Включено в книгата
Оригинално заглавие
Julie’s Hungry Heart, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 21 гласа)
Сканиране
helyg
Разпознаване и корекция
tanqdim
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джил Брейди. Алекс

Американска. Първо издание

ИК „Слово“ — Велико Търново, 1995

Редактор: Елена Станкова

ISBN: 954-439-328-5


І

Всъщност, Джули Прайс беше тихо и улегнало момиче, което рядко губеше контрол над нервите си, но преди около час бе изчезнала малката й златна обица и това я ядоса. По всяка вероятност беше паднала някъде под седалките на таксито. Представляваше миниатюрно слонче талисман и й бе подарък от първия й сериозен приятел в колежа. Носеше я винаги. Днес имаше чувството, че ако не успее да открие слончето, всичко ще й тръгне наопаки.

 

 

Алекс Търнър излезе от хотел „Уилшир“, пред който беше спряло едно такси. Погледна към отворената врата на колата и вниманието му бе привлечено от закръглено дупе в тесни бели джинси. Изведнъж момичето започна да ругае и той се усмихна. Не издържа на изкушението и я шляпна отзад.

— Какво става, скъпа? Ще ме повозиш ли?

Тя отметна от челото си светлоруса къдрица и го погледна с огромните си сини очи, в които се четеше ярост.

— Да не си се побъркал?!

Беше много чаровна в гнева си.

— Ще ме закараш ли до Бевърли Хилс? Мисля, че това е добър маршрут.

— Не съм свикнала да ме потупват отзад — отвърна му. — Потърсете си друго такси!

Алекс стоеше пред нея и продължаваше да се усмихва.

— Но аз искам да пътувам с вас и моля да бъда извинен, ако съм ви обидил с нещо.

Момичето си пое дълбоко въздух, погледна го заплашително, но изведнъж също се усмихна. Този строен тип, облечен в елегантен костюм, й се стори симпатичен.

— Качвайте се.

Алекс седна до нея и това я ядоса.

— На задната седалка също има място.

— Тя не е за мен. Тръгваме ли? Предполагам, че имате разрешително за каране на такси?

Момичето направи гримаса, сякаш току-що й бе смъкнал ципа на джинсите.

— Ако ще ставате нагъл, изчезвайте.

Алекс отново се усмихна.

— Обзалагам се, че толкова бързо не можете да ме изгоните.

— Не знам на какво разчитате, господине, но съм завършила курс по карате. Казвам ви го само между другото.

Тя потегли и скоро се вляха в потока от коли по булевард „Уилшир“. Алекс я наблюдаваше с любопитство.

— Отдавна ли карате такси?

— Подобни въпроси не е прието да се задават. Но аз ще ви отговоря. Карам от половин година. Доволен ли сте?

— Това постоянна работа ли ще ви бъде? Едно младо, красиво и интелигентно момиче като вас трябва да си потърси нещо по-подходящо.

— Разбирам много добре какво имате предвид — една жена трябва да се занимава само с домакинство.

— Възгледите ми изобщо не са толкова старомодни. Мисля само, че е опасно за вас. Лос Анджелис не заема челно място в криминалната хроника, но и тук стават много престъпления. Вие не знаете предварително кой се качва в таксито.

Тя го погледна подигравателно.

— Досега винаги съм се оправяла с пътниците си. Би било по-добре, ако не се наложи да показвам уменията си по карате.

— Сигурно се надявате един ден да возите някой мултимилионер, който ще ви направи предложение за женитба?

— Бих се отказала от подобно удоволствие — отвърна му хладно. — Не мога да понасям мултимилионери. А между другото, и сама се оправям чудесно, господине.

— Наричайте ме Алекс.

— Окей, аз пък се казвам Джули.

— Джули…?

— Просто Джули. Какво още искате да знаете за мен? Може би кой номер обувки нося?

— Всъщност, това е най-малкото, което ме интересува.

Джули му хвърли бърз поглед в огледалото.

— Карам, когато съм свободна. През останалото време ходя на лекции. Следвам икономика и социология.

— Една толкова интелигентна млада дама — таксиметрова шофьорка! Кой би предположил!

