Сара Шепард
Мис Съвършенство (35)

34.

То е точно пред теб

— Още едно кафе? — Сервитьорката, която миришеше на печено сирене и имаше огромна бенка на брадата си, размаха пред Ариа кана, пълна с кафе.

Ариа погледна към почти празната си чаша. Родителите й сигурно щяха да кажат, че кафето е пълно с карциногенни, но пък какво разбираха те?

— Да — отговори тя.

Ето докъде я беше докарала. Ариа седеше в едно сепаре в закусвалнята до дома на Езра в Стария Холис, заедно е целият си багаж — лаптопа, колелото, дрехите й, книгите — струпан край нея. Просто нямаше къде да отиде. Нито в дома на Шон, нито на Езра, нито в собствената си къща. Закусвалнята бе единственото работещо заведение в този час, ако не се смята отворения двайсет и четири часа „Тако бел“, а той бе свърталище на наркомани.

Тя се загледа в телефона си, преценявайки възможностите. Накрая набра домашния си номер. Телефонът иззвъня шест пъти, преди да се включи телефонният секретар. „Благодаря ви, че се обадихте“, прозвуча бодрият глас на Ила. „В момента не сме у дома…“

О, я стига. Къде, за Бога, може да бъде Ила след полунощ в събота?

— Мамо, вдигни телефона — каза Ариа, след като чу сигнала. — Знам, че си там. — Отново никакъв отговор. Тя въздъхна. — Виж какво. Трябва да се прибера у дома тази вечер. Скъсах с приятеля ми. Няма къде да отида. Седя си тук в закусвалнята съвсем бездомна.

Тя замълча в очакване Ила да вдигне слушалката. Никаква реакция. Ариа си я представяше как стои до телефона и слуша. А може би изобщо я нямаше там. Може би беше чула гласа на Ариа и просто се беше качила отново в спалнята си.

— Мамо, в опасност съм — проплака тя. — Не мога да ти обясня точно, но… Страхувам се, че нещо лошо ще ми се случи.

Бийп. Телефонният секретар я прекъсна. Ариа изпусна телефона си върху масата. Можеше отново да се обади, но какъв бе смисълът от това? Отново чуваше гласа на майка си: „Дори не мога да те гледам в момента“.

Тя повдигна глава, като обмисляше нещо. Ариа бавно взе телефона си и прегледа съхранените съобщения. Есемесът от Байрън, заедно с номера му все още беше там. Тя си пое дълбоко дъх и го набра. От другата страна се чу съненият му глас.

— Обажда се Ариа — тихо каза тя.

— Ариа? — повтори като ехо той. В гласа му прозвуча изненада. — Часът е два сутринта.

— Знам. — Джубоксът в закусвалнята смени песента. Сервитьорката изпусна две бутилки с кетчуп. Последните клиенти, освен Ариа, станаха, сбогуваха се с жената и си излязоха. Звънчетата над вратата на закусвалнята иззвъняха.

Байрън наруши тишината.

— Ами много се радвам, че се обади.

Ариа притисна колене към гърдите си. Искаше да му каже, че е объркал всичко, като я е накарал да пази тайната му, но се чувстваше твърде изморена за скандали. Освен това… част от нея се нуждаеше от него. Байрън й беше баща, единствения баща, когото познаваше. Той бе прогонил змията, която бе застанала на пътя й по време на туристическото им пътуване до Гранд каньон. Той бе отишъл да разговаря с учителя й по рисуване в пети клас, господин Кънингам, заради двойката, която бе написал на Ариа за автопортрета й, защото се беше нарисувала със зелени люспи и раздвоен език. „Учителят ти просто не разбира постмодерния експресионизъм“, беше казал Байрън, преди да грабне палтото си и да се впусне в битка. Той я вдигаше във въздуха и я мяташе на рамо, отнасяше я до спалнята й и я хвърляше в леглото. Всичко това й липсваше. Тя се нуждаеше от него. Искаше й се да му каже, че се намира в опасност. Искаше да чуе едно „Ще те защитя“ от устата му. Той щеше да го направи, нали?

