Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

ГЛАВА ВТОРА
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА

След като Австрия и Чехословакия губят своята независимост, идва ред и на Полша. В навечерието на германското нападение над нея главната грижа за Хитлер на Балканите е Румъния и нейното „обуздаване“. В началото на войната германците изработват три „основни доктрини“ за своята политика по отношение на Балканите:

1 Запазване на мира и спокойствието в Югоизтока и поддържане на този район като продоволствена база, докато трае полската акция и с оглед на подготвяната война на Запад.

2 Запазване на България, Румъния и Югославия в орбитата на Германия и неутрализация на англо-френския натиск, както и неутрализация на Италия, „която е разглеждана като несигурна съюзница на Германия и евентуален резерв на английската политика“.

3 На трето място се поставя въпросът за предотвратяване на „засилващото се съветско влияние на Балканите“.

Според Н. Генчев водеща е първата доктрина.[1] След като на 1 септември 1939 г. Германия напада Полша, на 3 септември Великобритания и Франция, в духа на дадените гаранции на Полша, обявяват война на Райха.[2] Техните действия обаче са съвсем недостатъчни за подпомагане на Полша. На 5 септември английски самолети бомбардират някои германски позиции. На 6 септември френската армия навлиза на 3 км в немска територия, но на 1 октомври германците си връщат тази територия. Дипломатическата война обаче е в разгара си. Съветският съюз сключва гаранционни пактове с Естония и Литва. Южноафриканският съюз и Канада обявяват война на Германия. Дания, Норвегия, Югославия и Иран се обявяват за неутрални. На 19 октомври се подписва англо-френско-турски тристранен пакт.[3] САЩ, верни на политиката си на ненамеса в европейските работи, на 5 септември 1939 г. обявяват неутралитет по отношение на избухналата война.[4] На 7 септември Георги Димитров записва в своя дневник мнението на Сталин: „Войната се води между две групи капиталистически страни, бедни и богати, за колонии, суровини и т.н., за преразпределение на света, за господство над света! Ние не сме против те да се бият хубавичко едни срещу други и да се изтощават едни други.“[5]

Желанието на британското правителство, в което след нахлуването на вермахта в Полша са включени У. Чърчил като министър на флота и А. Идън като министър на доминьоните, е да се организира неутрален или по-скоро отбранителен блок на Балканите. Министърът на външните работи лорд Халифакс заявява, че България е „ключ на Балканите“. Британската страна има предвид, както стратегическото положение на България, така и сложните й политически отношения с нейните съседи, а също и това, че цар Борис предпочита проблемите да се уреждат по мирен път. Той доказва този свой подход предходната година, когато прави всичко по силите му, за да се постигне мирно разрешение на Судетската криза.[6]

След началото на войната, на 15 септември, България обявява неутралитет. Френският ген. Вейган защитава идеята да се открие Балкански фронт с дебаркиране на съюзнически войски в Солун и да се премине през България, за да се нападне Германия, с цел да се ограничи нейната агресия.[7] На 28 септември 1939 г. Молотов и Рибентроп подписват споразумение за обща граница след разгрома на Полша. Москва поисква и от Финландия сключването на териториална сделка, като целта на СССР е границата при Ленинград да бъде преместена навътре във финландската територия. Финландия би получила компенсация, но тя не се съгласява и на 30 ноември Червената армия я напада. Продължилата почти три месеца и половина война между СССР и Финландия завършва на 12 март 1940 г. с договор, който премества границата при Ленинград навътре във финландска територия, но Финландия не получава никаква компенсация.[8]

След избухването на войната се активизират и българо-съветските отношения. През септември 1939 г. СССР предлага на България пакт за взаимопомощ. В началото Германия се задоволява само да бъде информирана за българо-съветските отношения, без да може да се противопостави, поради пакта Рибентроп — Молотов от 23 август.[9] През есента на 1939 г. полк. Васил Бойдев е изпратен в Москва със задача да уговори сключване на въздушна конвенция и закупуване на съветско оръжие за България. Но съветската страна поставя оръжейните доставки в зависимост от сключване на политически пакт между Москва и София. Разбира се, управляващите в България нямат никакво желание да сключват договори на политическа основа, а още по-малко са склонни към политическо споразумение с комунистическата държава. Така пропада проектът за закупуване на оръжие от СССР, от което България има остра нужда, заобиколена от съседи, които са откъснали части от територията й.[10]

След хитлеристката агресия над Полша българското правителство изчаква 15 дни, за да обяви неутралитета на страната. Според Д. Сирков това забавяне е с цел правителството да си изясни дали войната ще се локализира или не. То получава сведения, че ако войната се разшири, Турция, Румъния и Гърция ще предприемат превантивна акция спрямо България, а може да се очакват и англо-френски действия на Балканите. Правителството прави сондаж в СССР за неговата позиция при евентуални действия на Великобритания и Франция. При разговора на Антонов с Молотов, последният предлага пакт на основата на „взаимност“.[11] Ст. Рачев пише, че на 22 септември 1939 г., английският пълномощен министър Рендел дава на цар Борис III писмо от крал Джордж VI, в което се изразява надежда България да запази своята неангажираност във военния конфликт.[12] В писмото на краля се напомнят усилията, които българският цар полага за мирното уреждане на проблема със Судетската област.

На 28 септември цар Борис отговаря, че ще стори всичко, което е по силите му, за да се запази мирното положение на полуострова.[13] Според П. Димитров царят казва, че в страната съществува многополюсност: „Моите генерали поддържат германците, дипломатите — англичаните, народът — русите, съпругата ми — италианците. Аз съм единственият неутрален в тази страна.“[14] Царицата цитира Борис, според който в страната има разногласие по отношение на ориентацията на държавата: „Моите генерали са германофили, дипломатите ми са англофили, а народът е русофилски. Аз единствен в България съм за неутралитет.“[15] Лулчев описва срещата между него и царя на 13 юни 1940 г., на която „се смяхме на вица, че Царят бил уж казал: Аз съм с Англия, войската с Германия, а народът с Русия.“[16] Царица Йоанна в своите спомени, писани в Мадрид след войната, твърди, „че ако през 1915 г. моят свекър Цар Фердинанд имаше да избира между съюзниците и Великите сили, през 1939 г., на съпруга ми, напротив, не оставаше никакъв избор.“[17] Царицата е права — пред българската външна политика няма кой знае колко варианти. Царят, който държи основните лостове на властта в страната, не може да си позволи самостоятелна политика, защото ако България не се съобразява и не проявява предпазливост, тя много бързо би била разгромена.

На 19 октомври е сключен англо-френско-турски договор, в основата, на който е декларацията от 12 май.[18] Същия ден цар Борис разпуска Народното събрание. Според Ст. Рачев царят прави това именно в този момент, защото иска да покаже, че в страната има силно политическо разделение. След смяната на Стоядинович в Югославия позициите на регента Павел се засилват. Българо-югославските отношения започват да се охлаждат и Белград подкрепя Румъния в териториалния спор с България. Пак според Рачев за влошаване на отношенията допринася и съпругата на външния министър и бивш пълномощен министър в София — Цинцар Маркович, която е от гръцки произход и е твърде близка с княгиня Олга, жената на регента, която също е настроена антибългарски.[19] XXIV ОНС се разпуска през октомври 1939 г., тъй като до момента правителството е подкрепяно от едно „несигурно и неуверено мнозинство“.[20] Според М. Михов „американо-англо-френските империалисти“ са се готвили за откриване на балкански фронт през есента и зимата и с тази цел са въоръжавали Турция. „Турските реакционери и военолюбци“ струпват „огромни“ военни сили на границата с България „и дебнат момента, за да запалят войната на Балканите“. Успехът на СССР срещу Финландия, според автора, предотвратява откриването на фронта на Балканите и предпазва България от действия срещу нея. „Българското фашистко правителство“, което не желае сключване на пакт със СССР и „скрива“ информацията за него от българския народ, „тайно“ се готви да въвлече страната в лагера на „хитлеристкия агресор“. БРП се „ориентира правилно“ в обстановката и застава начело на борбата за мир и дружба със СССР, против „американо-англо-френските подпалвачи на война на Балканите и техните турски оръдия“.[21] На 29 ноември СССР преустановява дипломатическите си отношения с Финландия с мотив, че последната води неприятелска политика спрямо Съветите. На следния ден Червената армия настъпва на финландска територия и така започва съветско-финландската война. СССР и Финландия сключват мир при посредничеството на Швеция, като Финландия прави териториални отстъпки.[22] Трябва да се отбележи, че в голяма степен има съвпадение на текстовете, отнасящи се до темата на настоящата монография в „История на България през погледа на историците“ (С., 1993) и в третия том от „История на България“ (С., 1999).

Усилията на Англия да впрегне балканските страни в един отбранителен или неутрален пакт претърпяват пълен крах. В средата на декември 1939 г. Форийн офис изпраща предупреждение до своите дипломати в чужбина, че усилията вече не са насочени към Балканско съглашение.[23] На 10 декември 1939 г. цар Борис пише писмо до своя тъст, в което изразява притеснението си от съветското настъпление на север и опасенията си от евентуалното му насочване на юг. Царят разсъждава и върху позицията на Турция, която може да повлияе на военния конфликт. Той пише, че България със своя неутралитет преследва своите цели по мирен път.[24]

Българското правителство се ориентира към установяване на „изгодни стопански отношения със СССР“. На 11 декември в София се подписва спогодба за редовни въздушни съобщения между Москва и София. На 5 януари 1940 г. в Москва е сключен договор за мореплаване и търговия, и клирингово споразумение за „стокообмен и плащания между България и СССР“. Тези споразумения имат „изключително благоприятно отражение върху българското стопанство“. Разширяват се и културните връзки, но правителството се опитва да ги ограничи.[25] Една от мерките, които се предприемат за контролиране на русофилските настроения, е забраната на аплодисментите при гледане на съветски филми в кината, а собствениците на последните са заплашени, че ще им бъдат затваряни салоните.[26]

В началото на 1940 г. в София идва на посещение главният секретар на Министерството на външните работи на Турция Менеменджиоглу. Той има среща с българския външен министър Кьосеиванов. Резултатът е положителен за двете страни, защото както пише Л. Петров: „Постигнато е съгласие по два важни въпроса: 1) за необходимостта от поддържането на мира на Балканите; 2) за признаването и запазването на неутралитета, провъзгласен от българското правителство и строгото му спазване.“[27] В началото на февруари в Белград се открива последната конференция на Балканския пакт. На път за Белград Сарачоглу минава през София и във влака разговаря с Кьосеиванов. На конференцията Гафенку демонстрира готовност за разбирателство с България, но неговото желание е претенциите на България да се обсъдят след края на войната, защото в момента могат да се активизират и претенциите на Унгария и СССР.[28] На 21 декември 1939 г. Андро Лулчев, брат на окултиста Любомир Лулчев, му съобщава, че Кьосеиванов си е подал оставката непосредствено преди парламентарните избори за XXV ОНС.[29] Те се провеждат през декември 1939 г. — януари 1940 г., като опозицията претърпява поражение, а правителственото мнозинство се стабилизира. „Депресирани от изборния неуспех, опозиционните дейци съзнават, че внушителното правителствено мнозинство в парламента разчиства пътя за окончателното присъединяване на България към фашисткия блок.“[30] Лулчев пише в своя дневник, че на 11 февруари се среща с царя, с който дискутират кой да наследи Кьосеиванов на министър-председателското място. Последователят на Дънов посочва кандидатурата за бъдещия ръководител на кабинета, като заявява на монарха следното: „Турете Филов, та кой как иска да бъде англофилов и германофилов.“ Царят почна да се смее. „Това не ми е дошло на ума, но това, което ми говорите, ще го мисля.“[31] Съпругата на Богдан Филов — Евдокия, също води дневник. За промяната през февруари 1940 г. тя пише, че на 14 февруари арх. Севов завежда нейния съпруг в двореца, където царят го натоварва с мисията да състави кабинет. На следния ден Филов е готов с листата, а на 16 февруари указите са подписани.[32] В том III от „История на България“ от 1964 г. четем, че на 15 февруари 1940 г., след проведените парламентарни избори, цар Борис III „повиква на власт своя послушен слуга проф. Богдан Филов.“[33] А в том II от „История на България“ от 1955 г., се дава още по-крайна оценка: „За германската агентура начело с цар Борис не оставаше друго, освен да подготви въвличането на България във войната на хитлеристка страна, прикривайки своята измяна с декларация за миролюбива и неутрална политика и приятелски отношения със Съветския съюз.“[34] Според Пашанко Димитров, една от причините, довели до смяната на Кьосеиванов с Филов е, че Кьосеиванов искал да отстрани от правителството Иван Багрянов, приближен на царя и много близък с княгиня Евдокия. А друга причина, пак според П. Димитров, е необходимостта от по-голямо сближение с Германия, а Кьосеиванов бил повече за Западните сили.[35] Стефан Груев пише, че през февруари 1940 г. в двореца Врана Кьосеиванов и царят се спречкват, както никога дотогава. Кьосеиванов реагира бурно, а царят крещи: „Вие забравяте с кого говорите!“[36] Пашанко Димитров също пише за скандал между двамата през февруари 1940 г. Вероятно царят е казал, че с Кьосеиванов се разбират по външната политика, но по вътрешната не стигат до консенсус.[37] Двамата царски историографи са на едно и също мнение за това, че има сериозен разрив през февруари между царя и министър-председателя, но не го свързват с подаването на оставката. Според първия Кьосеивановата оставка е депозирана писмено, ден преди изборите за XXV ОНС, а според втория тя е подадена през февруари 1940 г., когато избухва разпрата между царя и министър-председателя. По-вероятна е версията, че Кьосеиванов си подава оставката в навечерието на изборите, т.е. през декември 1939 г.

