Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (7)

6

Пола О’Нийл стоеше до прозореца на спалнята в апартамента си на Пето авеню и се наслаждаваше на великолепната гледка към Сентрал парк. Беше слънчево и топло. Денят бе чудесен. Зелените корони на дърветата достигаха чак до лазурносиньото небе, а зад тях се издигаха внушителните сгради на Манхатън. Слънчевите лъчи се отразяваха в хилядите им прозорци и техните отблясъци караха целия град да трепти в златиста светлина.

„Няма друг такъв град“ — помисли си тя. Обикна Ню Йорк още в първия миг, когато баба й я доведе тук. Ема също се възхищаваше на бляскавия, вълнуващ град, където сякаш всичко беше възможно. Често й повтаряше: „Тук единствената граница е хоризонтът, Пола. Никога не го забравяй“.

Тя се отдръпна от прозореца и тръгна към библиотеката, една от любимите й стаи. Токчетата й зачаткаха по черно-белия мраморен под. Баба й също обичаше библиотеката с тъмната ламперия, покриваща стените до самия таван, с подвързаните в червена кожа томове, антиките от времето на крал Джордж и тъмнорозовия брокат по завесите и по дивана.

Пол Макгил бе купил апартамента за Ема през трийсет и първа година и бе поверил интериорните решения на известния архитект Розарио Кандела. След ненавременната смърт на Пол през трийсет и девета баба й имала намерение да го продаде, но бързо се отказала. Войната осуетила плановете й. Била прекалено ангажирана в Лондон, за да мисли за това. „Добре че не го продадох — й бе казала след време. — Тук можем да се чувстваме уютно и приятно, вместо да отсядаме по разни хотели, когато ни се налага да идваме в Ню Йорк.“ Тя остави апартамента на Пола и брат й Филип, но той се ползваше от всички членове на семейството, когато идваха в Съединените щати, и най-много от братовчедите на Ема, Емили и Уинстън Харт, както и от сестра й Аманда Линд, която пътуваше непрекъснато. Всички до един го обичаха и се гордееха с необикновената му красота. Той беше луксозен, дори разкошен, без да е претенциозен. Ема бе оставила отпечатък върху всяка вещ в него и критичното й око за цвят и стил бе подбрало най-подходящите картини и произведения на изкуството за украсата му.

Пола седна зад бюрото, огледа се и отново изпита благоговение към баба си. Наистина й се завиваше свят, когато си помислеше какво бе постигнала тя в живота си — от бедно момиче от малкото селце Феърли, сгушено между хълмовете на Йоркшир, започнало да работи на дванайсет години като прислужница във Феърли Хол, тя се бе превърнала в кралица на модния пазар, основателка на най-голямата верига магазини в целия свят.

Пола се чудеше как е успяла. Откъде е получила безпогрешния си изискан вкус и усета си към изкуството? И откъде идваше тази нейна огромна енергия, тази решителност и воля за успех? Кое бе поддържало несломимата й воля да върви нагоре до самия връх на социалната стълбица? Как, за бога, това малко наплашено слугинче бе намерило сили в себе си да стане уважавана дама, истински магнат и движеща сила в света на икономиката? Почти с голи ръце бе успяла да създаде интернационална бизнес империя, която боравеше с милиарди, и завеща на наследниците си огромно богатство, власт и привилегии.

„Никой от нас не може да се конкурира с нея — замисли се Пола. — Ема е единствена и неповторима. Господ я е създал и след това е унищожил калъпа.“

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката:

— Ало?

— Здравей, мамо. Аз съм, Линет.

— О, скъпа, каква приятна изненада! Как сте? Как върви ремонтът на магазините?

— Много добре. Доволна съм… — Линет спря за миг, пое дълбоко въздух и изплю камъчето: — Мамо, днес се случи нещо… Всичко вече е наред, справихме се… Наистина. Но мисля, че е по-добре да си в течение. И…

— Какво е станало? — прекъсна я Пола. — Здрави ли сте всички?

Изведнъж си спомни онзи кошмарен ден, когато братовчед й Уинстън Харт се бе обадил у Шейн в Кънектикът, за да съобщи, че баща й и съпругът й са мъртви. Затрупани от лавина. Настръхна цялата и притаи дъх в очакване на най-лошото.

— Всички сме добре — увери я Линет и й разказа набързо какво се бе случило.

