Иван Янев
Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (2) (1938–1944 г.)

ГЛАВА ПЪРВА
БЪЛГАРИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВОЙНАТА

Хитлер става канцлер на Германия на 30 януари 1933 г. след много политически пазарлъци. Едва ли президентът Хинденбург или някой друг от политическия елит на Германия по онова време е предполагал, че Хитлер ще бъде лицето на най-мракобесната и кървава идеология, изповядвана през двадесетото столетие^[1]. През октомври 1933 г. Германия напуска Обществото на народите. През януари 1935 г. след плебисцит Берлин си възвръща Саарската област. Два месеца по-късно германската бойна авиация възобновява своето функциониране. Германците потъпкват клаузите на Версайския договор и започват да възстановяват своята армия, която на първо време трябва да бъде половин милионна. На 7 март 1936 г. немците заемат и демилитаризираната Рейнска област. Всички тези действия на Хитлер, очевидно нарушаващи статуквото, не предизвикват у победителите реакция, която да доведе до неговото силово възстановяване. Може би фюрерът точно това е очаквал, но е факт, че западните демокрации изпускат момента да обуздаят бъдещия покорител на Европа.^[2] Александър Цанков отбелязва в спомените си, писани след Втората световна война, че победата на Хитлер е събитие, което е равно на победата на Ленин в царска Русия. Разликата е, че Ленин идва чрез насилствено сваляне на властта, а Хитлер идва на власт чрез избори. Разбира се, тук няма да се прави съпоставка между двете диктаторски системи, но факт е, че комунизмът продължи доста повече от нацизма.^[3] В края на 1936 г. Ал. Цанков обикаля няколко европейски държави, между които и Германия. В Берлин бившият български министър-председател се среща с германския външен министър и със самия фюрер. Той поставя на министъра въпроса дали Германия иска война или предпочита мир, защото в международното пространство имало психоза, че Берлин желае война. Министърът успокоява Цанков, че Германия няма нужда от война, че нейните проблеми няма да се разрешат с военен конфликт, че тя има горчив опит от предишната война. Според министъра тази психоза се раздухва от Франция. Отношенията между Германия и Франция са аналогични на тези между България и Югославия. Той също заявява, че България не бива да повдига преждевременно македонския въпрос, а да изчака времето да го постави. Тъй като Германия има както икономически, така и политически интереси в Югославия, тя не може да подкрепи българите, но и не иска да ги изгуби като приятели. Немската аксиома за българо-югославските отношения е, че двете страни трябва да се разбират и сближават. „Това беше новият курс в германската близкоизточна или по-право балканска политика…“.^[4] Срещата на Цанков с Адолф Хитлер се състои в края на ноември 1936 г. Цанков описва фюрера като човек, който не говори много, обаче наблюдава внимателно събеседниците си, но „разприказва ли се, говори като вулкан, който изригва енергия и сила; говори повечето той и рядко оставя събеседника си да вземе думата“^[5]. На срещата Цанков поставя въпроса кой път ще поеме Германия — този на войната, или този на мира. Хитлер отговаря, че не иска война, че той самият е участник в предната и знае какво би струвала подобна алтернатива, но ако бъде предизвикан, не би бягал от военен конфликт. В края на разговора Хитлер заявява: „Война не желая, а ако ми се наложи, ще я поема. Ние ще победим. Ако загубим победата, Германия може би ще загине. Ако това е съдено, с нас ще загине Европа, а може би и светът.“^[6]

На 7 март 1936 г. е подписан Антикоминтерновският пакт между Германия и Япония. На 3 октомври 1935 г. Италия започва война с Етиопия, а през лятото на 1936 г. започва Испанската гражданска война.^[7] Пашанко Димитров пише погрешно, че милитаризирането на Рейнската област става на 7 март 1938 г.^[8] На 24 януари 1937 г. е подписан българо-югославски пакт за вечно приятелство. „Пактът малко поразхлаби обръча около България, макар че не отменяше задълженията на Югославия към Балканското съглашение в случай на негов конфликт с България.“^[9] През 1937 г. Адолф Хитлер говори пред своите най-близки съратници за бъдеща мощна германска империя. Планът е най-напред аншлус с Австрия, сетне присъединяване на Судетската област, а по-късно ликвидиране на Чехословакия и след това на Полша.^[10]