Изведнъж чу един глас в далечината.

— Всичко наред ли е, Байрън?

Ариа настръхна. Мередит.

— Идвам след секунда — извика Байрън.

Ариа се ядоса. Секунда? Само толкова ли възнамеряваше да й отдели? Гласът на Байрън отново се чу.

— Ариа? И така… Какво има?

— Няма значение — ледено процеди Ариа. — Връщай се в леглото да спиш или каквото там правехте.

— Ариа… — започна Байрън.

— Наистина, върви — твърдо каза тя. — Забрави, че съм се обаждала.

Тя прекъсна разговора и облегна глава на масата. Опита се да диша с пълни гърди, да мисли за успокояващи неща, като океана например, или карането на колело, или бродирането на шал.

Няколко минути по-късно тя се огледа и осъзна, че е единственият човек в закусвалнята. Прокъсаните и овехтели бар столове бяха незаети, всичките сепарета бяха почистени и празни. Две кани с кафе седяха на печката зад щанда, а на дисплея на касовия апарат все още грееше едно „ДОБРЕ ДОШЛИ“, но сервитьорката и готвачите бяха изчезнали. Всичко наподобяваше някой от онези филми на ужасите, където главният герой изведнъж вдига глава и открива, че всички са мъртви.

Убиецът на Али е по-близо, отколкото предполагаш.

Защо А. просто не й каже кой е убиецът? Омръзна й да си играе на Скуби Ду. Ариа отново се сети за съня си, за това как бледата, призрачна Али се бе появила пред камерата. „Просто гледай У“, бе изкрещяла тя. „То е точно пред очите ти!“ Но какво бе точно пред нея? Какво пропускаше Ариа?

Сервитьорката с бенката се появи отнякъде и погледна Ариа.

— Искаш ли парче пай? Ябълковият става за ядене. Аз черпя.

— Н-няма нужда — заекна Ариа.

Сервитьорката се облегна на един от розовите столове край бара. Тя имаше къдрава черна коса, която винаги изглеждаше мокра.

— Разбра ли за воайора?

— Аха — каза Ариа.

— Знаеш ли какво подочух? — продължи сервитьорката. — Че било някакво богаташко синче. — Когато Ариа не отговори нищо, тя започна да бърше и без това чистата маса. Ариа примигна няколко пъти. Просто гледай, беше казала Али. Тя бръкна в раницата си и извади лаптопа. Мина известно време, докато се стартира, а след това мина още повече, преди Ариа да намери папката, в която държеше старите си клипове. Не ги беше разглеждала от много време. Когато най-после я откри, тя осъзна, че не ги е озаглавила много точно. Просто им беше слагала заглавия от рода на „Ние, петте #1“ или „Али и аз #6“, а датите им показваха кога за последно са били гледани, а не кога са били заснети. Тя нямаше представа как да открие клипа, който се бе появил по телевизията… освен ако не ги прегледа всичките.

Тя кликна наслуки върху някакъв файл, озаглавен „Мяу!“. Ариа, Али и останалите бяха в спалнята на Али. Опитваха се да облекат котката на Али, Шарлът, в ръчно изплетен пуловер, и се скъсваха от смях, докато се опитваха да напъхат лапичките й в дупките за ръцете.

Тя прегледа друг клип, озаглавен „Бой #5“, но не се оказа онова, което мислеше, че е — тя, Али и останалите правеха шоколадови бисквити и започнаха бой със сладкиши в кухнята на Хана. В друг клип играеха на джаги в мазето на Спенсър.

Когато Ариа кликна върху едно клипче, озаглавено просто „ДК“, тя забеляза нещо.

