След смъртта на цар Борис III се налага избор на Регентски съвет. Сред политическите кръгове има нагласа, че регентството може да се „конституира“ и на по-широка основа, че отрицателните настроения към водачите на буржоазната опозиция вече са преминали. След консултации в Берлин регентите са избрани — княз Кирил, Богдан Филов и ген. Никола Михов. На 14 септември е избрано и новото правителство начело с финансиста Добри Божилов.^[1] Според Търновската конституция избраното регентство е незаконно, поради това, че чл. 27 предвижда избора на регентите да се извършва от Велико народно събрание, а не от Обикновено, какъвто е случаят. Според чл. 29 княз Кирил също не е правомерно избран за регент, тъй като не е заемал нито една длъжност, която според конституцията дава право човек да бъде избран за регент.^[2]

След смъртта на царя, министър-председателят Б. Филов приема бившите министър-председатели Н. Мушанов и К. Георгиев, за да изслуша мненията им по разрешаването на възникналата криза. Германия прави внушения на ръководни постове в регентството и правителството да бъдат включени нейни протежета като Ал. Цанков и ген. Вълков. Но Филов има своя позиция за продължаване на царската политика. Е. Калинова и И. Баева пишат, че „легалната опозиция предлага, макар и неофициално, неин представител да участва в Регентския съвет.“^[4] На 9 септември парламентът избира Регентския съвет, въпреки острата реакция на опозиционерите Н. Мушанов, П. Стайнов и А. Държански. Мнозинството не взима предвид техните аргументи за избиране на законно регентство от ВНС. Опозиционните депутати напускат Народното събрание и не участват в гласуването.^[5] Претенденти за регенти са и Кьосеиванов и Калфов, чиито кандидатури правителството успява да отклони, макар че тази на Кьосеиванов има силни подръжници.

На 11 септември регентите полагат клетва.^[6] Във времето между смъртта на царя и избирането на Регентски съвет за наместник на новопровъзгласения цар Симеон е определен Министерският съвет. Управляващите се оправдават, че нарушаването на конституцията при избора на Регентски съвет е поради твърде сложната военна обстановка.^[7] Новото правителство започва работа на 14 септември. Министър на външните работи става досегашният пълномощен министър в Анкара Киров, на вътрешните работи — Дочо Христов, а военен — ген. Русев.^[8]

След юлските събития в Италия, Германия е лишена от основния си съюзник в Европа. На 3 септември в Лисабон се сключва примирие между съюзниците и Италия. Хитлер решава в Северна Италия да образува прогерманска италианска държава, но за целта е необходимо начело на новата държава да застане Дуче. На 12 септември Мусолини, който е арестуван и въдворен в хотел в планината Гран Сасо, е освободен от немците с помощта на парашутисти и със самолет е откаран при Хитлер. Обявява се създаването на „Социална фашистка република“.^[9] От сателитите се иска да признаят новата италианска държава. След дълги разисквания управляващите в България решават да изпълнят желанието на Берлин. На 27 септември българският външен министър Киров приема Бекерле и му прочита декларацията, с която България признава новата република начело с Мусолини. Германският дипломат иска в декларацията да се включи и заявлението, че това е единствената италианска държава, така както е направила Румъния, но Киров, който по принцип е доста резервиран към Германия, отказа. Два дни по-късно е публикувано и комюникето за признаването на Социалната република.^[10] На 13 октомври Италия обявява война на Германия, а съюзниците признават Италия за съвоюваща страна.^[11] „След капитулацията на Италия, германските войски окупират Албания, обезоръжават италианските войски и неофициално провъзгласяват Албания за самостоятелна държава.“^[12]

Както пише Д. Казасов, Мусолини съставя ново правителство в Милано и екзекутира фашистите, които са изменили на неговата политика. Сред екзекутираните е и граф Чано, зет на Дуче.^[13] Регентите взимат решение колебливият Киров да бъде заменен като външен министър, като за повод послужи заболяването му. На 12 октомври те заявяват на министър-председателя, че трябва да сондира Шишманов за заместник на Киров и така да нагласи всичко, че смяната да се извърши на 14 октомври. На следния ден Бекерле донася информацията, че посещението на регентите при фюрера е определено за 18 октомври.^[14] На 14 октомври указите за освобождаването на Сава Киров и за назначаването на неговия пост на заместника му Димитър Шишманов са подписани от регентите. Шишманов приема с условие да бъде щаден, поради болнавото си състояние и уточнява, че дълготрайни нощни министерски съвети не би могъл да издържа. На неговото място като главен секретар на Министерството на външните работи е назначен Кочо Сарафов.^[15]

Филов и принц Кирил тръгват за Германия с влак на 16 октомври и пристигат на 18 октомври, посрещнати от Хитлер и Рибентроп. Хитлер заявява, че в последно време Германия е била сполетяна от две беди — смъртта на цар Борис и предателството на Италия. Германските ръководители правят обзор на военната обстановка и бъдещите планове за водене на военните действия. Според Филов „изобщо не говорят вече за една решителна победа, а повече за успешна отбрана. Разчитат, че идущата пролет, с новите войски, които приготовляват и главно с новите оръжия, ще могат да нанесат решителни удари, било в Русия, било в Италия, отдето се надяват даже да могат да изгонят англо-американците.“^[16] На 19 октомври регентите отпътуват от Главната квартира, твърде доволни, както пише Филов, че от България не се иска нищо. В София те пристигат на 22 октомври, но се налага да променят маршрута, по който пътуват, поради съюзническите бомбардировки в Македония, където най-напред Скопие, а след това и Ниш са бомбардирани усилено.^[17]

В началото на ноември към Главната квартира на Хитлер потеглят Божилов и новият външен министър Шишманов, които се завръщат в България на 9 ноември. И тяхното посещение се оказва без конкретни последици.^[18] Италианската легация в София се разделя, като досегашният посланик Мамели се обявява за краля, а консулът Грациани подкрепя Мусолини. София се отнася предпазливо към италианската криза и се стреми да си изясни по какъв начин ще действат Унгария и Румъния, които също не желаят да се конфронтират с правителството на маршал Бадолио.^[19] На 3 ноември 1943 г. Мамели е уведомен, че за италиански представител е определен Грациани и привържениците на краля в едноседмичен срок трябва да освободят сградата на италианската легация.^[20] Румъния и Унгария също правят възможното да са толерантни към привържениците на кралското правителство. Българското Министерство на външните работи образува тричленна комисия, която получава ключовете от хората на Мамели и след това ги връчва на Грациани, който е определен за представител на Дучето за България. Мамели се опитва да продължи политическата си дейност, но вече като „частно лице“.^[21] Ст. Пинтев пише, че на среща от 21 октомври 1943 г. между английския външен министър и Сталин, първият се интересува каква би била позицията на СССР, ако на България се предяви искане за изтегляне на нейните войски от гръцка и югославска територия. Съветският ръководител отговаря, че Москва е готова, ако се наложи, да преустанови дипломатическите си отношения с България.^[22]

На Техеранската конференция между Сталин, Чърчил и Рузвелт, която се състои в края на ноември и началото на декември, британският ръководител застъпва тезата, че трябва да се открие Балкански фронт и Турция трябва да влезе във войната. По отношение на откриването на фронт на Балканите, Сталин и Рузвелт са настроени скептично. На отправената й покана Турция отговаря, че може да се обсъди влизането й във войната на страната на съюзниците. Но турците поставят такива условия за военна подкрепа, преди официално да влязат във войната, че успяват да забавят значително своето решение за участие във военния конфликт.^[23] На същата конференция е решено вторият фронт да се открие в Северна Франция през май 1944 г.^[24]

От есента на 1943 г. Великобритания решава да започне въздушни нападения над България, за да я принуди да капитулира. В средата на октомври започват бомбардировки в Македония, а месец по-късно — на 14 ноември, София е бомбардирана за пръв път от 130 англо-американски самолети, които изсипват 191 бомби, като 90 от тях имат закъснители и продължават да се взривяват и на следния ден. След 10 дни отново съюзнически самолети атакуват столицата, но този път българската противовъздушна отбрана е по-ефективна и пораженията са по-малки.^[25] На 10 и 20 декември са извършени нови бомбардировки над София, като българската авиация се опитва да дава отпор според силите си. На 20 декември в бой с противников самолет над Долни Пасарел, Софийско, загива летецът Димитър Списаревски, който е наречен „живата торпила“, защото със самолета си се врязва в противниковия самолет и така го сваля с цената на живота си. Към този случай проявяват интерес японците, които виждат в него повторение на примера на техните „камикадзе“.^[26] Най-масираната бомбардировка над столицата е на 10 януари 1944 г., когато англо-американците хвърлят 1400 бомби. Тази атака сериозно разстройва, както икономическия, така и политическия живот в София, много хора се евакуират в провинцията.^[27]

Според И. Димитров „към края на 1943 г. българският пълномощен министър в Анкара Никола Балабанов установява връзка с американския агент Анжело Куюмджийски, български евреин.“^[28] Правителството няма нищо против да поддържа връзка с американски представители, но не смята да отива по-далече от предварителни сондажи. Задачата на Балабанов е да се опита да въздейства за преустановяване на бомбардировките над България, а също да разбере какво мислят американците за новоприсъединените територии.^[29] Ст. Рачев пише, че в края на януари 1944 г. при българските партизани е изпратен британският офицер с леви убеждения капитан Франк Томпсън. По същото време се получава и първата пратка английска военна помощ за българските партизани от Трънския отряд.^[30] БРП се опитва да привлече към ОФ лидерите на легалната опозиция, но въпреки положените усилия буржоазните лидери предпочитат легалната съпротива срещу политиката на правителството и регентител. „Към началото на 1944 г. БРП окончателно се отказа от намеренията си за приобщаване към Отечествения фронт на Н. Мушанов и Д. Гичев.“^[31]

В края на януари 1944 г. българският пълномощен министър в Турция Балабанов се намира в България. Тук Филов му казва да предаде в Истанбул, че бомбардировките предизвикват крайно отрицателни настроения сред българите. След завръщането на Балабанов в Турция, той има срещи с Менеменджиоглу и Куюмджийски, като последният от името на правителството на САЩ му казва, че България трябва да изпрати за преговори, както един военен, така и един политик, за да се обсъдят условията. Главното за американците е да се разбере при какви условия българската армия ще застане срещу вермахта, но не желаят да обсъждат териториални въпроси. Балабанов иска прекратяване на въздушните атаки над България и също така изразява надежда, че няма да се засегне независимостта на България. Всичко това българският пълномощен министър изпраща под формата на доклад до външния министър Димитър Шишманов.^[32] В. Тошкова пише, че на 27 януари 1944 г. съюзниците отправят предупреждение към България, че трябва да се откаже от ангажиментите си към Германия, защото в противен случай „тя ще бъде третирана като съюзник на Третият Райх“.^[33]

Българските управляващи желаят териториалните претенции на България да бъдат признати от съюзниците, но в същото време не искат и да скъсват връзките с Германия.^[34] На Техеранската конференция съюзниците решават да се принуди Турция да влезе във войната. Германия се опитва да вземе мерки срещу евентуално влизане на турците в конфликта и предлага на българското правителство да се подаде съвместна германо-българска нота до Турция, с предупреждение да не променя статута си на неутрална държава. Българското правителство решава да извика на доклад пълномощния министър в Анкара Балабанов и на 29 януари 1944 г. той докладва пред правителството, че според турските управници Германия вече е загубила войната, макар че турското желание е „Германия да бие Русия, а Англия да бие Германия“.^[35] Според Балабанов не е удачно българското правителство да изпраща писмена нота до турското правителство. На следващия ден — 30 януари, правителството решава да не се изпраща писмена нота, а българският пълномощен министър „да се ограничи само с едно устно приятелско предупреждение“.^[36]

В началото на януари 1944 г. Върховният комисар на военновременното стопанство Петър Аладжов пътува за Букурещ, където трябва да сключи спогодба за внос на някои стоки. Аладжов пише в спомените си, че в румънската столица той получава от маршал Антонеску покана за среща. На нея маршалът заявил на Аладжов, че войната е загубена и трябва да се помисли за предприемане на спасителни ходове от страна на Румъния и България. Той иска от Аладжов да предаде разговора на регентите и му заявява, че, по-рано, предложение за излизане от войната на двете страни е било отправено до царя, но още преди да го получи българският монарх, за него узнават германците. Аладжов цитира Антонеску, който казал, че след като немците разбират за румънското предложение, той е извикан в Главната квартира, където Хитлер гневно му заявява, че ако се продължи тази политика, то германците ще окупират румънската територия, както това са направили с Унгария. Но трябва да се отбележи, че по това време Унгария още не е била окупирана и до нейната окупация има повече от два месеца. Аладжов продължава в спомените си, че когато се завръща в София, той уведомява регентите за разговора си с маршала.^[37]

Оценката на Филов за голямата бомбардировка над столицата от 10 януари 1944 г. е следната: „10. I. Понеделник. По обед се извърши първото голямо терористическо въздушно нападение над София, при което бяха засегнати всички квартали на запад от «Ал. Невски». Ние заседавахме тримата и напуснахме канцеларията, едва когато бомбите започнаха да падат наблизо. Едва-що бяхме слезли в партера и зданието силно се разтърси…“^[38] В края на януари в София е българският пълномощен министър в Анкара Балабанов. На 31 януари Филов има разговор с Балабанов и иска от него „да предаде на Менеменджиоглу ефектът от бомбардировките (омраза към англо-американците и вода във воденицата на комунистите). Да го помоли да посредничи пред англичаните за изясняване на този въпрос, като същевременно обясни, че не е в техен интерес да настояват сега за оттегляне на корпуса, понеже с това ще отворим път на Тито.“^[39] В края на февруари в Турция се намира бившият царски съветник Йордан Севов, чиято мисия е да осъществи контакти със съюзниците, но той успява да предаде само на някои висши турски държавници, че България би искала да постигне примирие с англо-американците. Пак към края на февруари българският пълномощен министър в Турция пита американците, дали ако българското правителство реши да води преговори, те биха приели него и арх. Севов.^[40]

