Виктор Пелевин
Жълтата стрела (8)

5

Лампата над масата светеше и Пьотър Сергеевич пиеше вечерния си чай. Поднасяше към устните си грижливо увитата с тънък памучен пешкир чаша, духаше и мляскаше звучно. Той пиеше чая си винаги с леко отвращение, сякаш се целуваше с жена, която отдавна не обича, но не иска да обиди с пренебрежението си.

— Трябва да ги съдят — каза изведнъж. — Всичките мръсници трябва да ги съдят, това е.

— Кого? — попита Андрей. Той лежеше на мястото си с ръце под тила и гледаше тавана. Там пълзеше някаква жива черна точка.

— Всички — каза Пьотър Сергеевич и неочаквано зашепна. — Целия щабен вагон, като се започне от бригадира. Не виждаш ли какво става? Лъжиците ги няма, добре. Свикнахме. Сега пък и подстаканниците. Къде са те, а? Кажи ми къде са?

— Сигурно са ги откраднали — отговори Андрей.

— А кои са крадците? — извика Пьотър Сергеевич с тона на Чацки, който прави поредното разобличение в коридора на вагона на Фамусови^[1]. — Това вече не са просто крадци. Едно време се крадеше. А сега знаеш ли как му се вика? Разпродаване на родината му се вика.

— Я стига — каза Андрей. — Нали не сте се родили в подстаканник. Нито в лъжица.

— Не съм се родил в лъжица. А ти какво си мислиш, че ми се свидят лъжиците ти ли? Жал ми е за момичетата, за нашите чисти момичета, за синеоките ни лястовички, които се продават на всякаква измет от втора класа, разбра ли?

Андрей си замълча.

— Най-нагло крадат — вече по-спокойно продължаваше Пьотър Сергеевич. — От нищо нямат страх. Защото властта е тяхна.

— Тук винаги се е крадяло — рече Андрей. — Сегашните поне не ни хвърлят живи през прозореца.

Някой силно почука на заключената врата на купето.

— Кой е?

— Андрей, аз съм — извика глас отвън. — Отвори ми бързо!

Гласът беше на Гриша. Андрей скочи и отвори вратата, а Гриша се шмугна вътре и веднага я затвори. Лицето му беше в кръв, а сакото — изцапано на няколко места. Андрей забеляза, че на ревера му вече я няма крилатата емблема на МПС и на нейно място зее дупка.

— Какво е станало? — попита той и настани Гриша на матрака.

— Нападнаха ме. Прибирам се, значи, от ресторанта и съм сам. Почти си бях стигнал и изведнъж, представяш ли си? В прехода между двата вагона. Бяха четирима. Двама отпред и двама отзад. И единият, копелето, държи наточена лъжица.

— Много ли ти задигнаха?

— Много, не питай. Днес Иван ми се издължи и те ми взеха всичко. Мръсници. Скапаняци.

Андрей намокри една кърпа с вода от гарафата и му я подаде.

— Какво, не си им платил навреме ли?

— Глупости — Гриша долепи кърпата до скулата си. — Тия са някакви гастрольори. Не знаят на кого са попаднали. Нали утре ще ги побъркам.

— Да не би някой да ги е насочил?

— Ами! Никой, освен Иван, не знаеше. А той защо да го прави? Нали ти казвам, скапаняци.

Пьотър Сергеевич, който досега деликатно криеше лицето си зад вестника, надникна над него и каза:

— Видя ли, Андрей. Е, това е. Казваш, че сегашните не хвърляли през прозореца. А трябва. Точно както преди — да им вържат ръцете и краката и надолу с главата при траверсите. Публично. Тогава и чаят ще е сладък, и всички в коридора ще са вежливи. И никой няма да смее да закача приятеля ти.

— А не ви ли е страх, че вас самия ще ви изхвърлят?

— Защо пък мене? Аз цял живот съм работил честно. Мини да видиш вагоните в първа класа — с ей тия две ръце съм поставил половината врати. Аз при всяка власт съм бил потребен.

— Врати ли? — оживи се Гриша. — Извинете, как се казвате? Пьотър Сергеевич, много ми е приятно. Аз съм Григорий Струпин, директор на съвместното предприятие „Син вагон“.