По прическата на Алисън и лекото облекло на всички тя разбра, че филмчето е било заснето някъде около месец преди изчезването на Али. Ариа увеличи кадъра, в който Хана изяде за нула време една гигантска мелба „Дайъри куин“. На заден план тя чу Али да издава звуци от повръщане. Хана се спря и лицето й изгуби цвета си. Али се изхили някъде отстрани. Изглежда никой не им обърна внимание.

Ариа бе обзета от странно усещане. Тя беше чувала слухове, че Хана има булимия. Това бе нещо, което би било известно на А. — и Али.

Тя пусна друго клипче. Прехвърляха каналите на телевизора в къщата на Емили. Али спря на новинарския канал, където течеше репортаж за гей парада, който се бе провел по-рано същия ден във Филаделфия. Тя се обърна към Емили и се ухили.

— Изглежда забавно, нали, Ем?

Емили веднага се изчерви и вдигна качулката на блузата си. Никой от останалите не им обърна внимание.

Следващото клипче. Това бе дълго само шестнайсет секунди. Петте момичета се бяха излегнали край басейна на Спенсър. Всички си бяха сложили грамадни слънчеви очила на „Гучи“ — или, в случая на Ариа и Емили, имитации. Али седна, леко дръпна очилата си надолу и погледна над тях.

— Хей, Ариа — каза рязко тя. — Какво би направил баща ти, ако, да речем, в класа му се появи някоя секси студентка?

Клипът свърши. Ариа си спомни този ден — малко след като двете с Али бяха открили Байрън и Мередит да се целуват в колата му. Али бе започнала да прави подмятания, че възнамерява да разкаже за това на останалите.

Тя наистина знаеше тайните на всички и ги държеше като дамоклев меч над главите им. Всичко бе пред очите им, а те просто не го осъзнаваха. Али знаеше всичко. За всички. А сега А. също го знаеше.

Само че… каква беше тайната на Спенсър?

Ариа кликна върху следващия клип. Най-накрая видя познатата сцена. Ето я Спенсър, която седеше на дивана с онази корона на главата.

— Искате ли да прочетем съобщенията й? — Тя посочи към телефона на Али, който лежеше между възглавничките на дивана.

Спенсър отвори телефона й.

— Заключен е.

— Знаеш ли й паролата? — чу Ариа собствения си глас.

— Опитай с рождения й ден — прошепна Хана.

— Да не сте ми ровили из телефона? — извика Али.

Телефонът падна на земята. Точно тогава пред камерата минаха сестрата на Спенсър, Мелиса, и приятеля й Иън. И двамата се усмихнаха в обектива.

— Здравейте, момичета — каза Мелиса. — Какво правите?

Спенсър примигна. Али изглеждаше отегчена. Камерата се съсредоточи върху нейното лице и после се отмести върху затворения телефон.

— О, това е същият клип, който гледах по новините — каза някой зад гърба на Ариа. Сервитьорката се беше облегнала на щанда и си лакираше ноктите.

Ариа натисна паузата и се обърна.

— Моля?

Сервитьорката се изчерви.

— О не. Не исках да надничам в компютъра ти. И все пак, горкото момче.

Ариа я погледна. За пръв път забеляза, че на картончето с името на сервитьорката пишеше АЛИСЪН. Абсолютно същото.

— Какво горко момче? — попита тя.

Алисън посочи към екрана.

— Никой не говори за приятеля й. Сигурно сърцето му е било разбито.

Ариа погледна слисана към екрана. Сервитьорката сочеше към замръзналия образ на Иън.

— Това не е нейният приятел. Той е с момичето, което е в кухнята. Тя не се вижда.

— Така ли? — Алисън сви рамене и започна отново да бърше щанда. — Начинът, по който седяха… Просто така ми се стори.

Ариа не знаеше какво да каже. Тя върна клипа назад, към началото, съвсем объркана. Тя и приятелките й се опитаха да включат телефона на Али, тя се върна, Мелиса и Иън се усмихнаха, камерата показа кадъра със затворения телефон, край.

