Луан Райс
Брегът на светулките (15)

Четиринадесета глава

— Как можа, Каролайн! — възкликна Огъста.

Двете бяха в градината на „Хълма на светулките“. Из соления морски въздух се носеше силен аромат на върбинка. Вълните се разбиваха с лек плясък в брега. В далечината, върху синята морска повърхност, се виждаше „Метеор“. Водата блестеше под ярките лъчи на слънцето. Каролайн нямаше сили да гледа нататък. Обърна глава към майка си.

— Нямам представа за какво говориш, мамо. Сега Джо е мой приятел. Аз исках той да присъства на бала.

Огъста поклати глава. Беше облечена в дълга муселинена рокля, а на главата й имаше сламена шапка. Седеше на една пейка и пръстите й нервно си играеха с перлите на шията й. Наведе се и изскубна някакъв плевел от лехата с мащерка. После се зае да размества малката купчинка раковини до краката си.

— Да го поканиш на бала… — продължи. — Да го караш да се чувства като у дома си, при положение че семейството му носи отговорност за всички нещастия, които ни се струпаха на главите! Толкова много нещастия!

— Неговото семейство?

— Знаеш какво искам да кажа — сопна се Огъста и смъкна тъмните си очила, за да отправи наранен поглед към дъщеря си. — Майка му съблазни твоя баща. Толкова грозна постъпка! Страшно ме болеше от факта, че баща ти имаше извънбрачна връзка, скъпа. Тази любовна афера разби сърцето ми, а съпругът й се побърка. Наистина се побърка. Дойде тук, в нашата къща… — Тя спря, за да посочи към кухненската врата. — И се самоуби пред бедните ми дечица.

— Това се случи много отдавна, мамо — остро изрече Каролайн. — Спомняш ли си преди колко години?

— Няма значение преди колко години се е случило. Все още се съвземаме от шока. За малко да разтрогна брака си заради онази жена, Каролайн. После баща ти си внуши, че се налага да учи теб и сестрите ти да се защитавате, а накрая най-малката ти сестра уби човек. Насилието води след себе си насилие. Неговият баща сложи началото на този порочен кръг.

— Щом искаш да се връщаш толкова назад, нека поне бъдем обективни — началото го сложи татко. С това, че е имал любовница.

— Това няма да ни доведе до никъде.

— Трябва ли ние с Джо да плащаме за твоето минало?

— Притеснявам се за Скай — отвърна Огъста. — А сега се притеснявам и за неспособността ти да направиш точна преценка.

— Недей — троснато рече Каролайн.

— Ще бъдеш наранена — предсказа Огъста.

— Аз съм достатъчно силна, мамо.

— Знам. Всички разчитаме на твоята опора. Но може би повече, отколкото трябва. — Тя я потупа по коляното.

Как беше възможно хората да изпитват такива силни и противоречиви чувства? Когато Каролайн беше малка, често се улавяше, че мрази родителите си, дори сестрите си? И в същото време знаеше, че би дала живота си за тях?

Сега седеше до майка си и вдъхваше аромата на градински чай и розмарин, а майка й нежно галеше ръката й.

— Видях те да танцуваш с него — продължи Огъста, — преди да науча кой е.

— Наистина ли?

— Да. И си помислих… — Тя замълча.

— Какво си помисли?

— Помислих си: „Каролайн го направи!“

Каролайн затвори очи и обърна лице срещу вятъра.

— Какво си помисли, че съм направила?

— Че си се влюбила в опасен мъж — отвърна Огъста.

Дъщеря й поклати глава.

— Като баща ти. Както се случи с мен, а по-късно и със Скай… Видях мъжа, видях ви как се гледате. Видях колко висок и силен е той. И любовта в очите му.

Каролайн не смееше да помръдне. Огъста продължи:

— Може би това ме притеснява повече от всичко останало. Ти не се омъжи. Предпочете да останеш свободна. Да се чувстваш сигурна. Скъпа, не понасям мисълта, че нещо би могло да те нарани!

