по-малко опаковки, тъкмо обратното, жалко беше да се гледат как се лъжеха, докато броят, и започваха отначало, някой по-недоверчив по природа искаше да узнае какво точно отнасят останалите, винаги имаше разправии, някой и друг удар, някой и друг шамар, отправен слепешката, както си му е редът. В стаята вече всички бяха будни, готови да получат своята порция, с опита бяха установили един доста удобен начин да правят разпределението, започваха със занасянето на всичката храна в дъното на стаята, където бяха леглата на лекаря и жена му, на момичето с тъмните очила и на момченцето, което викаше майка си, отиваха да си я вземат оттам, двама по двама, започваха от леглата, които се намираха най-близо до изхода, едно дясно и едно ляво, две дясно и две ляво, и така последователно, без разправии и блъсканици, отнемаше повече време, то се знае, но спокойствието компенсираше чакането. Първите, т.е. онези, които веднага получаваха храната на една ръка разстояние, си сервираха последни, освен кривогледото момченце, разбира се, което винаги приключваше с яденето, преди момичето с тъмните очила да получи своята порция, от което следваше, че част от онова, което й се полагаше на нея, накрая неизменно се озоваваше в стомаха на детето. Слепите до един стояха с глави, извърнати по посока на вратата, чакаха да чуят стъпките на другарите си, несигурният, но непогрешим шум на човек с товар, но звукът, който внезапно се чу, не беше този, по-скоро сякаш идваха на бегом и без товар, ако такъв подвиг можеше да се отнесе до хора, които не могат да видят къде стъпват. И все пак не би ни хрумнало да кажем нещо друго, когато задъхани се появиха на вратата, Какво ли се е случило навън, та да дойдат така, на бегом, а и тримата вече стояха на вратата и искаха да влязат едновременно и да съобщят неочакваната новина, Не ни позволиха да вземем храната, каза един, а другите повториха, Не ни позволиха, Кой, войниците ли, попита някакъв глас, Не, слепите, Кои слепи, тук всички сме слепи, Не знаем кои са, каза помощник-фармацевтът, но мисля, че са от онези, които дойдоха накуп, последните пристигнали, И как така не ви позволиха да вземете храната, попита лекарят, до момента не е имало никакъв проблем, Те казват, че с това е приключено, от днес, който иска да яде, ще трябва да си плати. Чуха се протести от всички краища на стаята, Не може да бъде, Шайка бандити, Срамота, слепи срещу слепи, не съм очаквал, че ще трябва да преживея такова нещо, Да се оплачем на сержанта. Някой по-решителен предложи да се съберат всички и да отидат да си вземат каквото им се полага, Няма да е лесно, беше мнението на помощник-фармацевта, те са много, останах с впечатлението, че са голяма група, а най-лошото е, че са въоръжени, Въоръжени ли, как така, Поне тояги имат, още ме боли ръката от удара, който ми нанесоха, каза някой от другите, Да се опитаме да разрешим това с добро, каза лекарят, Ще дойда с вас да говоря с тия хора, навярно има някакво недоразумение, Ами да, докторе, съгласен съм, каза помощник-фармацевтът, но съдейки по поведението им, се съмнявам, че ще успеете да ги убедите, Както и да е, трябва да отидем там, не можем да стоим така, Ще дойда с теб, каза жената на лекаря. Малката група излезе от стаята, освен оня, който се оплакваше от ръката, той сметна, че вече е изпълнил дълга си, и остана да разказва на останалите за рискованото си приключение, храницата на две крачки, а стена от тела я брани, С тояги, настояваше.