— Доколкото разбирам, вие не харесвате умни жени — отвърна му подигравателно.

Алекс се изсмя гласно.

— Вие имате дяволски лошо мнение за мен, Джули. Но повярвайте ми, аз не съм такъв. В действителност съм един прекрасен мъж, който е много любезен с жените.

— С всички ли?

— Не, разбира се.

— Сигурно ще предложите да ми покажете колекцията си от грамофонни плочи, щом ви закарам до Бевърли Хилс.

— Наистина имах подобно предложение.

Съдейки по хапливия й език, Алекс се досети, че я е засегнал. Това странно момиче го привличаше все повече.

Джули поклати отрицателно глава.

— Ще ви закарам и с това всичко ще приключи.

— Мога да си представя колко често красавица като вас получава подобни предложения.

Тя се намръщи.

— Какво искате да кажете с това?

— Че бихте могла да ме омагьосате.

— Това си е ваш проблем.

— Защо бяхте толкова вбесена пред хотела?

— Мисля, че задавате твърде много въпроси.

— Само когато нещо много ме интересува…

— Загубих едно слонче някъде в колата.

— Как е влязъл този слон тук?

— Не, това е една обица. Винаги я нося, но изведнъж изчезна. Трябва да е някъде тук, само че не мога да я намеря.

— Някакво скъпо украшение?

— Точно така.

— Може ли да запаля?

— Пушете, толерантна съм по въпроса за цигарите, но навярно сам знаете колко са вредни.

— Това го пише на всяка кутия.

Алекс всмукна дълбоко дима.

— Може би ще получа от вас и други ценни съвети за здравето си? — подхвърли иронично.

— Любопитна съм да узная каква работа сте имал в хотел „Уилшир“? Какво щяхте да правите, ако не бяхте се качил веднага в моето такси? Да не би да са ви взели шофьорската книжка?

— Задавате ми много въпроси наведнъж, Джули. Ще започна от последния. Колата ми е на преглед, а както знаете, това е задължително.

— А иначе?

— Работя в един фармацевтичен концерн.

Джули пресече кръстовището почти на червено и натисна рязко спирачки. Погледна Алекс и в очите й се четеше ужас.

— Това не може да бъде! Тъкмо започвахте да ми ставате симпатичен.

— Какво ви е? Какво имате против работата ми?!

— Безобразие! — отвърна тя с нескрита неприязън. — Бях наета от подобен концерн, за да се грижа за животните, и отлично знам какво става в лабораториите на фармацевтичната индустрия. Надявам се да нямате нищо общо с тези безчинства.

— Не се занимавам с опити върху животни и не нося отговорност за това.

— Опитвам се да ви вярвам — изгледа го Джули скептично. — Бях сложила на колата отзад лепенка с надпис „И животните искат да живеят. Прекратете опитите с животни!“. Но шефът ми я скъса. Не позволи да има такива „драсканици“ по таксито.

— Занимавам се с търговия. Искам да ви уверя, че и аз съм против тези експерименти.

Алекс премълча факта, че е ръководител на отдела за продажби, а баща му е директор на концерна. Прецени, че моментът не е подходящ да ангажира това очарователно момиче с подобни проблеми. Че имаше такива лаборатории, знаеше много добре. Често бе влизал в пререкания с баща си по този въпрос.

— Ако наистина работите в такава фирма, вие трябва да сте вътре в нещата.

— Не е задължително. В отдела за продажби си имаме други задачи.

— Там се печели доста, нали?

— Не живея лошо.

Джули го погледна косо. Все още не знаеше какво може да очаква от този мъж и въпреки това го харесваше.

— Когато се грижехте за животните, бяхте ли дейна? Имам предвид, използвахте ли служебното си положение, за да направите нещо в тяхна защита?

— Приличам ли ви на човек, който се задоволява само с празни приказки? Разбира се, излизам и на барикадите, когато е необходимо. Винаги съм там, където има нужда от мен. Имам куче и котка и ако им се случи нещо, бих направила всичко, за да получа възмездие.

— Май ще е по-добре да не влизам в спор с вас — каза Алекс с респект.

Джули сладко му се усмихна.

— Аз мога да бъда и мила.

„Това беше и моето първо впечатление“ — мина му през ума.

