Кейт Куин
Господарката на Рим (5)

Глава трета

Лепида

Красотата е дар от съдбата — всеки път, когато погледнех в огледалото, знаех, че Фортуна ме обича.

Облякох се грижливо: бледолилава коприна, за да изпъкне черната ми коса; камък аметист на всяка ръка, за да се откроят нежните ми пръсти; наниз от аметист на сребърна верижка, подчертаващ дългата ми шия. Очарователно! И тогава трябваше да съсипя ефекта с отвратителната кафява наметка отгоре и с тази Теа с изпито лице и празни очи, която се влачеше след мен.

— Няма да нося това!

Сбърчих нос, като видях коша, който ми подаваше.

— Робините носят кошове, когато отиват към Форума^[1], господарке.

Взех го нацупено, като отново се погледнах в огледалото. Поне никой нямаше да разпознае красивата Лепида Полиа, когато се появеше тайно в гладиаторските казарми.

— Върви отзад! — изсъсках на Теа, когато тя понечи да застане до мен.

— Робините на път към Форума не вървят една след друга — каза Теа невъзмутимо. — Вървят по две.

Тази непохватна мургава повлекана никога не се усмихваше, но аз все пак винаги усещах, че вътрешно се подсмива. Подсмръкнах и забързах напред, далеч от скъпите, красиви мраморни вили, към занемарените квартали на края на Субура^[2], където бяха гладиаторските школи.

Дори и топъл пролетен ден не можеше да накара улица „Марс“ да изглежда хубава.

Напарфюмирано момче роб се опита да ме остави да чакам в преддверието, но аз направих жест на Теа, тя му подхвърли медна монета и веднага ме пуснаха да вляза. Никой не може да кара Лепида Полиа да чака. Въведоха ме в тясна стая с писалище, а зад него седеше дебелият ланист, когото сварих по средата на цяла тирада.

— … малтретираш почитателите си! Мяташ бокали за вино по влиятелни поддръжници, и то когато те молят за кичур от косата ти за спомен! Или изхвърляш пияни млади патриции в Тибър, когато те предизвикат на двубой!

Ариус седеше на пейка с кана вино в едната ръка, отметнал главата си назад. Той отпи глътка със затворени очи, а аз затаих дъх при вида на ръцете му. Груби, кафяви, мускулести, покрити с белези…

Галий все още не ме беше забелязал.

— Не съм склонен да ти разреша сам да загубиш главата си, скъпо момче! Малко собствени пари, може би. Привилегията да се разхождаш вечер. Но само ако се държиш подобаващо, а…

Прокашлях се. Галий ми хвърли раздразнителен поглед.

— С подарък ли са те изпратили, момиче? Сложи го там.

— Аз съм Лепида Полиа — свалих назад качулката си с жест, който разкриваше пръстените ми. — И може би наистина съм дошла с подарък… Ще видим!

Погледнах крадешком към Варварина, но той отпи още една глътка вино, без да ме погледне. Твърде замаян бе, разбира се. Галий веднага скочи на крака, наведе се над ръката ми, предложи ми стол и направи жест към едно момче роб да вземе наметката ми. Погледът му зашари зад нас, като явно търсеше баща ми, а след това отново се спря върху мен с още по-голям интерес.

— Тук е ужасяващо горещо. Ветрилото ми, Теа!

Аз потърках челото си и Теа се приближи, за да ми подаде ветрилото от паунови пера. Сега Варварина ме гледаше, не изпускаше нищо от поглед, дори и Теа, която се върна обратно в ъгъла.

Наведох се грациозно, като леко отметнах пблата^[3] си, така че той да може да се възхити на белите ми рамене.

— Няма ли да ми кажеш „добро утро“, Варварино?

Галий го смушка с лакът. Ариус сви рамене.

— Добро утро.