На 16 и на 17 март 1944 г. следват нови съюзнически бомбардировки над столицата. На 30 март има масирана акция над София със запалителни бомби и съюзниците успяват да нанесат значителни поражения. На 16 март регентите отиват на среща с фюрера, на която от българите не се искат нови задължения, но Хитлер изрязва неудоволствие от факта, че Финландия вече мисли за сепаративен мир със СССР. Германският лидер казва също, че България е заплашена от комунизация.^[41]

Регентите отиват с нежелание на тази среща, особено принц Кирил. В разговора си с тях Рибентроп споменава, че Финландия е отхвърлила мирните условия, предложени от СССР, но както пише Филов в дневника си, натъртено казва, че това е било предвидимо и финландците не е трябвало да искат примирие. Според Хитлер на тази среща те само ще обменят мисли по общата ситуация.^[42] „Голяма грешка било от Финландия, дето тя поискала да й се дадат условия за мир, защото това само отслабвало съпротивителната й сила, без да има каквито и да е изгледи за едно споразумение. Това нещо бе особено силно подчертано, както от Хитлер, тъй и от Рибентроп, очевидно с желанието да се направи едно предупреждение и по отношение на нас, или, както се изрази князът, «тебе думам дъще, сещай се снахо». Хитлер и Рибентроп изобщо смятат, че не бива да се създава впечатление, че може да има друг изход от положението, освен борба докрай и че всяко подхранване на други надежди влияе зле върху духа на населението.“^[43] Регентът ген. Михов подробно записва в своя дневник впечатленията си от срещите с Хитлер и Рибентроп. Ето фрагмент от написаното за германския лидер: „Фюрерът натъртваше на мисълта, че с Русия е невъзможно споразумение. Налага се борба на живот и смърт. … Друг изход нямало, борба на живот или смърт. Това много не ми харесва, ама какво да се прави.“^[44]

Единственото искане от страна на германците е немски транспорти да минат през територията на България. Филов се интересува за какви транспорти става дума, защото ако са с войници, той се опасява, че това може да провокира Съветите, но след уточнението, че става въпрос за материали, тримата регенти дават съгласие. Регентите отпътуват от Залцбург на 17 март следобед.^[45] Регентът Михов не споменава за това германско искане в своя дневник, но пише, че на 17 март на срещата фюрерът запитал княза дали има някакви желания и тогава той поискал някои промишлени материали, а така също и оръжейна доставка за жандармерията.^[46] На следния ден князът излита от Мюнхен за София, а Филов изчаква да поправят другия самолет, в който е открита повреда. Когато самолетът е готов, Филов излита, но единият мотор отказва и самолетът се връща обратно в Мюнхен. Градът е подложен на силна съюзническа бомбардировка и едва на 19 март Филов успява да пристигне в София.^[47]

На 20 март вермахтът окупира Унгария. Това събитие предизвиква напрежение сред българските политици. Още един факт допринася за объркването и ескалацията на тревогата в София — от столицата отпътува съветският посланик, но легацията остава да функционира.^[48] Царица Йоанна, след смъртта на своя съпруг, се страхува за живота на малкия Симеон. Според нея той е в опасност, а страховете й са свързани с евентуален „инцидент, ловко съставен, в който аз и децата ми можехме да загубим живота си, без «ничия вина», по вина на войната.“^[49] Подобен инсцениран случай според царицата представлява масираната бомбардировка над двореца Врана на 24 март 1944 г., но опитът е неуспешен — царското семейство се укрива в бункер до двореца.

На 2 май регентите приемат българския пълномощен министър в Берлин Загоров, който им съобщава, че германците демонстрират голяма увереност в победата, дори по-голяма отпреди. Филов записва в своя дневник трите основни инструкции, които дава на Загоров, за да отстоява пред германците: „1) оттеглянето на германските изтребители от Ниш и София има много лоши политически последици, понеже се тълкува от населението в смисъл, че германците ни изоставят; 2) след като Министерският съвет реши да се възложи борбата с нелегалните на войската, да увери немците, че ще се справим на всяка цена с това движение; 3) да се избягва всичко, което би дразнило русите, тъй като скъсване на отношенията от тяхна страна или обявяване на война, може да създаде много неприятни и нежелателни за германците компликации; ако сегашната отбранителна линия на север не се задържи, Румъния вероятно няма да може да се съпротивлява повече, а идването на русите на Дунава би ни застрашило в гърба, тъй като нашето предназначение, както това ни се потвърди наново онзи ден от главната квартира, е да браним турската граница и Егейското крайбрежие; ние не сме в състояние да образуваме и удържим една таралежова позиция.“^[50]

В началото на май в Германия се намира българска военна делегация. Целта на посещението е българските военни да се запознаят с положението по фронтовете. Германците ги информират, че вермахтът навсякъде се намира в стратегическо отстъпление, което се извършва по план. Ген. Попов пита след като немските войски отстъпват, как се очаква войната да бъде спечелена. На този въпрос ген. Варлимонт отговаря, че това е известно само на Хитлер и ограничен кръг приближени до него. Както пише ген. Ив. Попов: „Вероятно ген. Варлимонт правеше алюзия за готвената от германците атомна бомба около фиордите на Норвегия, което английската разузнавателна служба е научила своевременно и с внезапно нападение е унищожила германските атомни устройства, което стана известно на обществото след 1945 година.“^[51] Ген. Попов е приет и от фелдмаршал Кайтел, който също демонстрира увереност в крайния успех на Германия. „Но много лошо било, добавя той, когато се седи на два стола. Правеше алюзия за българското правителство и главното командване, които не се съгласяваха да изпратят, макар и символично, свои части на Източния фронт.“^[52]

На 22 януари съветската легация в София отправя вербална нота до българското правителство, в която заявява, че във Варна се строят германски военни плавателни съдове (лодки и катери), които се използват за военни действия срещу СССР и затова в нотата се настоява строежът им да бъде прекратен. Външният министър дава устен отговор, който е съгласуван с Бекерле и Рибентроп, но грубият тон, за който последните двама настояват, отсъства от отговора на Шишманов. Недоволен от отговора, на 1 март СССР изпраща нова нота и настоява строителството да бъде прекратено. Правителството и регентите, обезпокоени, търсят начин да прекратят производството на тези съдове. Един от възможните варианти е спирането на доставките на нефт, който се използва за добиването на електричество във варненската корабостроителница, „под предлог, че е нужен за други цели“. Тази възможност не е осъществена, но е показател, че управляващите в България имат желание да не изпълняват съюзническите си задължения към Германия.^[53] На 17 април съветското правителство изпраща нова нота до България, която е разисквана само от регентите, министър-председателя и външния министър. В. Тошкова заключава, че „нотата получава невероятно смешен отговор — молба да се съобщят фактите, които потвърждават обвиненията за оказването на широко съдействие на Германия от страна на българските власти.“^[54] В нотата на СССР от 26 април се настоява да се открие отново консулството на Съветския съюз във Варна, а също и такива в Бургас и Русе. На правителственото заседание се оформят две тенденции — едната, поддържана от Бешков, да се открие търговското консулство във Варна, а за останалите две да се „настоява за реципрочност“. Другата, защитавана от Шишманов, да се гледа на съветското предложение „благосклонно, но срещу обещание, че ще се възстановят търговските отношения“. Бешков е подкрепен от 4 министри, а останалите подкрепят Шишманов. В края на заседанието на кабинета Бешков декларира, че ако се приеме становището на Шишманов и това доведе до скъсване на отношенията със Съветския съюз, той ще си подаде оставката. Тази негова декларация е подкрепена и от министър Партов. Въпросът е предаден на Регентския съвет за разрешение, а той решава да се консултира с Германия. Бекерле е противник на откриването на съветски консулства, а Рибентроп иска да се даде „рязък отговор“ на СССР, но се съгласява, че откриването на консулствата трябва да бъде обвързано с подновяване на стопанските отношения.

На 6 май Стаменов връчва българския отговор на Молотов, който заявява, че това не било отговор.^[55] На 9 май е изпратена нова съветска нота. Основното, според министър-председателя Божилов, е да се спечели малко време, за да се види какво ще стане с „десантите“, които се очакват „тези дни“. Отговорът се връчва на 15 май, но има предупреждение от петима министри — Партов, Йоцов, Бешков, Петров и Вазов, че при евентуално скъсване на отношенията и обявяване на война със СССР, те ще си подадат оставките.^[56] На 18 май следва нова нота на СССР до българското правителство. В нотата се съобщава, че ако не се възстанови консулството във Варна и не се открият нови такива в Бургас и Русе, Москва ще счита за невъзможно да продължи отношенията си с България, като държава, която помага и е готова за в бъдеще да помага на Германия във войната й срещу СССР.^[57] На практика, тази дипломатическа офанзива на СССР довежда до безизходица българското правителство и респективно до неговата оставка.^[58]

Обстановката в страната става политически лабилна. Проблемът е дали трябва да се даде властта на крайнодесните Александър Цанков и Петър Габровски, или на по-умерените. Регентите в крайна сметка решават да възложат неофициално на Иван Багрянов мандат за съставяне на ново правителство на 24 май.^[59] Както пише И. Димитров, теорията на Багрянов е, че той ще успее да поддържа отношения, както с Германия, така и със Съветския съюз, но мнението на Бекерле е, че поддържането на отношенията между СССР и България не зависи само от българската страна, а и от позицията на Москва.^[60] На 3 май в Панчарево князът и Филов приемат министър-председателя, който заявява, че предната вечер в Министерския съвет са се появили големи трудности във връзка със съветската нота от 26 април, в която Москва иска откриване на консулства във Варна, Бургас и Русе, за да може да следи дали българските летища се използват от германски самолети. Министрите се разделят на две групи, като първата държи откриването на консулствата да се обвърже с възобновяване на българо-съветските търговски отношения. Втората група иска това да се отнася само за консулствата в Бургас и Русе, а варненското консулство да се възстанови веднага. На срещата в Панчарево се решава да се потърси консултация с Бекерле. Два дни по-късно отговорът на нотата е готов и след регентите той е одобрен и от Министерския съвет. Както пише Филов, отговорът е съставен по начин, от който може да се извади заключение, че българите са съгласни с откриването на консулствата.^[61]

Ген. Михов пише в дневника си, че на 6 май — Гергьовден, Калфов е извикан при регентите и му е възложена задачата да предложи евентуална министерска листа. На следния ден регентите уведомяват за този си ход действащия министър-председател Д. Божилов, който заявява, че има пълно доверие в регентите.^[62] На 8 май българският пълномощен министър в Анкара Балабанов е на доклад при регентите, на които разяснява, че Турция е преустановила износа на хромова руда за Германия. Балабанов заявява, че вече не е сигурен, както по-рано, че Турция няма да се намеси във войната. Съветският пълномощен министър в Турция Виноградов му казва, че те трябва да преговарят с Москва, а не с англо-американците, на което Балабанов изразява своя протест, че Виноградов смята, че въобще българите преговарят с някого. Той също информира регентите за това, което Киселов е съобщил: „Бляк желаел да играе роля като спасител и доброжелател на България.“^[63]

На 12 май се извършват промени в командването на армията. Ген. Трифонов става началник щаб, а досегашния началник щаб — ген. Лукаш, става главен инспектор на войската.^[64] Михов пише, че на 13 май регентите приемат Калфов, който е направил някои сондажи за правителствена листа, но „държи на цялостна промяна — предлага дребни хора или неудобни хора.“^[65] Три дни по-късно регентите отново приемат Калфов и Михов пише: „Тоя път той направи едно систематично изложение, с увереност и готовност да се жертвува в тия трудни времена.“^[66] На 19 май се получава трета съветска нота, в която се казва, че ако не се открият трите консулства, Москва ще преустанови отношенията между двете страни. Регентите нареждат да се съобщи на Кирсанов, че кабинетът е в оставка и че тя няма нищо общо с нотата, а с нея ще се занимае следващият кабинет. Регентите възлагат на Калфов да състави ново правителство. На 22 май регентите отиват в Панчарево с идеята да подпишат указите за новото правителство, но са разочаровани от Калфов, който заявява, че е по-добре да потърсят друг да състави листата. Филов изразява становище, че е възможно Калфов да се е изплашил от съветската нота.^[67] Михов свързва събитията по възлагането на задачата на Калфов за съставяне на нов кабинет и пристигането на съветската нота с датата 18 май, а не както Филов описва тези събития — на 19 май. Също в дневника си, цитиран по-долу, Първан Драганов пише, че нотата е от 18 май. За 19 май Михов пише, че Божилов писмено е подал оставка и че по-късно същия ден Калфов е имал среща с регентите.^[68] Вътрешният министър в Божиловото правителство Дочо Христов смята, че една от причините за оставката на кабинета е, че Берлин желае едно предано германофилско правителство. В мемоарите си Д. Христов изказва мнението си, че мандатът е бил даден на Хр. Калфов единствено като камуфлажно действие от страна на регентите, а истинският нов министър-председател на България бил определен отново от Регентския съвет и това бил Иван Багрянов.^[69]

На 20 май Г. Димитров пише в дневника си, че се е обадил на Молотов, който му съобщил, че съветското правителство е изпратило четвърта нота до българското правителство с искане за консулства във Варна, Бургас и Русе, като Москва е заплашила с преустановяване на дипломатическите отношения, ако не се удовлетвори нотата. Молотов още казва: „Ние твърде дълго търпяхме под маската на дипломатическите отношения българското правителство да помага на немците срещу нас. По всяка вероятност в близко време ще скъсаме дипломатическите отношения и ще обявим състояние на война с България. Ние се убедихме, че запазването на тези отношения задържа развитието на антихитлеристкото движение в страната.“^[70]

