Сара Шепард
Мис Съвършенство (1)

Дръж приятелите си наблизо…

Някога случвало ли ви се е приятел да се обърне срещу вас? Да се преобрази напълно от човека, когото сте познавали, в някой… друг? Не става въпрос за гаджето от детската градина, който е пораснал и е станал глупав и грозен, и пъпчасал, нито пък за приятелката от летния лагер, с която вече просто нямате какво да си кажете, когато ви идва на гости през коледната ваканция, нито дори за момичето от вашата тайфа, което внезапно ви напуска и става готик или пък решава да се запише в скаутска организация. Не. Говоря за най-доверената ви приятелка. Момичето, за което знаете всичко. Която знае всичко за вас. Един ден тя се обръща и пред очите ви застава една съвсем различна личност.

Такива неща се случват. Това се случи и в Роузууд.

* * *

— Ариа, внимавай да не ти остане лицето такова. — Спенсър Хейстингс свали обвивката на една портокалова близалка и я пъхна в устата си. Тя говореше за изкривената физиономия и събрани очи на най-добрата й приятелка Ариа Монтгомъри, която се опитваше да настрои фокуса на своята камера „Сони“.

— Звучиш точно като мама, Спенс — Емили Фийлдс се засмя, като опъна тениската си, на която беше нарисувано пиленце с ококорени очички, под което се мъдреше надпис „Сладурче плюс вода! Неочаквано добра комбинация!“ Приятелките й и бяха забранили да носи шантавите си плувни тениски. „Смотла плюс загубенячка! Неочаквано добра комбинация!“ — се пошегува Алисън Дилорентис, щом Емили се появи с нея.

— И твоята майка ли говори по този начин? — попита Хана Мерин, като хвърли настрана пръчицата на зелената си близалка. Тя винаги изяждаше всичко по-бързо от останалите.

— Лицето ти ще остане такова — повтори тя, кривейки физиономията си.

Алисън огледа Хана от главата до петите и се изхили.

— Твоята майка би трябвало да те предупреди, че задникът ти ще си остане такъв. Лицето на Хана повехна, докато тя придърпваше надолу розовата си тениска на бели райета — беше я взела назаем от Али и тя непрекъснато се подвиваше нагоре, като оголваше бялото й коремче. Алисън перна Хана по пищяла с джапанката си.

— Шегувам се, де!

Беше петък вечер през месец май, малко преди завършването на седми клас, и най-добрите приятелки Алисън, Хана, Спенсър, Ариа и Емили се бяха събрали в богато украсената дневна на семейния дом на Спенсър, заедно с кутия близалки, грамадна бутилка ванилова кола и мобилните им телефони, разпилени по масата в хола. Преди един месец Али беше дошла на училище с чисто нов флип телефон на LG и след училище момичетата хукнаха да си купят същите. Всички имаха розови кожени калъфчета, също като Алиното — е, всички без Ариа, чийто калъф бе изплетен от розов мохер. Сама си го беше направила.

Ариа размести лостчето на камерата напред-назад, за да провери фотоувеличението.

— Лицето ми няма да остане такова. Просто съм се концентрирала върху снимката. Тя ще остане за следващите поколения. Когато станем известни.

— Е, всички знаем, че поне аз ще стана известна — Алисън опна рамене и изви главата си настрана, разкривайки лебедовата си шия.

— Защо пък точно ти ще станеш известна? — предизвика я Спенсър, като думите й прозвучаха доста по-злобно, отколкото най-вероятно бе възнамерявала.

— Ще имам мое собствено телевизионно шоу. Ще бъда една по-умна и по-сладка Парис Хилтън.

Спенсър изсумтя. Но Емили сви своите бледи устни, размишлявайки над думите й, а Хана кимна с глава, сякаш наистина вярваше в това. Такава си беше Али. Тя нямаше да остане задълго тук, в Роузууд, Пенсилвания. Естествено, Роузууд бе очарователен в много отношения — всичките му жители приличаха на ходещи модели от списанието „Таун енд кънтри“ — но те просто знаеха, че Али е създадена за велики дела.

Преди година и половина тя ги бе измъкнала от забвението, за да станат нейни най-добри приятелки. Редом с Али те се бяха превърнали в Момичетата на „Роузууд дей“, частното училище, в което всички учеха. Една седмица оставаше до завършването на седми клас, а те разполагаха с цялата власт да определят кой е готин и кой не е, да правят най-добрите купони, да получават най-добрите места в занималнята, да се кандидатират за училищния съвет и да печелят поразяващо количество гласове. Е, това последното се отнасяше само за Спенсър. Като изключим някои подробности — както и случайното ослепяване на Джена Кавана, за което те избягваха да си мислят — животът им се бе превърнал от сносен в съвършен.

