Жозе Сарамаго
Слепота (12)

На четвъртия ден злодеите пак се появиха. Идваха да привикат жените от втората стая да си платят данъка, но спряха за момент на вратата на първата, за да попитат дали тукашните жени са се съвзели от еротичните набези през нощта, Добре прекарана нощ, о, да, възкликна един от тях, облизвайки устни, а другият потвърди, Тия седем струваха колкото четиринайсет, вярно, че едната от тях не беше кой знае какво, но сред цялата бъркотия почти не се забелязваше, тия типове имат късмет, ако са достатъчно мъже за тях, По-добре да не са, така ще имат повече желание. От дъното на стаята жената на лекаря каза, Вече не сме седем, Някоя да не е избягала, попита през смях един от групата, Не е избягала, умря, О, по дяволите, значи вие ще трябва да работите повече следващия път, Не е голяма загуба, не беше кой знае какво, каза жената на лекаря. Объркани, пратениците не знаеха как да отговорят, онова, което току-що чуха, им се стори непочтено, някой от тях със сигурност дори си е помислил, че в крайна сметка всички жени са кучки, каква липса на уважение, да се говори за една жена по тоя начин, само защото гърдите й не бяха на мястото си и беше слаба откъм задника. Жената на лекаря ги гледаше как стоят на вратата, нерешителни, движейки телата си като механични кукли. Разпознаваше ги, и тримата я бяха изнасилили. Най-накрая един от тях тропна с тоягата си по пода, Да се махаме, каза. Ударите и предупрежденията, Дръпнете се, дръпнете се, ние сме, стихваха по коридора, после настана тишина, имаше някакви смесени шумове, жените от втората стая получаваха нарежданията да се появят след вечеря. Отново се чуха удари по пода, Дръпнете се, дръпнете се, силуетите на тримата слепи минаха покрай отвора на вратата и изчезнаха.

Жената на лекаря, която преди това разказваше приказка на кривогледото момченце, вдигна ръка и безшумно свали ножицата от пирона. Каза на момчето, После ще ти разкажа останалата част от приключението. Никой в стаята не я беше попитал защо беше говорила за сляпата с безсънието с такова презрение. След известно време събу обувките си и каза на мъжа си, Няма да се бавя, след малко ще се върна. Упъти се към вратата, там спря и зачака. След десет минути в коридора се появиха жените от втората стая. Бяха петнадесет. Някои плачеха. Не идваха в колона, а на групички, като отделните групички бяха свързани една с друга посредством ленти от плат, съдейки по вида им, навярно бяха съдрани от одеялата. Щом отминаха вратата, жената на лекаря ги последва. Нито една от тях не разбра, че имат компания. Знаеха какво ги чака, новините за униженията не бяха тайна за никого, в действителност в тях нямаше нищо ново, със сигурност светът така е започнал. Това, което ги ужасяваше, не беше самото изнасилване, а оргията, опозоряването, предчувствието за кошмарната нощ, петнадесет жени, проснати на леглата или на пода, а мъжете да минават от една на друга, задъхани като прасета, най-лошото от всичко е дали ще изпитам удоволствие, мислеше една от жените. Когато влязоха в коридора, по който се стигаше до стаята, която беше тяхна крайна цел, слепият часовой съобщи, Вече ги чувам, идват. Леглото бариера бързо беше отместено и жените влязоха една по една, Еха, толкова много, възкликна слепият счетоводител, докато броеше с въодушевление, Единадесет, дванадесет, тринадесет, четиринадесет, петнадесет, петнадесет са. Тръгна след последната и пъхна жадните си ръце под полата й, Тая тук вече пее, тая вече е моя, каза. Бяха престанали да проверяват и оценяват предварително физическите дадености на жените. И наистина, щом като и бездруго на всичките им беше съдено да минат през същото, нямаше смисъл да губят време и да охлаждат похотливостта си, като избират по височина и мерят бюстове и ханшове. Вече ги влачеха към леглата, вече ги събличаха грубо, не след дълго се чу обичайният плач, молбите и умоляванията, но отговорите, когато ги имаше, бяха все едни и същи, Ако искаш да ядеш, си отвори краката. И те ги отваряха, на някои им заповядваха да използват устите си, като на онази, която сега клечеше между коленете на шефа на тия злодеи, тя нищо не казваше. Жената на лекаря влезе в стаята, промъкна се бавно между леглата, но дори и тази предпазливост беше излишна, никой нямаше да я чуе, даже ако беше дошла по налъми, а пък ако в цялата тая суматоха някой я докоснеше и разбереше, че е жена, най-лошото, което можеше да й се случи, беше да се присъедини към останалите, дори нямаше да се забележи, в ситуация като тази не е лесно да се направи разлика между петнадесет и шестнадесет.

Леглото на шефа на злодеите продължаваше да е в дъното на стаята, където бяха натрупани кутиите с храна. Леглата до неговото бяха махнати, човекът обичаше да се движи свободно, не искаше да се блъска в съседите си. Щеше лесно да го убие. Докато бавно приближаваше по тясната пътечка, жената на лекаря наблюдаваше движенията на онзи, когото скоро щеше да убие. Гледаше го как от удоволствие накланя глава назад, как сякаш вече й даваше гръкляна си. Бавно, жената на лекаря се приближи, заобиколи леглото и застана зад него. Сляпата продължаваше работата си. Ръката бавно вдигна ножицата, остриетата бяха разтворени, за да проникнат като два кинжала. В този момент, последния, слепият сякаш почувства някакво присъствие, но оргазмът го извади от света на обикновените усещания, отне му рефлексите, Няма да успееш да изпиташ наслада, помисли жената на лекаря и рязко спусна ръката си. Ножицата проникна с всичка сила в гърлото на слепия, завъртайки се около оста си, преодоля хрущялите и мембраните, после продължи стремглаво, докато не бе спряна от шийните прешлени. Викът едва се чу, можеше да е животинският хрип на някой, който еякулира, както вече се беше случило с много други, а може дори и точно това да беше в действителност, защото, докато струя кръв обливаше цялото му лице, в устата на сляпата конвулсивно бе изхвърлен зарядът от сперма. Нейният вик разтревожи слепите, те имаха достатъчно опит с виковете, но този не беше като останалите. Сляпата крещеше, не разбираше какво се е случило, но крещеше, без да знае как, навярно бе извършила каквото си мислеше, да изтръгне пениса му със зъби. Слепите оставяха жените и пипнешком приближаваха, Какво става, защо крещиш така, питаха, но сега върху устата на сляпата бе поставена една ръка, някой прошепна в ухото й, Замълчи, и после усети как леко я дърпат назад, Не казвай нищо, беше женски глас и това я успокои, ако може да се каже такова нещо сред многото вълнения. Слепият счетоводител вървеше най-отпред, той пръв докосна тялото, което беше паднало напряко на леглото, опипа го, Мъртъв е, възкликна след малко. Главата висеше от другата страна на леглото, кръвта все още излизаше на струи, Убили са го, каза. Слепите спряха объркани, не можеха да повярват на чутото, Как така са го убили, кой го е убил, Прерязали са му гърлото, има огромна рана, трябва да е оная курва, която беше с него, трябва да я заловим. Слепите отново