Вал Макдърмид
Кървав лабиринт (5)

Вторник

Понякога не е никак приятно да се окажеш права, мислеше Елинор, докато се взираше в резултатите от лабораторното изследване. Несъмнено сега случаят беше именно такъв. Резултатите от изследването бяха необорими. Рицинът, открит в организма на Роби Бишоп, беше достатъчен, за да го убие няколко пъти поред.

Елинор изпрати съобщение на пейджъра на Денби с молба да се срещнат в интензивното отделение. Докато минаваше по остъкления коридор, който свързваше лабораторията с основната болнична сграда, тя не можеше да не забележи почитателите на Роби Бишоп, чието бдение се обезсмисляше от написаното на листа в ръката й. Една служителка от административния отдел разказваше в кафенето за персонала, че болницата била залята от предложения за даряване на кръв, бъбреци и всичко друго, което би могло да помогне на Роби. Само че вече никой не можеше да дари нищо, което би могло да промени съдбата му.

Докато наближаваше интензивното отделение, Елинор сгъна листа с резултатите и го пъхна в джоба си. Не искаше някой от охраната да забележи случайно написаното на него, докато проверяваха картата, осигуряваща й достъп до отделението. Таблоидите имаха шпиони навсякъде; можеше поне да се постарае Роби Бишоп да изживее достойно последните часове от живота си. Мина покрай охраната и прекоси приемната. Веднага забеляза Мартин Фланаган, който седеше отпуснат в края на една кушетка. Когато я видя, той скочи на крака. Тревогата и оживлението пропъдиха за миг умората от лицето му.

— Има ли новини? — попита Фланаган. Резкият му ълстърски акцент придаде агресивност на безобидния му въпрос. — Господин Денби дойде току-що. Той ли ви повика?

— Съжалявам, господин Фланаган — отвърна автоматично Елинор. — Наистина не съм в състояние да ви кажа каквото и да било точно сега.

Лицето му отново се сгърчи, думите й пропъдиха проблесналата надежда. Той прекара пръсти през прошарената си коса и изражението му стана умолително.

— Знаете ли, не ми позволяват да седя с него. Майка му и баща му са тук, на тях им разрешават — а на мен не. Забраниха ми, откакто го докараха в интензивното. Приех Роби в отбора, когато беше на четиринайсет години. Аз го подготвях. Той е най-добрият футболист, който съм тренирал някога, а има сърце на лъв — Фланаган поклати глава. — Разбирате ли, не мога да повярвам. Не мога да приема, че е толкова зле. Той ми е като син — треньорът отвърна лице.

— Правим всичко по силите си — каза Елинор.

Той кимна и се тръсна обратно на кушетката като чувал с картофи. Тя знаеше отлично, че не бива да допуска емоционална ангажираност. Но беше трудно да остане чужда на болката на Фланаган.

В този живот интензивното отделение е едно от местата, където хората наистина стават равни, мислеше тя. Озовеш ли се тук, няма значение дали си знаменитост или никой не е чувал за теб. Екипът полага еднакви усилия за всекиго, всеки има равен достъп до всички животоспасяващи средства. Еднакви са и ограниченията за достъп на посетители. Тук могат да влизат единствено най-близките роднини на болните, а и те биват изблъскани безцеремонно навън, ако се наложи. Тук нуждите на пациента са на първо място, тук медицинският персонал е безусловен властелин, дори ако това се дължи само на факта, че пациентите не са в състояние да оспорват тази власт.

Елинор тръгна направо към стаята на Роби Бишоп. Когато наближи, видя през стъклената стена мъж и жена на средна възраст, седнали отляво на леглото. Двамата очевидно бяха под влияние на това напрежение, което съпровожда отчаяния страх. Бяха съсредоточили изцяло и неотклонно вниманието си върху тялото на човека, свързан с апаратурата край леглото. От тяхна гледна точка Томас Денби, който стоеше пред долната част на леглото, практически не съществуваше — до такава степен не го забелязваха. Елинор си каза, че вероятно бяха привикнали да гледат сина си отдалеч, и сигурно не можеха да асимилират и болестта, и непосредствената му близост.

Тя влезе, спря и се загледа в групата пред себе си. Светлосенките, дължащи се на слабото осветление, създаваха усещането, че гледа триизмерно изображение в картинна галерия. В центъра на картината бе Роби Бишоп, бледо подобие на някогашната бляскава личност. Сега беше трудно да си представиш, че майсторската му игра, умелите пробиви по крилата и ловките му пасове бяха създали толкова много възможности на нападателите на „Брадфийлд Виктория“. Невъзможно беше да свържеш восъчнобледото, подпухнало лице с красотата и жизнеността, благодарение на които Роби бе печелил милиони за участията си в рекламни клипове за какво ли не — от органично произведени храни до дезодоранти. Добре познатата гъста, светлокестенява коса с изрусени кичури, с които приличаше на сърфист, сега беше потъмняла от пот и прилепнала към черепа. За разлика от футболистите от висшата лига, болничният персонал не отдаваше особено значение на поддържаната прическа. И сега тъкмо Елинор трябваше да угаси и последния проблясък на надежда в драматичната картина пред себе си.

Тя пристъпи напред и се покашля тактично. Само Денби забеляза появата й; той се обърна, кимна едва забележимо и я подкани с жест да се отдалечи от леглото и да иде в страничното помещение, където седяха сестрите. Когато влязоха там, Денби се усмихна на двете сестри пред компютрите и каза:

— Бихте ли ни оставили насаме за минутка, моля?

Сестрите не изглеждаха особено доволни от това, че ги караха да напуснат поста си, но бяха длъжни да се подчиняват на консултантите. Когато вратата се затвори зад тях, Елинор измъкна от джоба си листа с резултатите и му го подаде.

— Не са добри — каза тя.

Денби прочете всичко. Лицето му оставаше безизразно. После измърмори:

— Няма място за съмнение.

— И какво ще правим сега?

— Аз ще кажа на родителите му, а вие — на господин Фланаган. Освен това ще направим всичко по силите си, та господин Бишоп да не страда много през последните часове от живота си.

Денби вече се извръщаше, за да се упъти към вратата.

— А полицията? — попита Елинор. — Нали сега вече трябва да ги уведомим?

Денби я погледна озадачено.

— Вероятно сте права. Защо не се заемете с това, докато аз разговарям с господин и госпожа Бишоп?

И излезе от стаята.

Елинор продължаваше да седи край бюрото и да се взира в телефона. След малко вдигна слушалката и помоли служителката от болничната централа да я свърже с полицията. Отговори спокоен и делови глас.

— Казвам се Елинор Блесинг и съм старши ординатор в болницата „Брадфийлд Крос“ — започна тя. Куражът започна да я напуска, защото осъзна колко невероятно ще прозвучи това, което се канеше да съобщи.

— С какво мога да ви помогна?

— Трябва да разговарям със служител на криминалния отдел. Да съобщя за смърт при подозрителни обстоятелства. Всъщност смъртта още не е настъпила, но човекът скоро ще умре.

Елинор се сгърчи от смущение. Не можа ли да се изрази по-ясно?

— Моля? Какво се е случило? Някой е бил нападнат или…

— Не, нищо подобно. Е, технически погледнато става дума за посегателство над живот, но не точно така, както предполагате. Вижте, няма нужда да се губи време с обяснения. Можете ли да ме свържете със служител на криминалния отдел? С някой, който се занимава с убийства?

* * *

Юсеф Азиз не пропускаше да се отбива всеки вторник при основния си посредник. Това, което знаеше, убиваше мотивацията му за тези срещи, но заради родителите и братята си се принуждаваше да работи не само формално. Дължеше им поне това. Семейната им фирма за търговия с платове бе оцеляла въпреки ожесточената конкуренция, защото баща им съзнаваше стойността на личните връзки в бизнеса. Това беше и първото, на което учеше двамата си по-големи синове, когато ги въвеждаше в работата на „Фърст Фабрикс“.

— Старайте се да поддържате контакт с посредниците и доставчиците си — обясняваше той. — Ако започнат да ви чувстват като приятели, ще им бъде по-трудно да се откажат от вас в тежки времена. Защото първото правило в бизнеса гласи, че рано или късно неизбежно настават тежки времена.

И беше прав. Беше оцелял при рухването на текстилната индустрия на Севера, когато евтиният внос от Далечния Изток почти унищожи британското производство. Успя да се задържи на косъм, винаги беше на една крачка пред конкурентите си, вдигаше цените едва когато ставаше съвсем невъзможно да покрива разноските, разработваше нови пазари в по-елитната сфера. А сега всичко се повтаряше — само че този път промените се налагаха от купувачите. Дрехите се продаваха смешно евтино, стари модели се предлагаха на минимални цени в универсалните магазини. Купуваш дрехата евтино, носиш я веднъж и я изхвърляш — тази нова философия зарази цели поколения, независимо от социалния произход. Момичета, чиито майки по-скоро биха умрели, отколкото да допуснат да бъдат видени в магазин за изостанала стока с намалени цени, пазаруваха в евтините магазини редом с непълнолетни майки на социални помощи. И така, Юсеф и Санджар се придържаха към изпитаната формула за оцеляване.

А Юсеф мразеше всичко това. Навремето, когато баща му бе основал фирмата, бе поддържал търговски контакти предимно с други азиатци. Но след като „Фърст Фабрикс“ се стабилизира и укрепи на пазара, вече работеха с какви ли не партньори — евреи, кипърци, китайци, британци. И всички те имаха една обща черта — държаха се така, като че ли атентатите на 11 септември и 7 юли им даваха право да се държат презрително и подозрително с всички мюсюлмани. Всички недоразумения и съвсем умишлено погрешни тълкувания на исляма бяха идеално извинение за расизъм. Всички знаеха, че вече не е прието да заявяваш публично расистки възгледи, затова и бяха намерили други начини да се изразяват. Споровете за забрадените жени. Оплакванията, че не говорят постоянно на английски, а на арабски. По дяволите, та нима никой от тях не беше ходил в Уелс? Там беше достатъчно да влезеш в първото попаднало ти кафене, за да добиеш чувството, че наоколо никой никога не е учил английски.

Юсеф се вбесяваше особено много от начина, по който се държаха с него хора, които познаваше от години. Случваше се да влезе в някоя фабрика или склад, където бе купувал или продавал стока през седемте години, откакто работеше за баща си. Но сега, вместо да се обърнат към него по име, да побъбрят за футбол, крикет или каквото и да било друго, и да се посмеят, погледите на хората се плъзгаха по него, сякаш бе намазан с масло. Или пък се държаха изкуствено добронамерено, а той чувстваше отношението им като покровителствено — като че ли дружелюбието им има за цел само да им спечели правото да казват в местната кръчма: „Е, от друга страна някои от най-добрите ми приятели са мюсюлмани…“

Но днес той се постара да преглътне гнева си. Това положение нямаше да продължи вечно. Сякаш за да потвърди мисълта му, мобилният му телефон зазвъня в момента, когато влизаше с колата в паркинга зад фабриката на Хауард Еделщайн. Юсеф разпозна мелодията и се усмихна, притискайки телефона към ухото си.

— Как върви? — попита гласът от другата страна.

— Всичко е наред. Радвам се, че се обаждаш, не очаквах да звъннеш тази сутрин.

— Отложи се една среща. Реших да се обадя, просто за да се убедя, че всичко се развива по план.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен — каза Юсеф. — Когато кажа, че ще свърша нещо, можеш да го броиш за свършено. Не се притеснявай, че ще ме хване шубето.

— Виж, от това не се опасявам. Знаеш, че това, което вършим, е правилно.

— Знам. Освен това дни като днешният ме карат да се радвам, че ще го направим точно по този начин.

— Лош ден, а? — гласът беше изпълнен със съчувствие.

— Пак ще трябва да се подмазвам, колкото и да ми е противно. Но пък няма да го правя още дълго.

От другата страна се разнесе тих смях.

— Това е сигурно. Идущата седмица по това време светът ще изглежда по съвсем различен начин.

Още преди Юсеф да успее да отговори, познатата фигура на самия Хауард Еделщайн се изправи край колата до него. Еделщайн му махна с ръка и посочи към сградата.

— Трябва да вървя — каза Юсеф. — До скоро.

— Със сигурност.

Юсеф затвори телефона и излезе от колата, нагласяйки лицето си в усмивка. Еделщайн му кимна, но не се усмихна.

— Е, хайде да видим какво ще правим — каза той и тръгна към фабриката, без да се обърне, за да провери дали Юсеф го следва.

„Идущата седмица по това време“, повтори си наум Юсеф. „Идущата седмица по това време, копеле такова“.

 

 

Карол се взираше в Томас Денби, оценявайки това, което виждаше. Рано посивяла коса, сресана назад, на челото падаше само един кичур. Синьо-зелени очи, свеж тен. Съвършено скроен антрацитночерен костюм на тънки линии, разкопчаното сако позволяваше да се види аленочервената подплата. Можеше да позира за портрет на преуспял лекар. И със сигурност не приличаше на човек, който счита за забавно да подвежда служител на полицията.

— Позволете ми да си изясня окончателно за какво става дума. Вие съобщавате за убийство, което още не се е състояло?

Тя не беше в настроение за шеги, а и това, че той я накара да чака поне петнайсет минути, не допринесе за добро начало на разговора.

Денби поклати глава.

— За убийство говорите вие, не аз. Това, което аз казвам, е, че Роби Бишоп ще умре, вероятно през следващите двайсет и четири часа. А причината, поради която ще умре, е, че в организма му има рицин. За рицина няма противоотрова. Не можем да направим за него нищо, освен да се опитаме да облекчим страданията му.

— Сигурни ли сте в това?

— Знам, че звучи странно, като че ли сме в някой филм за Джеймс Бонд. Но да, сигурни сме. Направихме необходимите изследвания. Умира от отравяне с рицин.

— Възможно ли е да става дума за самоубийство?

Денби я погледна удивено.

— Нито за миг не бих предположил такова нещо.

— Възможно ли е все пак, поне на теория?

По лицето му се изписа леко раздразнение. Карол си каза, че вероятно не е свикнал твърденията му да бъдат поставяни под въпрос. Той постави химикалката си успоредно с ръба на папката, която лежеше на бюрото пред него.

— Четох всичко, което успях да намеря за рицина, от момента, в който старши ординатор Блесинг предположи, че той може да е причина за симптомите на Бишоп. Рицинът атакува клетките на човешкото тяло и блокира способността им да синтезират необходимите им белтъчини. Без белтъчини клетките умират. Дихателната система отказва, сърцето спира. Никъде в специализираната литература не се споменава да е използван за самоубийство. Против тази версия е и фактът, че е трудно да се снабдиш с рицин. Човек трябва да има известни познания по химия, за да успее да го извлече, дори ако предположим, че е намерил начин да се сдобие с необходимия суров материал. В противен случай трябва да има връзки с някоя терористична организация — казват, че го имало на склад в пещерите на Ал-Кайда в Афганистан. Има и друг аргумент против такава версия — смъртта от отравяне с рицин е продължителна и мъчителна. Не виждам защо някой би избрал да се самоубие точно по такъв начин.

Той разпери ръце и вдигна рамене, за да подчертае убеждението си.

Карол записа нещо в бележника си.

— Доколкото разбирам, можем да изключим и възможността отровата да е била поета случайно?

— Бих казал, да — освен ако господин Бишоп е имал навика да се навърта около фабрики за производство на рициново масло — отвърна сухо Денби.

— И как тогава е попаднала в организма му?

— Вероятно я е вдишал. Прегледахме внимателно цялото тяло и не можахме да открием следи от убождане — Денби се приведе напред. — Не знам дали си спомняте случая с българския невъзвращенец Георги Марков в края на седемдесетте години? Той беше убит с пълна с рицин сачма, изстреляна от специално изработен за целта чадър. Веднага щом се убедихме, че става дума за рицин, помолих колегите от интензивното отделение да направят обстоен преглед на кожата на господин Бишоп. Не беше открито нищо, което да доказва инжектиране на чуждо тяло.

Карол беше озадачена.

— Трудно е да се повярва — поде тя. — Такива неща не се случват в Брадфийлд.

