Астрид Линдгрен
Карлсон от покрива отново лети (3)

КАРЛСОН ПРОВЕЖДА КИФЛЕНО ГНЕРВИРАНЕ

Докато Дребосъчето беше у Карлсон, майка му беше на лекар. Това й отне повече време, отколкото бе предвидила, и когато най-сетне се прибра, Дребосъчето вече седеше преспокойно в стаята си и разглеждаше своите пощенски марки.

— Здравей, Дребосъче — каза майката, — ти пак седиш и се занимаваш с марките си, както обикновено, а?

— Да, така е — отвърна Дребосъчето и всъщност каза истината. Наистина майка му беше умна и можеше да се разбереш с нея почти за всичко, но никак не беше сигурно дали би разбрала тая работа с катеренето по покривите. Дребосъчето реши да не казва нищо за Карлсон. Поне засега, докато не се е събрало цялото семейство. Каква великолепна изненада щеше да им поднесе, когато седнат около масата да вечерят. При това майка му не изглеждаше особено весела. Между очите й се бе вдлъбнала бръчка, която той не бе виждал друг път. Дребосъчето се почуди от какво ли се е образувала.

След това и останалите членове на семейството се върнаха в къщи, дойде време за вечеря и всички насядаха около масата — майката, бащата, Босе, Бетан и Дребосъчето. За вечеря имаха зелеви сарми и както винаги Дребосъчето им махна зелето. Никак не обичаше зеле. Обичаше само това, което беше вътре в сармите. Но до краката му под масата се бе свил Бимбо, който ядеше всичко. Дребосъчето нагъна зелето на малка лепкава топка и я пусна на кученцето.

— Мамо, кажи му да не прави така — обади се Бетан, — Бимбо ще стане непоносим… също като Дребосъчето.

— Да, да — рече майката, — да, да.

Но тя като че ли изобщо не ги слушаше.

— А мене ме принуждавахте да изяждам всичко, когато бях малка — продължи Бетан.

Дребосъчето й се изплези.

— Тъй ли?! Но не си личи да ти се е отразило кой знае колко добре.

Изведнъж майката се просълзи.

— Моля ви се, не се карайте — помоли тя. — Просто не мога да ви слушам.

И след това не можа повече да премълчи причината за своята мъка.

— Докторът каза, че съм малокръвна. Била съм съвършено изтощена. Трябвало да замина някъде и да си почина… но как ще стане това, не знам.

Край масата настъпи пълна тишина. Доста време никой не продума. Каква лоша новина! Майка им била болна. Това наистина е тежко, си мислеха всички. А освен това трябвало и да замине! Това е още по-лошо, разсъждаваше Дребосъчето.

— Всеки ден, когато се връщам от училище, искам да те виждам в кухнята по престилка да печеш кифлички — обади се той.

— Мислиш само за себе си — упрекна го строго Босе.

Дребосъчето се притисна към майка си.

— Да, иначе няма да има кифлички — отбеляза той. Но майка му и сега не слушаше. Тя говореше с бащата.

— Трябва да намерим домашна помощничка, но как ли ще уредим това?

И майката, и бащата изглеждаха натъжени. Вечерята съвсем не мина така приятно, както друг път. Дребосъчето разбра, че трябва да се направи нещо, та да стане по-весело, а кой би могъл да се справи с подобна задача по-добре от него самия?

— Познайте все пак какво забавно нещо се случи — провикна се той, — отгатнете кой се завърна отново!

— Кой?… Да не е Карлсон? — простена майка му. — Само не ми казвай, че ни е връхлетяла и тая беда.

Дребосъчето я погледна с укор.

— Според мен, това е много весело нещо, а не беда.

Босе се изсмя:

— Ама че оживено ще стане в бърлогата. Щом мама няма да я има. Карлсон и домашната помощничка ще върлуват, както им скимне.

— Не ме подлудявайте от ужас! — рече майката. — Ами ако домашната помощничка зърне Карлсон, тогава какво ще стане?

Бащата погледна строго към Дребосъчето.

— Нищо няма да стане. Домашната помощничка не бива нито да вижда Карлсон, нито да чува за него. Обещай това, Дребосъче!

— Карлсон лети, където си иска — рече Дребосъчето. — Но аз обещавам да не разказвам за него.

— Абсолютно никому! — настоя бащата. — Не забравяй какво сме се уговорили с теб.

— Не, никому, абсолютно никому! — повтори Дребосъчето. — Само на моята учителка, разбира се.

Но бащата поклати глава.

— И на учителката не! В никакъв случай!

— Хм! — промълви Дребосъчето. — Тогава няма да разкажа и за домашната помощничка. Защото е по-лошо да имаш домашна помощничка, отколкото Карлсон.

