Ричард Морган
Вариант 13 (22)

20.

Нощното небе лежеше в краката му.

Не нощно небе, каквото можеш да видиш от Земята или от Марс, или от друго място в покрайнините на галактиката. Не, тук черният под беше гъсто обсипан с рояци светлинки. Звезди се трупаха на купове, засенчваха взаимно блясъка си или се кипреха като лъскави кабарчета по разноцветните мраморни вени на съзвездията. Приличаше на прецизно генерирана гледка от някой хипотетичен свят в ядрото на Млечния път или пък на хиляди местни изображения, насложени едно върху друго и с подсилен контраст. Той направи няколко крачки и звезди се разсипаха на бял прах под краката му, размазаха се по индиговочерния фон. Небето над главата му беше в клаустрофобично сиво, тук-там с грозни цветни петна, завихрящи се в широки спирали.

„Шибани откачени машини.“

Никой не знаеше защо корабните джинове предпочитат тази виртуална среда. Запитванията по въпроса от страна на интерфейсни инженери получаваха неясни отговори, лишени от лингвистично значение. „Долетяно от него-воля, не може тежкото, там-към, през-там, безсклонно и узряло“ гласеше едно от най-популярните обяснения. Карл се познаваше с интерфейсния инженер на Марс — той го беше разпечатал и залепил над леглото си като един вид житейско мото. Математическият еквивалент на „отговора“ също бил лишен от смисъл, макар въпросният инженер да твърдеше, че имало „някакво невнятно изящество“ в него, каквото и да означаваше това. Обмислял да издаде книга, сборник с н-джински хайку, с много дребен шрифт на скъпа хартия и илюстрации на виртуалните формати срещу всяко двустишие.

Ако питаха Карл, макар мнението му да не почиваше на никакви реални доказателства, н-джиновете просто си правеха майтап за сметка на човешката тъпота. Ако онази книга изобщо видеше бял свят, майтапът щеше да достигне кулминационната си точка.

Когато изпаднеше в мрачно настроение, често се питаше какво ли би станало след това. След като шегата свърши и ръкавиците са свалени.

— Марсалис.

Първо дойде гласът и чак след това интерфейсът, сякаш н-джинът беше забравил, че трябва да осигури на човека някакъв образ, към който да се обръща. Като някой, който е поискал да му дадат телефонен номер и едва след това започва да пребърква джобовете си за химикалка, с която да го запише. Интерфейсът бавно се материализира. Не докрай всъщност — представляваше синкаво надупчено тяло с приблизително човешка форма, което се ветрееше като на силно течение в тунел. Дълга рядка коса, която също се вееше назад. Плът като сбор от милиони пърхащи около костите крилца. Невъзможно беше да се определи полът му. Гласът беше придружен от едва доловимо припукване и шумолене като от горяща хартия.

Все едно говориш с ангел или нещо такова. Карл се понамръщи.

— Същият. Проверяваше ли ме?

— Има ви в потока. — Интерфейсът вдигна едната си ръка и към обсипания със звезди под се спусна завеса от образи. Карл мярна снимки от „Орел“, кадри от медийни репортажи след спасяването на „Фелипе Суза“, други неща, които събуждаха отдавна забравени спомени и ги представяха в нова светлина. Някъде сред потока изображения му се стори, че зърна и лицето на Марисол, но не беше сигурен. Несъзнателно застана нащрек.

— Не знаех, че са ти позволили да се включиш толкова скоро.

Това си беше лъжа. Ертекин му беше показала документацията от МТИ и той знаеше съвсем точно кога н-джинът е бил прекалибриран и му е било позволено да се включи в потока:

— Съществува потенциална опасност за увреждане на системите ми при продължителна работа без достъп до достатъчно информация — сериозно обясни синкавата фигура. — Всяко следващо активиране на изкуствено съзнание с наноструктура изисква включване в местните инфопотоци.

На всеки нормален човек отдавна да му е изтръпнала ръката, но н-джинът все така държеше ръката на интерфейса си вдигната, а образите продължаваха да се леят от нея. Карл посочи въпросната картинна галерия.

— Добре де. И какво казва за мен местният инфопоток?