— Така е — съгласи се Денби. — Затова и ни трябваха два дни, за да установим причината. Сигурно така са се чувствали и лекарите, които са лекували Александър Литвиненко. Сигурно радиационното отравяне е било последното, което са можели да предположат. И все пак беше така.

— Но как би могъл да бъде отровен, без да забележи?

— Много лесно — отвърна Денби. — Според съществуващите за рицина данни при инжектиране доза от 500 микрограма е достатъчна, за да убие възрастен човек. Изследванията върху животни доказват, че вдишването или поглъщането на същата доза от отровата също води до смърт. Петстотин микрограма рицин е доза, на вид не по-голяма от главичка на карфица. Не е трудно да се пусне в напитка или храна. В такова количество не би променила по никакъв начин вкуса.

— Следователно трябва да търсим някой, който е имал достъп до това, което отровеният е ял или пил?

Денби кимна.

— Това е най-близко до ума — той започна да си играе с химикалката. — Съществува и възможността отровата да е подадена с наркотик от рода на кокаин или някакъв амфетамин, нещо, което се смърка. И в такъв случай жертвата не би забелязала съмнителен вкус или мирис.

— Разполагате ли с образци от кръв и урина, които да анализирате за наличие на наркотик?

Денби кимна.

— Ще наредя да се направи изследване.

— Как ви дойде на ум такава възможност?

— Хрумването беше на доктор Блесинг, моя старши ординатор. Доколкото знам, някой от колегите ви е разговарял първо с нея.

— Да, знам, че именно доктор Блесинг ни се обади. Но какво я е навело на тази мисъл.

Денби се усмихна иронично, с което стана още по-антипатичен на Карол.

— Не искам това да прозвучи като самохвалство, но доктор Блесинг решила, че щом дори аз не съм в състояние да разбера каква е причината на заболяването на господин Бишоп, очевидно ставало дума за нещо извънредно необичайно. Сравнила симптомите с всичко, въведено в нашата база данни, и единствено отравянето с рицин отговаряло на описанието. Представи ми заключенията си и аз наредих провеждане на стандартния тест. Резултатите бяха категорично положителни. Няма никакво място за съмнение, госпожо главен инспектор.

Карол затвори бележника си.

— Благодаря, че ми обяснихте всичко толкова подробно — каза тя. — Казахте, че сте проучили специализираната литература за действието на рицина — има ли някаква възможност да организирате брифинг на тази тема за мен и колегите ми?

— Веднага ще се свържа с доктор Блесинг — той стана, подсказвайки, че що се отнася до него, разговорът е приключил.

— Може ли да го видя? — попита Карол.

Денби потри челюстта си с палец.

— Няма кой знае какво за гледане — отвърна той. — Но да, мога да ви заведа. Родителите му може да са се върнали — бяха в стаята за близки на пациентите. Трябваше да им съобщя и те, разбира се, са шокирани и много разстроени. Помолих ги да останат там, докато се поуспокоят. Хората от екипа се затрудняват допълнително от присъствието на разстроени близки около пациентите.

Тонът му беше пренебрежителен, като че ли гладкото функциониране на работата в отделението беше далеч по-важно от страданието на родители, научили, че ще загубят сина си.

Карол тръгна след него към стаята, в която лежеше Роби Бишоп. На двата стола край леглото не седеше никой. Карол застана край долната част на леглото и загледа мониторите, тръбичките и цялата апаратура, която щеше да поддържа състоянието на Роби Бишоп относително стабилно през предсказуемо краткия период, който го делеше от смъртта. Кожата му беше жълтеникавобледа, по бузите и челото му беше избила пот. Искаше й се да запечата този образ в съзнанието си. Предстоящото разследване щеше да бъде истински кошмар по ред причини, и тя искаше да е сигурна, че няма да забрави човешкото същество, заради което трябваше да изведе докрай случая. Медиите щяха да настояват гръмогласно за отговори, феновете щяха да искат да падат глави, а собствените й шефове щяха да се постараят да се покрият със славата, която тя би могла да извлече от създалото се положение.

Карол бе твърдо решена да разбере кой бе унищожил Роби Бишоп и какви бяха подбудите за това. Но за самата себе си държеше да знае, че мотивацията й да преследва убиеца е правилна. Сега, когато видя умиращия, можеше да бъде далеч по-уверена в правотата на действията си.

* * *

Детектив Пола Макинтайър познаваше ефекта на шока и скръбта. Беше присъствала на безброй техни проявления, а и самата тя бе преживяла и двете и все още се възстановяваше от това. Затова и поведението на Мартин Фланаган й говореше само едно — беше очевидно, че той е бил разтърсен до дъното на душата си от съобщението на доктор Блесинг.

Неговата реакция беше от активния, невротичен вид. Не можеше да стои на едно място. Това не учудваше Пола; беше наблюдавала такива реакции и преди, особено у мъже, чийто живот бе свързан с физическо натоварване, било то на стадиона или на строителен обект. Фланаган крачеше непрекъснато напред-назад, от време на време се отпускаше на някой стол и почваше да кърши пръсти и да мести крака, но скоро неподвижността ставаше непоносима за него и той отново скачаше и започваше да кръстосва помещението. Пола просто си седеше — единствена неподвижна точка в неговия свят, понесен от внезапния вихър на събитията.

— Не мога да повярвам — заяви Фланаган. Повтаряше тези думи от момента, в който се появи Пола. Това кратко изречение обособяваше като пунктуация всичко останало, което беше казал. — Разбирате ли, той ми беше като син. Не мога да повярвам. Такива неща не се случват с футболисти. Чупят си краката, разтягат сухожилия, късат връзки, нали знаете. Но не умират от отравяне. Не мога да повярвам.

Пола го остави да се поумори и успокои, изчака напрежението му да спадне, преди да започне да задава въпросите. Беше привикнала да чака. Умението й да чака беше близко до съвършенството. Никой не владееше изкуството на разпита така добре като Пола, и това се дължеше до голяма степен на усета, който й подсказваше кога да притисне събеседника си и кога да се въздържа от настоятелни въпроси. Затова изчака, докато Мартин Фланаган се изтощи и млъкна, облегнал чело на хладното стъкло, опрял длани от двете страни на прозореца. Тя виждаше отражението на лицето му, изпито от мъка.

— Кога Роби се почувства зле за първи път? — попита тя.

— В събота на закуска. Когато сме домакини, през нощта срещу мача винаги спим във „Виктория Гранд“ — Фланаган повдигна едното си рамо. — Това е начин да упражнявам някакъв контрол върху тях, нали разбирате. Повечето са млади и глупави. Ако не ги държа изкъсо, ще го ударят на купон из града до зори. Понякога ми се иска да им сложа електронен чип, като на кучетата и котките, или на педофилите.

— И тогава Роби каза, че не му е добре?

Фланаган подсмръкна.

— Дойде на нашата маса. Бях с помощник-треньора, Джейсън Греъм, и физиотерапевта Дейв Кърмоуд. Роби каза, че не се чувства добре. Стягали го гърдите, потял се, имал температура. Боляха го и костите, нали знаете, точно както става, когато се разболяваш от грип. Казах му да си изяде закуската и да се качи в стаята си. Обещах му да изпратя лекаря на отбора да го прегледа. Роби каза, че не бил гладен, и щял направо да се качи горе и да си легне — той отново поклати глава. — Не мога да повярвам и толкова.

— Така че в петък вечерта със сигурност не е обикалял заведенията из града?

— Изключено. Той дели стая с Павел Алжинович — Фланаган се обърна с лице към Пола, плъзна се с гръб по стената и приклекна. — Вратарят, нали знаете. Винаги спят в една стая, още откакто Павел дойде при нас преди два сезона. Роби винаги казва, че Павел бил скучно копеле и се грижел за почтеността му — устата му се поизкриви в тъжна усмивка. — Има и такива, на които не бих повярвал за нищо на света, но Павел не е такъв човек. Роби е прав, Павел е скучно копеле. Никога не би се опитал да се измъкне тайно през нощта срещу мач, а и не би позволил на Роби да го направи.

— Аз не съм ориентирана в тези неща — каза Пола. — Нямам представа какъв е бил режимът на Роби. Може би вие ще ми обясните? Да кажем, от четвъртък сутринта нататък?

Тя не беше сигурна колко време минава, докато се проявят симптомите на отравяне с рицин, но предполагаше, че ако се върне назад до четвъртък, това би покрило периода, през който е възможно да е поет рицинът.

— В сряда вечерта имахме мач от шампионата на УЕФА, затова четвъртък сутринта бяха свободни, нали разбирате. Роби дойде да се види с физиотерапевта, бяха го ритнали по глезена и имаше оток. Нямаше нищо тревожно, но те всички приемат много сериозно физическата си форма. Така или иначе, към десет и половина прегледът приключи. Предполагам, че после се е прибрал у дома. Има апартамент в комплекс „Милениум“, близо до площад „Белуедър“. В четвъртък следобед дойде на тренировка. Заниманията бяха леки. Занимавахме се по-скоро с технически умения, отколкото с тактиката. Приключихме в четири и половина. Нямам никаква представа какво е правил след това.

— Значи нямате никаква представа какво прави в свободното си време?

„Бил му като син“, каза си тя иронично. Действително, Роби Бишоп беше на двайсет и шест години, но ако приличаше на повечето футболисти, за които Пола бе чела в таблоидите, вероятно имаше поведение на човек със закъсняло развитие. Сигурно водеше именно такъв живот — на шестнайсетгодишно момче с неограничени джобни пари и също толкова неограничен достъп до красиви жени. Човек, изпълняващ за него роля, близка до родителската, би узнал последен с какво се занимава Роби.

Фланаган сви рамене.

— Не са деца, нали разбирате. Пък и аз не съм като другите треньори. Не нахлувам в жилищата им да намалявам звука на уредбите и да изхвърлям момичетата. Има си правила, според които нямат право да излизат вечерта преди мач. Но като изключим това, всеки постъпва, както намери за добре — той отново поклати глава. — Не мога да повярвам.

— А какви бяха предпочитанията на Роби?

— Близо до жилището му има един фитнес център с басейн със състезателни размери. Той обича да плува, да ходи на сауна, такива неща. Приятел е с Фил Кампси, който има малък имот близо до мочурищата в хълмовете. Ходят заедно да ловят риба или на лов. — Фланаган отново се изправи и започна да крачи напред-назад. — Това е кажи-речи всичко, което мога да ви кажа.

— Ами момичетата? Има ли сериозна приятелка?

Фланаган поклати глава.

— Доколкото знам, не. Известно време беше сгоден. За Бинди Блайт, тя работи като водеща за „Рейдио Уан“. Но се разделиха преди три месеца.

Пола беше заинтригувана.

— Кой прекрати годежа? Роби или Бинди?

— Нямам представа от тези неща. Но знаете ли, той като че ли не преживяваше тежко раздялата — Фланаган отново облегна чело на стъклото. — И какво общо може да има това с факта, че някой е отровил Роби? Не го е направил нито някой негов съотборник, нито бившата му приятелка.

— Трябва да огледаме всички възможности, господин Фланаган. И така, след раздялата с Бинди, той шари свободно по терена, така ли?

Пола трепна, смутена от неволно употребения израз. „Господи, дано не си помисли, че иронизирам!“

— Вероятно — Фланаган се върна и потри с пръсти слепоочията си. — Трябва да поговорите с момчетата. С Фил и Павел, най-вероятно те знаят — той погледна с копнеж към вратата на интензивното отделение. — Ще ми се да ме бяха пуснали да вляза. Поне да се сбогувам с него. Не мога да повярвам.

— Ами в петък? Знаете ли какво е правил тогава?

— В петък тренирахме на стадиона — Фланаган се замисли за миг. — Сега, като си припомням, ми се струва, че беше някак отпуснат. Оклюман, често пропускаше топката. Като че ли му се спеше. Не се замислих над това, нали разбирате. Те всички имат по-слаби дни, а честно казано, по-добре да се представи зле на тренировка, отколкото на мач. Пък и не игра толкова зле, че да предприема нещо по въпроса. После, когато в събота каза, че е болен от грип, отдадох на това слабото му представяне.

Пола кимна.

— Всеки на ваше място би предположил същото. А сега трябва да ви задам още един въпрос. Съществува ли някой, който има основание да мрази Роби? Получавал ли писма със закани? Да са го преследвали фенове?

Фланаган трепна и поклати глава.

— Човек не може да стигне до неговото положение, без да настъпи тук-там някого по мазола. Нали разбирате? Да кажем, винаги е съществувало напрежение между него и Нилс Петерсен, централният защитник на „Манчестър Юнайтед“. Но това е футбол, не е реалният живот. Искам да кажа, ако срещне Петерсен в някоя кръчма, най-много да се посдърпат, но това би било всичко. Дори не биха си позволили да се сбият, за отрова и дума не може да става — той вдигна ръце към тавана. — Цялата история е истинска лудост. Прилича на слаб филм. Не бих могъл да ви кажа нищо повече, защото не намирам логика във всичко това — той посочи с палец към вратата на отделението. — Момчето умира там вътре, и това е трагедия. Това е единственото, което знам.

Пола почувства, че няма да научи нищо повече от Фланаган. Вероятно щеше да се наложи пак да поговорят с него, но засега според нея той не би могъл да каже нищо повече. Тя стана.

— Надявам се да ви позволят да се сбогувате с него, господин Фланаган. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.

Той кимна. Беше прекалено разстроен, за да обърне внимание на думите й. Пола си тръгна, мислейки за смъртта и получаването на втори шанс в живота. Тя бе получила живота си обратно, заедно с товара на вината, измъчваща оцелелия. Но благодарение на Тони Хил започваше да разбира, че трябва да придаде смисъл на получения дар. И усилията й в тази насока можеха да започнат със случая Роби Бишоп.

 

 

Не всички фенове на Роби Бишоп стояха около „Брадфийлд Крос“. Тези, които живееха в Ратклиф, се бяха отказали да прекосяват целия град и носеха цветя, купени от супермаркета, и детски рисунки пред стадиона за тренировки на „Брадфийлд Виктория“. Цветята и рисунките се трупаха около бариерата, чието предназначение беше да отделя звездите от почитателите им. Сержантът от криминалната полиция Кевин Матюс не можа да потисне тръпката на неприязън, докато чакаше охраната на портала да се свържат с някой, който да потвърди разрешението да влязат в стадиона. Не можеше да понася тези публични демонстрации на синтетична скръб. Можеше да се обзаложи, че тези, които идваха на стадиона като на поклонение, не бяха разменили и дума е Роби Бишоп, или най-много обичайните реплики при даване и получаване на автограф. Не беше толкова отдавна времето, когато Кевин бе имал истински повод да скърби за близък човек, затова и подобни евтини жестове го дразнеха. Беше убеден, че ако тези поклонници даряваха с емоциите си живите — собствените си деца, брачни партньори и родители — светът би бил далеч по-добро място за живеене.

— Каква безвкусица — обади се Крис Дивайн, която седеше до него, като че ли беше прочела мислите му.

— И то е нищо в сравнение с това, което предстои след ден-два, когато умре — отвърна Кевин. Служителят на охраната им махна да влизат и посочи към паркинга край дългата, ниска сграда, която препречваше гледката към стадиона от улицата. Кевин намали, докато минаваха край паркираните ферарита и поршета на футболистите.

— Хубави коли — отбеляза той одобрително.

— Ти самият имаш ферари, нали? — попита Крис, припомняйки си нещо, което й беше казала Пола.

Той въздъхна.

— Кабриолет Мондиал Q2 V, червено. Конструирани са били само двайсет и четири кабриолета с десен волан и моят е един от тях. Истинска мечта, но скоро ще се разделя с него.

— О, не! Горкият Кевин. Защо ще го продаваш?

— Той всъщност е кажи-речи двуместен, а децата са вече прекалено големи, за да се побират отзад. Това е кола за човек, който живее сам, Крис. Чудя се дали не представлява интерес за теб.

— Малко скъпичко удоволствие за мен. Освен това Шинийд ще ми извади душата, ако я купя. Ще започне да ми обяснява, че съм изпаднала в криза на средната възраст, щом си купувам такава кола.

— Жалко. Бих се радвал, ако знам, че е попаднала на добро място. Но поне успях да отложа раздялата за известно време.

— И как успя?