Майката въздъхна.

— Не е сигурно дали изобщо ще намерим домашна помощничка — рече тя.

Но още на другия ден тя даде обявление във вестника. Само една жена се обади. Казваше се госпожица Рог. След два часа пристигна, за да преговаря. Тъкмо в този ден Дребосъчето го болеше ухо, та искаше да бъде колкото може по-близо до майка си, дори да седи на коленете й, макар че всъщност беше вече твърде голям за такова нещо.

— Но когато човек го боли ухо, това се налага — заяви той и се сгуши в скута на майка си.

В този миг на вратата се звънна. Пристигна госпожица Рог. Дребосъчето трябваше да слезе от коленете на майка си. Но през цялото време, докато беше там госпожица Рог, той не се откъсваше от стола на майка си и притискаше болното си ухо към рамото й, а когато го пронизваше болка, той тихичко простенваше.

Дребосъчето се бе надявал госпожица Рог да е млада, хубава и мила като госпожицата в училище. Тя обаче се оказа сопната, възрастна жена с много решителен вид. Беше едра и яка, имаше няколкоетажна гуша и такива едни „сърдити“ очи, от каквито Дребосъчето особено много се боеше. Той тутакси почувствува, че тази жена не му се нрави. Сигурно и Бимбо изпитваше същото, защото залая с все сили.

— Аха, значи тук има и куче — отбеляза госпожица Рог.

Майката се разтревожи.

— Не обичате ли кучета, госпожице Рог? — попита тя.

— О, да, ако са добре възпитани — отвърна госпожицата.

— Не съм сигурна дали Бимбо е особено добре възпитан — рече майката смутено.

Госпожица Рог кимна енергично:

— Но ще стане, ако реша да започна работа при вас. И друг път съм имала работа с кучета.

Дребосъчето се надяваше от все сърце, че няма да остане при тях. Тъкмо тогава усети остра болка в ухото и без а иска, леко изохка.

— Е да, кучета лаят, деца реват! — отсече госпожица Рог и изкриви устни. Вероятно имаше намерение да се пошегува, но тази шега не се стори забавна на Дребосъчето и той промълви тихо, сякаш на себе си:

— А освен това ми скърцат и обувките.

Но майката го чу. Лицето й пламна и тя бързо рече:

— Надявам се, че обичате деца, госпожице Рог, нали?

— Да, ако са добре възпитани — отвърна госпожицата и вторачи очи в Дребосъчето.

Майката отново изглеждаше смутена.

— Не съм съвсем сигурна дали Дребосъчето е особено добре възпитан — промълви тя.

— Но ще стане — увери я госпожица Рог. — Ще видите! И друг път съм имала работа с деца.

Дребосъчето се уплаши. Ужасно му стана мъчно за децата, с които госпожица Рог е имала работа. Сега той щеше да бъде едно от тях и затова не бе никак чудно, дето изглеждаше толкова стреснат.

Майката също се бе позамислила. Тя помилва Дребосъчето по косата и каза:

— При него най-добре се оправяме с блага дума.

— Забелязала съм обаче, че тя не винаги помага — заяви госпожица Рог. — Децата имат нужда и от здрава ръка.

Сетне тя изтъкна каква заплата иска да получава, настоя да бъде наричана „икономка“, а не „домашна помощничка“ и работата беше готова.

Точно тогава бащата се върна от кантората и майката ги представи един на друг:

— Това е нашата икономка, госпожица Рог!

— Нашият носорог! — изтърси Дребосъчето. После хукна през вратата с все сили. Бимбо се втурна подире му с див лай.

А на другия ден майката замина при бабата на децата. Всички се разплакаха, когато тя тръгваше, а най-много — Дребосъчето.

— Не искам да остана сам с Носорога! — хълцаше той.

Защото му беше ясно, че именно това щеше да стане. Босе и Бетан се връщаха от училище късно следобед, бащата не се прибираше от кантората преди пет часа. Всеки ден в продължение на много, много часове Дребосъчето щеше да се преборва сам с Носорога. Затова и плачеше.

Майката го целуна.

— Опитай се засега да бъдеш храбър… заради мен! И каквото щеш прави, само не я наричай Носорог!

Бедите започнаха още на другия ден, след като Дребосъчето се върна от училище. Нямаше я майка му в кухнята да го чака с какао и кифлички, а госпожица Рог, която никак не му се зарадва, като го видя.

— Следобедната закуска убива апетита! — заяви тя. — Никакви кифлички!

И все пак тя беше опекла кифлички. Върху перваза на отворения прозорец имаше пълна чиния, оставени да поизстинат.

— Да, но … — поде Дребосъчето.

— Никакво „но“ — прекъсна го госпожица Рог. — Освен това не искам в кухнята ми да се мотаят деца. Закачи си якето и си измий ръцете, хайде марш!