— Виждам, че сте имали и други посетители. — Огледах се из стаята за подаръците, изпратени от заслепените от любов почитатели: сребърна чиния, наметка от ирландска вълна, кожен колан за меч. — Баща ми изпраща фалернско вино. Забелязах на приема, че го оценяваш. Имаш изискано небце за варварин!

— Виното си е вино — каза Ариус, когато Галий отново го сръчка.

Направих нежен жест, за да се видят гривните ми.

— Както и да е, дойдох да се сбогуваме. Утре тръгвам за Тиволи. Разбрах, че ти така или иначе няма да се биеш отново до есента, така че спокойно мога да се измъкна от жегите.

— Със сигурност — съгласи се Галий, като ми подаде чиния със захаросани круши. — Няма смисъл да прахосвам изявите на Варварина за летните игри, нали? Незначителни малки празненства, когато императора го няма. Виж, игрите Романии през септември, това е вече друго нещо…

— Със сигурност — метнах едно, две, три малки резенчета захаросани круши в устата си. — Искаш ли да ти уредя почетно място в игрите Романии, Варварино?

Галий го смушка. Ариус ме погледна, без да мига, и аз почувствах леко вълнение. Какво гранитно лице! Някой ден ще го видя да се пропуква.

— Разбира се, че би искал, драга Лепида! — деликатно се намеси Галий. — Колко мило!

Едва успявах да му хвърлям по някой поглед. Ариус скръсти загорелите си от слънцето ръце на гърдите си и аз си ги представих увити около мен. Дали би ме наранил? Сигурна съм, че да.

— Благодаря — измърморих аз към Галий. — Разбира се, ако някога поиска да ми благодари, ще трябва да изпрати съобщение в къщата на баща ми в Тиволи. Теа, наметката ми!

Теа се приближи. Дали и тя не гледаше ръцете му, представяйки си ги увити около тялото й? Мисля, че да. Хвърлих към Ариус последна ослепителна усмивка и си тръгнах. Галий отново го сгълча, още преди вратата да се затвори.

— … тя върти баща си на малкото си пръстче, така че бъди мил следващия път, когато…

Усмихнах се, излизайки навън под пролетното слънце.

— Отлично! — казах аз. — Жалко, че заминаваме за Тиволи, но може би така е по-добре. Галий няма да го пусне да се бие в летните игри… Така императорът и всички останали ще копнеят за него до есента. Точно както и той ще копнее за мен!

— Да, господарке.

— Той ме иска, знаеш ли… — мислех си аз за онзи хладен поглед. — Не че каза нещо, но никога преди не е разговарял с истинска матрона, нали? Само с курви и робини, като тебе. И между другото… — подхвърлих, докато пресичахме Форума на път към бащината ми къща и ловко заобикаляхме викащите амбулантни търговци с дървените им подноси. — Няма да те взема с мен в Тиволи.

— Господарке?

— Реших да взема Ирис вместо теб. Тя може да ми оправя косата и да ми носи закуска, а ти ще останеш тук и ще вършиш някои дребни неща за мен. Нека просто да кажем, че искам да се уверя, че Ариус няма да ме забрави. — Усмихнах се сладко. Дългото конско лице на Теа остана безизразно. И това лице ще видя да се пропуква, някой ден. — Няма да имаш нищо против пак да го видиш, нали, Теа? Съвсем не, струва ми се. И вече можеш да вървиш зад мен!

 

 

— Струвам скъпо — каза тя, вместо да се представи. — Но за теб ще е безплатно.

Той разпозна русите къдрици, нежното гримирано лице, прозрачната лимоненожълта туника. Лаелия, една от най-елитните куртизанки в града.

— Как влезе тук?

— Твоят ланист ми показа стаята ти — тя кацна до него на леглото и го удостои с блестяща усмивка. — Харесвам гладиаторите.

Той се отдръпна до ръба на леглото, когато тя прокара меката си ръка по неговата.

— Драга…

— Наричай ме Лаелия — тя се облегна върху него, едната й ръка описа кръгче върху коляното му. — Струва ми се, че си нервен, Варварино. Никога ли не си спал с жена като мен?