— Има един журналист, Джъстин Адамс. Той пише за автомобилни списания и е решил да напише материал за обикновени хора, които карат необикновени коли. Така че ченге, което кара ферари, е тъкмо това, което му трябва. Убедих Стела да запазим колата, докато излезе статията в списанието, за да не ми се подиграват, че името и снимката ми са били публикувани там, а пък аз вече не притежавам такава кола.

Крис се ухили.

— Добро споразумение.

— Е, да, но от идущата седмица, когато той ме интервюира, започвам да броя дните до раздялата — Кевин подуши въздуха, докато излизаше от колата. — Днес е ден за соленки.

— Моля?

Той посочи на запад, към една двуетажна сграда с тухлена фасада, сгушена отвъд стадиона.

— Това е фабриката за бисквити. Когато бях момче, тренирах един сезон с юношите на „Вик“. Когато вятърът духа към теб, можеш да познаеш какви бисквити пекат. Винаги съм си мислел, че това трябва да е някакъв вид рафинирана инквизиция за хлапетата, които се опитват да поддържат форма.

— Какво стана с тренировките? — осведоми се Крис и го последва, завивайки след него край съблекалните.

Кевин избърза напред, за да не може тя да види съжалението, изписало се на лицето му.

— Не бях достатъчно добър — отвърна той. — „Мнозина са звани, а малцина избрани“.

— Трябва да си го преживял тежко.

Кевин се изсмя сухо.

— По онова време бях убеден, че за мен е краят на света.

— А сега?

— Парите със сигурност щяха да са повече. И бих могъл да имам цял гараж ферарита.

— Така е — съгласи се Крис, изравнявайки се с него, когато той спря и се загледа в двайсетината младежи, които дриблираха между разположени по тревата пластмасови конуси. — Само че когато възрастта им вече не позволява да играят, повечето футболисти отиват на боклука. И какво им остава? Да, някои успяват да се наместят в ръководството на някой отбор, но много повече свършват на бара в някоя мърлява кръчма, където повтарят едни и същи разкази за славното минало и се оплакват от бившата си жена, която им обрала парите.

Кевин се ухили.

— Което според теб е по-лошо от нашето положение?

— Сам знаеш, че е така.

Когато се озоваха от другата страна на сградата, някакъв човек по шорти и тениска с емблемата на „Брадфийлд Виктория“ се упъти към тях. Като че ли беше прехвърлил четиридесетте, но беше в толкова добра физическа форма, че човек не можеше да бъде сигурен. Ако тъмната му коса беше дълга и вързана на опашка, и футболните запалянковци, и дори хора, по-безразлични към футбола, биха го разпознали веднага. Но тъй като сега беше ниско подстриган, на Кевин му бе необходимо известно време, докато осъзнае, че стои пред един от кумирите на своята младост.

— Вие сте Тери Малкълм! — възкликна той. За миг стана отново дванайсетгодишното момче, следящо възторжено подвизите на играча от „Брадфийлд Виктория“ и националния отбор в центъра на игрището.

Тери Малкълм се обърна с усмивка към Крис и каза:

— Аз поне няма да имам проблем, ако ме хване болестта на Алцхаймер. Нямате представа колко често хората биват обзети от желанието да ми обяснят кой съм. Вие сигурно сте сержант Дивайн. Просто предполагам с известна надежда, защото колегата ви не е мой тип и не мога да си представя, че бих се обръщал към него с името Дивайн^[1].

По изражението му личеше, че е привикнал хората да го считат за остроумен и забавен. Кевин, вече малко разочарован от някогашния си кумир, забеляза със задоволство, че Крис Дивайн не се повлия от комплимента.

— Господин Фланаган не ви ли каза защо сме тук? — попита Кевин невярващо. Не можеше да разбере как човек, който работи за „Брадфийлд Виктория“, може да се шегува в момента, когато най-добрият им играч умираше.

Малкълм доби подходящо за случая смутено изражение.

— Каза ми. Повярвайте, ужасно ми е тежко заради Роби. Но не мога да си позволя да демонстрирам емоции. Имам двайсет и един играчи, чиято мотивация трябва да се съхрани. В събота играем срещу „Тотнъм“ в „Премиершип“ и не може да си позволим да губим точки на този етап от сезона — той отново удостои Крис с усмивка. — Надявам се, че това не е повод да ме считате за повърхностен. Както вече казах, много ми е тежко, но момчетата трябва да бъдат във форма. В събота трябва да спечелим мача заради Роби — и това е още една причина да не зарязваме тренировките.

— Разбира се — отвърна Крис. — А ние трябва да проследим точно какво е правил и къде е ходил Роби през последните четиридесет и осем часа преди момента, когато се е почувствал зле в събота. Искаме да поговорим с тези от съотборниците му, с които е бил достатъчно близък, за да знаят какво е правил между края на тренировката в четвъртък и часа на закуската в събота.

Малкълм кимна.

— Трябва да говорите с Павел Алжинович и Фил Кампси. В хотелите Роби винаги дели стая с Павел, а Фил е най-добрият му приятел.

Малкълм не бързаше да повика играчите.

— Веднага, господин Малкълм — допълни Крис.

Той пусна отново дежурната си сладникава усмивка.

— Тери, скъпа.

Сега беше ред на Крис да се усмихне.

— Не съм ви скъпа, господин Малкълм. Аз съм офицер от полицията и разследвам сериозно посегателство върху живота на ваш колега. Държа да разговарям с Павел Алжинович или Фил Кампси, и то незабавно.

Малкълм поклати глава.

— Те тренират. Не мога да ги прекъсвам.

Кевин се изчерви от яд, което никак не му отиваше — луничките изпъкнаха като тъмни петънца по бузите му.

— Искате ли да ви арестувам за възпрепятстване на работата на полицията? Защото много се стараете в тази насока.

Малкълм изкриви иронично устни.

— Не ми се вярва да ме арестувате. Шефът ви прекалено много държи на мястото си в директорската ложа, за да го допусне.

— На това може да се погледне и по друг начин — отвърна подчертано любезно Крис. — Щом е така, значи и ние имаме начин да се свържем директно с вашия шеф. А той няма да бъде във възторг, ако разбере, че възпрепятствате разследването на опита за убийство на най-добрия му играч.

Въпреки че говореше Крис, Малкълм отправи към Кевин яростен поглед, изпълнен с неприязън. Очевидно той беше от този тип мъже, които умеят единствено да флиртуват с жени, а разговарят само с други мъже.

— Ще повикам Павел — той посочи с палец към служебните помещения. — Почакайте там, ще ви намеря свободна стая.

Пет минути по-късно седяха в помещение, предназначено за тренировки с тежести. Миришеше на пот и масажен крем. Хърватинът, вратар с международна известност, влезе веднага след тях. Още с влизането ноздрите му потрепнаха и изсеченото му лице се сгърчи отвратено.

— Мирише лошо, извинявайте — отбеляза той, придърпа един пластмасов стол от натрупаните край стената и седна срещу двамата детективи. — Аз съм Павел Алжинович — той кимна сдържано към двамата.

Първата дума, която мина през ума на Кевин, беше „достолепен“. Алжинович имаше тъмна коса, дълга до раменете, която носеше вързана на опашка по време на мачовете, но през този следобед я беше пуснал свободно. Очите му имаха цвета на кестени — първо добре изпечени, а после излъскани с ръкав. Имаше високи скули и хлътнали страни, плътни устни и прав, тесен нос, който му придаваше почти аристократично излъчване.

— Треньорът каза, че някой се е опитал да отрови Роби — каза той със слаб, но недвусмислен славянски акцент. — Как е възможно такова нещо?

— Именно това се опитваме да разберем и ние — каза Крис. Беше се привела напред, опряла лакти на коленете си, със сключени ръце.

— А Роби? Как е той?

— Не е много добре — отвърна Кевин.

— Но ще се оправи, нали?

— Не сме лекари, нищо не можем да кажем — Крис предпочиташе да не уточнява, че смъртта на Роби е неизбежна. Знаеше от опит, че станеше ли дума за убийство, хората внезапно губеха склонността си да споделят. — За нас ще бъде от полза, ако успеем да разберем къде е бил Роби в четвъртък и петък.

— Разбира се, беше на тренировките. Нямам представа какво е правил в четвъртък вечерта — Алжинович разпери големите си ръце на вратар. — Пазя вратата на отбора, но не и Роби. В петък обаче бяхме заедно в хотелската стая. Всички вечеряхме заедно, както обикновено. Стек с картофи, салата и по чаша червено вино. За десерт плодова салата и сладолед. Ние с Роби винаги си поръчваме еднакви неща. Всъщност повечето от момчетата ядат същото. Качихме се в стаята си към девет часа. Роби влезе да се изкъпе, а аз се обадих на жена си. Гледахме футболния канал на телевизия „Скай“ докъм десет, после си легнахме.

— Роби взе ли си нещо от минибара? — попита Кевин.

Алжинович се засмя.

— Не сте много наясно с живота на футболистите, нали? Минибаровете са заключени и не ни дават ключовете. От нас се иска да не пием — затова и нощуваме преди мач в хотел, а не у дома. Така могат да контролират всичко, което ядем и пием, и да не допускат до нас жени.

Крис отвърна на усмивката му.

— Винаги съм считала, че това е мит — че ви карат да избягвате секса преди мач, за да си пазите силите.

— Проблемът не е в секса, а в недоспиването — отвърна Алжинович. — Държат да сме си отспали преди мача.

— А Роби носеше ли със себе си някаква храна или нещо за пиене? Шише с минерална вода, нещо подобно?

— Не. В стаите ни винаги има предостатъчно вода — Алжинович се намръщи. — Но вие ме подсетихте за нещо. В петък вечерта Роби каза, че бил много жаден. Каза също, че се чувствал така, сякаш е настинал или нещо подобно. Не обърна особено внимание на това, просто спомена, че не се чувства много добре. А на сутринта, разбира се, вече реши, че е хванал грип. Помня, че се разтревожих да не се заразя и аз. Затова ли се е чувствал като болен от грип — заради отровата? Или освен това наистина е и болен от грип?

— От отровата е — Кевин го погледна право в очите. — Вземал ли е Роби кокаин в петък вечерта?

Алжинович се отдръпна възмутено.

— Не, разбира се, че не. Кой ви е казал подобно нещо? Роби не вземаше наркотици. Защо задавате такива въпроси?

— Защото е възможно да е вдишал отровата. Ако тя е била примесена към кокаин или амфетамин, той може да не е забелязал нищо — обясни Крис.

— Не. Невъзможно. Напълно невъзможно. Не мога да повярвам такова нещо за него.

— Сам казахте преди малко, че пазите вратата на отбора, а не Роби. От къде можете да бъдете толкова сигурен, че не докосва наркотици? — тонът на Кевин беше мек, но погледът му не се отклоняваше и за миг от лицето на събеседника му.

— Защото сме говорили за тези неща. За спортисти, които употребяват наркотици. За начините да си доставиш удоволствие. Двамата с Роби сме на едно мнение. Това е измама за глупци. Лъжеш себе си, лъжеш феновете, лъжеш отбора. И двамата познаваме хора, които прибягват до дрога, и двамата ги презираме — той заговори ожесточено. — Който и да е отровил Роби, не си е послужил с дрога.

 

 

Докато Карол пристигне в апартамента на Роби Бишоп, детектив Сам Еванс вече беше започнал претърсването. Жилището на футболиста, просторен апартамент с тераса, се намираше в центъра на града, на последния етаж на сграда, строена за универсален магазин. Основната част на жилището беше залята от светлина, която нахлуваше през прозорците с метални рамки, изпълнени в стил „ар деко“. Сам преравяше чекмеджетата на бюрото, застанал под сноп слънчеви лъчи, и кафявата му кожа блестеше. Той вдигна поглед, когато Карол влезе, и поклати глава със съжаление.

— Нищо — каза Сам. — Засега нищо.

— И какво по-точно е това нищо?

Карол нахлузваше гумени ръкавици.

— Старателно подредени сметки, банкови извлечения, извлечения по операции с кредитни карти. Плаща си сметките навреме, плаща и ежемесечните вноски по кредитните карти. Има сметка при букмейкър, отделя по няколкостотин паунда месечно за залагания на конни състезания — нищо необичайно. Още не съм прегледал компютъра, реших да го оставя за Стейси.

— Убедена съм, че тя ще е във възторг. Как мислиш, дали Стейси знае какво е футбол?

Карол прекоси стаята, за да погледне през прозореца. От тук центърът на града се виждаше като от птичи поглед — хората бързаха насам-натам по свои работи, трамваите кръстосваха улиците, шуртеше водата във фонтаните, раздавачи убеждаваха минувачите да си вземат безплатни вестници, а тези от минувачите, които бяха тръгнали на пазар, се шляеха пред изпълнените с обещания витрини. Нито един от тях не мислеше за отравянето на елитен футболист с рицин — днес още не. Но утре или вдругиден, когато Роби Бишоп издъхнеше, нещата щяха да стоят по съвсем различен начин. Но не и днес, днес още не. Карол се обърна към Сам.

— Какво успя да прегледаш досега?

— Само бюрото.

Тя кимна и се озърна. Сам беше постъпил правилно, като се бе заел първо с бюрото. Нямаше кой знае колко други места за претърсване. В трапезарията, цялата в стъкло и стомана, не можеше да се скрие нищо. В частта от жилището, служила за дневна, имаше две групи мека мебел, тапицирани с аленочервена кожа. Едната бе обърната към огромния телевизионен екран на система за домашно кино с игрална конзола „Плейстейшън“, другите кресла бяха подредени около ниска масичка със стъклен плот, изрязан във формата на морска вълна. Цяла една стена беше покрита догоре с лавици, на които бе подредена огромна колекция от дискове. Щеше да се наложи да бъдат прегледани един по един, но Карол смяташе да възложи тази задача на екипа за оглед на местопрестъпления. Отиде да огледа колекцията — музикалните дискове съдържаха записи на хора, чиито имена й бяха напълно непознати. Тук-там видя познати изпълнители на денс и хип-хоп; предположи, че и останалите записи са нещо от този род.

Дисковете с видеозаписи бяха тематично разпределени — двата средни рафта със записи на футболни мачове, под тях филми — драми и комедии. На най-ниската лавица бяха подредени компютърните игри. Както си му е реда, порното беше на най-горната лавица. Карол огледа заглавията и реши, че вкусът на Роби и по отношение на порното е също толкова традиционен, както и по отношение на филмите. Освен ако някъде нямаше скрити други записи, сексуалните му наклонности със сигурност не биха предизвикали някой да го убие.

Карол се упъти към спалнята и се усмихна иронично, когато видя леглото, широко към седем фута. Върху изпомачканите чаршафи от тъмносиня коприна имаше разхвърляни изкуствени кожи и около дузина възглавници. Стената срещу леглото бе заета почти изцяло от още един телевизионен екран, по другите стени бяха окачени образци на актова живопис, които продавачът вероятно му бе описал като „артистични“.

Имаше врата към дрешник, който се простираше по цялата дължина на една от стените. Едно от отделенията на дрешника беше съвсем празно. Карол се зачуди дали мястото не е било предназначено за дрехите на бившата му годеница — но беше възможно и Роби да е решил да разчисти някои стари дрехи. В далечния край на дрешника имаше два коша за дрехи, на единият имаше надпис „пране“, на другия — „химическо чистене“. И двата бяха пълни почти до горе. Вероятно с прането се занимаваше някой друг, но който и да бе той, за щастие явно не бе влизал тук, откак Роби се бе разболял.

В коша с прането най-отгоре имаше джинси на Армани, боксерки „Келвин Клайн“ и риза „Пол Смит“ на екстравагантни райета. Карол взе джинсите и започна да се рови по джобовете. Първоначално й се стори, че са празни, но когато пъхна пръсти по-навътре, напипа късче хартия, натъпкано почти в шева на десния преден джоб. Измъкна го и го отвори, изглаждайки го внимателно.

Беше ъгълче разграфена хартия, вероятно откъснато от бележник. На него беше написано с черно мастило www.bestdays.co.uk. Карол отнесе листчето в дневната и помоли Сам да й даде пликче от онези, в които събираха уликите.

— Какво намери, шефе? — осведоми се той, докато й го подаваше.