— Много неща. Понастоящем АГЛОН ви определя като агент по генно лицензиране. „Маями Хералд“ ви нарича убиец. Преподобният Джеси Маршал от Църквата на човешката чистота ви нарича мерзост, но това е по-скоро родово понятие. Марсианските новинарски емисии, копирани понастоящем в локалния поток, ви споменават като късметлия на годината, макар въпросната година да е, разбира се, 2099. „Франкфуртер Алгемайне“ ви нарича…

— Да, да, добре. Достатъчно. — Корабните н-джинове се славеха със склонността си към буквализъм. Това беше част от естеството на работата им, разбира се. Минимални изисквания към интерфейса. От тяхна гледна точка, хората бяха дълбокозамразен товар. Джиновете си стояха сами, потънали в черна тишина, прошарена от статичния шум на звездите, от време на време си говореха с други машини на Марс или на Земята, когато го изискваха процедурите по кацането или други логистични дейности. — Тук съм да ти задам няколко въпроса.

Интерфейсът чакаше.

— Спомняш ли си Алън Мерин?

— Да. — Изпитите черти на Мерин, които толкова много напомняха общоприетия образ на Исус Христос, се появиха във въздуха до рамото на интерфейса. Приличаше на снимка от лична карта. — Пребивавал в пътническата секция, капсула бета, препрограмирана за човешки товар според директивата за междупланетарен трафик на КОЛИН c93-ep4652-21. Криосертифициран в Бредбъри, пети ноември 2106, код на протокола 55528187.

— Да де, само дето не е пребивавал дълго във въпросната капсула, нали?

— Да. Системата го събуди четиристотин и четиринайсет часа след навлизане в траектория.

— Казал си на инспектиращия екип, че си се изключил доброволно на триста седемдесет и деветия час заради подозрение, че в навигационния модул е налице нерегламентиран материал.

— Да, целта ми беше да предотвратя преминаването на възможен вирусен агент във вторичното навигационно ядро. Имаше основание за прилагането на карантинни мерки.

— И Мерин се събужда трийсет и шест часа по-късно. Това съвпадение ли е?

Разпарцаливената синкава фигура се поколеба, лицето й беше безизразно, очите — вперени в неговите. Карл предположи, че джинът се опитва да калибрира неговите възприятия за съотносимост и събитийност, съставяйки портрет по милионите информационни трошици, налични в подробностите, които се съдържаха за него в инфопотока. Суеверен ли беше, или религиозен? Каква роля играеше според него шансът в човешките дела? Н-джинът обработваше спецификациите му, така както машина би проверила интерфейсната топография на нов софтуер.

Отне му приблизително двадесет секунди.

— Няма системни данни, които да показват връзка между двете събития. Събуждането, изглежда, е било резултат от повреда в капсулата.

— Ти имаше ли усещане за присъствието на Мерин след като е излязъл от капсулата?

— В ограничена степен — да. Както казах, съществува потенциална опасност за увреждане на системите ми при работа без достъп до достатъчно информация. При карантинно изключване вторичните системи на кораба продължават да захранват ядрата ми с данни, макар че за мен е невъзможно да откликна активно на подаваната информация. Трафикът е еднопосочен, защото защитният протокол предотвратява обратната връзка. Представете си го като информацията, обработвана от човешкия мозък през РЕМ фазата на съня.

— Значи си го сънувал. Мерин.

— Би могло и така да се опише, да.

— И в тези сънища Мерин говореше ли?

Синкавата фигура се размърда едва доловимо в хватката на невидимото въздушно течение. На лицето й се появи изражение, което би могло да мине за любопитство. Със същия успех би могло да е израз на лека болка или на сдържан сексуален екстаз. Явно не беше хванал цаката на човешката физиономика.

— С кого да е говорил?

Карл сви рамене, но чувствата зад уж небрежния жест далеч не бяха такива. Тежаха му твърде много изстинали спомени.

— С машините. С хората в криогнездата. Или сам със себе си? Със звездите може би? Доста време е прекарал там.

— Ако смятате това за говорене, значи да. Говореше.

— Често?