Никога не беше спал с каквато и да е жена. Пред други очи — по-тъмни, може би и по-кротки — щеше да го признае. Но не и на тези сини очи, блестящи от възбуда.

— И така, кажи ми — тя плъзна едното си коляно върху неговото и започна да прокарва ходилото си нагоре по крака му. — Как правят любов варварите?

Да правят любов! Откъде можеше да знае, като беше търкалял камъни в римските мини от тринайсетгодишна възраст? Беше виждал как го правят римляните — те се смееха, задъхваха се и насилваха, докато другарите им ги окуражаваха с ножове, опрени в гърлото на жената. Достатъчно често го беше виждал. Да, знаеше как го правят римляните.

Само веднъж беше опитал с жена. Проститутка в мините, когато беше на петнайсет. Беше я разранил. Не бе нарочно, но тя избяга. Не беше опитвал отново.

Всеки мускул от тялото му се сви и стегна, когато една напарфюмирана, изчервена уста се впи в неговата.

Спри, казваше си сам на себе си. Но ръцете му я сграбчиха за раменете.

— Направи ми синини — тя го погледна с усмихнати, полуразтворени устни и блестящи зъби. — Харесва ти да е грубо, нали?

Той се изправи, толкова бързо, че тя падна на пода. Хвана я за китките и я изправи.

„Нарани я“, шепнеше демонът. „Така правят мъжете.“

Изхвърли я навън, преди тя да успее да протестира, и затвори вратата с ритник. Свлече се до стената и прокара пръсти през косата си. От другата страна на вратата се чу поток от остри ругатни. Затвори очи и хвана главата си с ръце. Чакаше мускулите му да спрат да треперят. Чакаше кръвта му да спре да бучи. Чакаше шепотът на демона да затихне до просто, ясно, лесно убийство.

С убиването можеше да се справи. Убиването беше лесно.

Теа

Господарката ми и баща й тръгнаха на следващата сутрин сред суматоха от каляски, роби и сребристи носилки, а аз бях свободна. Свободна! Юлското слънце направи загар на кожата ми до златистокафяво, прахта се вдигаше от улиците и затлачваше дробовете ми, знойните нощи предизвикваха обичайните ми кошмари, но бях свободна! Нямаше я Лепида, която да разхлаждам с ветрила и кърпички, нито острите, като жило на пчела, нейни забележки. Нямаше го Полий с влажните му ръце в тъмните коридорчета. Нямаше работа за вършене, тъй като взискателният иконом спря да следи кога започвахме и кога свършвахме работа и се оттегли в цирка, за да гледа по цял ден надбягванията с колесници. Мъжете роби отиваха в таверните, прислужниците се измъкваха, за да се срещат с любовниците си, и това никого не интересуваше.

Аз излизах да се разхождам вечер, когато пурпурният здрач охлаждаше въздуха, сядах на горещите крайъгълни камъни, за да слушам уличните музиканти, и се сбогувах с малкото монети, които имах, за да им се отплатя за удоволствието, което ми доставяха. Веднъж дори се промъкнах в Театър Марцелус, за да чуя как една известна актриса изпълнява цикъл от гръцки песни, опитвайки се да запомня всяко нейно изящно движение, за да мога да го упражнявам в изгорените от слънцето градини на Полий. В мислите си можех да видя майка си, която се усмихваше, докато казваше: „Какъв хубав глас ще имаш, когато пораснеш.“ И тогава ме обхващаше униние и доста често се промъквах обратно в къщата при моя син съд с фриза с нимфи по ръба, защото майка ми не беше вече тук, за да ми пее приспивни песни, а с течение на годините това се бе превърнало в моя вина.

Видях Ариус Варварина, разбира се. Неговият ланист го излагаше на показ из целия град като първокласен жребец: влачеше го в театъра да гледа комедиите, на Марсово поле, където всички ходеха, за да видят и да бъдат видени, в Циркус Максимус, за да гледа състезанията с колесници. Където и да се появеше, се надигаше шепот на сладникав страх, почтително отдръпване, а след това жужене от догадки.