Карол надписа пликчето, запечата го, сложи дата и го пусна в чантата.

— Адрес на някакъв сайт. Вероятно без значение, но го занеси на Стейси, моля те. Ти успя ли да откриеш нещо?

Сам поклати глава.

— Честно казано, създава впечатление на скучно копеле.

Карол се върна в дневната. Нямаше изненади и в нощните шкафчета — презервативи, ментови бонбони за свеж дъх, хартиени кърпички, един блистер „Нурофен“, тубичка лубрикант и анален вибратор. Карол беше убедена, че в наши дни такива неща не правят по-голямо впечатление от пакетче бонбони. Направи й впечатление книгата, която откри в чекмеджето на лявото нощно шкафче — критичната биография на треньора на „Манчестър Юнайтед“ Алекс Фъргюсън, писана от Майкъл Крик. В един свят, посветен на хвалебствени жизнеописания на футболни звезди, този избор действително будеше интерес.

В съседство беше банята, в която нищо не можеше да привлече дори за миг вниманието й. Тя въздъхна и се върна при Сам.

— Направо е плашещо — отбеляза Карол. — До такава степен отсъства какъвто и да било личен отпечатък.

Сам изсумтя.

— Вероятно защото просто не съществува личност, която да го остави. Всички тези футболни звезди спират развитието си още в юношеска възраст. Големите клубове ги подбират още преди да са целунали за първи път момиче, и от там нататък мениджърите поемат за тях ролята на майка. Ако се справят и влязат в голямата игра, още ненавършили двайсет, вече разполагат с много пари и с почти никакъв здрав разум. Израстват като в саксия, между бедрата на разни фотомодели. Парите им са повече и от опита, и от ума. Недорасли копия на Питър Пан с излишък на тестостерон.

Карол се ухили.

— Долавям горчивина в тона ти. Да не би някой футболист да ти е отмъкнал приятелката — или нещо подобно?

Сам отвърна на усмивката й.

— Жените, които харесвам, са прекалено интелигентни, за да си падат по футболисти. Не, дразня се, защото никога не бих могъл да си позволя Бентли GTC Мълинър — той размаха под носа й някаква фактура. — Това е новата му кола. Ще я доставят идущия месец.

Карол подсвирна.

— Познавам хора, които са способни на убийство, за да се сдобият с такава кола — но надали биха прибягнали до рицин — още докато говореше, мобилният й телефон иззвъня. Тя вдигна и каза: — Главен инспектор Джордан.

— Обажда се доктор Блесинг. Доктор Денби помоли да ви се обадя. Състоянието на Роби Бишоп се влошава. Вероятно не му остава още много време. Ще дойдете ли?

— Тръгвам — отвърна Карол и затвори телефона и въздъхна. — По всичко личи, че ни предстои да разследваме убийство.

 

 

Чакаха Фил Кампси. Крис вдигна безцелно един от дъмбелите и направи няколко странични преси.

— Това е онзи грозният, нали? — попита тя. — Който прилича на мелез между маймуна и господин Картофена глава^[2]?

— Фил Кампси ли имаш предвид? Да, грозен е — Кевин се протегна и се прозя. Напоследък четиригодишната му дъщеря започна да спи неспокойно нощем. Жена му изтъкна не без основание, че докато кърмеше Руби, тя бе тази, която трябваше да се примирява с накъсването на съня си. Сега беше ред на Кевин да приспива малката. Според него това не беше съвсем честно, защото той ходеше на работа, а Стела си стоеше у дома. Но нямаше как да влезе в спор, без да излезе, че не обича достатъчно дъщеря си. — Много е грозен — допълни той, завършвайки прозявката си.

— Значи не само ученичките се сприятеляват в зависимост от външния вид.

— Какво искаш да кажеш?

— Хубава и грозна. Своеобразна симбиоза. Край грозната хубавата изглежда още по-хубава, а грозната може да получи отхвърлените обожатели на хубавата. Изгодно и за двете.

Кевин цъкна с език.

— Това не ми звучи като проява на женска солидарност.

Крис изсумтя презрително.

— Разбираш ли, Кевин, ти смесваш понятията — лесбийките не са феминистки. Може да се говори по-скоро за прагматизъм, отколкото за феминизъм.

Той се ухили.

— Ще се опитам да не забравя. Значи такова е твоето обяснение на приятелството между Роби и Фил?

— До известна степен. Разбира се, Фил също е богат и прочут, което винаги неутрализира грозотата. Но съм убедена, че е нямал нищо против да обикаля заведенията редом с един от най-добре познатите, хубави и търсени ергени в Европа. Да не пропускаме, че е и сексапилен.

— Значи според теб Роби е секси?

— Сексапилът действа независимо от пола, Кевин. Не ми казвай, че дълбоко в себе си не си в състояние да прецениш, че той е секси.

Кевин се изчерви.

— Никога не съм се замислял за това.

— Но вероятно ти харесва външният му вид, начинът, по който се движи и облича — настоя Крис.

— Може би.

— В това няма нищо нередно, то не означава, че си обратен. Казвам просто, че Роби има сексапил, харизма, наречи го както искаш. Дейвид Бекъм го има, Гари Невил — не. Джон Ленън имаше сексапил, Пол Маккартни — не. Бил Клинтън го има, Буш — категорично не. И ако не си надарен със сексапил, най-умното е да се сближиш с човек, който го има — вратата се отвори, Крис остави дъмбела и пусна най-чаровната си усмивка. — Господин Кампси. Благодаря, че можахте да отделите време за нас.

Фил Кампси придърпа с крак стола по-далеч от тях и чак тогава седна.

— Става дума за Роби, нали? — акцентът му на лондончанин беше почти толкова силен, колкото акцентът на Крис. — За него бих направил всичко. Нали сме приятели.

Кевин се зае с представянето. Погледнат отблизо, Фил Кампси беше дори още по-непривлекателен. Петна избиваха по бледата му кожа, която предизвикваше асоциации с измит картоф, сплесканият му нос вероятно бе чупен няколко пъти. Малките му сиви очи бяха раздалечени, главата му беше кръгла като гюле. Червеникавата му коса беше ниско подстригана, но типичната линия на мъжкото оплешивяване вече се очертаваше над челото му. Но когато се усмихнеше, освен неравните жълтеникави зъби усмивката му разкриваше и искрена, хлапашка топлота. Кевин започна.

— Доколкото разбрахме, Роби прекарва с вас много по-голяма част от свободното си време, отколкото с останалите ви съотборници.

— Не е лъжа. Ние с Роби сме ей така — и Фил кръстоса показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

— Е, и с какво се занимавате обикновено? — Крис повдигна вежди, а изражението й подсказваше, че нищо от това, което предстоеше да чуе, не би могло да я шокира.

— Какво ли не. Имам едно местенце извън града — малко земя, през която минава рекичка. В рекичката се въди пъстърва. Понякога ходим с Роби и да постреляме — зайци, гълъби, такива неща. И ловим риба — той се ухили и заприлича на малкото момче, каквото е бил до неотдавна. — Една жена от селото идва да ми готви и чисти. Тя се занимава и с всичко, което уловим или убием. Готви и прибира във фризера. Супер е да ядеш нещо, което сам си убил, нали ме разбирате?

— Впечатляващо — каза бързо Крис, преди Кевин да провали нещо с намесата си. — Ами нощен живот? С какво друго се забавлявате, ако не избивате диви животни?

— Излизаме по заведения — отвърна Фил. — Отиваме на някое хубаво място да вечеряме, после си избираме клуб — той сви рамене в пристъп на изненадваща скромност. — Собствениците на клубове обичат да ги посещаваме, защото им правим реклама. Водят ни във VIP-зоната, черпят ни с шампанско, намират се и готини момичета.

— Интересува ни какво е правил Роби в четвъртък и петък — поясни Кевин.

Фил кимна и размърда широките си рамене, сякаш се канеше да се изправи пред противник.

— В четвъртък след тренировката отидохме в апартамента на Роби и поиграхме на „плейстейшън“-а. „Гран Туризмо“ HD качество, нали знаете? Онази новата, с фераритата? Супер е. Пихме по две бири, после отидохме да вечеряме в „Лас Бравас“. Испански ресторант — поясни той, стремейки се да бъде полезен.

— Чувала съм, че е много приятно място. Какво ядохте? — попита Крис невинно.

— Двамата изядохме доста голямо количество тапас. После оставихме сервитьорът да ни подбере нещо и той донесе какво ли не, смесено. Повечето неща бяха много вкусни, но някои от морските дарове не ми харесаха — той направи гримаса. — Искам да кажа, кой би искал да яде малко октоподче? Пфу.

— Двамата едни и същи неща ли ядохте? — попита Кевин.

Фил се позамисли, извърна очи нагоре и наляво.

— Почти — поде той бавно. — Роби не яде от гъбите с чесън, той не яде гъби. Но като изключим това, не простихме на нищо.

— А пиенето?

— Пихме червено вино. Поръчахме и втора бутилка, но не я допихме.

— А после?

— Отидохме в „Аматис“. Знаете ли го? Клуб, на другия край на Темпъл Фийлдс.

Кевин кимна.

— Нали сме полицаи, Фил, няма как да не познаваме „Аматис“.

— Приятно място е — настоя Фил. — Ходят готини хора, и музиката е хубава.

— Обичате хубава музика, така ли? И двамата с Роби?

Фил изпухтя, издул устни.

— На мен много не ми пука, стига да е ритмична и да става за танцуване. Виж, Роби много ги разбира. Беше сгоден за Бинди Блайт — когато забеляза, че те го гледат недоумяващо, той допълни: — Тя е водеща на нощното музикално предаване на „Рейдио Уан“. Покрай музиката се запознаха — той се понамести на стола, протегна крака и ги кръстоса в глезените. — Но въпреки музиката не можаха да останат заедно. Разделиха се преди няколко месеца.

Крис почувства как до нея Кевин застава нащрек.

— И защо? — попита тя подчертано небрежно.

— Защо ви интересува Бинди?

Крис разпери ръце.

— Интересува ме всичко. Защо се разделиха?

Фил отвърна поглед.

— Просто нещата между тях не вървяха.

— Да не би да й е изневерявал? — осведоми се Крис.

Фил я изгледа подозрително.

— Това, което ще кажа сега, няма да излезе от тук, нали? — попита той.

— Разбира се. Както се казва, каквото се случи във Вегас, там си и остава — отвърна Крис.

— Такъв е нашият свят — започна Фил. За миг през ума на Крис мина налудничавата идея, че той се кани да произнесе някакво философско обобщение за човешкия живот. — Всеки път, когато излезем от къщи, ни заобикалят хора, които искат да ни направят впечатление. Жени, които искат да ни чукат, разни типове, които искат или да пийнем по едно, или да ни размажат физиономиите. Ако приятелката ти през по-голямата част от времето е на стотици мили далеч от теб, трябва наистина да си светец. А Роби не е светец.

— Значи Бинди надуши какво се е случило и го разкара, така ли?

— Горе-долу. Но не искаха таблоидите да раздуят историята, затова решиха да обявят, че се разделят по взаимно съгласие, че им е трудно да поддържат връзката, защото и двамата градят кариера, която ги поглъща. Без лоши чувства — нали разбирате, в такъв смисъл.

— И наистина ли нямаше лоши чувства? — намеси се Кевин. Крис изпита желание да го плесне, задето наруши хода на разговора.

Фил наклони глава на една страна.

— Не — тонът му беше категоричен, но и предизвикателен. После челото му започна да се смръщва. — Я чакайте малко. Да не би да мислите, че Бинди може да има нещо общо с тази история? — той се засмя на глас. — Да му се не види, сега ми е ясно, че никога не сте я слушали. Бинди е мъжко момиче. Ако се беше вбесила, щеше да направи Роби на нищо. Но Бинди не е от жените, които преглъщат — казва ти всичко право в очите. Изключено е да даде тайно отрова някому — той поклати глава. — Луда работа.

— Никой не намеква, че Бинди може да има нещо общо с всичко това, Фил. Просто се опитваме да си изградим представа за живота на Роби. И така, това е било в четвъртък. Кажи ни какво стана в „Аматис“.

Фил отново се поразмърда на стола като човек, който има намерение да скрие част от истината.

— Ами не се случи кой знае какво. Бяхме почти през цялото време във VIP-зоната, пихме шампанско. Имаше две момчета от отбора на Йоркшир по крикет, един тип, дето показва по телевизията как да изкараш пари от това, което можеш да откриеш на тавана на къщата си, едно леке, което участваше в „Биг Брадър“ преди два сезона. Другите не ги познавам. Момичетата бяха както винаги. Ловят око и са от малко по-висока категория. В „Аматис“ може да забършеш нещо такова.

— А Роби беше ли с някое от момичетата?

Фил се позамисли.

— Всъщност не. И двамата танцувахме, но не забелязах да е танцувал с една няколко пъти последователно. Кръстосваше дансинга и все ги сменяше, като че ли не можеше да намери нещо по вкуса си — той се захили. — Не като мен. Аз забих едно момиче почти веднага. Казваше се Жасмин. Краката й почваха от сливиците, и с ей такива цици — той описа с жест внушителен бюст. — Така че не обръщах особено внимание на Роби, ако разбирате какво имам предвид. Когато забърсах Жасмин, той остана известно време на бара. Ние с нея решихме да отидем в нейното жилище, та се огледах за Роби. Открих го тъкмо когато се връщаше от тоалетната. Казах, че тръгвам с Жасмин, той отвърна, че няма проблеми, срещнал познат от училище и смятали да пийнат заедно — Фил сви рамене. — След това го видях чак на тренировката в петък. Изглеждаше ужасно. Казах, че вероятно са пийнали добре, а той ме изгледа смутено и каза, че почти нищо не помни. Е, понякога става и така, нали? Отрежеш се и на другата сутрин в съзнанието ти зее черна дупка.

Крис осъзна, че е затаила дъх. Издиша и попита:

— А името на въпросния приятел от училище?

— Така и не каза, не спомена дори дали става дума за мъж или жена — Фил видимо се разстрои. — А трябваше да го попитам, нали? Трябваше да се погрижа за него.

Крис прикри разочарованието си с усмивка.

— Никой не ви обвинява в нищо. Не знаем кога е бил отровен Роби. Но от опит знам, че ако някой е решил твърдо да посегне на нечий живот, е много трудно да му се попречи.

— Но той ще се оправи, нали? Искам да кажа, лекарите си разбират от работата, нали така? — Той прехапа долната си устна. — Роби е як като бик. И не се предава лесно.

Кевин отвърна поглед, оставяйки решението на Крис.

— Лекарите правят всичко по силите си — каза тя. — Докато се усетите, и пак ще тръгнете по клубове.

Фил стисна устни и кимна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— You never walk alone^[3], както се пее в онази песен — той стана. — Е, това е. Най-добре да се връщам.

Крис също стана и докосна ръката му над лакътя.

— Благодаря, Фил. Много ни помогнахте.

Проследи го с поглед, докато излизаше, отпуснал широките си рамене, влачейки крака. Вратата се затвори зад него и Кевин се обърна към Крис.

— Надявам се, че не смяташ да го включиш на първо място в списъка на заподозрените?

Тя поклати глава.

— В неговите представи рицинът сигурно е нещо, което дават за засилване на кучетата и състезателните коне. Но поне от него научихме нещо.

— Познатият от училище?

— Именно. Тук вече има огромни възможности за потенциален мотив. Да не би златното момче да е било побойник? А може да е прелъстил нечия приятелка? Да е изиграл мръсен номер, за да попречи на някой също да стане звезда?

Кевин се упъти към вратата.

— Това вече е кокал, който спокойно можем да подхвърлим на шефа.

— Тъкмо това й трябва. Така може и да забрави, че никой не й съобщи за приемането на нейния Тони в болница.

Кевин направи гримаса.

— Не ми напомняй. Казвам ти, ако не се беше случило да е дежурна Пола, а някой друг, щеше да се стигне до кръвопролитие.

— Какво става всъщност между нея и Тони? Когато се запознах с тях, бях убедена, че са гаджета. А стане ли дума, всички казват „няма да стане, забрави“. Нищо не разбирам.

— Никой не разбира — отбеляза Кевин. — И подозирам, че те двамата разбират най-малко от всички.