тръгнаха, но този път по-бавно, сякаш се страхуваха да не се натъкнат на острието, убило техния водач. Не можеха да видят, че слепият счетоводител бързо преравяше джобовете на умрелия, че намери пистолета и малко найлоново пликче с десетина куршума. Вниманието на всички внезапно бе разсеяно от паниката на жените, които вече бяха станали и искаха да излязат оттук, но тъй като някои бяха изгубили представа къде е вратата на стаята, тръгнаха в обратната посока и се блъснаха в слепите, а пък те сметнаха, че ги нападат и тогава бъркотията от тела достигна кулминацията на делириум. Притихнала в дъното, жената на лекаря чакаше удобен момент да се измъкне. Придържаше сляпата със сила, а с другата ръка държеше ножицата, готова да нанесе първия удар, ако някой мъж се приближи. Засега свободното пространство на онова място я облагодетелстваше, но тя знаеше, че не бива да остава там. Няколко жени най-сетне бяха намерили вратата, други се бореха да се освободят от ръцете, които ги държаха, а една дори се опитваше да удуши врага си и да прибави още един труп към трупа. Слепият със счетоводството извика властно на своите, Спокойно, успокойте се, ей сега ще оправим нещата, и с намерение да направи заповедта си по-убедителна стреля във въздуха. Резултатът беше обратен на онова, което очакваше. Изненадани, че пистолетът вече е в други ръце и следователно имат нов шеф, слепите престанаха да се борят с жените, отказаха се да се опитват да ги подчинят, а един от тях очевидно вече се беше отказал от всичко, тъй като беше удушен. Тъкмо в този момент жената на лекаря реши да тръгне. Като нанасяше удари наляво и надясно, си проправяше път. Сега вече слепите крещяха и се блъскаха, качваха се един върху друг, който имаше очи да види, щеше да разбере, че в сравнение с тази предишната бъркотия беше просто шега. Жената на лекаря не искаше да убива, само искаше да излезе колкото се може по-бързо, а най-вече не искаше да остави зад себе си нито една сляпа. Вероятно този няма да оживее, помисли, когато заби ножицата в нечии гърди. Чу се втори изстрел, Хайде, хайде, казваше жената на лекаря, избутвайки пред себе си слепите жени, на които се натъкваше по пътя си. Помагаше им да станат, повтаряше, Бързо, бързо, сега слепият със счетоводството викаше от дъното на стаята, Хванете ги, не ги оставяйте да избягат, но вече беше твърде късно, вече всичките бяха в коридора, бягаха, препъвайки се, полуоблечени, придържайки парцалите, както можеха. Спряла на входа на стаята, жената на лекаря извика с гняв, Спомнете си как ви казах онзи ден, че няма да забравя лицето му, и занапред си мислете, че и вашите няма да забравя, Ще си платиш, заплаши слепият със счетоводството, ти и твоите приятелки, плюс тъпите мъже, които имате там, Не знаеш коя съм и откъде съм дошла, Ти си от първата стая от другата страна, каза един от онези, които бяха отишли да викат жените, а слепият със счетоводството добави, Гласът не лъже, достатъчно е да произнесеш и една дума близо до мен и си мъртва, Оня каза същото и ето го сега, Но аз не съм сляп като него, като вас, когато вие сте ослепели, аз вече съм познавал всичко на тоя свят, За моята слепота нищо не знаеш, Ти не си сляпа, мен не можеш да ме заблудиш, Може би аз съм най-сляпа от всички, аз убих, и отново ще убия, ако е необходимо, Преди това ще умреш от глад, от днес няма да има храна, дори да дойдете всички и да ни поднесете на тепсия и трите си дупки, с които сте се родили, Всеки ден, в който не се нахраним по ваша вина, ще умира по един от тук намиращите се, щом подаде носа си през тази врата, Няма да успееш, Ще успеем, да, отсега нататък ние ще вземаме храната, вие си яжте това, което имате, Курва, Курвите не са жени и не са мъже, те са курви, вече знаеш колко струват курвите. Побеснял, слепият със счетоводството стреля по посока на вратата. Куршумът прелетя между главите на слепите, без да засегне никого, и се заби в стената на коридора. Не ме уцели, каза жената на лекаря, и внимавай, ако ти свършат мунициите, има и други, които искат да бъдат шефове.

Отдалечи се, направи още няколко уверени крачки, после продължи да се движи покрай стената на коридора, беше на път да припадне, внезапно коленете й се сгънаха и се строполи. Погледът й се замъгли, Ще ослепея, помисли, но веднага разбра, че няма да е и този път, просто сълзите й пречеха да вижда, бяха сълзи, каквито не беше проливала през целия си живот, Убих, каза тихо, исках да убия и убих. Извърна глава по посока на вратата на стаята, ако слепите дойдеха, нямаше да успее да се защити. Коридорът беше пуст. Жените бяха изчезнали, слепите, все още стреснати от изстрелите и още повече от труповете на техни хора, не смееха да излязат. Малко по малко силите й се връщаха. Сълзите продължаваха да текат, но по-бавно, по-спокойно, като пред нещо непоправимо. Стана с усилие. По ръцете и по дрехите й имаше кръв, а изтощеното й тяло внезапно извести, че вече е стара, Стара и убийца, помисли, но знаеше, че ако е необходимо, отново би убила, А кога е необходимо да се убива, се запита сама себе си, докато вървеше към атриума, и си отговори сама на себе си, Когато вече е мъртво това, което още е живо. Поклати глава, помисли, А това какво ще рече, думи, думи и нищо повече. Продължаваше да е сама. Приближи се до вратата, която водеше към вътрешното заграждение. Между решетките на портала смътно различи силуета на войника, който беше на пост, Все още има хора навън, зрящи хора. Шум от стъпки зад гърба й я накара да потрепери, Те са, помисли, и рязко се обърна с ножицата в готовност. Беше съпругът й. Жените от втората стая бяха дошли, крещейки, че една жена е пронизала шефа на злодеите, че е имало изстрели, лекарят не попита коя е била жената, можеше да е само неговата, беше казала на кривогледото момченце, че после ще му разкаже останалата част от приключението, но сега след като навярно и тя е мъртва, Тук съм, каза тя и отиде при него, и го прегърна, без да забележи, че го цапа с кръв, или може би забеляза, нямаше значение, до днес бяха споделяли всичко. Какво стана, попита лекарят, казаха, че е бил убит един мъж, Да, аз го убих, Защо, Някой трябваше да го направи, а нямаше кой друг, И сега, Сега сме свободни, те знаят какво ги чака, ако се опитат отново да се възползват от нас, Ще има разправа, война, Слепите винаги са във война, Ще убиеш ли отново, Ако се налага, вече няма как да избягна тая слепота, Ами храната, Ние ще я вземаме, съмнявам се да се осмелят да дойдат дотук, поне през следващите няколко дни ще се страхуват да не им се случи същото, някоя ножица да им прониже гърлото, Не успяхме да окажем съпротива като хората, когато се появиха с първите си изисквания, Не успяхме, страхувахме се, а страхът невинаги е добър съветник, а сега да вървим, ще е добре за по-сигурно да барикадираме вратите на стаите, като наредим няколко легла едно върху друго, както правят те, ако на някого от нас му се наложи да спи на пода, добре, по-скоро това, отколкото да умрем от глад.

