Виктор Пелевин
Омон Ра (15)

15

„Социализмът е строй на цивилизовани кооператори, воглаве с един чудовищен Распутин, който строй се копира и фотографира не само от големи групи колективни пропагандисти и агитатори, но и от колективните организатори, които имат различно място в исторически формиралата се система на използване на аеропланите срещу нуждите и бедствията на нисколетящата конница, която умира и загнива, но е също така неизчерпаема, както и реорганизацията на Рабкрин.“

Над този изписан със златни букви текст имаше табло със златен остробрадичък профил и написано извито „ЛЕНИН“, оградено с две маслинени клонки от станиол. Често минавах оттам, но винаги имаше хора и не смеех да се приближа. Огледах внимателно цялата конструкция: увито в червен плюш табло, около метър на метър. Беше закачено на стената с две диагонални шнурчета, излизащи от горните ъгли, и с малка кукичка по средата на страничната летва. Огледах се. Беше време за почивка и в коридора нямаше никого. Отидох до прозореца — алеята към столовата беше празна, чак откъм края й бавно се приближаваха два лунохода — караха ги Юра и Лена. Беше тихо, само от първия етаж се чуваше потрепването на топче за тенис. Обзе ме меланхолия — кой ли имаше право да играе по време на почивката? Вдигнах кукичката и отместих таблото. Зад него, точно по средата, имаше боядисан в златно шалтер. Присви ме под лъжичката, но посегнах и го вдигнах.

Чу се звънене и още преди да разбера какво е това, усетих, че съм направил нещо страшно и със себе си, и с целия свят. Звъненето прозвуча пак, този път по-силно, и изведнъж осъзнах, че и шалтерът, и червената вратичка, която бях отворил, и целият коридор — че не са истински, защото всъщност не стоя пред шалтера, ами седя прегърбен във възможно най-неудобна поза в някакво много тясно място. Звъненето се чу пак и за няколко секунди луноходът се сгъсти около мен. При следващото звънене в съзнанието ми се мярна, че всъщност вчера, преди да наведа глава до кормилото, червената черта на картата беше стигнала точно до черното кръгче с надпис „Zabriskie Point“.

Телефонът иззвъня, вдигнах го и чух баса на полковник Халмурадов:

— Наспа ли се бе, мърда?

— Ти си мърда — викнах ядосано, но Халмурадов се разсмя доволно и разбрах, че изобщо не се е разсърдил.

— Оставиха ме сам тук в ЦУП-а — обясни ми той. — Всички заминаха за Япония, ще правим съвместен полет. Псадзер Владиленович ти праща много здраве, много съжалява, че не успя да се сбогувате, обаче всичко се реши в последния момент, нали разбираш. Мене ме оставиха при теб. Значи днеска слагаш радиомаяка. И край. Дотегнало ти е вече сигурно. Доволен ли си?

Не казах нищо.

— Ама ти да не би да ми се сърдиш? Стига де, Омон! За онова, дето ти го казах ли? Недей така. Ти тогава направо ни прееба всичките, насмалко да отменим полета… — Халмурадов също помълча. — Ама и ти си един, като гимназистка… Ти мъж ли си бе? Знаеш ли какъв ден е днес?

— Знам — казах.

— Закопчай се хубаво — загрижено почна да ме поучава Халмурадов. — И шалчето на гърдите. Лицето…

— Знам — прекъснах го.

— Значи първо слагаш очилата, после се омотаваш с шала, ушанката най-отгоре. И да й стегнеш връзките, да не забравиш. Ръкавиците също. Ръкавите и крачолите ги стягаш с вървите, понеже вакуумът не се шегува, нали така? И ще можеш да издържиш три минути. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не „разбрах“, а „тъй вярно“, мърда с мърда! Щом се приготвиш — докладвай.

