Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (19)

19

Редакцията на един голям вестник прилича на пчелен кошер: отделните стаички на журналистите са като клетки, в които работливи пчели произвеждат черно-бял мед, за да подсладят следобедните часове на добрите граждани, жадно изчитащи страница по страница, търсейки новини за някой нашумял скандал или просто нещо любопитно.

Намерих Уве Хаугланд в килийката на петия етаж, току над кабинета на главния редактор. Тези стаички са сякаш нарочно тъй тесни — за да те насочват към пишещата машина и към нищо друго, принуждавайки те да се концентрираш, та ако, не дай боже, дойде някой, с когото трябва да поговориш, място за двама просто няма. Толкова по-опасно би станало, ако вътре нахълтат представителки на феминизма, за да протестират срещу поредната статия, издържана в духа на „мъжкия шовинизъм“. Тогава стените на стаичката биха се пропукали и един господ знае какво би могло да се случи.

Когато за последен път видях Уве Хаугланд, той ми приличаше на Монтгомъри Клифт^[1] подир автомобилна катастрофа. И сега имаше подобен вид, но бе с още по-хлътнали бузи, в тъмната му коса личаха сребърни нишки, а край пишещата му машина видях очила с дебели стъкла — един поостарял Монтгомъри Клифт.

Навел се бе над машината, забил поглед в написаното последно изречение, същевременно прелиствайки разсеяно някакъв дебел том, който можеше да бъде наръчник с разпоредби за данъчното облагане. Набола брада, тъмни панталони и риза на сиви и бели квадрати, разкопчана на врата. На един стол бяха метнати мъхаво зелена жилетка и кафява вратовръзка. На кука отзад висеше тъмносиньо палто. Прозорецът гледаше към вътрешния двор на сградата, а отсреща, в друга килийка, се виждаше шишкав мъж, който говореше на диктофон, забил празен поглед във въздуха.

Уве Хаугланд се надигна с непохватно движение.

— Здравей!

Влязох вътре и стаичката му се смали още повече. На пода край стола, на който седнах, бяха натрупани стари вестници, сякаш събрани набързо от Хаугланд, малко преди да се появя. На малка маса в ъгъла зърнах мръсносива пластмасова кутия, в която той може би държеше личния си архив. Изпод капака й се подаваха червени и зелени обозначителни фишове и прокъсаните крайчета на изрезки от стари вестници, бюлетини, ксерокопия и тем подобни.

По лавиците над бюрото му бяха подредени дебели книги, търговски каталози, данъчни справочници и прочее, нужни на човека, считан за превъзходен експерт по икономическите въпроси. Преди две години му бях дал информация за нещо, което можеше да се превърне в неговия „най-страхотен“ репортаж, ако главният редактор не го бе забавил толкова дълго, че новината излезе в почти половината от централния печат. Този инцидент може би го е научил на някои неща. Пък и дали затова не се е прошарил?

Спомнях си и жена му. Бях я виждал в града. Със замечтани бледовиолетови очи, такива, в чиито глъбини човек не може да надникне. Така и не бях сигурен дали наистина ме вижда, или просто се чуди откъде ме познава.

У него имаше нещо унило, може би огорчено. Бях решил изобщо да не го питам за жена му. По-добре да си спестя някоя неприятност.

Огледах се и казах:

— Приятно е тук. Още няколко квадратни метра и ще се чувствам като у дома си.

Той се усмихна криво:

— Ти май имаш и по-хубав изглед, Веум?

— Хм, хм. То е единственото, с което мога да се похваля.

Погледнах към отсрещния прозорец. Мъжът с диктофона бе изчезнал.

— Изгледът ми е малко по-разсейващ от твоя.

Той хвърли невиждащ поглед към прозореца.

— Година и нещо, откак не съм гледал навън.

Въздъхнах.

— Добре, да минем към въпроса. Може би ще ти отнема малко време, но…

Той ме погледна любопитно.

— Е?

— Кажи ми… Какво знаеш за Хагбарт Хеле?

Сега той дълбоко въздъхна.

— Хагбарт Хеле… Какво искаш да знаеш за него? — Погледна часовника си.

— Преча ли ти? Задържам ли те?

— Не, не. Само погледнах коя дата сме днес. Ти си чувал за първи септември, нали?

— Да, но все още не сме стигнали до…

Журналистът кимна, но бе някак малко разочарован.

— О, знаеш, така ли? Той пристига тук само за един ден в годината. Защото брат му, който е собственик на трикотажна фабрика, празнува на 1 септември рождения си ден. Дълги години все се опитвах да взема интервю от Хагбарт Хеле, но така и не успях. Категорично отказваше, да говори и изобщо се стреми да отклонява всякакво внимание към себе си. Не обича фоторепортерите например.