Напредвайки заедно в група, успяха да си проправят път сред слепите от другите стаи. Когато стигнаха до атриума, жената на лекаря веднага разбра, че никакъв дипломатичен разговор нямаше да е възможен и че вероятно никога нямаше да бъде възможен. Насред атриума, наобиколили кутиите с храна, стояха в кръг слепи, въоръжени с тояги и железа от леглата, бяха ги насочили напред като щикове или копия, образуваха фронт срещу отчаянието на заобикалящите ги слепи, които с нескопосани опити искаха да проникнат зад защитената линия, някои с надеждата да открият пролука, някоя недобре затворена вратичка от невнимание, поемаха ударите върху вдигнатите си ръце, други се влачеха на четири крака, докато не се сблъскат с краката на противниците, които ги посрещаха с ритници в кръста и другаде. Да се биеш слепешката, се казва обикновено. На картината не й липсваха и възмутените протести, и гневните възгласи, Искаме си храната, Отстояваме си правото на хляб, Злодеи, Какво е това, една голяма кражба, Направо изглежда невъзможно, имаше дори един наивник или просто разсеян, който каза, Извикайте полиция, може би там имаше и полицаи, както е известно, слепотата не гледа професии и занаяти, но един ослепял полицай не е същото като един сляп полицай, а що се отнася до двамата, които познавахме, те вече са мъртви и погребани с големи усилия. Тласната от абсурдната надежда за власт, която да възстанови в лудницата изгубения покой, да даде сила на справедливостта и да върне спокойствието, една сляпа жена се приближи, доколкото можа, до главния портал и извика във въздуха, Помогнете ни, тия тук искат да ни откраднат храната. Войниците се престориха, че не чуват, заповедите, които сержантът беше получил от един капитан, минал оттам на инспекция, бяха ясни и категорични, Ако тия се избият едни други, още по-добре, ще останат по-малко. Сляпата се дереше с цяло гърло като лудите едно време, то и тя беше почти полудяла, но от тревога. Накрая разбрала, че виковете й са безполезни, млъкна и се върна вътре с ридания, и без да обърне внимание откъде минава, отнесе по главата си един удар, от който падна на земята. Жената на лекаря искаше да се втурне да я вдигне, но бъркотията беше толкова голяма, че не можа да направи и две крачки. Слепите, които бяха дошли да си искат храната, започваха да се връщат назад разгромени, бяха изгубили всякаква ориентация и се блъскаха едни в други, падаха, ставаха, отново падаха, оставаха да лежат проснати на земята, изтощени, жалки, прегънати от болка, с лице върху плочите. Тогава жената на лекаря с ужас видя как един от слепите бандити измъкна от джоба си пистолет и рязко го вдигна във въздуха. Изстрелът откърти от покрива голямо парче хоросан, който се посипа върху нищо неподозиращите глави и увеличи паниката. Слепият извика, Успокойте се всички там и млъкнете, ако някой се осмели да се обади, веднага ще стрелям, да страда, който си ще, после да не се оплаквате. Слепите не помръднаха. Оня с пистолета продължи, Казано е и няма връщане назад, от днес нататък ние ще се разпореждаме с храната, всички да са предупредени и на никого да не му хрумва да излиза навън да я прибира, ще сложим охрана на входовете, ще си понесете последствията при всеки опит да нарушавате заповедите, храната ще се продава, който иска да яде, ще си плаща, Как ще плащаме, попита жената на лекаря, Аз казах, че не искам никой да говори, изрева оня с пистолета, разтърсвайки оръжието пред себе си, Все някой ще трябва да говори, трябва да знаем как да постъпваме, къде ще си вземаме храната, дали да ходим всички заедно, или един по един, Тая се прави на много умна, каза един от групата, ако я гръмнеш в устата, с едно гърло по-малко ще останат за изхранване, Да я виждах, щях вече да съм й пратил един куршум в корема. После, обръщайки се към всички, Незабавно се върнете в стаите