През следващите дни се питаха дали наистина няма точно това да им се случи. Отначало не се изненадаха, пропуски при доставката на храната винаги беше имало, слепите злодеи имаха право, като казваха, че военните понякога закъсняват, и веднага се възползваха от тази причина, като я изопачаваха, твърдейки с шеговит тон, че затова нямат друг избор, освен да наложат ограничения, тъй като такива са тежките задължения на управляващите. На третия ден, когато вече не можеше да се намери по стаите нито коричка, нито дори трошичка, жената на лекаря, с още няколко човека излезе във вътрешното заграждение и попита, Хей, какво е това закъснение, какво става с храната, вече от два дни не сме яли. Сержантът, друг, не онзи предишният, дойде при оградата, за да каже, че армията не носи отговорност за това, там не се отнема хляба от устата на хората, понеже военната чест никога не би го позволила, а щом няма храна, то е, защото няма храна, а вие да не сте посмели да направите и крачка, първият, който тръгне напред, вече знае какво го чака, заповедите не са се променили. Така заплашени, влязоха вътре и си поговориха с останалите, Ами сега, какво ще правим, ако не ни донесат храна, Може пък утре да ни донесат, Или вдругиден, Или когато вече няма да можем да мръднем, Би трябвало да излезем, Няма да можем да стигнем даже и до портала, Ако можехме да виждаме, Ако виждахме, нямаше да са ни затворили в този ад, Какъв ли е животът навън, Може пък ония типове да не ни откажат да ни дадат храна, ако ги помолим, в края на краищата, щом няма за нас, и за тях няма да има, Тъкмо затова няма да ни дадат храната, която имат, А преди тя да е свършила, ние ще сме умрели от глад, Какво можем да направим в такъв случай. Бяха седнали на земята, под жълтеникавата светлина на единствената лампа в атриума, горе-долу образуваха кръг, лекарят и жената на лекаря, също и възрастният с черната превръзка се намираха сред други мъже и жени, по двама-трима от всяка стая, както от лявото, така и от дясното крило. Бидейки такъв, какъвто е този свят на слепи хора, се случи онова, което винаги трябва да се случи, един от мъжете каза, Аз знам, че нямаше да се намираме в подобна ситуация, ако не бяха убили шефа им, какво толкова, ако два пъти в месеца жените ходят там да им дават онова, с което природата ги е дарила, питам аз. Някои сметнаха това подмятане за забавно, други прикриха смеха си, а на нечий протестиращ глас стомахът му попречи да продума. Същият човек настоя, Кой ли е храбрецът с подвига, бих искал да разбера. Намиращите се там жени веднага се заклеха, че не е била никоя от тях, Трябва да поемем справедливостта в наши ръце и да я предадем за наказание, Стига да узнаем коя е, Бихме им казали, че ето го човека, когото търсите, а сега ни дайте да ядем, Стига да узнаем кой е. Жената на лекаря сведе глава, помисли, Имат право, ако някой тук умре от глад, вината ще е моя, но после, давайки глас на надигащия се отвътре гняв, който не й позволяваше да поеме вината, Но нека умрат първо те, за да платя с вината си за тяхната вина. После помисли, като вдигна очи, Ако сега им кажа, че аз съм го убила, биха ме предали със съзнанието, че ме предават на сигурна смърт. Дали заради глада, или защото мисълта внезапно я изкуши като бездна, умът й се помрачи от нещо като замайване, тялото й тръгна напред, устата й се отвори, за да проговори, но точно в този момент някой я сграбчи и я стисна за ръката, беше възрастният с черната превръзка, който каза, Бих убил със собствените си ръце оня, който сам се предаде, Защо, попитаха от обкръжението, Защото, ако срамът все още значи нещо в тоя ад, в който са ни поставили да живеем и който ние сме превърнали в ад на ада, то е благодарение на този човек, който е имал куража да отиде и да убие хиената в бърлогата й, Да, но срамът няма да ни напълни паниците, Който и да си, сигурен ли си в това, което казваш, винаги е имало хора, които са си пълнили търбусите с липсата на срам, но ние, които вече нямаме нищо освен тази последна и незаслужена гордост, поне да бъдем способни да се борим за онова, което по право ни принадлежи, Какво искаш да кажеш с това, Че започвайки с изпращането на жените и хранейки се за тяхна сметка като дребни квартални сутеньори, сега е моментът да се пратят мъжете, ако все още има такива тук, Обясни ни, но първо кажи откъде си, От първата стая в дясното крило, Говори, Много просто, ще отидем да си вземем храна със собствените си ръце, Те имат оръжия, Доколкото е известно, имат само един пистолет, а патроните няма да траят вечно, Но от онези, които имат, ще умрат някои от нас, Други са умирали и за по-малко, Не съм съгласен да умра, а останалите да се възползват от това, А дали също така си готов да не ядеш, ако някой умре, за да ядеш ти, попита саркастично възрастният с черната превръзка, а другият не му отговори.