Казват, че в последните минути преди смъртта човек виждал живота си като на обратен кадър. Не знам. При мен нямаше нищо такова, колкото и да се взирах. Вместо това съвсем ясно, до най-малката подробност, видях Ландратов в Япония — как върви по някаква улица в слънчевото утро с току-що купените си маратонки, как се усмихва и как сигурно изобщо не си спомня на какво ги е обул. Представих си и другите — началник полета, превърнал се в застаряващ интелигент с официален костюм, и другаря Кондратиев, как дава замислено-умно интервю на някой журналист от програма „Время“. Но не ми дойде нито една мисъл за самия мен. За да се успокоя, включих „Маяк“ и изслушах задушевната песен за огньовете далеч оттатък реката, за падналия боец, за простреляното сърце и за белогвардейците, които няма какво да губят освен веригите си. Спомних си как много отдавна, още като дете, пълзях с противогаза по линолеума, като припявах наум на радиоточката, и тихичко почнах:

— Это бе-ло-гвардей-ски-е цепи!

Радиото внезапно се изключи и иззвъня телефонът.

— Готов ли си вече? — попита Халмурадов.

— Не съм — отговорих му. — Закъде да бързам?

— Ама ти наистина си бил голям капут, бе — каза Халмурадов. — Правилно ти пише в досието, че като дете не си имал и едно приятелче — само оня педал, дето го разстреляхме. Не мислиш ли за другите? Пак няма да мога да ида на тенис.

Кой знае защо, мисълта, че Халмурадов, с опънати на тлъстия му задник бели гащета, скоро ще е на кортовете в Лужники и ще тупка топката на асфалта, а пък аз вече няма да съм никъде, ми се стори невероятно отвратителна — не защото му завидях, а защото внезапно и с пронизваща яснота си спомних един слънчев септемврийски ден в Лужники — бяха ни завели от училище. После обаче си помислих, че след като мен няма да ме има, няма да ги има и Халмурадов и Лужники, и тази мисъл разсея меланхолията от съня ми.

— За другите ли? — попитах тихо. — Какви други? Впрочем, това няма значение. Вървете, аз ще се оправя и сам.

— А, не.

— Наистина, вървете.

— Не, не — сериозно каза Халмурадов. — Трябва да обобщя задачата, да засека сигнала от Луната, да отбележа московското време. Така че давай по-бързо.

— А Ландратов също ли е в Япония?

— Защо питаш? — подозрително попита Халмурадов.

— Просто така. Спомних си нещо.

— Какво?

— Нищо особено — казах. — Спомних си как танцуваше „Калинка“.

— Разбрано. Ей, Ландратов, в Япония ли си? Търсят те.

Чу се смях, после скърцане на влажни пръсти, хващащи слушалката.

— Тука е, при мене — каза Халмурадов. — Праща ти много здраве.

— Много здраве и на него. Е, време е вече.

— Значи буташ люка — бързо почна Халмурадов да повтаря инструкцията, която отдавна знаех наизуст — и веднага стискаш кормилото, та въздухът да не те изхвърли навън. После вдишваш от кислородната маска през шала и излизаш. Минаваш петнайсет крачки в посоката на движение, изваждаш радиомаяка, установяваш го и го включваш. Внимавай да са петнайсет, понеже иначе луноходът ще екранира сигнала… После вече… Дали сме ти пистолет с един патрон, а колкото до гащите — гащи в космонавтския отряд не се полагат, много добре го знаеш.

Затворих. Телефонът звънеше, но не му обръщах внимание. За момент си помислих дали пък да взема да не включа радиомаяка, та този гад Халмурадов да кисне в ЦУП чак до вечерта и после да го накажат и по партийна линия, но си спомних за Сьома Аникин и как ми каза, че непременно трябва да стигна и да направя всичко, каквото трябва. Не можех да предам момчетата от първа и втора степен и мълчаливия Дима от лунния модул — те бяха загинали, за да съм тук сега, и пред лицето на извисените им кратки съдби злобата ми срещу Халмурадов ми се стори дребнава и срамна. И когато разбрах, че ей сега, след минутка, ще се стегна и ще направя всичко, както трябва, телефонът млъкна.