България следи промените във Версайската система и също има желание да се коригират някои клаузи, но българските управляващи са наясно, че има голяма разлика между България и Германия и едва ли останалите държави ще приемат по същия начин български действия, нарушаващи статуквото. На 31 юли 1938 г. в Солун българският министър-председател Г. Кьосеиванов и гръцкият му колега Метаксас от името на Балканското съглашение подписват Солунското споразумение, което практически легализира българското въоръжаване, защото отменя военните ограничения на Ньойския договор. Премахва се и демилитаризираната област в Тракия.^[11] Пътят до този дипломатически успех започва на 29 юни 1938 г., когато гръцкият министър-председател, действащ от името на Балканския пакт, връчва на българския пълномощен министър в Атина — Шишманов проект за споразумение. В него са заложени и исканията на Румъния за решаване на спорните въпроси без сила. Българското правителство бави около 20 дни отговора си с извинението, че министър-председателят е болен и след това още няколко дни, тъй като царят отсъства от столицата.^[12] Проектът предвижда отказване на България, от една страна, и на Балканския пакт, от друга, от военните клаузи на Ньойския договор и постановленията на Лозанската конференция от 24 юли 1923 г. за границата в Тракия.^[13] Споразумението предвижда България и балканските й съседи да се въздържат от прилагане на сила в техните взаимоотношения.^[14]. На практика Балканския пакт се съгласява с въоръжаването на България и укрепването на тракийската й граница.^[15] В том III от „История на България“, издаден през 1964 г., се твърди, че заслуга за Солунското споразумение има английската дипломация, която се надява да създаде неутрален блок от балканските държави, който да се противопостави на СССР или на Германия.^[16] За Солунското споразумение ген. Иван Попов в спомените си пише: „Икономически България все повече се ориентираше към Централна Европа — Германия.“^[17] Димо Казасов в „Бурни години“ отбелязва: „Със Солунското постановление България доби пълна военна независимост. Тя можеше да укрепява границата си и да разширява въоръженията си, което, собствено, тя вършеше и преди Солунската конвенция, която се яви да признае само формално едно отдавна съществуващо фактическо положение.“^[18] Трябва да се отбележи, че същият автор в книгата си „Видяно и преживяно“, издадена 20 години след „Бурни години“ — през 1969 г., не променя своите виждания и в голяма степен двете книги се дублират по съдържание, що се отнася до периода, обхващащ навечерието на Втората световна война.^[19] За сключеното Солунско споразумение хората в София са уведомени с бюлетини, пуснати от самолети. „Заслугата за това събитие се отдава на мъдрата политика на върховния вожд.“^[20] Васил Митаков описва това събитие в нерадостни цветове. Той пише, че много хора не са се радвали, защото този акт фактически укрепвал позициите на управляващите. Митаков прави паралел с опозиционните партии през Първата световна война, когато те според него смятали, че е по-добре България да загуби войната, та Радославовата политика да се компрометира и пропадне. „Днес един казва: — Какво ще се радваме? Та нали за такава политика едно време убихме Стамболийски… Тоя господин забравя, че едно и също нещо при едни обстоятелства е велико дело, при други обстоятелства е престъпление. Всичко зависи от момента.“^[21] Ето какво е мнението на Митаков за отпадането на военните клаузи и водените от България преговори за заеми за въоръжение: „На нас се връща свободата да се въоръжим, не от любов към самите нас, не от любов към мира, а да станем добри клиенти на индустриалните държави и главно на победителките.“^[22] След сключването на Солунското споразумение някои депутати от опозицията протестират с писмо до Кьосеиванов, че Народното събрание тенденциозно се държи настрани от външната политика и не е взело отношение по този външнополитически акт. И. Димитров пише за това как комунистите посрещат новината за отпадането на военните клаузи на Ньойския диктат: „БКП оцени споразумението като маневра на управляващия фашизъм: без да се откаже от германския коз, играе и с английската карта.“^[23] На 5 август в София е сключена спогодба между френски банкери и България за отпускане на заем в размер на 375 млн. франка.^[24] Българският пълномощен министър в Берлин П. Драганов уверява германците, че няма връзка между Солунското споразумение и спогодбата с френските банкери.^[25] Очевидно е, че Версайската система търпи пробиви и по отношение на малките държави. В края на август и Унгария отхвърля военните клаузи на своя мирен договор — факт, от който Германия изразява недоволство, защото нацистите се надяват на съвместни силови действия срещу Чехословашката република.^[26]

Царското семейство по традиция прекарва лятната ваканция извън България. През 1938 г. почивката започва с посещение при италианското кралско семейство в Сан Росоре, след това царят разговаря с Мусолини в Рим, а на 5 септември пристига в Англия по покана на крал Джордж VI. Царят приема видни английски дипломати, а на 8 септември посещава изложба на редки видове пеперуди. От 12 до 14 септември цар Борис III и царица Йоанна гостуват на английското кралско семейство в двореца Балморал.^[27] На 14 септември царят се връща в Лондон, където разговаря с началника на отдела за Югоизточна Европа към Форийн офис, среща се с лейбъристкия депутат Лансбъри и посещава министър-председателя Невил Чембърлейн в резиденцията му на „Даунинг стрийт“ 10.^[28] Налага се царят да посети Чембърлейн, а не както е по протокол английският министър-председател да посети българския монарх, но Рендел предварително пита българския монарх дали ще се съгласи да наруши формалностите, поради голямата заетост на Чембърлейн и Борис III приема. Царят е въведен в резиденцията откъм задната врата. Срещата с английския премиер продължава едва двадесет минути поради факта, че Чембърлейн е зает със Судетската криза и предстоящата си среща с Хитлер. Царят напуска „Даунинг стрийт“ 10 разочарован.^[29] Н. Генчев пише за две срещи на царя с Чембърлейн, а пропуска посещението на царя в Париж.^[30] Още същия ден цар Борис III заминава за френската столица, където се среща последователно с министър-председателя Даладие, министъра на външните работи Боне и френския президент Льобрюн. След това царят отпътува за Кобург и посещава Гьоринг в ловния му резерват в Източна Прусия.^[31] Тук има противоречие между И. Димитров и Г. Марков — първият пише за вечеря с френския президент, а вторият — за обяд и две срещи с френския външен министър.^[32] В разговора си с Борис III Гьоринг отбелязва, че кризата ще завърши с война, която ще се „ограничи“ само с Чехословакия. Царят е на противоположно мнение и според него ще се предизвика „всеобща война“ и това ще е „върховна лудост да се предизвиква целият свят“.^[33] Според Гьоринг за напрежението е виновна Чехословакия и той се аргументира с телеграма от чехословашкия президент Бенеш до пълномощния министър в Лондон, целяща да се използва отсъствието на Чембърлейн, за да се предизвика обществено недоволство. Царят заявява, че при евентуален конфликт България ще запази неутралитет. По това време се провежда втората среща между Чембърлейн и Хитлер, която показва, че нацистките апетити са пораснали.^[34]