Пьотър Сергеевич стисна подадената му ръка, усмихна се и си пооправи яката.

— Извинете, че изглеждам по този начин — каза Гриша, усмихна се широко с разбитите си устни и погледна за миг обезобразения си ревер — така се случи. Тъкмо имам нужда от малка консултация относно вратите. Не безплатна, разбира се — после ще сключим един договор.

— Ами, ако мога — продума Пьотър Сергеевич.

— Бихте ли ми казали бравите им наистина ли са от никел?

— Не, само са никелирани, а иначе са…

— Гриша — каза Андрей. — Довършете си разговора, а аз през това време ще поизляза. Да видя за всеки случай дали някой не те причаква.

Той затвори вратата след себе си. Коридорът беше безлюден. Стигна до края му и надзърна към площадката. Там нямаше никого. От другата страна на вагона беше същото. Върна се до вратата на своето купе и чу оживения глас на Гриша и уклончивото мрънкане на Пьотър Сергеевич. Постоя няколко секунди пред прага и продължи по-нататък през вагона, после спря пред плексигласовия джоб на стената и извади от него някаква неизвестна брошура. На корицата имаше снимка на автора, мустакат мъж, който много приличаше на отслабнал, поумнял и изтрезнял Ницше. Брошурата се казваше „Пътеводител на железниците в Индия“. Вътре липсваха близо половината страници, откъснати изкорен от телчетата. Андрей спря на осветената площадка, сложи крак върху триъгълния капак на контейнера за смет, опря рамо в прозореца и започна да чете поредния лист, който предстоеше да напусне книгата.

„… ме посъветва преподобния Шри Бававсенаху, зададох си този въпрос. Отговорът дойде почти веднага. Откакто се помня нещото, което най-много обичам, е да се застоявам пред отворения прозорец в коридора, сложил крак върху триъгълния капак на контейнера за смет, и подал лакти навън, да гледам прелитащата край мен стена на джунглата. Понякога се налага да опирам рамо в стъклото, за да сторя път на хората, които минават по коридора, и тогава си спомням, че стоя пред прозореца на препускащ през Индия вагон, а през всичкото останало време дори не мога добре да разбера какво става и с кого. Забелязал ли си, драги читателю, че когато дълго гледаш света и забравиш за себе си, остава само това, което виждаш: някой нисък склон, гъсто обрасъл с коноп (стига влакът да намали скоростта си, от съседните прозорци го късат със специални пръчки), омотаната в лиани верига от палми, отделяща железопътната линия от останалия свят, тук-там някоя река или мост в колониален стил или защитен от стоманената ръка на бариерата пустеещ път. Къде се дявам тогава? Къде се дяват дървета и бариери, когато никой не ги гледа?

Всъщност, не ме интересува. Важно е съвсем друго. Най-близо до щастието съм (макар да не се наемам да определям какво представлява то), когато се извърна от прозореца и с крайчеца на съзнанието си, защото инак е невъзможно, забележа, че преди малко мен пак ме е нямало. Имало го е просто светът навън и няколко секунди вместо обичайния рой от мисли, една от които подобно на локомотив тегли след себе си всички останали, обгръща ги и нарича себе си с думата «аз», е съществувало нещо прекрасно и необяснимо, пък и абсолютно ненуждаещо се от никакво «обяснение». Отново се чува тръбният зов на далечен слон, вероятно бял, — щастлив ли…“

— Ей!

Андрей вдигна поглед. Пред него стоеше Гриша.

— Е, какво стана? Видя ли някого?

— Не — отговори Андрей. — Защо не поостана още половин час за всеки случай?

— Не — каза Гриша — отивам си. Спътникът ти бил много полезен човек. Определил съм му среща за утре сутринта. Е, хайде, чао.

— Чао.

Гриша изчезна. Андрей затвори брошурата, прибра я в джоба и си тръгна.

След около пет минути, когато лампата вече бе угасена и Андрей с всички сили се мъчеше да заспи колкото се може по-бързо преди Пьотър Сергеевич да е захъркал, той изведнъж се изкашля и каза:

— Ей, Андрей. Гриша защо те нарича мистик? Шегува ли се нещо?

— Да. Шегува се, разбира се. Тук няма по-голям мистик от него.