Започнах да се приготвям и след половин час свърших. Запуших си ушите и носа със специални хидрокомпенсационни тампони от промазан памук, проверих и дрехите си — всичко беше закопчано, загащено и стегнато; ластикът на очилата ми стягаше и те ми се впиваха в бузите, но ги оставих така — бездруго ми оставаше съвсем малко. Взех кобура от рафта, извадих пистолета, освободих предпазителя и го пъхнах в джоба на ватенката. Метнах на лявата си рамо мешката с радиомаяка и посегнах към слушалката, но се сетих, че вече съм си запушил ушите, пък и не ми се щеше да прекарам последните мигове от живота си в разговор с Халмурадов. Спомних си последния ни разговор с Дима и си помислих, че е добре, че го излъгах за „Zabriskie Point“. Кофти е да си отидеш от света, ако оставяш някаква тайна.

Поех си дъх, все едно че ще скачам във вода, и почнах.

През безкрайните часове на тренировките тялото ми беше запомнило толкова добре какво трябва да прави, че не спря нито за миг, въпреки че работех в почти пълен мрак — акумулаторът беше паднал до такава степен, че лампичката вече не светеше и се виждаше само червеникавата жичка. Първо трябваше да отвъртя петте винта на люка. Когато и последният тропна на пода, напипах стъкленото прозорче на аварийния изход и го праснах с последната консерва „Великата стена“. Стъклото се пръсна. Бръкнах, проврях показалеца си в халката на пиропатрона и я дръпнах. Пиропатронът беше направен от взривателна граната Ф-1 и се задействаше след три секунди, така че ми оставаше точно толкова време, колкото да стисна кормилото и да се наведа. В следващия миг нещо над мен изтрещя и се люшнах толкова силно, че насмалко да изхвърча от седалката, но успях да се задържа. След половин секунда вдигнах глава и видях бездънната чернота на открития космос… Разделяше ни само тънкият плексиглас на мотоциклетните очила. Цареше абсолютен мрак. Наведох се, вдишах дълбоко през мундщука на кислородната маска, измъкнах се навън и тръгнах напред — всяка крачка ми костваше невероятно усилие заради болката в гърба — нали го изправях за пръв път от месеци. Не ми се вървеше цели петнайсет крачки; коленичих и дръпнах връвта на радиомаяка, за да го измъкна — той обаче се закачи и не щеше да излиза. Вече не можех да задържам въздуха в дробовете си и за миг ме обзе паника — помислих си, че ще умра, без да съм изпълнил задачата си. В следващия момент обаче мешката се откачи и пуснах радиомаяка на повърхността на Луната и натиснах копчето — и в ефира полетяха кодираните думи „ЛЕНИН“, „СССР“ и „МИР“, повтаряни на всеки три секунди, а на корпуса светна мъничка червена лампичка и освети плаващото през житни класове Земно кълбо — и за пръв път забелязах, че гербът на Родината ми всъщност е нещо, гледано от Луната.

Въздухът напираше да избухне от дробовете ми и знаех, че само след секунди ще го издишам и обгореното ми гърло ще вдиша пустотата. Замахнах и хвърлих никелираното топче колкото се може по-далече. Беше време да умра. Извадих пистолета от джоба си, опрях дулото в слепоочието си и се помъчих да си спомня главното в краткото си съществуване, но не си спомних нищо освен смъртта на Марат Попадия, за която ни беше разказал баща му. Голяма глупост беше да умра с тази история, която изобщо не ме интересуваше, и се помъчих да мисля за друго, но не успях; видях заснежена поляна, видях клекналите в храсталака гоначи, видях две мечки да реват и да се изправят срещу ловците — и докато натисках спусъка — а може би не го натисках, — изведнъж съвсем ясно разбрах, че Кисинджър е знаел. Пистолетът засече, но и без това всичко вече беше кристално разбираемо; пред очите ми се завъртяха шарени спасителни пояси, опитах се да се хвана за един от тях, не успях и паднах на ледения и черен лунен базалт.