На 25 септември царят се среща с Хитлер, който е в „екзалтично, почти мистично“ настроение. Според Г. Марков срещите на царя с Хитлер са две — на 24 и 26 септември.^[35] Царят твърди, че е „стар и верен приятел на Германия още от Първата световна война“. Хитлер не вярва, че Англия би се намесила в евентуален конфликт, но Борис му казва, че никога Британската империя не е губила голяма война. В този дух е и разговорът на монарха с Рибентроп. След това той напуска Германия и на 27 септември, след „кратка среща“ със сръбския регент Павел в Словения, цар Борис III пристига в България.^[36] Тук също не е изяснен един въпрос. Според Г. Марков и Н. Генчев, след срещата (срещите) си с Хитлер, цар Борис изпраща писмо по съветника си Ханджиев до Чембърлейн с информация, че трябва да се пожертват Судетите, докато И. Димитров не споменава нищо по този въпрос.

На 28 и 29 септември в Мюнхен се провежда конференция между лидерите на Италия, Германия, Англия и Франция. Прави впечатление отсъствието на представители на СССР. Целта е ясна — трябва да се изолира комунистическата държава. Английските и френските дипломати се надяват да настроят Германия срещу Съветския съюз. Така се стига до подписването на Мюнхенското споразумение, което предава Судетската област на Германия. „Миротворците“ Даладие и Чембърлейн са посрещнати в своите страни като спасители на мира. Чехословакия е поставена на колене, тя не може да се бори с толкова велики сили наведнъж, въпреки че СССР заявява, че ще изпълни договорните си задължения, независимо от това дали, както е по договор, Франция ще направи същото, стига само Чехословашката република да поиска това.^[37] Царица Йоанна описва твърде кратко участието на царя в европейските дела в навечерието на Мюнхенската конференция. Тя пише, че по покана на английския министър-председател Чембърлейн царят го посещава, а след това, тръгвайки за Германия, се отбива във Франция и се среща с Даладие и Боне. Визитата на царя при фюрера Йоанна характеризира като „положителна“. За нея най-голямото доказателство за усилията на царя е писмото, получено от Чембърлейн, в което министър-председателят изказва своите благодарности на Борис за положените от него усилия за европейското разбирателство. Мнението на царя е, че ще запази това писмо и един ден, ако го изправят на съд, ще го покаже, та да видят всички, че е извършил и той поне едно добро дело. Според Йоанна царят казал тези думи с „горчив хумор“.^[38]

На 29 септември 1938 г. Георги Димитров записва в дневника си, че съглашението в Мюнхен между Хитлер, Мусолини, Даладие и Чембърлейн за предаването на Судетската област на Германия е „Нечувано предателство!“^[39] След „заговора в Мюнхен“^[40], както е определена Мюнхенската конференция в том III на „История на България“ от 1964 г., плановете на Хитлер търпят развитие. През октомври той изпраща писмо до Бенито Мусолини с предложение за сключване на военен пакт между Германия, Италия и Япония и предложение за подкрепа на италианските планове в Средиземноморието. Мусолини е изненадан, той смята, че агресията ще се насочи към Изток, а излиза, че тя се насочва към Англия и Франция. За България Мюнхен е добро знамение, защото се смята, че веднъж започнали да се разрешават териториалните въпроси, ще се стигне и до българските претенции за Южна Добруджа и излаз на Егейско море. На този етап не се повдига териториално искане към Югославия, заради добрите междусъседски отношения.^[41] Трябва да се отбележи, че няма да се взема под внимание очеркът на Илчо Димитров, публикуван в книгата „Между Мюнхен и Потсдам“ (С., 1998 г.) за участието на българския цар в европейските дела по това време, тъй като съответства на статиите, публикувани в книгите на същия автор „Миналото като пролог“ (С., 1993 г.) и „България на Балканите и в Европа“ (С., 1983 г.). В същите книги са включени и изследванията: „Един епизод от подготовката на Мюнхенската конференция“, „Полковник Донован в София“, „Външната политика на правителството на Иван Багрянов“. В двете книги, издадени след 1989 г., са включени и статиите: „България и итало-гръцката война“, „Среща в Берхтесгаден“, „Англия и присъединяването на България към Тристранния пакт“, „През погледа на Виши“, „Загадка — мнима и действителна“.

