Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Омон Ра, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015 г.)
Издание:
Виктор Пелевин. Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Жълтата стрела. Омон Ра
Превод Иван Тотоманов: Затворника и Шестопръстия, Принцът на ДПК, Омон Ра
Превод Таня Балова: Жълтата стрела
ИК „Калиопа“, София, 2003
Коректор: Марин Йорданов
ISBN: 954-9840-15-8
Формат 84×108/32
П.к. 16
История
- — Добавяне
3
За пръв път пих вино, когато бях на четиринайсет; беше през зимата. Пихме в гаража, където ме заведе Митьок — брат му, замислен образ с кече, успял да отърве казармата, бачкаше там като пазач. Гаражът беше ограден с висок стобор и с редици бетонни плочи и двамата с Митьок доста дълго се катерихме през тях, като понякога попадахме на най-невероятни места, абсолютно изолирани от реалността — приличаха на отсеци на отдавна напуснат космически кораб, от който е останала само корубата, при това, странно защо, от плочи бетон. Да не говорим, че лампите покрай оградата светеха със загадъчна неземна светлина, а в ясното тъмно небе бяха увиснали само няколко звездички — с други думи, ако не бяха захвърлените наоколо празни шишета и заледените ивици пикня, все едно бяхме в космоса.
Митьок беше предложил да идем да видим брат му, така че стигнахме до гофрираната алуминиева полусфера на гаража — в нея също имаше нещо космическо. Вътре беше тъмно; смътно се виждаха колите, от които миришеше на бензин. В ъгъла имаше шперплатова будка със стъклено прозорче, долепена до стената; прозорчето светеше. Влязохме, седнахме на една тясна и неудобна пейка и пихме чай, сварен в една очукана емайлирана тенджера. Братът на Митьок пушеше някакви дълги цигари, прелистваше някакъв стар брой на „Техники — молодёжи“ и изобщо не реагираше на присъствието ни. По едно време Митьок измъкна едно шише изпод пейката, тропна го на циментовия под и каза:
— Ще пиеш ли?
Кимнах, макар че малко се притесних. Митьок ми наля чашата, от която току-що бях пил чай, до ръба и ми я подаде; все едно влязъл в ритъма на някакъв незнаен процес, аз я взех, вдигнах я и я изпих до дъно — учудих се колко малко усилия трябват, за да направиш нещо за пръв път. Докато Митьок и брат му допиваха портвайна, се вслушвах в усещанията си, но нямаше нищо особено. Взех списанието, отворих го напосоки и видях мънички рисунки на летателни апарати — читателите трябваше да познаят кой как се казва. Един ми хареса много — някакъв американски самолет, който можеше да излита вертикално. Имаше и една мъничка ракета с кабина за пилота, но не можах да я разгледам като хората, защото братът на Митьок ми взе списанието — без да каже нищо и без изобщо да ме погледне. Не исках да ми проличи, че съм сърдит, и затова седнах до масата, на която имаше консервена кутия с пъхнат в нея бързовар и засъхнали обелки от салам. Изведнъж ми се догади от мисълта, че седя в тази малка мръсна и вмирисана будка, от това, че току-що съм пил портвайн от мръсна чаша, от това, че цялата огромна страна, в която живея, всъщност е съставена от безброй такива мънички вмирисани будки, в които някой тъкмо си допива портвайна, и най-важното — догади ми се от това, че именно в тези безбройни копторчета светят безбройните разноцветни светлини, които ми секват дъха вечерно време, когато съдбата ме носи над високите прозорци на столицата. Особено гадно ми стана, като си помислих за красивия американски самолет от списанието. Погледнах вестника, с който беше застлана масата — целият на мазни петна, прогорен от фасове и с кръгли следи от чаши и чинии. Заглавията на статиите бяха направо плашещи с нечовешката си бодрост и сила — отдавна вече нищо не им препречваше пътя, а те продължаваха да блъскат и да блъскат в празното и в това празно на пияна глава (а аз вече бях пиян, но не ми пукаше) човек лесно можеше да се поддаде на някаква най-важна за съвремието задача или да поздрави памукопроизводителите например. Стаята изведнъж се промени и стана непозната; Митьок ме гледаше внимателно. После ми намигна и ме попита малко завалено:
— Ще хвърчим ли до Луната, а?
Кимнах и очите ми се спряха на мъничка бележка със заглавие „Вести от орбитата“. Долната част на текста я нямаше и се четеше само: „Двадесет и осми ден…“ — напечатано с дебели черни букви. Но и това беше достатъчно — веднага разбрах всичко и затворих очи. Да, истина беше — дупките, в които живеехме, наистина бяха тъмни и мръсни, самите ние може би си ги заслужавахме — но в синия небосвод над главите ни, сред редките бледи звезди имаше други светещи точки, изкуствени, които бавно се придвижваха от съзвездия към съзвездие, и те бяха създадени тук, на съветска земя, до оповръщаното, празните шишета и цигарения дим — бяха направени от стомана, полупроводници и електричество и сега летяха в космоса. И всеки от нас, дори посинелият алкохолик, заспал в една пряспа, покрай когото бяхме минали с Митьок, докато идвахме насам, дори братът на Митьок и естествено аз — имахме там, в студената чиста синева свое мъничко посолство.
Изтичах навън, дълго преглъщах сълзите си и гледах жълто-синята, неправдоподобно близка луна в прозрачното зимно небе.