Дребосъчето си отиде в стаята сърдит и гладен. Бимбо спеше в своя панер, но щом влезе Дребосъчето, изскочи като ракета. Поне едно живо същество се радваше, че го вижда. Момчето прегърна кученцето си.

— И с теб ли беше лоша? Уф, не мога да я понасям! „Закачи си якето и си измий ръцете“ … да не иска да проветря и гардеробите и да си измия краката, а? Аз винаги си закачам якето, без да ми се натяква, ама ха!

Той хвърли якето в панера на Бимбо, който веднага се настани отгоре му, и лекичко загриза единия ръкав.

Дребосъчето отиде до прозореца и се загледа навън. Стоеше така и проверяваше в себе си колко му е мъчно и колко много тъгува за майка си. Но внезапно зърна нещо, което го развесели. Над покривите на къщите от другата страна на улицата Карлсон правеше летателни упражнения. Той кръжеше насам-натам между комините и от време на време се премяташе презглава във въздуха.

Дребосъчето усилено замаха с ръка и Карлсон досвистя с такава скорост, че момчето трябваше да отскочи встрани, та Карлсон да не го блъсне по главата, както нахълта стремително през прозореца.

— Хопала, тралала, Дребосъче! — провикна се Карлсон. — Да не съм те обидил с нещо, че изглеждаш толкова кисел? Или не се чувствуваш добре?

— Ами! Нищо подобно! — възкликна Дребосъчето и започна да разказва на Карлсон за своето тегло. Как майка му била заминала и как вместо нея си имал един Носорог, и то такъв досаден, злобен и стиснат, та човек не можел да получи дори една кифличка, когато се върне от училище, макар че върху перваза на прозореца имало сложена пълна чиния с току-що опечени кифлички.

Очите на Карлсон заблестяха.

— Имаш късмет — рече той. — Ха познай кой е най-добрият укротител на носорози в целия свят!

Дребосъчето разбра без много приказки, че става дума за самия Карлсон. Но никак не можеше да си представи как Карлсон би могъл да стори нещо на госпожица Рог.

— Ще започна с това, че ще я гнервирам — каза Карлсон.

— Искаш да кажеш, че ще я нервираш — поправи го Дребосъчето.

Подобни глупави забележки не се нравеха на Карлсон.

— Ако исках да кажа „нервирам“, щях да го кажа. „Гнервирането“ е почти същото, само че малко по-пъклено, това се чува от самата дума.

Дребосъчето се замисли и трябваше да признае, че Карлсон имаше право. „Гнервиране“ наистина звучеше по-пъклено.

— Смятам да започна с малко кифлено гнервиране — заяви Карлсон. — И ти ще ми помогнеш.

— Как така? — попита Дребосъчето.

— Само ще отидеш в кухнята и ще си поприказваш с Носорога.

— Но … поколеба се Дребосъчето.

— Никакво „но“ — прекъсна го Карлсон. — Ще приказваш с нея, та да си отмести за известно време погледа от чинията с кифличките.

Карлсон се запревива от смях. Сетне натисна стартовото копче и моторът забръмча. С бодър кикот Карлсон полетя през прозореца.

А Дребосъчето тръгна оперено към кухнята. Сега, когато на помощ му се бе притекъл най-добрият укротител на носорози в целия свят, той вече не се боеше.

Този път госпожица Рог още по-малко му се зарадва, когато го видя. Тя тъкмо си вареше кафе и Дребосъчето схвана, че е смятала да прекара приятни минути с кафенце и пресни кифлички. Очевидно следобедната закуска се отразяваше зле само на децата.

Госпожица Рог погледна кисело към Дребосъчето.

— Какво искаш? — попита тя с глас, не по-малко кисел от физиономията й.

Дребосъчето премисляше — сега трябваше да започне да разговаря с нея. Но какво да й каже?

— Ха познайте какво ще правя, когато порасна голям като вас, госпожице Рог! — поде той най-сетне.

В същия миг чу бръмчене пред прозореца, което добре познаваше. Но не можа да види самия Карлсон. Зърна само малката му пълна ръчичка, която се появи над перваза на прозореца и грабна една кифличка от чинията. Дребосъчето се изкикоти. Госпожица Рог не бе забелязала нищо.

— Е, какво ще правиш, когато станеш голям? — попита тя нетърпеливо. Не че толкова й се щеше да го узнае, но просто искаше да се отърве от момчето колкото може по-бързо.

— Ами познайте де! — настоя Дребосъчето.