— О, не! Не и Адел! Но я открихте, нали? Ти каза, че всички са добре?

— Да, мамо, всичко е наред. Адел е в Пенистоун Роял, в обятията на Теса. — Линет замълча за миг, после продължи: — Аз извиках на помощ Джак. Той е тук, до мен, и иска да говори с теб. Ще се чуем след това.

— Здравей, Пола — чу тя гласа на Джак.

— Здравей, Джак. Радвам се, че си там — каза тя и се напрегна, за да улови всяка тревожна нотка в гласа му.

— Тук всичко е под контрол. Всички са в безопасност. — Деловият му тон я поуспокои. Джак обожаваше Пола. Много членове на рода смятаха, че тайно е влюбен в нея още от младежките им години, и нямаше да я излъже, ако се е случило нещо непоправимо. — Както каза и Линет, Адел е цяла и невредима. Но аз настоявам да вземеш някакви мерки за сигурността на Пенистоун Роял. Тук си абсолютно незащитена. Само някаква си аларма срещу крадци… Никак не е безопасно.

— Шейн също го спомена, но никога не съм си представяла, че ще се случи нещо подобно… Отвличане! Прав си, Джак. Сега е от изключителна важност да се погрижим за сигурността… Ще се заемеш ли с това?

— Веднага. Още утре ще извикам най-добрите специалисти.

— Чудесно. Благодаря ти за всичко, което правиш за нас. Никога няма да забравя колко много ти дължа.

— Винаги съм на твоите услуги.

— Мога ли да говоря с Теса?

— Разбира се, тя чака до телефона. Ще се чуем по-късно Пола.

— Здравей, мамо — започна дъщеря й и изведнъж усети, че се задушава.

— Теса, скъпа, толкова съжалявам за случилото се! Сигурно не си на себе си от притеснение.

— Да, мамо — преглътна тя. — Но съм щастлива, че всичко свърши благополучно. Адел е спокойна, беше разстроена единствено от факта, че може да е загубила Реги. Но сега всичко е наред. Вече заспа. Елвира ще остане тази нощ при нея. Мамо Марк беше направо… страшен. Направил го е, за да ме притисне за развода. Как може да постъпва така с Адел? И можеш ли да си представиш? Иска равни родителски права.

— Никога няма да ги получи, Теса, уверявам те. Джак научи за него такива неща, че съм абсолютно сигурна — нито един съд няма да му разреши подобно нещо. Какво му обеща, за да върне Адел?

— Само нещата, които вече обсъждахме с теб. Къщата в Хампстед, колите и финансово споразумение. Но се притеснявам за правата. Адвокатите ще започнат преговори в най-скоро време.

— Добро момиче. Остави нещата в техни ръце.

— Нали разбираш, трябваше да му обещая нещо, за да върне Адел.

— Разбирам, скъпа. И мисля, че си се справила много добре. Но трябва да се подсигурим. Не искам Марк да ти виси цял живот като камък на шията.

— Мога ли да остана тук? Джак казва, че скоро ще осигури такава охранителна система, че Марк няма да може да припари повече до нас.

— Разбира се, остани колкото искаш. Сигурна съм, че Джак ще се погрижи за безопасността. Заключете всички входове тази нощ. Но знаеш ли, мисля, че Марк вече съжалява за постъпката си. Как са Емси и Дезмънд. Предполагам, че са били там, когато това се е случило?

— Бяха на езда. Те са до мен и искат да те поздравят — предавам им слушалката.

 

 

След десетина минути Пола затвори и си повтори отново всичко, което бе чула от Джак и децата. Освен с тях бе говорила и с Индия, и с Еван. И всички й намекнаха, че може би Джонатан Ейнзли е замесен в случая.

Джонатан Ейнзли. Пръв братовчед и неин най-върл враг. Враг на цялата фамилия Харт, както и на О’Нийл и Калински, свързани тясно с Харт. Мразеше нея, Емили, Уинстън и Шейн още от детството, когато все още нямаше никаква причина да ги мрази. Беше просто зъл по характер, алчен за пари и власт. И им завиждаше.

Погрижи се да привлече Марк на своя страна, като го нае да обзаведе къщата му в Северен Йоркшир. Марк захапа въдицата и се подмами по бохемския живот, предложен му от Джонатан. И неизбежно се превърна в негова пионка. Сега вече нямаше нужда Джонатан да си цапа лично ръцете, докато ги залива с кал. Достатъчно беше да прошепне няколко думи в ухото на Марк за Теса.