Тя пусна още веднъж клипа от начало, този път на по-бавна скорост. Спенсър бавно нагласи короната си. Телефонът на Али мина пред обектива. Али се върна, лицата на всички бяха бездушни и изкривени. Вместо бързо да мине пред камерата, Мелиса едва се провлачи. Внезапно Ариа забеляза нещо в ъгъла на екрана: пръстите на една малка, тънка ръка. Ръката на Али. След това се появи още една ръка. Тя бе по-голяма и мускулеста. Ариа забави още скоростта.

Изведнъж голямата и малката ръка се сблъскаха. Пръстите им се сплетоха.

Ариа ахна.

Обективът се извъртя. Тя показа Иън, който гледаше към нещо зад камерата. Вдясно беше Спенсър, която го гледаше с копнеж, без да осъзнава, че двамата с Али се бяха докоснали. Всичко стана за части от секундата. Но сега, след като го беше видяла, то направо й вадеше очите.

Някой иска нещо на Али. Убиецът й е по-близо, отколкото предполагаш.

Ариа усети, че й се повдига. Всички знаеха, че Спенсър харесва Иън. Тя непрекъснато говореше за него: за това, че сестра й не го заслужава, колко бил забавен, колко бил сладък, когато идвал да вечеря у тях. Всички те се бяха чудили каква е голямата тайна на Али — може би беше това. Али сигурно беше казала на Спенсър. И Спенсър не е могла да го понесе.

Ариа добави още фрагменти към картината. Али бе избягала от хамбара на Спенсър… и се озова не чак толкова далеч, в една дупката в собствения й заден двор. Спенсър знаеше, че на следващия ден работниците ще идват да запълнят дупката с цимент. В съобщението на А. пишеше:

Всички вие познавахте добре задния й двор. Но за една от вас беше толкова лесно.

Няколко секунди Ариа остана на мястото си, без да помръдне, след това взе телефона си и набра номера на Емили.

— Ало? — Гласът на Емили прозвуча така, сякаш беше плакала.

— Събудих ли те? — попита Ариа.

— Още не съм си лягала.

Ариа се намръщи.

— Добре ли си?

— Не — Гласът на Емили изведнъж секна. Ариа чу едно подсмърчане. — Родителите ми ме пращат надалеч. Напускам Роузууд на сутринта. Заради А.

Ариа се облегна назад.

— Какво? Защо?

— Не си заслужава да задълбавам в тази история. — Гласът на Емили прозвуча обречено.

— Трябва да се видим — каза Ариа. — Веднага.

— Ти не чу ли какво ти казах? Наказана съм. Даже повече от това.

— Трябва да дойдеш. — Ариа се завъртя в сепарето, като се опитваше да скрие от персонала онова, което се канеше да каже. — Мисля, че знам кой е убил Али.

Тишина.

— Не, не знаеш — каза Емили.

— Знам. Трябва да се обадим на Хана.

От другата страна се чу подраскване. След кратка пауза гласът на Емили отново се чу.

— Ариа — прошепна тя, — получавам друго обаждане. Хана се обажда!

Ариа потрепери.

— Включи я в разговора.

Чу се цъкване и Ариа чу Ханиния глас.

— Момичета — каза Хана. Звучеше така, сякаш не й достига въздух, а отнякъде се чуваше буботене, сякаш наблизо има вентилатор. — Няма да повярвате какво ще ви кажа. А. сбърка. Тоест, мисля, че А. сбърка. Получих есемес от един номер и внезапно се сетих на кого е, и…

Някъде отдалеч Ариа чу клаксон на кола.

— Да се видим на нашето място — каза Хана. — На люлките в „Роузууд дей“.

— Добре — въздъхна Ариа. — Емили, можеш ли да дойдеш да ме вземеш от закусвалнята в Холис?

— Разбира се — прошепна Емили.

— Добре — каза Хана. — Побързайте.