Пепелта от цигарата падна върху коляното му и той я изтръска. В този момент неволно погледна надолу и нещо лъскаво под седалката привлече вниманието му.

Незабелязано протегна ръка, вдигна златната обица и я мушна в джоба си. Джули следеше внимателно пътя и не обърна внимание на движенията му.

— Котката се казва Скарлет, а кучето Лъки. Лъки е мелез, но иначе е добро момче.

— А има ли друго добро момче в живота ви?

— Ставате твърде нетактичен. Имам прекалено много работа, за да се забърквам с мъже. Любовта винаги носи проблеми след себе си. Сама се чувствам отлично.

— Докато един хубав ден тя успее да ви оплете в мрежите си. Това все някога ще се случи, нали?

— Ако този миг наближи, ще го забележа.

Алекс отново се усмихна.

— Вие сте невероятно момиче, Джули! Харесвате ми.

— Много мило от ваша страна, благодаря ви! Вие също не сте лош за фармацевт. Вече пристигнахме. Ще трябва да слезете, а шансовете да се видим отново са минимални.

— Ще се увеличат, ако ми дадете телефонния си номер.

— О, не, това няма да стане.

Минаха покрай луксозни вили с добре поддържани градини. Джули не за първи път возеше пътници до Бевърли Хилс и се ориентираше отлично.

— На кой адрес отиваме?

— „Пасифик драйв“, 102. Завийте първо наляво, после надясно.

Няколко минути по-късно таксито спря пред помпозна вила в испанско-мавритански стил, разположена сред парк с огромни палми, хибискусови и олеандрови храсти. Джули погледна таксиметровия апарат и назова цената. Алекс плати и й остави щедър бакшиш.

— Благодаря. За мен беше удоволствие — рече му тя. — Имала съм и по-неприятни клиенти.

„Какъв голям комплимент!“ — помисли си Алекс.

— Ще се видим отново.

Джули само повдигна рамене и запали двигателя. Щом потегли, забеляза в огледалото за обратно виждане, че той гледа след нея. Въздъхна. В този мъж имаше нещо, което я привличаше. Беше малко нахален, с голямо самочувствие, но пък и много мил. Изведнъж съжали, че не му даде телефонния си номер.

 

 

Щом отвори вратата на апартамента си, черното рошаво куче с бели лапички скочи радостно към нея и я близна по носа. Джули му се усмихна.

— Благодаря ти за милия поздрав, Лъки, но не бъди толкова невъздържан.

Ким Морган, съквартирантката й, лениво се облегна на вратата.

— Той те обича. Разхождам го с часове и му давам най-хубавата храна, но нищо не го радва така, както твоето появяване. Когато те види, направо полудява.

Джули погледна към жълтеникавокафявата котка, която лежеше върху перваза на прозореца. Беше присвила обидено очи и недоволно наблюдаваше ласките, които кучето получаваше. Когато Джули отиде при нея, за да я погали, Скарлет скочи и избяга.

— Тя те ревнува — засмя се Ким.

Ким беше красиво момиче с гарвановочерна коса и синьо-зелени очи.

— Ужасен ден! — въздъхна Джули и се отпусна в любимия си люлеещ се стол. — Каква горещина! Не би било лошо да имахме къща някъде във Венеция или на Малибу.

Приятелката й вдигна транспарантите. Слънцето клонеше на запад, но все още пареше с лъчите си.

— Или да си имаме яхта и да си поплуваме с нея из Тихия океан — продължаваше да мечтае Джули. — Всъщност, и една климатична инсталация би свършила добра работа.

Изхлузи белите си джинси и ги хвърли на дивана. Остана по дълбоко изрязани бикини, които още повече удължаваха елегантните й загорели крака.

— Цялата лепна от пот. Отивам да си взема душ.

Прибра гъстата си коса с шнола и въздъхна.

— Добре че всички дни не са като този…

— Да ти донеса ли чаша студено мляко? — предложи Ким.

— Предпочитам мартини, но от него ще ми стане още по-горещо.

Джули опипа ухото си.

— Обицата ми я няма. Сещаш се за малкото ми слонче, нали? Загубила съм го някъде в таксито и не мога да го намеря. Страшно ме е яд.