Пола не знаеше какво да предприеме, за да спре действията на Джонатан. Но знаеше точно как да се справи с Марк, как да отговори на претенциите му към Теса и Адел. И щеше да задейства плана си още утре.

Погледна часовника на бюрото. Минаваше пет, а Емили все още не си беше вкъщи. Нямаше начин заседанието на борда на директорите на „Харт Ентърпрайзис“ да продължава до този час. Но Емили беше много усърдна в работата си и, кой знае, може пък…

— Съжалявам, че закъснях — влезе забързано Емили. Лицето й бе поруменяло от бързането. — Ох, небеса! Колко приятно хладно е тук! Навън е горещо като в пещ.

Тя погледна братовчедка си и уплашено попита:

— Какво се е случило? Изглеждаш ужасно.

— Здравей, Емили.

Пола стана и отиде да целуне братовчедка си.

— Току-що научих нещо ужасно, но, слава богу, вече всичко е наред. Ще ти разкажа. Ще пием ли чай? Топъл или студен?

Емили седна на дивана, без да откъсва поглед от Пола.

— По-добре студен. Да кажа ли на Алис?

— Не, аз ще отида. Дали Уинстън ще се върне от Торонто тази вечер? Трябва да зная колко души ще сме за вечеря.

— Ще бъдем само двете. Уинстън няма да успее да се прибере днес. Може би утре. А Шейн ще дойде в петък, нали?

— Да. Ще вземе сутрешния полет от Насау. Значи довечера ще сме сламени вдовици.

Тя отиде до кухнята, уведоми Алис и се върна при братовчедка си.

— В Пенистоун Роял са имали сериозно премеждие.

Обясни подробно какво се е случило в Йоркшир.

— Горката Теса! Добре че всичко е приключило без сериозни инциденти! Можеше да бъде много по-страшно. И знаеш ли, Пола — наведе се към братовчедка си Емили и каза убедено, — склонна съм да се съглася с Линет и Теса. Няма начин проклетият Джонатан да не е замесен в този пъклен план. Може да не е участвал пряко, но помни ми думата — той има пръст в това.

— Съгласна съм, но не знам какво да предприема срещу него в момента. Затова ще се заема с Марк. Докато те чаках, изготвих план и още утре ще се обадя на адвокатите си.

След чая Емили се оттегли в стаята си, а Пола седна зад бюрото, за да направи график за следващите няколко дни. Но тиктакането на часовника в хола не й позволи да се съсредоточи и тя се отказа.

Мислите й отново се върнаха към Теса, Адел и събитията от днешния ден. Слава богу, сега всички бяха в безопасност. Искаше й се Шейн да е тук в този момент. Погледна фотографията му на кръглата масичка, после стана и отиде до нея. Вдигна снимката и се усмихна. Тя беше правена много отдавна, когато Шейн беше на двайсет и шест. Не можа да не се възхити на красивото му лице. Помнеше го сякаш беше вчера — весел, елегантен и истински джентълмен въпреки младостта си. Какво казваше за него Ема? Че притежава някаква притегателна сила. Точно така. Не познаваше друг мъж, а дори и жена с такъв завладяващ чар. Беше ирландец до мозъка на костите си — и физически, и духовно. Тя винаги се шегуваше с него по този повод. Казваше му, че е флиртаджия като всички О’Нийл.

— Наследил съм го от дядо — отвръщаше Шейн и тя обикновено добавяше:

— Ема казваше, че Блеки може да сложи в джоба си Дон Жуан.

„Странно, как си играе с нас животът“ — замисли се тя, докато изследваше всеки милиметър от снимката на Шейн с Теса и Лорн на ръце. Той ги бе отгледал като свои деца, беше до тях от момента, когато прохождаха. Лорн го обичаше като истински баща, но тя понякога се съмняваше в любовта на Теса към него.

„Разбира се, че го обича“ — сама започна да се убеждава.

— Всички обичат Шейн. Баба. Мама. Уинстън, най-добрият му приятел и спаринг-партньор от младежките години. Също и Сали, и Алтъни Стандиш. Всъщност истината беше, че Шейн бе най-популярният сред трите рода, както и сред лондонското общество.