На вратата, която водеше към стаите от дясното крило, се появи една жена, която беше слушала скрита. Беше онази, чието лице бе обляно от кръв, онази, в чиято уста беше еякулирал убитият, онази, в чието ухо жената на лекаря беше казала, Замълчи, а сега същата тази жена си мисли, Оттук откъдето се намирам, седнала сред тези хора, не мога да ти кажа да замълчиш, да не ме издаваш, но ти със сигурност разпознаваш гласа ми, невъзможно е да си го забравила, ръката ми беше върху твоята уста, тялото ти беше притиснато от моето и аз ти казах, замълчи, сега дойде моментът да разбера наистина кого съм спасила, да узная коя си, затова ще говоря, затова ще кажа нещата високо и ясно, за да можеш да ме обвиниш, ако такава е твоята съдба и моята съдба, сега ще го кажа, Няма да отидат само мъжете, ще отидат и жените, ще се върнем на мястото, където ни унижиха, за да може от унижението да не остане нищо, за да можем да се освободим от него също както изплюхме онова, което изстреляха в устите ни. Каза го и зачака, докато жената не проговори, Където отидеш ти, там ще отида и аз, това каза. Възрастният с черната превръзка се усмихна, приличаше на щастлива усмивка, може би наистина беше такава, но не е сега моментът да го попитаме, по-интересно е да обърнем внимание на учуденото изражение на останалите слепи, сякаш нещо беше минало над главите им, птиче, облак, първата плаха светлина. Лекарят хвана ръката на жена си, после попита, Има ли тук все още такива, които мислят да открият кой е убил оня, или сме съгласни, че ръката, която е прерязала гърлото му, е ръката на всички ни, по-точно, ръката на всеки един от нас. Никой не отговори. Жената на лекаря каза, Да им дадем още един срок, да почакаме до утре сутрин, ако войниците не ни донесат храна, ще нападнем. Станаха, разделиха се, едни тръгнаха надясно, други наляво, не бяха проявили предвидливост и не бяха помислили, че някой сляп от стаята на злодеите можеше да е там и да подслушва, за щастие дяволът невинаги дебне зад вратата, тая приказка дойде съвсем на място. Съвсем неуместно се включи високоговорителят, в последно време някой път говореше, друг път не, но винаги по едно и също време, както беше обещал, със сигурност имаше в предавателя часовников механизъм, който в точния момент включваше записа, причината, поради която понякога пропускаше да се включи, ние няма да я узнаем, това са неща от външния свят, при всички положения доста сериозни неща, тъй като в резултат на тях се обърка календарът, така нареченото броене на дните, което някои слепи, маниаци по природа или любители на реда, вид умерена форма на манията, се бяха опитали да водят стриктно, като правеха възелчета на едно въженце, правеха го онези, които не вярваха на паметта си, подобно на онези, които си водят дневник. Този час беше ненавременен, навярно механизмът се беше повредил, някое счупено реле, някоя разкачена спойка, дано само записът да не се връща до безкрайност в началото, само това ни липсваше, не само слепи, ами и луди. По коридорите и в стаите властният глас се носеше като последно и ненужно предупреждение, Правителството съжалява, че е било принудено енергично да направи онова, което смята за свое право и за свой дълг, да защити с всички възможни средства народа в кризата, пред която сме изправени, когато е налице внезапна епидемия от слепота, наречена произволно бялата болест, и би желало да може да разчита на гражданското чувство и на сътрудничеството на всички хора, за да се спре разпространяването на заразата, тъй като се предполага, че става дума за зараза, а не просто за серия от съвпадения, необясними за момента. Решението да съберем на едно място засегнатите и на друго, близко място, макар и отделено, хората, с които са имали някакъв контакт, не е взето без сериозно обмисляне. Правителството е съвсем наясно с отговорността, която носи, и очаква онези, към които е отправено това съобщение, също да поемат, като съвестни граждани, полагащите им се отговорности, мислейки, че изолацията, в която сега се намират, ще е над всичко лично и ще е акт на солидарност към останалата част от нацията. След всичко казано молим за вашето внимание, за да чуете инструкциите, които следват, първо, лампите трябва винаги да светят, всеки опит за манипулиране на ключовете е безсмислен, не работят, второ, да напуснете сградата без позволение е равнозначно на незабавна смърт, трето, във всяка стая има телефон, който може да използвате единствено за да искате да ви доставят отвън продукти за хигиена и препарати за почистване, четвърто, интернираните ще перат на ръка своите дрехи, пето, препоръчва се всяка стая да си избере отговорник, става дума за препоръка, а не за заповед, интернираните ще се организират, както сметнат за добре, стига да изпълняват предходните заповеди и също и тези, които сега ще продължим да изреждаме, шесто, три пъти на ден на входа отляво и отдясно ще бъдат оставяни кутии с храна, те са предвидени за пациентите и за заподозрените в заразяване, седмо, всички остатъци трябва да бъдат изгорени, като за остатъци се смятат както излишъците от храна, така и кутиите, чиниите и приборите, които са произведени от горими материали, осмо, изгарянето трябва да се извършва във вътрешните дворове на сградата или околовръст, девето, интернираните носят отговорност за отрицателните последствия от това изгаряне, десето, в случай на пожар, бил той неволен или умишлен, пожарникарите няма да се намесят, единадесето, интернираните не бива да разчитат на никаква намеса отвън, ако се разболеят или ако има случаи на размирици и насилие, дванадесето, в случай на смърт поради каквато и да била причина интернираните ще погребат труповете в ограденото пространство без никакви формалности, тринадесето, комуникацията между крилото на слепите и това на заподозрените в заразяване ще се осъществява през централния корпус на сградата, там откъдето влязохте, четиринадесето, заподозрените в заразяване, които ослепеят, незабавно трябва да преминат в крилото на слепите, петнадесето, това съобщение ще се повтаря всеки ден, в същия час, за сведение на новопостъпилите. Правителството, в този момент светлините угаснаха и високоговорителят млъкна. Един от слепите безучастно направи възел на въженцето в ръцете си, после се опита да преброи възлите, дните, но се отказа, на места имаше възли върху възли, слепи, така да се каже. Жената на лекаря каза на мъжа си, Светлините угаснаха, Някоя крушка е изгоряла, няма нищо странно, след като светиха в продължение на толкова много дни, Угаснаха всичките, проблемът е външен, Сега и ти ослепя, Ще изчакам да изгрее слънцето. Излезе от стаята, прекоси атриума и погледна навън. Тази част от града тънеше в мрак, прожекторът на военните също беше угаснал, навярно го бяха включили в мрежата и сега, очевидно, нямаше ток.