Тогава отново видя как пълната ръчичка премина край чинията и отмъкна още една кифличка. Той пак прихна. Опитваше се да се сдържи, но не успяваше. Чувствуваше такъв силен пристъп на смях, че просто щеше да се пръсне. Госпожица Рог го гледаше сърдито. Сигурно си мислеше, че той е най-досадното момче на света. А тъкмо смяташе с наслада да си изпие следобедното кафенце!

— Познайте какво ще правя, когато порасна голям като вас, Госпожице Рог! — повтори Дребосъчето и отново прихна. Защото сега видя как две ръчички награбваха останалите кифлички от чинията.

— Нямам време да стоя и да ти слушам глупостите — ядоса се госпожица Рог — и никак не ме интересува какво смяташ да правиш, когато пораснеш. Но докато си малък, си длъжен да бъдеш вежлив и послушен, да учиш уроците си и да се махнеш от кухнята.

— О, да разбира се — съгласи се Дребосъчето и така се разкиска, че трябваше да се подпре на вратата, — но когато стана голям като вас, ще започна да пазя диета за отслабване — това е абсолютно сигурно.

Госпожица Рог придоби такова изражение, сякаш смята да се нахвърли върху него, но в същия миг откъм прозореца се разнесе рев, подобен на кравешко мучене. Той я накара бързо да се обърне и тя веднага забеляза, че кифличките се изчезнали.

Госпожица Рог нададе вой.

— Всемилостиви боже, къде са ми кифличките? Тя се втурна към прозореца. Може би си мислеше, че ще види как крадецът бяга оттам с пълни шепи с кифлички. Но семейство Свантесон живееше на четвъртия етаж и тя трябваше да се сети, че толкова дългокраки крадци не съществуват.

Обзета от ужас, госпожица Рог се отпусна на един стол.

— Дали пък не са били гълъби? — промълви тя.

— Ако се съди по звука, по-скоро беше крава — рече Дребосъчето. — Може би някоя крава е решила днес да лети… някоя, дето обича кифлички.

— Я не говори глупости! — скара му се госпожица Рог.

В този миг Дребосъчето чу отново бръмченето на Карлсон през прозореца и за да не го забележи госпожица Рог, момчето запя колкото му глас държеше:

 

Виж, крава с крила тъй блестящи

долита от ясно небе

обича тя кифли горещи

и граби каквото съзре.

 

Дребосъчето често съчиняваше стихотворения заедно с майка си и това за кравата му се стори сполучливо. Но госпожица Рог не беше на същото мнение.

— Престани с твоите глупости! — сряза го тя.

Точно в този миг откъм прозореца нещо издрънча и двамата подскочиха от уплаха. А след това видяха какво беше дрънчало. В празната чиния от кифличките лежеше монета от пет йоре.

Дребосъчето отново се разкиска.

— Ама че почтена крава — рече той. — Плаща си за кифличките!

Лицето на госпожица Рог почервеня от гняв.

— Що за глупава шега — изкрещя тя и се втурна към прозореца. — Сигурно някой от горния етаж се забавлява да краде кифлички и да хвърля отгоре петачета.

— Няма по-горен етаж — поясни Дребосъчето. — Ние живеем най-горе, а после е вече покривът.

Госпожица Рог просто побесня.

— Нищо не разбирам от цялата тази работа — викаше тя. — Нищо не разбирам.

— Да, забелязах — рече Дребосъчето. — Но не се тревожете, не всички могат да бъдат умни.

Една звънка плесница се залепи на бузата му.

— Ще те науча аз тебе как се става нахалник — развика се госпожица Рог.

— Не, недейте — каза Дребосъчето, — иначе мама няма да ме познае, когато се върне.

Очите на Дребосъчето се бяха овлажнили. Той насмалко щеше да се разплаче. Никога досега не му беше удряна плесница и това не му се понрави. Той втренчи сърдит поглед в госпожица Рог. Тогава тя го хвана за ръката и го изтласка в стаята му.

— Сега стой тук и се срамувай — нареди му тя. — Аз ще заключа вратата и ще взема ключа, та да престанеш за известно време да ми се мъкнеш в кухнята.

После погледна часовника на ръката си.

— Един час може би ще ти стигне, за да станеш послушен. В три часа ще дойда да отключа вратата. А дотогава можеш да си помислиш какво казва човек, когато иска прошка.

После госпожица Рог си тръгна. Дребосъчето я чу как завъртя ключа. Сега беше затворен и не можеше да излезе. Това беше отвратително усещане. Той просто кипеше от гняв против госпожица Рог. Но в същото време беше и малко гузен, защото и той не се бе държал особено прилично. Майка му навярно би отсъдила, че той е раздразнил Носорога и се е държал нахално.

Мама, да… той се замисли дали все пак да не вземе да си поплаче малко.

Но в този миг Дребосъчето чу бръмчене и през прозореца влетя Карлсон.