Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (30)

30

Когато първият сутрешен самолет от Копенхаген кацна на Флесланд и пасажерите се отправиха към залата за багаж, аз отидох на гишето на информацията и казах:

— Извинявай, би ли помолил Хагбарт Хеле да се обади?

Има млади мъже, които все още нямат достатъчно растителност, за да си пуснат брада, но в замяна на това си оставят невзрачни и тънки мустаци над горната устна като съмнително потвърждение, че вече са достигнали зрелостта на мъжкия пол. Младежът зад гишето принадлежеше към тях, но беше вече доста възрастен, за да е чувал и друг път подобни въпроси. Измери ме с поглед от сресаната сутринта коса до нелъснатите ми обувки и каза:

— Вие от печата ли сте?

Не отговорих, но с вида си му подсказах, че очаквам отговор, а не въпрос.

— При всички обстоятелства — продължи той с насмешливи искрици в очите — това вече няма никакво значение. Хагбарт Хеле кацна на Флесланд преди повече от час с частния си реактивен самолет. Отдавна е заминал от летището.

Усмивката му цъфна съвсем като плавник на мъртва акула край неохраняван плаж.

— Много думи за нищо — измърморих аз и бързо се отдалечих, за да не забележи по изражението на лицето ми, че ми бе нанесен голям удар. Когато всичко дойде на мястото си, може би и аз щях да си пусна подобни мустаци.

Изпих чаша кафе, докато чаках стрелките на часовника да покажат времето, когато другите хора заемат местата си в канцелариите и започват да разгръщат сутрешните вестници. Пътници с чиновнически чанти се бяха отправили навън към първия самолет за Осло. Въздухът беше топъл и те носеха светлите си шлифери преметнати на ръка. Между тях нямаше нито една жена. Щяха да се върнат обратно още вечерта и нямаше нужда да вземат със себе си и секретарките.

В девет часа се обадих в трикотажната фабрика, която бе собственост на брата на Хагбарт Хеле, и попитах за директора. Бодър женски глас ми отговори, че за съжаление през този ден няма да бъде възможно да се срещна с него, но бих могъл да разговарям с икономическия директор. Попитах я дали знае къде се намира директорът, но както всяка добра секретарка от тази категория тя само отговори, че той бил зает с „други въпроси“. Благодарих, затворих слушалката и излязох от телефонната кабина.

Когато потеглих с автомобила отново към града, небето сияеше ведро. Пейзажът наоколо се простираше като зелен килим, а планините около Берген се издигаха синьо-сиви на хоризонта и ставаха все по-близки и все по-близки подир всеки оставащ зад мен километър. Между хълмовете се стелеше лека мъгла, която обгръщаше кичестите корони на дърветата. Именно там бе мястото, към което се бях насочил.

Рай, така скромно наричаха една част от града, която се намира на пътя към същинския център. И съвсем не без основание, въпреки че този район може да се разшири като такова понятие чак до Клопедал и Хуп на юг и до Фьосангер на север. Тази област, която лежи на склона към Нурдосванет, принадлежи към най-пищните в целия Бергенски регион и е увила в зеления си вълнен килим вилите на няколко поколения богаташи. Когато паркирах стария сив „Мини Морис“ от сенчестата страна на пътя, той съвсем се сля със сянката на дърветата.

Докато я отварях, тежката порта проскърца слабо, а мраморният чакъл захриптя под стъпките ми нагоре, по дългата алея на градината, покрай изящно оформените цветни лехи, където вече цъфтяха и първите есенни ранни цветя, но никакво куче не се втурна насреща ми, за да покаже, че са го отвързали.

Градинската алея не водеше към терасата, пък и съвсем нямах намерение да развълнувам някого, тъпчейки по грижливо поддържаната трева. Продължих нагоре към черно боядисаната сводеста врата и натиснах звънеца.

Отвори ми двайсетгодишно момиче с дълга светла коса, облечено в черна рокля и с бяла престилка. Очите й бяха сини с цвят на замръзнали теменужки. Тя доста студено ме попита:

— Какво обичате?

Отговорих смело:

— С удоволствие бих поговорил с Хагбарт Хеле.

— Договорили ли сте се?

— Не, за съжаление. Не успях да му се обадя предварително, но…

Тя започна да затваря вратата. Подпъхнах крак в отвора на вратата и продължих:

— Сигурен съм, че ще иска да говори с мен.

— Вие всички говорите така — каза тя. — Бъдете добър и махнете крака си. — Момичето погледна надолу към обувката ми с такова гнусливо изражение, сякаш виждаше умряла котка.

— Какво става тук? — прозвуча зад нея суров и сияен глас.

Погледнах покрай нея навътре и видях стените на сиво-бял хол, които бяха от естествен камък, а фугите между камъните бяха запълнени с бял хоросан. От едната й страна бе застанал мъж, дошъл отвътре.

Той бе по-млад от мен. Висок и добре сложен, с късо подстригана руса коса, а цветът на лицето му подсказваше, че често стои на открито. Кожата му бе печена на слънце, а зъбите блестяха здрави и бели. Имаше светлосини очи, като много фин порцелан, но те бяха единственото нещо, което изглеждаше крехко в него. Изтъкан бе от силни, добре тренирани мускули и вероятно притежаваше непоколебима воля, та аз предпазливо отдръпнах назад крака си, сякаш се уплаших да не би той да ми го откъсне.

