Луан Райс
Брегът на светулките (13)

Дванадесета глава

Скай седеше в ателието си и се опитваше да работи. Стаята гледаше на север и беше хладна. Глината беше омесена. Младата жена седеше на обичайното си място — върху висок метален стол до гладка кръгла каменна маса. Загрубелите й пръсти погалиха гладката повърхност на плота. Устата й беше пресъхнала, а главата й тежеше. Тъпа и постоянна болка пронизваше лявото й слепоочие. Тя несъзнателно го докосваше, сякаш искаше да провери дали ще я заболи повече, ако натисне болезнено пулсиращото място.

Предната вечер се спъна и падна, докато вървеше от градината към къщата. Ожули си коленете и си удари главата в един камък. За известно време загуби съзнание, а когато дойде на себе си, завари Хомър да ближе лицето й.

Това я уплаши. Не се чувстваше замаяна. Един поглед в огледалото й показа, че няма други видими наранявания, но едната половина на главата й сякаш не беше нейна. Болеше я. Майка й и Саймън бяха в къщата, а тя беше излязла, за да… Защо наистина беше излязла? Опита се да си спомни. Беше се ядосала от нещо и беше изтичала навън. Беше решила, че ще й е от полза да погледа морето. Хомър случайно се беше озовал навън — тъкмо се, връщаше от поредната си разходка.

Скай се втренчи в парчето глина. Не чувстваше вдъхновение, нито дори някакво слабо вълнение. Мотивите, които я подтикваха да твори, днес липсваха. Напоследък й беше все по-трудно да ги открие. Когато ваеше, имаше чувството, че страстите се изливат през пръстите й и преминават в глината, и така бездушното сивкаво парче придобиваше форма и одухотвореност. Алкохолът притъпяваше емоциите. Той убиваше болката, но също и любовта.

Всяка сутрин се събуждаше с главоболие и всяка сутрин си обещаваше, че вече няма да сложи капка алкохол в устата си. Усещането, че главата й ще се пръсне, й беше познато много преди да падне, но празнотата беше много по-страшна от главоболието и тя посягаше към чашката, защото знаеше, че това ще премахне най-непоносимите усещания. Поне за малко.

И в момента имаше нужда да пие. Погледна към часовника на масата — беше три следобед. Опита се да сключи сделка със себе си. Трябваше да издържи поне още два часа. Щеше да поработи до пет, а после да се възнагради за усилието с чаша вино. Можеше да го направи — една чаша нямаше да я убие.

Саймън влезе в ателието. Миришеше на цигари и терпентин. Помътнелият му поглед издаваше неговите проблеми с пиенето. Той застана до масата и се загледа в глинения къс. За какво ли мислеше? Дали знаеше, че Скай е в беда? Думата „беда“ я изненада и тя се запита откъде ли й е хрумнала. Беда.

— Как върви? — попита накрая той, наля си голяма чаша вода и я изпи на един дъх.

— Добре — отвърна Скай.

— Майка ти е долу. Не спира да говори за костюма си. — Скай се усмихна, представяйки си въодушевлението на Огъста, а Саймън продължи: — Иска да знае как ще се облечем за бала на Каролайн. Чудя се дали изобщо сме поканени?

— Разбира се, че сме. Защо се съмняваш?

— Защото Каролайн ме мрази. И ти завижда.

Скай поклати глава. Неприятно й беше, когато Саймън критикуваше сестрите й, а днес се чувстваше още по-зле, като го слушаше. За какво би могла да й завижда Каролайн? За това, че е скулптор — махмурлия, който тотално се проваля? Посегна към предметите, сложени в горната част на масата: плоско сиво камъче, чисто бяло птиче перо, скелет на змия, празна гилза и избеляла синя панделка.

— Защо държиш тук тези предмети? — попита я Саймън и взе камъчето от ръката й. — Женени сме от пет години, а аз не знам дори половината от историята. Тези тайнствени нещица — фетишите на семейство Ренуик… Ти никога не говориш за тях.

— Няма какво толкова да се говори — това са просто предмети, на които държа.