На 24 май регентите приемат Ив. Багрянов и го запознават с обстановката, и каква политика трябва да води като министър-председател. На следния ден следобед Багрянов заявява пред регентите, че ще започне сондаж за ново правителство.^[71] Стефан Недев пише, че през последната десетдневка на май, в качеството си на началник на разузнавателния отдел към щаба на войската, има три срещи с бъдещия премиер Багрянов, който се интересува най-вече за положението на Източния фронт. Недев го запознава с лошото състояние на вермахта и с партизанското движение в България, което се активизира все повече с приближаването на Червената армия към границите на страната.^[72] На 1 юни новото правителство е факт. Филов пише в дневника си: „В 6 ч. подписахме указите. Новият кабинет никак не ме радва. Боя се Багрянов да не се увлече пак и да докара германската окупация у нас. Все пак друг изход нямаше.“^[73] Приближеният на Ив. Багрянов д-р Найден Найденов, пише в спомените си, че листата са я изготвили на 1 юни, като за министър на външните работи са включили Дечко Караджов, а не искания от регентите Първан Драганов. Но Багрянов отива сам при регентите. Найден Найденов, Стоил Стефанов и Христо Василев остават да го чакат. Найденов пише, че Стоил Стефанов му казва, че Багрянов е трябвало да бъде придружен, защото регентите могат да го притиснат. Всъщност, така се получава и регентите, отново според Найденов, променят частично листата, като една от промените е Багрянов временно да управлява Министерството на външните работи до поемането на същото от Първан Драганов.^[74] В духа на убежденията на министър-председателя в кабинета влиза Дончо Костов, който е бил председател на българо-съветското дружество, но на следващия ден се оттегля от Министерския съвет. В правителството влиза и Александър Станишев, който е председател на българо-германското дружество. На 12 юни правителството придобива следния вид: „Иван Багрянов, Първан Драганов, ген. Руси Русев, Борис Колчев, Славейко Василев, Александър Сталийски, Александър Станишев, Михаил Арнаудов, Димитър Савов, Руси Ст. Русев, Христо Василев.“ Последните четрима, както отбелязва И. Димитров, не са участвали във „фашистката политика“ на предишните правителства.^[75] Багрянов заявява, че няма да се извърши никаква „подлост“ по отношение на Германия нито пък „Бадолиовщина“, но в същото време той е според случая „германофил“ или „русофил“, „фашист“ или „демократ“.^[76]

Ст. Рачев пише, че на 23 май 1944 г. е обкръжена и унищожена Втора софийска бригада, която заедно с кап. Томпсън трябва да посрещне военна пратка от УСО. Малък брой партизани успяват да разкъсат блокадата и да се спасят. Сред тях е и английският офицер, но той заедно със своя радист и неколцина партизани попада на втора засада и е пленен. На 10 юни 1944 г. Томпсън е разстрелян от полицаи, а неговият радист е предаден на Абвера и се прави опит да послужи като примамка за британците, които да продължат да изпращат оборудване и кадри уж за партизаните. Но УСО разкрива измамата и опитът излиза несполучлив. Безспорно ликвидирането на британския офицер е изключително погрешен ход на българската страна. При положение, че войната навлиза в едно русло, което е крайно неизгодно за Берлин, българската полиция се оставя на порива си за разчистване на сметки именно с Великобритания.^[77]

В сборника „Тайните на Третия Райх“ (С., 1992) е събрана документация, отразяваща връзката между немската легация в София и нацисткото правителство в Берлин. Хронологически документите съвпадат с правителствената криза в България и първата публикувана телеграма е от 30 май 1944 г., а последната е от 12 септември 1944 г., когато на власт е вече правителството на Отечествения фронт. На 6 юни с операцията „Овърлорд“ съюзниците поставят началото на втория фронт в Нормандия.^[78] Съюзническите войски напредват и завладяват Северозападна Франция, достигайки до р. Сена. Както пише П. Шопов, „на 25 август в резултат на въстанието на жителите на Париж, френската столица е освободена.“^[79]

Оценката на Г. Димитров за правителството на Багрянов е, че то също има прогермански характер и че основните министерства „са в ръцете на отявлени германофили“.^[80] Той пише до Сталин, че „ръководната група начело с Багрянов е призвана да провежда същата прогерманска политика, но по-гъвкаво и умно, отколкото това правеше Божилов.“^[81] Багрянов решава да поправи отношенията с Москва и да предотврати евентуалното им скъсване. Външният министър Първан Драганов на 14 и 17 юни се срещна с германския пълномощен министър Бекерле, като го уверява, че България няма да промени съюза си с Германия, но с оглед на новата военна обстановка трябва да се действа внимателно. След като Драганов и военният министър ген. Русев посещават Варна и Бургас, външният министър иска от германците да бъдат изтеглени всички военни съдове, намиращи се по българското Черноморие. През юни Драганов има разговори и с ръководителя на съветската легация в София, като настоява Москва да прояви търпимост към България, защото евентуален силен натиск от страна на СССР за разграничаване от политиката на Германия може да доведе до нейната окупация, по подобие на другия германски сателит — Унгария.^[82]

На 16 юли се провежда среща между регентите, министър-председателя, външния министър и българския пълномощен министър в Турция Балабанов, който е повикан в София за указания. Балабанов „получи документ за представителите на САЩ в Истанбул, с който българското ръководство информира САЩ, че крайната цел на правителството е да извади България от войната, щом условията позволят това, с оглед на едно благоприятно положение за бъдещия мир.“^[83] На 23 юни външният министър П. Драганов докладва пред регентите и министър-председателя сведенията, които е събрал при обиколката си във Варна. Според него там се намират около 60 кораба под германско знаме и едно ято хидроплани. Тази информация вече не може да се отрича и укрива от съветската легация и затова Драганов предлага: „1) Корабите, които са за отбрана, могат да останат в пристанището. По-добре под български флаг и екипаж. 2) Корабите, които са за нападение — не могат да останат, а ако не могат да се изтеглят, да минат под български флаг. 3) От българско пристанище не може да излизат военни кораби за придружаване конвои и др. 4) Ятото хидроплани не може да остане и то е първото, което трябва да се махне — за да дадем и доказателство на русите, че сме последователни.“^[84] Драганов заявява, че всичко, което може да се сметне за нападателни средства, трябва да се изтегли от Варна, а пристанищата ни в Черно море трябва да имат статут на такива в неутрална държава, що се отнася до действия спрямо СССР. Регентите и министър-председателят приемат предложенията на Драганов.

На 20 юли германски военни организират атентат срещу Хитлер. Ето какво е записал в дневника си регентът Филов за този ден: „20. VII. Четвъртък. Получихме надвечер съобщението за атентата срещу Хитлер, извършен днес. Той е на всеки случай вече признак за разложение в германската армия, макар превратът да е бил осуетен. Сега се обясняват по-добре и събитията на Източния фронт, които генералът означава като «Добро Поле».“^[85] През март 1943 г. армейската опозиция във вермахта се опитва да организира два атентата срещу фюрера, но и двата се оказват неуспешни. За опозицията срещу Хитлер подробно пише В. Александров в книгата „Черната капела“.^[86] По-различна е ситуацията на 20 юли 1944 г., когато Щауфенберг поставя куфарчето с експлозив в непосредствена близост до Хитлер. Само една случайност спасява фюрера. Леко ранен, Хитлер остава на власт, а заговорът е смазан. Ръководителите на атентата, между които е и Щауфенберг, са разстреляни още на 20 юли.^[87] След неуспешния атентат националсоциалистите екзекутират около 5000 души, обвинени, че са участници в заговора. Много висши офицери загиват от нацисткия терор.^[88] Ето част от това, което е записал в своя дневник външният министър Първан Драганов на 21 юли, само ден след атентата срещу фюрера: „Катастрофата за Европа, за Германия, за България наближава. Събитията се развиват и ще ни изпреварят, без да можем да направим нещо за спасението на страната ни, за да не стане театър на военните действия, с всичките последици, което това влече след себе си. Няма да имаме време да се организираме вътрешно и да действуваме политически външно.“^[89]

За Съветския съюз основното искане си остава откриването на консулства на българска територия. На 11 юли Вилхелмщрасе уведомява българската страна, че Германия е готова да изтегли от Черноморието десантните лодки, а също и хидроропланите.^[90] В края на юни и началото на юли Г. Киселов се среща в Анкара с американски дипломати. Контактите са неофициални, но са одобрени от правителството.^[91] Драганов подготвя отговор на съветската нота от 18 май за консулствата и на 27 юли запознава регентите с него, както и с придружаващото писмо, което е написал лично до Молотов. На следния ден той дава отговора и на германския пълномощен министър Бекерле, но му заявява, че няма да чака отговор от Берлин и ще връчи отговора на Кирсанов. Това прави неприятно впечатление на Бекерле и той заявява, че този факт няма да се изтълкува положително в Берлин. На 30 юли Драганов връчва на Кирсанов отговора и писмото до Молотов. Удовлетворява се частично искането, изразено в съветската нота, за откриване на консулства в Бургас и Русе и възстановяване на консулството във Варна. Българската страна дава разрешение за възстановяване на варненското консулство, което да има район на действие и в Русе, и в Бургас. Заявено е, че се иска и агреман за нов пълномощен министър. Ето част от разговора между двамата, който Драганов е записал в дневника си: Кирсанов казва: „Давате това, което германците ви позволяват да дадете. Отговорих много категорично: Не! Даваме това, което можем да дадем, без да изложим страната си на опасности от другата страна.“^[92] В писмото, писано от Драганов до Иван Попов, който по това време е пълномощен министър в Букурещ, носещо дата 2 август 1944 г., външният министър пише, че е връчил отговора на съветската нота на 29 юли. Писмото е отпечатано в края на дневника на Първан Драганов.^[93] Л. Спасов пише, че нотата е изготвена на 27 юли, а е връчена на следния ден от Драганов, който изпраща и лично писмо до Молотов, в което става въпрос за назначаването на нов пълномощен министър в Москва. Отговорът на съветската нота от 18 май не е одобрен предварително от Берлин.^[94] Пл. Цветков пише неправилно, че в края на юли 1944 г. българското правителство дава съгласието си за откриване на съветски консулства в Бургас, Варна и Русе. Правителството на Багрянов се съгласява да открие варненското консулство, което да има район на действие и в Бургас, и в Русе.^[95]

Ив. Багрянов споделя пред своите сподвижници Стоил Стефанов и Найден Найденов, че регентите пречат на работата на правителството. По-специално той има предвид Филов, а за останалите двама казва, че може да се спогоди с тях и да работят общо, но с Филов това не може да се получи. Найденов пише в спомените си, че тогава Стоил Стефанов предлага физическото ликвидиране на Б. Филов, като той ще се наеме с организацията по извършване на убийството. Но Багрянов се противопоставя с мотива, че никога не е симпатизирал на политическите убийства и сега не е съгласен да се извърши такова.^[96]

На 19 юли министър-председателят Багрянов и министърът на външните работи Драганов приемат бившия председател на XXIV ОНС Стойчо Мошанов, като му заявяват, че биха искали той да осъществи неофициален контакт с англо-американските съюзници. Но двамата министри казват, че за това си действие нямат съгласието нито на регентите, нито на останалите министри. Мошанов казва, че е съгласен да осъществи контакт с английския посланик в Анкара — Хюгесън, с когото се познават от посещението на англичанина в края на май 1940 г. Мошанов обаче поставя условието поне регентите да бъдат запознати с неговата мисия. Два дни по-късно се състои нова среща, на която министрите уведомяват Мошанов, че принц Кирил е спечелен за каузата, а на останалите регенти ще им се съобщи по-късно. Ето какви са задачите, които трябва Мошанов да преследва пред Хюгесън, според спомените на бившия председател на Народното събрание: „Първо да се съобщи, че българското правителство е решило България да излезе от положението на война с Англия и Америка; второ, да се проучат условията, при които България би могла да стори това; трето, горната постъпка да се счита като личен контакт без официален характер и да се запази в тайна поне до първите дни на месец септември; четвърто, ще разполагам с пълна свобода на информации и преценка на вътрешното положение на страната.“^[97]

На 2 август Турция къса дипломатическите си отношения с Германия, но не и с нейните съюзници. Същия ден, преди да се узнае за турското решение, Драганов и Бекерле водят труден разговор, като германският пълномощен министър обвинява България, че започва да се отдръпва от Германия, но получава уверения от Драганов, че това са несъстоятелни критики.^[98] След преустановяването на турско-германските отношения Кайтел предлага в България да се настанят военно-въздушни сили, но българските управляващи се противопоставят на тази идея. В началото на август има развитие и проблемът, който още от юли е актуален, относно превозването на съветски военнопленници през българска територия за Германия. Въпреки че България получава обещание от страна на Вилхелмщрасе това да се прекрати, превозването продължава. СССР протестира и настоява за връщане на съветските пленници в Съветския съюз. Подобен влак е спрян в Сливница, а по-късно и в Пловдив.^[99] Също през август пристига нова нота от Москва, в която се пита директно българското правителство дали е готово да скъса с Германия и се изразява надежда, че отговорът няма да се протака.^[100]

И. Димитров пише, че на 7 август 1944 г. се подписва декларация от цялата опозиция, включително и от комунистите, които по-късно характеризират това подписване като грешка. В декларацията опозицията напомня за грешките, допуснати от правителствата на България — отказа от неутралитета, включването на страната в Тристранния пакт и обявяването на война на Великобритания и САЩ. Опозицията отбелязва, че Тристранният пакт вече не съществува и България не е длъжна да се подчинява на неговите клаузи и иска промяна на външната политика, за да се спаси страната от превръщането й в театър на военни действия. В декларацията се настоява да се преустанови войната с Англия и САЩ, с които така или иначе страната не воюва и „да се поведе открито една искрена и приятелска политика, изпълнена с доверие към нашата освободителка Русия“.^[101] На срещата на опозицията не са поканени представители на Цанков и Костурков. Апелът е връчен на регентите на 12 август лично от Никола Мушанов.^[102] Те разглеждат изложението още същия ден. По този повод ген. Михов пише в своя дневник: „Искат от нас: 1. Да излезем от войната; 2. Да си приберем корпуса; 3. Да се назначи правителство, което да изведе България на щастливия бряг. Точно това искаме, работим и се мъчим.“^[103] Същата вечер при регентите са министър-председателят и външният министър. Първият докладва, че е разговарял с Кирсанов, който му е заявил, че въпросът с откриването на съветски консулства в България вече не е актуален, поради променилата се военна обстановка. Кирсанов предава новите искания на Москва — да се оттегли корпусът и да се изгонят немците от българска територия.