Той се завъртя на стола и запрелиства в кутията с изрезките. Намери там една вестникарска снимка и ми я подаде: със ситен растер, неясна и правена сигурно с фотокамера, приспособена да снима на големи разстояния.

На задната седалка на голям черен автомобил седеше мъж със слабо лице и крив нос, с почти бяла коса. Той се бе навел напред, сякаш гледаше през предното стъкло или говореше нещо на шофьора си.

Вдигнах въпросителен поглед.

Уве Хаугланд кимна:

— Да, Хагбарт Хеле. Единствената му фотография от последните години, която притежавам.

Той ми подаде и друга. В обектива гледаше вторачено млад и тъмнокос, сериозен на вид мъж, облечен в костюм от трийсетте години. По физиономия приличаше на смазан охлюв.

— Младежки портрет — поясни Хаугланд.

Поглеждах ту към едната, ту към другата снимка. Между двамата мъже нямаше голяма прилика, но снимките бяха правени с половин век интервал помежду им.

Уве Хаугланд продължи:

— Преди няколко години публикувах поредица от статии за тези наши корабопритежатели зад граница. Някои от тях принадлежат към най-богатите хора в света, въпреки че зависят от конюнктурата и от военните конфликти. А Хагбарт Хеле в никакъв случай не е от „по-бедните“.

— Как мислиш, на колко може да възлиза състоянието му?

Той ме погледна безпомощно:

— Как е възникнала вселената, знаеш ли? Всичко се гради само върху предположения. Милиони, милиарди… невъзможно е да се каже. Нужни са проучвания, които ще отнемат няколко години. Трябва да се проверят всички негови акции в разни компании, фирми и параходни дружества в целия свят, да се пресметне имуществото му в много страни, в повече, отколкото ти си посетил.

— Хайде де!

— Така поне мисля.

— Нали съм служил във флота? Не е чак толкова грандиозна работа.

— Но той притежава плавателни съдове в повече пристанища, отколкото можеш да си представиш, и така нататък, и така нататък…

— Значи, така да се каже, е могъщ?

— Ако парите означават могъщество, то Хагбарт Хеле наистина е могъщ човек, Веум.

— За съжаление парите означават сила, да?

Той пак разпери безпомощно ръце.

— А как е станал толкова богат?

— Как е възникнала вселената, Веум? Как?

— Не ме интересува вселената. Интересува ме…

— Хагбарт Хеле.

— Точно той.

— Ала защо, Веум? — Той поривисто се наведе към мен и ме погледна изпитателно в очите. — Защо те интересува?

Очите ми се отместиха от него към прозореца, към прозореца на отсрещната страна на сградата. Там премина жена с папка под мишница. Може би тя бе нанесла на хартия казаното по диктофона. Оставаше някой да го подпише. Светът чакаше да го научи.

— Ти си имаш твоята работа, Веум — да се изразим така. Аз си имам моята. Първи септември не е толкова далеч. Може би ще ми дадеш възможност да отбележа този ден с едно по-голямо заглавие от обикновено, а?

Кимнах в знак на съгласие.

— Винаги съм готов за сделка. Ти ще ми дадеш твоето, а аз на теб моето.

— Тогава кажи ми, Веум. Защо те интересува Хагбарт Хеле?

— Добре, ще ти кажа. Това е стар случай, в който случайно се разрових. Отнася се до пожара в една фабрика, станал през пролетта на 1953 година. Фабриката се казвала „Пофугл“ и се намирала горе на Фьосангервайен. Тогава загинали петнайсет души, а собственикът получил значителна сума от застрахователното дружество. Той инвестирал разумно тези пари и…

— Тази история ми е позната. Изучил съм основно миналото на Хагбарт Хеле.

— Ах, точно така. По онова време той се казвал Хагбарт Хелебюст.

— Нещо друго?

— Нищо повече. Един мой приятел, следовател в полицията…

— Я какви интересни приятели си имал!

— Пенсионер. Участвал някога в разследването на този случай, между другото заедно с Конрад Фанебюст.

— Хелебюст и Фанебюст. Той да не би да се казва сега Конрад Фане?

— Не. Само не ми говори, че не знаеш кой е Конрад Фанебюст! Бил е кмет на Берген през…

Той вдигна едната си ръка, за да му отстъпя думата.