Саймън я изгледа със зачервени очи. Изглеждаше смазан от умора. Животът — или иначе казано алкохолът, изкуството, опитите да обича Скай — го беше изцедил и това му личеше. Саймън имаше вид на човек, който иска да вземе решение за нещо, и даваше възможност на Скай да прочете мислите му. Дали да остане, или да си тръгне? Той обичаше да си играе с нея. Проблемът беше, че тя се чувстваше прекалено слаба, за да му се съпротивлява.

— Това например — каза съпругът й, остави камъчето и взе празната гилза. — Защо я пазиш?

— За да ми напомня за една убита сърна. — Лунна нощ в планината. Кошутата, свличаща се до висока скала. Черната кръв, бликнала от шията й. Предсмъртният стон на умиращото животно. Всеки път, когато Скай погледнеше към гилзата, очите й се насълзяваха.

— Ами това? — Пръстите му докоснаха бялото перо.

— От лебед е. Баща ми даде по едно на всяка от нас, когато ни заведе да гледаме балета „Лебедово езеро“.

— Дал ви е лебедови пера? — Той сви устни. Всяка история, свързана с Хю Ренуик — дори най-незначителната, го впечатляваше.

— За да ни напомня, че природата е най-голямото вдъхновение и любов, дори за гений като Чайковски.

— Завел ви на балет и ви подарил по едно лебедово перо! Страхотно! — Саймън поклати глава. — Сега ми разкажи за змията.

— Тя ми напомня за опасността. Предупреждава ме да внимавам.

Загледа се в змийския скелет. Беше дълъг и жилест — най-едрият предмет върху каменния плот. Черепът беше плосък и триъгълен. А когато човек погледнеше в устата, можеше да види зъбите.

— Това същата змия, която те е ухапала, ли е?

— Не — отвърна Скай. — Но прилича на нея.

Саймън я погали по главата. Пръстите му се плъзнаха по косата й, прибраха кичурите зад ушите, за да открият лицето. Тя затвори очи. Опита се да се овладее. Не искаше да се разтрепери при спомена за нощите в палатката, за змиите, лазещи под спалния й чувал.

— Когато отровата се разля по вените ти, какво усети? Почувства ли топлина? Приспа ли ти се? Като да изпиеш едно уиски ли е? Или като да пушиш трева?

— Нищо подобно — болеше. Причерня ми. Въздухът изведнъж излезе от дробовете ми и аз си помислих, че умирам. Но Каролайн ме спаси — изсмука отровата от раната.

Пръстите му леко погалиха шията й. Бяха гладки и гъвкави — напомняха й за змии. Скай потръпна неконтролируемо.

— Баща ти те е оставил сама. Само Каролайн е била там, за да се грижи за теб. И Клий, разбира се, но се обзалагам, че тя дори не си е подала носа навън от палатката.

— Престани, Саймън.

Скай се загледа в скулптурата, която беше започнала да вае преди няколко дни. Трите сестри. Каролайн, Клий и тя. Три безформени парчета глина, залепени едно за друго. Три сестри, пазещи се една друга в планината.

— Каролайн е била най-голямата. Не е ли разбрала, че опъваш палатката си върху змиярник? — попита Саймън.

— Мястото беше покрито с трева. По онова време земята беше гола и тя смяташе, че това е голям късмет.

— Да, бе, късмет! Да легнеш върху свърталище на змии. Трябва да си умряла от ужас, когато са изпълзели. Бедната Скай — съвсем сама в тъмната палатка! И с тези отвратителни влечуги, мърдащи под спалния ти чувал. Хей, може Каролайн нарочно да те е накарала да опънеш палатката си на това място! Може да е знаела, че има змии, и да се е надявала да те ухапят, защото й било писнало да се грижи за теб!

— Никога не би направила подобно нещо!

— Правилно. Света Каролайн. Кажи за панделката.

— О! — Не искаше да си спомня. — Просто бях вързала с нея косата си един ден.

— Когато си била с друг мъж ли? С някого, когото си обичала повече от мен?

Скай поклати глава.

— Къде си я носила тогава?

Тя замълча, после отвърна:

— В Редхоук.

— В деня, когато си застреляла оня човек?

— Да.

— Оженил съм се за убийца — прошепна в ухото й той.