На 17 август 1944 г. се открива сесията на Народното събрание. Багрянов държи реч, която Филов определя като пораженска и е на мнение, че това е поредният номер, скроен от министър-председателя. Филов продължава: „Речта на Багрянов е една безусловна капитулация пред евентуалните победители, една пледоария за мир на всяка цена, преди още даже да сме влезли в борбата.“^[104] На 6 август регентите одобряват мисията на Стойчо Мошанов, който трябва да замине на 9 август под псевдонима Копринаров. Пътувайки с влак, в Свиленград Мошанов е задържан от Гестапо и едва след намеса от София е пуснат да премине границата. Във влака Мошанов има шанса да се представи на английски дипломат, пред когото споделя своята неофициална мисия и търси помощта му да го свърже с посланика Хюгесън.^[105] Ст. Нойков смята, че изпращането на Ст. Мошанов „за преговори с англо-американците беше опит да се спаси в последния четвърт час прогнилия буржоазен режим с цената на ново робство на българския народ — този път под ярема на западните империалисти.“^[106]

Мошанов заминава след речта на Чърчил от 2 август, която съдържа тежки обвинения към България, а Гърция формулира сериозни териториални претенции.^[107] На 16 август сутринта Мошанов е приет от английския посланик в Турция Хюгесън. Бившият председател на Народното събрание излага своята теза пред английския дипломат, който направо го пита кога правителството ще скъса с Германия. Мошанов, както пише в спомените си, импровизира и заявява, че в началото на септември най-вероятно България ще е готова да скъса с немците, защото в този момент повечето войници са в отпуск, за да прибират реколтата. Английският дипломат отговоря: „Това е много дълъг срок. Посъветвайте правителството Ви да побърза. На Балканите назряват събития, които могат да ви изпреварят и направят безпредметна постъпката ви.“^[108]

От пролетта на 1943 г. започват български неофициални сондажи по отношение на Вашингтон. Целта е да се изясни при какви условия България би могла евентуално да излезе от войната. Основен канал на българските постъпки е Турция. Естествено е желанието на българите да установят контакт със САЩ, а не с Великобритания, която подкрепя емигрантските правителства на Югославия и особено на Гърция. България разчита на обективността на Щатите и се надява на по-меко отношение. Както пише Е. Калинова, американците желаят излизането на България от съюза с Германия и търсят усилено вариант да го ускорят, но след 26–27 август 1944 г. американската концепция по отношение на България търпи сериозен обрат. САЩ вече не желаят да се сключи примирие с България. Авторката застъпва мнението, че американците са получили сведения за съветските планове по отношение на България, или чрез анализ на конюнктурата са достигнали до извода, че СССР има сериозни претенции към България и за САЩ е по-добре да не се конфронтира със своя съюзник по въпрос, който не е приоритетен за американската политика.^[109]

След срещата на Ст. Мошанов с англичаните в Турция в средата на август, Форийн офис предлага на Държавния департамент да се поставят предварителни условия на България и когато бъдат изпълнени, да започнат същинските разговори по преустановяване на положението на война между съюзниците и България. Британците предлагат страната да освободи всички съюзнически военнопленници на нейна територия. Второто условие е българският емисар да пристигне в египетската столица, където трябва да се водят преговорите по сключване на примирието, не по-късно от края на август. Но американците не се солидаризират с мнението на английските си колеги, а по-късно и самите англичани се отказват от тези предварителни условия.^[110] Англичаните запознават с клаузите на примирието гръцката и югославската страни, като ги съветват да не предявяват искания, които биха пречили на хода на преговорите. Но и двете страни имат своите претенции към България и настояват да бъдат включени в дискусиите с българите. Гърците имат и териториални аспирации към своята съседка, но Великобритания успява да обуздае прекомерните претенции на своите съюзници. Разбира се, английската позиция не е продиктувана от съчувствие към българската страна, а от факта, че трябва да се побърза със сключването на примирието. Англичаните уверяват югославяните и гърците, че впоследствие ще могат да отправят допълнителни искания към България.^[111]

На 19 август Багрянов получава информация за преврат, подготвян от крайни германофили със съдействието на Германия. Приближеният на министър-председателя д-р Найденов отива при свой приятел от немската легация, който го успокоява, че засега опасност от преврат няма.^[112] Д. Казасов в радиопредаването „Програма за победа“, излъчено на 15 юли 1967 г., твърди, че на 23 август от името на Националния комитет на ОФ, отива на среща при Багрянов и му заявява, че трябва да бъде съставено правителство на ОФ. Багрянов му отговаря, че този въпрос трябва да бъде решен от регентите, но Казасов заявява, че най-напред той трябва да си подаде оставката. Багрянов казва, че дори да си подаде оставката, пак регентите ще имат думата по съставяне на новото правителство. Той добавя, че на следния ден ще има среща с регентите и ще изложи вижданията на ОФ. По предложение на Багрянов на следния ден — 24 август, Националният комитет на ОФ се среща с Багрянов в Боровец. На срещата Никола Петков заявява, че трябва да се образува правителство на ОФ с Багрянов начело, което според Казасов е в пълно противоречие с разбиранията на членовете на комитета, но те не му възразяват, за да не се разбере, че има разногласия в ОФ. Багрянов настоява, че Националният комитет трябва да се срещне с регентите, но членовете нямат желание за среща. След половин час Багрянов се връща и заявява, че регентите са казали, че не могат да се срещнат с Националния комитет, защото няма открита правителствена криза. Тези събития Казасов разказва и в двете си книги — „Бурни години“, издадена 18 години по-рано от излъченото предаване, и „Видяно и преживяно“, издадена 2 години след радиопредаването.^[113]

Късно вечерта на 25 август регентите получават информация, че има съветски десант в Кюстенджа и Мангалия. Пришпорени от събитията, те заедно с Багрянов и Драганов, вземат решение германските войски, намиращи се на българска територия, да бъдат разоръжавани. Както пише ген. Михов, към 1.30 ч. през нощта на 25 срещу 26 август, за това решение са уведомени легациите на СССР и Германия. Действията на управляващите се обуславят от бързо променящата се военна обстановка и от страха „да не би, гонейки германците, русите да навлязат у нас.“^[114] В „Бурни години“ Д. Казасов пише за обявения неутралитет: „Решението на правителството да обезоръжава всяка чужда войска, която би преминала на българска територия, визираше, не ще съмнение и Червената армия. Това решение бе идиотски глупаво. То не означаваше неутралитет. То означаваше образуване заслон на панически отстъпващата германска армия.“^[115] Българското правителство, осведомено за разговорите в Анкара, приема внушението на Хюгесън и уведомява съветските управници, че в Анкара се намира български пратеник, който има за цел да осъществи контакт със съюзниците. Уведомлението се придружава и с отговора на съветската нота от 12 август, в която СССР пита дали българите са готови да скъсат с Германия. Българският отговор е утвърдителен. Наистина, събитията се развиват твърде бързо и след успешната операция на съветските войски при Яш-Кишинев, на 23 август Румъния капитулира и излиза от войната.^[116]

Седмата извънредна сесия на XXV Народно събрание се открива на 17 август. Министър-председателят произнася реч, в която се изразява готовност за разграничаване на България от военния конфликт. Тази реч е оценена от германците и германофилите в България като желание на правителството за завой във външната политика. След пет дни обаче външният министър, отново в реч пред парламента, успокоява, че българската външна политика си остава такава, каквато е била и до момента.^[117]

„На 23 август румънският крал Михай извършва държавен преврат. Той арестува ген. Антонеску и образува ново правителство, начело с ген. Сънътеску.“^[118] След Яш-Кишиневската операция съветските войски се озовават на северната ни граница. Правителството и регентите на заседание от 26 август решават да се обяви неутралитет по отношение на военния конфликт между Германия и СССР, както и да се разоръжават хитлеристките подразделения, намиращи се на българска територия, но в официалното комюнике се казва, че ще се разоръжават всички чужди войски, които се намират на територията на България. Очевидно е, че българските управляващи нямат смелост да се обявят открито против Райха. На 26 август Регентският съвет решава да образува ново правителство из средите на опозицията.^[119] Военният министър трябва да нареди на българската армия да разоръжава немските войски, идващи от румънска територия. Но англо-американските съюзници не са доволни от това решение на българските управляващи. Те настояват България да преустанови дипломатическите си отношения с Райха и да капитулира.^[120] На 26 август България иска от Германия да изтегли своите войски от българска територия, но това искане не е обвързано със срок и евакуирането продължава твърде дълго.^[121]

На 27 август английският посланик в Турция получава от Лондон инструкции да изпрати българските преговарящи в Кайро. В делегацията влизат Балабанов, Киселов, полк. Желязков и Мошанов, който след румънското излизане от войната се прибира в София, а останалите се намират в Анкара.^[122] След капитулацията на Румъния Ст. Мошанов преценява, че мисията му вече е приключила и се завръща в България. Той е приет от Багрянов и Драганов, а след това и от регентите, пред които докладва за свършеното от него в Турция. Според спомените на Мошанов, той настоява и успява да се срещне насаме с княз Кирил. Обаче на 27 август англичаните го търсят, за да му предадат, че условията за примирие ще бъдат връчени. След като не го откриват, на среща с Хюгесън е поканен Балабанов, на когото е заявено, че възможно по-скоро Ст. Мошанов трябва отново да дойде в Турция, а след това да отпътува за Кайро, където ще се връчат условията на примирието.^[123]

Годишнината от смъртта на цар Борис е отбелязана с панихида в Рилския манастир. След това регентите, заедно с Багрянов и Драганов, приемат Ст. Мошанов, който трябва да отпътува за Турция. Мошанов иска да се състави делегация и в нейния състав да има известни политици. Той заявява, че ако се стигне до преговори, ще настоява те да се водят в Цариград, а не в Кайро, където има много сърби и гърци. Ген. Михов пише по този повод: „Научихме, че при изготвяне на условията за нашето излизане от войната, или примирието, според противната страна ще вземат участие и сърби, и гърци. Не ще ни скроят хубава дреха, но да не е съвсем лоша, че тогава какво ще се прави.“^[124] На 29 август сутринта „Копринаров“ отпътува за Турция с автомобила на военния министър.^[125]

След разговора със Ст. Мошанов, същата вечер регентите приемат току-що завърналия се от среща с фюрера германски пълномощен министър Бекерле, който носи писмо от Хитлер. Фюрерът пише, че след като България се смята за неутрална държава, немските действия ще се определят от военното положение. Регентите заявяват, че нямат никаква готовност да се съпротивляват на север и затова ще опитат чрез дипломация да избегнат конфликта. Бекерле предлага някой от регентите да отиде и лично да се аргументира пред фюрера, но поканата е отклонена.

