Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The God of Small Things, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Арундати Рой. Богът на дребните неща

Преводна. Второ издание

Превод от английски: Леда Милева

Редактор: Жени Божилова

Фотография на корицата: Санджийв Саит

Типография и оформление: Ростислав Димитров

Снимка на автора: Прадип Кригиен

 

Формат 60/84/16

Печатни коли 24

Предпечатна подготовка: Студио Стандарт ЕООД — Пловдив

Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 — Пловдив, 2009

ИК Жанет 45, Пловдив, 2009

История

  1. — Добавяне

21
Цената на живота

Старата къща вече беше затворила морните си очи и се беше отдала на съня, когато Аму, облякла овехтяла риза на Чако над дълга бяла фуста, излезе на предната веранда. Кръстоса я няколко пъти нагоре и надолу. Неспокойна. Възбудена. После седна на плетения стол под мухлясалата бизонска глава с очи от копчета, под портретите на Благословеното момче и на Алиюти Амачи, които висяха от двете й страни. Близнаците спяха както винаги, когато са изтощени — с полуотворени очи, като две малки чудовища. По това приличаха на баща си.

Аму пусна транзистора във формата на мандарина. От него прозвуча мъжки глас. Английска песен, която не беше чувала преди.

Остана седнала в мрака. Самотна, тръпнеща жена, загледана в орнаменталната градина на озлобената си леля, заслушана в една мандарина. В един далечен глас. Понесен в нощта. Над езера и реки. Над гъсти дървесни корони. Покрай жълтата черква. Покрай училището. Подскачащ по прашния път. Нагоре по стълбите на верандата. За да достигне до нея.

Разсеяно заслушана в музиката, Аму наблюдаваше безумното кръжене на насекоми около светлината, нетърпеливи да се самоубият.

Изведнъж думите на песента изплуваха в съзнанието й.

Не бива да се губи време —

чух да ми казва тя, —

осъществи мечтите си,

преди да са изчезнали в нощта.

Терзаеш ли се мрачен и смутен,

с мечтите ще изгубиш и ума си някой ден.

Аму сви колене и ги обгърна с ръце. Не можеше да го повярва. Евтиното съвпадение на тези думи. Загледа се с ожесточение в градината. Бухалът Уса прелетя като безмълвен нощен патрул. Сочният лист около съцветието на тропическия антуриум блестеше като оксидиран метал.

Аму остана да седи. Дълго след като песента беше свършила. После внезапно стана от стола и като вещица излезе от своя собствен свят. Запътена към друго място — по-добро и по-щастливо.

Движеше се бързо през мрака, като насекомо, което следва химическа следа. Познаваше пътеката към реката не по-зле от децата си и би могла да стигне до нея и със затворени очи. Не знаеше какво я кара да бърза през шубраците. Защо, вместо да върви, започна да тича. Беше останала без дъх, когато стигна до брега на Миначал. Захлипа. Сякаш беше закъсняла за нещо. Сякаш животът й зависеше от това, дали ще пристигне на време. Сякаш знаеше, че той ще бъде там. Ще я чака. Сякаш той знаеше, че тя ще дойде.

Той знаеше.

Наистина.

И това чувство го преряза следобед. Ясно и точно. Като острие на нож. В мига, когато историята се беше подхлъзнала. Докато държеше дъщеричката й в ръце. Когато нейните очи му бяха казали, че той не е единственият, който може да прави подаръци. Че и тя можеше да му направи подаръци; за неговите лодки, кутийки, малки вятърни мелници тя можеше да му се отплати с трапчинките на бузите си, когато се усмихва. С гладката си кафява кожа. С лъскавите си рамене. С очите си, които винаги са взрени някъде другаде.

Той не беше на брега.

Аму седна на каменните стъпала, които водят към водата. Зарови глава в ръцете си, като се чувстваше глупаво, задето беше тъй сигурна. Тъй уверена.

 

 

По-надолу по течението, насред реката, Велута се носеше по гръб, загледан в звездите. Парализираният му брат и едноокият му баща се бяха нахранили с вечерята, която той им бе сготвил, и вече спяха. Така че той беше свободен да лежи във водата и да се носи бавно с течението. Като паднало в реката дърво. Като спокоен крокодил. Кокосови дървета се навеждаха над водата и наблюдаваха как се носи край тях. Жълтият бамбук плачеше. Малки рибки си позволяваха кокетни закачки с него. Клъвваха го.

Той се преобърна и заплува. Нагоре. Срещу течението. Хвърли последен поглед към брега, и пое нататък през водата, като се чувстваше глупаво, задето е бил тъй сигурен. Тъй уверен.