На другия ден, едни по-рано, други по-късно, тъй като слънцето не изгрява по едно и също време за всички слепи, много често зависи от настройката на слуха на всеки един, на външните стълби на сградата започнаха да се събират мъже и жени, дошли от различните стаи, като изключим, то се знае, тази на злодеите, които по това време навярно вече закусваха. Чакаха звука от отварянето на портала, острото скърцане на пантите, които трябваше да бъдат смазани и които предизвестяваха идването на храната, после гласа на дежурния сержант, Не мърдайте оттам, никой да не се приближава, провлечените стъпки на войниците, глухото поставяне на кутиите на земята, бързото изтегляне, отново скърцането на портала, най-накрая позволението, Вече може да дойдете. Чакаха, докато утрото премина в пладне. Никой, дори жената на лекаря, не искаше да попита за храната. Докато не зададат въпроса, няма да чуят отговора не, от който толкова се бояха, а докато него го няма, щяха да продължават да се надяват да чуят следните думи, Идва, вече идва, спокойно, потърпете гладни още малко. Някои, колкото и да искаха, не можаха да издържат, сякаш внезапно бяха заспали, припаднаха на място, помогна им жената на лекаря, изглеждаше невероятно как тази жена успява да забелязва всичко, което става, навярно беше надарена с шесто чувство, с някакъв вид зрение без очи, благодарение на това бедните нещастници не останаха там да се изпържат на слънцето, веднага ги отнесоха вътре и с течение на времето, с помощта на вода и пошляпвания по лицето накрая се свестиха от припадъка. Но беше излишно да се разчита на тях за войната, нямаше да могат дори и с котка по петите, много стар португалски израз, при който са забравили да обяснят поради каква необикновена причина е по-лесно по петите ти да върви котка, а не котарак. Най-накрая възрастният с черната превръзка каза, Храната не дойде, храната няма да дойде, да вървим за храна. Станаха, Бог знае как, и се събраха в най-отдалечената от крепостта на злодеите стая, проявеното неблагоразумие онзи ден беше достатъчно. Оттам пратиха подслушвачи в другото крило, логично беше слепите, живеещи там, да познават по-добре мястото, При първото подозрително движение, елате да ни предупредите. Жената на лекаря отиде с тях и донесе обезсърчаваща информация, Барикадирали са входа с четири легла едно върху друго, Откъде знаеш, че са четири, попита някой, Не беше трудно, напипах ги, Не те ли забелязаха, Не мисля, Какво ще правим, Ще отидем там, отново каза възрастният с черната превръзка, Ще направим каквото бяхме решили, или това, или ще се окажем осъдени на бавна смърт, Някои ще умрат по-бързо, ако отидем, каза първият ослепял, Оня, който ще умре, вече е мъртъв, но не го знае, Откакто сме се родили, сме наясно, че ще умрем, Затова в известен смисъл, сякаш сме се родили мъртви, Я стига толкова безполезни разговори, каза момичето с тъмните очила, аз самичка не мога да отида там, но ако сега започнем да се отмятаме от казаното, ще си легна в леглото и ще се оставя да умра, Ще умре само оня, чиито дни са преброени, никой друг, каза лекарят, и извисявайки глас, попита, Който е решен да отиде, да вдигне ръка, това се случва на хората, които не са помислили два пъти, преди да отворят устата си и да заговорят, за какво трябваше да ги моли да вдигат ръце, след като там нямаше никой, който да ги преброи, така смятаха повечето, и после да каже, Тринадесет сме, а в такъв случай със сигурност щеше да започне нова дискусия, за да се изясни нещо, което според логиката би било по-правилно, дали да се помоли някой да се кандидатира като допълнителен доброволец, за да развали фаталното число, като увеличи бройката, или да се избегне, като се намали, изваждайки чрез теглене на жребий оня, който трябваше да се освободи. Някои бяха вдигнали ръка не особено убедени, с жест, в който се криеше колебание и съмнение, било заради осъзнатата опасност, на която щяха да се изложат, било защото разбираха колко абсурдно е нареждането. Лекарят се засмя, Каква глупост, да ви моля да вдигнете ръка, ще действаме по различен начин, онези, които не могат или не искат да отидат, да се дръпнат, другите да останат, за да се разберем какво ще правим. Имаше раздвижване, стъпки, шепот, въздишки, лека-полека слабите и страхливите излязоха, идеята на лекаря беше блестяща и същевременно благородна, така щеше да е по-лесно да се разбере кой е бил и си е тръгнал. Жената на лекаря преброи останалите, бяха седемнадесет заедно с нея и мъжа й. От първата стая от дясната страна бяха възрастният с черната превръзка, помощник-фармацевтът и момичето с тъмните очила, от другите стаи всички доброволци бяха мъже с изключение на онази жена, която каза, Където отидеш ти, там ще отида и аз, тя също беше тук. Наредиха се на пътеката, лекарят ги преброи, Седемнадесет, седемнадесет сме, Малко сме, каза помощник-фармацевтът, така няма да успеем, Фронтът за атака, ако мога да използвам този израз, който повече прилича на военен, трябва да е тесен, каза възрастният с черната превръзка, очаква ни ширината на една врата, смятам, че само бихме усложнили нещата, ако сме повече, Биха стреляли в тълпата, съгласи се някой, и май всички останаха доволни, че в крайна сметка са малко.

Бойното снаряжение беше познатото ни, измъкнати от леглата железа, които служеха както за лостове, така и за копия, според това дали ставаше дума в битка да влязат пешаците или войските за нападение. Възрастният с черната превръзка, който очевидно в младостта си беше изкарал някои уроци по тактика, се сети, че ще е подходящо да стоят винаги заедно и обърнати в една посока, тъй като това щеше да е единственият начин да не се атакуват едни други. Също трябваше да нападнат при абсолютна тишина, за да може нападението им да бъде изненадващо, Да се събуем, каза, После ще ни е трудно да намерим обувките си, каза някой, а друг изкоментира, Обувките, които останат, ще са обувки на покойник, с тая разлика, че сега поне ще има кой да ги използва. Що за приказки са това за обувките на покойника, Поговорка е, да чакаш обувки от покойник е означавало да очакваш едно нищо, Защо, Защото обувките, с които погребвали умрелите, се правели от картон, със сигурност са им били достатъчни, душите нямат крака, доколкото е известно, Още нещо, прекъсна го възрастният с черната превръзка, шестима от нас, шестимата най-смели, когато стигнем там, ще трябва с все сила да бутнат леглата навътре, за да можем да влезем всички, Но при това положение ще трябва да пуснем железата, Не мисля, че ще е необходимо, дори може да са от полза, ако се обърнат вертикално. Направи една пауза и после каза с мрачна нотка в гласа, Най-важното е да не се разделяме, ако се разделим, ще има умрели мъже, И жени, каза момичето с тъмните очила, не забравяй жените, И ти ли ще дойдеш, попита възрастният с черната превръзка, бих предпочел да не идваш, Защо, може ли да узнаем, Много си млада, Тук вътре възрастта не е от значение, нито пък полът, следователно не забравяй и жените, Няма, няма да ги забравя, гласът, с който възрастният с черната превръзка изрече тези думи, сякаш принадлежеше към друг диалог, следващите вече бяха на място, Тъкмо обратното, някоя от вас да можеше да вижда онова, което ние не виждаме, да ни поведе по правилния път, да насочва върховете на нашите железа към гърлата на злодеите, така уверено, както го е направила онази жена, Това е прекалено, един път не означава всеки път, освен това, кой ни е казал, че онази жена не е умряла там, поне няма никакви сведения за нея, напомни жената на лекаря, Жените се прераждат една в друга, почтените се прераждат в леки жени, леките се прераждат в почтени, каза момичето с тъмните очила. След това имаше дълго мълчание, за жените всичко беше казано, мъжете трябваше да намерят думи, но те предварително знаеха, че ще са неспособни да ги намерят.