— Какво ще кажете да заснемем едно токшоу? — предложи Ариа. Тя се считаше за официалния фотограф на приятелките — едно от многото неща, за които си мечтаеше да стане като порасне, бе вторият Жан-Люк Годар, някакъв абстрактен френски режисьор.

— Али, ти ще си известната личност. А Спенсър ще води интервюто.

— Аз ще бъда гримьорката — предложи Хана, като започна да рови в раницата си, за да открие чантичката си с гримове.

— Аз ще съм фризьорката — Емили прибра червеникаворусата си коса зад ушите и се втурна към Али.

— Имате прекрасна коса, cherie^[1] — каза й тя с фалшив френски акцент.

Али измъкна близалката от устата си.

— Cherie не означава ли приятелка?

Останалите побързаха да се засмеят, но Емили пребледня.

— Не, това е petite amie.

Напоследък Емили много се връзваше, когато Али се шегуваше с нея. Преди не беше такава.

— Добре — каза Ариа, като нивелира камерата. — Готови ли сте, момичета?

Спенсър се тръсна на дивана и сложи на главата си диадемата от изкуствени диаманти, останала от новогодишното тържество. Тогава я беше носила цялата нощ.

— Не можеш да я използваш — каза Али.

— Защо? — Спенсър пооправи диадемата, която се беше килнала на една страна.

— Защото така. Ако някой трябва да бъде принцесата, то това съм аз.

— Защо трябва винаги ти да си принцесата? — измърмори Спенсър под носа си. Останалите усетиха нервно напрежение. Спенсър и Али не се разбираха напоследък и никой не знаеше защо.

Телефонът на Али изпиука. Тя се пресегна, отвори го и се извъртя на една страна, за да не може никой да види съобщението.

— Супер — каза тя и пръстите й бързо започнаха да набират текста на отговора.

— На кого изпращаш съобщение? — гласът на Емили прозвуча крехко и слабо.

— Не мога да ти кажа, съжалявам — Али дори не вдигна поглед от дисплея.

— Не можеш да кажеш? — Спенсър направо побесня. — Как така не можеш да ни кажеш?

Али я погледна.

— Извинявай, принцесо. Не можеш да знаеш всичко. — После затвори телефона си и го пъхна в коженото калъфче. — Ариа, недей да започваш веднага със снимките. Пишка ми се. — Тя хукна към тоалетната в коридора, като с пъхтене изхвърли клечката от близалката в кошчето за боклук.

Щом чуха как вратата на тоалетната се затваря, Спенсър веднага заговори.

— Понякога не ви ли се иска просто да я убиете!

Останалите потрепнаха. Те никога не говореха зад гърба на Али. За тях това бе богохулство, като да подпалиш знамето на „Роузууд дей“ на двора на училището, или пък да признаеш, че Джони Деп всъщност не е чак толкова сладък — а че е доста поостарял и зловещ.

Разбира се дълбоко в себе си те се чувстваха доста по-различно. През тази пролет Али не се беше движила често в тяхната компания. Беше се сближила с момичетата от отбора й по хокей на трева и когато ходеха да обядват в мола „Кинг Джеймс“, тя не ги канеше с тях.

Али започна да крие тайни от тях. Тайни съобщения, тайни телефонни разговори, тайно се подхилкваше на разни неща, които не искаше да им разкаже. Понякога виждаха, че в чата е онлайн, но когато се опитваха да й изпратят лично съобщение, тя не им отговаряше. Те бяха обрекли душите си на Али — бяха и разказали неща, които не бяха споделяли с никой друг, които не искаха никой да знае — и очакваха от нея да се държи по същия начин. Не беше ли тя, която ги накара преди една година, когато се случи онова ужасно нещо с Джена, да обещаят, че ще си казват всичко, абсолютно всичко, до края на света? На момичетата хич не им се мислеше какъв ли щеше да бъде осми клас, ако нещата продължаваха да се развиват така. Но това не означаваше, че те мразят Али.

Ариа зави около пръста си един кичур от дългата си тъмна коса и нервно се засмя.

— Да я убия, защото е толкова сладка, може би. — Тя натисна бутона за включване на камерата.

— И защото носи дрехи нулев размер — добави Хана.