— Няма, мамо. Казах ти, че съм силна — повтори със свито гърло Каролайн. Вярно беше. Тя беше научила всички уроци. Беше останала дълго време свободна, защитена, силна и… сама. Майка й нямаше за какво да се притеснява. С Джо никога нямаше да бъдат заедно.

 

— Благодаря на бога! — подсмръкна Огъста. — Прощаваш ли ми, Каролайн?

— За какво?

— За снощи. Не заради чувството, а за поведението ми. За това, че загубих контрол…

— Беше шокирана — отвърна тихо Каролайн. „Прошката не е единственото и най-важното“, беше казал Джо. Човек първо трябваше да погледне истината в очите. И да разбере. Тя стисна ръката на майка си, после я пусна.

— Наистина бях — съгласи се Огъста.

— Къде е Скай?

— Вътре. Мисля, че спи.

— Трябва да говоря с нея.

Огъста кимна и примижа срещу слънцето. Огледа се, сякаш се изненадваше, че се намира в градината. Откъсна няколко стръкчета лавандула, стри ги между пръстите си и помириса ръката си.

— Билките на баба ти — въздъхна с носталгия и се просълзи. — Понякога майка ми и баба ми страшно ми липсват. И двете бяха мъдри жени. Не като мен. Те бяха солидни и старомодни. Истински майки.

— Ти си истинска майка — засмя се Каролайн.

— Но не много добра.

— О, мамо… — Очите на Каролайн се насълзиха. Понякога тя наистина имаше чувството, че Огъста не се справя добре с ролята си на майка.

— Не знам какво щях да правя без вас, момичетата ми.

— А ние какво щяхме да правим без теб? Скай… — Огъста се обърна към отворения прозорец, на който се развяваха бели пердета. Спалнята на Скай.

— Знам — въздъхна Каролайн, проследявайки погледа й.

— Допуснах толкова много грешки — продължи Огъста. — С толкова много лоши последици.

— Но също и с добри — възрази Каролайн и си помисли за предишната вечер: за Джо, който помагаше на Скай, за Сам, за Клий и Питър, които безпомощно наблюдаваха развитието на нещата… — Семейството ни е видяло и много добро!

* * *

Джо гледаше към морето. Вълните блестяха. Денят беше такъв, какъвто трябваше да бъде един летен ден — ярък и слънчев. Но старият гняв се беше спуснал над душата му като мъгла над Мейн. Не преставаше да мисли за семейство Ренуик.

Идването му на това място беше грешка. „Камбрия“ беше истинска находка, но всичко останало оставяше неприятно чувство у него. Смяташе да загърби някои стари грижи и емоции, когато се изправи лице в лице с Блек Хол, но вместо това само беше налял масло в огъня. Пъхна ръце в джобовете си. Пръстите му напипаха някакъв твърд предмет. Той смръщи вежди и измъкна камеята.

Беше избледняла и матирана. Върху нея беше изобразен женски профил. Лицето на жената беше гордо и благородно, с несъмнена сянка на тъга. Същевременно то излъчваше и сила. Емоцията беше видима дори на такъв стар и малък предмет. Косата на жената беше буйна, челото — високо. Напомняше му за Каролайн. Отново се намръщи.

— Господи, снощи госпожа Ренуик се държа като побъркана старица! — чу се гласът на Сам.

Джо вдигна поглед от камеята. Брат му се приближаваше към него.

— Да — кимна той и пусна брошката обратно в джоба си.

— Ако я бяхме оставили, щеше да продължи, нали?

Джо кимна. Брат му изглеждаше спокоен — случката от предишната вечер не му се беше отразила кой знае колко сериозно. Всъщност Сам се усмихваше.

— Само развали прекрасното тържество — продължи младежът. — Да ни изгони по този начин.

— Тя беше права — прекъсна Джо тирадата му.

— За кое?

— За това, че нямахме работа там.

Сам вдигна вежди. Изведнъж рамките на очилата му сякаш станаха правоъгълни.

— Извинявай много, но Каролайн ни покани! — възрази той.

Джо се намръщи.

— Ами да! — рече Сам. — Покани ни.