Някакъв ръбест камък се беше забил в бузата ми — убиваше ме дори през шала. Надигнах се на лакти и се огледах. Не се виждаше нищо. Носът ме засърбя, кихнах и един от тампоните ми изхвърча. Смъкнах ушанката, шала и очилата, измъкнах и набъбналите тампони от ушите и от носа си. Не се чуваше нищо, но пък миришеше на мухъл. Беше влажно и въпреки че бях с ватенка — студено.

Станах, опипах тъмнината с ръце, после ги протегнах напред и тръгнах. Спънах се в нещо почти веднага, но успях да не падна. След няколко крачки напипах стена и дебели увиснали кабели, увити с нещо лепкаво. Обърнах се и тръгнах на другата страна; стъпвах внимателно, но след няколко крачки пак се препънах. После пак напипах стена и кабели. А след това забелязах на четири-пет метра от мен малка червена лампичка, която осветяваше метален петоъгълник, и си спомних всичко.

Докато обаче осмисля онова, което си спомних, и разбера какво е, някъде далече вдясно нещо блесна — и се обърнах натам и инстинктивно вдигнах ръце пред лицето си, и през пръстите си видях безкраен тунел — и в края му светна ярка светлина и освети покритите с кабели стени и събиращите се в една точка релси.

Обърнах се и видях на релсите зад мен лунохода — дългата ми черна сянка падаше върху него (неизвестният дизайнер го беше изрисувал целия със звезди и с големи букви — „СССР“) — и тръгнах заднишком към него, скрил очи от блъвналия над релсите и към мен ослепителен огън, който, кой знае защо, ми заприлича на залязващо слънце. Нещо се удари в лунохода и в същата секунда се чу гърмеж; разбрах, че стрелят по мен, и приклекнах зад лунохода. Още един куршум го улучи и няколко секунди луноходът звънеше като камбана. За погребение. Чу се тихо потракване на колелета, после проехтя още един изстрел и потракването спря.

— Ей, Кривомазов! — отекна нечовешки висок глас. — Излизай, гад! Дадоха ти орден!

Внимателно надникнах изпод лунохода. На петдесетина метра от мен на релсите беше спряла малка дрезина с ослепителен фар. Пред нея, широко разкрачен, се поклащаше човек с мегафон в лявата ръка и с пистолет в дясната. Той вдигна пистолета и стреля; куршумът рикошира няколко пъти и изсвири под тавана. Сниших се.

— Излизай, гад такава!

Гласът ми беше познат, но не можех да се сетя чий е.

— Две!

Той стреля още веднъж и куршумът издрънча в лунохода.

— Три!

Надникнах пак и го видях как оставя мегафона на дрезината, разперва ръце и тръгва в тръс по траверсите към лунохода. Когато се приближи, чух, че бръмчи с уста като самолет, и го познах — беше Ландратов. Дръпнах се назад в тунела, но разбрах, че щом долети до лунохода, ще съм съвсем беззащитен. Колебах се само секунда — и после се заврях под машината.

Вече виждах само приближаващите се крака — стъпваха по траверсите уверено, но някак си накриво и чепато. Той, изглежда, не беше забелязал нищо и когато доближи лунохода, забуча различно, по-напрегнато, и разбрах, че прави вираж, за да го заобиколи. В следващия миг видях ботушите му между ръждясалите трамвайни колела и внезапно, неочаквано и за самия мен, ги сграбчих. Пръстите ми го стиснаха за глезените и за миг сякаш сами понечиха да ги пуснат, понеже ботушите бяха отвратително празни. Той изкрещя и падна; не го пуснах и протезите под меката кожа се изкривиха неестествено. Извъртях ги още веднъж и почнах да се измъквам изпод лунохода; той протягаше ръка към пистолета си, който беше паднал между траверсите. Имах на разположение само секунда, така че сграбчих тежкия петоъгълник на радиомаяка и с всичка сила го стоварих върху жълтокосия му тил.

Чу се хрущене и червената лампичка изгасна.