Излязоха в колона, шестимата най-силни вървяха напред, както се бяха разбрали, сред тях бяха лекарят и помощник-фармацевтът, после идваха и останалите, всеки въоръжен с желязото от леглото си, мръсни и парцаливи четници с копия. Докато прекосяваха атриума, един от тях изпусна желязото си и то издрънча върху плочите като картечен откос, ако злодеите са чули шума и са разбрали какво правим, сме загубени. Без да предупреди когото и да било, дори и мъжа си, жената на лекаря хукна напред, огледа коридора, после бавно, движейки се плътно до стената, се приближи до входа на стаята и се ослуша, гласовете вътре не звучаха обезпокоени. Бързо донесе информацията и отново поеха напред. Въпреки мълчанието и бавното придвижване на отряда обитателите на двете стаи, които се намираха преди бастиона на злодеите, знаейки какво предстои, идваха при вратите, за да чуят по-добре надвисналата тревога от битката, а някои от тях, по-нервни и възбудени от миризмата на барута, който щеше да пламне, в последния момент решиха да се присъединят към групата, малцина се върнаха обратно, за да се въоръжат, вече не бяха седемнадесет, бяха поне двойно повече, но подкреплението със сигурност нямаше да допадне на възрастния с черната превръзка, който не разбра, че вече командва два отряда вместо само един. През малкото прозорци, които гледаха към вътрешния двор, проникваше последната светлина, сивкава, мъртвешка светлина, която бавно гаснеше и пропадаше в дълбокия черен кладенец, който щеше да бъде нощта. Оставяйки настрана непреодолимата тъга, причинена от слепотата, от която необяснимо продължаваха да страдат, слепите, поне това печелеха, бяха неподвластни на потискащите меланхолии, причинени от тази и други подобни атмосферни промени, доказано отговорни за множество актове на отчаяние в миналото, когато хората все още имаха очи, за да гледат с тях. Когато стигнаха вратата на прокълнатата стая, тъмнината вече беше такава, че жената на лекаря не успя да види, че леглата, които представляваха бариерата, не са четири, а осем, бяха удвоени междувременно, точно както и броят на атакуващите, което обаче щеше да има лоши скорошни последици за тях, както не след дълго се доказа. Гласът на възрастния с черната превръзка извика, Сега, беше заповед, но май не се сети за класическото В атака, или пък се беше сетил, но му се беше сторило смешно да се отнесе толкова по военному към една бариера от четири мръсни легла, пълни с бълхи и дървеници, с дюшеци, прогнили от пот и урина, с одеяла като парцали, вече не и сиви, а във всички възможни цветове, с които може да се облече отвращението, всичко това жената на лекаря го знаеше отпреди, не можеше да го види сега, след като дори не разбра, че барикадата е двойно по-голяма. Слепите напредваха като архангели, обградени от собственото си сияние, блъснаха преградата с вдигнати железа, както ги бяха научили, но леглата не помръднаха, със сигурност силите на тези силни бяха малко повече от тези на слабите, които идваха отзад и вече едва държаха копията си, като някой, който е влачил кръста на плещите си и сега трябва да изчака да го качат на него. Тишината се стопи, хората отвън викаха, отвътре също започнаха да викат, може би никой досега не го е забелязал, че виковете на слепите са абсолютно ужасни, сякаш викат, без да знаят защо, искаме да им кажем да млъкнат, а започваме и ние да викаме след тях, само дето още не сме слепи, но и този ден ще дойде. Такова беше положението, едните викаха, защото нападаха, другите викаха, защото се отбраняваха, когато онези отвън се отчаяха, че не са успели да поместят леглата, все пак оставиха железата на земята и всички заедно, поне тези, които успяха да се пъхнат в празното пространство на вратата, и другите, непобралите се там, които ги подсилваха отзад, започнаха да бутат, да бутат, и вече изглеждаше, че ще постигнат победа, леглата мъничко бяха помръднали, когато внезапно, без предварително предупреждение или заплаха, се чуха три изстрела, беше слепият със счетоводството, който стреляше ниско. Двама от нападателите паднаха ранени, другите бързо се отдръпнаха, блъскайки се, но се препъваха в железата и падаха, стените на коридора като луди умножаваха виковете, в другите стаи също викаха. Мракът беше почти пълен, не можеше да се разбере кой е застигнат от куршумите, разбира се, че можеше да се попита отдалече, Вие кои сте, но не изглеждаше подходящо, към ранените трябва да се отнасяме с уважение и внимание, да се приближим нежно, да сложим ръка на челото им, освен ако куршумът не е попаднал там по нещастно стечение на обстоятелствата, после тихо да ги попитаме как се чувстват, да им кажем, че няма страшно, че вече идват санитарите, накрая да им дадем вода, но само ако не са ранени в корема, както изрично е посочено в наръчника за първа помощ. Какво ще правим сега, попита жената на лекаря, там има двама паднали на земята. Никой не я запита откъде знае, че са двама, в края на краищата изстрелите бяха три, без да броим ефекта от рикошетите, ако е имало такива. Трябва да ги вземем, каза лекарят, Рискът е голям, отбеляза легнал възрастният с черната превръзка, който видя как неговата тактика за нападение се беше провалила, ако усетят, че има хора, отново ще стрелят, направи пауза и добави с въздишка, Но трябва да отидем, що се отнася до мен, аз съм готов, Аз също ще отида, каза жената на лекаря, опасността ще е по-малка, ако се приближим по корем, просто трябва бързо да ги намерим, преди онези отвътре да са успели да реагират, Аз също ще отида, каза жената, която предния ден беше заявила, Където отидеш ти, там ще отида и аз, от толкова присъстващи никой не се сети да каже, че ще е много лесно да се установи кои са ранените, трябваше само всички да кажат, Аз ще отида, Аз няма да отида, а онези, които си затраят, ще са те.

Та четиримата доброволци запълзяха, двете жени по средата и по един мъж от двете страни, така се получи, не го направиха от мъжка любезност, нито от кавалерски инстинкт за защита на дамата, истината е, че всичко би зависело от ъгъла на изстрела, ако слепият със счетоводството стреля отново. В крайна сметка може пък и нищо да не се случи, на възрастния с черната превръзка му беше хрумнало нещо, преди да тръгнат, беше по-добро от предишните му идеи, а именно, другарите им тук да започнат да говорят високо, дори да викат, още повече че си имат причини за това, та по този начин да прикрият неизбежния звук от отиването и връщането и също от онова, което междувременно може да се случи, Бог знае какво. За няколко минути спасителите стигнаха до целта си, разбраха още преди да докоснат телата, кръвта, върху която се влачеха, беше като пратеник, който сякаш беше дошъл да им каже Аз бях животът, зад мен вече няма нищо, Господи, помисли жената на лекаря, колко кръв, и беше вярно, цяла локва, ръцете и дрехите залепваха за пода, сякаш дъските и плочите бяха покрити с клей. Жената на лекаря се надигна на лакти и продължи да напредва, другите бяха направили същото. Протегнаха се и най-накрая стигнаха телата. Другарите им отзад продължаваха да вдигат шум колкото можеха, сега приличаха на оплаквачки в транс. Ръцете на жената на лекаря и на възрастния с черната превръзка се приковаха към глезените на единия паднал, от своя страна лекарят и другата жена бяха сграбчили ръката и единия крак на другия, сега оставаше да ги издърпат и бързо да се махнат от линията на огъня. Не беше лесно, за това трябваше малко да се понадигнат, да застанат на четири крака, което беше единственият начин да успеят да използват ефикасно малкото си останали сили. Куршумът полетя, но този път не застигна никого. Обзелият ги страх не ги накара да избягат, напротив, даде им необходимата енергия, която липсваше. Миг след това вече бяха на сигурно място, бяха се приближили максимално до стената от страната на вратата на стаята, само някой много кос изстрел можеше да ги застигне, но беше съмнително слепият със счетоводството да е експерт в областта на балистиката, дори и най-елементарната. Опитаха се да вдигнат телата, но се отказаха. Не можеха да направят нищо повече от това да ги влачат, с тях идваше и изтеклата кръв, вече беше по-суха и само се размазваше, но имаше и друга кръв, прясна, която продължаваше да тече от раните. Кои са, попитаха онези, които чакаха, Как може да се разбере, като не виждаме, каза възрастният с черната превръзка, Не бива да оставаме тук, каза някой, ако те решат да ни нападнат, ще имаме много повече от двама ранени, Или