— Знам, досаднико. Не в поканата е проблемът. Трябваше да проявя малко здрав разум. Ние наистина нямахме работа на бала на семейство Ренуик.

— Госпожа Ренуик е бясна, защото мъжът й е имал вземане-даване с майка ни. И какво от това? Позабавлявали са се, после мама се е оженила за баща ми, господин Ренуик е станал нещо като Хемингуей сред художниците, а животът е продължил. Какъв й е проблемът?

— Сам… — В тона на Джо прозвуча предупреждение.

— Каролайн не е виновна, че майка й е ревнива невротичка.

— Знам — кимна Джо. Нито той, нито Каролайн имаха вина, че са били деца на родителите си.

— Това значи ли, че ще отхвърлиш предложението за работа в Йейл?

Джо стрелна брат си с поглед.

— Никога не съм имал намерение да го приемам.

— По дяволите! А аз така се надявах!

— Така ли? За какво?

— Ами да заемеш преподавателско място във факултета, да подхвърлиш една-две добри думи по мой адрес.

— Нямаш нужда от това аз да казвам една-две добри думи за теб, Сам — рече Джо и неволно се засмя. — Ти казваш достатъчно.

— И все пак… Би било прекрасно да живеем в един и същи район, да преподаваме заедно. Не бих имал нищо против да те опозная малко по-добре — отвърна Сам и се заигра с кламера, който откри в джоба на шортите си.

— Познаваш ме чудесно.

— Да, бе! Напусна дома ни, когато бях на три години. Последва пиянският ти период…

Джо докосна камеята в джоба си. Трябваше да се гмурне на дъното и да потърси още злато. Йейл! Исусе Христе!

— Искаш ли да се гмурнеш с мен? — обърна се той към Сам.

Брат му поклати отрицателно глава.

— Не, зает съм. Трябва да поработя малко върху проекта си. Скоро се връщам в Нова Скотия…

— Да, до болка позната история — усмихна се Джо. — Трябва да събереш данните, преди да ти е изтекла стипендията.

— Нищо подобно. — Сам също направи опит да се усмихне, но не успя. В очите му се четеше дълбоко разочарование. Джо примигна и обърна поглед към чайките. Мразеше се.

Блек Хол.

Спомни си последното гмуркане със Сам. Тогава беше открил камеята. В този ден брат му пак се беше опитал да го убеди да остане в Йейл. Беше обикалял наоколо и беше разсмивал Джо с опитите си да изрече тези две думички: Блек Хол.

Каква беше целта на Сам? Двамата с Джо да се установят в града и да се опитат да се чувстват като семейство? Да преподават заедно? Да обсъждат лекциите си? Да се превърнат в отбор от Бръшляновата лига, братята златотърсачи? Да живеят в Блек Хол, за да може Джо да се влюби в Каролайн Ренуик?

Джо въздъхна, изправи се и разкърши рамене. Всичко това бяха пълни глупости. Сам беше мечтател. Мислеше си, че Джо не го познава и до известна степен това може би беше вярно. Но Джо Конър обичаше брат си Сам по-силно, отколкото беше обичал някого и това си беше самата истина.

Погледът му попадна на бреговата ивица. Блек Хол. Тя беше там. Беше наблюдавал лицето й, докато майка й говореше. Невероятните й сиво-сини очи бяха преизпълнени с обич и тревога за майка й и сестрите й — чувства, които Джо разбираше, но никога не беше изпитвал. И нима би могъл? Имаше ли време? Първо трябваше да завърши училище, после — да открива съкровища, да изнася лекции в Йейл…

Джо го беше видял. Беше го прочел по лицето на Каролайн, но нищо не можеше да направи, освен да се обърне и да си тръгне. Това го умееше най-добре.

Сега отново го направи. Обърна гръб на брат си. Стисна камеята и тя убоде дланта му. Соленият вятър погали лицето му. Блек Хол беше далеч — чак на брега. Йейл беше за учени академици. Нека Сам стане професор. Джо е търсач на съкровища — просто и ясно.

А търсачите на съкровища работеха сами.

* * *

Каролайн чакаше Клий да пристигне.

