Ричард Морган
Сразени ангели (1)

1.

Първата ми среща с Ян Шнайдер беше в орбитална протекторатска болница, на триста километра над разкъсаните облаци на Санкция IV, когато изпитвах неистови болки. Ако трябва да се вярва на официалните източници, Протекторатът нямаше никаква работа в околопланетното пространство на Санкция — жалките остатъци на планетното правителство настояваха истерично, иззад дебелите стени на своите бункери, че проблемът е чисто вътрешен, а местните корпорации мълчаливо се бяха споразумели поне за известно време да се придържат към същата политическа линия.

По същата причина корабите на Протектората, които се бяха появили в системата малко след като Джошуа Кемп бе развял знамето на революцията в Индигоград, бяха с променени опознавателни кодове и с документи за дълговременно наемане от различни корпорации, засегнати от конфликта. Тези от тях, които не бяха изтеглени навреме от небето над планетата, след като Кемп нареди неочаквано да бъдат обстрелвани със закупени втора ръка, но въпреки това доста ефикасни самонасочващи се мародерни бомби, щяха да бъдат препродадени за скрап отново на Протектората, а загубите, естествено, щяха да бъдат покрити от общинските данъци. Така всички участници щяха да излязат с чисти ръце. А междувременно ранените старши офицери се евакуираха направо от полесражението и се транспортираха далеч от бойното поле, което бе една от основните причини да избера воюваща страна. Войната бе започнала да придобива доста неприятни мащаби.

Совалката ни изсипа право в товарния хангар на болницата, използвайки за целта конвейерна лента, наподобяваща тази за зареждане с бомби, само дето върху нея бяха подредени евакуационни капсули. Целият този процес бе извършен с безцеремонна припряност. Все още чувах пискливия вой на двигателите на кораба, когато някой отвори моята капсула и въздухът от хангара направо прогори дробовете ми с мраза на наскоро продухания космически вакуум. Всичко наоколо, включително и лицето ми, за секунди се покри със скреж.

— Ти! — чух женски глас, лаконичен и напрегнат. — Боли ли те някъде?

Премигнах, за да прогоня скрежа от миглите си, и погледнах окървавената си униформа.

— Опитай да познаеш — изграчих.

— Фелдшер! Инжектирайте ендорфин и антивирусен серум! — Тя се наведе над мен и аз почувствах облечените й в ръкавици ръце да ме опипват по главата. В същия миг някой опря студеното дуло на инжектора и впръска в шията ми назначените лекарства. Болката намаля чувствително. — От фронта на Здрач ли те докараха?

— Не — отвърнах с отпаднал глас. — От атаката на Северния край. Защо, какво е станало при Здрач?

— Някакъв тъпак с големи звезди на пагоните току-що е наредил тактически ядрен удар — в гласа на докторката се долавяше едва спотаен гняв. Ръцете й шареха по тялото ми, търсейки поразени места. — Е, поне нямаш радиационна травма. Химическа атака?

Наклоних глава към десния ми ревер.

— Ей тука има индикатор. Би трябвало да покаже.

— Няма го — отвърна тя. — Заедно с част от рамото.

— Ох! — изстенах. — Мисля, че съм чист. Защо не ми направите клетъчно сканиране?

— Е, при нас няма да стане. Клетъчните скенери са монтирани в приемното. Като разчистим там от предишните гости, ще те преместим. — Тя вдигна ръце. — Къде ти е шифърът?

— На лявото слепоочие.

Някой изтри кръвта от посоченото място и аз почувствах светлината на лазерния дешифратор да преминава по лицето ми. Машината изписука одобрително, след което ме оставиха на мира. Значи бях преминал.

Известно време просто си лежах там, оставяйки на ендорфина да се бори с болката и превъзбуденото ми съзнание. Някаква отвлечена част от ума ми продължаваше да се чуди дали тялото, което носех, може да бъде спасено, или ще трябва да ми „нахлузят“ ново. Знаех, че Клинът на Карера държи няколко неголеми, но добре заредени банки с материал за клониране, взет от т.нар. незаменим персонал, и като един от петимата бивши Емисари на Карера със сигурност се числях към този немногоброен елит. За съжаление понятието незаменим е нож с две остриета. От една страна, то ти осигурява първокласно медицинско обслужване, включително пълно телозаместване. От друга обаче, единствената цел на споменатото обслужване е да те върнат час по-скоро обратно в пъкъла, където са те пратили. За разлика от теб редовият войник, с тяло, повредено отвъд възможностите за възстановяване, ще бъде подложен на съвсем проста процедура — някой ще измъкне коровата „колода“ от гнездото в горния край на гръбначния стълб и ще я прибере в портативното хранилище, където вероятно ще изкара цялата война. Не е най-добрият изход, защото въпреки широко разпространеното мнение, че Клинът се грижи за своите, не съществува гаранция за скорошно „пренахлузване“ в ново тяло. Всъщност, след последните няколко месеца, прекарани сред разрушение и хаос, възможността да ме прехвърлят в изолираната забрава на хранилището ми се струваше повече от привлекателна.