умрели, каза лекарят, поне аз не усещам пулса им. Повлякоха телата през коридора, бяха като войска в отстъпление, когато стигнаха до атриума, спряха, човек би казал, че там са решили да си направят лагер, но истината е друга, силите им окончателно се изчерпаха, Оставам тук, не мога повече. Време е да се признае, че би било изненадващо, ако слепите злодеи, които преди бяха толкова деспотични и агресивни, толкова безскрупулно и с удоволствие брутални, сега не направят нищо повече от това да се защитават, издигайки барикади и стреляйки отвътре напосоки, сякаш се страхуваха да излязат в битка на бойното поле, лице в лице, очи в очи. Като всички неща в живота, и това си има своето обяснение, а то е, че след трагичната смърт на първия шеф в стаята отслабнаха дисциплината и чувството за подчинение, голямата грешка на слепия със счетоводството беше да си помисли, че е достатъчно да се домогне до пистолета, за да прибере заедно с него и властта в джоба си, но в резултат се случи тъкмо обратното, всеки път когато с изстрела излизаше искра от затвора на пистолета, или с други думи, с всеки изстрелян куршум губеше частица от властта си, предстои ни да видим какво ще се случи, когато мунициите свършат окончателно. Така както дрехите не правят монаха, така и скиптърът не прави краля, тази истина не бива да се забравя. И ако е сигурно, че в момента слепият със счетоводството е хванал кралския скиптър, то ни се иска да добавим също, че кралят, макар и мъртъв, макар и погребан в собствената си стая, и то недобре, само на три педи под земята, продължава да се помни, поне по миризмата се усеща изключително силно неговото присъствие. Междувременно изгря луната. През вратата на атриума към външната ограда прониква мътна светлина, която постепенно се усилва, телата са на пода, две от тях са умрели, останалите още са живи, постепенно придобиват форми, очертания, характерни черти и белези, цялата тежест на ужас без име, тогава жената на лекаря разбра, че вече няма никакъв смисъл, ако изобщо някога е имало, да продължава да се преструва, че е сляпа, вижда се, че тук никой не може да се спаси, и слепотата е такава, да се живее в свят, където е свършила надеждата. Следователно можеше да им каже кои са умрелите, този е помощник-фармацевтът, а другият е онзи, който каза, че слепите ще стрелят в тълпата, и двамата имаха право в известен смисъл, и няма нужда да ме питате откъде знам кои са, отговорът е прост, Аз виждам. Някои от присъстващите вече знаеха, но си бяха затраяли, други от известно време го подозираха и сега подозренията им се затвърждаваха, неочаквана беше апатията на останалите, и все пак, ако се замислим по-добре, може би не бива да се учудваме, при други обстоятелства признанието би било повод за огромно вълнение, за безкрайна изненада, какъв късмет си извадила, как си успяла да се измъкнеш от всеобщата беда, как се казват капките, които си слагаш в очите, дай ми адреса на твоя лекар, помогни ми да изляза от този затвор, в момента вече беше все едно, в смъртта слепотата е еднаква за всички. Но не биваше да стоят там, абсолютно незащитени, дори железата от леглата бяха оставили, а юмруците не служеха за нищо. Ръководени от жената на лекаря, извлякоха труповете на външната стълбищна площадка и ги оставиха там под лунната светлина, под млечната бледност на небесното тяло, бели отвън, черни отвътре. Да се върнем в стаите, каза възрастният с черната превръзка, по-късно ще видим какво можем да организираме. Каза го и думите му бяха толкова смахнати, че никой не им обърна внимание. Не се разделиха на първоначалните групи, по пътя се намериха и разпознаха, едните тръгнаха към лявото крило, други към дясното. Бяха дошли заедно дотук жената на лекаря и онази, която беше казала Където отидеш ти, там ще отида и аз, но сега в главата й се въртеше друга идея, точно обратната, ала не искаше да говори за нея, клетвите невинаги се изпълняват, веднъж поради слабост, друг път заради някоя по-висша сила, която не сме взели под внимание.

Мина един час, луната се качи нависоко, а от глад и страх никой в стаите не спи. Но тези не са единствените причини. С две думи, заради възбудата от скорошната битка, макар и така катастрофално изгубена, или заради нещо неопределено, което витае във въздуха, слепите са неспокойни. Никой не се осмелява да излезе в коридора, но вътрешността на всяка стая е като кошер, в който има само търтеи, бръмчащи твари, както е известно, които не си падат по реда и методите, няма регистриран нито един случай в живота си да са се тревожили дори и мъничко за бъдещето, въпреки че що се отнася до слепите, нещастни хора, би било несправедливо да ги обвиняваме в използвачество и паразитизъм, използвачи за някоя троха хляб и паразити за чаша освежаваща напитка, така ли, трябва да внимаваме със сравненията, за да не се окажат повърхностни. Обаче няма правило, което да си няма изключение, тук също не липсваше в лицето на една жена, която щом влезе в стаята, втората от дясната страна, започна да тършува из парцалите си, докато не откри малък предмет, който стисна в шепа, сякаш искаше да го скрие от погледа на другите, старите навици трудно се забравят, дори когато идва моментът да смятаме, че изцяло са изчезнали. Тук, където трябваше да е един за всички и всички за един, успяхме да видим как силните с жестокост отнеха хляба от устата на слабите, и сега тази жена, спомняйки си, че е донесла запалка в ръчната си чанта, ако в суматохата не я беше загубила, се впусна стремглаво да я търси и после ревниво я скри, сякаш от това зависеше собственото й оцеляване, не мисли, че някой от другарите й по неволя може да има изостанала последна цигара, която не може да изпуши, защото няма необходимото огънче. А вече нямаше и за кога да го поиска. Жената излезе, без да пророни и дума, нито сбогом, нито доскоро, върви през пустия коридор, минава покрай вратата на първата стая, прекосява атриума, луната, която се спускаше надолу, беше очертала и нарисувала кладенец с мляко върху плочите на земята, сега жената вече е в другото крило, отново коридор, целта й е в дъното, върви по права линия, няма кого да заблуждава. Освен това чува гласове, които я зоват, това е метафоричен начин да се изразим, онова, което чува, е радостната врява на злодеите в последната стая, празнуват победата си в битката, като хубаво си хапват и пийват, нека оставим нарочното преувеличение и да не забравяме, че всичко в живота е относително, просто ядат и пият каквото има, да живее старото, останалите много биха искали да го хапнат и те, но между тях и яденето има барикада от осем легла и зареден пистолет. Жената е на колене при входа на стаята, точно до леглата, бавно дърпа завивките навън, после става, прави същото на горното легло, после на третото, до четвъртото не й стига ръката, няма значение, фитилите са подготвени, сега само трябва да ги запали. Все още помни как трябва да настрои запалката, за да направи дълъг пламък, готово, малък кинжал от светлина, трепти като връх на ножица. Започва от горното легло, пламъкът усърдно близва замърсените тъкани, най-накрая поема, сега средното легло, сега долното легло, жената усети миризмата на собствената си опърлена коса, трябва да внимава, тя трябва да запали кладата, а не да изгори там, чува виковете на злодеите вътре, в този миг си помисли, Ами ако имат вода, ако успеят да го загасят, отчаяна се пъхна под най-долното легло, прекара запалката по дължината на дюшека, тук, там, тогава внезапно пламъците се умножиха, превърнаха се в едничка пламтяща завеса, все пак върху тях беше лисната вода, която поля жената, ала напразно, сега вече собственото й тяло подхранваше огъня в кладата. Да видим какво става вътре, никой не би рискувал да влезе, но въображението все за нещо ще ни послужи, огънят скача яростно от легло на легло, иска да обхване всичките едновременно и успява, злодеите изразходваха напосоки всичката вода, с която все още разполагаха, сега се опитват да достигнат прозорците, едвам пазейки равновесие, се качват на таблите на леглата, до които огънят все още не е достигнал, но внезапно огънят вече е там, те се сриват, падат и огънят е там, от горещината стъклата започват да се чупят, да се пръскат, свежият въздух нахлува със свистене и пожарът се разгаря още повече, о, да, не са забравени, виковете на гняв и ужас, воят от болка и агония, така се отдава почит, отбележете, във всеки случай те все повече намаляват, жената със запалката например, отдавна е млъкнала.