Огъста беше взела гергефа с бродерията си и се беше усамотила под сянката на едно дърво в градината, сякаш разбираше, че двете й по-големи дъщери имат да обсъждат важни проблеми, което изключваше нейното присъствие. А може би така й беше по-удобно.

Каролайн и Клий тръгнаха по стълбището, водещо към втория етаж. В мрачния коридор миришеше на лято и на духове.

— Какво ще й кажем? — попита Клий.

— Не знам.

Огъста информира Каролайн, че Саймън не се е прибрал през нощта. Колата му все още липсваше. Скай беше сама. Двете сестри тихо влязоха в спалнята й и се изправиха до леглото й. Скай спеше.

Сърцето на Каролайн се сви.

Скай се беше свила на топка: Беше придърпала белия чаршаф до брадичката си. Изглеждаше много млада и уязвима. Хомър лежеше в долния край на леглото. При вида на Каролайн той надигна глава, смъкна се от матрака и се протегна. Движеше се като старец. Придвижи се до приятелката си и вдигна към нея бялата си муцуна, очаквайки да бъде потупай. Каролайн изпита огромна любов към Хомър и към момичето, за което старото куче беше решило да се грижи.

— Скай — тихо подвикна.

— Събуди се. Вече е сутрин — каза Клий.

Скай се обърна на другата страна. Отвори очи, видя сестрите си, простена и отново отпусна клепачи. Очите й бяха подпухнали, устните — схванати. Лежеше неподвижно. Приличаше на заек, който безуспешно се опитва да се скрие.

— Стига, Скай — каза Каролайн и дръпна завесите. — Отиваме на плажа.

Скай не бързаше. Взе си душ, направи си кафе, после изведнъж реши, че прекалено много й се гади, за да го изпие. Позвъни в библиотеката — според сестрите й там тя търсеше съпруга си. Не я попитаха. Споменаването на Саймън беше неуместно.

Каролайн си спомни как ходеха на плажа, когато бяха деца. Слагаха си банските, изтичваха навън и се втурваха по стръмните каменни стъпала, водещи към брега. Сега седеше до портата с Хомър, легнал в краката й, и се опитваше да прояви търпение.

Накрая Скай се приготви и трите сестри поеха към плажа. Хомър прекоси градината, завирайки муцуна във всеки розов храст, изпречил се на пътя му.

— Съжалявам за онова, което се случи с Джо — започна Скай.

— Чувствам се виновна, че мама…

— Престани, Скай — сряза я Каролайн. — Вината не беше твоя, пък и снощната случка няма значение, ясно ли е?

Вълните достигаха брега и когато се отдръпваха, отдолу се показваше изгладеният от водата пясък. Въздухът беше свеж и хладен, галеше краката и ръцете им, докато вървяха по брега. „Метеор“ се виждаше в далечината. Каролайн се опитваше да не гледа натам. И без това й беше достатъчно трудно.

Стигнаха до сребрист дънер, издигнал се високо над нивото на прилива. По него бяха накацали светулки. Трите сестри седнаха. Мокрият пясък блестеше като огледало. Скай подпря брадичка на дланите си. Хомър беше слязъл бавно по каменните стъпала, но в мига, в който лапите му докоснаха пясъка, той се беше затичал като младо куче.

Каролайн прегърна Скай.

Скай вдигна глава. Погледът й внезапно светна. Тя се засмя и проследи с очи Хомър, който се забавляваше да гони чайките от един изхвърлен на брега рак. Беше изплезил език от усилие, но гордо гледаше към сестрите.

— Вижте — извика Каролайн. — Иска да е сигурен, че го виждаме какво прави!

— Добро куче! — извика Клий. — Изплаши всичките чайки!

Хомър подуши рака. Беше огромен краб с дълга опашка.

Кучето предпазливо обърна рака и отново завря муцуна в него. Искаше да се увери, че не хапе. После го захапа и бавно се запъти към Каролайн. Остави плячката в краката й.

— Той е твое куче — отбеляза Скай. Без да поглежда към нея, Каролайн знаеше, че сестра й плаче.

— Той обича и теб — отвърна тя. — Не иска да се чувстваш зле.