В края на август, когато става ясно, че обстановката тотално се променя, е решено кабинетът на Багрянов да бъде заменен с нов, но по договореност между Багрянов и регентите, министър-председателят дава обещание да си подаде оставката, тогава, когато новият премиер бъде готов със състава на кабинета. Багрянов моли, преди да си отиде, да се сбогува по радиото с народа. Филов го обвинява, че винаги гледа да си направи реклама, без да се съобразява с държавните интереси. На 30 август Филов записва в дневника си: „Аз съм на всеки случай много доволен, че този голям позьор ще си отиде тъй бърже, макар и да съм длъжен да призная, че той общо взето добре изигра ролята си да направи необходимия в нашата политика завой.“^[126] На 1 септември министър-председателят изпраща писмено оставката на кабинета и отива в радиопредавателя във Вакарел, където в 13.30 ч. произнася реч към българския народ. Регентът Филов, след като узнава от радиото, че Багрянов се готви да произнесе реч, прави неуспешен опит да я предотврати.^[127]

След като Мошанов пристига в Турция, той се среща с Хюгесън, който го уведомява, че на следващия ден — 30 август, в 8.00 ч., ще излети със самолет за Кайро, където ще му връчат условията за сключване на примирие. След срещата с английския посланик Мошанов е осведомен от Балабанов, че от София е съобщен съставът на делегацията, която трябва да получи условията за примирие. В нея влизат: пълномощният министър Балабанов, военният аташе Желязков и индустриалецът Киселов. Балабанов се снабдява с медицински документ, че полетът със самолет може да бъде фатален за него, а Киселов отклонява участието си в делегацията по семейни причини. Желязков също заявява, че не може да участва, тъй като няма заповед от военния министър, но казва на Мошанов, че ще го придружи до Анкара, след което, ако не получи заповед от военния министър, няма да продължи.^[128]

В 6.30 ч. сутринта на 30 август Киселов завежда Мошанов на среща с американски дипломати, между които са военният аташе, вицеконсулът и Бляк. На тази среща Мошанов получава съвет да протака сключването на примирие, за да не стане България ябълката на раздора между съюзниците. След срещата Киселов пита Мошанов дали вече е разбрал защо той е отклонил участието си в делегацията.^[129] На 1 септември в 18.00 ч. българската делегация в състав само от двама души — Ст. Мошанов и полк. Желязков, е приета от съюзническите делегации на Англия и САЩ, чиито състав също е от по двама души. На това първо заседание съюзниците заявяват, че признават правителството на Багрянов, но тъй като Мошанов иска допълнителни пълномощия от България, казват, че ще уважат неговото мнение и ще отложат заседанията с ден-два. На това първо заседание Мошанов констатира, че англо-американците биха желали условията за примирие да се връчат на България преди Червената армия да влезе на нейна територия.^[130]

При пребиваването на българската делегация в Кайро полк. Желязков води дневник. На първата среща на 1 септември в 18.00 ч. Мошанов реагира срещу условията, при които е поставена българската делегация и които наподобяват домашен арест — в неудобна квартира и при постоянното наблюдение от английски офицер. Съюзниците си взимат бележка от оплакването и делегатите са преместени в по-добра квартира, но този път под наблюдението на двама английски агенти. Полк. Желязков пише, че има промяна в отношението на съюзниците към делегацията. „Веднага започна да се чувствува едно по-дружелюбно и внимателно отнасяне към същата.“^[131]

Регентите дават мандат за съставяне на кабинет на земеделеца Константин Муравиев, който след консултация със своите съпартийци, приема задачата и започва сондажи. На 2 септември 1944 г. Муравиев се среща с регентите. Преди да е съставил правителството, те му заявяват, че няма никакво време за губене, а Филов му казва следното, което Муравиев е записал в своите спомени: „Вижте, моля ви, да съставите правителството. Страната не може да стои в анархия след глупостта, която направи Иван Багрянов. Даваме ви най-широк мандат да съставите правителство, от които партии намерите за добре. Моля ви, не се бавете, защото не можем да оставим страната повече без правителство, па макар и то да не е най-доброто.“^[132] Тази декларация Филов прави, след като преди това, според Муравиев, регентите са се отделили в друга стая и са се съвещавали. Като слизал по стълбите, началникът на канцеларията на регентството Горанов му съобщава, че регентите са казали, че ако Муравиев прецени, може да състави изцяло земеделско правителство. Това изявление Филов прави, след като Ив. Багрянов, въпреки договорката с регентите да не си подава оставката, преди да се състави ново правителство, произнася реч по радиото, в която съобщава, че си подава оставката и че регентите и щабът на войската са му пречили да си изпълни дълга. Има известна неяснота дали действително на 2 септември следобед се е състояла срещата между Муравиев и регентите. Филов в своя дневник твърде подробно описва 2 септември, но не споменава за подобна среща, а тъкмо обратното — пише, че регентите са чакали Муравиев да ги посети и това посещение става привечер, когато се подписват и указите за новото правителство. Остава отворен въпросът дали е имало среща между Муравиев и регентите на 2 септември след пладне, или не. Логично е да се сметне за по-достоверно написаното от Филов, защото той води дневник, докато Муравиев пише спомени и то доста години след посочените събития. Обаче 2 септември е твърде важен ден за Муравиев и едва ли е възможно да не се е запечатал отчетливо в неговата памет, още повече, че става въпрос не за пропуснато събитие, а за добавено.

Кабинетът поставя въпроса за оставката на Филов като регент, като последният изразява готовност да се оттегли, но по начин, който няма да накърни стабилността на регентския институт. Князът заявява, че ако Филов си подаде оставката, той също ще напусне поста и така проблемът остава отворен.^[133] Ген. Михов в своя дневник също описва подробно 2 септември и както в дневника на Филов няма и намек за среща след пладне, а се говори само за вечерната среща, на която се подписват указите за новото правителство. При наличието на два дневника срещу едни спомени, може би трябва да се заключи, че действително подобна среща не е била осъществена. Ако разглежданото несъответствие се изкаже на футболен език, то ще придобие следния облик: резултатът от двубоя между дневниците и спомените е два на един, в полза на дневниците, като голът за спомените е вкаран от съмнително положение за засада.^[134]

Около личността на бъдещия министър на войната възниква спор между регентите, които предлагат ген. Атанас Стефанов, докато някои министри от новия кабинет предлагат ген. Иван Маринов. Министрите мотивират своето отрицателно отношение към ген. Стефанов с това, че той е германофил. В крайна сметка, новият министър е ген. Маринов. Без участието на комунистите и ОФ, които отказват да влязат в правителството, указите са подписани, но без да бъдат заети предвижданите за ОФ министерски кресла.^[135] В правителството влизат като министри без портфейл опитните политици Никола Мушанов и Атанас Буров. Интерес предизвиква съгласието на Атанас Буров да влезе в кабинета на Муравиев, защото той нееднократно се произнася по адрес на Муравиев твърде неласкаво и направо с груби думи пред Михаил Памукчиев, който е описал това в книгата „Срещи с Буров“.^[136] Същият автор в книгата си „Разговори с принц Кирил“ приписва следните думи на княза, по отношение на съставянето на нов кабинет от Муравиев: „Аз го попитах: Кои смяташ да ти бъдат партньори министри?“ Той взе да ми ги изброява: „Атанас Буров, Никола Мушанов, Димитър Гичев, генерал Иван Маринов, Вергил Димов…“ Аз го прекъснах: „Няма ли сред тези дяволи поне един ангел? За показ, за пример? За подражание?“^[137] Последната бележка на Б. Филов в дневника му е от 3 септември 1944 г.: „Русите продължават да правят опити да управляват България от Москва. Онзи ден, когато се узна за министерската криза у нас, по радиото от Москва се даваше съвет на българските патриоти да работят и поддържат само едно правителство на Отечествения фронт. Ако такова правителство не можело да се създаде, тогава патриотите можели да подкрепят и друго правителство, само ако то възприеме главните искания на Отечествения фронт, които се изброяваха изрично.“^[138]

Ст. Мошанов, след като узнава за правителствената промяна в София, уведомява с телеграма, че не приема мандат от новосформирания кабинет.^[139] На 5 септември Мошанов получава пълномощия и от Муравиевото правителство. Бившият председател на Народното събрание пише в спомените си, че според него англичаните не са допуснали телеграмата, с която той информира, че не приема мандат от новия кабинет, да бъде изпратена до София.^[140] Българската делегация в Кайро, както бе отбелязано, се намира в условия, близки до домашен арест. Едва на 5 септември българите правят една разходка до пирамидите. Същия ден ги посещава и земеделският лидер Г.М. Димитров, макар Мошанов доста по-рано да настоява пред англичаните за тази среща. Същия ден СССР обявява война на България и става ясно, че форматът на преговорите ще бъде променен и Москва трябва да се включи в тях.^[141]

На 7 септември българската делегация се готви да отпътува от Кайро. Тя е посетена от английския дипломат Стил. Българите правят някои предложения по съставянето на условията на примирието, като едно от тях е евакуирането на българските военни части от Югославия да не се отнася до Западните покрайнини, които са български земи, включени в българската територия още от Берлинския конгрес през 1878 г. Българите настояват прекратяването на водените до момента преговори по примирието да бъде документирано, като се отбележи, че тяхното преустановяване е по инициатива на съюзниците. Стил се съгласява и преговорите се прекратяват при следните обстоятелства, записани от полк. Желязков във водения от него дневник: „1. Счита се, че България е поискала примирие от Великобритания и Съединените щати; 2. Че условията на примирието не са били предадени на българската делегация, поради очакванията да пристигне пълния състав на българската делегация; 3. Преговорите за примирие са спрени поради обявената война от Русия на България, което обстоятелство налага изработване на нови условия за ново примирие.“^[142]

На 2 септември новият премиер К. Муравиев изпраща телеграма до българския пълномощен министър в Анкара, с която потвърждава вече дадените правомощия на Мошанов. На 4 септември Балабанов информира английския и американския посланик в Анкара, че Мошанов се ползва с доверието на новото правителство и че се готви нова делегация, която ще носи и пълномощията за подписването на примирието. На 5 септември СССР обявява война на България.^[143] Мнението на В. Божинов, което датира от 1957 г., е че „правителството на Муравиев се явяваше последният опит на монархо-фашистката клика да приспи бдителността на народните маси и да запази буржоазно-монархическия строй в страната.“^[144]

На 3 септември Яковлев се обръща с няколко въпроса към българското Външно министерство, настоявайки да му се отговори с да или не. Той поставя следните въпроси: „1. Решено ли е то (българското правителство) да интернира фактически всички германски плавателни съдове… и ще даде ли точен списък на тия съдове с обозначение големина, вид и пр.; 2. Същото за германската авиация, колко апарати са интернирани, обезоръжени и пр.; 3. Същото за екипажа на изброените в т. 1 и 2 плавателни съдове и аероплани.“ Той иска да бъдат освободени съветските граждани, които се намират под германски контрол. Л. Спасов пише, че министър-председателят отговаря положително на въпросите, само по последния уточнява, че става дума за русите, които са дошли от Румъния, а за случая в Шумен, където имало 120 руснаци с германски униформи, Муравиев заявява, че ще се направи проверка. Яковлев намеква и за 50 потопени плавателни съда край Галата и казва, че съветските моряци били специалисти по решаването на подобни проблеми.^[145]

В заповед на Хитлер от 3 септември се казва, че на окупационните български войски трябва да се попречи да напуснат окупираните територии. Не трябва да се предприемат мерки само срещу тези, които открито се обявят за Райха. В заповедта се нарежда да се използват всички тайни и явни методи за освобождаване на пленените германски военни, намиращи се на българска територия.^[146] „Репресиите започнаха в 6,00 часа сутринта на 4 септември с пленяването на щаба на окупационния корпус, разположен в Нишка баня.“^[147] В първите дни на септември 1944 г. обстановката в Македония много се усложнява. Ето какво пише полк. Стефан Недев, който по това време е в Скопие като дивизионен командир: „3 септември 1944 г. — сутринта, целият щаб на I български корпус в гр. Ниш, заедно с намиращите се там в момента трима дивизионни командири бяха пленени от немски войскови части. Германски военни подразделения бяха нападнали и обезоръжили и 4 български дивизии, намиращи се в този район.“^[148]

В правителството на Муравиев се съгласява да влезе бившият министър-председател Никола Мушанов, който през цялото време на войната е в опозиция в Народното събрание. Ето как той в спомените си, писани години след тези събития, представя нещата, имайки предвид последвалия режим и т. нар. Народен съд: „…най-чистите подбуждения, доблестна дейност и смело предприета смяна на политиката на бившите германофилски кабинети бе квалифицирана като фашистка. Извратиха се фактите и се правеха изнасилени тълкувания, само да се достигне до виновност. Историята ще съди и аз съм убеден, че когато страстите утихнат и безпристрастието в преценката на фактите и обстоятелството вземе връх, ще бъда зачислен не между престъпниците, а между страдалците.“^[149]

Поради това, че 2 септември е събота и някои от министрите не са в столицата, новото правителство започва работа на 4 септември, когато изготвя правителствена декларация с основните задачи, стоящи пред него. Декларацията е прочетена същия ден по радиото от Муравиев. Разоръжаването на германските войски продължава, но някои от българските офицери не го изпълняват стриктно.^[150] На 4 септември 1944 г. Муравиев оповестява по радиото следната наредба-закон: „Член първи. Амнистират се всички престъпни деяния, извършени до влизане в сила на тази наредба-закон по следните закони: Закона за защита на държавата, Закона за защита на нацията, Закона за еднократния данък върху имуществото на лицата от еврейски произход, Закона за разтуряне на партийно-политическите организации, Закона за ликвидиране имуществата на разтурените партийно-политически организации, Наредба за печата на закона на временният надзор върху печата.“^[151]

Н. Михов описва в дневника си среща на новия министър-председател с регентите, проведена на 4 септември по обед. Муравиев отново иска оставката на Филов. Последният казва, че е готов да се оттегли, но това трябва да стане по начин, който не би се изтълкувал като ултиматум от правителството към Регентския съвет.^[152] На 5 септември сутринта министрите заседават и като вземат повод от това, че германците пленяват командира на българския корпус и някои други военни, те скъсват дипломатическите отношения с Германия, за което веднага е информиран германският пълномощен министър Бекерле. Повдига се въпросът за обявяване война на Германия, но военният министър ген. Иван Маринов се обявява против, аргументирайки се, че българската армия не е готова за война срещу германците, а последните все още имат силни подразделения. На същото заседание, описано от Муравиев в неговите спомени, се взема решение за преустановяване на дейността на Народното събрание, а така също и на националистическите организации като Бранник, ратниците и легионерите.^[153] На вечерното заседание на кабинета, на което присъстват и двамата регенти ген. Михов и княз Кирил, ген. Маринов отново заявява, че армията не е готова, за да може да се обяви война на Германия. По време на съвета министрите изненадани узнават за обявяването на война от СССР на България. Те взимат решение веднага да се поиска примирие, а след това Муравиев извиква съветския шарже д’афер Яковлев и му иска обяснения. Но Яковлев заявява само, че причините за обявената война са известни на българското правителство.^[154] Ето какво е записал в дневника си на 6 септември Георги Димитров: „Изпратих на Сталин и Молотов записка за правителството на Муравиев-Мушанов-Гичев-Буров, смятайки го за негодно да се справи със сегашните задачи, стоящи пред българския народ, и затова може да просъществува много кратко време.“^[155]