Погледна съседната снимка и се засмя с глас. Беше правена през онова лято, когато всички братовчеди, още тийнейджъри, се бяха събрали в Херънс Нест на самия бряг на Скарбъро. Момчетата направиха своя рок група и я нарекоха „Херънс“. Шейн, естествено, беше лидерът и инициатор на идеята. Той свиреше на пиано и пееше. Александър, нейният любим Санди, когото не можеше да забрави, въпреки че бе мъртъв от толкова време, свиреше на барабани и на цимбала. Майкъл Калински свиреше на хармониката, Джонатан — на цигулка, а Филип — на флейта. Уинстън претендираше, че е най-талантливият и следователно е най-важният член на групата. Изживяваше се като Бикс Бийдърбек, след като гледа филма „Момчето с валдхорната“. Всички се чудеха кога и къде се е учил да свири на валдхорна, а Ема ги погледна хитро и каза, че не е взимал уроци. Колко се забавляваха всички в онези дни!

Шейн беше до нея, откакто се помнеше. Тя се бе влюбила в него още когато беше на четири години и се влачеше непрекъснато след осемгодишния батко.

Един следобед, беше през лятото, той й каза, че имал страхотна идея. Тя щяла да бъде кралица Ботичея, предводителка на британите, а той — неин съпруг и господар.

— Но трябва да изглеждаме по подходящия начин — каза той.

— Кой е подходящият начин? — вдигна тя към него невероятните си теменужени очи, пълни с любов, горда, че има такъв умен приятел.

— Трябва да сме сини.

И той я съблече, и я боядиса в синьо. Тя настоя да остави гащичките й, защото беше много срамежлива. И по-късно Ема благодари на бога за нейната срамежливост. Така бяха останали известно количество пори, които имаха възможност да дишат, и тя оцеля. Незнайно как, той я уговори тя да боядиса него. И стана тя, каквато стана.

— Малки негодници! — бе изругал Блеки, когато дойде да се разправя с Ема и разбра, че и нейната внучка е синя.

Пола се засмя на спомена за терпентиновата баня, която двамата трябваше да изтърпят. Беше по-лошо и от бой.

„Синьо“ — повтори си наум. Спомни си за сините мраморни топчета, обиците, които Шейн изгуби. По-късно й купи нови, но те не бяха така красиви и тя дълго време му се сърдеше.

Години след това, когато вече бяха пораснали, той й донесе червена кожена кутия. Вътре имаше сапфирени обици. Целуна я и каза:

— Надявам се с тях да изкупя вината си за мраморните топчета, които изгубих, когато ти беше на шест или някъде там.

Много след тази случка тя се омъжи за Шейн.

„Да, животът наистина е странен“ — си каза отново. Бяха неразделни като деца и като тийнейджъри, после той отиде в лицей, оттам в университета и тя не се надяваше да го види повече.

През това време се запозна с Джим Феърли и се влюби в него. Или поне така й се струваше. Омъжи се и роди близнаците Теса и Лорн.

Шейн замина за Ню Йорк, за да поеме управлението на веригата хотели „О’Нийл“ от другата страна на Атлантика. Но не се ожени и един ден, когато нейният брак вече се разпадаше, двамата се срещнаха и изведнъж осъзнаха, че се обичат и винаги са се обичали. Това стана в плевнята на прекрасното имение на Шейн в Ню Милфорс в Кънектикът. Там се заклеха, че ще останат винаги заедно. Бяха предопределени един за друг.

Колко вода бе изтекла от тогава! Джим Феърли и баща й, Дейвид Еймъри, загинаха от лавина, докато караха ски. Уинстън и Емили бяха останали в хотела същия ден и така избегнаха смъртта. „Времето им още не е дошло“ — прошепна тя. Така казваше баба й Ема: „Ще живееш, докато дойде и твоето време“.

Тя тъгува много за Джим и за баща си. Винеше себе си за нещастието. Именно чувството за вина я накара да откаже да се вижда повече с Шейн. Но постепенно разбра, че не може да престане да го обича. Имаше нужда от него. Той бе станал смисълът на живота й. И все още беше.

 

 

Майката на Еван, Мариета Хюс, беше бясна.

Оуен отново се бе държал безобразно и тя бе готова да го удуши. Но майка й винаги бе казвала: „Нито един мъж не заслужава да го убиеш, защото последствията остават за теб“, и тя се отказа от намеренията си.