Скай не отговори.

— Какво мислиш да правиш, Скай? — попита предпазливо Каролайн.

— Какво мисля да правя ли? — Тя вдигна поглед. Лицето й беше зачервено, със следи от сълзи и белези от катастрофата.

— Татко умря от пиене — продължи сестра й. — Никога не говорим за това. Обикновено казваме, че е имал рак на стомаха и че е умрял, понеже химиотерапията и облъчванията не са му подействали, но това не е цялата истина.

— Млъкни, Каролайн — простена Скай.

— Остави я да продължи, Скай — намеси се Клий.

— И ти ли я подкрепяш? — попита тя. Клий кимна утвърдително.

— Спомняш ли си неговите последни месеци? Как през цялото време висеше на бара в хотела ми? Как не биваше да пие коктейли заради лекарствата, които приемаше, но той въпреки това се наливаше? — Каролайн направи пауза, но малката й сестра не каза нищо и затова тя продължи: — Пиенето го правеше толкова избухлив, а татко не беше лош човек.

— Той умираше, Каролайн.

— А нужно ли беше да умре пиян? Вместо това можеше да се опита да види истината, да се изправи пред нас и да ни позволи да му помогнем. Можехме да му кажем, че всичко е наред, че му прощаваме за онова, заради което той си мислеше, че го мразим. Заради което сам се мразеше.

— Не казвай, че се е мразел — промълви Скай.

— Вярно е. Снощи мама ми припомни нещо. Той престана да рисува. Изведнъж престана.

— Помниш ли колко трудно беше да го откъсне човек от работата му? Как не можехме да го измъкнем от студиото му, за да дойде да вечеря? — подхвърли Клий.

— Дори за Коледа и за Деня на благодарността — добави Каролайн. — Щом беше у дома, не излизаше от ателието си. Когато ми се искаше да го видя, или да го помоля да ме откара някъде с колата и вратата на студиото му беше затворена, знаех, че нямам никакви шансове. Нещата се промениха по времето, когато започна да пие. Внезапно. Той остави четката и никога вече не я докосна. Не си позволяваше да го прави, а обичаше да рисува!

— И то много — кимна Клий.

— Може просто да му е липсвало вдъхновение — опита се да намери обяснението Скай. — Не знаете какво е да изпаднеш в подобно състояние.

— Имах чувството, че е престанал да ни обича — рече Каролайн. — Не зная вие как сте се чувствали, но за мен усещането беше, че съм загубила любовта на баща си. Не е рисувал, не е обичал семейството си — и всичко това, защото му е липсвало вдъхновение! Непрекъснато пиеше. А ние го обичахме, Скай.

— Може би просто не е успявал да се въздържа.

— Никога не съм го разбирала! — възкликна Каролайн. — Да бъдеш такъв велик художник, да имаш дарбата да изразиш всичките тези… важни емоции и вместо това да ги заключиш дълбоко в себе си. Това направи той. Скри се от нас.

— Имаше мама.

— Не можеше да понася и нея. Тя толкова много го обичаше, че ако можеше, винаги би го защитавала. Само че той отблъсна и нея.

— Престани! — Скай запуши ушите си с длани. Сълзите се стичаха неконтролируемо по страните й. — Знам, че всичко стана заради мен. Сигурна съм. Аз застрелях онзи младеж. Татко не можа да го понесе — чувстваше се толкова виновен, че е сложил оръжието в ръцете ми. Да, не мислите, че много ме е грижа, дали ще умра?

— Трябва да те е грижа — извика Каролайн и хвана ръцете на сестра си.

— Защо?

— Защото имаме нужда от теб. И защото толкова много те обичаме…

— Ти специално нямаш нужда от никого — изстреля на един дъх Скай и скочи на крака. — Ти си студена жена, Каролайн. Повдига ми се, като те слушам как нападаш татко!

— Не го нападам, аз…

— Би трябвало да го съжаляваш, задето не е могъл да продължи да рисува. Това за него е било равносилно на смърт, дори по-страшно от смъртта. Ти си егоистка! Непрекъснато ме караш да се чувствам зле! Преди малко се опитах да се извиня заради случая с Джо и какво стана? Пукаше ли ти изобщо?