На 7 септември Муравиев отново повдига въпроса за оставката на Филов и последният заявява, че ще се оттегли, като повод за неговата оставка ще бъде предстоящото обявяване на война на Германия. Както пише в дневника си Михов, княжеската позиция е, че Филов вече трябва да си отиде, а и Михов смята, че така ще е по-добре. Генералът знае, че съвсем скоро ще дойде и неговото време да се оттегли.^[156] Казасов пише, че ген. Маринов е телефонирал на ген. Михов и му е заявил, че Филов трябва да си подаде оставката. Това, според Казасов, става на 8 септември. Той твърди, че разговорът на военния министър с регента Михов е разбран от регентите като изразяващ желанието на армията и затова само след половин час оставката на Филов е донесена в голям плик, предназначен за министър-председателя Муравиев. Д. Казасов пише, че на 7 септември заедно с Кирил Станчев отиват при военния министър ген. Маринов, за да го увещават да се включи в акция за сваляне на правителството: „Генерал Маринов, без да ни даде ясно изразено обещание, не ни възрази и не отблъсна предложението ни.“^[157]

На 5 септември Молотов уведомява посланиците на САЩ и Великобритания в Москва, че СССР обявява война на България. В 19 часа нотата е връчена и на българския пълномощен министър Стаменов.^[158] В. Тошкова пише, че решението на правителството за скъсване на дипломатическите отношения с Германия се взема на вечерното заседание, на което присъстват и двамата регенти — Михов и князът. Резонно е правителственото решение за скъсването с Германия, тъй като СССР обявява война на България и управляващите в София няма накъде да отстъпват. Българската нота за скъсването на дипломатическите отношения с Берлин е връчена на Бекерле в 3 часа сутринта на 6 септември. Отново има неяснота, която е свързана със спомените на Муравиев, който твърди, че дипломатическите отношения с Берлин са прекратени на сутрешното заседание на правителството от 5 септември, както бе отбелязано по-горе. Но В. Тошкова пише, че отношенията се скъсват на вечерното заседание същия ден. Разбира се, че е по-вероятно правителството да скъса с Германия, след като научава за съветската нота, с която СССР обявява война на България.^[159] Според В. Божинов „Съветският съюз обяви война не на българския народ, а на неговото продажно правителство.“^[160] На 6 септември правителството решава да обяви война на Германия, но по военно-стратегически съображения решението влиза в сила на 8 септември в 18 часа.^[161]

Мнението на Ст. Рачев за бъдещата българска съдба е, че: „Сталин не желаеше да види България нито неутрална, нито доминирана от Англия и САЩ, тъй като я смяташе за съветска сфера на влияние. Той планираше да окупира България и да постави на власт правителство на ОФ, ръководено от комунистите.“^[162] Муравиевото правителство си поставя три основни задачи, които трябва бързо да реши. Първата е да се направи резкият външнополитически завой, който да откъсне България от Германия; да се преустанови войната с Великобритания и САЩ и да се намери начин да се предотврати навлизането на Червената армия на българска територия. Втората задача е свързана с премахване на диктатурата и възстановяване на конституцията. Третата задача е да се склонят комунистите да влязат в правителството, за да се избегне, както пише Илчо Димитров, опасността от „социален преврат.“^[163] Правителството се заема с мащабни промени — отменя смъртните присъди, дава амнистия на политзатворниците, прави промени в администрацията и армията, в училищата се приемат отново учениците, изключени за противодържавна дейност. След като Муравиев няколко пъти заплашва, че правителството ще подаде оставка, ако Б. Филов не се оттегли от Регентския съвет, на 8 септември Филов излиза от регентството.^[164] След нападенията на германците над български военни в Югославия, военният министър Ив. Маринов нарежда на българските войски да окажат съпротива и да предотвратят германско настъпление.^[165] На 6 септември правителството официално оповестява скъсването на дипломатическите отношения с марионетните правителства на Виши, Италианската социална република, Хърватско и Словакия.^[166] Също от 6 септември са решенията на правителството да не се оказва съпротива на Червената армия, ако тя премине на българска територия, както и решението за обявяването на война на Германия, което обаче влиза в сила от 8 септември.^[167] На 13 октомври Хитлер определя този ход на българското правителство като предателство. Към това предателство е причислена и Румъния.^[168] С обявяването на война на България СССР, както показват документите в сборника „България — непризнатият противник на Третия Райх“, „си спечелва активно, а не просто почетно място в едно следващо примирие.“^[169]

От 6 септември в България започват стачни действия. Поради забавянето на амнистията започва разбиване на затворите и освобождаване на задържаните. „На 8 септември сутринта съветските войски пресякоха българо-румънската граница и навлязоха в територията на България.“^[170] На 4 септември 1944 г. заповедта до III Украински фронт е да не окупира цялата територия на България, а да заеме североизточна и югоизточна България. Вероятно Вл. Мигев е прав, че има договорка с българските комунисти те сами да вземат властта в София и по този начин да затвърдят позициите си.^[171] Червената армия започва своето настъпление на българска територия на 8 септември преди обед. Е. Емануилов пише за сформирането на новото правителство на ОФ, но избягва да се характеризира начина, по който новият кабинет идва на власт.^[172] След като СССР обявява война на България и показва, че нейната съдба не му е безразлична, Великобритания разбира, че ще загуби възможността да бъде решаващ фактор в по-нататъшната политика на България. Англичаните няма да могат да налагат своята воля в победената страна и евентуално да компенсират съюзниците си Гърция и Югославия. В крайна сметка става ясно, че ако Лондон иска Гърция да остане в британската сфера на влияние, ще трябва да остави България на съветската воля, но в никакъв случай Великобритания не би се съгласила на България да се признае статут на съвоюваща и по този начин да понесе по-малки репарации.^[173]

Маршал Толбухин чете прокламация с условията, при които с България може да се сключи примирие. На 8 септември Муравиев изпраща до командващия III Украински фронт писмо, с което го уведомява, че българското правителство приема всички условия и от същия ден от 18.00 ч. то се намира във война с Райха. На следващия ден щабът на III Украински фронт издава комюнике, оповестено по радиото, че предвид на това, че българите са изпълнили условията, съветската армия от 22.00 ч. на 9 септември преустановява военните действия.^[174] Муравиев прави последен опит за сътрудничество с комунистите. В спомените си той отбелязва, че на 8 срещу 9 септември изпраща при тях свой човек, за да ги склони да посочат свои представители за министри в кабинета. Но пратеникът донася вест на земеделския лидер, че съветът на комунистите е настоял още на 9 септември сутринта правителството да подаде оставка. Същата нощ ОФ извършва преврат и сваля без съпротива правителството на К. Муравиев. Новият министър-председател К. Георгиев рано сутринта чете по радиото прокламация за извършената промяна.^[175] Д. Казасов пише, че в 3 часа сутринта на 9 септември ОФ пристъпва към сваляне на правителството и овладяване на властта. Начело на военните комунистически формирования е Добри Терпешев, който е главнокомандващ народноосвободителните войски. В новия кабинет министерските постове са разпределени по 4 за комунистите, земеделците и звенарите, 2 за социалистите и 2 поста, оглавявани от независими. Така съставеното правителство е противоконституционно, защото броят на министрите надвишава 10.^[176] Назначени са нови регенти — проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. В книгата „Българските царе в Народното събрание“, със съставители Ива Бурилкова и Иванка Гезенко, се казва, че назначението на 9 септември 1944 г. на тримата регенти с правителствено постановление е в разрез с Търновската конституция. Но авторките не споменават, че и бившите регенти княз Кирил, проф. Филов и ген. Михов също заемат местата си в Регентския съвет в противоречие с конституцията, тъй като са избрани от Обикновено народно събрание, а не от Велико.^[177] На 9 септември в 17.40 ч. министърът на пропагандата в деветосептемврийското правителство — Димо Казасов прави изказване в емисия вътрешни новини на радиото: „Министерският съвет назначи делегация в състав проф. Димитър Михалчев — бивш пълномощен министър, полковника от генералния щаб Славков, Димитър Ганев и Кирил Станчев, която да замине веднага и да влезе във връзка с командующия на третата украинска армия — Армейския генерал Толбухин — с цел да узнае окончателните условия по преустановяването на военните действия на Съветската армия срещу България и да разисква, както по условията за примирието и за възстановяването на дипломатическите отношения със Съветския съюз, така и по начините за сътрудничество между съветските и българските войски за изгонване неприятеля от Балканите.“^[178]

Така на 8 срещу 9 септември 1944 г. ОФ със съдействието на части от войската и на военния министър ген. Маринов и след неутрализирането на софийската полиция, без трудности сваля правителството на Константин Муравиев.^[179] Ст. Рачев оценява политическата промяна по следния начин: „След като стана ясно, че БРП не може да организира въстание за сваляне на правителството, на 8 септември съветските войски нахлуха в България. Влизането на частите на III Украински фронт беше използувано от военните в «Звено», които със съгласието на ЦК на БРП през нощта срещу 9 септември 1944 г. извършиха държавен преврат.“^[180] Новото правителство разпуска XXV ОНС и поема неговите функции на законодател, като започва да издава наредби-закони. По силата на такъв акт са освободени и останалите двама регенти — ген. Михов и княз Кирил. За нови регенти са назначени Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. „Формално монархията се запазва, но правомощията на Регентския съвет са орязани и значението му е силно принизено.“^[181] На 10 септември полицията е заменена с Народна милиция с кадри най-вече на бившите партизани. В Министерството на вътрешните работи и сред офицерския състав във войската започват политически чистки.^[182] На 17 септември министър-председателят Кимон Георгиев на митинг оповестява програмата на Отечествения фронт. Във външнополитически аспект тя предвижда установяване на приятелски отношения със СССР и със съюзниците, както и със съседите, като се споменава специално нова Югославия и се заявява желание за преодоляване на всички противоречия между балканските страни, а също и „окончателно разрешение на македонския въпрос, като се даде право на македонското население да се самоопредели.“^[183]

Бекерле остава на своя пост до 8 септември вечерта. След това той се опитва да напусне страната по посока на Скопие, но не успява. Прави опит да влезе в Турция през Свиленград, но турците му отказват, докато не му бъде издадена виза от турското Външно министерство. След искането на СССР — всички членове на германската легация в София, които все още не са напуснали България, да бъдат заловени, Бекерле е арестуван и изпратен в Москва, където е осъден на 25 г. затвор.^[184] При навлизането си в България съветската страна обявява, че нейните войски идват, както и преди 67 г., с освободителна цел и задачата им е да спасят българския народ от „германското иго“.^[185] На 6, 7 и 8 септември започват протести в страната. Разбиват се затвори и се освобождават политическите затворници, започват стачки на работници. В. Божинов пише, че „при тези революционни действия непрестанно се чувствуваше дъхът на Съветската армия.“^[186] При стачката на пернишките миньори полицията стреля срещу тях и убива няколко души.^[187] На 26 август БРП и формално се насочва към завземане на властта. В Окръжно № 4 Централният комитет на партията насочва усилията си към подготовка за вземане на властта от страна на ОФ.^[188] Щабът на въстаническата армия решава свалянето на правителството да се извърши на 8 срещу 9 септември, след като към партизаните са се присъединили много войници и след като е осигурена ненамесата на Първа софийска пехотна дивизия. Първо е завзето Военното министерство, където дотогава се провеждат заседанията на Муравиевото правителство, след това — Телеграфа, Пощата, Радиото, гарата и всички основни пунктове. Превзети са полицейските участъци, а служителите им са разоръжени. Към 3 часа сутринта на 9 септември ударът е подкрепен и от Бронираната бригада, която заема позиции около Военното министерство, вече превърнато в щаб на въстанническата армия. Съставено е правителство на Отечествения фронт с министър-председател Кимон Георгиев, който сутринта на 9 септември чете по радиото прокламация за завземането на властта. Ръководна роля в новото правителство има БРП. СССР уважава молбата на новото българско правителство и още на 9 септември вечерта преустановява военните действия на българска територия. На 17 септември с решение на правителството българската армия е включена в състава на III Украински фронт под командването на ген. Толбухин.^[189]

Прокламацията, която новият български премиер К. Георгиев чете по радио София на 9 септември в 6.25 ч. сутринта, дава крайно негативна оценка за бившите управляващи. Георгиев говори, че в резултат на тяхната германофилска политика България е била превърната в немски лагер, а народа в роби. Той акцентира на новата политика, която ще бъде подчинена на първо място на искрена дружба със СССР, но не са забравени и западните съюзници. Премиерът говори за установяване на искрено приятелство със съседите, като споменава единствено нова Югославия. На 12 септември отново по радио София Кимон Георгиев запознава обществеността с първите постижения на новата власт: „1. Отстранихме регентите, които по обща преценка не разполагаха с доверието на народа. 2. Възстановихме пълните политически права и свободи, гарантирани от Конституцията. 3. Възстановихме свободата на печата и премахнахме цензурата. 4. Арестуваха се, за да бъдат предадени на Народен съд, всички виновници за най-новата катастрофа на България. На първо място, министрите от кабинетите, начиная от 1 януари 1941 г. до днес, и народните представители от 25-то Обикновено Народно събрание, които с вота си одобриха гибелната за България политика. Имотите им са поставени под възбрана. 5. Арестувани са за даване под съд и всички, които са вършили убийства. 6. Спряха се вестниците, които отравяха душата на народа с внушения, чужди на неговите интереси и на неговите чувства. Имотите им се поставят под възбрана. 7. Изпратихме делегация за мир при командуващия Трети украински фронт, армейския генерал Толбухин, която бе приета най-радушно от него. 8. Премахнахме всички полицейски ограничения, които спъваха личния стопански и политически живот на гражданина. 9. Почнахме прочистването на администрацията от противонародни елементи. 10. Почнахме прочистването на нашия дипломатически корпус с уволнението на 15 пълномощни министри. Ние върнахме още с първите стъпки нормалния конституционен живот.“^[190]