В тронното слово, което царят чете пред парламента на 24 февруари по повод на правителствената реконструкция, той казва: „Господа народни представители, станалата на 15 т.м. правителствена промяна не засяга с нищо вътрешната и външна политика на България. Тази политика остава неизменна.“[38] През пролетта на 1940 г. Германия започва настъпление в Европа. На 9 април вермахтът нахлува в Норвегия и Дания, като последната още същия ден се предава без бой. Норвежката армия се съпротивлява ожесточено, като разчита и на англо-френските обещания за помощ, но тя е недостатъчна и след около два месеца Норвегия също е победена. На 10 май нацистите атакуват Холандия, Белгия и Франция, които са принудени да капитулират. На 10 юни Италия бърза да се присъедини към Германия и както пише ген. Ив. Попов, „след няколко неуспешни гранични нападения срещу французите, взе участие в подписване на капитулацията на Франция.“[39] На 22 юни в Компиенската гора се подписва капитулацията на Франция, на която не помога и твърде скъпо струващата и добре защитена линия Мажино по протежение на френско-германската граница, която вермахтът пробива тъкмо в най-сигурния участък при Седан и Вердюн.

Стефан Савов Недев, който е военен аташе в Букурещ от 1938 г. до 1941 г., пише, че на 26 юни в Москва Молотов връчва съветски ултиматум на румънския пълномощен министър. Нотата е свързана с искането румънците да опразнят териториите на Северна Буковина и Бесарабия, придобити през 1918 г. След този ход на СССР румънците търсят защита от Германия, която заявява, че е готова да им я предостави, но териториалните въпроси между Румъния и нейните съседи трябва да бъдат уредени. На 28 юни съветската армия започва да навлиза в посочените територии, а на 30 юни вече достига до р. Прут, където се намира старата граница между СССР и Румъния. Както пише Ст. Недев, малко преди завземането на териториите от Румъния, в Прибалтийските републики, от 15 до 18 юни същата година, СССР установява т.нар. „демократични режими“[40] Евдокия Филова пише на 27 юни, че СССР е връчил ултиматум на Румъния, с който се иска изтегляне на румънците от Буковина и Бесарабия. Както тя пише: „Опасността идва към Балканите. Въпросът за Добруджа се слага на дневен ред и може би в най-скоро време ще се развие в най-остра форма. Духовете са малко възбудени. Има телеграми от Берлин и от Рим, че е най-добре да мируваме и изчакаме всичко.“[41] На 1 юли Румъния официално отхвърля английските гаранции, а на 2 юли поисква от Германия по-голямо сътрудничество между Румъния и Райха и военна помощ срещу Съветите. На 3 юли в Румъния е обявен национален траур, придружен с митинги, по повод анексирането на Северна Буковина и Бесарабия.[42] На 8 април 1940 г. английските дипломати от Югоизточна Европа са повикани на конференция при шефа на Форин офис лорд Халифакс. Там се дискутира и въпросът за позицията на България. Рендел, който преди да отпътува за Англия е приет от цар Борис и изтъква, че по-голямата заплаха за България идва от Москва, а не от Берлин, а също, че България трябва да бъде икономически стимулирана, за да продължи да подобрява контактите с Турция и Югославия. Той казва за Югославия, че би било добре Джордж VI да напише писмо до регента Павел, за да му помогне да преодолее негативните чувства към българския цар, защото според Рендел по-важни са добрите българо-югославски отношения, отколкото българо-румънските. Трябва да се постигне и българо-гръцко икономическо споразумение и да се внуши в София, „че българските териториални искания няма да бъдат отминати без внимание при мирното уреждане на Европа след войната“.

На 4 април в София се провежда съвещание, на което освен Филов, Попов и главният секретар на Министерството на външните работи Шишманов, присъстват пълномощните министри в Лондон — Момчилов и в Берлин — Драганов.[43] Основната задача на заседанието е да се обсъди обстановката в Европа. Според външния министър Иван Попов, въпреки че е съсредоточила военни формирования на българо-турската граница, Турция няма намерение да напада. Не може да се говори за силна спойка, между които и да е държави, участващи във войната. Според Попов „балансът на военните и политическите сили в Европа е все още неясен, за да може съвещанието да вземе някакви конкретни решения.“

През април 1940 г. Рендел има две срещи с цар Борис III — едната на 3 април, преди да замине за Лондон, а другата — на 23 април, когато дипломатът предава поздрави от краля.[44] В Англия е извършена правителствена промяна. Крахът на миротворската политика на Чембърлейн е очевиден и на негово място е избран Чърчил, който е непримирим противник на Райха. По същото време Хитлер засилва агресивните си действия и под негова власт освен Белгия, Холандия, Люксембург, пада и Франция. На 22 юни се подписва капитулацията на Франция и новото прогерманско френско правителство се оглавява от маршал Петен.[45] Италия подписва примирие с Франция на 24 юни, едва 14 дни след като й е обявила война.[46] На 16 юни 1940 г. англичаните предлагат съюз на Франция, който да се реализира чрез единен парламент, военновременно правителство и икономика, за да се справи със ситуацията в Европа. Дали това би се превърнало по-късно в някаква паневропейска структура не може да се каже, тъй като Франция не приема предложението. Но дори английската делегация за обединение да беше приета, френските ръководители едва ли щяха да спасят родината си от разгром.[47] За новото марионетно правителство остават две пети от територията, а останалите се намират под немска окупация. За столица на новата френска държава е определен Виши. „За държавен глава бе провъзгласен 84-годишният маршал Филип Петен — дебютант в политиката.“[48] Сава Пенков твърди погрешно, че Компиенското примирие между Франция и Германия е подписано на 18 юни 1940 г.[49]

От април „странната война“ започва да става ефективна, Вермахтът окупира Дания, Норвегия, Люксембург, Холандия и Белгия. На 10 юни, когато е сломена норвежката армия, във войната най-после влиза и Италия, на 22 юни Франция капитулира. Английските войски се изтеглят от френската територия през Дюнкерк към родината си. На 10 май в Англия идва новото правителство на Чърчил, което се „ориентира към действителна война с Германия“. След окупацията на Франция, положението на Англия е доста лабилно, на практика тя разчита на своите сили и се надява във войната на нейна страна да се намесят САЩ. На 16 юли Хитлер подписва директива № 16 за операция „Морски лъв“ за подготовка на нашествието в Англия, която трябва да завърши до средата на август. Десантът е предвиден за втората половина на септември. „На 1 август Хитлер подписа директива 17 — за усилена въздушна и морска война срещу Англия.“ От средата на август до средата на септември срещу Англия се водят въздушни атаки. Италианската армия предприема акции срещу колониалните владения на Острова — Английска Сомалия, Судан и Египет.

Германският въздушен блицкриг е неуспешен. Той не можа, както пише И. Димитров, да „сломи моралния дух на английския народ“. На 17 септември Хитлер преустановява атаките срещу Англия за неопределено време.[50] На 31 юли 1940 г. Хитлер заповядва да се подготви план за нападение срещу СССР.[51] Според И. Димитров основните задачи на операция „Морски лъв“ са две: 1. Да се сплаши Англия и да стане по-сговорчива; 2. Да се прикрие готвената агресия срещу Съветския Съюз;

В новата обстановка изглежда, че с английските гаранции е свършено. На Балканите Румъния първа отхвърля гаранциите на Великобритания и се ориентира към Германия.[52] Идва времето за удовлетворяване на българските претенции към Румъния. Притисната с териториални претенции от СССР, Унгария и България, Румъния е твърде уязвима. На 4 април на съвещание в българското Министерство на външните работи възвръщането на Южна Добруджа се поставя като задача номер едно.[53] На 26 юни СССР връчва ултиматум на Румъния за отстъпването на Бесарабия и Северна Буковина. На 27 юни румънското правителство обявява мобилизация, но след като разбира, че Германия и Италия няма да я подкрепят, а и поради несигурното поведение на България и Унгария, Румъния се подчинява на Съветския Съюз.[54] На 27 и 28 юни в Берлин българският пълномощен министър П. Драганов, съвместно със своя унгарски колега, водят разговори Германия да подкрепи претенциите на двете страни. Пак в този смисъл цар Борис III води разговор на 29 юни с Рихтхофен и му заявява, че ако не се уреди въпросът с Южна Добруджа, може да избухне революция. На 7 юли в дипломатическия натиск към Германия се присъединява и бившият български цар Фердинанд, който изпраща писмо до Хитлер.[55] На 10 юли в Германия са на посещение унгарският министър-председател и унгарският министър на външните работи. Те са предупредени да се въздържат от военни действия спрямо Румъния. На 15 юли Хитлер в писмо до Карол II го „съветва“ да уреди териториалните претенции на България и Румъния на една „разумна основа“.[56] На 23 юли в Берлин са на посещение „новите румънски управници“ Джигурту и Манулеску, които са „принудени“ от Хитлер и Рибентроп да започнат преговори с България и Унгария. След Германия румънските управници отиват и до Италия, където Мусолини и Чано ги съветват същото.

На 26 юли Богдан Филов и Иван Попов тръгват за Германия; на 27 юли разговарят с Рибентроп и Хитлер. България получава пълна подкрепа от Германия, но Хитлер отказва да бъде „арбитър“ в преговорите и заявява, че не трябва да се прави връзка между добруджанския и трансилванския въпрос.[57] Ст. Трифонов пише, че на 28 юни унгарското правителство уведомява Германия, че Унгария е готова да действа срещу Румъния със сила, с цел да си върне Трансилвания, а също така се предвиждат и общи действия с България.[58] На 29 юни и на 15 юли Рендел се среща с главния секретар на Министерството на външните работи, а на 18 юли има аудиенция при цар Борис. На тези срещи става ясно, че Великобритания след окупирането на Франция е по-независима и че английската позиция по отношение на Южна Добруджа е изцяло благоприятна за България, тъй като в Лондон виждат, че румънците им се изплъзват и клонят все повече към Райха. СССР също е на мнение, че спорът трябва да се разреши в полза на София. Само Германия е резервирана, но като вижда, че българските претенции са подкрепени от всички големи държави и че дори може да се стигне до съвместни военни действия между България и Унгария, от една страна, и Румъния, от друга, решава да се намеси. На 23 юли пристига покана до Филов и Попов да посетят Хитлер, на следния ден Рендел посещава министър-председателя и го увещава, че България не трябва безрезервно да прави това, което й се посочва от немците. Британският пълномощен министър смята, че Филов симпатизира на Райха и поради това след разговора си с него се среща и с Попов.[59] Турция заема сходна с английската позиция по Добруджанския въпрос, но Югославия е предпазлива, страхувайки се, че след уреждането на този териториален проблем България ще постави на дневен ред териториалните си претенции към нея.[60] На 18 юли 1940 г. СССР обявява, че българските аспирации по отношение на Добруджа и Западна Тракия са справедливи и ще бъдат подкрепени, когато започне тяхното обсъждане.

Така позициите на Германия, Италия, СССР, Великобритания и дори Турция, която се солидаризира с Великобритания, са изгодни за България, но Югославия е предпазлива, тъй като се съмнява, че след разрешението на Добруджанския въпрос на дневен ред ще се постави въпросът за Западните покрайнини.[61] На 26 юли министър-председателят Филов и външният министър Попов се отправят за Райха, където трябва най-сетне да се разреши Добруджанският въпрос. Министър-председателят описва в дневника си, че българите са посрещнати много радушно от немците. Той разговаря с Рибентроп и Хитлер, които изразяват своята подкрепа за възвръщането на Южна Добруджа към България. Германските ръководители заявяват, че Добруджанският въпрос бил по-лесен за разрешаване от Трансилванския, с оглед на прекалените претенции на унгарците спрямо Румъния. Хитлер казва, че германците нямат териториални аспирации към Балканите: „Ако някой обаче посегне на германските интереси, ударът ще бъде страшен“ — Филов пише за тези думи: „Струва ми се, че това го казваше с оглед на Русия.“[62] Българите заявяват на фюрера, че те не желаят да се пазарят с румънците, а тяхното желание е да си получат само онова, което Румъния неправомерно отнема от България през 1913 г. Хитлер подкрепя всички аргументи на Филов и заявява, че те са справедливи, но той отказа да бъде арбитър в този спор. Споменава, че и той е забелязал у румънските ръководители склонност да се пазарят. Германците признават българските аспирации, включително за Силистра и Балчик. Румънците имат претенции за Балчик, позовавайки се на факта, че сърцето на тяхната кралица е погребано там, но „Фюрерът каза, че не може да се говори за сърца, когато могат да паднат глави на крале.“[63]

Изпращането на двамата министри за Залцбург е описано в дневника на министъра на правосъдието Васил Митаков. Той разказва, че голямо множество изпратило на летището в Божурище Филов и Попов. Посрещането било също така импозантно. Министрите слезли, като най-напред бил Филов, а след него Попов. Те били усмихнати, което окуражило чакащите, че двамата носят добри новини.[64] На 2 август Коронният съвет в Букурещ под германско въздействие решава да започне преговори с България.[65] На 19 август 1940 г. в Крайова започват българо-румънски преговори за разрешение на Добруджанския въпрос. Българското искане е границата да се установи, както е била в 1912 г., с което румънците по принцип се съгласяват. Както пише военният аташе в Букурещ — Недев, румънците искали някои корекции, като напр. Силистра да остане в Румъния, аргументирайки се с това, че градът е бил отстъпен от България на Румъния още преди края на Балканските войни, а също така искат Балчик и Каварна.[66] В делегацията в Крайова участва и ген. Попов, тогава полковник. Той пише за румънското искане за изселване на българите от Северна Добруджа срещу изселването на румънците от Южна, с което първоначално българите не се съгласяват, но по-късно приемат румънското предложение, като е направена алюзия, че Германия одобрява тази размяна. Румънците използват като аргумент и българо-гръцкото споразумение от 20-те години за изселването на българите от Беломорието. Приемайки това условие, на практика България завинаги се отказва от претенции към Северна Добруджа. Икономическите претенции на Румъния също са внушителни, както пише Ив. Попов: „Румънците поискаха 20 милиарда леи за подобренията, които те са направили в областта, за строежи и казарми, училища, болници, пътища, държавни постройки, прокарване води за напояване и др. Представиха и подробни сметки и изчисления за това. Нашата делегация отказа по принцип да се плаща за каквито и да е подобрения.“[67] По-късно румънските искания спадат до сумата 2 млрд. леи, като по това време 1 румънска лея струва 0.40 български лв.