— Скай! — възкликна Каролайн. Беше поразена.

— Толкова си могъща! Госпожица Идеална. Така те нарича Саймън и е прав. Съгласна съм с него.

— Успокой се — тихо каза Клий и докосна ръката й.

— Не съм идеална. Никога не съм казвала, че… — понечи да се защити Каролайн.

— Ти повече приличаш на татко. Какво като пия? Поне не съм безчувствена! Ти си толкова студенокръвна. Не можеш да приемеш дори едно просто извинение.

— Не ми дължиш никакво…

— Задължението няма нищо общо с това, което казвам. Чувствам се отвратително заради случилото се снощи. Ужасно! Но нима нещо трепна в теб? Голяма работа, че Джо е излязъл от живота ти! Какво като се е оттеглил? О, той много скоро ще разбере колко си студена! Изобщо не те е грижа! Прекалено си заета да живееш моя живот!

— Не искам да живея твоя живот — отвърна Каролайн.

— Само че се държиш така, сякаш искаш! През цялото време се опитваш да ме контролираш…

— Скай…

— Защо да не искаш? Аз все пак правя нещо. Аз се влюбих, аз се омъжих, а ти само се опитваш да ме разделиш със съпруга ми. Приличаш ми на ядосана светица. Разпръсваш светлина и благодат навсякъде около себе си. Аз убих Андрю Локууд, не ти, Каролайн. Ти държа ръката му, докато той умираше, ти ме изведе от гората. Но аз го убих!

— Скай — отново започна сестра й, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Никога не съм казвала, че…

— Ядосай се, Каролайн. Хайде, излез от кожата си! Реагирай! Мили Боже! Не бъди толкова спокойна, толкова уравновесена. Не се страхувай да не ме разстроиш или засегнеш!

Каролайн не можеше нито да помръдне, нито да продума. Беше като парализирана от шока.

— И престани да се опитваш да вземеш живота ми в своите ръце, защото нямаш представа как аз чувствам нещата! — извика Скай и се затича по плажа.

2 януари 1980 година

Скъпи Джо,

Отдавна не съм получавала писмо от теб. Моля те, пиши ми. Липсваш ми. Обичам те.

К.

30 април 1980 година

Скъпа Каролайн,

Това е моето последно писмо до теб. Ти знаеше, нали? И въпреки това ми наговори всичките тези празни приказки за доверието, за приятелството, за нашите семейства, за любовта! През цялото време си знаела.

Била си там. Баща ми е умрял във вашата кухня. Вече знам цялата гадна история. Твоето семейство не е единственото, което се занимава с оръжия. Ти чу ли изстрела, К.? Гледаше ли го как умира?

Толкова е противно, че през цялото време си знаела и дума не си ми казала. Дали не си си мислела, че съм страхливец? Дали ти и сестрите ти не сте чели писмата ми и не сте се смели зад гърба ми? Или просто не си вярвала, че някога ще разбера истината?

Е, разбрах я.

Не ми пиши. Мразя те. Мразя твоя баща и тази проклета къща, наречена „Хълма на светулките“!

Джо Конър

12 май 1980 година

Скъпи Джо,

Моля те, недей да ме мразиш! Пазех тайната, защото не исках да те заболи. Баща ти дойде у дома — това го знаеше и преди. Знаех цялата истина, но — повярвай ми, Джо — не исках за нищо на света да изпиташ болка! Точно обратното!

Толкова съжалявам! Ако можех да върна времето назад, щях да го сторя. Моля те, моля те, не ме мрази! Не знаеш какво означава за мен приятелството ти. Ако не можеш вече да ме обичаш — ще го разбера. Но недей да ме мразиш. Аз съм само на шестнайсет години, а ти — на седемнайсет. Не мога да си представя какъв ад ще бъде животът ми, ако ме мразиш.

С обич, Каролайн.

P.S. Моля те, отговори ми, Джо. Ще ти кажа всичко, което искаш да научиш. Тук съм и винаги ще бъда.