С подписването на Мюнхенското споразумение с Малката антанта е приключено. Л. Спасов пише, че освен Судетите, Чехословакия губи Подкарпатска Украйна и Южна Словакия, които според Виенския арбитраж от 2 ноември получава Унгария.^[42] На 31 октомври българският министър-председател и сръбският му колега Стоядинович се срещат в Нишка Баня. Там Кьосеиванов предлага на Стоядинович Югославия да подкрепи България в претенциите и за Южна Добруджа и Егея, а пък България от своя страна да подкрепи Югославия за Солун.^[43] За срещата между българския и югославския министър-председатели, състояла се на 31 октомври 1938 г., Димо Казасов е твърде рязък в „Бурни години“. Не бива да се подценява фактът, че тази книга е издадена през 1949 г., а също така, че Казасов е смятан от мнозина за твърде конюнктурен. Той пише: „На 31 октомври стана в Нишка баня нова среща между Стоядинович и Кьосеиванов, в която двамата прислужници на Берлин си размениха информации върху своята зловеща мисия.“^[44] През ноември се активизират контактите, отнасящи се до Южна Добруджа. Кьосеиванов разбира за посещението на Карол II при Хитлер и непосредствено преди него разговаря с Рюмелин за претенциите на България към Румъния.^[45] Цар Борис III получава покана за посещение в Италия през януари 1939 г. Формалният повод е сватбата на една от балдъзите на царя, но Борис няма особено желание да посети Италия, страхувайки се от политическо въздействие. Единствено го успокоява фактът, че Чембърлейн също ще бъде там.

На 25 и 26 януари Борис се среща последователно с Мусолини и Чано и излага пред тях българските териториални претенции.^[46] На дневен ред е поставен като териториален въпрос номер едно връщането на Южна Добруджа на България. В този смисъл е и разговорът на Сарачоглу с Кьосеиванов на 19 февруари в София. Турският външен министър пътува към Букурещ за редовната годишна конференция на Балканския пакт. Турция с охота се съгласява да посредничи за решаването на териториалните претенции на България, тъй като българското правителство няма такива към самата нея. Турският дипломат внушава на румънските си колеги, че би било добре за Балканския пакт да се удовлетвори българската претенция за Южна Добруджа и да се спечели България за пакта. Даже Турция би се ангажирала с военна помощ за Румъния, ако България участва в нападение срещу Румъния заедно с Унгария или Германия. Северната ни съседка е на мнение, че би било добре България да се привлече към пакта, но категорично отказва да признае българските претенции.^[47] На 2 март се сключва германо-румънска стопанска спогодба, която поставя Румъния в икономическа зависимост от Германия.

На 15 март 1939 г. Хитлер окупира Чехословакия, без да уведоми Мусолини, който приема факта много болезнено, тъй като се смята за „творец“ на Мюнхен, а след окупацията на Чехословакия рухва и Мюнхен.^[48] С „разбойническите действия“, както са квалифицирани в том II на „История на България“ от 1955 г., германците още повече разширяват възможността за избухване на всеобщ конфликт.^[49] В началото на март Кьосеиванов има среща с германския пръв дипломат в България — Рюмелин. На тази среща Рюмелин се държи доста цинично и заявява, че българската външна политика трябва по-ясно да се ориентира към Германия и казва на Кьосеиванов, че ако той иска да направи България „Швейцария на Балканите“, то съседите на България с готовност ще гарантират сегашните граници, но въпросът е какво ще стане с ревизията?^[50] В средата на март същата година българският премиер Г. Кьосеиванов прави визита в една от най-важните български съседки — Турция. Там поставя пред Сарачоглу въпроса как би се държала турската държава при евентуални български действия срещу Румъния с цел възвръщането на Южна Добруджа. Турският външен министър е на мнение, че България не бива да предприема интервенция спрямо своята северна съседка, без да се консултира с Турция. Въпреки че българският министър-председател заявява, че неговата страна няма нищо против установените граници с Турция и Югославия, турците остават резервирани. Турският дипломат декларира пред френския дипломатически представител, че Турция няма да измени на Балканското съглашение. Сарачоглу декларира същата позиция и пред своя румънски колега Гафенку.^[51]