Наистина моментът за решаването на наболелия Добруджански въпрос е избран сполучливо, независимо че не всички държави подкрепят България, но и никой не се противопоставя открито. Разбира се, за благосклонното отношение на Великите сили допринасят визитите на Ст. Мошанов в Англия и Франция през лятото на 1939 г. Там председателят на парламента разисква Добруджанския въпрос, който според директива №19 е поставен на първо място за решаване. България получава подкрепа и от СССР при посещението на парламентарната делегация в Москва през август 1939 г.[68] След като СССР застава на благосклонни позиции към България по отношение на Добруджанския въпрос, дори се чуват гласове за присъединяване и на Северна Добруджа. В подкрепа на българските претенции застават Великобритания, САЩ, Германия и Италия. Така Румъния се оказва изправена до стената. Но това не пречи на румънските управници да протакат насрочването на преговорите. Те желаят Силистра и Балчик да останат в румънско владение, на което българите категорично се противопоставят. Дори крал Карол пише до цар Борис III, че Балчик трябва да остане свободен град, като се позовава и на аргумента, че в двореца в Балчик е погребано сърцето на кралицата-майка. Но тези сантименти явно се появяват по-късно, защото кралят преди това спокойно е ипотекирал този дворец срещу заеми от белгийски и френски банки. Румънците искат задължително изселване на българите от Северна Добруджа, но тази мярка да не е задължителна за „румънските колонисти“ от Южна Добруджа. В крайна сметка преговорите започват на 19 август в Крайова. Основните задачи на българската делегация са да не позволи Силистра и Балчик да останат под румънска власт, а също така да няма задължителен характер изселването, както на румънците от Южна Добруджа, така и на българите от Северна. На 30 август във Виена се подписва вторият виенски арбитраж за Трансилвания, на 5 септември на власт в Румъния идва генерал Йон Антонеску, на 6 септември крал Карол II абдикира от престола в полза на престолонаследника Михай. След дълги протакания от страна на румънците и след натиск от страна на Германия и Италия, на 7 септември се подписва Крайовската спогодба. С тази спогодба се „възвръща Южна Добруджа“ към България, границата се установява като „окончателна и вечна“. България трябва да отстъпи по отношение на изселването. Приема се задължително изселване на равен брой румънци от Южна Добруджа, срещу изселване на българи от Северна.

А. Кузманова пише, че България се задължава да изплати на Румъния сумата от един милиард леи за румънското имущество, което остава в Южна Добруджа. „На 21 септември 1940 г., възторжено посрещната от българското население, българската армия влезе в Южна Добруджа.“[69] Има известна неточност по отношение на финансовата компенсация за Румъния. Според участника в преговорите Ив. Попов сумата възлиза на 2 млрд. румънски леи, а според историчката А. Кузманова стойността е 1 млрд. леи. Присъединяването на Южна Добруджа към България е описано твърде емоционално от Евдокия Филова. Тя разказва в дневника си за Филовото изказване по радиото: „Чува се неговият развълнуван глас, но ясен и плътен. Българи. … Добруджа е пак наша.“[70] Според Крайовската спогодба навлизането на българската армия трябва да започне на 21 септември. Тя започва да навлиза в отново присъединената територия, водена от министъра на войната Даскалов, на 21 септември, а завършва своето дислоциране на 1 октомври. Предаването на Южна Добруджа протича без инциденти, мирно и с радост от освободеното добруджанско население. Териториалната промяна получава бързо международно признание.[71] Министър-председателят държи реч на 25 септември на извънредна сесия на ОНС. Речта му е посветена на възвръщането на Южна Добруджа: „Аз казах, че Добруджанският въпрос не е нов, той е слаган отдавна и е чакал своето разрешение. Обаче фактическото начало за разрешението на този въпрос бе сложено, както това ви е вече известно, в Залцбург. Нека в това отношение ние да си не правим илюзии, ако не беше Залцбург ние нямаше да имаме Крайова.“ Следват бурни ръкопляскания… След това Филов благодари на лидерите на Германия и Италия — Хитлер и Мусолини. Филов продължава: „Българското правителство направи всички усилия, за да прокара своето становище, което се състоеше в това, че тези преселвания трябва да бъдат доброволни, а не задължителни. Ние знаем много добре какво значи задължителното изселване на по-големи маси.“[72]

В настоящата работа няма да се разглежда книгата на Николай Генчев „Външната политика на България 1938–1941 г.“ (С., 1998), въпреки че поради времето на издаването й би трябвало да се включи в изследването. Изложеното в нея обаче е повторение на две студии на Николай Генчев: „Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война септември 1938 — септември 1939 г.“ (ГСУ, том 61, кн. 3, С., 1968) и „Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г.“ (ГСУ, том 63, С, 1970–1971). В предговора към книгата се твърди, че пълният текст е бил изгорен през 1968 г. и едва сега е станало възможно тя да бъде „обнародвана без нито една промяна на текста, за да може читателската публика да види какви текстове са били изгаряни през 1968 г. и да разбере цялото безсмислие на полицейската тоталитарна цензура и нейното злокачествено присъствие на полето на българската книжнина.“ Не бих могъл да твърдя дали действително не е било позволено през 1968 г. да бъде издадена тази книга, но е коректно да се уточни, че текстът е видял бял свят под формата на двете цитирани студии, които подробно се разглеждат в настоящата работа.[73]

Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. е посрещната от всички със задоволство, а според Рачев даже и „румънското обществено мнение“ било настроено добре към договора, за разлика от отношението към трансилванския въпрос, който бил по-важен за румънците.[74] Според Крайовската спогодба трябва да бъдат изселени равен брой българи от Северна Добруджа и румънски колонисти от Южна Добруджа, за което се предвижда тримесечен срок. При изселването на българите от Северна Добруджа се срещат затруднения, защото трябва да се изселват само хора, които са записани като българи при преброяването от 1930 г., но наяве излиза асимилаторската политика на Румъния, защото цели български села са записани като румънски. Освен това българското правителство е трябвало да заплати на румънското сумата от 1 млрд. румънски леи. Ст. Трифонов пише, че „по-късно този въпрос се урежда сравнително безболезнено. Българското правителство успява да закупи на международните валутни борси големи количества обезценени румънски леи, които свършват добра работа.“[75] И. Димитров съвсем точно пише, че „след четвъртвековно чуждо иго Южна Добруджа се върна при майката-отечество. Шестдесет и седем хиляди души коренно българско население в Северна Добруджа са разменени с румънските колонисти, настанени в Южна Добруджа след анексията й от Румъния.“[76] След успешното възвръщане на Южна Добруджа българската дипломация изразява благодарности и в Лондон, и в Москва, което не се харесва на германците и Рибентроп остро протестира срещу това.[77] Според Пашанко Димитров възвръщането на Южна Добруджа не се дължи на българската дипломация, а трябва да се разглежда като подарък от Германия, с който се цели послушанието на България. Авторът също смята, че ако Борис е бил наясно какво ще се случи в бъдеще, е щял да последва колегите си от Румъния и Гърция, „но той не можеше нито да си припише заслугата за връщането на Добруджа, нито да си позволи да не приеме «подаръка».“[78] На 20 септември цар Борис III в реч пред XXV ОНС благодари на германските, италианските и унгарските ръководители за подкрепата им за възвръщането на Южна Добруджа. Не се споменава публично ролята на Москва, но българските благодарности тайно се изказват и в СССР. Рибентроп и Чано са наградени с орден „Св. Александър“.[79]

Есента на 1940 г. започва със сключването на 27 септември в Берлин на „печално известния“ Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония. Според договора Германия и Италия признават правото на Япония да налага „новия ред във великото източноазиатско пространство“, а Япония дава същото право на двете си съюзници по отношение на Европа.[80] Ето какво е записал в своя дневник на 28 септември 1940 г. Г. Димитров, който се намира на лечение в Сочи: „Радиосъобщение за сключването в Берлин на Троен пакт между Германия, Италия и Япония! Много важно значение. По-нататъшно разширяване на войната до световна война.“[81]

От 5 до 25 октомври министърът на земеделието Иван Багрянов прави обиколка в Германия и Италия, където е посрещнат на много високо ниво, което не съответства на ранга на един „селскостопански министър“. В Германия той се среща освен със земеделския министър Даре и с държавния секретар на Вилхем Щрасе — Вайцзекер. Даре връчва на Багрянов орден от името на Хитлер. По време на обиколката си в Германия, Багрянов е „обект на възходяща градация“ от страна на домакините.[82] След посещения в Мюнхен и Виена, на 15 октомври Багрянов заминава за Рим, където на 16 октомври има разговори с граф Чано и Мусолини. Италианските ръководители говорят за справедливите искания на България за излаз на Егея, а Мусолини заявява, че Турция и Русия няма да попречат на плановете му за Балканите. Най-вероятно Дуче се опитва да внуши на българите, че след като Турция и СССР няма да му пречат, то българите няма за какво да се оправдават с тях. На 17 октомври за България заминава личният пратеник на Мусолини Филипо Анфузо с послание до цар Борис III. В това писмо диктаторът уведомява царя, че още през настоящия месец той ще започне акция срещу Гърция и предлага на българите да си вземат това, което им се полага. Писмото е информативно. Мусолини не иска нищо от българите, а им предлага да си вземат „своето“, но царят разбира, че писмото цели да въведе България във война и след двудневен размисъл, под дебел слой любезности, той „категорично отказа“, като говори на пратеника за „малката лодка“ на неговото царство.[83] През октомври Турция струпва на границата 24 дивизии, а Гърция 7.[84] Полк. Недев пише, че от 7 октомври в Румъния започва навлизането на немска военна мисия, под предлог, че ще обучава румънските военни. По това време властта е вече в ръцете на Йон Антонеску, а действията срещу евреите са в твърде напреднала фаза.[85]

На 15 октомври Рендел връчва на цар Борис III писмо от крал Джордж VI. В това писмо се изказва задоволство от политиката на царя, но също и предупреждение, че България трябва да запази своя неутралитет, защото може да се превърне в театър на военни действия.[86] В писмото се казва, че немците искат да използват България за своите цели. Отправят се и поздрави за успешното решаване на Добруджанския въпрос, въпреки че през пролетта на 1939 г. точно Великобритания дава териториални гаранции на северната ни съседка и така затруднява по-ранното разрешение на въпроса.[87] Самата Англия изпитва затруднения, след като на 13 август започва операцията „Морски лъв“. Фюрерът подписва директивата за нея на 16 юли, като целта е Великобритания да капитулира в резултат на масирани въздушни акции и на действията на германските подводници, които трябва да блокират английските острови. Операцията приключва към април — май 1941 г., но до капитулация не се стига, макар и на англичаните да са причинени сериозни загуби.[88]

На 16 октомври в София пристига телеграма от Рибентроп с покана към България да се присъедини към Тристранния пакт. Според Д. Сирков срокът, който се дава на България за присъединяването е три дни.[89] Според И. Димитров той е два дни.[90] Н. Генчев също пише за двудневен срок и съобщава, че Рихтхофен устно добавя за желанието на Румъния и Унгария да се присъединят към пакта. По същото време в България пристига просветният министър на Германия.[91] На 17 октомври Попов телеграфира на Драганов във връзка с поканата на Рибентроп. Като се позовава на недостатъчното въоръжение на българската армия, той го пита дали това предложение няма да предизвика англо-турска, югославска и особено руска заплаха. По-късно, същия ден Попов изпраща нова телеграма и уведомява българския пълномощен министър в Берлин, че на българо-турската граница има 24 турски дивизии, на българо-гръцката те са 8, а на „албанския фронт“ те са 7.

В София на 18 октомври се узнава за „първата германска отстъпка“ — срокът не е 2 или 3 дни, а 10 дни. Също на 18 октомври италианският пълномощен министър в София Маджистрати предава „аналогична покана“ от италианското правителство за присъединяване на България към пакта. На 20 октомври Иван Попов изпраща телеграма до Драганов с инструкция да разбере истинските причини на германското настояване за присъединяването на България към Тристранния пакт и дали към него има тайни клаузи.

