Кейт Куин
Господарката на Рим (10)

Храмът на Веста

Гай е мъртъв. Екзекутиран за измяна. Моят съпруг, моят братовчед. Мъртъв.

Трябваше да гледам. Очите му ме обвиняваха, когато стражите го отведоха. Той е мъртъв. Аз съм сама.

— Имаш нови рубини, скъпа Юлия? — пита ме Маркус при следващото си посещение.

— Подарък са — те стягат шията ми, като примка от алени пламъци. — От чичо ми са. Харесва ме в червено. Не в зелено.

— Съпругата ми носи зелено — ми каза той веднъж, — а аз я мразя. Ти трябва да носиш червено.

— Той ти поднася бижутата като извинение — казва Маркус тихо. — Няма да използва греховете на Гай срещу теб.

— Грехове? Какви грехове?

Гласът ми звучи остро. Думите се леят от устата ми, цели потоци, а когато му казах тайната си за гласовете в сенките и очите по ъглите, Маркус ме погледна обезпокоен и ме дръпна да седна на мраморната пейка в атриума, докато говореше за по-леки неща. Той е голяма утеха за мен. Понякога ми напомня за баща ми.

— Дай воля на скръбта си по Гай — ми казва Маркус. — Никой няма да те накаже за това, че скърбиш.

Тай никога не успя да се отпусне с мен. След първите една-две седмици спеше в собственото си легло и се срещахме само на лектуса за вечеря, когато обикновено ме поглеждаше странно и аз осъзнавах, че пак бръщолевя несвързано и гриза ноктите си, докато не започнат да кървят. Той ми се ядосваше, когато отказвах да ям в разточителния му нов триклиниум с изрисуваните златни зверове по стената.

— Виждам очите им — казах му аз тихичко. — Гледат ме.

— Недей, Юлия!

Но аз винаги съм виждала очи. Най-вече очите на чичо ми. Той ми казва да го наричам „чичо“, а не Господар и Бог.

— Дори един Господар и Бог трябва да си има някой, който да не се бои от него.

Но аз се боя. А и той наистина е Господар и Бог, поне на моя свят.

— Като каменни плочи — казвам на Маркус в полуунес. — Очите му са като каменни плочи.

Той отново изглежда обезпокоен.

— Добре ли си… Добре ли си, скъпа Юлия?

Веста, свята майко, богиньо на огнището и дома! Как завиждам на твоите весталки, които шепнат насред твоя храм в белите си роби, недокоснати от мъж със смъртна болка! Толкова исках да стана весталка! В твоя храм винаги се чувствам в безопасност и не виждам никакви очи!

Веста, бди над мен! Нямам вяра в никого, освен в теб!