В средата на март 1939 г. Чехословакия е погълната от Германия, а Словакия е обособена в отделна държава. Бъдещият министър Васил Митаков си задава три въпроса — предстояща ли е войната, България къде ще отиде, кой ще победи? На първите два въпроса Митаков отговаря в дневника си така: „Първо — война ще има; второ — ние отиваме на страната на Германия.“^[52] На 31 март Великобритания обявява едностранно гаранции за Полша. Последвана е и от Франция. При евентуален агресивен акт спрямо Полша двете държави се задължават да се притекат на помощ. След три дни в Лондон пристига полският министър на външните работи и гаранциите от едностранни стават двустранни.^[53] След демонстрираното от Хитлер пренебрежение към Рим, Мусолини решава да действа на своя глава и на 7 и 8 април италианската армия окупира Албания. Така между Рим и Берлин отново се установява равновесие. Продължават и преговорите за сключване на съюз между Рим, Берлин и Токио. На 22 май 1939 г. в Берлин Рибентроп и Чано сключват т.нар. Стоманен пакт, към който трябва да се присъедини и Япония.^[54] При окупацията на Албания от Италия Михаил Огнянов, който по това време живее в Тирана, пише в спомените си, че албанската армия, която била обучавана от италиански специалисти, не оказва съпротива на италианците. Според него само „доброволци-планинци са се опитали да се съпротивляват, но бързо били разпръснати.“^[55] На 13 април Великобритания разширява зоната си на гаранции и обявява, че дава такива на Румъния и Гърция.^[56] След окупацията на Албания от Италия, англо-турските преговори за подписване на обща декларация се активизират. Турското правителство, както пише Л. Живкова, има желание към декларацията да се присъедини и СССР, но Великобритания предпочита да се подпише декларация между Великобритания, Франция и Турция. В крайна сметка, в парламентите на Великобритания и Турция на 12 май се обявява сключването на декларация, в която се предвижда сътрудничество между двете страни при конфликт в Средиземноморието. Тази декларация укрепва доста поразклатените позиции на Великобритания на Балканите.^[57]

През пролетта на 1939 г. българското правителство фиксира своите териториални искания в известната директива № 19 от 19 април. С нея Кьосеиванов уведомява първите дипломати на страната какви са българските претенции. На първо място — връщане на Южна Добруджа, на второ — излаз на Егейско море и на трето — връщане на Западните покрайнини.

На 21 април в Берлин се подписва таен протокол за отпускане на заем на България от Германия в размер на 45 млн. марки между Клодиус, Драганов и ген. Русев. Поръчките, които българското правителство не може да прави са за самолети, а иначе условията са същите, както в протокола от 12 март 1938 г. По това време в Берлин по случай 50-годишния юбилей на Хитлер се намира и българската делегация, водена от председателя на парламента Ст. Мошанов.^[58] Според Н. Генчев протоколът за заема е подписан не, както твърди Г. Марков, на 21 април, а на 24 април.^[59] През април пристига покана до председателя на народното събрание Стойчо Мошанов да посети Берлин във връзка с 50-годишния юбилей на Хитлер на 20 април. В делегацията са включени военни, а също и министри от кабинета на Кьосеиванов. Англофилът Мошанов се изненадва, че поканата е отправена до него, но тя всъщност е изпратена до председателя на парламента, който пост заема Мошанов. Той описва в своите спомени грандиозния военен парат на нацистите, а също и кратката си среща с Хитлер, на която последният не му дава думата, поради това, че постоянно говори и изказва похвали за българите. Стойчо Мошанов заключава, че Версайската система от договори е довела до това германският народ да бъде управляван от един „ненормален човек“.^[60] В края на април и началото на май заместник народният секретар на външните работи на Съветския съюз Потемкин предприема дипломатическа обиколка, която започва от Букурещ, където съветският дипломат е посрещнат и изпратен от чиновник на протокола. След това Потемкин пристига в София, където разговаря с Кьосеиванов на 26 април. Дипломатът продължава за Анкара и след това отново се връща в София за 10 часа и разговаря с царя и Кьосеиванов. Непосредствено преди заминаването на Потемкин за Букурещ, румънският крал Карол успокоява германците и след това заминава за Турну Северин, за да избегне срещата със съветския дипломат, който от Румъния заминава за Варшава, преди отново да се върне в Москва.