На 22 октомври цар Борис III пише „лично писмо“ до Хитлер, в което изразява единомислието между Германия и България и твърди, че „старата бойна дружба“ не е „празна дума“. Царят рисува деликатното положение, в което се намира България по отношение на своите съседи, при това недостатъчното въоръжена. В заключение българският монарх моли Хитлер още веднаж да обмисли въпроса дали е абсолютно необходимо досегашната българска политика, която „държи в шах нашите и вашите врагове“, да се изменя. Според царя при евентуална промяна на политиката силите на България „незабавно“ ще се изтощят. Борис заявява, че е готов да изпрати министър-председателя и министъра на външните работи, за да изяснят „всички тия въпроси“.[92] Според Витка Тошкова царският пратеник Морфов потегля за Германия на 21 октомври.[93] В писмото си до Хитлер царят засвидетелства приятелството си към Германия и също пише, че както сега, така и в бъдеще, българските и немските интереси ще бъдат близки. Царят твърди, че българската армия е храбра, но е лошо въоръжена. Накрая той казва, че и за България, и за Германия досегашната политика е най-добра.[94]

На 23 октомври цар Борис III връчва на Рендел отговора на писмото на Джордж VI от 15 октомври. Царят благодари за „любезното внимание“, което кралят проявява към България и за неговите „симпатии“ за „справедливите териториални аспирации на българския народ“. Той изразява надежда за по-бързо приключване на войната и за установяване на „траен и справедлив мир“.[95] В нощта на 27 срещу 28 октомври италианската армия нападна Гърция откъм Албания, след като гърците отхвърлят ултиматума, отправен им от Италия. Ненамесата на България във военния конфликт позволява на гръцките военни формирования от северната граница да бъдат прехвърлени на фронта срещу агресора. В началото гърците отстъпват, но на 8 ноември минават в контранастъпление и „мощната галера“ е принудена да отстъпи.[96] След гръцките призиви за помощ, отправени към нейните съюзници, на 1 ноември английски войски дебаркират на о. Крит, но Англия не може да воюва с Италия. Тя се стреми да активизира Турция и Югославия да окажат помощ на своята съюзница. Турция преди италианската агресия се оправдава, че държи войски на българо-турската граница, с цел ако Гърция бъде нападната, да й се притече на помощ, но след избухването на конфликта Турция не желае да дразни нито Италия, нито Германия. Тя обяснява, че сега не може да помогне на Гърция, но нейната армия, разположена на българо-турската граница, ще се намеси, ако Хитлер реши да помогне на Мусолини. Ако Беломорска Тракия бъде завладяна от Италия, турците не искат нито България, нито Турция да се намесват, за да не предизвикат нацистите. Югославия прокламира своя неутралитет спрямо военния конфликт на Балканите, поради страха от италианските и германските военни части, намиращи се в близост до нейните граници.[97] След като на 8 ноември гръцката армия премина в контранастъпление, на 12 ноември Хитлер решава да се справи с Гърция.[98]

На 6 ноември Германия иска от България да допусне 200 военновъздушни специалисти за изграждане на радарна система по българо-гръцката граница. Тази радарна система трябва да служи за засичане на евентуални английски самолети, които биха прелитали за бомбардиране на румънските петролни находища. Първоначално България дава разрешение, но след това се противопоставя.[99] През есента на 1940 г. радио Лондон започна редовна вечерна 5-минутна емисия на български език, но често в зависимост от събитията тя бива удължавана.[100] В Берлин достигат сведения, че през ноември се забелязва загриженост и унилост у българския цар и на въпроса, зададен му от негови приближени, защо той не обяви положителната си позиция към Райха, Борис казва: „Не се качвам във влак, който няма спирачки.“[101] Поради плановете за военни действия на германското военно командване в Югоизточна Европа, „на 13 ноември беше обявена програмата на Хитлер за срещи с държавниците от страните в Югоизточна Европа, с цел да ги убеди да се присъединят към Тристранния пакт.“[102]

В деня на италианската агресия над Гърция в София се открива есенната сесия на Народното събрание. В Тронното си слово Борис III избягва да спомене за неутралитета на страната. Съюзниците на Гърция отказват да й окажат подкрепа срещу италианската армия, оправдавайки се, че договорните задължения нямат предвид да се воюва срещу Велика сила или с извънбалканска страна.[103] По повод италианската инвазия в Гърция от 28 октомври Михаил Огнянов пише в спомените си, че вероятно този авантюристичен ход на Мусолини е докарал войната на Балканския полуостров. Това е преценка, която не е лишена от логика и тази вероятност е съвсем реална, при условие, че Германия си осигури сътрудничеството на балканските страни и използва техните материални ресурси.[104]

Войната в началото е успешна за Италия, но постепенно Гърция взема превес и на 12 ноември гръцката армия изтласква агресора от своята територия и продължава да настъпва. В средата на ноември Хитлер решава да се справи с Гърция. В София се получава покана до царя да посети Хитлер. Царят е разтревожен, но решава да отиде, като вземе със себе си само Външния министър, а Филов си остава в България. Това е трик от страна на Борис III, с цел ако се наложи да се решава някой важен проблем, то той да не може да се реши още в Германия. Така на 17 ноември Цар Борис III и Иван Попов отлитат за Берхтесгаден, където разговарят — царят с Хитлер и Попов с Рибентроп. Хитлер се държи внимателно, но същото не може да се каже за Рибентроп, който е „безкрайно арогантен“ с българския външен министър и постоянно го „натиска“ да приеме подписването на Тристранния пакт и даже му казва, че предвидената дата за България е 26 ноември. Рибентроп заявява, че Румъния, Унгария и Словашко ще се присъединят към пакта. Българският външен министър, с подкрепата на царя, успява да откаже присъединяването на България.

Така на 18 ноември те се прибират от Берхтесгаден, без да се съгласят на непосредствено включване на страната към пакта.[105] Филов е повикан при тях, за да получи сведения за водените разговори, които описва в дневника си. Искането на фюрера било България да се присъедини към Тристранния пакт, като от нейна страна не се изисква активно участие във военния конфликт. Цар Борис използва основно три аргумента — недостатъчната военна готовност на армията, опасността от съседите и евентуалната заплаха от СССР. Хитлер възприема аргументите на царя и по този начин временно присъединяването е избегнато, но от дневника не става ясно дали Борис по принцип е отказал присъединяване, или го е отказал само в този момент. Във времето, когато двамата ръководители разговарят се провежда и среща между двамата външни министри — Попов и Рибентроп. Според Филов тази среща не е била твърде приятна. Попов постоянно е възразявал на Рибентроп и те са се разделили не особено дружески.[106]

Според М. Михов германски военни специалисти още в средата на октомври са настанени под различни форми в България. Той смята, че предложението от страна на СССР за пакт и идването на Аркадий Соболев в София предотвратяват „прикачването на България към колесницата на хитлеристка Германия“. Налице е и друго противоречие — че царят изпраща своето писмо до Хитлер на 20 октомври. М. Михов излага своето убеждение, че Великобритания препоръчва влизането на България в пакта и това е било включено, и в писмото на Джордж VI до Борис III. Като цяло неговата теза е, че се водят преговори за обединяването на всички възможни сили срещу СССР. Авторът твърди, че Япония, Германия и Италия влизат в Антикоминтерновския пакт още през 1936 г.[107] М. Семков пише, че Антикоминтерновският пакт се сключва между Германия и Япония в края на 1936, а една година по-късно към него се присъединява Италия.[108] Н. Генчев излага тезата, че България отказва да се присъедини към пакта, а не, че по принцип се е съгласила, но е отложила присъединяването за по-късна дата. Според него това, че германската армия не е още на Дунав, заплахата от Турция и непредсказуемото поведение на Югославия, а също и английските заплахи, карат българските управници да откажат подписването на договора.[109] Приема се, че царят отива на срещата с Хитлер с Попов, а не с Филов, за да се избегнат решения още в Берхтесгаден. Царят казва на Хитлер, че германските войски по-бързо ще стигнат до Солун, ако минат през Вардарската долина, а не през България. Според Ст. Груев „царят не каза не, а по-скоро не сега.“[110] Пак според същия автор, след пет дни Първан Драганов предава на Хитлер отговора на българското правителство за принципно съгласие за влизане в пакта, но то да се осъществи на един по-късен етап. Авторът твърди, че съветският дипломат Соболев пристига на 25 ноември, а не на 24 ноември.[111] След завръщането на Попов и царя от Берхтесгаден, британският пълномощен министър посещава Попов и се опитва да научи подробности за посещението, но Попов е твърде несловоохотлив. Рендел предупреждава, че ако България застане на страната на Берлин, Великобритания ще й обяви война.[112] Като се има предвид характерът на царя и водената от него външна политика, подчинена на изчакване, лавиране и внимателно анализиране на международната ситуация, може да се заключи, че на срещата си с Хитлер той изразява съгласие за просъединяване, но то се отлага във времето. Това заключение се подкрепя и от писмото на цар Борис до фюрера. България не може да противодейства на Германия, защото Великобритания е прекалено слаба, за да предложи някаква помощ, САЩ са неутрални, а съветска помощ не е желана. Разбира се, най-вероятно мотивите на царя да не приеме непосредствено присъединяване на страната към пакта са свързани с Турция и Югославия, които в този момент едва ли ще се поколебаят да накажат своята съседка, ако тя дръзне да демонстрира политическа ангажираност в европейските работи.

Ст. Влахов-Мицов правилно отбелязва, че „сякаш въоръжения отпор, който англичани и американци настояваха България да окаже на Хитлер, не би обслужил пък техните цели. Пълно разорение срещу едно голо «мерси» от страна на Запада — само луди хора можеха да искат това.“[113] Унгария е първата страна, както пише К. Гърдев, която без натиск, а дори сама желае да се присъедини към Тристранния пакт. На 20 ноември тя официално става член на пакта. След Унгария се присъединяват Румъния и Словакия.[114] На 12 ноември Вячеслав Молотов е на посещение при Хитлер и изразява желание СССР да даде гаранции на България, подобни на тези, които Германия е дала на Румъния и където от началото на октомври са настанени нацистки военни части. Хитлер запитва дали българският цар е поискал подобни гаранции, както това са сторили румънските ръководители. След срещата в Берхтесгаден между Борис и Хитлер, на 19 ноември българският пълномощен министър в Москва Стаменов разговаря с Деканозов и Молотов, като най-общо съветските представители се интересуват дали България е приела нечии гаранции и съобщават, че СССР също би искал да гарантира България. Молотов казва, че при посещението си в Берлин са му намекнали, че някои държави ще се присъединят към Тристранния пакт. На Стаменов е направено предложение за сключване на пакт за взаимопомощ. Година по-рано подобно предложение е отказано от тогавашния министър-председател и министър на външните работи Г. Кьосеиванов, който заявява, че още не е дошло времето за сключване на такъв пакт. Според Деканозов — заместника на Молотов, сега е настъпил подходящият момент за сключване на пакт. През лятото на 1940 г. такива пактове се сключват и с Прибалтийските републики, а след това те са анексирани от СССР. Като се има предвид какъв е режимът в Москва, който не търпи монархическа форма на управление, а също така и страха от балтизация на България, логично е категоричното решение за отказ, възприето от царя, министър-председателя Б. Филов и министрите Ив. Попов, Т. Даскалов и П. Габровски.

На 23 ноември Попов изпраща отговор на Стаменов, в който се казва, че България не се чувства застрашена и не са необходими гаранции, като съобщава, че страната е поканена да влезе в Тристранния пакт и в момента проучва това предложение.[115] На 25 ноември главният секретар на Народния комисариат на външните работи А. Соболев е в София. Той предлага на Ив. Попов пакт за взаимопомощ между Съветския съюз и България. Съветският пратеник се среща и с министър-председателя, и с царя. Пактът, който предлага СССР, включва всякаква помощ, в това число и въоръжена.[116] В разговор между Стаменов и Молотов на 26 ноември, последният заявява, че в Берлин говорил за гаранции спрямо България, защото там само такъв език разбирали. По принцип става дума за договор за взаимопомощ.[117] Според Н. Генчев царят, Филов и Попов още при първите индикации за това, че СССР ще предложи на България пакт, се събират и решават по принцип да откажат неговото подписване. Въпреки че Съветският съюз предлага разрешаването на проблемите не само със Западна Тракия, но и с Източна, като за Западните покрайнини нищо не се казва. Съветите са готови да оттеглят клаузата за военна помощ от България към СССР. Според тях не е пречка и това, че България води преговори за присъединяване към Тристранния пакт, дори се казва, че и самият Съветски съюз може да влезе в този пакт. България отхвърля окончателно предложението на 8 и на 9 декември, когато Попов изпраща две телеграми, съответно до Драганов и до Стаменов.[118] На 23 ноември българският пълномощен министър в Москва уведомява правителството, че съветският дипломат А. Соболев ще отлети на следния ден за Румъния, минавайки през България. Това му е съобщил лично Молотов, като се е извинил, че не му е било възможно да го уведоми навреме. И. Димитров пише: „Тъй като Соболев пътуваше непоканен, излизаше, че просто се отбива в българската столица на път за Румъния. В действителност целта му беше София.“[119] На 24 ноември в София пристига съветският дипломат Аркадий Соболев, който има за цел да връчи проектоспоразумението между Москва и София. На следния ден комунистите разгласяват текста на пакта и започва движение в негова защита. „Единствената реална последица от него е широкото движение в подкрепа на предложения пакт, което свидетелства за обществените настроения срещу присъединяването на България към Тристранния пакт и за влиянието, което неутралният все още Съветски съюз има сред не малка част от народа.“[120]