— Няма да оцелее при следващия двубой — подсмихваха се хората в таверните. — Това, че победи Белерофон, беше чиста случайност.

— Ами амазонките? — разгорещено отвръщаха на удара почитателите му.

— Всеки може да победи група жени!

— Не, страхотен е! Само чакай да видиш игрите Романии през септември!…

Споровете продължаваха, макар че той пренебрегваше почитателите си, сякаш бяха сенки, и пиеше сам в таверните, независимо че имаше хиляди хора, които с удоволствие биха му правили компания.

Лицето му започна да се появява навсякъде, зле нарисувано по стените на дървените постройки около Колизеума. Грубо надраскани с тебешир надписи посрещаха погледа ми по стените покрай алеите: „Ариус Варварина кара всички момичета да въздишат!“ Продавачите предлагаха крещящи портрети, закачени на безвкусни панделки. Таверните го черпеха с вино и курвите му предлагаха безплатно от времето си. Ариус, роб и варварин, мъж, който щеше да бъде накълцан на парчета и даден за храна на лъвовете, когато загинеше, вместо да отиде при боговете си в подобаваща гробница. Стоеше по-ниско от помията в канавките, но беше толкова важен: боевете му щяха да усмирят тълпите, когато започнеха да надават вой срещу твърде високите императорски данъци, присъствието му щеше да буди вълнение сред най-отегчените патриции на вечерните пиршества и да държи съзнанието им далеч от кроежи и заговори; епилептиците щяха да си купуват шишенца с негова кръв, за да лекуват пристъпите си, а младоженките щяха да се бият помежду си за някое от неговите копия, с което да разделят косата си в сватбения ден и така да си осигурят щастлив брак.

Всичко това щеше да изчезне за една нощ, разбира се, ако загубеше следващия си двубой. И аз се чудех колко дълго ще издържи.

— Диваците никога не оцеляват дълго — каза критично един легионер, като тропна по масата с каната вино в таверната, където бях отишла да пея. — Варварина е точно като всички онези мъже от дивите племена, на които се натъкнах в Британия — хвърлят твърде много усилия във всеки удар. Диваците винаги падат накрая, защото губят здравия си разум.

Съвсем правилно, помислих си аз. Мъжете, които искат да умрат, обикновено го постигат, а гладиаторите получават усмивката на Фортуна само по неин каприз. Но…

Гледах как Ариус крачеше през Форума, виждах ледената сдържаност в изпънатите му рамене, желязната хватка на ръцете му, сплетени зад гърба, ожесточения студен поглед, отправен към ланиста, който се клатушкаше до него самодоволен и облян в пот. Тънка коричка лед, покрила неговата свирепост — това беше силна комбинация и привържениците му изпадаха в същински делириум. Ледът никога не се пропука, но историите продължаваха настойчиво да разказват за мъжете, които е убил в улични свади, за таверните, които е изпотрошил в пиянската си ярост, за другарите му бойци, които е съсякъл по време на упражненията, а жадните тълпи ежедневно се скупчваха пред двора за тренировки на улица „Марс“ с надеждата да видят всичко това с очите си.

Да. Докато е жив, докато успява да оцелее, той само ще се издига към върха.

„Какви са новините в Рим?“ — питаше Лепида след кратко описание на прохладните ветрове на Тиволи и успокоителните дъждове, на успеха й на местните приеми и сред момичетата на Тиволи, които направо ударила в земята. В отговор й написах цветущ отчет за гуляите на Ариус, като изброих всяка една пословична красавица, която, според слуховете, му е предложила услугите си безплатно, и в знак на добра воля споделих личното си мнение, че ги е изпробвал всичките.

