Виктор Пелевин
Жълтата стрела (6)

7

— Хан — каза Андрей, — обясни ми все пак. Как можа да научиш нещо от тия, дето никога не си виждал?

— За да научиш нещо от някого, не е задължително да го виждаш. Може да получиш писмо от него.

— Искаш да кажеш, че си получил такова писмо?

Хан кимна.

— Може ли да ми го покажеш? — попита Андрей.

— Може — каза Хан. — Но ще трябва да вървим доста дълго.

Колкото по на изток вървяха, толкова коридорите във второкласните вагони ставаха все по-неугледни, а завесите, отделящи от пътеката натъпканите с хора сепарета^[1] — все по-мръсни и по-мръсни. По тия места беше рисковано да се минава дори сутрин. Понякога се налагаше да прескачат паднали пияни или да правят път на някой от тях, който още не бе успял да падне и да заспи. После започнаха третокласните вагони — колкото и да е странно, въздухът тук беше по-чист, а пътниците, които срещаха — по-спретнати. Мъжете важно се разхождаха по анцузи, а жените — в избелели от пране рокли. Седалките бяха отделени една от друга със самоделни прегради, а по вестниците, разстлани направо на пода, се въргаляха карти, обелки от яйца и нарязана сланина. В един от вагоните на цели три места пееха и свиреха на китара — и май една и съща песен: „Пламналия влак“ на Гребеншчиков, но различни части от нея. Първата компания започваше, другата вече завършваше, а третата пиянски предъвкваше рефрена, но някак неправилно — пееха: „този влак е пламнал и вече няма къде да живеем“, вместо „няма къде да избягаме“.

— Между другото, относно писмата — каза Хан и се провря под поредното въже с пране. — Ти също много пъти си ги получавал. Мога да кажа, че ги получаваш всеки ден. Всички други — също.

— Не разбирам, какво имаш предвид? — попита Андрей. — Лично аз не съм получавал никакви писма.

— Мислил ли си някога защо нашият влак се нарича „Жълтата стрела“?

— Не. Да ти кажа, просто ти повярвах.

— Помисли си.

Гласовете зад пъстроцветните завески постепенно се променяха, започна да се долавя южняшки акцент. След затворническия вагон, където покрай заключените врати се разхождаше въоръжен шафнер с ватенка и фуражка, отново започваха невероятно препълнени третокласни вагони с техните нещо като помийни ями и катуни едновременно, натъпкани с мръсни циганчета. После следваха празни вагони. Едно време и в тях бяха пътували хора, но сега бяха останали само голи пейки, с издълбани с ножчета надписи и стени с дупки от куршуми и следи от огън. Половината им стъкла бяха изпочупени и през дупките вееше студен вятър. Подовете бяха заринати с боклуци — стари обувки, вестници и парчета от бутилки. Андрей тъкмо щеше да попита още много ли остава, когато Хан се обърна.

— Почти стигнахме. Следващата площадка. Та защо нашият влак се нарича така?

— Не знам — каза Андрей. — Сигурно е нещо митологично. Може би нощем, когато всичките му прозорци светят, отстрани прилича на летяща стрела. Но тогава би трябвало някой да го е видял отстрани, а после да се е върнал пак тук.

— Той не само отстрани прилича на стрела.

Двамата влязоха в другия вагон. Хан направи крачка вляво и без да казва нищо, посегна към една вратичка. Зад нея зееше черният отвор на ръждива печка и се виждаше тръба с манометър, на който висеше вкоравен сух парцал. В последните вагони преди границата отдавна вече нямаше топла вода, а пък печката явно не бе палена поне десет години — от самото начало на Прекомпозирането.

— В ъгъла — каза Хан, — на стената. Запали клечка кибрит.

Андрей се вмъкна в тъмното тясно пространство и си светна. На стената върху боята бе надраскан някакъв много стар и едва забележим надпис. Бяха няколко изречения, написани с едри печатни букви, в колонка като стихове:

КОЙТО Е ОТХВЪРЛИЛ СВЕТА,

ГО Е ИЗРАВНИЛ С ЖЪЛТИЯ ПРАХ.