Филов пише, че на 19 или на 20 ноември се получава телеграмата от Стаменов от Москва със съветското предложение за сключване на гаранционен пакт. Още вечерта на съвет при царя се взема решение да се откаже предложението. На 25 ноември Филов приема Соболев и изслушва предложението. Но отново на съвет при царя се решава да се отклони сключването на българо-съветска спогодба.[121] На 25 ноември Г. Димитров е извикан на разговор със Сталин, Молотов и Деканозов. Сталин му съобщава, че е отправено предложение до България за сключване на пакт за взаимопомощ между двете страни, а не за гаранционен пакт. Сталин заявява, че СССР признава териториалните аспирации на България и подчертава, че двете страни могат да бъдат заплашени откъм Проливите и трябва да се вземат мерки. Сталин казва: „Ние подкрепяме териториалните претенции на България — линията Мидия-Енос (Одринската област, Западна Тракия, Дедеагач, Драма и Кавала). Ние сме готови да окажем на българите помощ с жито, памук и т.н. под формата на заем, а също с флотата и по други начини… При сключването на пакта за взаимопомощ ние не само не възразяваме България да се присъедини към Тройния пакт, но тогава и самите ние ще се присъединим към пакта. Ако българите не приемат това наше предложение, те изцяло ще попаднат в лапите на германците и италианците и тогава ще загинат.“[122] Сталин казва, че СССР иска бази, чрез които ще се неутрализира опасността от нападение през Проливите. Той се изказва твърде неласкаво за Турция, а за Германия казва: „Нашите отношения с германците външно са вежливи, но между нас има сериозни търкания. Предложението днес е предадено на българското правителство. Нашият пратеник вече беше приет от Филов. Скоро ще бъде приет и от цар Борис. Необходимо е това предложение да стане известно сред широките български кръгове.“[123]

След срещата със съветските ръководители Г. Димитров изпраща телеграма до българските комунисти, като им нарежда: „Вземете най-бързи и енергични мерки това предложение да стане достояние на парламента и вън от него, в печата и масите. Мобилизирайте за тая цел нашите депутати; разгърнете най-енергична кампания по цялата страна в полза на това предложение; искайте немедленото му и безусловно приемане. Решават се за дълги години съдбините на българския народ.“[124] „БРП организира масова народна акция в полза на съветското предложение, която влезе в историята на партията и страната като Соболева акция.“[125] Д. Сирков в студията си „Българската работническа партия в защита на националната независимост на България (1 септември 1939 — 1 март 1941 г.)“ пише, че някои елементи от БРП не са ориентирани в общата обстановка и за тях все още Англия си остава „подпалвача на войната“. БРП прокламира, че сключването на пакт със СССР няма да доведе до „балтизация“ или „болшевизация“ на страната.[126] След връчването на проектоспоразумението БРП разгръща широка агитаторска дейност. Целта е чрез позиви да се информира населението за съветското предложение за сключване на пакт с България. То трябва да реагира с писма до управляващите и с изпращане на подписки с цел да се повлияе на външнополитическата линия на страната. Но БРП в този момент не се ориентира правилно и застъпва гледището, че основните врагове за България са Англия и нейната съюзница Турция. До известна степен българските комунисти могат да бъдат оправдани за това виждане, тъй като между Москва и Берлин все още действа пактът за ненападение от 23 август 1939 г. БРП изпраща свои опитни активисти в различни краища на страната, за да ръководят акцията. В Пиринския край е изпратен големият български поет Н. Й. Вапцаров, който, вдъхновен от събитията, написва стихотворението „Селска хроника“.[127] През декември 1941 г. Соболевата акция се подкрепя и от среди извън БРП — земеделци и безпартийни. БРП разбира, че акцията трябва да се изведе от партийното русло и да й се придаде всенароден характер. Полицията предприема сериозни мерки за потушаване на просъветските прояви.[128]

В. Чичовска в изследването си за „Соболевата акция“ описва действията на БРП в твърде пропартиен тон, но това е обяснимо, тъй като книгата е издадена през 1972 г. Но не мога да се съглася с нейния извод, че акцията на българските комунисти е повлияла обезпокоително в Берлин и това допринася за отсрочка на германската агресия над СССР.[129] Дончо Даскалов пише неточно, че Аркадий Соболев връчва проекта на споразумението на 19 ноември, а акцията на комунистите в защита на съветското споразумение подпомага поведението на царя, който е привърженик на тактиката на лавиране и изчакване.[130] Според авторите на том III от „История на България“, издаден през 1999 г., Соболевата акция е най-масовата проява на БРП до 1944 г., за която в София е пристигнал шведът Ериксон, за да предаде финансова помощ на българските комунисти. Според същото издание на 25 ноември Г. Димитров изпълнил желанието на Сталин и разкрил само „съдържанието на най-примамливите части от съветското предложение.“[131] Русофилството сред българското общество в същата книга е наречено „манипулация“.[132] Налице е едно противоречие — царят пътува за срещата си с Хитлер на 17 ноември, а в цитирания том III се твърди, че лети на 18 ноември и че Борис дава принципно обещание да пусне немските войски в България в началото на март. За царя това е единственият вариант. Според същите автори, които явно не вземат предвид едноличния режим на Борис, желанието на монарха е да действа конституционно и да се получи съгласието на опозицията или най-малкото тя да бъде информирана, „но и това е трудно. Комунистите са отявлена агентура на Кремъл, откъдето се поемат и разноските за действията им.“[133] А пък: „пладненци са прононсирани англофили и впоследствие се оказват с платена дейност.“[134] Все пак цар Борис се среща с Никола Мушанов на 13 декември. Мушанов е един от лидерите на легалната опозиция и пред него царят се оплаква за трудното положение, в което се намира. Той казва, че ако фюрерът го заплашва с войски, то Сталин го притиска със собствения му народ, имайки предвид Соболевата акция, организирана от БРП. По повод на съветското предложение монархът заявява на Мушанов, че няма да остави вратата отворена, за да може вълкът да влезе, защото според него зад предложението се крие искането за разполагане на съветски бази на българска територия. Царят упреква опозиционния лидер, че българската опозиция има симпатии към Москва. Мушанов заявява, че те ще подкрепят монарха в отхвърлянето на евентуално предложение за разполагането на съветски бази.[135] Ето какво пише в дневника си Г. Димитров на 28 ноември: „Вечерта позвъни Молотов от кабинета на Сталин: «Нашите в София разпространявали позиви по повод съветското предложение към България. Глупаци!» Изпратих указание да се прекрати тази вредна глупост.“[136]

На 11 януари 1941 г. Г. Димитров се среща със Соболев, който му разказва за посещението си в България и срещите с българските власти. Впечатлението му е, че българското правителство вече се е ангажирало с Германия и затова не е искало никакви разяснения по повод на съветското предложение. „Изглежда, че цар Борис държи своите министри в ръцете си. Той е доста хитър и непосредствено ръководи българската политика. Филов не е политик. Попов е по-опитен и твърд.“[137] При посещението си Соболев е придружаван от група от 60 мъже и жени. Царица Йоанна описва как тази голяма група се е разпръснала из столицата и започнала да купува всичко, без оглед на цената — платове, парфюмерия, коприна, обувки, бельо, дамски чорапи, а един член на Соболевата мисия се интересувал подробно за изнасянето на български ягоди за СССР, които по-рано са се изнасяли за Англия, но в този момент тяхното експортиране за кралството било преустановено. Тези действия на руснаците дават основание на царицата да заключи, че СССР се намира в остра продоволствена нужда. Соболевото предложение дава военни гаранции на българското царство, без да иска нищо от него, но според носещия се слух Съветите поискали откриването на морска база в Бургас и на 10–12 консулства в страната. Срещу това СССР дава гаранции за запазване на монархията и за политическа ненамеса в България. Йоанна пише, че комунистите в България са оставени без покровителството на СССР и дори изразява съмнение в тяхното съществуване, но все пак казва, че членовете на съветската група, които са следени стриктно от полицията, са установили контакт с нелегални комунисти, оцелели след 1923 г.[138]

На 29 ноември царят има среща с Лулчев, който е записал в дневника си разговора, отнасящ се до посещението на монарха при Хитлер и Рибентроп, а също и за Соболевата акция. Той пише, че царят му е разказал, че Хитлер се е държал внимателно, за разлика от своя външен министър Рибентроп, който доста е поизпотил Попов. „Накратко, индиректно Хитлер го е запитал защо не влезем в пакта и царят е развил отлично тезата си, че България като неутрална по-добре задържа 24 турски и 7 гръцки дивизии, отколкото ако почне война невъоръжена, па даже и въоръжена, след толкова нещастни войни, когато народът ни не ще война, още повече когато видя, че и без война си взе Добруджа.“[139] Хитлер е заявил на цар Борис, че Германия не желае да започва война в този район, но ако военната обстановка го принуди, той ще премине през територията на България.

На 19 декември отново има среща между Лулчев и царя, на която говорят по вътрешната и външната политика. Лулчев записва: „По външните въпроси остана да се печели време, като за целта най-напред да отиде Филов уж на лечение и да се види с Рибентроп и после, ако няма полза, да се смени министър Попов с Драганов или с други, но не Кьосето и пр.; да се спечели време до пролет, па там каквото даде Господ.“[140] В книгата „Българската дипломация от древността до наши дни“ се твърди, че царят на 13 декември 1940 г. е казал на Н. Мушанов, че той е поел пред германците принципното задължение за присъединяване на страната към Тристранния пакт. Но датата не е уточнена, като тя ще се определи в зависимост от действията на западната ни съседка.[141] На 25 ноември на посещение при Филов е турският пълномощен министър в София Беркер, който предлага да се пристъпи към изготвянето на една обща декларация за ненападение между Турция и България. Димитър Шишманов, който е главен секретар на Министерството на външните работи, поема ангажимента да проучи турското предложение.[142] На 4 декември Хитлер кани Драганов на разговор и в не особено добро настроение разпитва за съветските предложения, като му казва, че ако България бе влязла в Пакта, сега нямало да бъде тревожена от Москва.[143] На 5 декември Хитлер свиква съвещание на военните, на което се обсъждат планове за нападение над СССР и над Гърция. Според фюрера войната срещу СССР ще продължи няколко седмици, започвайки в началото на май 1941 г., като се разчита и на помощта на Румъния и Финландия, а план „Марита“ предвижда за 4 седмици да бъде окупирана Гърция. Хитлер е улеснен и от недостатъчната английска намеса в Гърция: „За да не предизвика нахлуване и на немската армия в Гърция, ген. Метаксас отказва да приеме нови части.“[144] „В началото на декември се постига германо-румънско споразумение за настъпление на германските войски от Румъния през България към Солун.“[145] На 9 декември 12-та армия се привежда в готовност, за да може след 7 февруари да настъпи на българска територия, а след около 15 дни да бъде дислоцирана на българо-гръцката граница. Фюрерът дава ход на план „Марита“ на 13 декември, а на 18 декември подписва и плана „Барбароса“, като с първия се цели завоюването на гръцката територия, а вторият се отнася за нахлуването на вермахта на съветска територия.[146] На 18 декември 1940 г. фюрерът прави може би фатална грешка, която ще му струва загубата на националсоциалистическата идеология, новия Райх, колосални материални и човешки ресурси и накрая неговия собствен живот, защото на този ден Хитлер окончателно одобрява плана „Барбароса“ за ликвидиране на СССР. Германия си осигурява сътрудничеството на Румъния, Финландия, Италия, Словакия, Хърватско, Унгария. Но, както пише Г. Марков, „недоволна от неспазването на Антикоминтерновския пакт със сключването на германо-съветския договор за ненападение, сега Япония не влезе в действие откъм Манджурия. На свой ред тя сключи на 13 април 1941 г. договор за неутралитет със СССР и се насочи към Южните морета.“[147] Е. Емануилов застъпва виждането, че фюрерът е взел окончателното си решение за нападение над СССР по време на преговорите с Молотов от 12–13 ноември 1940 г. в Берлин. Хитлер бил разярен от това, че Молотов упорито искал Москва да предостави гаранции на София, което не е желано от германците. Така България се превръща в „ябълката на раздора“ между Берлин и Москва.[148] В том II на „История на България“ от 1955 г. се твърди, че управляващите в България дават „простор“ на своите „фашистки, расистки и въобще крайно реакционни и мракобеснически действия“ и в парламента са прокарани два закона. На 24 декември 1940 г. е гласуван Закон за защита на нацията, насочен срещу българските евреи, а на 29 декември е приет Закон за организиране на българската младеж. С него се създава младежка организация „Бранник“, която трябва да има същите функции като Хитлерюгенд в Германия.[149] Ето какво записва в дневника си Е. Филова на 28 декември 1940 г.: „Тази вечер Богдан ми съобщи важно решение. На 1. I. 1941 г. той и аз ще заминем във Виена. На 3. I. 1941 г. той тайно ще се срещне с Хитлер и Рибентроп… Официалният претекст за това пътуване ще бъде, че отиваме по болест, за да се прегледа Богдан на лекар във Виена.“[150] На 1 януари Филов и жена му тръгват за Виена с влак и пристигат там на следващия ден. На 3 януари премиерът трябва да се срещне с Рибентроп, но последният поради неблагоприятни метеорологични условия не успява да пристигне. На 4 януари двамата се срещат и министър-председателят разказва на Рибентроп за Соболевото посещение, а германският външен министър не изпуска възможността да напомни на Филов, че ако България се бе присъединила към Тристранния пакт, тези проблеми не биха съществували. Филов отново изказва аргументите за недостатъчното въоръжение и за опасността от Турция и СССР. Рибентроп заявява, че Москва няма да се намеси, а опасенията от Турция посреща със смях. Министър-председателят му казва, че формално България не е подписала пакта, но тя се чувства обвързана с Германия и заявява: „Нашата съдба е свързана със съдбата на Германия; нашата политика е била винаги прямолинейна и последователна от 1914 г. насам; нашето влизане в пакта е естествен резултат на тази политика, а не приспособяване към сегашните условия.“ Филов повдига въпроса за Македония и казва, че приятелството между България и Югославия е само привидно. Рибентроп съобщава, че на този етап България ще получи Тракия.[151]