 

 

Дрезината на Ландратов беше много по-лека от моя луноход — и много по-бърза. Мощният фар осветяваше кръгъл тунел, по чиито стени имаше кабели, покрити с нещо лепкаво — като мухоловки в пионерска столова. Тунелът приличаше на тунел на метро; от него се отклоняваха други тунели, също така черни и безжизнени. По траверсите притичваха плъхове — някои колкото кучета, — но слава Богу, не ми обръщаха внимание. След малко видях един тунел, който се отклоняваше вдясно — уж същият като другите, — но когато стигнах до него, дрезината зави толкова рязко, че паднах на релсите.

Оказа се, че стрелката не беше прещракала: предните колела тръгнаха направо, а задните надясно — и дрезината, така да се каже, зацикли. Разбрах, че ще трябва да продължа пеш, и бавно тръгнах напред; съжалявах, че не бях взел пистолета на Ландратов, макар че той едва ли щеше да ме спаси от плъховете, ако решаха да ме нападнат.

Не бях минал и петдесет метра, когато чух отпред лай и викове. Обърнах се и побягнах назад. Зад гърба ми светнаха фенери; погледнах и видях сивите сенки на две овчарки — тичаха по траверсите пред водачите си, от които се виждаха само кръговете на фенерчетата. Не стреляха — сигурно за да не улучат кучетата.

— Дръж, Белка! Дръж, Стрелка! Дръж! — викаше някой.

Свих в един страничен тунел и затичах с максималната скорост, на която бях способен, като подскачах високо, за да не се спъна в нещо и да не си строша краката. Настъпих един плъх и насмалко не паднах, и изведнъж видях ярки немигащи неземни звезди — светеха отдясно; хвърлих се натам, блъснах се в стената, покатерих се по нея, като се държах за кабелите, усещах как кучетата ме настигат. Скочих от другата страна и не се претрепах единствено защото паднах на нещо много меко — приличаше на завит с найлон фотьойл. Запромъквах се между някакви кашони и палети; на няколко пъти напипвах увити в найлон столове и дивани. После стана по-светло. Чух някъде съвсем наблизо тихи гласове и замръзнах. Бях зад някакъв гардероб — гледах пресования картон и изписаното на него „Невка“. Зад мен се чуваше лай, долитаха викове, после се разнесе усилен от мегафон глас:

— Стоп! Тишина! Включване в ефир след две минути!

Кучетата продължаваха да лаят, нечий нахален тенор почна да обяснява нещо, но мегафонът пак изрева:

— Изчезвайте от територията, че ш’ви таковам таковата! Ш’ви растрелям с куч’тата барабар!

Лаят постепенно затихна — отвеждаха кучетата. След около минута се осмелих да надникна иззад гардероба.

В първия момент ми се стори, че съм попаднал в някакъв огромен древноримски планетарий. На много високия купол на тавана стъклено-ламаринено проблясваха далечните звезди, включени приблизително на една трета мощност. На четирийсетина метра от гардероба имаше стар кран и на стрелата му, на четири-пет метра от пода, беше надянат като огромна бутилка един „Салют“ с долепил се до него космически товарен кораб „Агдам Т-3“; всичко това приличаше на пластмасово моделче на самолет на поставка. Цялата конструкция обаче очевидно беше прекалено тежка за крана и затова кърмата на товарния кораб беше подпряна с няколко дълги греди; в полумрака се виждаха, но когато откъм гардероба светнаха два прожектора, станаха на практика невидими, защото, също както и стената зад тях, бяха боядисани черни и налепени с проблясващи под лъчите на светлината парченца станиол.

Прожекторите бяха със светлинни филтри и светлината им беше мъртвешки странна. Освен космическия кораб, който вече изглеждаше съвсем истински, те осветиха и една камера с голям надпис „Samsung“, до която пушеха двама автоматчици, и дълга маса с микрофони, мезета и призрачно-прозрачни шишета водка, които приличаха на забити в покривката ледени висулки; на масата седяха двама генерали и двамата по нещо приличаха на Генрих Боровик. Отстрани, на една малка масичка с микрофон, седеше някакъв цивилен. Зад гърба му се виждаше шперплатово табло с надпис „Время“ и нарисувано земно кълбо, над което косо излиташе петолъчка с дълги странични лъчи. Друг цивилен се беше навел над масичката и говореше нещо на човека пред микрофона.