На 17 септември К. Георгиев обявява програмата на Отечествения фронт, която е доста подробна. В нея той се спира, както на външната политика, така и на вътрешната, социалната и т.н. В „История на България“, т. 2 от 1955 г. четем, че най-голямата заслуга за успеха на народното въстание изиграва Съветската армия и „нейния гениален вожд генералисимус Сталин, за което Партията, работническата класа и целият наш трудещ се народ ще запазят чувството на вечна признателност.“^[191]

На 20 септември Ст. Мошанов и полк. Желязков отпътуват от Кайро. С тях тръгва и земеделския лидер д-р Г. М. Димитров — Гемето. В Анкара на 21 септември Мошанов посещава дипломатическите представителства на СССР, Англия и САЩ и след това през Цариград заминава за България. На 24 септември сутринта Мошанов пристига в София и още същия ден докладва на министър-председателя Кимон Георгиев и на външния министър Петко Стайнов за своята мисия в Кайро.^[192]

Положението в Беломорието е нерегламентирано. Българските войски, които се намират там, трябва да осигуряват реда и спокойствието и да посрещнат гръцките комунисти, които слизат от планините, за да заемат градовете и селата. Но гръцките националисти на А. Чауш, подкрепяни от Англия, също имат такива претенции. Англичаните успяват с интриги да накарат главнокомандващия II окупационен корпус ген. Сираков да подпише на 18 септември договор с лидера на гръцките националисти А. Чауш, според който българските войски трябва да изгонят вече настанилите се комунисти по Беломорието и да спомогнат за идването на тяхно място на националистите и то само за 4 дни — до 22 септември.^[193] Но още на следващия ден ген. Сираков нарежда да се гледа на гръцките комунисти като на приятели, а на 20 септември окончателно отказва да съдейства на гръцките националисти за изгонването на гръцките комунисти от Беломорието.^[194]

Английската дипломация защитава становището, че преди да се започнат преговори с България за сключване на примирие, тя трябва най-напред да изтегли войските си от териториите, както на Гърция, така и на Югославия.^[195] От 25 до 27 септември на посещение в Москва е югославският лидер Й. Тито. Там той води разговори с Г. Димитров, в които се засягат въпросите за българската армия на югославска територия, за Македония и за сключване на българо-югославско съюзно споразумение, което да доведе до федерация на южните славяни.^[196] На водените разговори за бъдещата федерация от югославска страна Македония се сочи като самостоятелна единица, наред с България и Сърбия. Двамата комунистически лидери решават да се постигне споразумение за действията на българската армия на югославска територия, за което българска делегация трябва да отиде в Крайова.^[197] Българската делегация е начело с Добри Терпешев, а в нейния състав е включен и представителят на „Звено“ Петър Тодоров, който е участник в превратите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г.. Сега той не е включен в кабинета на ОФ, но му се възлага дипломатическа мисия. Тодоров пише в спомените си, че срещите с югославяните протичат изключително сърдечно, но е недоволен, че Терпешев е обвинявал повече, отколкото трябва, бившите български управници. Когато Тито настоява България да предаде някои военнопрестъпници на Югославия, Терпешев изразява готовност, но, както пише Тодоров, той се намесва в разговора и заявява, че не е уместно да се стига до крайности. Между българската и югославската страна на 5 октомври се постига споразумение и е оповестено комюнике, което Петър Тодоров цитира в спомените си:

„1. По военното сътрудничество в борбата против общия неприятел — немския окупатор. 2. Че всички въпроси, които произтичат от междусъседските отношения и приятелското сътрудничество между България и Югославия, ще се решават в духа на братските и общи интереси на народите на Югославия и България.“^[198] Крайовското споразумение урежда военните операции на българската армия на югославска територия вече не като окупатор, а като съюзник срещу нацистите и като част от III Украински фронт.^[199] Д. Мичев пише, че при преговорите между българската делегация начело с Добри Терпешев и Тито в румънския град Крайова е наложено абсурдното условие — при победа на българската армия на югославска територия първо югославските части да навлизат в освободените югославски селища.^[200] В споразумението се казва, че всички проблеми ще се решават по приятелски начин и че „ще се вземат мерки, за да се нормализират отношенията между българския народ и народите на Югославия в духа на пълна братска солидарност.“^[201]

На 6 октомври в Кавала между българската и гръцката власт в Беломорието е сключено споразумение, по силата, на което, както местната, така и държавната администрация се предават от българите на гръцкото население. В началото на октомври англичаните дебаркират на гръцка територия, а тяхна основна задача е да се справят с гръцките комунисти.^[202] На 10 октомври английският премиер Чърчил поставя в Москва въпроса за изтеглянето на българския окупационен корпус от Беломорието. Даден е 15-дневен срок за оттеглянето на българските войски. „На 25 октомври 1944 г. последните части на 2-ри корпус преминаха българо-гръцката граница. България отново загуби Беломорска Тракия.“^[203]

На 9 октомври в Москва започва среща на високо равнище между лидерите на СССР и Великобритания и техните външни министри. „Чърчил направи пълни отстъпки за България на Сталин, но получи пълна доминация в Гърция. Съветската армия не трябваше да влиза там, тъй като това беше стратегически периметър на Британската империя.“^[204] Чърчил изразява становището си, че в Румъния Великобритания се е задоволила с ролята на наблюдател, но за България иска да играе по-голяма роля. На срещата между двамата големи присъстват също и външните министри на двете страни — Вячеслав Молотов и Антъни Идън. „Господин Идън припомни на маршал Сталин, че Великобритания е била във война с България от три години и иска малко участие в контрола над тази страна след поражението на Германия.“^[205] На следния ден има среща на двамата външни министри, на която се разгаря спор за процентите влияние в Унгария, Югославия, Румъния и България. Предния ден Чърчил предлага процентно да се уредят взаимоотношенията между Великобритания и СССР във въпросните държави, като за Румъния и България е определено да бъдат в по-голяма степен в съветската сфера на влияние. Процентите варират от 90 към 10, до 75 към 25 в полза на СССР. За Унгария и Югославия процентите са от 50 към 50, до 75 към 25. За Гърция те са 90 към 10 в полза на Великобритания.^[206] На същата среща Идън се оплаква на Молотов от поведението на българските офицери в Гърция по отношение на английските, които били поставени едва ли не в условията на домашен арест от страна на българите. На следния ден следобед Молотов уведомява английския външен министър, че е телеграфирано на маршал Толбухин да внуши на българското правителство да подобри отношението на българите към англичаните.^[207] На разговорите в Москва се изготвят и условията на примирието, което трябва да се сключи с България. САЩ са представлявани от посланика в СССР А. Хариман. В началото на разговорите идеята на Чърчил е да се разделят сферите на влияние в Югоизтока.^[208]

Българската делегация за подписване на примирието се води от проф. Петко Стайнов, министър на външните работи и изповеданията. В нея са включени министърът на финансите Петко Стоянов и министрите без портфейли Добри Терпешев и Никола Петков. Българите пристигат в Москва на 15 октомври следобед и са настанени в българската легация.^[209] В съветската столица Вячеслав Молотов приема българската делегация. Той се интересува колко дивизии в момента България е ангажирала във войната срещу нацистите и с колко ще участва в бъдеще. Англо-американците са против да се вписва в примирието броят на българските дивизии, но СССР настоява за това. Молотов заявява, че трябва да се държат офицерите на служба, а тези, които са били изгонени — да се възстановят. Българите му казват, че има изгонени офицери, защото са били привърженици на Райха. Съветският външен министър казва, че се правят някои постъпки от български, а може би и от съветски комунисти, които не са съвсем правилни, но те се правят от комунисти, които не са отговорни фактори в партията. Все още се водят съюзнически преговори, но до 2 или 3 дни условията на примирието ще бъдат връчени в писмен вид на българската делегация. Молотов казва: „България ще си остане с нейното демократично управление и с нейния ред и ще се управлява така, както тя сама желае.“^[210]

На 16 октомври Стайнов пише писмо до Г. Димитров, в което от името на българския народ благодари на него и на СССР и желае среща с комунистическия лидер, за да му изрази лично чувствата си. На 17 октомври Димитров приема члена на делегацията и комунистически министър Добри Терпешев и го информира за съдържанието на предварителния текст на подготвяното примирие, и му дава съвети как да се държи българската делегация при разговорите по примирието. На 18 октомври Молотов съобщава на Димитров, че Тито се е оплаквал от българската армия и че има недоразумения и търкания между българи и сърби. На 20 октомври Терпешев отново е приет от Димитров.^[211] На 21 октомври Димитров пише: „Говорих с Молотов и Вишински по въпроса за българското примирие. С англичаните е постигнато споразумение. Съветското правителство е отстояло всичко съществено за облекчаване положението на България. Сега чакат отговора на американците.“^[212]

На 19 октомври са възстановени българо-френските дипломатически отношения.^[213] На 24 октомври заместник-командирът на III Украински фронт ген. Сергей Бирюзов пише до главнокомандващия на българската армия ген. Ив. Маринов, че до него са достигнали слухове, че при оттеглянето си от Гърция българската войска е извършвала погроми над териториите, които изоставя, в това число и над мирни жители. Бирюзов заявява, че тези данни трябва да се проверят от българите и ако слуховете са верни — да се вземат мерки и да се докладва на съветското командване за тях.^[214]

На 26 октомври българската делегация е поканена, за да получи проекто-примирието. Тя е приета от съюзниците в 22.00 ч. и получава 24-часов срок за разглеждане на проекта. Следващото заседание Молотов насрочва за 22.00 ч. на 27 октомври. В определеното време съюзниците отново приемат българските делегати, поставят се някои уточняващи въпроси за това, което е изпълнено, за да се сключи примирието. Поставя се въпросът дали българската армия е евакуирана от Гърция. На него българите отговарят утвърдително. На въпроса за българските войски, намиращи се в Югославия, се получава отговор, че те са под съветско командване и водят военни действия срещу Германия. Заключава се, че предварителните условия за подписване на примирието са изпълнени.^[215] На следния ден, 28 октомври, в 15.00 ч., на ул. „Спиридоновка“ 17 се подписва примирието между България и съюзниците. Съглашението е написано на руски, английски и български език. Присъстват Молотов и съюзническите делегации — английска и американска. От страна на съветското правителство споразумението подписва маршалът на Съветския съюз Толбухин, от страна на англо-американските съюзници генерал-лейтенант Гамел, който е командир на средиземноморските съюзнически войски, а от страна на България примирието е подписано от четиримата министри.^[216] В деня след подписването на примирието българската делегация гостува на Г. Димитров. На 31 октомври делегацията отлита от СССР за София, но поради метеорологични причини се налага да изчака в Букурещ и чак на 3 ноември пристига в София.^[217]

К. Муравиев след свалянето на неговото правителство се укрива известно време, но след като научава от радиото, че всички министри от неговия кабинет са освободени с изкл. на вътрешния министър В. Димов, той решава да се прибере. При пристигането на Муравиев в дома му той е арестуван и закаран най-напред в Дирекцията на милицията, а след това и в Централния софийски затвор. След като го пускат от затвора, той е поет от агенти, които го завеждат във вече бившата германска легация, където се е разположил съветският щаб. В началото на октомври Муравиев е закаран със самолет в Москва, а след това е настанен във вила извън съветската столица. По-късно неговата изолация е свалена и той се присъединява към другите бивши ръководители на България, намиращи се в СССР. Когато съветски офицер съобщава новината, че ще бъде присъединен към група българи и го предупреждава, че трябва да избягва всякакви политически спречквания с останалите, Муравиев успокоява офицера и както пише в спомените си: „След малко се събрахме с регентите, Божилов, Д. Василев, Габровски, Драганов, Шишманов и генералите Лукаш и Хаджипетков. Филов ме гледа сърдито, князът изглежда откъснат, сякаш се намира сред облаците. Останалите мълчат или поздравяват студено. После разбрах хладината им. Те мислели, че съм докаран в Русия, за да бъда свидетел срещу тях, когато ги съдят.“^[218]

На 6 октомври по радиото е съобщено, че е приета наредба-закон за Народния съд. На съд подлежат всички онези, които са допринесли за състоянието на страната. В декларацията правителството осъжда произволите, извършвани над хора, обвинени в подкрепа на режима до 9 септември.^[219]

След 9 септември 1944 г. и решението на съюзниците България да бъде в съветската зона на влияние, Москва започва безапелационно да доминира в отношенията със София. Но българските управляващи не правят опити за промяна в това доминиране, а се опитват максимално да извлекат икономически ползи за страната. Българската политика е политика на сателит, който се опитва и то успешно да компенсира това политическо безличие с икономически облаги. Илияна Марчева разглежда търговските отношения между София и Москва през първите 4 години на съветско доминиране в страната.^[220]

Безспорно, датата 9 септември 1944 г. има голямо историческо значение за България. Тя позволява впоследствие в страната да се наложи съветският модел на управление. Целият управляващ буржоазен елит е отстранен, а буржоазните партии са неутрализирани и разгромени. Отговорността за режима след политическата промяна от септември 1944 г. не бива да се приписва единствено на българските и съветските комунисти. Своята голяма заслуга за този режим имат и т.нар. западни демокрации. Отново се потвърждава известната истина, че малката държава няма големи възможности за избор. Ако в пазарлъка между Москва и Лондон България бе оставена в английската сфера, то тогава комунистите и ОФ нямаше да могат да завземат властта, а ако я бяха завзели, щяха бързо да я предадат на демократичната буржоазия. Така или иначе, България се опитва да изчисти петното от съюза си с Германия с крайна преданост към Антихитлеристката коалиция и най-вече към СССР. Победителите обаче не се отнасят еднакво към държавите, които подкрепят хитлеристка Германия по време на Втората световна война. На България не е признат статут на съвоюваща, както това е сторено по отношение на Италия. За българската държава започва нов исторически период, а дали оценката за него ще е положителна или отрицателна, историческата наука очевидно ще се произнесе в бъдеще.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

[#3 Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 122–124.]