— Мислиш, че ако не откриеш талисманчето, всичко ще ти тръгне наопаки?

— Не, просто държа много на него.

Джули се наведе над Лъки, който лежеше в краката й, и започна да го гали.

— Не се впрягай толкова! — помъчи се да я успокои Ким. — Сигурна съм, че някой ден друг обожател ще ти подари ново.

— Не е същото.

Джули отново се излегна в люлеещия се стол и разкопча небесносинята си блуза.

— Днес срещнах един…

Ким се вторачи в нея.

— Срещнала си мъжа на твоите мечти?

Джули направи гримаса.

— Намирам го за много мил. Беше малко нахален, но посвоему симпатичен.

— И?

— Нищо. Знаеш, че не се свалям с клиентите си. Освен това работи във фармацевтичен концерн.

Ким се усмихна.

— И това да се случи точно на теб? Невероятно! Но въпреки всичко между вас пламна огънят на любовта, нали?

— Би могло да се каже. Не хвърчаха искри, но сякаш нещо стана. Ако ме беше поканил на вечеря, не знам дали щях да откажа.

— Но не го е направил.

— Намекна ми, но аз не го окуражих. Живее в Бевърли Хилс. Само да беше видяла къщата му…

Ким поклати глава.

— Не бъди глупава, Джули! И богатите мъже могат да бъдат сериозни. За какво ти е беден студент. Днес парите правят човека. Щом джобът му е толкова пълен…

Джули въздъхна.

— Би изглеждал страхотно, ако захвърли този старомоден костюм и се облече по-спортно…

Приятелката й я погледна лукаво.

— Ти май нямаш търпение да го съблечеш…

Джули грабна една възглавница и я запрати по нея. Тя се дръпна и възглавницата уцели саксията на прозореца, която падна, счупи се и пръстта се разпиля по пода.

— Каква свинщина! — изруга Джули. — Но това е съвсем нормално за дяволски лош ден като днешния.

— Ти наистина не си в цветущо настроение. Сигурно и аз бих се чувствала така, ако ми се беше случило всичко това — констатира Ким, докато метеше пръстта.

— Иска ми се да надникна в бъдещето, за да видя дали си е струвало цялото това вълнение — промърмори Джули.

— Какво каза?

— Остави, не е важно.

— Да не си кисела заради това, че не си си уговорила среща със симпатичния млад мъж? Човек може да си помисли, че си влюбена в него.

— Може и да съм, но няма значение. Не ще го видя повече, така че е по-добре да го забравя. Но утре трябва да намеря слончето си на всяка цена, ако ще и да обърна таксито наопаки.

— Да отидем да хапнем нещо, умирам от глад.

— Тази жега ми убива апетита. Но все пак бих хапнала пица.

— Окей, аз черпя. Но преди това ще пийнем по едно голямо мартини. Ще видиш колко добре ще ти се отрази. Има много по-лоши неща в живота от това, да загубиш някакво златно украшение.

Джули стана.

— Първо ще си взема душ, а после ще се облека и ще излезем. Съгласна ли си?

— Напълно — отвърна доволно Ким.

 

 

По традиция семейство Търнър се събираше всяка сряда на вечеря. Затова Алекс бе пристигнал в Бевърли Хилс. Иначе имаше къща в Малибу.

Баща му вече бе поплувал в басейна и наметнат с хавлия на Валентино[1] с цвят на кафе, стоеше зад барплота в хола и си наливаше питие.

Обзавеждането на всекидневната напомняше декор на холивудски филм. Белият мрамор и порцеланът говореха за изтънчен вкус. По стените се виеха екзотични растения. Всичко беше много шик, но някак студено и негостоприемно.

Алекс седеше по риза в бяло кожено кресло и пушеше цигара. И тази вечер щеше да мине както обикновено. Майка му, която спазваше строга диета, щеше да влезе в хола, след като двамата с баща му си изпиеха питиетата и да съобщи, че вечерята е сервирана. По всяка вероятност щяха да излязат на терасата. Родителите му обичаха да се хранят през лятото навън.

Механично си играеше с малкото златно слонче, което бе намерил в таксито. Баща му остави чашата на кръглата стъклена маса.