— Кой сте вие? — попита той. — С какво бих могъл да ви помогна?

Той говореше източнонорвежки, по онзи забележително безличен начин, характерен за богаташките деца от западния край на Осло. Някои го наричат коректен „рикемол“, въпреки че това не е нищо повече от малцинствен диалект в един доста ограничен район около най-големия град на страната.

Отвърнах му с бергенската версия на същия говор, образовано, добре модулирано, с леко аристократичен оттенък:

— Добър ден. Името ми е Веум и имам голямото желание да разменя няколко думи с Хагбарт Хеле.

— По какви въпроси?

— Извинете, но не запомних името ви?

Той ме измери с поглед.

— Моето име е Карстен Вииг, личен секретар на Хеле. Можете свободно да ми кажете всичко. Сигурно сте журналист, поне така си мисля.

— Съвсем не — отговорих му с такъв тон, сякаш никога не бях цапал пръстите си с вестникарщина. — Аз съм независим индустриалец.

Само по себе си това бе коректно определение, въпреки че тази моя характеристика едва ли щеше да ми осигури някакъв особен паричен кредит, нито от Вииг, нито от друг, заинтересован.

— Добре — каза той и ме погледна изчакващо под уморените си клепачи.

Беше хубаво облечен. Тебеширенобялата риза подчертаваше медния загар на лицето му.

В отвора на яката му се показваше изящно завързано копринено шалче на сиви квадратчета. Носеше синьо сако, сиви грижливо изгладени панталони и лъскави черни обувки, в които като в огледало се отразяваше бялата му риза.

— Става дума за една фабрика, която някога е била собственост на Хагбарт Хеле в този град. Фабриката „Пофугл“. Производство на бои.

Изражението на лицето му не се промени.

— Ах, така ли?

— Необходими ми са някои разяснения в тази връзка.

— Боя се, че Хагбарт Хеле не се занимава вече с неща, които лежат в далечното минало.

Продължавах невъзмутимо:

— Убеден съм, че ще поиска да чуе за това, че ще бъде лично заинтересован…

Той ме прекъсна с малко повишен тон и по-остър глас:

— Съжалявам, но не мога да обременявам Хагбарт Хеле с неща, които са станали преди много години. Мога да ви уверя, че Хагбарт Хеле се намира в града изключително поради лични причини. Този ден е един от малкото му почивни дни, които той си позволява през годината, и за мен всъщност е невъзможно да му съобщя за вашето посещение дори и с една дума. Това ясно ли е?

— Не.

— Не? Какво имате предвид с това „не“?! — Лицето му взе да почервенява. Той дойде съвсем плътно до отворената врата, сякаш искаше да ме спре, за да не се мушна вътре. Момичето бе изчезнало.

Казах меко:

— Думата „не“ принадлежи фактически към първите думи, които повечето хора се научават да произнасят още в най-ранна възраст. Възможно е вие, които израствате на Холменколен^[1], да не сте свикнали да чувате тази дума, но тук, в нашите краища, ние свързваме значението й с една форма на отказ. Не: това означава… Ясно ли е? Не, не е ясно. Моето желание за разговор с Хагбарт Хеле още не ме е напуснало.

Той се наведе напред, превишавайки ме с не по-малко от пет сантиметра.

— Слушайте вие, Веум, или как бяхте? Ние идваме от международните делови кръгове, в които няма учители от неделното училище. Не ми разигравай сцени а ла Богарт, защото не ти стига силицата за това. Както ми подсказва вътрешното чувство, аз мога спокойно да те вържа на фльонга, да те пъхна в плик и да те изпратя за Южна Патагония без обратен адрес. Така че не ме дразни, чуваш ли, Веум?

Погледнах го твърдо в очите.

— Имам достатъчно доказателства, за да обадя Хагбарт Хеле в полицията.

— Аха? А ти знаеш ли, че там, откъдето идваме, си купуваме полицаи в супермаркетите.

— Не и в Берген.

— Тъй ли? Чувал съм обаче други неща. Освен това познавам доста добре миналото на Хеле и съм сигурен, че не съществува абсолютно нищо осъдително и че никой не е в състояние да го обвинява за каквото и да било. Мислиш ли, че ако имаше нещо подобно, той щеше да идва тук всяка година? А сега, Веум, да сложим край на учтивите фрази. Благодаря за разговора. Довиждане.

Той положи широката си длан на гърдите ми и силно ме бутна назад. Олюлях се и едва запазих равновесие, за да не падна по стълбата. Когато се съвзех, той вече бе затворил вратата зад себе си, стоеше широко разкрачен на стъпалото пред нея с отпуснати надолу ръце, с длани, свити в юмруци.

Можех, разбира се, да направя опит да мина покрай него. Щеше да има същия резултат, както ако се бях опитал да съблазня бетонобъркачка.

— Пак ще дойда — обещах му аз, завъртях се на петите си и тръгнах надолу по посипаната с чакъл алея, без да се обръщам.

— Вземи със себе си брата близнак и чичото от Америка — изръмжа той подир мен. — И не забравяй полицейския началник Бастиан.

Едно време се славех като умно куче следотърсач.

В този момент обаче се чувствах като пребит пес. На портата видях табелка с надпис „Пази се от кучето“. Разбрах кой се имаше предвид.