Една разходка из магазините бе добър начин да се успокои. И тя грабна пазарската чанта, която току-що бе скрила в гардероба, и напусна хотелската стая. Дори не се отби в спалнята да го уведоми, че излиза. Нека се тревожи. Влезе в асансьора и се замоли да не срещне собствениците на хотела Джордж и Арлет, особено Арлет, която непрекъснато я канеше на чай или кафе, за да поклюкарстват за Еван. Французойката обожаваше дъщеря й и не го правеше от лошо сърце, но Мариета не обичаше да одумва членовете на семейството си, особено Еван.

Късметът беше на нейна страна. Денят беше чудесен, малко влажен, но поне не валеше. Тя мразеше дъжда. Оуен казваше, че не го понася, защото е отраснала в слънчева Калифорния, но не беше така.

Той не знаеше, че най-нещастният ден в живота й бе именно тук, в Лондон, в един дъждовен ден… когато животът й се бе сринал като пясъчна кула и дъждът отнесе пясъка някъде из каналите. Точно така, в онзи дъждовен ден тя сложи край на надеждите си. Сега просто съществуваше.

Едно такси спря пред нея, тя отвори вратата и се качи. Даде на шофьора адреса на банката и се облегна назад. Беше доволна, че се размина с Джордж и Арлет, и най-важното — никой не забеляза пазарската торба в гардероба.

Остави ръчната си чанта на седалката до себе си, но задържа торбата в скута си. Държеше я сякаш пакетът вътре съдържаше динамит и трябваше много да внимава да не би изведнъж да гръмне. Не беше сигурна, че ще го използва като предимство, но знаеше, че е ценна улика.

Колко умно бе постъпила, като не закри сметката си в Баркли! Не че имаше много пари, но в клона я познаваха и нямаше да е проблем да наеме бокс за съхранение. Веднъж да прибере чантата в банката, щеше да си отдъхне. После щеше да отиде до „Фортмън & Мейсън“ и да изпие едно кафе в ресторанта. След това щеше да обиколи магазините. Можеше да си купи шапка, въпреки че не можеше да се сети къде би могла да се появи с нея. Но тя обичаше шапки.

Обикновено си пиеше кафето в „Хартс“ на Найтбридж, но сега се боеше, че може да срещне Еван. Тук все още никой не ги очакваше. Всички мислеха, че са в Кънектикът и ще пристигнат следващата седмица. Оуен обаче реши да дойдат по-рано от заплануваното, „за да си дадем малко време за аклиматизация“, но тя знаеше, че това е само извинение. Просто искаше да изненада Еван.

Мариета не хареса идеята, дори се ядоса, но нищо не каза. Отдавна се бе научила да не спори с него. Пазеше мнението си за себе си и този подход се оказа печеливш, особено когато ставаше дума за дъщеря им.

Оуен живееше с мисълта, че Еван е негова лична собственост. Поне така се държеше. Още когато дъщеря им беше съвсем малка, той я обяви за своя и направляваше всяка нейна стъпка. Заради тази негова слабост към нея, самата тя като че ли изгуби връзка с Еван. А може би причината се криеше в собствените й грешки? Тя се замисли за миналото и притисна чантата към себе си. От усилието кокалчетата на пръстите й побеляха. „Виж как понякога нещо съвсем незначително води до страшни последици“ — каза си почти на глас.

Таксито спря внезапно и тя се върна към действителността. Плати на шофьора и влезе в банката. Беше толкова лесно… след минути чантата беше в сейфа и тя сложи ключа от бокса в чантата си. Сега вече нищо лошо не можеше да се случи. Нито пък някой можеше да открадне съдържанието на торбата.

Много по-късно, докато отпиваше от кафето си във „Фортмън“, й мина ужасяваща мисъл. Какво щеше да се случи, ако се разболее и умре, ако загине в катастрофа или си загуби ума? Какво щеше да стане тогава с пазарската чанта? Само тя знаеше, че е в банката. Трябваше да каже на някого. Но на кого да се довери?

Мариета се усмихна накриво. Нямаше с кого да сподели, защото не вярваше на никого. Адвокат! Имам нужда от адвокат — реши изведнъж тя. Точно така трябваше да постъпи. Имаше малко ценни неща и трябваше да ги завещае на някого. На Еван, разбира се. На съществото, което обичаше най-много на света.

Утре това щеше да е първата й работа. Утре щеше да — намери адвокат.