— Трети дубъл!

Не видях кой го каза. Вторият цивилен изтича до камерата и я обърна към масичката. Чу се звън и човекът зад микрофона почна да говори бавно и убедително:

— ЦУП — това е авангардът на съветската космическа наука. Намираме се в един от филиалите му. Вече седма година космонавтите Армен Везиров и Джамбул Межелайтис са на своя орбитален пост. Този полет — най-дългият в историята — изведе нашата Родина на челно място в световната космонавтика. Символично е, че ние с оператора Николай Гордиенко попаднахме тук в деня, когато космонавтите ще изпълнят важна научна задача — точно след половин минута те ще излязат в открития космос, за да монтират астрофизичния модул „Квант“.

Помещението засия нежно и неясно — вдигнах глава и видях, че лампичките по тавана са включени на пълна мощност. Очерта се величествената панорама на звездното небе, към което човечеството се е стремило от векове и е съчинявало красиви, но наивни легенди като тази, че в небесната твърд са набити сребърни клинци.

Откъм „Салюта“ се чу приглушено блъскане — както когато буташ с рамо изкривената от влагата врата на мазе, но те е страх, че ако блъснеш по-силно, тя ще падне. После люкът на кораба се открехна и човекът с микрофона каза високо:

— Внимание! Пряко включване!

Люкът бавно се отвори и от космическия кораб се подаде кръгъл сребрист шлем с къса антена. Всички заръкопляскаха. След шлема се показаха рамене и сребристи ръце — и първата им работа беше да закачат подсигурителното въже за специалната скоба на корпуса; движенията бяха бавни и плавни, добре отработени по време на безкрайните тренировки в басейна. Накрая първият космонавт излезе в открития космос и спря на няколко крачки от люка — помислих си, че трябва да си много смел, за да застанеш така над четириметровата бездна. Стори ми се, че единият от генералите поглежда към мен, и се скрих зад гардероба, а когато пак подадох глава, на космическия кораб вече стояха и двамата космонавти, ослепително бели на фона на мастиленочерния космос, поръсен с миниатюрните точици на звездите. Единият държеше някаква кутия. Сетих се, че това трябва да е астрофизичният модул „Квант“. Космонавтите бавно и някак подводно минаха по корпуса на кораба, спряха до една щръкнала мачта и доста бързо завинтиха кутията за нея. После се обърнаха към камерата, плавно помахаха с ръце и със същата водолазна походка се върнаха при люка и един по един изчезнаха в него.

Люкът се затвори, но аз още дълго гледах блещукащите в невъобразимата далечина звезди — там, където Лебед беше разперил тънките си ръце и се колебаеше кого да прегърне: дали огромния, заел половината небосвод Пегас, или мъничката, но толкова трогателно ярка и чиста Лира.

През това време цивилният бързо и радостно говореше в микрофона:

— По време на операцията в Центъра за управление на полета цареше абсолютна тишина. Аз също бях затаил дъх — но всичко мина успешно. Точността и координираността на действията на космонавтите са поразителни — очевидно си казват думата дългите години тренировки и орбиталният полет. Установената днес научна апаратура…

Изпълзях зад гардероба. Нищо не ме интересуваше, обзе ме пълна апатия. Ако някой тръгнеше да ме гони, дори нямаше да бягам или да се съпротивлявам; единственото, което исках, беше да спя. По стар лунен навик отпуснах глава на ръцете си и заспах. И докато заспивах, чух:

— Телевизионното предаване за работата в открития космос е заснето от камера, монтирана на един от слънчевите панели на базовия блок.