— Полковник. Ей, полковник!

Отворих очи. Не знаех какво ме накара да дойда на себе си — дали емисарската подготовка, заради която част от съзнанието ми винаги бе нащрек, или нещо в гласа, който ме викаше. Извъртях глава да видя кой говори.

Изглежда все още се намирахме в хангара. На носилката до мен лежеше проснат млад, мускулест мъж, с късо подстригана черна коса и изненадващо интелигентни черти на лицето, които дори ендорфиновата маска не бе в състояние да замаже. И той като мен бе облечен в бойната униформа на Клина, само че не му беше по мярка, а и дупките по нея като че ли не съвпадаха с тези в тялото му. На лявото му слепоочие, там, където трябваше да е шифърът, зееше широка рана от изгаряне.

— На мен ли говориш?

— Да, сър. — Той се подпря на лакът. Явно дозата му бе по-малка от моята. — Май този път погнахме проклетия Кемп, а?

— Интересна гледна точка. — За миг пред погледа ми се мярна картината на изтребения 391-ви взвод. — И къде, според теб, ще избяга? Искам да кажа, имайки предвид, че това е неговата планета.

— Ами, аз си мислех…

— Не те съветвам да го правиш, войнико. Не си ли чел инструкцията за постъпване на служба? А сега млъквай и си пази кислорода. Ще ти трябва.

— А, слушам, сър. — Гледаше ме доста ококорено и по начина, по който се озъртаха войниците от съседните носилки, предположих, че никой от тях не е чувал офицер от Клина да се изразява така. Подобно на всички останали войни, тази на Санкция IV бе пробудила някои заспали представи за дълг и чест.

— И още нещо.

— Полковник?

— Нося лейтенантска униформа. Командният профил на Клина не включва ранга полковник. Опитай се да го запомниш.

След което тялото ми бе залято от нова вълна на нарастваща болка, която заблъска ендорфиновите стражи, заели позиция на входните рецептори на мозъка ми, а когато болката преодоля защитата им и се промъкна навътре, те започнаха да пращат истерични съобщения за заплаха от функционални нарушения. Усмивката, която от известно време бе застинала на лицето ми, се стопи като небето над Здрач и аз изведнъж изгубих интерес към всичко останало, освен пищенето.

Когато отново се събудих, някъде под мен капеше вода, а по лицето и раменете ми трепкаше слънчева светлина. Някой вероятно бе смъкнал разпокъсания ми мундир и сега бях облечен само с униформената фланелка. Помръднах с ръка и пръстите ми докоснаха добре рендосани дъски. Усещах слънцето дори през затворените си клепачи.

И нямаше и следа от болка.

Седнах, чувствайки се така добре, както не се бях чувствал от месеци насам. Лежах върху малък, простичко скован пристан, който се простираше на десетина метра навътре в нещо като фиорд или морски залив. Ниски заоблени планини затваряха залива от две страни, а над тях се носеха пухкави, безгрижни облачета. Малко по-навътре в залива едно семейство тюлени подадоха глави над водата и взеха да ме разглеждат навъсено.

Тялото ми бе познатият афрокарибски „ръкав“, който носех още от времето на атаката срещу Северен край, само че изглеждаше съвсем здраво и без драскотина по него.

Така значи.

Чух стъпки по дъските зад мен. Извъртях глава и заех инстинктивно ембрионална поза. Доста след това в съзнанието ми изникна успокояващата мисъл, че в реалния свят никой не би могъл да се доближи на такова разстояние от мен, без да го засекат дистанционните рецептори на моя „ръкав“.

— Такеши Ковач — произнесе жената в униформа, която се бе надвесила над мен. — Добре дошли във възстановителното отделение на вашата корова колода.

— О, колко мило — изправих се и не поех протегнатата й ръка. — Все още ли съм на борда на орбиталната болница?

Жената поклати глава и отметна платиненорусата си коса назад. Имаше ъгловати черти.