По това време останалите слепи вече ужасени бягат към задимените коридори, Пожар, пожар, викат, и тук нагледно може да се наблюдава колко зле са измислени и организирани тези сгради за много хора, приюти, болници, лудници, да обърнем внимание на всяко от леглата, които сами по себе си, с тая арматура от заострени железа, могат да се превърнат в смъртоносен капан, вижте и ужасяващите последици от това, че има само една врата в стаите, които са предвидени за четиридесет души, извън спящите по пода, ако огънят стигне първо там и им запуши изхода, никой няма да се спаси. За щастие, както е показала човешката история, нерядко лошите неща водят след себе си и по нещо добро, по-рядко се говори за добрите неща, които водят със себе си лоши, такива са противоречията на нашия свят, някои получават повече признание от други, в този случай доброто беше, че стаите имат само една врата, благодарение на това огънят, който изгори злодеите, се задържа там толкова време, ако бъркотията не се увеличи, може да не ни се наложи да оплакваме загубата на нечий друг живот. Очевидно много от тези слепи хора са стъпкани, блъснати, смазани, това е ефектът на паниката, естествен ефект, може да се каже, точно такава е животинската природа, тя и растителната би била такава, ако ги нямаше всичките онези корени, които я държат здраво свързана със земята, а колко хубаво би било да видим как дърветата от гората бягат от пожара. Убежището на вътрешната част на заграждението бе добре оползотворено от слепите, които се бяха сетили да отворят съществуващите в коридора прозорци, гледащи натам. Бяха скочили, бяха се препънали, бяха паднали, сега плачат и викат, но за момента са на сигурно място и да се надяваме, че когато огънят събори покрива и вдигне във въздуха вулкан от пламъци и горящи въглени, няма да подпали и короните на дърветата. В другото крило страхът е същият, на слепия му е достатъчно да подуши дима и веднага си представя, че огънят е до него, което не е съвсем така, скоро коридорът се задръсти от хора и ако някой не въдвори ред, ще имаме трагедия. В даден момент някой се сеща, че жената на лекаря все още има виждащи очи, къде е тя, се питат, тя да ни каже какво става, откъде да минем, къде е, ето ме, едва сега успях да изляза от стаята, вината беше на кривогледото дете, което никой не можеше да открие, вече е тук, държа го е всичка сила за ръката, ще трябва да изтръгнат моята ръка, за да го пусна, с другата си ръка съм хванала мъжа си, после идва момичето с тъмните очила, после възрастният с черната превръзка, където е единият, там е и другият, после е първият ослепял, после жена му, всички заедно, притиснати един в друг като шишарка, която се надявам дори тази жега да не успее да отвори. Междувременно неколцина слепи от тази страна бяха последвали примера на онези от другото крило и бяха изскочили във вътрешното заграждение, не могат да видят, че голяма част от сградата от другата страна вече е огромна клада, но чувстват върху лицето и ръцете си горещия въздух, който идва оттам, засега покривът се държи, листата на дърветата бавно се сгърчват. Тогава някой извика, Какво правим тук, защо не излезем, отговорът дойде някъде от средата на това море от глави, бяха нужни само четири думи, Там се намират войниците, ала възрастният с черната превръзка каза, По-добре да умрем от изстрел, отколкото да изгорим, сякаш беше гласът на опита, затова може би не точно той говореше, може би през неговата уста беше продумала жената със запалката, която не бе имала късмета да бъде застигната от последния куршум, изстрелян от слепия със счетоводството. Тогава жената на лекаря каза, Пуснете ме да мина, ще говоря с войниците, те не могат да ни оставят да умрем по този начин, и войниците имат чувства. Благодарение на надеждата, че войниците в действителност имат чувства, в тълпата успя да се отвори тесен проход, през който жената на лекаря мина доста трудно, водейки отзад своите хора. Димът й замъгляваше зрението, скоро щеше да е сляпа колкото другите. В атриума едвам можеше да се влезе. Вратите, които водеха към двора, бяха изкъртени, слепите, които се бяха скрили тук, скоро бяха разбрали, че мястото е несигурно, искаха да излязат, бутаха, но онези от другата страна подпираха, подлагаха крак, доколкото можеха, засега у тях беше по-силен страхът да не се покажат пред войниците, но когато силите ги напускаха, когато огънят се приближаваше, възрастният с черната превръзка имаше право, по-добре да умрат от изстрел. Нямаше нужда да се чака толкова, жената на лекаря най-сетне успя да излезе на площадката, практически беше полусъблечена, понеже и двете й ръце бяха заети, не беше успяла да се защити от онези, които искаха да се присъединят към малката група, която напредваше, да хванат, така да се каже, влака в движение, войниците щяха да се изблещят, като им се покаже така с разголени гърди. Вече не луната осветяваше обширното празно пространство до портала, а ярката светлина на огъня. Жената на лекаря извика, Моля ви, в името на вашето щастие, оставете ни да излезем, не стреляйте. Оттам никой не й отговори. Прожекторът продължаваше да не свети и никакви силуети не се движеха. Все още обзета от страх, жената на лекаря слезе две стъпала надолу, Какво става, попита мъжът й, но тя не отговори, не можеше да повярва. Слезе съвсем до долу, отправи се към портала, влачейки все така зад себе си кривогледото момченце, мъжа си и цялата компания, вече нямаше съмнение, войниците си бяха отишли, или ги бяха отвели, след като и те бяха ослепели, след като всички бяха ослепели най-накрая.

Тогава, за да се опростят нещата, всичко се случи едновременно, жената на лекаря оповести на висок глас, че са свободни, покривът на лявото крило се срути със страховит трясък, като пръсна пламъци във всички посоки, слепите се спуснаха към двора с викове, някои не успяха, останаха вътре, притиснати към стените, други бяха стъпкани и се превърнаха в безформена кървава маса, огънят, който внезапно се разпростря, ще превърне всичко това в пепел. Порталът е отворен широко, лудите излизат.