Спах дълго — поне четири-пет часа. Няколко пъти чувах как около мен бутат нещо и псуват, някакъв писклив женски глас настояваше да преместят някакъв диван, но аз изобщо не помръднах — може би всичко това беше само сън. Когато отворих очи, всичко беше тихо. Надигнах се предпазливо и надникнах иззад гардероба. На масичката с микрофона нямаше никого, а камерата беше завита с брезент. Само един прожектор осветяваше космическите кораби. Измъкнах се и се огледах: всичко си беше като по време на предаването, но сега забелязах на пода под корабите доста голяма купчина лайна, гадно изпъстрена с хартийки и кутии от „Великата стена“; докато гледах, отгоре падна поредното лайно и меко пльосна в нея. Отидох до масата при недопитите шишета водка и недоядените мезета — много ми се пиеше. Когато седнах, гърбът ми автоматично се преви във велосипедна поза; с известно усилие успях да се поизправя и да събера шишетата — напълних две големи чаши и бързо ги изпих. Поколебах се за секунда дали да не замезя с една маринована гъбка от близката чиния, но като видях олигавената вилица в нея, се отказах.

Спомних си другарите си от екипажа и си представих същата тази или подобна на нея зала — и на пода й ковчези — четири вече запоени и един празен. В някои отношения момчетата сигурно бяха извадили повече късмет от мен, но въпреки това ми стана тъжно. После си помислих за Митьок. Много скоро главата ми се замая и вече можех да мисля за това какво става в момента. Вместо да мисля за момента обаче, си спомних последния си ден на Земята, потъмнелите от дъжда павета на Червения площад, количката на другаря Урчагин и топлите му устни до ухото ми. И как шепнеха:

„Омон. Знам колко ти е тежко да изгубиш приятеля си и да разбереш, че още от дете си вървял към безсмъртието рамо до рамо с един опитен и коварен враг — дори не искам да произнасям името му. Спомни си все пак обаче един разговор между нас тримата. Той каза: «Какво значение има с каква мисъл ще умреш? Нали сме материалисти.» Спомняш ли си какво му отговорих — казах, че след смъртта човек живее с делата си. Но не казах друго, най-важното. Запомни, Омон — въпреки че човек изобщо няма душа, разбира се, всяка душа е цяла вселена. Това е то диалектиката. И докато има дори една душа, в която нашето дело да живее и да побеждава, това дело няма да погине. Защото ще съществува цяла вселена и центърът й ще е ето това…“

Той махна към площада; паветата вече бяха черни и грозни.

„И ще ти кажа и най-важното, Омон, и недей да го забравяш. Може и да не ме разбереш сега, но ти го казвам за онзи момент, който ще дойде, а аз няма да съм до теб. Слушай и помни. Достатъчна е и една само чиста и честна душа, та страната ни да излезе на първо място в усвояването на космоса; достатъчна е, та на далечната Луна гордо да се развее червеното знаме на победилия социализъм. И трябва да я има дори само за миг, защото знамето ще се развее именно в нея и…“

И внезапно усетих миризма на пот, обърнах се — и рухнах на пода, повален от юмрук в дебела гумена ръкавица.

Над мен стоеше космонавт в изтъркан шаячен скафандър и с шлем с червен надпис „СССР“. Той грабна едно празно шише, счупи го в ръба на масата и се наведе с назъбеното гърло към мен — аз обаче успях да се претърколя, скочих и побягнах. Той се втурна след мен — движенията му бяха забавени, но кой знае защо, пъргави, и това беше много страшно. С крайчеца на окото си мернах втория — смъкваше се по черната греда, с която беше подпрян „Агдам Т-3“, и заедно със себе си смъкваше и станиолените звезди. Стигнах до вратата и я блъснах с рамо, но беше заключена. Хвърлих се назад, заобиколих първия и се сблъсках с втория, който ме изрита с тежката си обувка с магнитна подметка — целеше ме в чатала, но ме улучи в крака, — а после се опита да ме мушне в корема с острата антена на шлема си. Успях да се извъртя — и изведнъж се сетих, че съм изпил водката, която може би са чакали години наред, и се уплаших вече истински. Видях една ниска решетка с червена мълния, вписана в триъгълник, и надпис „Опасно за живота!“ и хукнах към нея. Беше отворена.