— Джин с тоник, нали?

— О, благодаря ти, татко. Наистина се нуждая от нещо ободряващо след горещ ден като днешния.

Ед Търнър се усмихна и се настани удобно на голямото канапе.

— Човек трябва да си почива от време на време. Какво ще кажеш за няколко дни на Бахамските острови?

— Но там е още по-горещо. По-добре в Норвегия или във Финландия. В тези страни поне са поносими температурите през лятото.

Алекс си подхвърли още няколко пъти златното талисманче.

— Какво държиш в ръката си?

Той остави обицата на масата. Ед Търнър му хвърли бегъл поглед и се ухили.

— Спомен от една гореща нощ?

— Намерих го в таксито, което ме докара. Колата ми е на преглед. Шофьорката беше много сладко момиче. Тази обица е нейна. Уби се да я търси.

— Защо не й я даде?

— Искам пак да я видя. Записах си телефонния номер на таксиметровата служба, към която работи. Ще се обадя, за да разбера къде живее, и ще я поканя на вечеря.

Ед прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса.

— Вечните твои авантюри! Сега пък се занасяш по някаква си шофьорка. Тя е под нивото ти, Алекс.

— Нищо подобно. Кара такси само през свободното си време, а иначе следва. — Алекс отпи от джина. — Малката изглежда много отракана.

— Какво следва?

— Социология и икономика.

— Тези студенти! Отричат всичко и искат да счупят стената с глава. По-добре стой настрана, Алекс. Още са зелени и трябва първо добре да опознаят живота.

— Не знам. Джули ми изглежда зряла и уравновесена.

— Дали и аз някога съм бил като теб?

— Няма съмнение. Или мама е единствената жена в живота ти?

Ед се изсмя.

— Истинският джентълмен взема и се наслаждава на това, което му предлага животът, и си мълчи.

— Качвам се горе да звънна по телефона. — Алекс стана. — След малко ще ни извикат за вечеря, а искам непременно да разбера номера на сладураната.

— Зарежи тази работа. Има толкова много жени, които падат в краката ти. А и разполагаш с време да решиш за коя да се ожениш.

— Още не мисля да й правя предложение. Просто искам да я видя. Тя е шармантна, остроумна и малко хаплива, но точно това ми харесва у нея. Резервирана е обаче към хора, които работят във фармацевтичен концерн.

— Господи! И това ли? Трябваше да се досетя. Моля те, не я довеждай в къщата ми! Иначе сигурно ще се изпокараме.

— Не се притеснявай! Ако реша да ви я представя, това няма да е скоро. Но ще я заведа в Малибу.

— Искаш да се позабавляваш?

Алекс се замисли.

— Все още и аз самият не съм наясно с чувствата си. Във всеки случай, няма да е само за една нощ. Тя наистина ме интересува. Мисля, че няма да скучая с нея. Пък може и да се влюбя.

— Да, случват се и такива неща, но или си влюбен, или не си.

— У нея има нещо, което ме привлича — отвърна Алекс и тръгна към вратата. — Връщам се веднага.

Срещна майка си по стълбите. Мона беше облечена в бяла рокля с деколте, което разкриваше раменете й. За петдесет и петте си години изглеждаше много добре. Поддържаше фигурата си във фитнес центъра. Ако наддадеше няколко килограма, се подлагаше на диета. Поздравиха се и тя влезе в хола.

— Още ли не си се облякъл, Ед? Няма да седнеш така на масата, нали?

Ед Търнър доизпи джина си.

— Не се нервирай, скъпа! Ще съм готов след няколко минути.

— С кого ще говори Алекс? Нещо спешно?

— Cherchez la femme.[2]

Мона въздъхна.

— Кога най-сетне ще се вразуми това момче? Време му е вече да спре с флиртовете и да си създаде стабилна връзка. Защо трябва да се влачи след всяка фуста? Знам, че му се иска да си поживее, но не бива да прекалява. Коя е сега на ред?

— Една студентка, която карала такси през свободното си време.

Мона направи гримаса, сякаш бе схрускала лимон.

— Надявам се да не е нещо сериозно. Щом едно момиче трябва да се издържа, докато следва, значи семейството й не отговаря на нашето обществено положение.