 

 

Ако Сам Еванс трябваше да си избере девиз, той би гласял „знанието е власт“. Той прилагаше тази максима при всички обстоятелства; стремеше се да се добира до информация преди колегите си, и събираше сведения дори за самите тях — също както за престъпниците. Затова, когато Карол напусна апартамента на Роби Бишоп, той реши да прегледа набързо компютъра на футболиста, преди Стейси да се заеме с него. Знаеше, че съществуват сериозни причини да не бърника из него, но представата, която си бе изградил за Роби Бишоп, изключваше възможността той да е заложил в компютъра си логическа бомба, която да унищожи всички данни, ако в компютъра се опита да проникне външен човек.

Оказа се прав. Данните не бяха дори защитени с парола. Изкушаваше се да започне да отваря файлове, но знаеше, че ще остави следи, които Стейси не би пропуснала да забележи. Реши обаче, че не рискува нищо, ако започне да копира файловете на празните дискове, които откри в едно от чекмеджетата на бюрото.

Скоро прецени, че от гледна точка на съдържащата се в тях информация копирането нямаше кой знае какъв смисъл. Имаше хиляди файлове с музика — според програмата iTunes в компютъра на Роби изслушването на всички би отнело 7.3 дни. Действително бяха сериозно количество, но музиката надали щеше да хвърли някаква светлина върху убийството. Надали щеше да има някаква полза и от файловете със свалени игри, още едно доказателство за начина, по който бе прекарвал свободното си време. Вместо това Сам се съсредоточи върху свалените съобщения от електронната поща, снимките и няколкото текстови файла. Въпреки безжалостното орязване на интересуващите го файлове, това, което привлече вниманието му, изпълни три диска.

После изключи компютъра, спокоен, че няма опасност данните да бъдат унищожени. Сега вече Стейси можеше да си играе с него колкото си иска. Той си беше осигурил начално предимство, което му позволяваше да води с едни гърди пред останалите от екипа.

Доволен, Сам отново се зае с бюрото. Сега, когато разполагаше с нещо сериозно, върху което да работи, не се дразнеше толкова от факта, че кисне тук, вместо да е на фронтовата линия и да води разпитите на ключовите фигури в разследването. Да й се не види на тази Джордан! Колкото и да се стараеше, тя изобщо не се впечатляваше. Трябваше да измисли някакъв начин да я заобиколи, ако искаше да се добере до мечтаното повишение. Все още леко раздразнен, той извади цигарите си и запали. Така или иначе, Роби Бишоп нямаше да се върне тук, за да възрази.

 

 

Карол се беше стаила в сенките и наблюдаваше последното действие от трагедията на Роби Бишоп, което се разиграваше пред очите й. Дори апаратурата нямаше да бъде в състояние да поддържа още дълго живота му. Това й беше обяснил Денби, когато тя пристигна в болницата.

— Както вече ви казах, рицинът не дава възможност на клетките да произвеждат необходимите им белтъчини и те започват постепенно да умират. Този процес може донякъде да се компенсира с помощта на медицинската апаратура, но настава момент, когато кръвното налягане пада дотолкова, че просто не можем да доведем достатъчно кислород до мозъка и всички органи започват да отказват един след друг. И сега стигнахме именно до този момент.

Тя знаеше, че умиращият не изпитва болки. Морфинът гарантираше това, а благодарение на профанола той спеше непробудно. Макар че, технически погледнато, той беше все още жив, вече не бе останало нищо от това, което съставяше личността на Роби Бишоп. Трудно бе да се повярва, че мъжът, който умираше пред очите й, е същият, който бе вдъхновил съотборниците си да извоюват паметна победа само преди няколко дни. Главата му беше отекла два пъти над естествените си размери, тялото му също беше подпухнало и разкривено. Под тънката завивка красиво оформените му някога крака приличаха на две цилиндрични колони. Видът на Роби Бишоп, футболен герой и идол на милиони, сега будеше единствено съчувствие.

Майка му седеше край леглото, стиснала в две ръце отпуснатите му пръсти, почернели поради отсъствието на периферно кръвообращение, настъпило именно вследствие на медикаментите, с които се бяха надявали да вдигнат кръвното му налягане. Сълзи се стичаха по бузите й, но тя не издаваше нито звук. Не беше навършила още петдесет години, но изминалите два дни я бяха превърнали в стара жена, превита от болка, неспособна да разбере какво се случва. Зад нея стоеше мъжът й, стиснал здраво рамото й. Приликата между него и сина му, преди болестта да го обезобрази, беше подчертана. Брайън Бишоп беше живата представа за това, което Роби Бишоп никога нямаше да стане.

От другата страна на леглото стоеше Мартин Фланаган, свел глава, сключил ръце пред себе си. Карол виждаше, че е сгърчил лице от усилие да не се разплаче. След позорното отпадане на Англия от световното първенство по футбол Карол считаше за приемливо истинските мъже да плачат — но това може би не важеше за мъжете от поколението на Фланаган.

Докато гледаше, гръдният кош на Роби като че ли се надигна, тялото беше разтърсено от спазми. Всичко свърши за секунди. После показателите на монитора за сърдечната дейност започнаха да спадат светкавично, кръвното налягане полетя надолу с бързината на хвърлен камък, светкавично се сменяха цифрите на таблото, отчитащо нивото на кислород в кръвта.

— Много съжалявам — разнесе се гласът на Томас Денби. — Вече трябва да изключим животоподдържащата апаратура.

Госпожа Бишоп нададе един-единствен пронизителен вопъл, после падна върху леглото, отпуснала глава върху тялото на сина си. Ръцете й се опитваха да се вкопчат в подпухналия гръден кош, сякаш би могла по някакъв начин да му влее отново живот. Съпругът й се извърна, покрил лицето си с ръце. Раменете му се тресяха. Фланаган се плъзна гърбом по стената и приклекна, отпуснал глава на коленете си.

Беше непоносимо. Карол отстъпи назад. Когато излезе в коридора, Денби тръгна редом с нея.

— Трябва да направим изявление, да организираме пресконференция. Предлагам да я направим обща — той погледна часовника си. — Ще ви стигне ли половин час, за да се подготвите.

— Не съм убедена, че трябва…

— Вижте, длъжен съм да им кажа това, което ни е известно, а именно, че Роби Бишоп почина от отравяне с рицин. Ще искат да знаят какво вършите вие по въпроса. Това, което се опитвам да постигна, е цялата история да излезе наяве наведнъж, за да избегнем спекулирането с мои откъслечни изявления.

Денби говореше раздразнено, като човек, несвикнал някой да оспорва решенията му.

Карол никога не се беше притеснявала да се противопоставя на хора като Денби, но умееше да преценява кога да го прави.

— Струва ми се, че имам повече стаж от вас в опитите да работя сред нападките на враждебно настроени медии — каза тя подчертано любезно. — Ако моята подкрепа ще ви улесни по време на пресконференцията, вярвам, че това е осъществимо. Къде ще се изправим срещу журналистите?

Стъписан от неочакваната й реакция, Денби отвърна сухо:

— Стаята за персонала на втория етаж като че ли е най-подходяща. Ще ви чакам там след двайсет минути.

И си тръгна. Бялата му престилка беше толкова силно колосана, че едва потрепваше въпреки бързия му вървеж.

— Копеле — измърмори тя под нос.

— Някакви проблеми ли има, шефе?

Пола стоеше на прага на стаята за близки на болните, където по-рано бе разпитвала Фланаган.

— Доктор Денби не си поплюва. Минута след като е установил смъртта вече организира пресконференция. Надявах се да разполагам с малко повече време, за да бъда сигурна, че съм подготвена, това е всичко.

— Искате ли да се обадя на всички от екипа? За да разбера най-важното?

За Карол беше трудно да не поставя под съмнение старанието на Пола. Когато професията й я бе поставила в подобно положение, тя изпитваше ярост, омраза и изгарящо желание да си отмъсти. Не можеше да си представи обстоятелства, при които би се съгласила да работи за хората, които я изоставиха и злоупотребиха с доверието й. Но вместо да я намрази, Пола сякаш се стремеше повече от всякога да спечели одобрението й. Карол бе помолила Тони да й обясни нейното поведение, но той се затрудняваше поради собствената си близост с Пола като неин лекуващ лекар. Единственото, което можа да й каже, бе: „Тя наистина не те обвинява за това, което се обърка онази нощ в Темпъл Фийлдс. Разбира, че ти не си я изоставила съзнателно, че направи всичко по силите си, за да я опазиш. Тук няма скрити помисли, Карол. Можеш да си убедена, че тя е на твоя страна.“

Затова сега тя се опитваше да повярва. Усмихна се и докосна с ръка ръката на Пола над лакътя.

— Това би ми помогнало много. Отивам в кафенето да нахвърля някои бележки — имам нужда от доза кофеин. Ще те чакам там след четвърт час.

Докато вървеше, Карол набра номера на началника си, пренебрегвайки забраната за употреба на мобилни телефони в болницата. Джон Брандън, началникът на полицията в Брадфийлд, бе успял да я върне в света на криминалистиката, когато тя отчаяно искаше да напусне завинаги полицията. Той бе създал екипа за разследване на особено тежки престъпления, той беше и единственият от високопоставените полицейски служители, на когото тя вярваше безусловно.

Тя го осведоми за последните развития около случая „Роби Бишоп“ и обясни необходимостта от обща пресконференция.

— Действай — каза Джон Брандън. — Ти си човекът, който движи всичко на място. Имам вяра в точността на преценката ти.

— Колебая се само за едно — не знам да огласявам ли веднага версията за убийство, или да се огранича с определението „смърт при съмнителни обстоятелства“.

— А според теб убийство ли е?

— Не виждам как би могло да бъде нещо друго.

— Тогава не се въздържай да говориш за убийство. При такъв сензационен случай ще ни разпънат на кръст, ако дори само заподозрат, че се опитваме да предпазим собствената си репутация. Решавай на място.

— Благодаря, сър.

— Освен това, Карол — не забравяй да ме държиш в течение по този въпрос.

Карол изключи телефона точно навреме. В момента, когато го прибираше в чантата си, един от телевизионните репортери, застанал в края на тълпата журналисти, я разпозна. Той се откъсна от колегите си, извика името й и хукна след нея.

Карол се усмихна и му помаха с пръсти. Беше потънала в лабиринта на болничните коридори много преди той да стигне до вратата. Започваше се.

 

 

Юсеф влезе в дневната в момента, когато по телевизията започваха регионалните новини. Понечи да заговори, но Радж и Санджар му изшъткаха.

— Какво става? — попита той и бутна Радж, за да се отмести и да направи място за него в края на дивана.

— Роби Бишоп — каза Санджар. — Починал е.

— Невъзможно — възрази Юсеф.

— Тихо — каза Радж. От тримата братя той беше единственият истински футболен запалянко. Санджар имаше слабост към крикета, а Юсеф така и не прихвана спортния вирус. Все пак, ако се вземеха предвид неговите планове за края на седмицата, новината представляваше интерес за него.

На екрана се появи говорителката със сериозно изражение.

— Следва включване на живо за пресконференцията, която ще се проведе в болницата „Брадфийлд Крос“. Очаква се лекуващият лекар на Роби Бишоп, доктор Томас Денби, да направи изявление.

Картината се смени. Някакъв тип със строг костюм, подстриган модерно, седеше зад една маса между привлекателна блондинка и невзрачна брюнетка.

— Трябва да ви съобщя с голямо съжаление, че Роби Бишоп почина в интензивното отделение тук, в болницата „Брадфийлд Крос“ преди половин час. Родителите му и Мартин Фланаган, треньорът на „Брадфийлд Виктория“, бяха с него, когато издъхна. — Говореше с изискан акцент. Покашля се и продължи: — От няколко часа насам ни беше ясно, че няма какво да направим за Роби, освен да се постараем да страда възможно най-малко през последните часове от живота си.

На фона се разнесе бръмченето на гласовете на журналистите, които нямаха търпение или необходимото възпитание да изчакат Денби да довърши това, което имаше да казва. Също като малкият му брат, който не спираше да повтаря:

— Но от какво е починал?

Превзетият тип вдигна ръка, умолявайки за тишина. Изчака няколко секунди, после продължи:

— Тази сутрин получихме резултатите от лабораторните изследвания, които доказват категорично, че Роби Бишоп не е страдал от каквото и да било възпаление. Това, което уби Роби Бишоп, е огромна доза от отровата рицин.

Помещението сякаш избухна.

— Да му се не види — прошепна Санджар. — Не беше ли това, заради което арестуваха онези момчета, така наречените терористи — защото са произвеждали именно рицин?

— Да, но повечето бяха освободени — отвърна Юсеф. — Мисля, че само един от тях беше съден.

— В такъв случай ще обвинят нас — каза Радж със сериозно изражение. Очите му проблеснаха. — Ще кажат, че са били ислямски фундаменталисти. Казвам ти, аз съм фен на „Викс“ от дете, но сега това няма да има никакво значение.

Юсеф го потупа несръчно по рамото. Жал му беше за Радж, но беше длъжен да не изпуска от поглед по-голямата картина. А сега тя изглеждаше дори още по-добре. Напоследък всеки път, когато седнеха пред телевизора, той изключваше и потъваше в свой свят, но сега предаването бе приковало изцяло вниманието му.

— Да видим какво още ще кажат.

Те насочиха отново вниманието си към телевизионния екран, на който костюмираният бе отстъпил мястото си на блондинката.

— Екипът, който ръководя, вече се зае с разследването на тази трагична смърт — казваше тя. — Считаме, че става дума за убийство. — Значи беше ченге. — Бихме искали да разговаряме с всеки, който е видял Роби или е разговарял с него в нощен клуб „Аматис“ в Брадфийлд, в четвъртък вечерта. Интересува ни и всичко, което е правил, след като е напуснал клуба. Трябва да открием човекът, който е извършил това. Ако някой разполага със сведения, нека се обади на този номер — тя взе едно листче с написан на него безплатен телефонен номер и го прочете на глас.

Веднага щом свърши, истеричната какофония от гласове на журналисти избухна отново.

— Може ли да се предполага намеса на терористи? — успя един да надвика останалите.

Блондинката стисна устни така, че устата й заприлича на тънка линия.

— Няма основания да говорим за тероризъм в този случай — каза тя. — Няма и повод да предполагаме, че и други са застрашени от същото посегателство, което стана причина за смъртта на Роби Бишоп.

— Кога започна разследването?

— От болницата ни уведомиха тази сутрин — каза ченгето.

— Обадихме се в полицията веднага след като бе потвърдено, че диагнозата е отравяне с рицин.

— Пази си задника — каза Санджар, а на екрана се появи отново картина от студиото, където говорителката обеща включване веднага щом постъпи нова информация. После започна набързо скалъпен монтаж на кадри, запаметили най-прочутите моменти от мачове с участието на Роби Бишоп. Радж се взираше алчно в екрана, попиваше магията, която никога вече нямаше да се повтори.

— Тогава бях на мача — каза той, когато показваха невероятния трийсетярдов удар на Роби, с който отбеляза гол и класира „Викс“ за полуфиналите на миналогодишния турнир за купата на УЕФА. — Човече, сега вече нямаме никакъв шанс за по-предно класиране в „Премиершип“. Без Роби няма да стане.

Юсеф поклати глава.

— Най-добре ще е известно време да не ходиш на мачове. Поне докато не заловят този, който е направил това.

— Имам билет за мача в събота — възрази Радж. — И за следващия мач за УЕФА.

— Юсеф е прав — намеси се Санджар. — Докато не открият убиеца, ще се намерят хора, които ще търсят изкупителни жертви. Макар че онази жена от полицията каза, че не става дума за тероризъм, сигурно ще се намерят тъпанари, които ще се възползват от повода и ще започнат да нападат пакистанци. Положението ще бъде напрегнато, Радж. По-добре ще е да стоиш настрани.

— Не искам да стоя настрани — нито от мачовете, нито пък от стадиона тази вечер. Всички ще отидат, ще се съберат в памет на Роби. Искам да участвам — в края на краищата, това е и мой отбор — Радж едва не се разплака.

Двамата по-възрастни братя се спогледаха.