 

ТЯЛОТО ТИ Е КАТО РАНА,

А ТИ САМИЯТ СИ КАТО ЛУД.

 

ЦЕЛИЯТ ТОЗИ СВЯТ

Е ЖЪЛТА СТРЕЛА, КОЯТО ТЕ Е ПРОНИЗАЛА.

 

ЖЪЛТАТА СТРЕЛА, ВЛАКЪТ, С КОЙТО

ПЪТУВАШ КЪМ СРУТЕНИЯ МОСТ.

— Кой го е писал? — попита Андрей.

— Откъде да знам — отвърна Хан.

— Поне не се ли досещаш?

— Не — рече Хан. — Пък и няма значение. Нали ти казвам, наоколо е пълно с писма — само да има кой да чете. Например думата „Земя“. Тя е писмо със същия смисъл.

— Защо?

— Помисли. Представи си, че си застанал до прозореца и гледаш навън. Къщи, градини, скелети, стълбове — с други думи, култара, както казват интелигентите.

— Култура — поправи го Андрей.

— Да. А в по-голямата си част дадената култура е съставена от покойници, смесени с бутилки и спално бельо. На няколко пласта. А отгоре — трева. То също се нарича „земя“. Това, в което гният костите, и светът, в който, така да се каже, живеем, се наричат с една и съща дума. Всички ние сме жители на Земята. Същества от отвъдния свят, разбираш ли?

— Разбирам. Как да не разбирам? Я ми кажи, ти някога мислил ли си откъде сме тръгнали? Откъде е тръгнал нашият влак?

— Не — отговори Хан. — Не ме интересува особено. Интересува ме как да сляза. Я попитай шафнерите. Те ще ти кажат откъде е тръгнал.

— Да — замислено каза Андрей, — те със сигурност ще ми обяснят.

— Връщаме ли се?

— Ще поостана още малко. Ще те настигна след пет-шест минути.

Когато Хан излезе, Андрей се обърна към прозореца. Беше за първи път по тези места. Странно, но понеже наоколо нямаше хора, в главата му се въртяха необичайни мисли, които никога не го бяха спохождали, примерно в ресторанта, макар че всичко, необходимо за появата им, го имаше и там.

Щом погледнеше назад, това, което виждаше през прозореца — отсечката от насипа, украсена от някой отлитащ към миналото храст или дърво, — бе мястото отпреди секунда, и ако вагонът бе последен, там щеше да остане само празнота и полюшващи се клони от двете страни на релсите.

Ако всичко, съществувало допреди миг, не изчезваше — мислеше си той, — тогава нашият влак и ние самите щяхме да изглеждаме не така, както изглеждаме. Щяхме да сме размазани във въздуха над траверсите. Щяхме да сме нещо като преплетени една в друга змии, а около змиите щяха да се точат безкрайни ленти от пластмаса, стъкло и желязо. Но всичко изчезва. Всяка изминала секунда с всичко, съществувало в нея, изчезва и нито един човек не знае какъв ще стане в следващата. И дали изобщо ще стане нещо. И няма ли да му омръзне на Господ Бог да създава една след друга тези секунди с всичко, съдържащо се в тях. Защото никой, абсолютно никой не може да гарантира, че следващата секунда ще дойде. А мигът, в който наистина живеем, е толкова кратък, че дори не можем да го уловим и сме способни да си спомняме само отминалите. Но кое тогава съществува в действителност и кои сме ние самите?

Андрей видя в стъклото своето прозрачно отражение и се опита да си представи как то изчезва, а на негово място се появява ново, и така до безкрай.

„Искам да сляза от този влак жив. Знам, че е невъзможно, но го искам, защото да искам нещо друго е просто лудост. И знам, че фразата: «искам да сляза от влака жив» има смисъл, макар думите, от които е съставена, да нямат смисъл. Аз дори не знам кой съм. Кой тогава ще се махне оттук? И къде?“

Той отново погледна през прозореца. Почти се беше мръкнало. Край пътя понякога изникваха бели сигнални стълбчета, които ясно се открояваха в здрача и приличаха на малки каменни часови.