— Не се женят семействата, скъпа.

— Не става дума за това — ядоса се тя. — Не вярвам да се стигне чак дотам.

— Не, разбира се. Успокой се! Това е просто една от многобройните любовни авантюри на сина ни. Както винаги, той иска да достигне крайната си цел и никой не може да му попречи.

Мона се усмихна и приглади платиненорусата си коса.

— Така е. Но все пак трябва да подбира момичетата, с които излиза. Не е кой да е.

— Ще отида да се преоблека. Синът ни ще се върне след малко и ще ти прави компания.

Ед нямаше никакво желание да обсъжда подобни въпроси с жена си и побърза да излезе.

Алекс тъкмо слизаше по стълбите, подсвирквайки си.

— Изглежда, не си се обаждал напразно, а?

— Да, научих номера й и от утре започвам да действам.

 

 

Беше десет и половина вечерта, когато Джули се прибра след разходката си с Лъки. Приятелката й се бе затворила в стаята си.

Освободи кучето от каишката и отвори прозореца, за да влезе чист въздух. Време бе да си ляга. Трябваше да се наспи, защото сутринта имаше лекции, а следобед щеше да шофира.

Често си мислеше колко скучен и еднообразен е животът й.

Най̀ й тежаха самотните вечери. Мечтаеше си за една истинска, споделена любов. Представяше си дълги разходки по плажа, романтична луна и горещи целувки, от които кръвта й да закипява. Жадуваше за ласки.

Телефонът иззвъня и прекъсна бляновете й. Вдигна слушалката и веднага позна гласа на Алекс. Коленете й омекнаха.

— Трябва да ви предам нещо. Намерих го случайно в таксито. Нека се уговорим за утре. Каня ви на вечеря.

— Вие сте напълно смахнат! — Ужасно се зарадва, но не искаше той да усети вълнението, което я бе обзело. — Става дума за обицата ми, нали? И защо не ми я дадохте веднага?

— За да имам повод да ви видя и, ако нямате нищо против, да ви поканя на вечеря. Предполагам, че държите да си получите обратно слончето. Или вече го прежалихте?

— Това си е чисто изнудване.

— Съгласен съм. Но какво от това? Не бих имал нищо против, ако се оставите да ви „изнудя“.

Джули въздъхна.

— Вие сте невъзможен, Алекс! Защо просто не пъхнахте украшението в един плик и не ми го изпратихте по пощата?

— Можеше да се загуби, а то е ценно. Твърде ценно за вас, нали? В колко часа да ви взема?

Гласът му беше дълбок, гальовен и Джули усети приятно напрежение по тялото си.

— Явно няма да се отърва лесно.

— Това „да“ ли означава?

— Добре, в осем и половина. Но ще дойда само на вечеря и после си искам слончето обратно.

Алекс се засмя.

— Точно това имах предвид. Нямам „лоши“ намерения. Не се притеснявайте!

— Бих могла да ви се доверя, Алекс, но почти не ви познавам.

— Да, все още не ме познавате добре, затова си струва да отделите малко от свободното си време, за да научите нещо интересно за мен.

— Откъде знаете, че у вас има нещо, което би ми направило впечатление?

— Сама ще се убедите. Съвсем различен съм от мъжете, които сте познавала досега.

— Вие наистина сте напълно откачен! До утре вечер!

Джули остави слушалката.

Сънена, Ким отвори вратата на стаята си.

— Кой нахал звъни посред нощ?

Джули отметна косата си и се усмихна.

— Мъжът на моите мечти.

Ким подсвирна.

— Нали каза, че шансът да го видиш отново е минимален?

Джули повдигна рамене.

— Такава е волята на съдбата, а пред нея сме безсилни.

— Господи! Ти май наистина си хлътнала. Тази нощ на него ли ще бъде посветена?

— Той е твърде изискан, за да поиска подобно нещо още при първия телефонен разговор. Покани ме просто от куртоазия на вечеря. Намерил бил слончето в таксито и иска да ми го върне.

Ким я погледна иронично.

— Едно напарфюмирано момченце, а?

— Явно храни някакви симпатии към мен. Поне така изглежда.