— Струва ми се, че Санджар е прав за мачовете. След първоначалното стъписване ще започнат да се настройват зле, можеш да бъдеш сигурен в това. Но мога да дойда тази вечер с теб, ако държиш да отидеш — каза Юсеф, който знаеше много добре колко нестабилен е мостът между двете култури, белязал неговото поколение. — Ще отидем заедно.

 

 

Тони изключи телевизора и се облегна на възглавниците си. Ефектът от венозно инжектирания морфин започваше да избледнява и тъпата болка в коляното му започваше да се усилва. Санитарят му беше казал строго, че не е необходимо да се измъчва, че трябва да вика сестра и да иска болкоуспокояващо лекарство, когато се налага. Тони се опита да раздвижи крака си, проверявайки своята граница на поносимост към болка. Каза си, че може да изчака още малко. Болкоуспокояващите щяха да го приспят, а той не искаше да спи тъкмо сега, когато се надяваше на посещение.

Карол беше в болницата. Беше я видял по телевизията, докато предаваха на живо пресконференцията. Бяха й възложили да разследва убийство — и то убийство на знаменитост, извършено по особено зловещ начин. Беше сигурен, че тя ще иска да разговарят. Но не знаеше кога ще успее да се освободи, за да дойде.

Замисли се за Роби Бишоп и за вечерите, които бе прекарвал в уютния си като леговище кабинет, гледайки мачовете на „Брадфийлд Виктория“ по сателитния канал. В спомените си виждаше един разумен футболист, който рядко изпращаше необмислен пас. Тони не си спомняше Роби Бишоп да е получавал жълт картон. Но разумната му игра не означаваше, че е лишен от спортна страст. В своята фланелка с номер седем Роби беше в състояние да се раздаде докрай на игрището. Това, което го правеше неповторим, бяха невероятните ходове, които сякаш създаваше от нищото, моменти, в които не беше необходимо да обясняваш на скептиците защо футболът е красива игра.

И сега някой бе заличил цялата тази красота, всички тези умения от лицето на земята. Беше го направил по възможно най-жестокия начин, оставяйки го да съществува няколко дни като жив мъртвец. Защо някой би избрал такава смърт за Роби Бишоп? За лична вражда ли ставаше дума или убийството имаше някакъв по-обширен подтекст? И двете възможности не биваше да се изключват. Тони имаше нужда от подробности. Имаше нужда от Карол.

Не се наложи да чака дълго. Десет минути след края на пресконференцията Карол вече затваряше вратата на стаята му зад себе си и се облягаше на нея, като че ли очакваше да се появят преследвачи.

— Не си пада да отстъпва сцената на други, нали? — каза Тони и й посочи стола до себе си.

— Или аз, или никой — отбеляза Карол, отлепи се от вратата и се отпусна тежко на стола. — Но така се държат почти всички големи специалисти, с които съм работила.

— Трябва да те запозная с доктор Чакрабарти. Тя поне допуска да се наслаждаваш на заблудата, че е обърнала внимание на думите ти. И така, връчиха ти бокала с отровата, нали?

— О, да. Обаждането постъпи в криминалния отдел и веднага щом разбраха за какво става дума, побързаха да се отърват от отговорност. Не очаквам нищо добро от следващите няколко дни. Но стига сме говорили за мен и моите проблеми — Карол направи видимо усилие да отхвърли мисълта за грижите си. — Как се чувстваш?

Тони се усмихна.

— Нали не си забравила, че говориш с мен, Карол. Не е необходимо да се преструваш, че в главата ти има място за мисли, които не са свързани с Роби Бишоп. Що се отнася до мен, ако наистина се интересуваш, ще се почувствам значително по-добре, когато престанеш да се държиш с мен като с инвалид. Засегнато е само коляното, не и мозъкът ми. Можеш спокойно да ми разкажеш всичко, както би направила във всеки друг случай, когато ти възложат разследване на убийство без ясен мотив.

— Сигурен ли си? Честно казано, не ми приличаш на човек в отлична форма.

— Разбира се, не съм във форма. Зле съм с концентрацията, затова и ми е трудно да чета по-сложни текстове — той махна с ръка към книгите, които тя му беше донесла. — Но вече не ми инжектират венозно морфин и мозъкът ми се завръща към относително нормалното си състояние. Бих предпочел да обмислям този случай, когато не спя, вместо да гледам дневните предавания на телевизията. Е, какво можеш да ми кажеш?

— Това, което мога да ти кажа, е потискащо малко — Карол изреди набързо фактите, които тя и подчинените й бяха успели да установят.

— Следователно, ако обобщим — поде Тони, — не е известно да има някой, който да го е мразил толкова, че да иска да го убие. Отровата най-вероятно му е била дадена в претъпкан нощен клуб, а освен това нямаме никаква представа откъде може да е взет рицинът.

— Да, такова е горе-долу положението. В джоба на джинсите, които е носил, преди да постъпи в болницата, открих едно смачкано листче. На него имаше адрес на някакъв сайт, който още не съм успяла да проверя — www.bestdays.co.uk.

— Може да се опитаме да го отворим сега — предложи Тони и натисна копчето, което повдигаше горната половина на леглото. Направи гримаса, когато болката го прониза, отвори лаптопа и го зачака нетърпеливо екранът да се активира.

— Боли ли те? — попита Карол.

— Малко — призна си той.

— Не може ли да поискаш някакво лекарство?

— Опитвам се да вземам колкото е възможно по-малко болкоуспокояващи — каза Тони. — Не ми харесва начинът, по който се чувствам, когато ги вземам. Предпочитам да съм с ясен ум.

— Това са глупости — каза твърдо Карол. — От болката няма полза.

И без да му иска разрешение, натисна бутона за повикване на сестрата.

— Какво правиш?

— Грижа се за теб.

Карол измести стола си така, че да може да вижда екрана на лаптопа.

Тони изписа адреса. Отвори се сайт, в чиято горна част имаше банер с текст „Най-хубавите дни от нашия живот“. Само срещу пет паунда членски внос годишно, сайтът осигуряваше контакти с някогашни съученици и колеги, гарантирайки най-качествената услуга в това отношение на територията на Обединеното кралство. Провериха набързо и установиха, че всеки, който се регистрираше на сайта, можеше да търси стари познати и да се опита да установи с тях връзка посредством съобщения, които администрацията на уебсайта предаваше нататък по електронната поща.

— За какво му е било на Роби Бишоп да търси бивши съученици? — запита се Тони. — Бих предположил, че по-скоро другите са били готови на какво ли не, за да установят връзка с него.

Карол сви рамене.

— Може да е искал да открие някое момиче, което го е зарязало навремето? Бил е свободен като вятъра, след като са развалили годежа.

— Не ми се вярва. Беше привлекателен, богат и талантлив. Където и да отидеше, момичетата му се хвърляха на врата. И доколкото разбирам, той не е отказвал да се възползва понякога. Бил е сгоден за супер гадже, за което са можели само да му завиждат. Ако е помнел още някакво момиче, което го е зарязало, когато са били петнайсетгодишни, не би се държал така. Освен това вероятно би предприел нещо по въпроса доста по-рано — той поклати глава. — Не, от психологическа гледна точка звучи неприемливо. А знаем ли със сигурност, че това е почеркът на Роби?

— Не. Листчето е още в лабораторията. Предполагаш, че някой му го е дал, така ли?

— Казал е на Фил Кампси, че ще пийне по едно с познат от училище. Може би човекът, с когото са пили, е предложил да се възползват от сайта, да потърсят други стари приятели. Ако Роби не е проявил интерес, но не е искал и да обиди събеседника си, вероятно просто е пъхнал листчето в джоба си и го е забравил.

— Възможно е. Звучи логично.

Тони отвори нов прозорец и написа:

— Гимназия „Харистаун“, Брадфийлд.

— Знаеш къде е учил? — в тона на Карол се прокрадна подозрение.

— Интересувам се от футбол, Карол. Знам къде е израснал, майка му и баща му все още живеят в някогашната си къща в Харистаун. Предложил да им купи друга, но те настояли да останат там, където се чувствали на мястото си.

— Такива неща не се научават от гледане на футболни мачове.

Тони имаше приличието да се посмути.

— Добре де, от време на време влизам в клюкарските сайтове. В това няма нищо лошо. Погледни — той посочи екрана. На него се виждаше снимка на гимназията в Харистаун. Към старото викторианско здание с фасада от червени тухли беше залепена типична за шейсетте години на миналия век кутия от стъкло и бетон. След кратка история на учебното заведение имаше рубрика за известни личности, завършили училището. Двама членове на парламента, две рок групи, оставили малка следа в класациите през славните времена на британския поп, автор на криминални романи от средна категория, второстепенна звезда от сапунени сериали, моден дизайнер и Роби Бишоп.

— Който и да е човекът, който му е дал адреса на сайта, най-вероятно името му фигурира тук.

Карол изпъшка.

— Вероятно така списъкът все пак намалява. Вместо да проверим всичко живо, което е ходило на училище по времето, когато Роби е бил ученик, ще трябва да проследим само тези, които са платили регистрация в „Най-хубавите дни от нашия живот“.

— Е, сега поне търсиш игла в кутия с принадлежности за шев, а не в купа сено.

— И мислиш, че ще ми бъде по-лесно? Най-лошото при убийство без очевиден мотив е това, че не знаеш откъде да започнеш.

Тони направи гримаса.

— Тук трябва да се намеся аз, нали? Аз съм този, който се заема да намали броя на заподозрените, когато обичайният въпрос „Кой има изгода от смъртта?“ не върши работа.

Карол се ухили.

— Нещо такова, да. Смятам да прекъсна разговора на тази жизнерадостна нотка и да те оставя. Заминавам за Лондон, за да разговарям с бившето гадже на Роби.

— Ще рече, очарователната Бинди Блайт?

— Сега вече разбирам какво имаш предвид под „влизане от време на време в клюкарските сайтове“. Напълно си прав. А преди да тръгна, ще трябва да наредя няколко души да свалят колкото е възможно повече записи от видеокамерите за контрол на движението в градския център. А после същите нещастници ще трябва да изгледат въпросните записи.

— Не им завиждам. Какви са възможностите камерите да дават покритие на района около „Аматис“?

Карол подбели очи.

— Възможностите варират от идеални до никакви. В района около входа на клуба има добро покритие, както и по улиците, които водят до близките многоетажни сгради. Само че има и един страничен изход, близо до VIP-зоната. От там се излиза в една малка уличка, която минава покрай сградата и води в лабиринта на Темпъл Фийлдс. А въпреки нашите старания в голяма част от този регион все още няма камери за наблюдение.

Настана кратко мълчание, докато двамата си спомняха отминали случаи, свързани с Темпъл Фийлдс, тази част от града, в която се намираше кварталът с червените фенери и беше предпочитана от хора с хомосексуални наклонности, а същевременно гъмжеше от офиси на малки фирми и някогашни складови постройки, превърнати в скъпи дизайнерски жилища. Темпъл Фийлдс привличаше едновременно елита и утайката на обществото, обитателите му варираха от съмнителни до предприемчиви, покрит бе целият диапазон от безукорна честност до престъпност.

— Това продължава да бъде единствената част на града, където е възможно да се случи всичко — поде Тони, а гласът му звучеше едва ли не замечтано. — И добро, и лошо.

Карол изсумтя иронично.

— Това за доброто си остава твое мнение.

— Ние виждаме винаги най-лошото. Би трябвало да има и добра магия там някъде.

— Кажи това на Пола — отвърна кисело Карол, която не можеше да забрави, че Пола едва не умря в една мръсна стая в Темпъл Фийлдс.

Тони се усмихна.

— Карол, Пола е много по-добре ориентирана в отклоненията от общоприетите морални норми, отколкото ти или аз бихме могли да бъдем някога. Тя знае какво компенсира черната страна на Темпъл Фийлдс. Доскоро това беше единствената част на града, в която хора като нея можеха да се чувстват в безопасност. В Темпъл Фийлдс имаше хомосексуалисти много преди гей кварталът да стане модерна дестилация.

Упрекът беше въздържан, но все пак напомняше на Карол, че не може да наслагва реакциите си върху реакциите на Пола и да очаква те да се припокриват.

— Прав си — съгласи се тя. Преди да продължи, на вратата се почука и влезе една сестра.

— От какво имате нужда? — осведоми се тя.

— Има нужда от болкоуспокояващо, но не иска да си признае — поясни Карол, стана и започна да събира вещите си.

— Вярно ли е?

Тони кимна.

— Като че ли да.

Сестрата погледна картона, в който се записваха приеманите от болния лекарства и каза:

— Вече споменах, че тук не раздаваме медали за мъченици. Ще ви донеса болкоуспокояващо.

Карол тръгна след нея към вратата.

— Не знам кога точно ще се върна от Лондон, но ще се опитам да мина утре.

— Успех — отвърна Тони. Не съжаляваше, че тя си тръгва; появата й му беше напомнила колко изтощен е все още. Мисълта, че тази вечер не очаква още посетители, му донесе облекчение. Изолацията от света си имаше свои предимства.

Дълго време той се бе отнасял скептично към малкото хора, които се бяха опитвали да се сприятелят с него. Според него тези хора се заблуждаваха, че лицето, което той представяше на заобикалящия свят, има някаква връзка с действителната му същност. А сам съзнаваше колко крехка е връзката между тези два образа, и че собствената му история го поставя по-близо до тези, които преследваше, отколкото до хората, в чиято защита започваше преследването. Знаеше до каква степен е травмирана собствената му личност и съзнаваше, че е получил дарбата да съпреживява срещу определена цена. Когато най-сетне успя да събере достатъчно душевна смелост, за да прехвърли част от вината на майка си, вече беше натрупал достатъчно познания, за да знае, че това решение е прекалено лесно. Години наред се беше чувствал като дете, притиснало лице към прозореца, зад който се разкрива картина, сякаш излязла изпод перото на Дикенс — щастливо семейство празнува Коледа. Трябваше да мине много време, докато разбере, че привидно щастливите семейства крият тъмни кътчета също като онези в неговата душа. Че той не е единственият, който върши това, което сам наричаше „да се представяш за човешко същество“. Но междувременно бе успял да си изгради житейската позиция на страничен наблюдател на чуждия живот, основана на доброволно избраната самота.

И тогава се появи Карол Джордан. Нито един от учебниците по психология, нито един от хилядите часове клинична практика не го бяха подготвили за човек, който преминава през цялата изградена от него защита, сякаш тя изобщо не съществува. Случаят беше едновременно много прост и много сложен. Ако поне единият от двамата бе по-различен, биха успели да се влюбят и да изживеят връзката си. Но в самото начало възникнаха прекалено много спънки, имаше прекалено много задръжки, и сега всеки път, когато някой от двамата направеше плах опит да се поддаде на чувствата си, светът сякаш издигаше истински планини между тях.

Най-често му се искаше събитията да се бяха развили по друг начин. Но имаше и случаи като днешния например, когато той осъзнаваше, че може би за всеки от тях е достатъчно да знае, че има в живота си поне една връзка, която не може да осакати, ако постъпва в съответствие с нуждите си. Нямаше двусмислия в нещата, които правеха един за друг. Когато тя се постара да му осигури достъп до безжичния интернет в болницата, зад жеста й нямате скрит мотив. А сега той щеше да се порови в информацията, която можеше да открие онлайн и в собствената си глава, за да й помогне — просто защото беше в състояние да го направи.

Когато сестрата се върна, той погълна послушно лекарството и се отпусна на възглавниците, оставяйки мислите си да се реят свободно. Там, където очевидно мотиви отсъстваха, се задействаха неговите способности да открива смисъла на действията. Какво би спечелил убиецът на Роби Бишоп от неговата смърт? Ако успееше да разбере това, би направил гигантска крачка напред по пътя, в чийто край лицето и фигурата на непознатия щяха да добият ясни очертания. За щастие не му бяха необходими две здрави колена, за да направи тази гигантска крачка — а само мозък, чието функциониране може би щеше да бъде подпомогнато от прекрасните, успокояващи химически вещества, които започваха да циркулират в кръвоносната му система.