Когато я видя, вълнението го разтърси като взрив и едва не го удави. Събра всичките си сили, за да не потъне. Газеше напред посред тъмната река.

Тя не видя главата му над тъмната река. Можеше да бъде какво ли не. Плуващ кокосов орех. Във всеки случай тя не гледаше. Бе заровила глава в ръцете си.

Той я наблюдаваше. Не бързаше.

Ако би могъл да знае, че се е запътил да навлезе в тунел, чийто единствен изход води към собственото му унищожение, дали би се върнал обратно?

Може би.

А може би не.

Кой знае?

 

 

Заплува към нея. Тихо. Безшумно пореше водата. Беше почти стигнал брега, когато тя вдигна глава и го видя. Краката му докоснаха калното речно дъно. Щом излезе от тъмната река и тръгна по каменните стъпала, тя осъзна, че стои в неговия свят. Че този свят му принадлежи. Че той принадлежи на този свят. С водата. С калта. С дърветата. С рибата. Със звездите. Тъй леко се движеше той през него. Като го наблюдаваше, тя разбра в какво се крие красотата му. Как го бе оформил неговият труд. Как моделираното от него дърво беше моделирало него. Всяка изгладена дъска, всеки забит гвоздей, всичко, което бе направил с ръцете си, го беше оформяло. Беше оставило отпечатък върху него. Дало му беше силата и гъвкавата грациозност.

Носеше парче тънък бял плат около слабините, затъкнато между тъмните му крака. Изтръска водата от косата си. В мрака тя виждаше усмивката му. Бялата внезапна усмивка, която бе носил със себе си от юношество до зрялата си мъжка възраст. Единственият му багаж.

Те се гледаха в очите. Вече не мислеха. Времето за мислене бе дошло и отминало. Размазаните усмивки бяха пред тях. Но те щяха да дойдат по-късно.

Покъс но.

Той застана пред нея, а от него се стичаше реката. Тя седеше на стъпалата и го наблюдаваше. Лицето й бе бледо под лунната светлина. Облази го внезапен хлад. Сърцето му биеше лудо. Това беше ужасна грешка. Той не беше я разбрал правилно. Всичко бе плод на въображението му. Тук беше поставен капан. В храстите имаше хора. Наблюдаваха ги. Тя беше прелестната стръв. Как би могло да бъде другояче? Бяха го забелязали в редиците на демонстрантите. Опита се гласът му да прозвучи естествено. Нормално. Но той излезе като грачене.

— Амукути… какво има?

Тя се приближи и се опря на него с цялото си тяло. Той само стоеше. Не я докосна. Трепереше. Отчасти от студ. Отчасти от ужас. Отчасти от изгарящо го до болка желание. Въпреки страха, тялото му бе готово да поеме стръвта. Искаше я. Настоятелно. Мокротата му я измокри. Тя го обгърна с ръцете си.

Той се мъчеше да мисли разумно: Какво е най-лошото, което може да се случи? Да загубя всичко. Работата си. Семейството си. Препитанието си. Всичко.

Тя чуваше дивите удари на сърцето му.

Задържа го в прегръдките си. Докато то се успокои. Донякъде.

Тя разкопча ризата си. Двамата стояха един до друг. Кожа до кожа. Нейната кафява до неговата черна. Нейната мекота до неговата корава плът. Нейните ореховокафяви гърди (под които не можеше да се задържи четка за зъби) до неговата гладка абаносова гръд. Тя усещаше мириса на реката върху него. Неговия особен мирис на параван, който така отвращаваше Беба Кочама. Аму извади език и го вкуси във вдлъбнатината под гърлото му. В месестата част на ухото му. Дръпна главата му надолу към себе си и целуна устата му. Лека целувка. Която очакваше отговор. Той й върна целувката. Най-напред предпазливо. После настойчиво. Ръцете му бавно я обгърнаха. Той погали гърба й. Много нежно. Тя усети кожата на дланите му. Беше груба. Мазолеста. Като шкурка. Той внимаваше да не я ожули. Тя усещаше колко мека му се струва. Чувстваше себе си чрез него. Своята кожа. Как тялото й съществува само там, където той го докосва. Всичко останало сякаш беше дим. Тя усети как той трепери, опрян до нея. Ръцете му бяха на хълбоците й (които можеха да задържат цяла редица четки за зъби); той притегли ханша й към своя, за да почувства тя колко силно я желае.

Биологията режисира танца. Ужасът отмерваше времето му. Диктуваше ритъма, с който двете тела откликваха едно на друго. Сякаш вече знаеха, че за всяка тръпка от удоволствие ще заплатят със също толкова болка. Като че ли знаеха, че от това, докъде ще стигнат, ще зависи докъде ще бъдат отведени. Затова се въздържаха. Измъчваха се взаимно. Отдаваха себе си бавно. Но от това ставаше още по-лошо. Още повече се повишаваше залогът. Струваше им още по-скъпо. Защото само изглаждаше грапавините, неумението и прибързаността на любовта между непознати и ги довеждаше до трескава възбуда.