си, хайде, хайде, когато внесем храната, ще ви кажем какво трябва да правите, Ами плащането, поде отново жената на лекаря, колко ще ни струва кафе с мляко и бисквита, Тая вярно си търси белята, каза същият глас, Остави я на мен, каза другият с променен тон, Всяка стая ще си назначи двама отговорници, те ще имат задачата да съберат всичко ценно, абсолютно всичко ценно, независимо от какъв вид, пари, бижута, пръстени, гривни, обици, часовници, каквото имате, и ще занесат всичко в третата стая от лявата страна, там, където се намираме ние, и ако искате един приятелски съвет, и през ум да не ви минава да се опитвате да ни мамите, вече знаем, че някои от вас ще скрият нещо от ценностите си, но ви казвам, че това е много лоша идея, ако не ни се стори достатъчно онова, което сте ни предали, просто няма да ядете, забавлявайте се да дъвчете банкнотите или да хрускате диамантите. Един сляп от втората стая отдясно попита, А как да направим, да ви предадем всичко накуп или ще си плащаме според това какво ще ядем, Очевидно не съм обяснил добре, каза оня с пистолета през смях, първо ще си платите, после ще ядете, а що се отнася до останалото, да плащате според това какво ядете, то това би изисквало много сложно счетоводство, най-добре е да занесете всичко накуп, а ние ще преценим какво количество храна заслужавате, но да ви предупредя още веднъж, избягвайте да криете нещата си, защото това ще ви струва прекалено скъпо, и за да не кажете, че сме постъпили нечестно, запомнете, че след като ни предадете притежанията си, ще минем на инспекция, тежко ви, ако намерим макар и една монетка, а сега се махайте, бързо. Вдигна ръка и отново стреля. Падна още малко хоросан. А ти, каза оня с пистолета, няма да забравя гласа ти, И аз няма да забравя лицето ти, отвърна жената на лекаря.

Сякаш на никого не му направи впечатление какъв абсурд е една сляпа да каже, че няма да забрави лицето на някого, когото не е виждала. Слепите вече се бяха прибрали, колкото бързо можаха, и търсеха вратите. Скоро онези от първата стая вече информираха другарите си за положението, От това, което чухме, не вярвам засега да можем да направим нещо друго, освен да се подчиним, каза лекарят, а най-лошото е, че имат оръжие, Ние също бихме могли да се въоръжим, каза помощник-фармацевтът, Да, с клони, откъснати от дърветата, ако са останали такива на височината на ръката, с железа от леглата, които едва бихме намерили сили да повдигнем, докато те разполагат поне с едно огнестрелно оръжие, Аз няма да си дам нещата на тия копелета, каза някой, Нито пък аз, добави друг, Да, или ще дадем всички, или никой няма да дава, каза лекарят, Нямаме избор, каза жена му, освен това правилото тук вътре би трябвало да е същото, каквото ни наложиха навън, който не иска да плаща, да не плаща, негово право си е, но в такъв случай няма да яде, само няма да стане да се храни за сметка на другите, Всички ще дадем и ще си дадем всичко, каза лекарят, А който няма какво да даде, попита помощник-фармацевтът, Да, той ще яде от онова, което му дадат другите, справедливо го е казал някой, всекиму според възможностите, всекиму според нуждите. Имаше пауза и възрастният с черната превръзка попита, Кои ще определим тогава за отговорници, Аз избирам доктора, каза момичето с тъмните очила. Нямаше нужда да се продължи гласуването, цялата стая беше съгласна. Трябва да сме двама, напомни лекарят, има ли някой кандидат, попита, Аз, ако няма друг, каза първият ослепял, Много добре, в такъв случай да започнем събирането, трябва ни сак или торба, или малка чанта, нещо такова би свършило работа, Мога да опразня това, каза жената на лекаря и веднага започна да изпразва една чантичка, където беше събрала козметични продукти и други дреболии, когато не можеше и да предположи при какви условия ще живее. Насред шишенцата, кутиите и тубичките, дошли от