„Ама ти наистина си прекалено бъбрива! — написа тя ядосано. — По-добре започни да носиш онези неща веднага, по едно седмично. И не си мисли, че няма да разбера, ако съвсем удобно за теб ги загубиш някъде.“

„Онези неща“ бяха пакет с писма: написани предварително на скъпа хартия, запечатани и ароматизирани, адресирани до „Ариос Гладиатора“ с не твърде грамотните писания на Лепида. Аз чинно взех едно и поех към улица „Марс“.

— О, да — измърка Галий, — ти беше прислужницата на Лепида и носиш пратка от господарката си? Ах, тези благородни дами и техните кроежи! Не се тревожи, ще ви оставя насаме.

Той изчезна, като ме остави сама с Варварина.

За миг ние просто се спогледахме.

— Нося писмо от господарката си — казах ясно.

— Не мога да чета — сви рамене той. — Мога само да се бия.

— Имам задачата да ти го прочета. — Изкашлях се, взех писмото и счупих печата.

„Скъпи Ариос — четях и усещах как бузите ми пламват. — Колко ожасяващо скучно е тук в Тиволи без игри. С такова нетърпение очаквам галиаторските представления, когато се завърна. Аз обедих баща си да ти отреди главно място. Надявам се, че не си ме зъбравил напълно. Лепида Полиа.“

Сгънах писмото.

— Отговор?

— Не.

Той се беше облегнал на стената, скръстил ръце пред широките си гърди, загледан през прозореца.

— Това няма да й хареса — казах аз и в този миг забелязах, че един белег зад ухото му нарушаваше равната линия на червеникавата му коса.

Никакъв отговор. Поклоних се, обърнах се да си вървя и…

— Стори ми се, че те видях в „Златния петел“ миналата седмица.

— Да. Собственикът на таверната харесва как пея.

Видях Ариус там на следващата вечер, пиеше. Глух за песните ми.

 

 

Друго писмо следващата седмица.

— Без отговор — каза той.

— Добре.

— Днес е горещо.

— Горещо?

— О… или може би не. В Иудея вероятно става много по-…

— Не, не, наистина е горещо.

Всяка седмица идвах с поредната бележка на Лепида, пълна с правописни грешки. Четях ги на глас. После чаках свенливите реплики, които неотменно следваха.

— Пак си се рязала? — посочи той един ден прилежно превързаната ми китка.

— Да — казах спокойно, като обърнах ръцете си, за да скрия белезите.

Твърде късно.

— Китките ти изглеждат като гърба ми — отбеляза той и ме погледна.

Просто очи, сиви очи, и не толкова студени, колкото хората твърдяха, че са.

Сред робите на Полий имаше една перачка, стара жена от Бригантия. Помолих я да ме научи на някоя песен, песен от Британия. Беше нещо прекрасно, което омайваше слуха, а странните думи се лееха хладни и гладки от устата ми.

— Песен за дома — каза старата жена, — като всички робски песни.

На следващия ден в „Златния петел“, вече призори, когато пияниците оклюмваха глави, а Ариус пиеше мрачен в своя ъгъл, аз изпях бригантийската песен за дома. Изпях я ниско и меко, така че мелодията се плъзна хладно през бездушната стая, изпях я така, че влажен островен бриз освежи застоялия въздух, изпях я, застанала над самия Ариус, докато той стоеше впил поглед във виното си. Не погледна нагоре, но…

— Къде я научи? — попита ме следващия път, когато дойдох с една от бележките на Лепида.

Свих рамене.

— От една робиня.

Не каза нищо повече, но започвах вече да отличавам равнодушието от преминаващите сенки по лицето му, проблясвайте и огънчетата в очите му… и бях доволна.

Жегата го подлудяваше. Скуката, бездействието, но най-вече мързеливата знойна жега. Той се ужасяваше от арената, будеше се потен, когато споменът за аплодисментите нахлуваше в главата му, но мисълта за наближаващите игри ставаше по-поносима. Всичко беше по-поносимо от това да чувства как собствената му кръв кипи във вените.