— Сърцебиене?

— Не се влюбвам толкова бързо. За това се иска повече време. Но ще изляза с него, за да си получа талисманчето.

— Това май е само поводът…

 

 

Джули беше нервна през целия ден. „Лудост е, че постоянно мисля за Алекс. Ще вечерям с него и нищо повече!“ Но тя се чувстваше по-особено от друг път, когато излизаше с мъж. Бе някак напрегната и объркана. „От друга страна пък, защо да не се влюбя?!…“

Изкъпа се и разтри тялото си с лосион. Когато си представи как Алекс я гали и целува, потръпна сладостно. „Да, аз искам да се влюбя! Имам нужда от това. И защо не в него?“

Напарфюмира се и си избра миниатюрни бикини. Имаше стегнат бюст и не носеше сутиен.

Когато се огледа в късата копринена рокля с цвят на слънчоглед, беше сигурна, че ще впечатли Алекс. Среса буйната си гъста коса, оправи веждите си и си сложи гланц за устни. Гладката, загоряла от слънцето кожа на лицето й не се нуждаеше от допълнителен грим.

— О! — възкликна Ким, щом я видя. — Изглеждаш като…

— Какво искаш да кажеш?

— Всеки мъж би паднал в краката ти.

Джули се наведе и завърза тънките кожени връзки на черните си сандали.

— Мислиш, че съм облечена предизвикателно?

— Без съмнение. На твоя Алекс ще му спре дъхът.

— Дано не му се случи подобно нещо — засмя се тя. — Тази вечер не искам да има проблеми с дишането.

— Сутринта ще изведа Лъки, ако случайно не се прибереш.

— Няма да се бавя и имам намерение да си спя вкъщи.

Ким я погледна лукаво.

— Може пък неочаквано плановете ти да се променят…

 

 

Алекс натисна бутона на домофона. Джули веднага изскочи от апартамента и слезе с асансьора. Той онемя. Беше страхотна!

Помогна й да се качи в колата.

— Знам един чудесен ресторант в Малибу. Ако нямаш нищо против, можем да отидем там.

— Мислех, че ще ме заведете в някое френско бистро.

— Щом така предпочитате…

— Защо точно в Малибу?

— Там имам къща. В Бевърли Хилс живеят родителите ми.

— А, значи такава била работата. Добре, към Малибу! Умирам от глад.

— Харесвам решителните жени.

Джули се ококори.

— Бяхме се уговорили само за вечеря, нали?

— Точно така. И ще получите всичко, което си пожелаете. Там предлагат много вкусни стриди.

— Никога не съм яла такива деликатеси, но бих опитала. Само да не са прекалено скъпи.

Алекс се усмихна.

— О, не се притеснявайте за това!

Всъщност, в момента Джули изобщо не изпитваше глад. Тази вечер той още повече й хареса. Беше облечен в бели панталони и тъмносиня разкопчана риза. Имаше високо самочувствие и все още й се струваше малко нахален, макар че беше много галантен и внимателен към нея.

— Вече не ми се сърдите, нали?

— За какво?

— За слончето. Ще ви го върна.

— Не съм се отказала от вечерята.

Джули се взираше през прозореца. От вълнение сърцето й започна да бие лудо и отново усети тръпчива възбуда. Кръстоса смутено дългите си крака.

— Значи не сгреших, като ви се обадих? Би било жалко, ако не се бяхме видели повече. Какво мислите?

— Така ни е било писано.

Алекс я погледна изпитателно.

— Как ще реагирате, ако ви прегърна?

— Ще ви направя остра забележка. Всяко разсейване на шофьора в движение би могло да се окаже фатално.

— Вие сте много опърничава. Но точно това харесвам у вас. Като че ли съм на път да се влюбя.

— Толкова ли сте бърз в тия неща?

— Обикновено не. Трябва ми доста време, за да обмисля всичко. Но този път с чара си вие ме покорихте.

Джули се усмихна.

— И кое по-точно?

Изведнъж Алекс натисна спирачки и я хвана за ръката. За миг тя се уплаши.

— Какво стана?!

Той я притегли към себе си.

— Чуйте отговора ми!

Джули вдигна вежди.