друг свят, имаше една дълга ножица с тънки остриета. Не помнеше да я е сложила там, но беше там. Жената на лекаря вдигна глава. Слепите чакаха, мъжът й беше отишъл до леглото на първия ослепял, разговаряше с него, момичето с тъмните очила казваше на кривогледото момче, че храната скоро ще дойде, на пода, изтикана зад нощното шкафче, сякаш момичето с тъмните очила беше поискало с ненужен детински свян да я скрие от погледите на онези, които все още виждаха, имаше дамска превръзка, оцапана с кръв. Жената на лекаря гледаше ножицата, опитваше се да си представи защо я гледа така, така как, така, но не откриваше никаква причина, наистина каква причина можеше да има в една обикновена дълга ножица в отворените й ръце, с двете си дълги никелирани рамена и с наточени блестящи остриета, Готова ли си, питаше оттам мъжът й, Да, отвърна и протегна ръката, с която държеше чантичката, докато другата й ръка се насочи зад гърба й, за да скрие ножицата, Какво става, попита лекарят, Нищо, отвърна жена му, както можеше и да каже също, Нищо, което ти да можеш да видиш, навярно ти се е сторил странен гласът ми, това е, нищо друго. Заедно с първия ослепял лекарят се отправи в тази посока, взе чантичката в разколебаните си ръце и каза, Пригответе всичко, което имате, да започнем да събираме. Жена му разкопча часовника си, стори същото и с този на мъжа си, свали обеците, един малък пръстен с рубини, златното синджирче от врата си, брачната халка, тази на мъжа си, не беше трудно да ги махнат, Пръстите ни са по-слаби, помисли, пусна всичко в чантичката, после и парите, които си носеха от дома, няколко банкноти с различна стойност, няколко монети, Това е всичко, каза, Сигурна ли си, попита лекарят, търси добре, Това е всичко ценно, което имахме. Момичето с тъмните очила вече беше събрало всичките си ценности, не бяха много по-различни, имаше само две гривни в повече, както и една халка по-малко. Жената на лекаря изчака мъжът й и първият ослепял да се обърнат с гръб, а момичето с тъмните очила да се надвеси над кривогледото момченце, Представи си, че аз съм твоята майка, каза, ще платя за теб и за мен, и тогава отстъпи назад към стената в дъното. Там, както и на другите стени, имаше забити големи пирони, които трябва да са служили на лудите да закачат незнайно какви скъпоценности и мании. Избра най-високия, до който можеше да стигне, и закачи на него ножицата. После седна на леглото. Бавно мъжът й и първият ослепял се придвижваха към вратата, спираха, за да съберат от двете страни каквото имаха да дават хората, някои протестираха, че най-безсрамно ги обират, което си беше самата истина, други се освобождаваха от притежанията си с нещо като безразличие, сякаш си мислеха, че погледнати добре нещата, на света няма нищо, което да ни принадлежи по абсолютен начин, друга не по-малко прозрачна истина. Когато стигнаха до вратата на стаята, след като събирането беше приключило, лекарят попита, Всичко ли предадохме, няколко примирени гласа му отвърнаха, че да, някои запазиха мълчание, с времето ще разберем дали е било, за да не излъжат. Жената на лекаря вдигна очи към мястото, където беше ножицата. Учуди се, че е толкова високо, окачена на едното си ухо, халка или дупка на дръжката, сякаш не я беше сложила там самата тя, сметна, че е била отлична идея да я вземе със себе си, сега вече можеше да подстриже брадата на мъжа си, да го направи по-представителен, след като, вече е ясно, в условията, при които живеем, е невъзможно за мъжете да се обръснат нормално. Когато отново погледна по посока на вратата, двамата мъже вече бяха изчезнали в сянката на коридора, на път към третата стая от лявата страна, където им беше заповядано да отидат и да си платят храната. Днешната, утрешната също, може би за цялата седмица, Ами после, въпросът нямаше отговор, всичко, което притежавахме, отива там.