На 4 януари след срещата с Рибентроп Филов разговаря и с Хитлер. Българският премиер казва на фюрера, че в общи линии са постигнали консенсус с Рибентроп, но се разминават по въпроса кога България да подпише пакта — веднага, както настоява Рибентроп, или в последния момент, преди германските войски да стъпят на българска територия. Филов отново поставя Македонския въпрос и заявява, че слухът, че Югославия ще вземе Солун, предизвиква силни чувства у българите: „Фюрерът отговори, че всички въпроси не могат да се решат изведнъж, че трябва да се остави нещо и на другите поколения.“[152] На 5 януари Филов се връща във Виена. Съпругата му, която го чака там, пише, че той не е много доволен, защото България трябва да се присъедини към пакта, но допълва, че Филов все пак е удовлетворен, защото това е по-удачният вариант, но изразява опасения за царя и останалите в София. „Богдан телеграфира на Царя: «Нужно е специално лекуване. Положението сериозно». Така беше уговорено.“[153]

Филов описва подробно в своя дневник 7 януари. На гарата в София е посрещнат от министрите Ив. Попов и П. Габровски. Отиват в дома на Филов, където той ги запознава с разговорите, които е водил с германските ръководители. След това царският съветник Севов го отвежда на аудиенция при царя. Монархът, запознавайки се с водените от Филов разговори, реагира необичайно остро, като заявява, че предпочита да абдикира или да се хвърли в прегръдките на болшевизма. Филов го убеждава, че единственият вариант е България да влезе в пакта. Царят постепенно се успокоява и започва да приема аргументите на министър-председателя. Филов пише: „При раздялата ни той бе вече доста окуражен и спокоен и се разделихме много приятелски.“[154] Д. Сирков пише, че „Хитлер и Рибентроп защищават своето искане с аргументи, които за един германофил, фашист и антикомунист като Филов, имат голямо значение.“[155] Тази оценка е от края на 70-те години, когато подобна терминология е разпространена в историческата литература.

Германските ръководители уверяват българския министър-председател, че Турция няма да предприеме действия против България, нито пък Великобритания и СССР. Германските ръководители обещават Беломорската област на България.[156] По време на разговорите си с Рибентроп и Хитлер, Филов повдига въпроса за Македония, но немците се отнасят твърде резервирано към териториалните въпроси и признават, че са благосклонни към Югославия. Н. Генчев твърди, че на 10 януари Филов, Габровски, ген. Даскалов и Попов, който също е отрицателно настроен към влизането на България във войната на страната на Германия, са на среща при царя, където решават да се подпише Тристранния пакт.[157] Великобритания е настроена непримиримо към България и дори отправя заплахи към правителството, ако допусне преминаване на германски войски през българска територия. САЩ се отнасят със симпатия към България и разбират положението, в което се намира. СССР предупреждава, че България трябва да избегне евентуално присъединяване към Германия. На 14 януари ТАСС опроверга слуховете, че СССР се е съгласил в България да се настанят хитлеристи.[158]

На 13 януари Г. Димитров отправя молба до Сталин да го приеме, за да уточнят каква линия да следват по отношение на българските комунисти. Димитров изказва мнение, че трябва да се противопоставят на предстоящото навлизане на германски войски на българска територия, за да се избегне опасността България да стане театър на военни действия. Сталин съобщава на Димитров по телефона, че споделя неговата позиция и опровержението на ТАСС за съветското съгласие с навлизането на германците в България, което не е оповестено в страната, ще бъде излъчено от Москва и на български, за да стигне до българската общественост.[159]

Английското разузнаване бързо разбира намеренията на Райха по отношение на Балканите. На 6 януари Чърчил е осведомен от своя външен министър Идън, че германското нападение над Гърция е запланувано за началото на март 1941 г.[160] В Лондон са обезпокоени и Рендел получава инструкция да разговаря с Филов и да се осведоми за посещението му в Райха. Министър-председателят му обяснява, че е пътувал поради личен ангажимент, за да посети д-р Епингер във Виена. Същевременно той казва на английския дипломат, че българският неутралитет все още се спазва, обаче възникват все повече трудности. Рендел си прави извода, че българите нямат намерение да се съпротивляват срещу Германия.[161] Поради разпространените слухове, че в България се намират немски военни, на 13 януари ТАСС излъчва съобщение, че Москва не е безразлична към ставащото в източния район на Балканите, защото той се намира в близост до СССР и е от значение за неговата сигурност. Четири дни по-късно Молотов чрез пълномощния министър в Москва граф Шуленбург официално съобщава на Райха съветската позиция. По същото време Англия предлага военна помощ на Гърция срещу германско нападение. Гръцкият диктатор Метаксас, разсъждавайки правилно, че Лондон ще подкрепи Гърция с незначително количество войски, отказва, за да не дразни Германия.[162]

На 18 януари министър-председателят приема българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов, който пристига в София предната вечер и веднага е на аудиенция при царя, а преди да отиде при Филов се среща и с външния министър Попов. Драганов съобщава на Филов, че Германия е готова да отстъпи на България Беломорска Тракия — от р. Марица до р. Места, а също да се изпратят двама генералщабни офицери за преговори по военните въпроси, за да се гарантира българската сигурност. Филов пише, че Драганов не е изпълнил точно дадените му указания, които са били да се ограничи в разговорите си в Германия само по териториални и военни проблеми, но той се е впускал и в други теми, което било в нарушение на дадените му задачи.[163] На 20 януари 1941 г. от 10 ч. има съвещание във Врана при царя, на което присъстват само четиримата министри — Филов, Попов, Даскалов и Габровски. Там окончателно се приема, че пактът трябва да бъде подписан, без Германия да се подпомага военно, а прехраната на вермахта, ако минава през българска територия, да бъде германска грижа. Одобрен е и текстът на българо-турската декларация за ненападение, която трябва да се подпише и да остане в сила и след присъединяването на България към Тристранния пакт. Министерският съвет е свикан същия ден и продължава от 18 ч. до 2 ч. през нощта. С мнозинство се одобрява текста на декларацията с Турция. „Поставени бяха последователно въпросите: можем ли да се противопоставим на едно евентуално германско минаване през България, трябва ли това минаване да стане по предварително споразумение с нас, трябва ли и в интерес на страната ли е да подпишем Тристранния пакт.“[164] Министерският съвет единодушно приема, че България трябва да влезе в пакта. Само Ив. Багрянов в началото има бележки по първия въпрос, но след това и той признава, че няма друг вариант за излизане от ситуацията. На заседанието присъстват всички министри с изключение на Горанов.

На 15 януари 1941 г. германският пръв дипломат в София получава телеграфически инструкция да предаде в ултимативна форма на българските ръководители да не създават повече мъчнотии по присъединяването на страната към пакта и навлизането на вермахта на територията на България. Решението на Германия е окончателно и ако се продължава с лавирането и протакането, евентуалните отрицателни последици ще бъдат само за сметка на България.[165] Рендел посещава Филов на 18 януари, за да разбере дали София ще влезе в пакта. Филов дава уклончиви отговори и му заявява, че през зимата не бива да се очаква, че немците ще поискат да минат през България, заради трудната проходимост. Рендел заплашва, че ако България пусне немците, турците ще настъпят на българска територия, а Великобритания ще обяви война и ще бомбардира базите на Райха, разположени на територията на страната. На 21 януари цар Борис III подписва Закона за защита на нацията, гласуван от парламента в края на декември 1940 г. Ст. Рачев пише, че Рендел е възмутен, тъй като с този закон България нарушава Ньойския мирен договор и иска Великобритания официално да изрази своят протест, но желанието му не е удовлетворено.[166]

В тази напрегната ситуация в София пристига „личният приятел“ на Рузвелт полк. У. Донован, чиято цел е да се запознае с обстановката в България и на Балканите и да увери управляващите в София, че Америка е решена докрай да помага на страните, съпротивляващи се на хитлеристите. Той има срещи на 21 януари с Попов, с военния министър ген. Даскалов и с министър-председателя Филов, а на 22 януари Донован се среща и с цар Борис.[167] На външния министър Попов Донован задава въпроса какво би направила България, ако войските на някоя Велика сила поискат да минат през територията на страната. Попов отговаря дипломатично, че България не може еднозначно да отговори на този въпрос, защото ако каже, че ще се съпротивлява, то това може да се изтълкува от Великата сила като „провокация“, а ако отговори, че няма да дава отпор, може да се изтълкува от Великата сила като „покана“. Попов подсказва на полк. Донован, че малка държава като България не може да определя сама ходовете си, както това могат да правят САЩ.[168] За да изрази по-ясно политиката на България, външният министър разказва на своя гост една история, която и според английския външен министър Рендел характеризира българската политика: „Аз ще Ви разкажа една малка история. Един турчин, осъден на смърт, замолил султана да отложи екзекуцията за една година, като се задължил през това време да научи камилата си да говори. На приятелите си, които недоумявали как ще може да изпълни това задължение, той обяснил: имам цяла година пред мене, а само Господ знае какво може да стане през една година: султанът може да умре, или камилата, или аз самият.“[169]

В края на януари българска военна делегация заминава в щаба на маршал Лист, за да се постигне споразумение за готвеното преминаване на 12-а армия през българска територия на път за Гърция. Подписва се протокол, с който вермахтът ще премине през територията на страната, като няма да използва български ресурси. Германия се ангажира с въздушното осигуряване на българското въздушно пространство срещу вражески въздушни атаки, а германците поемат и ангажимент да продадат на България противовъздушна артилерия и да доставят самолети. Прехраната и другите нужди на вермахта са за сметка на Германия. „При преминаването си германците се задължават да спазват законите на страната и да се съобразяват с нравите, обичаите и морала на населението.“[170]

На 31 януари министърът на земеделието Багрянов произнася реч в парламента, в която подлага на критика земеделската политика на кабинета. Филов пише, че само Божилов е поздравил Багрянов след речта му. Министър-председателят решава да си подаде оставката и на следния ден съобщава това на царския съветник арх. Севов.[171] На 2 февруари Филов се среща с царя и му излага създалото се неприятно положение. Царят по принцип има желание въпросът да бъде отложен, но министър-председателят настоява проблемът да бъде решен в най-скоро време. Филов предлага на монарха три възможни варианта: сегашния кабинет без Багрянов, сегашния кабинет с нов министър-председател и кабинет, начело с Багрянов, но за последния вариант обърща внимание, че не е удачен, тъй като Багрянов няма необходимите качества за ръководител на кабинет. На следния ден отново има среща между царя и Филов, на която последният казва, че проблемът трябва да бъде разрешен до 4 февруари. Същия ден следобед Филов се среща с Багрянов, който казва, че речта му не е била насочена против правителството, но Филов му заявява, че той е трябвало да го уведоми за подготвяното изказване. Вечерта Филов отново отива при царя, който е почти готов да се раздели със своя бивш адютант, но се опасява да не го превърне в противник на управляващите. Филов го успокоява, че подобна опасност не съществува. На следния ден — 4 февруари сутринта, Филов се среща с царя, който окончателно е решил да се откаже от Багрянов. След това министър-председателят се среща с Багрянов и го пита дали е открил някакъв изход освен оставката. Багрянов отговаря, че изходът е ако правителството приеме неговата реч за правителствена позиция. Тогава Филов го пита дали той ще се откаже от пасажите, които не се одобряват от правителството, но земеделският министър дава отрицателен отговор. Филов му заявява, че вариантите са или той да си подаде оставката, или останалите девет министри да го сторят. Багрянов казва, че ще си подаде оставката, но това да стане на другия ден. Филов възразява, че въпросът трябва да бъде разрешен още днес, тогава земеделският министър казва, че отговор ще даде в 12 ч. същия ден. В 12 ч. Багрянов не се обажда на Филов и последният, след като изчаква половин час, му позвънява по телефона, за да провери какво става. Багрянов отговаря, че в момента си пише оставката, която ще изпрати в двореца, тъй като царят назначава и уволнява членовете на правителството.[172]

На 14 февруари Филов предлага поста на земеделски министър на Кушев, който приема предложението. Царят одобрява новия министър. Същия ден военният министър ген. Даскалов донася на Филов телеграма от Хитлер, че началото на настъплението на германската армия на българска територия ще започне на 21 февруари, когато трябва да започне строежът на мостове през Дунав, а генералното настъпление на 680 хилядната немска армия ще е три дни по-късно. Мобилизацията на българската армия трябва да продължи.[173] В началото на февруари Драганов проявява учудваща пасивност и въпреки задачите, които му е възложил Филов, той повече от седмица не се среща с Рибентроп, за да предаде българските искания. Според Н. Генчев пълномощният министър чака правителствената криза, но все пак на 9 февруари Драганов се среща с първия дипломат на Райха и му предава следните искания: „1) да се отложи присъединяването на България към Тристранния пакт до идването на германски войски; 2) да се направи необходимото за успокояване на съседите на България; 3) да се потвърди писмено, че България ще получи Тракия и 4) Германия да не иска българско участие във войната и да изпрати достатъчно войска на Балканите.“[174]