— Точно това имах предвид. — Спенсър погледна към телефона на Али, който се подаваше между две възглавнички. — Искате ли да прочетем съобщенията й?

— Аз искам — прошепна Хана.

Емили стана от облегалката на дивана.

— Не съм сигурна… — Тя започна да се отдалечава от телефона на Али, сякаш близостта му я караше да се чувства виновна.

Спенсър грабна телефона на Али. Тя погледна с любопитство към празния екран.

— Хайде де. Не искате ли да разберете кой й прати съобщение?

— Може да е била просто Кати — прошепна Емили, като имаше предвид една от хокейните приятелки на Али. — Остави го на мястото му, Спенс.

Ариа свали камерата от триножника и се приближи към Спенсър.

— Дай да видим.

Те се скупчиха край телефона. Спенсър го отвори и натисна един бутон.

— Заключен е.

— Знаеш ли й паролата? — попита Ариа, като продължаваше да снима.

— Опитай с рождения й ден — прошепна Хана. Тя взе телефона от Спенсър и натисна нужните бутони. Екранът не се промени. — Какво да правим сега?

Момичетата чуха гласа на Али, преди да я забележат.

— Какво правите, момичета?

Спенсър изпусна телефона й на дивана. Хана отстъпи толкова рязко, че си удари пищяла в ръба на масата.

Али се втурна през вратата на всекидневната със смръщени вежди.

— Да не сте ми ровили из телефона?

— Разбира се, че не! — извика Хана.

— Напротив — призна си Емили, която седеше на дивана. Тя се изправи, Ариа й хвърли намръщен поглед и после се скри зад камерата.

Но Али вече не им обръщаше внимание. По-голямата сестра на Спенсър, Мелиса, последна година в гимназията, се втурна в кухнята. Тя носеше торбичка с храна за вкъщи от „Ото“, един близък ресторант. Нейният очарователен приятел Иън беше с нея. Али веднага се изпъна. Спенсър приглади тъмнорусите си коси и нагласи диадемата.

Иън влезе в хола.

— Здравейте, момичета.

— Здрасти — каза Спенсър с висок глас. — Как си, Иън?

— Добре съм. — Иън се усмихна на Спенсър. — Имаш много сладка коронка.

— Благодаря! — Спенсър изпърха с мигли.

Али завъртя очи.

— Толкова си прозрачна — пропя тя под носа си.

Често казано беше невъзможно да не си паднеш по Иън. Той имаше къдрава руса коса, идеални бели зъби и зашеметяващи сини очи. Никой от тях не можеше да забрави последния футболен мач, когато той си смени тениската на средата на терена и за пет славни секунди те можеха да се наслаждават на голите му гърди. Почти всички смятаха, че той си губи времето с Мелиса, която бе прекалено скромна и се държеше твърде много като госпожа Хейстингс, майката на Спенсър.

Иън приседна на ръба на дивана до Али.

— С какво се занимавате, момичета?

— О, нищо особено — каза Ариа, като нагласяше фокуса на камерата. — Снимаме филм.

— Филм ли? — Иън изглеждаше развеселен. — Може ли и аз да участвам?

— Разбира се — бързо отговори Спенсър. Тя се тръсна на дивана от другата му страна. Иън се ухили към камерата.

— И така, какви са ми репликите?

— Това е токшоу — обясни Спенсър. Тя погледна към Али в очакване на нейната реакция, но Али не каза нищо. — Аз съм водещата. Ти и Али сте моите гости. Първо ще интервюирам теб.

Али изсумтя саркастично и бузите на Спенсър пламнаха, като придобиха розовия оттенък на тениската й на Ралф Лорен. Иън кимна утвърдително и каза:

— Добре, интервю става.

Спенсър поизпъна гърба си и кръстоса крака, точно както бе виждала да правят водещите по телевизията. Тя вдигна розовия микрофон, който бяха взели от караоке машината на Хана и го приближи към брадичката си.

— Добре дошли в шоуто на Спенсър Хейстингс. Първият ми въпрос е…

— Питай го кой е любимият му учител в „Роузууд дей“ — извика Ариа.

Али вирна глава. Очите й блестяха.

— Добър въпрос, Ариа. Трябва и да го питаш с кой от учителите си би предпочел да се натиска. На някой празен паркинг.

Ариа зяпна от изненада. Хана и Емили, които стояха до изправени до бюфета, се спогледаха сконфузено.

— Всичките ми учители са псета — каза Иън бавно, без да разбере какво всъщност се случва.