— Не съм калибриран да преценя какво следва да се определи като „често“ по човешките стандарти. Мерин мълча през осемдесет и седем точка двадесет и два процента от времетраенето на траекторията, като този процент включва и времето, прекарано в сън. Четиридесет и три точка девет процента от речта му беше очевидно насочена…

— Добре, добре, остави. Можеш ли да пуснеш интуитивната функция „Ярошанко“?

— Базовите константи на Ярошанко присъстват в оперативните ми системи, да.

— Добре, тогава бих искал да пробваме протокола Тяден/Васон за връзки между мен и Мерин, с дедукция по кривата „Ярошанко“. В рамките на два градуса отклонение.

— Какви референти да бъдат използвани за кривата?

— Като начало данните за двама ни в общия инфопоток. Или поне онази част от тях, до която ти е разрешен достъп. Ще получиш много стандартни връзки на Бейкън, но те не ме интересуват. — Изведнъж му се прииска Матю да беше тук и да се заеме с това вместо него, да се пресегне бързо и изящно като живак по жичките и да ангажира висшите съзнателни нива на машината. Матю би бил в стихията си тук, където Карл се чувстваше тромав, а терминологията на комплексната математика заплиташе езика му. — Направи сравнителен анализ на всичко, което Мерин е казал и направил на борда на „Гордостта на Хоркан“, и ми покажи всичко, което излезе.

Синкавият силует се размърда леко в течението, което Карл не можеше да усети.

— Това ще отнеме време — каза интерфейсът.

Карл плъзна поглед по безкрайната пустош на небето, което служеше за под на виртуалната среда, сви рамене и каза:

— Значи ми докарай един стол.

 

 

Сигурно би могъл да излезе от виртуалната среда и да убие някак времето из високите коридори в неонордически стил на комплекса на КОЛИН в Джеферсън Парк. Би могъл да си поговори със Севги Ертекин и дори да размекне малко враждебността на Том Нортън с добре премерена доза мъжкарски баналности. Би могъл да хапне нещо — стомахът го наболяваше по липса на друго съдържимо освен кафето сутринта. Той не му обърна внимание, разбира се — беше научен да приема стоически далеч по-сериозни неща. Би могъл дори да се поразходи по откритите тераси с изглед към реката. Да опознае мястото, както казваше Севги.

Вместо това седеше под белязаното метално небе и гледаше как Мерин се разхожда из сънищата на н-джина.

Интерфейсът го беше оставил да си седи на стола — безумна геометрия от траектории на комети и тапицерия от звезден прах, изпредена от тъканта на нощното небе — и беше изчезнал в смаляващата се перспектива на вятъра, който духаше с неотслабваща сила през тялото му. Нещо друго се довя на мястото му — отначало мъничък правоъгълен панел като стара холографска пощенска марка, каквито Карл беше виждал в един лондонски музей, потрепваща от вятъра и увеличаваща постепенно размерите си със скъсяване на разстоянието, докато накрая не наби рязко и безшумно спирачки на броени крачки пред стола му, пораснала до три метра височина и два метра широчина и под лек ъгъл назад. Беше каскада от образи, подобна на завесата, проектирала собствените му изображения под вдигнатата ръка на интерфейса. Мълчалива и несвързана каскада, диктувана от нечовешките асоциативни процеси на н-джина.

Карл видя как Мерин се измъква от бета-капсулата в пътническото отделение, замаян от събуждането, но и с онази разпознаваема, фокусирана стегнатост на движенията. Видя го да върви по надлъжния коридор на „Хоркан“ — с лице, по което не се четеше нищо.

Видя го да си чисти зъбите от месото на Хелена Ларсен с миниатюрна отвертка, взета от комплектите инструменти за ръчна поддръжка.

Видя го как се обръща към кораба с молба да отвори един от страничните панорамни люкове и да угаси вътрешното осветление. Видя го как опира ръце от двете страни на стъклото и се взира навън като болен човек, впил поглед в огледало.

Видя го да крещи, устата му зейнала като паст, но мълчаливо, мълчаливо.