Зад тях реката пулсираше в мрака, шумолеше като сурова коприна. Жълтият бамбук плачеше.

Нощта беше опряла лакти върху водата и ги наблюдаваше.

Лежаха под мангостиновото дърво, където неотдавна една сива, стара, вкоренила се лодка, обрасла с диви цветя и плодове, беше изкоренена от една Подвижна Република. Една оса. Едно знаме. Един изненадан алаброс. И фонтан от коса, стегнат с Любов-в-Токио.

Забързаният, препускаш ладиен свят вече беше изчезнал.

Белите термити бяха тръгнали да си гледат работата.

Белите божи кравички се бяха прибрали вкъщи.

Белите бръмбари се бяха скрили от светлината.

Белите скакалци с цигулки от бяло дърво.

Тъжната бяла музика.

Всичко беше изчезнало.

И беше оставило парче гола, суха земя във форма на лодка, изчистено и готово за любов. Сякаш Естапен и Рахел им бяха приготвили това парче земя. Бяха поискали това да се случи. Близнаците-акушерки от съня на Аму.

Аму, вече гола, се беше навела над Велута; устата й върху неговата. Той спусна косата й като палатка над главите им. Както правеха нейните деца, когато искат да се откъснат от външния свят. Тя се смъкна по-надолу, долепи се до останалата част от тялото му. Шията му. Зърната върху гърдите му. Шоколадовият му корем. Тя изпи последните капки речна вода от вдлъбнатината на пъпа му. Притисна топлината на ерекцията му към клепачите си. Чувстваше соления му вкус в устата си. Той се надигна и я притегли към себе си. Тя усети как под нея коремът му става твърд като дъска. Чувстваше как нейната мокрота се плъзга по неговата кожа. Той пое едно от зърната й в устата си и взе другата гърда в мазолестата си длан. Кадифе в ръкавица от шкурка.

В мига, в който го насочи да влезе в нея, тя бегло зърна колко е млад, зърна младостта му, учудването в очите му от тайната, която е открил, и му се усмихна, като да беше нейно дете.

Щом влезе в нея, страхът кривна в друга посока и биологията влезе в правата си. Цената на живота се вдигна до височини, които не можеха да си позволят; макар че по-късно Беба Кочама щеше да каже, че са платили малка цена.

Наистина ли?

Два живота. Детството на две деца.

И урок по история за бъдещите нарушители.

Замъглени очи се взираха в други замъглени очи и една лъчезарна жена се отвори за един лъчезарен мъж. Тя беше широка и дълбока като придошла река. Той плаваше по нейните води. Тя чувстваше движенията му все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Диви. Неистови. Молещи да бъдат допуснати по-навътре. Още по-навътре. И възпрени само от очертанията на тялото й. От неговото очертание. И когато му беше отказано, когато се беше докоснал до най-съкровените й дълбини, с изхлипване, с разтреперана въздишка, той се удави.

Тя лежеше върху него. Телата им бяха мокри от пот. Тя усети, че тялото му се откъсва от нея. Че дишането му става по-равномерно. Видя, че очите му се проясняват. Той погали косата й и почувства, че възелът, който се беше отпуснал у него, беше все още стегнат и трептящ у нея. Нежно я обърна по гръб. Избърса потта и влагата по нея с мократа си препаска. Легна над нея, като внимаваше да не й тежи. Ситни камъчета се впиваха в кожата на ръцете му. Целуна очите й. Ушите й. Гърдите й. Корема й. Със седемте сребърни следи от бременността й с близнаците. Мъхестата линия, която водеше от пъпа към тъмния й триъгълник и му показваше накъде тя иска той да се насочи. Между краката й, там където кожата й е най-нежна. Тогава ръцете на дърводелеца повдигнаха ханша й и един недокосваем език докосна най-скритата й част. Пи дълго и дълбоко от нейната чаша.

Тя танцува за него. На парчето земя във формата на лодка. Тя живееше.

Той я притисна към себе си, опрял гръб на мангостиновото дърво, а тя плачеше и се смееше едновременно. После, както й се стори за цяла вечност, но всъщност за не повече от пет минути, тя заспа, облегната на него, гърбът й притиснат до гърдите му. Седем години на забрава се откъснаха от нея и полетяха към сенките с тежки, скърцащи крила. Като тъпа метална пауница. И сред Пътя на Аму (към Възрастта и Смъртта) се появи малка, слънчева полянка. Медночервена трева, осеяна със сини пеперуди. Зад нея — пропаст.