Бележки

[1] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 142–143. ↑

[2] Конституция на Българското царство: Чл. 27. Регентството състои от троица регенти, които се избират от Великото народно събрание. Чл. 29. Членовете на регентството могат да бъдат министри, председателят и членовете на върховното съдилище или пък лица, които са заемали безукорно тия длъжности. ↑

[4] Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939–2002 г. С., 2002, с. 26. ↑

[5] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 130. ↑

[6] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 578. ↑

[7] Бурилкова, И., И. Гезенко. Българските царе в Народното събрание 1879–1946 г. С., 1996, с. 357–359. ↑

[8] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 581. ↑

[9] Митев, Й. Италиано-българските отношения след сваляне правителството на Мусолини септември — ноември 1943 г. — Известия на Военноисторическото научно дружество, 1967, № 3, с. 64–65. ↑

[10] Тошкова, В. Външната политика на правителството на Добри Божилов септември 1943 — май 1944 г. — Исторически преглед, 1974, № 2, с. 11. ↑

[11] Митев, Й. Италиано-българските отношения след сваляне правителството на Мусолини септември — ноември 1943 г. — Известия на Военноисторическото научно дружество, 1967, № 3, с. 64. ↑

[12] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 130. ↑

[13] Казасов, Д. Бурни години. С., 1949, с. 705. ↑

[14] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 589. ↑

[15] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 16. ↑

[16] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 590–592. ↑

[17] Пак там, с. 595. ↑

[18] Пак там, с. 598. ↑

[19] Митев, Й. Италиано-българските отношения след сваляне правителството на Мусолини септември — ноември 1943 г. — Известия на Военноисторическото научно дружество, 1967, № 3, с. 67. ↑

[20] Пак там, с. 69. ↑

[21] Пак там, с. 70–71. ↑

[22] Пинтев, С. България на тристранните съюзни конференции в края на 1943 година (Москва и Техеран). — Исторически преглед, 1990, № 2, с. 59. ↑

[23] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 191–192. ↑

[24] Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939–2002 г. С., 2002, с. 28. ↑

[25] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 217. ↑

[26] Овчаров, Л. Димитър Списаревски — живата торпила. С., 1998, с. 125–129. ↑

[27] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 218 ↑

[28] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 161. ↑

[29] Пак там, с. 161. ↑

[30] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 195–196. ↑

[31] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 152. ↑

[32] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 225. ↑

[33] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 164. ↑

[34] Пак там, с. 164. ↑

[35] Пак там, с. 166. ↑

[36] Пак там, с. 167. ↑

[37] Аладжов, П. Спомени. С., 2000, с. 141–143. ↑

[38] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 615–616. По-подробно за бомбардировките вж. Руменин, Р. Летящи крепости над България. С., 1990. ↑

[39] Пак там, с. 620. ↑

[40] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 226. ↑

[41] Пак там, с. 229–230. ↑

[42] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 637. ↑

[43] Пак там, с. 640. ↑

[44] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 37. ↑

[45] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 642. ↑

[46] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 38. ↑

[47] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 643–645. ↑

[48] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 158. ↑

[49] Царица Йоанна. Спомени. С., 1991 с. 132. ↑

[50] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 661–662. ↑

[51] Попов, И. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. С., 1993, с. 204. ↑

[52] Пак там, с. 207. ↑

[53] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 173–174. ↑

[54] Пак там, с. 175. ↑

[55] Пак там, с. 176–177. ↑

[56] Пак там, с. 178. ↑

[57] Тошкова, В. Външната политика на правителството на Добри Божилов септември 1943 — май 1944 г. — Исторически преглед, 1974, № 2, с. 31. ↑

[58] Пак там. ↑

[59] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, с. 164. ↑

[60] Пак там, с. 165. ↑

[61] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 662–663. ↑

[62] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 75. ↑

[63] Пак там, с. 76. ↑

[64] Пак там, с. 79. ↑

[65] Пак там, с. 82. ↑

[66] Пак там, с. 85. ↑

[67] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 664–665. ↑

[68] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 88–91. ↑

[69] Христов, Д. Пред истински демократичен съд бих се оправдал. С., 1991, с. 56. ↑

[70] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 422. ↑

[71] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 94–95. ↑

[72] Недев, С. Откраднати илюзии. С., 1997, с. 326–327. ↑

[73] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 669. ↑

[74] Найденов, Н. Спомени с Иван Багрянов. С., 2002, с. 66–67. ↑

[75] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, с. 166. ↑

[76] Пак там, с. 168. ↑

[77] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 206–207. ↑

[78] Димитров, И. Между Мюнхен и Потсдам. С., 1998, с. 165. ↑

[79] Шопов, П. САЩ и България политически отношения 1939–1944 г. С., 1990, с. 150. ↑

[80] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 425. ↑

[81] Пак там, с. 425. ↑

[82] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 247–248. ↑

[83] Пак там, с. 250. ↑

[84] Драганов, П. Дневник. С., 1993, с. 15–16. ↑

[85] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 674. ↑

[86] Александров, В. Черната капела. С., 1996, с. 124–125. ↑

[87] Пак там, с. 141, 147. ↑

[88] Пак там, с. 152. ↑

[89] Драганов, П. Дневник. С., 1993, с. 38. ↑

[90] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, с. 170–176. ↑

[91] Пак там, с. 187–188. ↑

[92] Драганов, П. Дневник. С., с. 1993, 41–45. ↑

[93] Пак там, с. 67. ↑

[94] Спасов, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944 г. С., 1987, с. 174. ↑

[95] Цветков, П. България и Балканите от древността до наши дни. Вн., 1998, с. 569. ↑

[96] Найденов, Н. Спомени с Иван Багрянов. С., 2002, с. 73. ↑

[97] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 233–238. ↑

[98] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, с. 199. ↑

[99] Пак там, с. 200–201. ↑

[100] Пак там, с. 202. ↑

[101] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 176. ↑

[102] Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 298–300. ↑

[103] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 187. ↑

[104] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 688. ↑

[105] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 256–257. ↑

[106] Нойков, С. Балканският аспект на политическите и стратегическите концепции на Великобритания през Втората световна война. — Известия на Военноисторическото научно дружество, 1967, № 5, с. 59. ↑

[107] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, с. 210. ↑

[108] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 259–260. ↑

[109] Калинова, Е. Победителите и България 1939–1945 г. С., 2004, с. 51, 64. ↑

[110] Пинтев, С. България в британската дипломация 1944–1947 г. С., 1998, с. 27. ↑

[111] Пак там, с. 30–31. ↑

[112] Найденов, Н. Спомени с Иван Багрянов. С., 2002, с. 130. ↑

[113] Златен фонд на БНР, сигн. н. 47 54. ↑

[114] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 198. ↑

[115] Казасов, Д. Бурни години. С., 1949, с. 760. ↑

[116] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, с. 216–217. ↑

[117] Димитров, И. Иван Багрянов — царедворец, политик, държавник. С., 1995, с. 80–81. ↑

[118] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 268. ↑

[119] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, 184–185. ↑

[120] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 271. ↑

[121] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1983, 225–226. ↑

[122] Пак там, с. 230. ↑

[123] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 288–293. ↑

[124] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 198. ↑

[125] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 295. ↑

[126] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 706. ↑

[127] Найденов, Н. Спомени с Иван Багрянов. С., 2002, с. 140–143. ↑

[128] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 299–301. ↑

[129] Пак там, с. 302–305. ↑

[130] Пак там, с. 324–326. ↑

[131] Векове. С., 1972, с. 182–183. ↑

[132] Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 325. ↑

[133] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 713–714. ↑

[134] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 206. ↑

[135] Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 330–331. ↑

[136] Памукчиев, М. Срещи с Буров. С., 1990, с. 182. ↑

[137] Памукчиев, М. Разговори с принц Кирил. С., 1991, с. 27. ↑

[138] Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 715. ↑

[139] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 340. ↑

[140] Пак там, с. 348–349. ↑

[141] Векове. С., 1972, с. 187–188. ↑

[142] Пак там, с. 189–190 ↑

[143] Божинов, В, Политическата криза в България през 1943–1944 г. С., 1957, с. 112. ↑

[144] Пак там, с. 121. ↑

[145] Спасов, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944 г. С., 1987, с. 180. ↑

[146] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 220–221. ↑

[147] Пак там, с. 222. ↑

[148] Недев, С. Откраднати илюзии. С., 1997, с. 341. ↑

[149] Мушанов, Н. Спомени. С., 1992, с. 38. ↑

[150] Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 360–363. ↑

[151] Златен фонд на БНР, сигн. н. 7882. ↑

[152] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 211. ↑

[153] Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 369–371. ↑

[154] Пак там, с. 371–373. ↑

[155] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 436. ↑

[156] Михов, Н. Дневник. С., 2004, с. 219–220. ↑

[157] Казасов, Д. Видяно и преживяно. С., 1969, с. 593–594. ↑

[158] Спасов, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944 г. С., 1987, с. 182. ↑

[159] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 223. ↑

[160] Божинов, В. Политическата криза в България през 1943–1944 г. С., 1957, с. 124. ↑

[161] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 224. ↑

[162] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 286–287. ↑

[163] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 201. ↑

[164] Пак там, с. 207. ↑

[165] Пак там, с. 217. ↑

[166] Пак там, с. 225. ↑

[167] Пак там, с. 226. ↑

[168] България — непризнатият противник на Третия Райх. С., 1995, с. 104. ↑

[169] Пак там, с. 16. ↑

[170] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 228. ↑

[171] България и Русия през XX век. Българо-руски научни дискусии. С., 2000, с. 219. ↑

[172] Емануилов, Е. България в политиката на великите сили 1939–1947 г. ВТ., 2003, с. 187. ↑

[173] Пинтев, С. България в британската дипломация 1944–1947 г. С., 1998, с. 49–50. ↑

[174] Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 384. ↑

[175] Пак там, с. 414. ↑

[176] Казасов, Д. Бурни години. С., 1949, с. 773–774. ↑

[177] Бурилкова, И., И. Гезенко. Българските царе в Народното събрание 1879–1946 г., С., 1996, с. 13. ↑

[178] Златен фонд на БНР, сигн. н. 6994. ↑

[179] Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 228. ↑

[180] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 295. ↑

[181] Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939–2002 г. С., 2002, с. 44. ↑

[182] Пак там, с. 56. ↑

[183] Народна демокрация или диктатура 1944–1948 г. Христоматия. С., 1992, с. 10–11. ↑

[184] Тошкова, В. България и Третият Райх 1941–1944 г. С., 1975, с. 226–227. ↑

[185] Божинов, В. Политическата криза в България през 1943–1944 г. С., 1957, с. 127. ↑

[186] Пак там, с. 129. ↑

[187] Колектив, История на България 681–1960 г. Т. II. С., 1995, с. 473. ↑

[188] Пак там, с. 474 ↑

[189] Божинов, В. Политическата криза в България през 1943–1944 г. С., 1957, с. 130–134. ↑

[190] Георгиев, К. Избрани произведения. С., 1982, с. 27–30. ↑

[191] История на България. Т. II. С., 1955, с. 876. ↑

[192] Мошанов, С. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 384. ↑

[193] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 317. ↑

[194] Пак там, с. 318. ↑

[195] Пак там, с. 321. ↑

[196] Мичев, Д. Македонският въпрос и българо-югославските отношения 1944–1949 г. С., 1994, с. 191–192. ↑

[197] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 440. ↑

[198] Тодоров, П. Спомени. С., 1999, с. 314–315. ↑

[199] Огнянов, Л. Външната политика на България 1944–1948 г. — В: Очерци по българска история 1878–1948 г. С., 1992, с. 196. ↑

[200] Мичев, Д. Македонският въпрос и българо-югославските отношения 1944–1949 г. С., 1994, с. 109. ↑

[201] Пак там, с. 60–61. ↑

[202] Рачев, С. Чърчил, България и Балканите 1939–1945 г. С., 1998, с. 323. ↑

[203] Пак там, с. 324. ↑

[204] Пак там, с. 343. ↑

[205] България — непризнатият противник на Третия Райх. С., 1995, с. 84–85. ↑

[206] Пак там, с. 92–95. ↑

[207] Пак там, с. 98. ↑

[208] Тошкова, В. България в балканската политика на САЩ 1939–1944 г. С., 1985, с. 308–310. ↑

[209] Тошкова, В. Примирието с България 28 октомври 1944 г. — Известия на държавните архиви, 1994, Т. 68, с. 56–58. ↑

[210] България — непризнатият противник на Третия Райх. С., 1995, с. 112–113. ↑

[211] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 443–444. ↑

[212] Пак там, с. 445. ↑

[213] Огнянов, Л. Външната политика на България 1944–1948 г. — В: Очерци по българска история 1878–1948 г. С., 1992, с. 200. ↑

[214] България — непризнатият противник на Третия Райх. С., 1995, с. 124. ↑

[215] Тошкова, В. Примирието с България 28 октомври 1944 г. — Известия на държавните архиви, 1994, Т. 68, с. 66–67. ↑

[216] Пак там, с. 71. ↑

[217] Димитров, Г. Дневник. С., 1997, с. 445–446. ↑

[218] Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 462. ↑

[219] Георгиев, К. Избрани произведения. С., 1982, с. 39–40. ↑

[220] България в сферата на съветските интереси. Българо-руски научни дискусии. С., 1998, с. 29. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иван Янев Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (5) (1938–1944 г.)

Метаданни

Данни

Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА ЧЕТВЪРТАВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД СМЪРТТА НА ЦАР БОРИС III

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Иван Янев
Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (5) (1938–1944 г.)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД СМЪРТТА НА ЦАР БОРИС III