Вмъкнах се в тесен коридор с железен под, който кънтеше под краката ми. Не успях да изтичам и пет метра, когато чух зад себе си тежко-звънкото чаткане на магнитните пластинки. Това ми даде сили и скорост; завих на някакъв ъгъл и видях къс коридор, който свършваше с кръгъл вентилационен прозорец със скъсана мрежа; зад мрежата се виждаше неподвижна ръждясала перка. Понечих да се върна, но преследвачът ми вече беше толкова близо, че дори не го усещах като нещо цяло, а като сбор от несвързани едно с друго възприятия: топка с плексигласово забрало и с червен надпис „СССР“, черен гумен юмрук с щръкнал от него прозрачен стъклен тризъбец, воня на пот и майорски пагони на намазания със сребърен бронз шаяк. В следващия миг вече се гърчех във вентилационната шахта зад люка и бързо-бързо успях да се провра между перките на огромния вентилатор — приличаше на корабно витло, — но когато запълзях нагоре по шахтата, ватенката ми се закачи на нещо и се свих като зародиш в утроба. Отдолу нещо зашумоля, нещо се опита да ме хване за глезена и аз с писък задрапах нагоре, за секунди изкатерих още два-три метра и се вмъкнах в някакво хоризонтално отклонение. То свършваше с кръгло прозорче и през прозорчето се виждаше земното кълбо, забулено от облаци. Изхлипах и запълзях към него.

Гледах Земята през сълзи и тя беше замазана и неясна, и като че ли висеше в някаква жълтеникава пустота; и от тази пустота я гледах как се приближава, докато се провирах към нея, докато притисналите ме стени изведнъж не ме пуснаха и не видях как кафявите плочки на пода политат към мен.

 

 

— Ей! Жив ли си?

Отворих очи. Над мен се беше навела жена с мръсна синя престилка; държеше бърсалка, а на пода до нея имаше кофа.

— Лошо ли ти е? Защо лежиш тука?

Огледах се — точно срещу мен имаше кафява врата с табелка: „Да се провери до 14.VII“. До нея беше закачен календар с голяма снимка на Земята и надпис „Мирен Космос!“ Лежах в малко коридорче с боядисани в синьо стени; виждаха се три-четири врати. Погледнах нагоре и видях на стената срещу календара черната дупка на вентилацията.

— Кво? — попитах.

— Пиян ли си, викам?

Хванах се за стената, изправих се и тръгнах по коридорчето.

— Къде натам бе? — каза жената и ме обърна на другата страна.

Тръгнах пак. Зад ъгъла имаше стълбище — високо и стръмно. Водеше до една дървена врата, иззад която долиташе неясен шум.

— Хайде, хайде — каза жената и ме побутна в гърба.

Качих се по стълбището, обърнах се — тя ме гледаше подозрително, — бутнах вратата и се озовах в сумрачна ниша до няколко души, които не ми обърнаха никакво внимание. Отнякъде се чу засилващо се бучене, погледнах настрани и прочетох бронзовия надпис „БИБЛИОТЕКА «ЛЕНИН»“.

Бях на Земята.

Излязох изпод стълбите и бавно тръгнах към голямото огледало в края на перона. Над него мигаха страшните оранжеви секунди — съобщаваха, че вече е късно и че предишният влак е минал преди малко повече от четири минути. От огледалото ме погледна отдавна небръснат младеж; очите му бяха зачервени, а косата — разчорлена. Беше облечен с мръсна черна ватенка, оцапана с мазилка. Изглеждаше така, сякаш и той не знае къде е спал миналата нощ.

Впрочем точно така си беше. Милиционерът — нисичък, с малки черни мустачки — който се разхождаше по перона, почна да ме гледа подозрително и когато влакът дойде и вратите се отвориха, се качих без никакво колебание. Вратите се затвориха и влакът ме понесе към новия живот. „Полетът продължава“ — помислих си. Половината лампи в лунохода не светеха и беше някак унило. Седнах; жената до мен рефлекторно долепи колене, поотмести се и сложи помежду ни мрежата с покупките си: два-три пакета ориз, един пакет фиде и замразено пиле.

 

 

Трябваше все пак да реша накъде да поема. Погледнах схемата на маршрутите, залепена до внезапната спирачка, и почнах да преценявам на коя точка на червената линия се намирам.