— Вашият „ръкав“ продължава да лежи в интензивното отделение, но съзнанието ви бе дигитално прехвърлено в Главното хранилище на Клина, където ще изчака физическото ви възстановяване.

Огледах се, после вдигнах очи към слънцето. В Северен край валеше почти непрестанно.

— И къде е това Главно хранилище? Или информацията е секретна?

— Боя се, че да.

— Брей, как познах!

— Службата ви в Протектората несъмнено ви е позволила да се запознаете със…

— Остави това. Говорех реторично. — Вече имах доста добра представа къде се намира хранилището. Стандартна практика при всяка планетна война или друга критична ситуация е да се изстрелват няколко дълбоко законспирирани станции с ниско албедо на обшивната повърхност, следващи налудничави елиптични орбити на достатъчно голямо разстояние от горещата точка, с надеждата, че няма да се сблъскат с някой заблуден военен кораб. Надежда, която несъмнено е оправдана, като се има предвид, че космосът е нещо доста голямо.

— С какво темпо върви всичко това?

— Реалновременен еквивалент — отвърна услужливо жената. — Но мога да го ускоря, ако настоявате.

Мисълта да прекарам известно време във виртуална безгрижна отмора несъмнено бе ужасно привлекателна, но тъй като рано или късно щяха да ме дръпнат обратно във вихъра на сраженията, по-добре беше да не се отпускам. Пък и нямаше никаква гаранция, че командването на Клина ще ми позволи да мързелувам. Два-три месеца на това сладко местенце могат да превърнат в домошар и най-закоравелия наемен убиец.

— Чувствайте се като у дома си — продължи жената. — Тук всичко е на ваше разположение. Потърсете ме, ако ви трябва нещо.

Тя вдигна ръка и ми посочи една стъклена постройка, която се открояваше в далечния край на залива.

— Тук е чудесно — подметнах нехайно. — Някъде дълбоко в мен се пробудиха първите нотки на сексуалния интерес. — Не трябваше ли да си превъплъщение на моя идеал?

Жената отново поклати глава.

— Аз съм вътрешноформатна обслужваща програма на системата, като за прототип е използвана подполковник Лусия Матаран от Върховното командване на Протектората.

— С тази коса? Ти се майтапиш.

— Освен това съм напълно дискретна. Желаете ли да се превъплътя във вашия идеал?

Също толкова изкушаващо, колкото и предложението за ускоряване на времепротичането. Но след шест месеца, прекарани в компанията на нафукани и напълно лишени от инстинкт за самосъхранение командоси, единственото, което исках, бе да остана сам.

— Ще помисля върху предложението ти. Нещо друго?

— Имате предварително записан инструктаж от Айзък Карера. Искате ли да ви го оставя в къщата.

— Не. Пусни го тук. Ще те повикам, ако ми трябва нещо друго.

— Както желаете. — Тя кимна едва забележимо и се разтвори във въздуха. На нейно място се появи мъжка фигура във военна униформа. Късо подстригана черна коса, посивяло, аристократично, насечено лице и черни, лъскави очи. Айзък Карера, орденоносец, бивш космически капитан, впоследствие основател и създател на най-страховитата военна сила на Протектората. Всеотдаен войник, командир и стратег. И от време на време, когато няма какво друго да прави, компетентен политик.

— Здравей, лейтенант Ковач. Прощавай за записа, но след Здрач се озовахме в доста тежко положение и нямам време да чакам директна връзка. От медицинския доклад разбрах, че твоят „ръкав“ ще бъде възстановен до десетина дни, така че засега не се налага да прибягваме до клониращата банка. Искам при първа възможност да се върнеш в Северен край, макар че там в момента напредването е спряно и сигурно ще се справят без теб през следващите няколко седмици. Към инструктажа е прибавен и доклад за тактическата обстановка в района, можеш да се запознаеш накрая с него. Отдели му внимание, в тази ситуация всяка свежа идея ще ни е от полза. Опитай се да събудиш прословутата емисарска интуиция. Загубата на Северен край може да нанесе непредвидими щети на…

Вече бях скочил и вървях забързано по дъсчения кей, а сетне по стръмния склон на хълма. Небето зад мен бе закрито от облаци, но не ми приличаше на задаваща се буря. Хрумна ми, че от високо гледката ще е наистина незабравима.

Зад мен гласът на Карера постепенно отслабна, погълнат от свистенето на вятъра, а холоизображението продължаваше да засипва с думи въздуха, а може би и семейството тюлени, които сигурно нямаха какво друго по-интересно да правят, освен да го слушат.