Л. Спасов смята, че мисията на Потемкин има три основни задачи. Първата е във връзка с водените британско-френско-съветски преговори, румънско-полският пакт да разшири своето значение и да не бъде насочен само срещу СССР, а и срещу евентуална германска агресия. Втората — да изясни британските гаранции за Полша и Румъния, а също така и англо-полския договор за взаимопомощ, в който Съветският съюз и Германия са поставени на една „плоскост“. Съветското правителство настоява да се уточни, че тази помощ ще се реализира при евентуална германска агресия над Полша, тъй като „Съветският съюз нямал намерение да напада Полша“. На трето място, задачата на Потемкин е да провери възможностите за сключване на Черноморски пакт на базата на съветско-турски договор за взаимопомощ, а също така и за разрешаване на румъно-българския териториален спор.^[61] В края на май в София пристига на посещение секретарят на групата за имперска политика в британския парламент Кенет де Курси. Британският дипломат кани председателя на Народното събрание Ст. Мошанов да посети кралството. По същото време до председателя на парламента пристига покана от френския му колега Едуард Ерио да присъства на тържествата по случай 150-годишнината от падането на Бастилията. Пак в края на май на среща с Мошанов, съветският дипломат в София Прасолов му казва, че българска делегация може да посети СССР, за което са разговаряли двамата на прием в съветската легация в края на февруари и Прасолов е поел ангажимент да сондира тази възможност в Москва. Най-подходящото време за това е в началото на август по случай откриването на Всесъюзната стопанска изложба.^[62] Министър-председателят получава покана да посети Берлин в началото на юли. Сведенията, които дава българският пълномощен министър в Берлин на Кьосеиванов са, че може да се очаква сближаване между Германия и СССР, а не, както се е чакало досега, да се постигне британско-френско-съветско споразумение. В тази връзка на 2 юли министър-председателят и министър на външните работи Георги Кьосеиванов вика при себе си председателя на XXIV ОНС Стойчо Мошанов и го уведомява, че след три дни ще отпътува за Берлин и поради този факт се налага той да отмени планираните си посещения в Лондон и Париж.^[63] Мошанов отказва да се подчини на Кьосеиванов, като му заявява, че няма да отмени планираните визити, но ще го изчака да се завърне от Берлин и тогава ще потегли. Кьосеиванов се съгласява с предложения вариант, но Мошанов по-късно разбира, че министър-председателят се е готвел, след завръщането си от Германия, да отнеме дипломатическия паспорт на парламентарния шеф и по този начин да му отнеме възможността да посети Лондон и Париж. Мошанов, след като узнава за кроежите на министър-председателя, взема решение да отпътува от България в деня, в който последният тръгва от Берлин за България.^[64] На 30 юни 1939 г. се състои среща между царя и неговия съветник Любомир Лулчев. На тази среща двамата разискват положението с предстоящото пътуване на министър-председателя Георги Кьосеиванов в Германия и планираните визити на председателя на XXIV ОНС Стойчо Мошанов в Англия и Франция. Мнението на Лулчев е царят да не се меси в този спор между двамата, но му казва следното: „Нямам нищо против Стойчо. Нека след месец иде и той и който хване рибата, него ще признаем за рибар. Но сега да отива, когато може да помислят, че Вие играете двойнствена политика, няма смисъл. Ще Ви нарекат Ипокрит и в Берлин, и в Лондон, а от това ще страдат само интересите на България. Царят се съгласи с това.“^[65] След подписването на британско-турската декларация на 12 май и на Стоманения пакт от 22 май, пред България стоят много въпросителни, а те стават още повече и след подписването на декларацията между Турция и Франция от 23 юни. Декларацията е „аналогична“ на тази от 12 май и, както пише Д. Сирков, привлича с още по-голяма сила вниманието на българското „монархо-фашистко правителство“. Трябва да се отбележи, че монографията на Д. Сирков „Външната политика на България 1938–1941 г.“ е издадена през 1979 г., когато термини като „монархо-фашистко правителство“ са често срещани.^[66] В том II на „История на България“ от 1955 г. се твърди, че през юни е сключена британско-френско-турска декларация.^[67] На 22 юни в София пристига райхсминистър Франк, който разговаря най-напред с цар Борис III. На срещата царят благодари на Хитлер за издадената карта от Райха, в която България е отбелязана като неутрална страна, но царят казва, че ако я зачертаят напълно ще сбъркат и също: „Вие сега правите мили очи за петрола на тия, които воюваха срещу вас“. След това царят продължава, че ако германците изгубят България, тяхната ос ще бъде пречупена през средата и че те имат сметка от една силна и неутрална България.^[68] На 24 юни в Берлин се подписва трети таен протокол за военни поръчки, в който вече фигурират и отказваните дотогава самолети.^[69] До юни 1939 г. Турция няма нищо против България да бъде привлечена на страната на Балканската Антанта с териториални отстъпки от страна на Румъния, но през юни на българо-турската граница са съсредоточени турски военни формирования, което предизвиква безпокойство в България. Подписано е и турско-румънско споразумение за окупиране на България при евентуална война. Всичко това се използва от Кьосеиванов при посещението му в Райха за уговаряне на немски военни доставки за България.^[70] На 5 юли българският министър-председател се среща с Хитлер. Фюрерът не поема конкретни задължения към българите и казва, че териториалните претенции трябва да бъдат консултирани и с Рим. Той обещава подкрепа за въоръжаването на страната, тъй като нямал интерес България да бъде „ничия земя“.^[71] Кьосеиванов демонстрира „публична сдържаност“, като при награждаването му с ордени, той връща някои от тях.

В общи линии, след това посещение България запазва „симпатизиращ неутралитет“ към Германия, който, както пише Г. Марков, може да прерасне във „военно сътрудничество“, ако съседите на България я нападнат.^[72] Г. Кьосеиванов при посещението си в Германия не поема никакви открити ангажименти като ръководител на българската външна политика. Случайно или не, през юли и август български управляващи се озовават в Берлин, Париж, Лондон, Москва. Това до голяма степен отразява водената от царя политика на неутралитет.^[73] На връщане от Берлин Кьосеиванов се среща със сръбския си колега Цинцар Маркович и споделя с него, че Германия е съгласна с неутралитета на България.^[74] Връщайки се в София, Кьосеиванов е направо „бесен“ от „забития нож в гърба“ от председателя на Народното събрание Мошанов, който заминава за Франция и Англия.^[75] На 12 юли Мошанов пристига в Париж, посрещнат подобаващо, както от френските власти, така и от българския пълномощен министър във Франция Никола Балабанов. По-късно Балабанов му съобщава, че от София е наредено неговата визита да се третира като посещение на частно лице, а не на държавник.^[76] На 17 юли Стойчо Мошанов отпътува от Франция, където се среща с министъра на обществените сгради и пристига в Лондон, но преди това, още докато се намира в Париж, българският пълномощен министър във Великобритания — Момчилов по нареждане от София отменя всички официални ангажименти на Мошанов и заминава за България. Но поради това, че почти всички срещи са предварително уговорени за председателя на парламента, той не губи надежда от поредната пречка, създадена от Кьосеиванов.^[77] В Лондон Стойчо Мошанов посещава спикера на Камарата на общините, който на 19 юли дава вечеря в негова чест. На 20 юли има кратка среща с външния министър на Великобритания лорд Халифакс, а същия ден следобед е приет от краля на Великобритания. В София, след като разбират, че е определена аудиенция при краля, експресно връщат в Лондон пълномощния министър Момчилов да придружи Мошанов при аудиенцията. Той го придружава не само при краля, а и при лорд Халифакс, както пише Мошанов в своите спомени, да поизглади неразбориите, които българската дипломация прави с дезавуирането на председателя на парламента.^[78] Димо Казасов пише в „Бурни години“, че всички визити на председателя на българския парламент са благодарение на масоните, към които той причислява Стойчо Мошанов и самия английски крал.^[79] След Лондон Мошанов отново посещава Париж, където се среща с министър-председателя Даладие. Визитите на председателя на парламента, както в Париж, така и в Лондон, в България се поставят под медийно ембарго от цензурата и не се позволява в пресата да излизат съобщения, проследяващи хода на посещенията. Единствено за аудиенцията, дадена на Мошанов от крал Джордж VI, цензурата позволява кратко комюнике.