Ужасът бавно го обхвана отново. Ужас от това, което беше направил. И което знаеше, че ще направи пак. И пак.

Тя се събуди от ударите на сърцето в гърдите му. Сякаш то търсеше изход, за да излезе. Търсеше плаващо ребро. Тайна сгъваема врата. Ръцете му още бяха около нея; тя усещаше как мускулите му се движат, докато пръстите му си играят с изсъхнал папратов лист. Аму се усмихна в мрака, като си помисли колко обича ръцете му — формата и силата им, и колко сигурна се чувстваше в прегръдката им, макар да бяха най-опасното за нея място.

Той сдипли страха си и направи от него една съвършена роза. Протегна я върху дланта си. Тя я взе и я забоде в косата си.

Приближи се още по-плътно до него, защото искаше да бъде с него, да го докосва още. Той я прибра в пещерата на тялото си. От реката се надигна бриз и поизстуди топлите им тела.

Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът.

Но какво имаше да се казва?

 

 

Един час по-късно Аму нежно се освободи от него.

— Трябва да тръгвам.

Той не отвърна, не помръдна. Гледаше я как се облича.

Сега само едно нещо имаше значение. Знаеха, че само това могат да искат един от друг. Единственото нещо. Завинаги. И двамата го знаеха.

 

 

Дори и по-късно, в тринадесетте нощи, които последваха тази, те инстинктивно се придържаха към Дребните Неща. Големите Неща винаги спотайваха в себе си. Знаеха, че няма къде да отидат. Нямаха нищо. Никакво бъдеще. Затова се придържаха към Дребните Неща.

Смееха се, че мравките са ги ухапали по седалищата. Че тромави гъсеници падат от листата, че обърнати по гръб бръмбари не могат да се изправят. Смееха се на двете малки рибки, които винаги намираха Велута в реката и го клъвваха. На една прекалено усърдно молеща се богомолка. На малкото паяче, което живееше в пукнатина сред стената на задната веранда в Къщата на Историята и се тулеше, като се покриваше с малки боклучета — с парченце от крилото на оса. С парченце от паяжина. С прах. С изгнило листо. С празната предница на умряла пчела. Чапу Тамбуран го наричаше Велута. Господаря на Боклуците. Една нощ те направиха допълнение към гардероба му — люспа от чеснов лук — и останаха дълбоко обидени, когато паячето я отхвърли заедно с останалата част от бронята си, от която се измъкна — недоволно, голо, с лигав цвят. Като че ли не одобряваше техния вкус за облекло. Няколко дни остана в това самоубийствено състояние, надменно разсъблечено. Отхвърлената му черупка от боклучета стоеше изправена като демодиран светоглед. Като остаряла философия. После се разтроши. Постепенно Чапу Тамбуран се сдоби с нов костюм.

Без да го признават един на друг, нито на самите себе си, те свързаха своите съдби, своето бъдеще (Любовта, Лудостта, Надеждата и Безкрайната си радост) с неговото. Проверяваха всяка нощ (с растяща уплаха) дали паячето е оцеляло през деня. Вълнуваха се от неговата крехкост. От това, че е дребничко. От това дали се прикрива добре. От привидно саморазрушителната му гордост започнаха да харесват еклектичния му вкус. Своеобразното му достойнство.

Бяха си избрали това паяче, защото знаеха, че трябва да се уповават на крехкостта. Да се придържат към Дребните Неща. При всяка раздяла изискваха един от друг само едно малко обещание.

— Утре?

— Утре.

Знаеха, че всичко може да се промени за един ден. И бяха прави.

 

 

За Чапу Тамбуран обаче не бяха прави. Той надживя Велута. И стана родоначалник на бъдещи поколения.

Умря от естествена смърт.

 

 

В онази първа нощ, в деня, когато пристигна Софи Мол, Велута наблюдаваше как любовницата му се облича. Когато се приготви, тя клекна срещу него. Докосна го леко с пръсти и остави върху тялото му следа от настръхнала кожа. Като тебеширена черта върху черна дъска. Като лек ветрец, минал през оризова нива. Като следа от малко реактивно самолетче върху синьо черковно небе. Той взе лицето й в ръце и го притегли към своето. Затвори очи и помириса кожата й. Аму се засмя.

Да, Маргарет, помисли си тя. И ние двамата правим това един другиму.

Тя целуна затворените му очи и се изправи. Велута, опрял гръб на мангостиновото дърво, я следеше с поглед, докато се отдалечава.

В косата си имаше изсъхнала роза.

Тя се извърна, за да повтори още веднъж: „Наалей.“

Утре.

Край