 

 

Двайсет и четиричасовите новинарски програми винаги изпитват глад за събития. Сега, след смъртта на Роби Бишоп, целият цирк се беше пренесъл от болницата пред стадиона на „Брадфийлд Виктория“. Историята се развиваше толкова бързо, че повечето журналисти бяха успели да пристигнат преди феновете, защото можаха да се доберат по-бързо до колите си. Като начало наоколо се виждаха повече камери и репортери, отколкото опечалени запалянковци. Журналистите се шляеха насам-натам в мразовитата вечер, упражняваха се в черен хумор и очакваха суматохата, която неминуемо щеше да настане.

Само след час получиха това, което им трябваше. Стотици хора се насъбраха в сянката под опорите на трибуната откъм Грейсън Стрийт. Дъхът се издигаше на големи бели вълма над главите им. Железните бариери вече служеха за опора на купища цветя, плюшени мечета с панделки, писма и картички със съболезнования, както и снимки на самия Роби. Разстроени жени плачеха, мъже с шалчета на жълти черти в цветовете на униформите на играчите, стояха мрачни, сякаш отборът току-що е бил победен с пет на нула на собствен терен. Децата бяха объркани, младежите — обезкуражени. Репортерите се промъкваха сред тълпата, поемайки с микрофони и диктофони баналния израз на изфабрикувани емоции. Полицията присъстваше дискретно, за да предотврати евентуални ексцесии.

Юсеф и Радж бяха едни от първите, които пристигнаха край стадиона. Юсеф се чувстваше неловко, имаше чувството, че се набива на очи. Каза си, че с изключение на полицаите и журналистите той вероятно е единственият човек тук, който не носеше шалче с цветовете на „Викс“. Учтиво отказа на няколко телевизионни репортери да направи изказване пред микрофоните и камерите, и издърпа протестиращия Радж извън обсега им.

— Защо и аз да не кажа нещо? — настояваше Радж.

— Защото се предполага, че си тук, защото тъгуваш за починалия, а не за да ти покажат мутрата по телевизията — отвърна Юсеф. — В случая не става дума за теб, ясно ли е?

— Не е честно. Аз наистина обичах Роби. Обичам „Викс“. На половината от онези, които ще говорят по радиото или телевизията, изобщо не им пука за отбора, просто искат да се покажат — Радж се тътреше зад брат си, влачейки крака.

— Ами да се показват.

Поредният репортер насочи към тях диктофона си.

— Някои хора свързват смъртта на Роби Бишоп с ислямските терористи, за които се знае, че произвеждат рицин — задърдори той. — Какво мислите вие по този въпрос?

— Чисти глупости — раздразненият Юсеф не издържа. — Не чухте ли какво каза ченгето преди малко? Няма основания смъртта да се свързва с тероризъм. Вие просто се опитвате да създавате неприятности. Именно хора като вас предизвикват бунтове сред малцинствата. Ето брат ми например, единственото нещо, което може да събуди у него фанатизъм, е отборът на „Брадфийлд Виктория“. — Той плю на земята. — Да вървим, Радж.

Дръпна брат си за ръкава и го повлече със себе си.

— Супер — отбеляза Радж. — Аз не мога да говоря за Роби, но ти можеш да дрънкаш такива работи, че да ни представиш като размирници.

— Да, така е. Не е честно — Юсеф избута Радж по-настрани от журналистите, близо до натрупаните край бариерите дарове. — Но вече ми се повдига от тези простотии. Защо, да му се не види, терористите ще убиват Роби Бишоп?

— Защото е символ на упадъка на Запада, дръвнико — заяви Радж, имитирайки глуповатото папагалско дърдорене на многознайниците, което бе чувал в ориенталските ресторанти и на паркинга край джамията.

— То си е така в интерес на истината. Но не е достатъчна причина да бъде убит. Убийството на Роби няма да предизвика ужас, а само възмущение. Тероризмът функционира единствено ако ударът е нанесен по обикновени хора. Но такива анализи са прекалено сложни за онези чекиджии с микрофоните — каза Юсеф с горчивина.

Неволно се бяха озовали близо до тълпата, която се събираше около няколко улични лампи. Пламъчета на свещи трептяха, полюшвани от вечерния вятър, кой знае защо много по-трогателни от всички останали изрази на почит, струпани около тях. Висок тенор запя първия стих от You never walk alone. Други подеха песента, и докато се осъзнаят, Юсеф и Радж също запяха прочутия химн на футболните запалянковци.

Юсеф неволно се усмихна, когато гласът му се присъедини към хора. Познаваше това усещане — да не бъдеш сам. Познаваше силата, която тази мисъл даваше на хората. Когато около теб има и други, всичко става възможно. Абсолютно всичко.

 

 

Магистралата се разгъваше пред тях — миля след миля. По това време на нощта движението, което обикновено я задръстваше, беше намаляло. Шестте платна бяха все така натоварени, но сега колите и камионите преминаваха с ритмичен, непрекъсващ грохот през теснините и местата на обичайните задръствания из централните графства. Карол се пресегна към радиото и смени умереното звучене на Четвърти канал с истеричните ритми на „Рейдио Уан“. След като бяха тръгнали да разговарят с Бинди Блайт, можеха поне да разберат какво представлява предаването, което тя водеше.

Новините в десет часа започнаха със съобщението за смъртта на Роби Бишоп. Сам, който шофираше, поклати глава, докато говорителят успя с патетично задъхания си тон да представи събитието като всеобща драма.

— Никога няма да се научат, нали? Само по себе си събитието е достатъчно впечатляващо, необходимо е просто да представят фактите. Последното, от което някой има нужда, е да надъхват хората и да ги докарват до истерия.

— Това умеят най-добре — отвърна Карол, уморена от медийните изстъпления. — С някои малки изключения. И всички им играят по свирката. Искаш ли да се хванем на бас, че до утре и премиерът ще се е намесил в играта?

Сам се ухили.

— До утре на обяд Роби ще бъде обявен за „футболистът на народа“.

— Само че този път съществува истински убиец, който е на свобода, а не само призраците, породени от разни теории на конспирацията — Карол въздъхна. — И ние сме длъжни да го открием.

Новините приключиха и незабавно започна някакво парче с трескав ритъм, дълго почти колкото първото действие на опера. Най-сетне музиката затихна и заговори топъл, нисък женски глас:

— Започваме нашето вечерно шоу със „Score Steady“ на Джуниър Деф и Катиша. Аз съм Бинди Блайт и ще посрещна заедно с вас полунощ по „Рейдио Уан“, предпочитаната музикална радиостанция. Всички вече сте чули, че преди няколко часа почина Роби Бишоп. Допреди няколко месеца ние бяхме заедно. Направи ми предложение за женитба и аз приех. Действително, така и не стигнахме до олтара, но той си остана най-добрият ми приятел. Музиката е една от причините, поради които си останахме близки. И двамата харесвахме едни и същи неща, парчета, които вие слушате всяка вечер в предаването от това студио. Всички ние имаме свои десет най-любими парчета на всички времена — така беше и с Роби. В неделя сутрин се излежавахме до късно и слушахме любимите си неща, съставяхме списъци на парчетата, които бихме избрали да си запишем и вземем със себе си, ако ни предстоеше да останем сами на пуст остров. „Score Steady“ фигурираше постоянно в личната класация на Роби. Тази вечер съм тъжна. Загубих човек, който имаше голямо значение за мен. Затова реших да посветя предаването си днес на мъжа, когото обичах. На един мъж, който за мен беше изключителен. Не се притеснявайте, няма да ме избие на трагедия. Няма да има сълзи през следващите два часа. Вместо това ще подбирам парчета, които Роби обичаше. Денс, транс, хип-хоп, трил хоп и може би малко акустик чил. Така че отваряйте уши и дайте воля на краката си, докато слушате „Stack Му Beats“ на Рехаб Бойс.

Последните й думи потънаха в постоянно усилващия се, трескав, разтърсващ тялото дръм енд бас ритъм.

Карол намали музиката, за да могат отново да се чуват един друг.

— По всичко личи, че се справя по-добре с положението от репортерите на новинарските емисии. Какво е това име — Бинди? Прякор, съкращение?

— На сайта й пише, че било съкращение от Белинда.

Карол се усмихна. Разбира се — Сам вече беше проверил какво може да се открие онлайн. Сам никога не пропускаше нищо, когато ставаше дума за събиране на информация. Ако бе насочена правилно, тази му особеност би била от полза за целия екип. Само че той инстинктивно се съпротивляваше срещу работата в екип. Карол трябваше постоянно да го следи, за да се убеди, че споделя с останалите наученото.

— Ясно. Хващам се на бас, че майка й все още я нарича Белинда и това я вбесява. А от къде е? Долавям някакъв акцент, който не е обичаен за Лондон и околностите.

— От някакво място в Ийст Англия — каза Сам, отмервайки ритъма с пръст по волана. — Близо до Норич, струва ми се. Бива си я.

— Като че ли съм поостаряла за този тип музика.

— Не знам, според мен е по-скоро въпрос на вкус, отколкото на възраст. Мисля, че по отношение на музиката хората се делят на две групи. Едните слушат ритъма, защото чувстват танца в себе си, а другите обръщат внимание на начина, по който музиката и думите се сливат. Почти невъзможно е да се смесят подходите — или ритъм, или текст. Според мен вие сте от хората, които обръщат внимание на текста.

— Вероятно. Не че напоследък ми остава кой знае колко време за музика — те замълчаха и музиката ги заля като вълна.

Когато парчето свърши, Бинди повтори заглавието му.

— Тази вечер узнахме, че някой е отровил Роби. Лично аз просто не мога да го разбера. Трябва да имаш много извратена психика, за да дадеш някому отрова, от която той ще умира бавно, в продължение на дни. Трябва да си насъбрал много омраза, а не разбирам кой би могъл да мрази Роби толкова, че да пожелае да му причини такова нещо. Как би могъл някой да мрази човек, който обичаше такава музика?

Беше права. Имаше нещо заразително в тези ритми, което караше краката на Карол да потропват отмерено въпреки волята й. Тя погледна часовника. Щяха да пристигнат в Лондон половин час преди края на предаването на Бинди. Дано приливът на адреналин след шоуто се задържеше, за да бъде склонна да говори. Карол имаше нужда Бинди да заговори откровено за връзката си с Роби. Ако успееше да постигне това тази вечер, темповете на разследването нямаше да спаднат. Това беше много по-важно от осемте часа сън, необходими да поддържат красотата на Бинди. Или нейната собствена.

 

 

Беше единайсет вечерта и в клуб „Аматис“ настроението тъкмо започваше да се повишава. Светлините бяха умело насочени, звукът — смазващо силен, въздухът беше напоен със застоял мирис на алкохол, цигари, парфюм и сгорещени тела. Пола и Кевин бяха оставили Крис в малкия, невзрачен офис на управителя да се бори с разпитите на персонала на бара и охраната. Тя не очакваше да узнае кой знае какво от разговорите.

— По времето, когато Роби е седял със съученика си, на бара трябва да е било истинска лудница — бе казала Крис. — Прекалено много клиенти са се опитвали да привлекат вниманието на барманите. Те надали са били в състояние да забележат с кого е бил. Ако някой е забелязал нещо нередно да се случва с чашата му, това би било чиста случайност, при това досега биха се свързали или с нас, или с някой журналист от таблоидите. Не, ако тази вечер някой извади късмет, това ще бъдете вие двамата.

Но Пола малко се съмняваше. За повечето от посетителите на „Аматис“ представата за добро прекарване на вечерта се покриваше с поемането на достатъчно алкохол и дрога, които да сведат до минимум възможността за ясен спомен от прекарването. Те обикновено добиваха недоумяващ вид, когато Пола им зададеше въпроса дали са били тук миналия четвъртък. После, когато Пола успееше да им обясни коя е и какво иска с помощта на жестове, размахване на полицейската карта и снимка на Роби, повечето от тях кимваха или завъртаха отрицателно глава, а след това обикновено свиваха рамене в знак на безразличие или неспособност да си припомнят каквото и да било. Единствените вариации по темата осигуряваха тези, които си бяха поставили за цел нещо повече от това да се напият до безсъзнание или да забият нещо за през нощта — хората, които се надяваха да забележат тук някоя известна личност, за да споменат уж небрежно името й на другия ден, когато отидат на работа. „Да, и аз така казах снощи на Шели… Нали се сещаш, Шели, Шели Кристи, която играе в «Северняци»… Е как, разбира се, че я познавам — ето снимката й на мобилния ми телефон…“ Оскъдните надежди на Пола се основаваха именно на тях.

След около час й се наложи да приеме, че тази вечер съдбата не е благосклонна към нея. Колекционерите на знаменитости, с които успя да разговаря, или бяха потиснати, че са пропуснали последна възможност за снимка редом с Роби Бишоп, или огорчени, че са го забелязали, но не са успели да се възползват от това. Най-близкото до полезни показания й даде едно момче, което потвърди, че е видяло Роби на бара и че той не е бил сам.

— С мъж ли пиеше или с жена? — бе попитала нетърпеливо Пола.

— С някакъв тип — не ми се стори познат, затова не му обърни внимание. В друг случай щях да го помоля да ме снима с Роби, но бях забравил да си заредя телефона, затова се отказах.

— И никога преди не си виждал този тип, така ли? — Пола все още не искаше да се предаде.

— Нали вече казах. Изобщо не го погледнах. Не мога да бъда сигурен виждал ли съм го преди или не. Може да съм, а може и да не съм. Не забелязах нищо специално около него.

— Висок? Нисък? Рус? Тъмнокос?

Пола се опитваше да прикрие разочарованието си.

Свидетелят поклати глава.

— Честно казано, вече бях обърнал няколко. Почти не го погледнах. Това е проблемът, когато срещнеш човек като Роби. Толкова си зает да наблюдаваш него, че изобщо не забелязваш хората наоколо. Освен ако е заедно с друга знаменитост. Или с някакво страхотно гадже. Иначе през цялото време си мислиш „Да му се не види, стоя точно до Роби Бишоп“ — за миг по лицето му се изписа съжаление. — Горкият.

Потисната, Пола си проправи път към края на бара и се опита да привлече погледа на някой от барманите. Беше се изпотила и изпитваше нужда да вкара малко вода в организма си. Най-сетне един от облечените в черно бармани взе поръчката й. Докато чакаше рестото, Пола оглеждаше разсеяно бара.

Изведнъж тя си пое рязко дъх — беше забелязала мъничката видеокамера, сгушена между лампите, осветяващи мокрия гранитен барплот.

— Точно ти ми трябваше — промърмори тя едва чуто.

Когато барманът се върна с шепа монети, видя с учудване, че посетителката е изчезнала.

 

 

Тежката врата, която отделяше студиото от стаята на дежурния екип, се отвори и Бинди Блайт се появи с полупразна бутилка минерална вода в едната ръка. С другата си ръка смъкна от косата си лента с цветовете на Африканския Национален Конгрес, и разпусна дългите си, тъмни къдрици. Карол си каза, че сигурно са били впечатляваща двойка — чистите черти на Роби с традиционната му английска хубост и мургавата Бинди с дребно личице, напомнящо на фея от илюстрациите в детските книжки, обрамчено с буйни къдрици. Ореолът на косата, тясната черна блуза и черните джинси подчертаваха миниатюрната й фигурка. Карол предположи, че може без проблеми да си купува дрехи от детски магазин.

— Всичко наред ли е, Дикси? — обърна се Бинди към закръглената жена на пулта.

— Идеално. Добре стана, Бинди. Имаш посетители — отвърна Дикси и посочи с глава към Карол и Сам, които седяха на останалите два стола в стаята.

Бинди ги погледна и отпусна уморено рамене.

— Трябва ли да започваме с всичко това сега? Току-що приключих работа.

— А ние не сме приключили с нашата — отвърна Карол, извади картата си и се представи. — Нашата работа е да открием убиеца на Роби Бишоп.

— Е, да, но той е мъртъв, нали? Какво значение има кой е виновникът. Единственото, което има значение, е, че Роби вече го няма. И нищо, което бихте направили, не може да промени това — тази Бинди беше много различна от момичето, което в продължение на два часа бе пускало музика в памет на мъртвия си приятел. Сега тя изглеждаше гневна и огорчена. Дикси, редакторката, седеше като закована, а очите й се стрелкаха ту към Бинди, ту към Карол.