След завръщането на Мошанов в България, той узнава, че Кьосеиванов е променил състава на проектираната депутатска делегация, която трябва да посети СССР. Министър-председателят включва повече правителствени депутати за сметка на опозиционните. Управляващият съветската легация Прасолов заявява на Мошанов, че при така стеклите се обстоятелства той няма да визира паспортите на делегатите, докато не се възстанови първоначалният състав на делегацията. След потърсената чрез арх. Севов помощ от Мошанов, царят урежда въпроса и делегацията е в състав, удовлетворяващ СССР, но Кьосеиванов, според спомените на Мошанов, поставя условие самият председател да не бъде допускан да отиде в СССР, което Мошанов приема и го съобщава на Прасолов. За водач на делегацията е определен подпредседателят на парламента Георги Марков.^[80] Посещението на българската парламентарна делегация в СССР преминава в изключително сърдечна атмосфера. Депутатите са приети от В. Молотов. Подробностите около посещението им се излагат от Говедаров в доклад, който Стойчо Мошанов цитира в своите спомени. Но отново се налага медийно затъмнение около действията на делегацията. На 7 септември управляващият съветската легация в София Прасолов връчва покана на Мошанов, който за втори път е поканен да посети СССР. Мошанов решава, че трябва да отиде и търси съдействието на царя, защото отношенията му с Кьосеиванов са преустановени, но монархът чрез арх. Севов му отговаря, че този въпрос трябва да бъде решен от министър-председателя. Председателят на Народното събрание решава, както пише в спомените си, без да пита никого, да замине за Съветския съюз, като поиска транзитна виза от румънската легация. Но когато дипломатическият му паспорт попада в службата на Министерството на външните работи, той е задържан и повече не е върнат на неговия притежател и така се проваля това посещение.^[81] На 2 август депутатите заминават за Съветския съюз и през Киев отиват до Москва. Там те имат среща с Молотов и неговите заместници Потемкин и Деканозов. Говедаров заявява, че България не е поела никакви политически задължения към Германия и че „българското правителство следва неотклонно линията на строг, лоялен и ефективен неутралитет в международната политика, както и спрямо европейските оси“.^[82] Деканозов пита председателя на външнополитическата комисия към Народното събрание в какво се състои българския неутралитет. Той му поставя без дипломатическо увъртане въпроса:

„Г-н Говедаров, Вие приказвате много хубаво, само че трябва да видим какво е съдържанието на Вашите красиви формули. Какво значи всъщност Вашият строг, лоялен и ефективен неутралитет? Неутралитет, но докога? После къде и с кого ще бъдете?“. Говедаров се оказва неподготвен за такъв пряк въпрос и се опитва да се измъкне, че не трябва да се искат големи жертви от по-малкия приятел и че действително има стопанско обвързване с Германия.

Молотов признава претенциите на България по отношение на Южна Добруджа, а също така намира за обосновани и тези за Западна Тракия.^[83] Българските депутати демонстрират големи симпатии към СССР с викове „Ура“, „Да живее Съветският съюз и руския народ“ и така се създава доста сърдечна обстановка.^[84] Молотов заявява, че СССР вече няма да отсъства при решаването и пререшаването на балканските въпроси. Някои, явно неподготвени външнополитически с линията на правителството, депутати запитват Молотов за освобождението на Македония.

Така, на 25 август българската парламентарна делегация се завръща в България.^[85] Мнението на царя за българската депутатска делегация, която посещава СССР през август, споделено пред Лулчев на 18 октомври 1939 г., който го записва в своя дневник, е, че „нашите депутати са се държали безобразно и са станали по-болшевици от самите болшевици.“^[86] Германия приема стратегия да дава оръжие на страни, където, както отбелязва Г. Марков, това оръжие ще ги „ползува или най-малкото няма да им вреди“.