Видя го да прерязва гърлото на събуждащо се от криосън тяло без крайници и да затиска с длан шуртящата артериална кръв. Видя го да изважда очите, внимателно, замислено, едно по едно, и да избърсва пръстите си в матовосивата повърхност на една преградна стена.

Видя го да говори с някой, който не беше там.

Видя го, веднъж, да вдига поглед към камерата в коридора, сякаш знае, че Карл ще види записа. Усмихна се и Карл изстина отвътре, усетил ответната реакция на собствената си лицева мускулатура.

Имаше и още, още много, въпреки нищожното време, необходимо на н-джина за протокола Тяден/Васон. Образите се появяваха и изчезваха, изядени от други екранни ефекти. Нямаше представа защо машината изобщо му ги показва, нито по какъв критерий ги подбира. Ала усещането му беше познато до болка — същото като на борда на другия кораб, „Фелипе Суза“, вбесяващото чувство, което вървеше в комплект с опитите му да разгадае намеренията на един капризен бог, който, както упорито му бяха внушавали — „не бе, вярно е, това е част от програмирането“, — бдял над него. Усещането, че смисъл има, но е току извън обсега му.

Може би н-джинът беше прочел нещо в него, нещо, което той бе издал неволно и без да подозира, някаква негова нужда, за която не е знаел. И машината е решила, че иска да види точно това.

Може пък наистина да бе искал точно това. Не можеше да прецени.

Не можеше да прецени защо беше останал да гледа. Но му олекна, когато представлението свърши.

 

 

Ветреещата се надупчена синкава фигура се върна.

— Готово — уведоми го интерфейсът и вдигна като крило едната си нагъната от вълнички ръка. На екрана, отворил се под нея, Мерин вървеше след автоматичната носилка, която превозваше Хелена Ларсен по краткия път от залата с криогнездата до лазарета. Второто й пътуване от този вид — точно под ръба на трикото дясното й бедро свършваше с прилежно бинтован чукан. Жената мърмореше нещо в полубудното състояние след криосъбуждане, много тихо, почти недоловимо, но н-джинът компенсира и усили звука.

— … Не, пак ли?… — умолително промълви тя.

Мерин се наведе да я чуе, но не много. Слухът му беше станал неестествено силен, както Карл знаеше от собствен опит, изострен от безкрайната задушаваща тишина на кораба, който падаше към родния дом през мрака на празния космос и на който всяка промяна в едва доловимото жужене на вградената в стените захранваща мрежа е достатъчна да те изтръгне от най-дълбокия сън, а трясъкът на изпусната вилица отеква сякаш от единия до другия край на кораба. Стъпките ти са почти безшумни заради корабните пантофи, направени от материали, които не драскат и не стържат по гладките подове, и не след дълго се хващаш, че с почти суеверно старание се опитваш да запазиш всячески тишината. Говоренето — сам със себе си, с единствената цел да запазиш разсъдъка си; с разумните и полуразумни машини, които те поддържат жив; със спящите лица зад прозорчетата на криогнездата, и с всичко друго, което би могло според теб да те чуе — говоренето се превръщаше в акт на неясно предизвикателство, в храбър бунт срещу тишината.

— Пак, да — каза Мерин на жената, с чиято плът се хранеше. — Наследството на корморана.

Образът замръзна.

— Корморанът — повтори Карл, спомените му се протягаха като след дълъг сън.

— Мерин на няколко пъти използва тази дума без придружаващ контекст — каза н-джинът. — Една асоциация привлече вниманието ми. Според данни от трудов лагер в район Уелс на Марс и вие, и Мерин сте се познавали с някой си Робърт П. Данвърс, л.н. 84437hp3535. Чрез екстраполация по Ярошанко това свързва и двама ви, посредством Данвърс, с марсианските familias andinas и — чрез интегриране с използвания тук термин „корморан“ — при висока степен на вероятност с неизяснения откъм идентификационен статут Франклин Гутиерес.

Карл не каза нищо — седеше и мълчеше. Спомените го заливаха на вълни, заедно с чувства, уж захвърлени преди половин десетилетие. Усети, че свива пръсти като ноктите на хищна птица.

— Виж ти, виж ти — каза накрая. — Гутиерес.