На 1 февруари 1941 г. в Румъния се подписва спогодбата Нойбахер, която предвижда издръжката на германската армия на територията на България да е за сметка на Германия. Ако германец извърши престъпление на територията на България, то той ще бъде съден от германски съд.[175] На 2 февруари се подписва военен протокол между българския генерален щаб и германското главно командване. В този протокол се предвижда, че българската армия няма да се ангажира с военни акции заедно с вермахта, а германците се задължават да защитават България от „евентуални контрамерки“ от страна на съседите, Великобритания или СССР. Ново споразумение се подписва на 15 февруари. В него се предвижда, че двете армии на България и Германия запазват независимо ръководство, докато не започнат евентуални враждебни действия от съседите. В този случай двете армии минават под ръководството на щаба на Лист. Българската армия няма ангажимент да напада Турция и Гърция, но ако сама реши, може да се включи след допитване до Германия.[176] На 17 февруари в Анкара и София „публично“ се обявява българо-турска декларация за ненападение. Тя се подписва със знанието на Берлин и с нея българското правителство осигурява неутралитета на Турция при подготвяното присъединяване към силите на Оста.[177]

Д. Сирков пише: „Към 21 февруари 1941 г. 277 германски войници от диверсантската дивизия «Бранденбург», преоблечени в български военни униформи, поемат охраната на 24 стратегически обекта в страната, за да се избегнат саботажни действия против преминаващите германски войски.“ На 26 и 27 февруари германски радисти се разполагат във „въздушно-известителната служба“ по южната граница на България.[178] Английските власти получават сведения, че в България се настаняват германски специалисти, чиято задача е да подготвят навлизането на вермахта на българска територия. Отново според английски източници, в България се намират около 4000 германски „специалисти“. На 9 февруари по радио Лондон Чърчил произнася реч, в която прави обзор на положението на Балканите: „Аз мисля, че сега България възнамерява да повтори същата грешка. Ако това стане, то българските селяни, българският народ, който се радва на голямо уважение както във Великобритания, така и в САЩ, ще бъде принуден за трети път в продължение на 30 години да влезе в една ненужна и гибелна война.“[179] Ст. Рачев отбелязва, че на 20 февруари българският пълномощен министър в Лондон има среща с У. Чърчил, който заявява, че от България зависи дали вермахтът ще навлезе на Балканите. Според английския министър-председател, ако балканските държави обявят, че ще се съпротивляват срещу Райха, последният не би предприел нахлуване.[180] Чърчил е наясно, че България няма никакъв избор, а и самото кралство претърпява пълно поражение в усилията си да постигне балканско обединение. Можеха ли англичаните да искат българска съпротива срещу хитлеристката агресия? За Великобритания щеше ли да е от полза неколкодневното забавяне на вермахта, защото едва ли българите щяха да задържат повече от няколко дни германските войски?

През нощта на 21 срещу 22 февруари полицията прави опит да арестува лидера на БЗНС „Пладне“ Г. Димитров, който е обвинен в заговор, инспириран от английското разузнаване. Димитров успява да се изплъзне от полицията и след няколкодневно криене е скрит в сандък и изпратен с камион за Истанбул като дипломатически багаж на английската легация и така се спасява.[181] Последен опит да промени външнополитическата ориентация прави и легалната опозиция. С писмо до царя през февруари водачите й искат аудиенция с монарха, но последният отказва с мотива, че те искат срещата като лидери на партии, а такива в България законно не съществуват.[182] И. Димитров твърди, че „решаващото съображение за ориентацията на България би трябвало да е не кой и какво й предлага срещу отказа от неутралитета и участието във войната, а кой и какво ще е в състояние да й осигури след края на войната.“[183] И. Димитров е прав, че това трябва да е политиката на всяко правителство, което работи за просперитета на страната си. Но в случая не всичко зависи от българското правителство, което има прогермански симпатии, но дори и да имат друго желание, управляващите нямат друг избор, ако не искат страната да бъде окупирана.

Вермахтът трябва да започне навлизане на българска територия на 2 март и това е съобщено на 26 февруари в Берлин на пълномощния министър Драганов. На 27 февруари Рибентроп нарежда на пълномощния министър на Райха в Москва да уведоми СССР за предстоящото влизане на България в пакта, като акцентира, че английското вмешателство в България е станало много голямо и това е ускорило решението.[184] На 27 февруари министър-председателят съобщава на съпругата си, че на 1 март ще замине за Виена да подпише Тристранния пакт. За Ив. Попов Е. Филова пише: „Той се разболя (дипломатически отчасти, отчасти наистина), защото той все се бои, все има предубеждения и все не се решава.“[185] Филов и Попов смятат, че пактът може да бъде подписан от Драганов, обаче немците искат това да стори един от двамата министри.

В навечерието на подписването Ив. Попов се разболява и за Виена, където трябва да се подпише присъединяването, се отправя министър-председателят. Той тръгва със самолет на 1 март към 10 ч. Самолетът се приземява по погрешка в Божурище, а не във Враждебна и затъва в калта и това довежда до закъснение на полета. Във Виена Филов пристига в 12,30 ч. Българската делегация е посрещната тържествено, а Филов провежда предварителен разговор с Рибентроп, който го уверява, че няма да има опасност от Югославия, а СССР ще се примири със създалото се положение. Турците също нямало да предприемат агресивни действия спрямо България.[186] Филов твърди, че по пътя до двореца, където трябва да се подпише договора, има много публика и полиция. При пристигането си той е представен на италианския външен министър граф Чано и на посланиците на Япония, Унгария, Румъния и Словашко. Церемонията по подписването започва към 13,30 ч. и трае доста дълго, понеже трябва да се положат 64 подписа. След подписването на пакта Филов чете декларация със спокоен тон и ясно произношение, както той самият отбелязва. След приключване на церемонията Чано и Рибентроп „един след други ми предадоха писмата, с които при уреждането на балканските граници ни се признава излазът на Бяло море, приблизително от устието на Струма до устието на Марица, да се пази в най-голяма тайна и да се разгласи само със съгласието на двете правителства.“[187]

Церемонията е последвана от обяд, на който присъства и Хитлер. Филов разговаря с Фюрера и му предава констатацията на българските военни, че турската армия е в лошо състояние. След обеда Хитлер говори продължително с българския министър-председател и го успокоява за страховете му по отношение на СССР и Югославия. Хитлер извиква и унгарския посланик и заявява, че каквото и да сторят ръководителите на Югославия, тя също трябва да усети ревизията на Версайската система и трябва да компенсира както България, така и Унгария.[188] В състава на българската делегация е и Станислав Балан. На обеда той е между двама германски генерали. На генералите донасят телеграма с новината, че вермахтът е започнал да навлиза на българска територия в 12 ч. Като чува това съобщение, Балан изразява съжаление, а военните го питат дали е против навлизането на германската армия. Балан им разяснява становището си: „Отговорих: Аз съм юрист, подписахме пакт в 13.30 ч., вие влизате в 12 ч. Съдбата поискала да закъснеем с пристигането и церемонията да се забави. Но понеже войската не е изчакала, значи тя не влиза, а нахлува в България. Жалко, че такова велико събитие почва с юридическа нередност.“[189]

Вечерта Филов е поканен от Рибентроп на вечеря в тесен кръг, на която може да бъде придружен от най-много двама. Той се спира на Драганов и Шишманов. След вечерята германският външен министър води българите на място, където се събират нацистки лидери.[190] На следния ден, отново при тържествена обстановка, българската делегация отпътува от Виена. В 9 ч. лично Рибентроп идва да вземе от хотела българския министър-председател и го придружава до летището. В 10 ч. делегацията отлита за България, а в 12.30 ч. каца на Враждебна. Оттам Филов заминава за среща с царя, а след нея разговаря с министрите и започва да готви декларацията, която трябва да прочете пред извънредното заседание на Народното събрание. Филов е посрещнат с овации от депутатите на мнозинството. Още преди началото на заседанието 17 опозиционни депутати подават интерпелация, но тя остава без последствия. Предвижда се да няма изказвания за присъединяването на България към Тристранния пакт. Филов пише за този момент: „След речта ми пак овации. Мушанов, П. Стайнов и Держански се опитаха да протестират, обаче бяха винаги заглушавани с ура; комунистите обаче мълчаха и само се подсмихваха. Гласува се с огромно мнозинство.“[191] Н. Генчев твърди, че освен Рибентроп, Чано и Ошима, на подписването присъства и Хитлер.[192] В. Тошкова смята, че България допринася за по-бързото окупиране на части от полуострова от немците. Но какво можеха да направят управляващите в онзи момент, дори ако не желаеха да присъединят страната към агресорите? Очевидно е, че друг път за спасение няма.[193] Димо Казасов в книгата си „Бурни години“ пише, че пактът е подписан от Филов и Попов, което не отговаря на действителността, тъй като Попов по това време е „болен“ и не заминава за Виена.[194] Ал. Цанков описва възможните варианти как и по какъв начин България можеше да влезе във войната и дали бе възможно да остане неутрална. Според него България не може да остане неутрална като Швейцария, а не може и да използва датския модел на поведение, при който формално да се изрази протест срещу навлизането на германски войски на българска територия. Не може и да се опълчи срещу вермахта, защото след малко повече от месец щеше да стане ясно, че това би било лудост, като се има предвид югославския пример. Цанков е на мнение, че това е бил единственият изход, който царят е могъл да избере. Той описва една среща, състояла се случайно между него и Борис, при която царят му заявява, че докато е жив, български войски не ще воюват. Цанков в твърде прогермански тон говори за преминаването на вермахта през Дунава и за придвижването на немските войски през територията на страната по посока на българо-гръцката граница: „Навсякъде те бяха посрещани и изпращани от населението най-радушно. Българският селянин и гражданин посрещаше и изпращаше със симпатии и чувства на почит децата на ония бащи, с които преди години, съюзени, воюваха заедно.“[195] Цанков одобрява, водената от Царя политика и я подкрепя и в парламента. Негова е, както той сам пише, формулата: „Не сме неутрални, но сме вън от войната.“[196] Г. Марков в книгата „Светът през XX век“ изразява мнението, че фактически България влиза в Тристранния пакт на 2 февруари 1941 г. с подписването на протокол в Румъния между българските и германските военни. А официалното подписване на 1 март на протокола за присъединяване към пакта е формално. В мнението на Г. Марков има резон, но може да се твърди и че България влиза в пакта още след срещата на Филов с Хитлер и Рибентроп в началото на януари 1941 г., или пък още през ноември 1940 г., когато царят се среща с Хитлер. Вярно е, че при тези срещи не са подписани документи или поне не е известно да са подписвани такива, но едва ли Хитлер се е нуждаел от подобни документи, за да настъпи на българска територия. Така Г. Марков засяга един наистина интересен въпрос за фактическото присъединяване на България към пакта.[197]

М. Лалков пише съвсем правилно, че българските управници избират изхода, който е единствено възможен в този момент, за запазване целоста на страната и режима в нея: „По този начин България се спасява от разгром, от стотици хиляди жертви и от чужда военна сила, която неминуемо ще установи окупационен режим.“[198] Н. Генчев разглежда три възможни варианта за действие, които стоят пред България в навечерието на подписването на пакта. Първият вариант е България да окаже военна съпротива на вермахта, но това ще е пагубно за България, защото само след месец става ясно, че далеч по-добре въоръжени армии за броени дни капитулират пред германското оръжие. Вторият вариант е България да не се присъедини към пакта, но и да не оказва съпротива пред настъпващите части на вермахта. Тогава има риск в страната да настане хаос и управляващите да бъдат заменени с крайни привърженици на Райха. Третият вариант е избраният от България — присъединяване към пакта. Той е най-удачният в този момент. Великобритания обещава, че ще помогне на България, ако се съпротивлява на Германия, но това са обещания без покритие, тъй като самото кралство изпитва огромни затруднения и не може да действа извън своята територия.[199]

Д. Сирков застъпва тезата, че България има и друга възможност освен изложените от Н. Генчев. Тя е да сключи пакт със СССР, който според автора би затруднил агресорските действия на Германия. Авторът отхвърля твърдението, че Германия се насочва към Балканите главно поради италианско-гръцката война и смята, че и да не се водеше войната, Германия пак би настъпила към полуострова.[200] В том II на „История на България“, издадена през 1955 г. се твърди, че българските управляващи още през есента на 1940 г. са поели ангажимент към Германия за присъединяване към Тристранния пакт. Формалното присъединяване към пакта се характеризира по следния начин: „Идвайки като «съюзници» на царборисовци и филовци, хитлеристите окупираха България за три и половина годишен период. Тази окупация по форма се различаваше от установената по-късно в Югославия и Гърция, но по своята същност тя се свеждаше все до едно и също робско положение под гнета на чуждите империалистически поробители — хитлеристите. Тя превръщаше страната в техен аграрен придатък.“[201] Горните редове се срещат и в том III на „История на България“ от 1964 г. В същия том се твърди: „Виенското предателство на царското правителство на Б. Филов обрече България на робство и разорителен грабеж и я изправи пред нова и най-страшна национална катастрофа. Затова и 1 март 1941 г. стана черна дата в нашата история.“[202] В том III на „История на България“ от 1999 г. пише, че след присъединяването на страната към пакта „българският държавен суверенитет е поставен под една голяма, потискаща въпросителна.“[203]

Действително, възможностите пред българското правителство по това време не са много и може би най-правилното решение е именно това, което се взема от българските управляващи — България да се присъедини към Тристранния пакт, но да избягва участие във военни операции. Разбира се, вариантът за въоръжен отпор срещу вермахта е само на теория, защото най-напред българската армия е слаба и лошо въоръжена в сравнение с германската. На второ място, в името на какво България би се противопоставила на Берлин? Та нали именно Германия е за ревизия на Версайската система, а България се стреми точно към ревизия на клаузите на Ньойския договор. Няма аргументирано становище за това, че България трябва да окаже военна съпротива на Германия. Горното, разбира се, не изключва германофилството на правителството, управлявало по това време и особено на министър-председателя Б. Филов.