„На 22 юли фюрерът взема решение относно доставките за политически важните държави, като на първо място поставя България с нейните искания: две подводници, две хиляди картечници, тридесет-четиридесет чешки танка, десет бомбардировача и десет изтребителя, съкращаване сроковете на доставяне на полската артилерия и ускоряване изпращането на другите военни материали. Молбата се удовлетворява, с изключение на подводниците.“^[87] На 14 август в Берлин пристига военният аташе при германската легация в София Брукман с информация до външното министерство и военното командване, че е разбрал от „компетентни“ български източници, че към 25 август се очаква ултиматум от Румъния и Турция за присъединяване на България към Балканския пакт, та българското правителство се интересува дали Берлин ще помогне на страната с войски. Също така правителството пита италианците дали в случай на опасност ще изпратят торпедни катери и подводници в Черно море. Немците предлагат да изпратят един генерал за консултации, но трябва да има официална покана за това. Българското правителство повече не повдига този въпрос. Д. Сирков изразява съмнението, че това е било само натиск за ускоряване на военните доставки.^[88] На 14 юни 1939 г. в Берлин българският пълномощен министър П. Драганов се среща със съветския шарже д’афер. Двамата преди това не са били в близки отношения и затова се предполага, че визитата на съветския дипломат преследва определена цел, а именно разговорът между двамата да се доведе до знанието на управляващите кръгове в Райха. Съветският дипломат заявява на Драганов, че Москва е изправена пред три пътя, като първите два са свързани с водените англо-френски преговори. Третият вариант е сближение и сключване на споразумение с Германия. Драганов подробно информира германците за водения разговор, така че най-вероятно България има своята роля за сключването на германо-съветския пакт от 23 август 1939 г.^[89] Окончателният провал на англо-френско-съветските преговори е през август 1939 г., броени дни преди Москва да завърти кормилото на своята външна политика в противоположна посока и да сключи пакт с Берлин. СССР не може да се вини за този провал, може би англичани и французи все още се притесняват да сключват военни конвенции с болшевишката държава.^[90] Но военното положение на СССР не е добро, защото части на Червената армия се намират в Монголия и се бият срещу Япония в подкрепа на монголците. Особено през летните месеци военните действия са изключително изострени и както пише Е. Емануилов, Сталин е притеснен, че СССР може да попадне между два фронта. При провал на преговорите с Англия и Франция реална перспектива за Москва е едновременна война с Япония и Германия. Пречупвайки фактите през тази призма, изглежда резонно решението на Москва за сключването на пакт за ненападение между СССР и Германия.^[91] Той става реалност на 23 август 1939 г. Освен пакта, двете страни подписват и таен протокол, в който се уточняват сферите на интереси на двете държави. В този протокол е решена съдбата на Полша, прибалтийските страни и Бесарабия, без двете Велики сили да се съобразяват с малките държави, които съвсем скоро ще станат жертва на агресорски действия.^[92] Тази, както твърди Д. Сирков, „принудена стъпка“ от страна на съветското правителство, идва след провала на преговорите с Великобритания и Франция, които се водят повече от четири месеца.^[93] След редицата агресивни актове от страна на Хитлер, той вече поставя въпроса за Данциг. Франция, Италия, САЩ и Великобритания се опитват да посредничат за решаването и на този проблем, а последната на 31 март 1939 г. се е ангажирала с гаранции към полската държава. „Полша се съгласява да преговаря. Но Германия не изчака и под предлог, че полските пълномощници не са пристигнали навреме за преговори, на 1 септември 1939 г. в 4 часа германските въоръжени сили настъпиха в Полския коридор. Втората световна война започна.“^[94]

След сключването на пакта от 23 август между Берлин и Москва, България вече по-открито демонстрира прогермански настроения в своята външна политика. Както пише Д. Сирков, българската общественост, традиционно русофилски настроена, разширява културните и стопанските контакти със СССР. Но в плановете на управляващите не влизат тесните контакти с болшевишката страна и затова правителството взема мерки връзките между Москва и София да бъдат в умерено русло.^[95]

През 1988 г. в Швейцария на международен симпозиум, посветен на причините, довели до Втората световна война, е и българският историк М. Семков. Той защитава следните три виждания: „Външната политика на България, водена от българските правителства между двете световни войни, не е прогерманска или про-някаква, а си е пробългарска — т.е. на надеждата за мирна ревизия на Версайската система; 2) националсоциализмът и изобщо фашизмът е подценен от западните демокрации; 3) след Мюнхен германо-съветският договор от 23 август 1939 г. не е изненада“.^[96] Смятам, че тези три оценки на М. Семков са правилни и точни. Можеше ли България да си позволи някаква друга политика, след като загуби Първата световна война? Естествено, че тя трябваше внимателно и ловко да следва своите интереси, ако не иска да има сериозни проблеми. Мисля, че с основание вината за разцвета на нацизма трябва да се хвърли върху западните демокрации. В началото те наистина подценяват тази нова идеология, а след това тя е в твърде напреднал стадий и няма друго средство, освен силовото, за нейното изкореняване. Що се отнася до германо-съветския договор от август 1939 г., мисля, че две тоталитарни системи имат повече допирни точки за постигане на консенсус, отколкото ако преговарят демократична и тоталитарна системи.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ПЪРВА