Той излезе на двора, където пладнешкото слънце нажежаваше въздуха и носеше вълни от мараня над твърдия пясък, след това грабна дървения меч. Свали туниката си и започна да тренира — безмилостни механични движения, които удовлетворяваха поне тялото му, ако не духа му. Треньорът му нареди да се упражнява срещу един грък, а Ариус, без да изчака поздрава му, се нахвърли и изби меча му с подмолен страничен удар.

— Я по-кротко! — Гъркът отскочи от пътя му. — Това е просто тренировка!

Убий го, шепнеше демонът в главата на Ариус.

Той се втурна напред. Гъркът вдигна меча си и дървото се удари в дърво с тъпо изскърцване. Мечът на Ариус се счупи при дръжката и се разхвърчаха трески. Гъркът отскочи назад, а Ариус се хвърли към него и заби счупената дръжка на меча си в носа му. Гъркът се строполи и двамата се претърколиха в ожесточена борба на земята. Ариус сложи ръцете си върху потното му гърло, грапаво от полепналия пясък…

Убий го. Убий го.

— Достатъчно, скъпо момче…

Той примигна.

— Пести се — каза лениво Галий от сянката на портата, — искам те свеж за игрите Романии през септември.

Пръст по пръст Ариус отпусна хватката на ръцете си. Дръпна се назад. Изправи се на крака. Беше облян в пот.

— Ти, мръсен кучи син! — изръмжа гъркът. — Счупи ми носа!

Убий го, шепнеше демонът в главата на Ариус. Искаш го. Убий го.

Обърна се и си тръгна. Докато прекосяваше двора, усещаше сърдитите погледи на другите бойци. На улицата, от другата страна на решетките, го зяпаха любопитните очи на минувачите. Зачуди се колко време бе изминало, откак животът му беше постоянно наблюдаван от непознати.

Нямаше вятър, но потта по кожата на Ариус вече се бе изпарила. Прониза го острата болка на носталгията, усети копнежа по прохладните дъждове и зелените хълмове, по сладките мъгли, които целуваха кожата, и по нежните ветрове, шумолящи в дъбовите гори. Бяха му омръзнали сухото безплодно небе и горещият безжизнен въздух. Жегата щеше да го изцеди и да го превърне в съсухрена шушулка без душа много преди да остарее.

Обърна се, замахна яростно във въздуха. Вече се беше събрала цяла тълпа покрай двора, надничаха през решетките и се обзалагаха.

Убий ги.

Беше на път да тръгне към килията си, когато забеляза Теа през решетките. Тя стоеше на ъгъла на двора, малко настрана от тълпата, с кошница, подпряна на тясното й бедро, а сплетената й черна коса висеше преметната през едното рамо. Вероятно бе тръгнала към Форума. Но беше спряла и го гледаше със своя тъжен кротък поглед. Той задържа очите си върху нея. Тя отново носеше една от онези проклети превръзки около китката си.

Не знаеше защо — но вдигна меча си и я поздрави.

Аве, цезаре! — чу в главата си рева на гладиаторите. Тези, които ще умрат, те поздравяват! Той изписа изящна дъга с острието, като върхът му мина едва на педя от пясъка, продължи с намушкване на въображаем враг, отдръпване назад, завъртане и финт. Бавен и елегантен танц с меча, слънцето напичаше гърба му и създаваше отблясъци по острието, пясъкът скърцаше под ходилата му, всеки мускул от тялото му се плъзгаше плавно като топъл мед. Погледът на Теа не се откъсна от него.

Фукльо, подиграваше се малкият черен демон.

Ариус се завъртя около оста си, издигна меча високо над главата си и го заби дълбоко в пясъка. Той започна да вибрира напред-назад, дръжката жужеше под ръката му и тогава обърна очи към Теа.

Тълпата аплодираше, но звукът беше много далечен. Беше и накарал да се усмихне.

 

 

— Още едно писмо от господарката ми. — Теа вдигна вежди. — Искаш ли да ти го прочета? Вече знаеш как звучат думите й.