Следващият вариант, който също може да се разглежда като чисто теоретичен, е България да не се присъедини към Тристранния пакт, но да не оказва съпротива на Германия при преминаване на вермахта през нейна територия. Това не е възможно, защото в такъв случай управляващите биха били застрашени от евентуална смяна и на тяхно място можеха да дойдат хора, които са крайни привърженици на Берлин. При този вариант не може да се очаква решаване на териториалните въпроси, към което България се стреми. Следващият вариант, който е в сферата на теорията, е България да сключи съглашение с Москва и по този начин да избегне германско настъпление през своята територия. Но къде е гаранцията, че при наличието на подобен пакт Германия щеше да се спре? Дори и с подобен пакт, пак не би имало благоприятна почва за тясно сътрудничество между България и СССР. Царят изпитва ужас от комунизма, който отрича монархическата форма на управление. Така че, ако управляващите искаха да останат на своите позиции, то нямаше вариант да се постигне споразумение между двете страни. А и примерът с Прибалтийските страни е твърде пресен, за да може да се успокоят управляващите среди в София и да предприемат по-сериозно сближение с Москва. При така изложените варианти може би единствен, изгоден за България и управляващите в София, е вариантът, който в крайна сметка се избира — присъединяване към Тристранния пакт и нареждане на страната в лагера на ревизионистично настроените държави, които вече придобиват облик на агресори.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ВТОРА
Бележки

[1] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 314.

[2] Чемпалов, И. Из дейността на хитлеристкия посланик в Анкара Франц фон Папен в навечерието и в началото на Втората световна война (април 1939 г.-юни 1941 г.). — Исторически преглед, 1962, № 2, с. 57.

[3] Попов, И, Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 25.

[4] Калинова, Е. Победителите и България 1939–1945 г. С., 2004, с. 42.

[5] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 181–182.

[6] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 25–26.

[7] Калинова, Е. Дипломатът и историята. (Мемоарите на Джордж Рендъл през погледа на историка. — Ново време, 1992, № 4, с. 92.

[8] Марков, Г. Светът през XX век. С., 2000, с. 167.

[9] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63, С., 1970, с. 315–317.

[10] България и Русия през XX век. Българо-руски научни дискусии. С., 2000, с. 129–130.

[11] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 169–172.

[12] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 31.

[13] Пак там, с. 32.

[14] Димитров, П. Труженик, гражданин, цар. Борис III цар на България 1894–1943 г. С., 1990, с. 198.

[15] Царица Йоанна. Спомени. С., 1991, с. 106.

[16] Лулчев, Л. Дневник. С., 1992, с. 202.

[17] Царица Йоанна. Спомени. С., 1991, с. 105.

[18] Живкова, Л. Англо-турските отношения 1933–1939 г. С., 1971, с. 177.

[19] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 34–35.

[20] История на България през погледа на историците. С., 1993, с. 676.

[21] Михов, М. Борбата на СССР за мир на Балканите в началото на Втората световна война и България. — Военно-исторически сборник, 1953, № 4, с. 17.

[22] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 45.

[23] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 40.

[24] Димитров, П. Труженик, гражданин, цар. Борис III цар на България 1894–1943 г. С., 1990, с. 211–212.

[25] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 178.

[26] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 34.

[27] Петров, Л. България и Турция 1931–1941 г. С., 2001, с. 172.

[28] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 121–125.

[29] Лулчев, Л. Дневник. С., 1992, с. 166.

[30] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 36.

[31] Лулчев, Л. Дневник. С., 1992, с. 182.

[32] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 34–35.

[33] История на България. Второ прераб. изд. Т. III. С., 1964, с. 363.

[34] История на България. Т. II. С., 1955, с. 751.

[35] Димитров, П. Труженик, гражданин, цар. Борис III цар на България 1894–1943 г. С., 1990, с. 167.

[36] Груев, С. Корона от тръни Царуването на Борис III 1918–1943 г. С., 1991, с. 321–322.

[37] Димитров, П. Труженик, гражданин, цар. Борис III цар на България 1894–1943 г. С., 1990, с. 166.

[38] Бурилкова, И., И. Гезенко. Българските царе в Народното събрание 1879–1946 г. С., 1996, с. 324.

[39] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 45–46.

[40] Недев, С. Откраднати илюзии. С., 1997, с. 254–255.

[41] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 47.

[42] Недев, С. Откраднати илюзии. С., 1997, с. 256.

[43] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 58–59.

[44] Димитров, И, Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 136–139.

[45] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 62.

[46] Златев, М. Световните войни 1914–1918, 1939–1945 г. С., 1998, с. 65.

[47] Ботев, Р. Политиката на Уинстън Чърчил за съвет на Европа през Втората световна война. — ГСУ-ИФ, Т. 93–95. 2003, с. 191.

[48] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 85.

[49] България между Европа и Русия. С., 1997, с. 270.

[50] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 148–149.

[51] Чемпалов, И. Из дейността на хитлеристкия посланик в Анкара Франц фон Папен в навечерието и в началото на Втората световна война (април 1939 г.-юни 1941 г.). — Исторически преглед, 1962, № 2, с. 58.

[52] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 149.

[53] Генчев, Н. Възвръщане на Южна Добруджа към България през 1940 г. — Исторически преглед, 1969, № 6, с. 68.

[54] Кузманова, А. От Ньой до Крайова. С., 1989, с. 263.

[55] Генчев, Н. Възвръщане на Южна Добруджа към България през 1940 г. — Исторически преглед, 1969, № 6, с. 69.

[56] Марков, Г. Добруджанският въпрос в германо-съветските отношения февруари септември 1940 г. — Векове, 1981, № 3, с. 27.

[57] Генчев, Н. Възвръщане на Южна Добруджа към България през 1940 г. — Исторически преглед, 1969, № 6, с. 70.

[58] Трифонов, С. Добруджанският въпрос 1878–1944. — В: Очерци по българска история 1878–1948 г. С., 1992, с. 183.

[59] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 72–76.

[60] Димитров, И. Миналото като пролог. Исторически очерци. С., 1993, с. 142.

[61] Същият. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 28.

[62] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 196.

[63] Пак там, с. 197.

[64] Митаков, В. Дневник. С., 2001, с. 308–312.

[65] Според Ст. Рачев преговорите стартират на 20 август. — Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 81.

[66] Недев, С. Откраднати илюзии. С., 1997, с. 259.

[67] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 63–64.

[68] Спасов, Л. България, Великите сили и балканските държави 1933–1939 г. С., 1993, с. 110–111.

[69] Кузманова, А. От Ньой до Крайова. С., 1989, с. 270–275.

[70] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 57.

[71] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 65–67.

[72] Златен фонд на БНР, сигн. номер 8484.

[73] Генчев, Н. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1998.

[74] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 81.

[75] Трифонов, С. Добруджанският въпрос 1878–1944. — В: Очерци по българска история 1878–1948 г. С., 1992, с. 185.

[76] Димитров, И. Миналото като пролог. Исторически очерци. С., 1993, с. 143.

[77] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 82–83.

[78] Димитров, П. Труженик, гражданин, цар. Борис III цар на България 1894–1943 г. С., 1990, с. 182.

[79] Пак там, с. 199.

[80] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 242.

[81] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 194.

[82] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 250.

[83] Димитров, И. Българо-италиански политически отношения 1922–1943 г. С., 1973, с. 322–325.

[84] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 370.

[85] Недев, С. Откраднати илюзии. С., 1997, с. 274.

[86] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 174.

[87] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 84.

[88] Златев, М. Световните войни 1914–1918, 1939–1945 г. С., 1998, с. 67–68.

[89] Сирков, Д, Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 255–258.

[90] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 178.

[91] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 373.

[92] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 258–260.

[93] Тошкова, В. Присъединяването на България към Тристранния пакт. — Исторически преглед, 1969, № 4, с. 61.

[94] България — своенравният съюзник на Третия Райх. С., 1992, с. 12.

[95] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 178–179.

[96] Същият. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 34–35.

[97] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 86–88.

[98] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 39.

[99] Димитров, П. Труженик, гражданин, цар. Борис III цар на България 1894–1943 г. С., 1990, с. 213.

[100] Милков, Х. Българската линия в англо-германския двубой в ефир 28 октомври 1940 — 22 юни 1941 г. — Минало, 2003, № 1, с. 80.

[101] България — своенравният съюзник на Третия Райх. С., 1992, с. 14.

[102] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 92.

[103] Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983, с. 179–181.

[104] Огнянов, М. Македония преживяна съдба. С., 2003, с. 166.

[105] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 377–379.

[106] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 198.

[107] Михов, М. Борбата на СССР за предотвратяване на хитлеристката агресия на Балканите по времето на Втората световна война. — Военно-исторически сборник, 1954, № 1, с. 96–99.

[108] Семков, М. Пътят към голямата война. С., 1970, с. 59.

[109] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 382–383.

[110] Груев, С. Корона от тръни Царуването на Борис III 1918–1943 г. С., 1991, с. 329.

[111] Пак там, с. 330.

[112] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 93.

[113] Влахов-Мицов, С. Владетели в примка. 1992, с. 188.

[114] Гърдев, К. България и Унгария 1923–1941 г. С., 1988, с. 142.

[115] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 44–46.

[116] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 387.

[117] Пак там, с. 390.

[118] Пак там, с. 391–392.

[119] Димитров, И. Миналото като пролог. Исторически очерци. С., 1993, с. 163.

[120] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 50.

[121] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 199–200.

[122] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 202.

[123] Пак там, с. 203.

[124] Пак там.

[125] Сирков, Д. Българската работническа партия в защита на националната независимост на България (1 септември 1939 — 1 март 1941 г.) — В: Известия на института по история на БКП, т. 14, 1965 г., с. 154.

[126] Пак там, с. 154.

[127] Чичовска, В. Соболевата акция. С., 1972, с. 47–48.

[128] Пак там, с. 53.

[129] Пак там, с. 102.

[130] Даскалов, Д. Цар Борис трети Познатият и непознатият, С., 2001 г., с. 86.

[131] История на България в три тома. Т. III, С., 1999, с. 594.

[132] Пак там, с. 594.

[133] Пак там, с. 595.

[134] Пак там, с. 595.

[135] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 98–100.

[136] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 204.

[137] Пак там, с. 208.

[138] Царица Йоанна. Спомени. С., 1991, с. 111–112.

[139] Лулчев, Л. Дневник. С., 1992, с. 252.

[140] Пак там, с. 260.

[141] Българската дипломация от древността до наши дни. С., 2003, с. 471

[142] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 94.

[143] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63, С., 1970, с. 394.

[144] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 97

[145] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 56.

[146] Пак там.

[147] Марков, Г. Светът през XX век. С., 2000, с. 169.

[148] Емануилов, Е. България в политиката на великите сили 1939–1947 г. ВТ, 2003, с. 88.

[149] История на България. Т. II. С., 1955, с. 754–755.

[150] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 61.

[151] Филов, Б, Дневник. С., 1986, с. 201–203.

[152] Пак там, с. 206.

[153] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 64.

[154] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 209–211.

[155] Сирков, Д. Към въпроса за присъединяването на България към Тристранния пакт. — В: Българо-германски отношения и връзки. Т. I. С., 1972, с. 448.

[156] Пак там.

[157] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 402–404.

[158] Пак там, с. 410–411.

[159] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 208–209.

[160] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 101–102.

[161] Пак там, с. 104.

[162] Пак там, с. 105.

[163] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 215–216.

[164] Пак там, с. 217.

[165] Нойков, С., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия Райх 1939–1943 г. С., 1995, с. 25.

[166] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 106–107.

[167] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, с. 114–120

[168] Груев, С. Корона от тръни. Царуването на Борис III 1918–1943 г. С., 1991, с. 45.

[169] Пак там, с. 346.

[170] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 78–79.

[171] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 226.

[172] Пак там, с. 231.

[173] Пак там, с. 241–242.

[174] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 402–413.

[175] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 291–292.

[176] Пак там, с. 292.

[177] Хаков, Д. Основни насоки на външната политика на Турция през Втората световна война. — Исторически преглед, 1967, № 6, с. 18.

[178] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 292.

[179] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 112.

[180] Пак там, с. 114.

[181] Пак там.

[182] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 53.

[183] Същият. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 60.

[184] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 115–116.

[185] Филова, Е. Дневник. С., 1992, с. 68.

[186] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 254.

[187] Пак там, с. 254–255.

[188] Пак там, с. 255–256.

[189] Димитров, И. Миналото, което беше близко, а става все по-далечно. С., 1992, с. 77.

[190] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 258.

[191] Пак там, с. 261.

[192] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 420.

[193] Тошкова, В. Присъединяването на България към Тристранния пакт. — Исторически преглед, 1969, № 4, с. 72.

[194] Казасов, Д. Бурни години. С., 1949, с. 672.

[195] Цанков, А. България в бурно време. С., 1998, с. 285–287.

[196] Пак там, с. 288.

[197] Марков, Г. Светът през XX век. С., 2000, с. 173–174.

[198] Лалков, М. Българската външна политика 1878–1944: между екзалтацията и погрома. — В: Очерци по българска история 1878–1948 г.С., 1992, с. 91.

[199] Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г. — ГСУ, Т. 63. С., 1970, с. 426–428.

[200] Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941 г. С., 1979, с. 296.

[201] История на България. Т. II. С., 1955, с. 765.

[202] История на България. Второ прераб. изд. Т. III. С., 1964, с. 377.

[203] История на България в три тома. Т. III. С., 1999, с. 597.