Очите й се напълниха със сълзи. Скай не откъсваше поглед от панделката. По онова време косата й беше дълга и тя я връзваше на конска опашка.

— Фактът, че си отнела човешки живот, карал ли те е да се чувстваш всесилна? — все така шепнешком попита Саймън.

— Не. През всичките тези години не съм преставала да се чувствам ужасно.

— Знам колко много страдаш заради случилото се, но няма ли дълбоко в твоето подсъзнание едно местенце, което те кара да се чувстваш като Бог? Една част, която те кара да се стремиш към трупане на опит… към по-силни усещания?

— Не, Саймън.

Тъмното ръждивокафяво петно в единия край на панделката беше засъхналата кръв на Андрю Локууд. Докато Каролайн седеше до него и държеше ръцете му през последните минути от живота му, Скай се беше навела към Хомър и панделката й се беше изцапала от кръвта на нещастния младеж.

— Хайде, бе!

— Ти си ми съпруг — би трябвало да ме познаваш добре — заяви Скай, а гласът й трепереше. Не можеше да продължи да говори за това. Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Копнееше да почувства как топлината се разлива из вените й, как алкохолът завладява цялото й същество, замайва главата й и заличава мрачните мисли от съзнанието й.

— Покажи ми, че ме обичаш — промълви Саймън и стисна раменете й. — Хайде, покажи ми!

Тя се смъкна от стола си и коленичи пред него. Обви ръце около кръста му. Опря страна в слабините му. Чувстваше се ужасно уморена. Гадеше й се. Да можеше просто да изчезне… Как изобщо беше позволила да стигне дотук? Как беше допуснала да се превърне в жена, която се чувства по този отвратителен начин и върши тези отвратителни неща?

— Искаш ли го? — попита я Саймън.

— Да — прошепна Скай. Беше й по-лесно да излъже.

Той зарови пръсти в косата й и дръпна главата й назад. Саймън й беше съпруг. Това ли беше любовта? Та тя щеше да го направи само за да не се налага да говорят повече! Посегна към ципа му, дръпна го и пъхна ръка в джинсите на съпруга си.

Хомър я подуши по лицето, а огромните му кафяви очи я гледаха с любов.

— Хей, приятел — обърна се към него Скай.

— Господи! Махни го оттук! — извика Саймън.

Тя се опита да отблъсне кучето, но то не се отмести. За пръв път забеляза, че козината от ушите на Хомър е опадала. Четирикракият й приятел се шмугна между нея и Саймън и се опита да избута мъжа й.

— Дявол да го вземе! — извика Саймън и удари силно Хомър, но кучето не помръдна — стоеше и го гледаше, без да мига. Мъжът отново вдигна ръка, но Хомър не трепна, не оголи зъби, нито размаха опашка. Просто го гледаше, сякаш искаше да покаже, че от мъж като него може да се очаква най-лошото.

— Не го удряй — каза Скай.

— Той провали всичко! — изсумтя съпругът й и дръпна ципа на джинсите си. — Нейното проклето куче провали всичко! Исусе! Дори самата Каролайн не би се справила по-добре, ако беше тук!

Скай усети, че я напушва смях. Наведе глава, но смехът напираше и тя се зачуди дали не полудява. Беше алкохоличка, която копнееше да се напие до безпаметност, която по-скоро би направила онова, което съпругът й очакваше от нея, отколкото да се изправи лице в лице с факта, че не може да го понася, а току-що златистият ритрийвър на най-голямата й сестра я беше защитил!

Саймън изхвърча като бесен от студиото. Скай чу как вратата се затръшва зад гърба му, как стъпките му се отдалечават надолу по стълбите, как колата му забръмчава и потегля. Хомър лежеше в краката й. Отдавна й беше простил за нещастието, което ги беше събрало. Тя се отпусна до него върху покрития с хладни каменни плочи под, сложи длан върху лапата му и затвори очи. Толкова й се искаше да може да си прости.

* * *

Каролайн обходи района на хотела. Тази вечер беше Балът на светулките и тя искаше да се увери, че всичко е готово. Беше горещо. Ветрецът леко развяваше белите ленени покривки. Музикантите бяха пристигнали и се подготвяха. Гол до кръста, китаристът беше застанал на сцената и проверяваше уредбите.