— Не разбирам какво имате предвид?

— Сърцето. Спечелихте сърцето ми, Джули. Не знам дали споделяте чувствата ми, но единственото ми желание е да ви прегърна и да усетя топлината на тялото ви.

Тя се отдръпна внимателно.

— Вие сте един побъркан тип, Алекс. Мисля, че вече ви го казах. Наистина не познавам мъж като вас.

Алекс отново запали двигателя.

— Да, аз съм по-различен от другите. Може би малко луд, щом така ви харесва.

Когато я погледна с този предизвикателен блясък в зелените очи, Джули усети спазъм в слабините си.

— Кога най-после ще стигнем? Умирам от глад… Нека говорим за нещо друго!

— Няма проблем, ще сменим темата. Но не мислим ли и двамата за едно и също?

— Не си правете напразни илюзии! Не си въобразявайте, че ще постигнете нещо, за което нямам желание.

— Не бих ви насилвал за нищо. Жените са много по-възбуждащи, когато сами поемат инициативата.

Джули се вторачи в него.

— Но какви ги дрънкате! Всички мъже сякаш мислят само за едно.

— Само когато са влюбени.

— Не само тогава.

— А момичетата? Те за какво мислят?

— За много по-важни неща. За защита на животните, например.

— О, не започвайте отново! Вече ви казах, че нямам нищо общо с тези ужасни опити. Не си разваляйте настроението, Джули! Сърцето ми ви принадлежи, а вие ми говорите за лаборатории.

— С мъжете не може да се говори сериозно.

— Ще ви убедя в противното.

— Любопитна съм да разбера как.

 

 

Ресторантът се намираше на плажа. Природата наоколо беше изумително красива. Тук явно всички познаваха Алекс. Макар че имаше много клиенти, веднага се настаниха на терасата. Джули беше възхитена. Съзерцаваше залеза над морето и се чувстваше прекрасно. Алекс не я изпускаше от очи. Изпита желание да я прегърне, да бъде нежен с нея, да гали кадифената й кожа.

Мисълта за това го възбуди.

— Кажете ми какво точно работите?

— Ако започна да ви разказвам, сигурен съм, че ще ви отегча — помъчи се да се измъкне Алекс от темата за лабораториите във фирмата.

Отпивайки от чашата си, той се усмихна и това му придаде още по-голям чар.

— Предпочитам да си говорим за други неща. За очите ви например.

Джули смутено махна с ръка.

— О, не! Искам да науча нещо повече за вас.

Алекс се почувства притиснат до стената, но беше решил все още да не й казва кой всъщност е баща му, за да не развали магията на близостта им. Само с две-три думи й описа работата си.

— Наистина ли имате къща в Малибу?

Той кимна.

— Имам и чудесна колекция от грамофонни плочи.

— Които държите непременно да ми покажете?

— Ако не възразявате, бих ви поканил да пием вкъщи кафе. Съгласна ли сте? Трябва да видите градината ми на лунна светлина. Ще ви се стори, че сънувате.

Джули така го погледна, че го накара да си поеме дълбоко въздух като влюбен хлапак.

„Господи, какви очи има това момиче! Това влудяващо синьо и този магнетизъм в тях…“

— Джули, обичам ви! Не ще се обидя, ако ми откажете. Ще чакам, ако трябва и цяла вечност. Но един ден ще дойдете, нали?

В погледа й се мярна недоверие.

— Наистина ли?

Алекс я хвана за ръката.

— Кълна се във всичко свято за мен. Само не ми казвайте, че ви дразня с присъствието си. Ако е така, ще ви върна слончето и ще изчезна завинаги от живота ви.

Джули се усмихна. Стана й много приятно, когато я докосна. Докосването му я наелектризира. Имаше чувството, че ще полети.

— Аз също ви харесвам, иначе нямаше да съм тук сега.

Той въздъхна облекчено.

— В такъв случай това ще бъде една хубава вечер и за двама ни.

Погледите им се срещнаха.

В този момент дойде сервитьорът, за да вземе поръчката им.

Бележки

[1] Световноизвестен моден дизайнер. — Бел.ред.

[2] Зад всичко търсѝ жената. (фр.). — Бел.прев.