Той сви рамене, докато се мъчеше да вдене една игла, която беше взел назаем от някаква робиня. Ръкавът на туниката му беше съдран.

— Тогава няма да си правя труда. — Теа сложи ръце на кръста. — Някакъв отговор? Тя постоянно ме пита раздразнено защо не казваш нищо.

— Има очи на невестулка. Кажи й, че това съм казал.

Лицето на Теа се озари от смях.

— Тя ще ме нашамароса, без да й мигне окото, но ще си струва.

Кратка тишина. Ариус успя да вдене иглата и започна да мушка с нея през скъсания си ръкав където свари.

— Със сигурност робите могат да свършат това вместо теб — отбеляза Теа.

Ариус отново сви рамене.

— Мразя да моля Галий за каквото и да било.

— В такъв случай ще трябва да се научиш как да си кърпиш дрехите. Правиш го съвсем погрешно, знаеш ли?

Ариус установи, че се беше разсмял. Дрезгаво.

— Така и не се научих да шия.

— Ще те науча.

— Добре. — За пръв път той я заведе в малката си килия, наблюдаваше я как докосва каменната стена, облегалката на стола, грубата завивка на леглото. — Какво?

— Не е каквото очаквах. Аскетично. — Обърна се, като отново се усмихна. — Иглата?

— Ето.

— Добре. Сега седни.

— Защо?

Тя сложи ръце върху раменете му и го бутна да седне на стола. Гласът й беше игрив.

— Защото аз съм учителката, а учителката трябва да стои надвесена над ученика. Преди всичко тази туника трябва да бъде свалена. Не кърпим дрехите върху себе си.

Той послушно се измъкна от туниката си. Все още носеше тренировъчната си препаска от сутрешните упражнения, но се почувства гол. Едното ъгълче на устните на Теа потрепна в усмивка, но ръцете й пипаха съвсем професионално, когато обърна туниката наопаки.

— Ще трябва да подрежем стърчащите конци. Имаш ли нож?

— Галий не ми позволява да държа нищо остро.

— Мисля, че не мога да го виня. Тогава просто напъхай нишките навътре и прихлупи краищата. — Показа му как. — Сега вземи иглата и започни да шиеш с ето такъв бод.

Неговите бодове изглеждаха груби до нейните.

— Не е хубаво.

— Версенжеторикс да не е победил Юлий Цезар още в първата битка? Опитай пак. Внимавай, ще счупиш иглата, ако я стискаш толкова здраво. Това не е меч, Ариус.

Името му звучеше сладко от нейната уста. Тя се наведе над рамото му, ръката й, загрубяла от труд, беше нежна, докато се опитваше да насочва движенията на неговата. Той почувства дъха й да милва врата му, краищата на сплетената й коса галеха голото му рамо. Кожата й беше гладка и хладна в душната жега. Малката килия изведнъж му се стори много по-гореща.

Иглата се счупи в ръката му.

Той скочи рязко, като я блъсна назад на леглото.

— Вън!

— Моля? — паднала сред грубите му завивки, тя изглеждаше слисана. — Ариус…

— Махай се! — каза освирепял той.

Преди демонът да успее да прошепне: Нарани я.

Нещо в лицето й помръкна. Втората жена, която той изхвърляше от стаята си. Но тази си тръгна, без да каже дори дума, излезе тихо, сама.

Той затръшна вратата след нея. Подпря гърба си на резето, захлупи лице в дланите си и се заслуша в тихите й стъпки, които се отдалечаваха по коридора. Сега тя минаваше през вратата, сега портите се затваряха след нея, сега вървеше обратно към къщата на Полий и своя син съд…

Той отвори вратата със замах:

— ГАЛИЙ!

— Да, скъпо момче?

Неговият ланист се появи в коридора, наконтен и нагизден с бижута, готов за прием, едно хубаво момче роб носеше медальона му.

— Не я пускай да влиза повече тук. Никога.

Той тресна вратата, а демонът се изсмя.