Покрай дансинга имаше два импровизирани бара. Шампанското се изстудяваше — щяха да го сервират, когато празненството започнеше. Каролайн се приближи до Мишел, която обикаляше наоколо, стиснала листа със списъка на задачите.

— Предупреди сервитьорите да не поднасят алкохол на Скай — каза й Каролайн.

— Какво? — попита Мишел.

— Сестра ми беше болна и алкохолът е противопоказен на предписаното лечение — обясни Каролайн.

Секретарката веднага долови лъжата, но беше лоялна към Каролайн, а освен това знаеше колко грижи й се бяха струпали напоследък.

— Ще им кажа — отвърна. — Майка ти също ли ще дойде?

— Разбира се — усмихна се тя. — Огъста не би пропуснала Бала на светулките за нищо на света!

— Момчетата от кораба казаха, че си ги поканила… — подхвърли Мишел. — Онези търсачи на съкровища. Много са развълнувани.

— Наистина ли?

— Да. А, още нещо, Каролайн!

Тя се извърна и погледна Мишел. Служителката притискаше листа към гърдите си, а на устните й трептеше усмивка на горд от чедото си родител.

— Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — отвърна Каролайн и се изчерви.

Тъй като имаше много неща за довършване, реши да се облече за бала по-рано. Тъмната й коса беше прибрана във френски кок. Роклята й беше дълга, бяла, с елегантен шлейф. Не си беше сложила никакви бижута.

— Представляваш ли някакъв персонаж от картина? — полюбопитства Мишел. — Може би си „Момичето в бялата рокля“ от известното произведение на баща ти?

— Не съм търсила подобен ефект — отвърна тя, но знаеше, че другата жена има право: тя се беше облякла като себе си от онзи невероятен портрет, нарисуван от баща й.

— Това е същата рокля, с която навремето си му позирала, нали? — продължи да пита Мишел.

— Не, не е.

Бялата рокля от картината отдавна беше дарена на Уордсуърт Атенеум за една изложба на дрехи, носени от моделите по време на сеансите при велики художници. Но осъзнаваше, че роклята, която беше облякла в момента, много прилича на онази от портрета.

— Много хора ще разпознаят момичето от най-известната картина на баща ти.

— Може и да си права — кимна Каролайн и оправи букета върху близката маса.

Не беше избрала този персонаж, защото беше най-известен и защото така всички хора щяха да го разпознаят. Причината да си сложи бялата рокля бе, че искаше един човек да я забележи и да я свърже с момичето от картината.

Каролайн знаеше, че Джо Конър е виждал картината — той сам й беше казал. Беше дреболия, но за нея беше важна, а понякога именно дребните неща бяха онова, което имаше най-голямо значение.

8 септември 1979 година

Скъпи Джо,

Трябва да ти кажа нещо. Лично. Защо Нюпорт е толкова далеч от Блек Хол! Обещай ми, че ще се пазиш!

С любов,

Каролайн

30 септември 1979 година

Скъпа К.,

Всъщност Нюпорт не е чак толкова далеч от Блек Хол. Проблемът е, че ти си там, а аз — тук. Докато не се озовем двамата тук, или двамата — там. Е, разбираш какво искам да кажа, нали? Нов грот за моторницата струва доста повече от парите, с които разполагам в момента.

Какво имаш да ми казваш? Мисля, че може би знам, защото аз искам да ти кажа същото. Понякога ми се струва, че нямам никого другиго на този свят, освен теб, К. Майка ми си има ново семейство — Сам и баща му. Аз живея с тях, но не принадлежа към този дом като брат ми.

С теб е различно — никой друг не ме е карал да се усмихвам така. Всеки път, когато видя писмото ти, знам, че всичко ще бъде наред. Има само един човек в целия свят, на когото вярвам, и този човек си ти. Знам, че писмото ми стана много дълго — вече е късно, но не мога да заспя. Мисля за теб, Каролайн. Ще ми се в момента да беше тук, при мен. Искам да ти кажа, че те обичам.

Джо