Противно на обичайното, коридорите бяха свободни, обикновено не беше така, когато излизаха от стаите, слепите редовно се сблъскваха, удряха и падаха, нападнатите ругаеха, пускаха груби псувни, нападателите отвръщаха в същия дух, но на никого не му правеше впечатление така да се разтоварват, особено бидейки слепи. Пред тях имаше глъчка от гласове и стъпки, навярно бяха пратениците от другата стая, които изпълняваха същото задължение. В какво положение сме само, докторе, каза първият ослепял, не ни стигаше, че сме слепи, ами попаднахме в лапите на едни слепи крадци, сякаш съм орисан, първо колата, сега тия ми крадат храната, отгоре на всичкото с пистолет, В това е цялата разлика, в оръжието, Но патроните не са неизчерпаеми, Нищо не е вечно, но въпреки това в този случай е по-добре патроните да си останат неизчерпаеми, Защо, Ако патроните свършат, то ще е, защото някой ги е изстрелял, а ние вече си имаме предостатъчно трупове, Намираме се в безумно положение, То е безумно, откакто сме влезли тук и въпреки това се справяме, Докторе, вие сте оптимист, Не съм оптимист, но не мога да си представя нищо по-лошо от това, което преживяваме, Аз се съмнявам, че за злото, за бедата няма граници, Може би сте прав, каза лекарят, а после, сякаш си говореше сам на себе си, Нещо ще трябва да се случи тук, заключение, в което се съдържаше известно противоречие, или в крайна сметка има нещо по-лошо от това, или оттук насетне всичко ще тръгне към по-добро, въпреки че засега не личи. Съдейки по изминатия път и по ъглите, покрай които свиха, наближаваха третата стая. Нито лекарят, нито първият ослепял бяха идвали някога тук, но конструкцията на двете крила съвсем логично се подчиняваше на строга симетрия, който познаваше добре дясното крило, лесно можеше да се ориентира в лявото и обратното, достатъчно беше да свие наляво от едната страна, когато от другата трябваше да свие надясно. Чуха гласове, навярно бяха онези, които вървяха пред тях, Трябва да изчакаме, каза лекарят тихо, Защо, Ония вътре ще искат да знаят какво точно им носят, за тях е все едно, тъй като вече са яли, не бързат, Вече сигурно наближава време за обяд, Дори и да можеха да виждат, на тия за нищо не би им послужило да го знаят, дори часовници си нямат вече. След приблизително петнадесет минути размяната приключи. Двамата мъже минаха покрай лекаря и първия ослепял, от разговора им ставаше ясно, че носят храна, Внимавай да не падне, казваше единият, а другият мърмореше, Не знам дали ще стигне за всички, Ще затягаме коланите. Плъзгайки ръка по стената, следван неотлъчно от първия ослепял, лекарят продължи напред, докато пръстите му не докоснаха рамката на вратата, Ние сме от първата стая отдясно, съобщи на хората вътре. Опита се да пристъпи напред, но кракът му се удари в някакво препятствие. Усети, че е легло, поставено напряко, беше сложено, за да служи като обменно гише, Организирани са, помисли, това не се е случило импровизирано. Чу гласове, стъпки, Колко ли са, жена му беше казала за десетина, но не беше изключено да са доста повече, със сигурност не всички са били в атриума, когато са отишли да откраднат храната. Онзи с пистолета беше шефът, тъкмо неговият язвителен глас каза, Хайде да видим какви богатства ни носи първата стая от дясната страна, и после, като сниши тон, каза на някого, който трябваше да се намира по-близо, Пиши. Лекарят се вцепени, какво означава това, той каза Пиши, значи там има някой, който може да пише, значи има някой, който не е сляп, вече случаите са два, Трябва да внимаваме, помисли, утре тоя тип може да е сред нас, без да го усетим, тая мисъл на лекаря се различаваше малко от онова, което си мислеше първият ослепял, С пистолет и шпионин, загубени сме, вече няма да можем да вдигнем глава. Слепият вътре, капитан на крадците, вече беше отворил чантичката, с ловки ръце вадеше, опипваше и разпознаваше предметите и парите, несъмнено можеше да различи с пръстите си златото от останалото, също стойността на