— Конрад Фанебюст, известен бергенски политик и бизнесмен, кмет на Берген през 1955–1959 година, управлявал е фирмата „Фанебюст Вигер“ заедно със съдружника си Уилям Вигер, загинал около 1972–1973 година при пожар в дома му и оттогава Фанебюст е единствен собственик на фирмата.

— Забравяш, че е герой от войната.

Лицето му се набразди с горчиви гънки.

— Да, забравям това. Конрад Фанебюст, известен бергенски герой от ожесточените боеве край Южния фиорд през април на 1940-а…

— Благодаря, това ми стига.

— Добре, да се върнем към Хеле. Интересува ли те нещо повече за него? Подозираш ли го?

— Дали го подозирам?

— Изхождам от това, че щом се ровиш в този случай, значи си надушил нещо. Ако се отнася до пожара, това произшествие е твърде отдавнашно и намериш ли доказателства, ще трябва да побързаш да ги представиш на съдебните власти преди първи септември, та Хеле да бъде посрещнат на Фресланд с подходящата за целта приветствена група. Аз с най-голямо удоволствие ще дойда там, Веум, с фотограф и с всичко нужно за целта. Обещай ми тази новина и ме имаш завинаги, твой съм.

— Ти непрекъснато се занимаваш с разни гешефти, нали?

По лицето му премина сянка на колебание, преди да отговори с неловка усмивка:

— Да.

— Ще ти кажа съвсем откровено. Не подозирам Хагбарт Хеле в нищо. Наистина в нищо. Интересуваме просто характерът му. Какъв всъщност е той? Емигрант, за да не плаща големите у нас данъци, ловък бизнесмен, наивен идеалист — или нещо друго?

Журналистът ме погледна презрително.

— Идеалисти сме ти и аз, Веум, н-не. Я виж овехтелите ни дрехи, изтритите ни обувки, изтънелите колене на панталоните ни! Бизнесмените от световна класа не са идеалисти. Може би меценати — ако си струва, разбира се. А клиентелата на всяка фирма винаги си оправдава цената. Но те никога не се ръководят от идеализъм. Науката и културата ги интересуват само като обекти за влагане на инвестиции, ала не и поради стремеж към прекрасното или от жажда за художествено-творческа изява. Хора като Хагбарт Хеле са безскрупулни и брутални, негодници и мошеници — иначе не биха постигнали това, което имат. Никой не би могъл да стане финансов магнат от световна величина, без да остави зад себе си няколко трупа. Не се шегувам.

Казах замислено:

— Петнайсет трупа на Фьосангервайен…

— Да, например. Но ако наистина си по следите на подобно престъпление, трябва да го докажеш.

— Знам. Нямаш нищо повече да ми кажеш, така ли?

— Съжалявам, Веум. С удоволствие бих ти дал всичко. Но този човек е сфинкс, една Грета Гарбо на финансовия свят — нали виждаш снимката му. Той не открива с речи музеите, чието изграждане е финансирал, не чупи разпенени бутилки с шампанско в бордовете на новите си супертанкери, не се явява по конгреси. А седи зад бюрото си и брои пари, пари, пари…

Преглътнах.

— Добре. И друго. Не се отнася до твоя отдел, но… Би ли проверил дали във фотоархива тук не се намира снимката на човек, който се е казвал Харалд Юллвен?

Той повтори името.

— Харалд Юллвен? Роднина?

— Ни най-малко. Родоотстъпник, предател, работил като куриер в същата тази фабрика на Хагбарт Хеле, дето е изгоряла.

Той ми метна остър поглед.

— Хванал си някаква следа там, а, Веум?

Добавих:

— Умрял е през 1971 година.

Той не настоя повече.

— Добре, добре, ще видя. Почакай за момент — каза и се надигна.

— Юлвен с две „л“ — казах аз.

— И Харалд с „л“, нали? — подметна с ирония.

Останах сам и погледнах навън. В отсрещните прозорци не се виждаше никой. Сигурно имаше почивка или журналистите вече си бяха отишли.

Уве Хаугланд се върна с две фотографии. Едната от тях бе същата, която ми показа Ялмар Нюмарк, само че в по-голям формат.

На другата Юллвен бе заснет сам — на подсъдимата скамейка по време на процеса. Чертите на лицето му се виждаха малко по-ясно: длъгнесто конско лице, едър месест нос, големи уши и паднал над челото му тъмен кичур — черти уж на човешко същество. И е трябвало май да му викат Харалд Коня, не Вълка.

— Може ли да ги взема?

— Разбира се. Не са нужни никому. Но ми ги върни заедно със сензационната новина, нали, Веум?

Обещах му, благодарих и си тръгнах.