— Иън, би ли ми помогнал, ако обичаш — Мелиса издаде някакъв тракащ звук от кухнята.

— Само секунда — извика Иън.

— Иън! — Мелиса звучеше раздразнено.

— Сетих се! — Спенсър отметна дългата си руса коса назад. Страшно й хареса, че Иън обръща повече внимание на тях, отколкото на Мелиса. — Какъв би бил за теб идеалният подарък по случай дипломирането ти?

— Иън — извика Мелиса през зъби. Светлината, която идваше от хладилника, хвърляше сянка върху лицето й. — Имам Нужда от Помощ.

— Това е лесен въпрос — отговори Иън, като не й обърна внимание. — Искам уроци по бейзджъмпинг.

— Бейзджъмпинг ли? — извика Ариа. — Какво е пък това?

— Скачане с парашут от покрива на висока сграда — обясни Иън.

Докато Иън им разказваше за Хънтър Куинан, един от неговите приятели, който бил скачал много пъти с парашут от сграда, момичетата се бяха навели любопитно напред. Ариа беше фокусирала камерата върху челюстта на Иън, която изглеждаше като изсечена от камък. За миг погледът й се отклони към Али. Тя седеше до Иън и се взираше в пространството. Дали й беше скучно? Може би имаше по-интересни неща за правене — може би полученото съобщение бе свързано с плановете, които крояха с по-големите й великолепни приятелки.

Ариа отново погледна към телефона на Али, който лежеше на декоративната възглавничка до ръката й. Какво ли криеше от тях? Какво ли беше намислила?

Понякога не ви ли се иска просто да я убиете? Въпросът на Спенсър витаеше из съзнанието на Ариа, докато Иън продължаваше да говори. Дълбоко в себе си тя знаеше, че всички се чувстват по този начин. Може би просто щеше да е по-добре Али да… изчезне, вместо просто да ги забрави.

— И Хънтър каза, че получил невероятен приток на адреналина, когато скочил — завърши Иън. — Усещането било по-велико от всичко. Дори от секса.

— Иън — извика предупредително Мелиса.

— Това звучи невероятно. — Спенсър погледна към Али, която седеше от другата страна на Иън. — Нали?

— Да. — Али изглеждаше като замаяна, все едно е в транс. — Невероятно.

Останалата част от седмицата премина като сън — последните изпити, планирането на партитата по случай завършването, още срещи и още повече напрежение. И тогава, в онази вечер на последния ден от седми клас, Али изчезна. Просто ей така. В единия миг бе там, в следващия я нямаше.

Полицията претърси целия Роузууд за следи. Разпитаха четирите момичета поотделно, интересуваха се дали Али се е държала странно напоследък, или пък дали се е случило нещо необичайно. Те размишляваха дълго и усилено. Нощта, в която тя изчезна, бе доста странна — Али ги беше хипнотизирала и беше избягала от хамбара, след като се бе скарала със Спенсър заради щорите, и после просто не се беше върнала повече. Но дали са имали други странни нощи? Те си помислиха за вечерта, когато се бяха опитали да прочетат съобщенията на Али, но скоро я отхвърлиха — след като Иън и Мелиса си тръгнаха, настроението на Али веднага се оправи. Направиха си конкурс по танци и си поиграха с караоке машината на Хана. Загадката със съобщенията на Али бе забравена. След това ченгетата ги попитаха дали някой близък на Али би искал да я нарани. Хана, Ариа и Емили веднага се сетиха за едно и също нещо: Понякога не ви ли се иска просто да я убиете — се беше озъбила Спенсър. Но не. Тя просто се беше пошегувала. Нали?

— Никой не е искал да нарани Али — каза Емили, като прогони тревогите от съзнанието си.

— Абсолютно никой — отговори и Ариа по време на нейния разпит, като отмести погледа си от якото ченге, което седеше до нея, към вратата на стаята.

— Мисля, че не — каза Хана по време на нейния разпит, като си играеше с плетената гривна, която Али им бе направила след инцидента с Джена. — Али не беше близка с много хора. Само с нас. И всички ние я обичахме до смърт.

Естествено Спенсър бе много ядосана на Али. Но всъщност, дълбоко в себе си, не чувстваха ли всички същото? Али беше перфектна — красива, умна, секси, неустоима — и ги изкарваше от релси. Може би наистина донякъде я мразеха. Но това не означаваше, че някоя от тях би искала да умре.

Невероятно колко много неща пропускаме. Дори когато направо ще ни извадят очите.