банкнотите и монетите, лесно е, когато човек има опит, само след няколко минути разсеяният слух на лекаря започна да долавя ясния звук от боцкане на хартия, по който веднага разпозна, че там има някой, който пише с брайлово писмо, наречено още анаглиптография, чуваше се едновременно глухият отчетлив звук от пробиването на дебелата хартия и почукването на острието върху металната пластина на намиращата се отдолу дъска. Значи сред слепите престъпници имаше един обикновен слепец, един сляп човек като всички онези хора, които преди се наричаха слепи, очевидно беше хванат в мрежата с останалите, не му беше времето ловецът да вземе да проверява, Вие от едновремешните слепи ли сте, или от новите, обяснете ни по какъв начин не виждате. Какъв късмет са извадили, не стига, че им се е паднал счетоводител, а можеха да го използват и за водач, един слепец с подготовка на слепец си е нещо друго, струва колкото тежи в злато. Инвентаризацията продължаваше, на няколко пъти оня с пистолета искаше мнението на счетоводителя, Какво мислиш за това, а той прекъсваше записването, за да си каже какво смята, казваше, Дрънкулка, тогава оня с пистолета коментираше, Много са дрънкулките, няма да ядете, или Добро е, а коментарът ставаше, Най-добре е да си имаш работа с почтени хора. Накрая върху леглото бяха сложени три кутии, Ще вземете толкова. Лекарят ги преброи, Три не стигат, каза, получавахме по четири, когато храната беше само за нас, в същия момент усети хладното дуло на пистолета върху врата си, за сляп нямаше лош мерник, Ще наредя да ви вземат по една кутия всеки път, когато се оплачеш, сега върви, ще отнесеш тези и ще благодариш на Бог за това, че все още имаш какво да ядеш. Лекарят промърмори, Добре, и грабна две кутии, първият ослепял се погрижи за третата и сега по-бавно от преди, тъй като бяха натоварени, изминаха обратния път до стаята. Когато стигнаха до атриума, където май нямаше никого, лекарят каза, Никога повече няма да ми се отвори подобна възможност, Какво искате да кажете, попита първият ослепял, Той опря пистолета във врата ми, можех да го изтръгна от ръцете му, Би било рисковано, Не толкова, колкото изглежда, аз знаех къде е пистолетът, той не можеше да знае къде са ръцете ми, Въпреки това, Сигурен съм, че в онзи момент той беше по-слепият от двама ни, жалко, че не помислих, или по-скоро помислих, но не се осмелих, А после, попита първият ослепял, Какво после, Да предположим, че наистина бяхте изтръгнали пистолета му, не ми се вярва да можехте да го използвате, Ако бях сигурен, че това ще оправи положението, щях, Но не сте сигурен, Не, наистина не съм, Значи е по-добре оръжието да е у тях, поне докато не ни нападнат, Заплашването с оръжие си е нападение, Ако бяхте взели пистолета му, щеше да започне истинската война, а най-вероятно нямаше да си тръгнем оттам, Имате право, каза лекарят, ще се престоря, че съм помислил за всичко това, Докторе, вие си спомнете какво ми казахте преди малко, Какво съм казал, Че нещо ще трябва да се случи, Случи се, но не се възползвах, Друго ще е, не това.

Когато влязоха в стаята и трябваше да представят малкото, което носеха да сложат на масата, някои сметнаха, че вината е тяхна, че не са протестирали и изискали повече, нали затова ги бяха избрали за представители на колектива. Тогава лекарят обясни какво се беше случило, каза за слепия счетоводител, за грубото държание на слепия с пистолета, за пистолета също. Недоволните снишиха тона, накрая се съгласиха, че да, интересите на стаята са били добре защитени. Най-накрая си разпределиха храната, някои не пропуснаха да напомнят на неспокойните, че малко все пак е по-добре от нищо, освен това, съдейки по вероятния час, скоро трябваше да дойде обядът. Лошо ще е, ако ни се случи същото като на коня на онзи, дето го научил да не яде, конят умрял тъкмо когато човекът го научил да не яде, каза някой. Другите се усмихнаха вяло, а някой каза, Не би била лоша идея, ако е сигурно, че конят, като умира, не знае, че ще умре.