— Съжалявам за това, което се случи с Роби — отвърна Карол. — Но от опит знам, че хора, способни да извършат хладнокръвно такова престъпление, не се ограничават само с едно убийство. Искам да попреча на човека, отнел живота на Роби, да убие още някого.

— Разбираемо е. И защо дойдохте тук тогава? Защо не се занимавате с това, което би трябвало да вършите, за да му попречите?

Бинди се упъти към закачалката и свали оттам тъмнозелено яке от дебел мъхнат плат.

— Имам един колега, психолог по професия. Едно от нещата, на които ме е научил, е да търся точката, където се пресичат орбитите на убиеца и жертвата. Колкото повече узная за жертвата, толкова по-голям шанс има да се добера до тази точка на пресичане. А когато става дума за необходимостта да опозная Роби Бишоп, вие сте един от хората, които могат да ми помогнат. Затова трябва да разговаряме, и то точно сега.

Бинди обърна очи към тавана.

— Говорите като онзи тип от „Закон и ред: умисъл за престъпление“. Добре де, печелите. Но хайде да се махнем от тук. Имам нужда да пийна нещо и да изпуша една цигара — обърна се и допълни: — До утре, Дикси.

Дикси я изгледа кисело и кимна.

Когато излязоха в коридора, Бинди каза:

— Предлагам да отидем в моето жилище. Само на десет минути път с кола от тук — сега за първи път се обърна към Сам. — Имате ли хартия и нещо за писане?

Надраска адреса и описание на пътя.

— Ако обичате да пиете чая с мляко, трябва да се отбиете в денонощния.

После забърза напред по коридора. Крачетата й я носеха със скорост, която изглеждаше на пръв поглед невероятна.

Петнайсет минути по-късно Сам вече шофираше бавно покрай редица залепени една за друга сгради в Нотинг Хил, построени във формата на полумесец, и търсеше напразно място за паркиране.

— Остави това — каза му Карол. — Можем да се въртим тук цяла нощ. Паркирай на втора линия и остави бележка с номера на мобилния си телефон, ако някой иска да излезе.

Сам паркира близо до номера, написан на листчето, което им даде Бинди. Докато се изкачваха по стъпалата към оградения с колони, покрит вход, светна лампата на охранителната система. Благодарение на това успяха да разчетат имената край четирите звънеца на домофона.

„Блайт“ беше третото име от горе на долу. Сам натисна звънеца и зачака, потупвайки бедрото си с кутията мляко. Карол се взираше мрачно в обектива на охранителната камера.

След секунди прозвуча деформиран от уредбата глас, който каза:

— Първи етаж.

Разнесе се бръмчене. Стъпките им отекнаха по черно–белите плочи, с които беше настлано тясното фоайе, после звукът бе погълнат от дебелия килим по стълбите.

— Бива си го местенцето — измърмори Сам.

Бинди ги очакваше, облегната на рамката на единствената врата на първия етаж, скръстила ръце на гърдите си. Краката й бяха също кръстосани в глезените. През изминалия четвърт час беше успяла да си сложи фон дьо тен и грим, което по някакъв начин увеличи дистанцията между нея и посетителите. Отстъпи безмълвно и ги покани с жест да влязат. В голямото антре имаше билярдна маса. Топките бяха подредени, готови, на стената отзад бяха окачени четири щеки. Между вратите, които водеха в различни посоки, висяха мрачни черно-бели фотографии на билярдни зали и техните посетители. Снимките бяха осветени от прожекторни лампи, подредени на релса, която висеше от високия таван.

— Направо — каза Бинди и ги подкани с жест да вървят в правилната посока.

Влязоха в прекрасно обзаведено помещение, което се простираше по цялата ширина на сградата. Меки кожени дивани и кресла бяха разположени навсякъде, привидно безредно, сред тях имаше ниски дървени масички, отрупани със списания, вестници и чисти пепелници. Три от стените бяха покрити с рафтове, претъпкани с плочи и дискове — единствените пролуки бяха запълнени от внушителна уредба и плазмен телевизор; на четвъртата стена се виждаха затворените дървени капаци на високите прозорци, покрити от вътрешната страна с плакати за концерти и промоции на нови албуми, повечето с автографи. В стаята миришеше на канела и цигарен дим. Карол долови и сладникавия мирис на марихуана, смесен с по-острия аромат на „Марлборо“. Няколко високи, цилиндрични лампи с хартиени абажури, разположени на подходящи места, осветяваха помещението. Атмосферата беше удивително уютна.

— Разполагайте се — каза Бинди. — Виждам, че сте си донесли мляко — тя кимна на Сам. — Кухнята е вдясно от входната врата. Чаят и кафето са в шкафа над електрическата кана. Диетична кола, сок и вода ще намерите в хладилника.

За миг Сам се стъписа.

— Аз ще пия кафе, Сам — каза Карол, разменяйки заговорнически поглед с Бинди. — С мляко, но без захар.

„Хайде, Сам, не включи ли?“. Сам включи, съзнавайки, че Карол разиграва солидарност с Бинди в името на успешния разговор. Целта й не беше да го унижава.

— Нещо за вас, госпожице Блайт?

— Благодаря ти, сладур, имам си всичко — тя посочи една вече запотена висока чаша. Може би вътре имаше само диетична кока-кола, но на Карол не й се вярваше. Бинди се отпусна на едно меко кресло до масичката, на която бе оставила напитката и цигарите си.

— Хубаво жилище — отбеляза Карол.

— Не е рокендрол бърлогата, която си представяхте, нали? Но не изплащам ипотеката със заплатата си от Би Би Си — отвърна Бинди. — Работя по клубовете. Не допускам да ме издържат, главен инспектор Джордан. Завърших икономика, и по време на следването се издържах с пестене и лишения. Съзнавам, че няма вечно да бъда високо платена, затова се опитвам да се възползвам максимално от парите, докато ги получавам.

— Звучи разумно.

— Винаги съм била разумна — тя направи гримаса. — Някой би могъл да ме определи като скучна. Роби казваше, че това била една от чертите ми, които много харесвал. Знаел, че няма да го изкуша да прави нещо, с което да разруши кариерата си. Е, вярно ли е това, което се говореше в нюзрума? Рицин? Бил е отровен с рицин?

— Докато боледуваше, в болничната лаборатория бяха направени изследвания. Нашата лаборатория трябва да ги потвърди, но да, по всичко личи, че е бил отровен с рицин.

Бинди тръсна нетърпеливо глава.

— Това е някаква лудост. Разбирате ли, звучи нелогично. Роби и рицин. Къде е връзката?

„Ако знаех отговора на този въпрос, всички бихме могли да се приберем да спим“.

— Засега не знам и аз. Това е едно от многото неща, които се опитвам да разбера.

— Ясно. А какво искате да узнаете от мен?

Бинди посегна към пакета „Марлборо“, сряза целофана с нокът и извади една цигара.

— Що за човек беше той?

Бинди запали цигарата, дръпна, издиша и загледа Карол с присвити очи през дима.

— Нямате представа колко пъти са ми задавали този въпрос. Само че обикновено с по-развълнуван тон — Карол отвори уста, за да допълни нещо, но още преди да заговори, Бинди размаха успокоително ръце. — Не се шегувам, разбирам защо се интересувате. — Въздъхна и се усмихна, а изражението й се смекчи. — Що за човек беше Роби ли? Беше добро момче. Използвам съзнателно думата „момче“. Още не беше напълно пораснал. Беше талантлив и го съзнаваше. Не беше арогантен, но знаеше какво може, разбирате ли какво имам предвид? Знаеше колко струва и се гордееше с постиженията си. Какво друго? — тя замълча и си дръпна от цигарата. — Обожаваше музиката и футбола. Ако не беше станал футболист, сигурно би избрал професията на диджей. Обичаше музиката и я разбираше. Това ни свърза — тя вдиша дима. — Това и сексът, предполагам. И в това отношение го биваше. — Сега в усмивката й се прокрадна тъга. — Толкова бях влюбена в него в началото. Но това нещо, влюбването, не може да трае вечно — тя отвърна поглед и загледа горящата си цигара.

— Ако човек има късмет, влюбването се превръща в нещо по-дълбоко — отвърна Карол.

— Такова нещо е възможно само ако и двамата са зрели хора. Проблемът с Роби беше, че неговото ниво на емоционална зрелост го караше да прилича на герой от тийнейджърска комедия. Винаги беше изпълнен с добри намерения, но ги забравяше много лесно, особено ако се озовеше в близост до шампанско и блондинки едновременно — тя загаси цигарата си и се облегна назад. — Омръзна ми да попадам на разни снимки в клюкарските списания и да чета гадни иронични коментари в колонките за живота на звездите. Върнах му пръстена и му обясних, че може да опитаме отново, когато му омръзне да се държи с жените като малко дете в сладкарски магазин.

— Значи вие прекратихте годежа?

През открехнатата врата долетя потракване на билярдни топки, после се чу мекото тупване на една, когато падна в джоба. Бинди се усмихна и посочи към антрето.

— Господин Такт и Дипломация, а? Да, аз сложих край на годежа.

— Как го прие Роби?

Бинди извади нова цигара.

— Първоначално беше разстроен. Предимно поради наранено честолюбие. Освен това вероятно се притесняваше, че вече няма да получава покани за най-готините концерти. После, когато разбра, че съм искрена в желанието си да си останем приятели, се поуспокои. През последните няколко седмици бяхме в най-добри отношения. Говорехме по телефона почти всеки ден, разменяхме си файлове с разни парчета, а миналата седмица, когато момчетата дойдоха в Лондон за мача с „Арсенал“, вечеряхме заедно.

— Следователно твърдите, че раздялата не се е отразила на приятелските ви чувства?

Бинди се намръщи.

— Я чакайте, да не би да си мислите, че имам нещо общо с цялата история?

Тя изгледа яростно Карол, в нетрепващия й поглед припламна гняв, но изведнъж по миглите й проблеснаха сълзи.

— Опитвам се да си изградя представа за живота на Роби — това е всичко — каза меко Карол.

— Ами добре, направете разпечатка на неговите телефонни разговори — и на моите. Ще видите колко често и колко дълго сме разговаряли.

— Кога разговаряхте за последен път?

— Обадих му се в събота сутринта — каза Бинди с малко треперлив глас. — Винаги се чувахме преди мач. Каза, че не можело да разговаряме в момента, не се чувствал добре и чакал лекаря на отбора — тя примига ожесточено няколко пъти. — По това време вече е бил отровен, нали?

Карол кимна.

— Така предполагаме. А кога беше предишният ви разговор?

Бинди се замисли за миг.

— В четвъртък привечер. Канеше се да излиза с Фил.

„Да му се не види“.

— А когато разговаряхте в събота, той да е споменавал, че е срещнал някогашен съученик в четвъртък, когато е бил в „Аматис“?

— Не. Нали ви казах, нямаше време да си бъбрим. Просто му пожелах успех и го помолих да се обади, когато се почувства по-добре — в погледа й проблесна разбиране. — Да не би да мислите, че въпросният съученик го е отровил?

— Не искаме да прибързваме. Но той е споменал пред Фил, че срещнал човек, с когото са учили заедно. Този човек би могъл да ни даде по-ясна картина на прекараната от Роби вечер. Засега ни интересува това. Кажете ми, Бинди, Роби дрогирал ли се е някога?

— Вие шегувате ли се? Той отказваше дори да стои в една стая с човек, който пуши джойнт. Обичаше да си пийне, но до дрога не се докосваше. Винаги е казвал, че човек знае как му действа алкохолът, но никога не може да предположи какъв точно ще бъде ефектът на дрогата върху организма му. Ако мислите, че някой е успял да му даде отровата, смесвайки я с дрога, предположението ви е погрешно.

Може да беше опит за заблуда, а може и да беше истината. Така или иначе, резултатите от аутопсията щяха да покажат дали близките на Роби се опитваха да го представят неоснователно като светец.

— И в последния ви разговор той не е казал нищо, което да навежда на мисълта, че е променил позициите си?

— Изключено. Освен това, нали ви казах, разменихме само няколко думи.

— Поне не сте се разделили скарани — каза Карол.

— И още нещо… — Бинди се усмихна едва-едва, придавайки си смелост. — Знаете ли, ако имах намерение да убия Роби, нямаше да го направя скришом. Щях да се постарая у него да не остане съмнение за това какво му се случва и защо. Само че… — лицето й се сгърчи и тя се закашля от цигарения дим. — Никога не ми се е искало да го убия. Блондинките — да, може би. Но Роби? За нищо на света.

— А кой би могъл да поиска да го убие? Кой го е мразел толкова, че да пожелае да го направи?

Бинди прокара пръсти през къдриците си.

— Нямам никаква шибана идея. Не беше от хората, които предизвикват такива реакции. Нали ви казах, беше добро момче. Има футболисти, които като че ли прекарват живота си в търсене на конфликти. Имат нужда да се представят като сурови мъже в собствените си очи. Роби не беше такъв. Беше учтив, добре възпитан — по-скоро Дейвид Бекъм, отколкото Рой Кийн. Ако някой се опиташе да се сдърпа с него извън игрището, той просто обръщаше гръб и си тръгваше. Единственото, за което се сещам… — тя замълча и поклати глава.

— Какво е то?

— Глупости, няма значение.

Карол се приведе напред.

— Бинди, аз съм принудена да се хващам за сламки. Бих изслушала всяко предположение, независимо от това колко глупаво може да ви се струва.

Бинди отново поклати глава и дръпна яростно от цигарата.

— Ами… мислех си за хазарта. Наясно съм, че в залаганията се играе с огромни суми. Нали четем за хазартни синдикати, разни тарикати успяват да приберат милиони лири. В Австралия, Хонконг, Корея, Филипините. Около футбола има много залагания. Публикуваха материали във вестниците, имаше и предавания по радио „Файв Лайв“. Просто се чудех… през този сезон „Викс“ играят по-добре, отколкото някой би могъл да очаква. Изкачват се в класирането и създават главоболия на големите футболни босове. Ами ако… — тя взе чашата си и отпи.

— Дали отпадането на един играч би се отразило толкова на отбора? — Карол отправи въпроса по-скоро към себе си.

Откъм антрето се разнесе гласът на Сам.

— Би се отразило, ако играчът е Роби. Имаш ли представа колко голове са били вкарани, само защото той е подал паса? Имаш ли представа колко топки са били спасени, защото Роби се е намесил в критичния момент? Има играчи, които могат да повдигнат духа на целия отбор. Роби беше такъв футболист.

Настана продължително мълчание, докато всички обмисляха думите на Сам. После заговори Бинди.

— Нямате представа колко ме вбесява тази мисъл. Да заличиш толкова хубави неща от света само заради пари — тя издаде звук, наподобяващ плюене. Покри устата си с ръка и си пое дъх.

— Интересно предположение — каза Карол.

Бинди вдигна поглед към нея. Очите й плуваха в сълзи.

— Горкото ми, милото ми момче — подсмръкна тя и се изправи с усилие от дълбокото кресло. — Мисля, че е време да си вървите. Не виждам с какво друго мога да ви помогна, а трябва и да прослушам някои записи. Ако ми хрумне още нещо, ще ви се обадя. А сега имам нужда да остана сама.

Когато излязоха на улицата, двамата се облегнаха на капака на колата и се загледаха в мръснооранжевата светлина, която се отразяваше в него.

— Това с хазартния синдикат е интересна идея — поде Сам.

— То е и първото смислено нещо, което чувам в това разследване — отвърна Карол. — Но начинът ми се струва извънредно странен. Бих предположила, че последното нещо, което ще искат, е да привлекат внимание към себе си. Не биха ли се опитали да инсценират злополука?

Сам се прозя.

— Може би са си мислели, че именно това правят.

— Какво искаш да кажеш? — Карол се оттласна от колата и протегна ръка. — Аз ще шофирам през първия час от пътя.

— Доколкото разбирам, повечето лекари не биха се досетили, че става дума за отравяне с рицин — каза Сам, отправяйки се към мястото до шофьора. — Ако не беше хрумването на Елинор Блесинг, вероятно щяха да отдадат смъртта на някакъв вирус. Нали точно за такова нещо са го лекували, преди тя да получи въпросното прозрение.

Карол запали двигателя и потегли.

— Съобразяваш правилно, Сам. Може и да си прав. Може би идеята е била никой да не разбере, че става дума за убийство.