Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (2)

1

Лятото на 2001

Еван Хюс стоеше на етажа за дамска мода в магазина на Харт в Найтбридж. Беше седем часът и все още наоколо цареше спокойствие. Клиентите щяха да започнат да надничат през прозорците към осем, към девет най-всеотдайните служители щяха да са тук и да се подготвят за десет, когато магазинът щеше да отвори врати. Но сега тя беше съвсем сама.

Обичаше този магазин и особено този етаж. Той бе изцяло нейно творение. Миналата седмица бе организирала грандиозна промоция в новия моден салон и още живееше с мисълта за постигнатия успех. Но сега й предстоеше нещо много по-трудно — трябваше да вземе важно решение, което засягаше личния й живот.

Тръгна бавно между моделите, като оглеждаше и търсеше някакви пропуски. Не можеше да не си спомни първия ден, когато влезе в „Хартс“. Беше януари 2001 година, преди осем месеца. Най-щастливият ден в живота й. Тогава срещна мъжа на живота си и получи работата, за която винаги бе мечтала. По нищо не личеше, че в онзи ден мечтите й ще се превърнат в реалност, но по някакъв магичен начин стана точно така.

Еван спря и огледа витрината отляво. Умните й сиво-сини очи поглъщаха всяка подробност от интериора. Етажът наистина бе подреден с вкус, точно както трябва да бъде един луксозен етаж в престижен магазин, може би най-престижният в целия свят.

„Хартс“ в Найтбридж бе основан от кралицата в този бизнес Ема Харт. Тя бе починала преди трийсет години и сега магазинът се управляваше от внучката на Ема, Пола О’Нийл. Изтънчена жена на около петдесет години, тя бе наследила от баба си изключителен търговски нюх и се справяше успешно с работата си. Дъщерите й Теса и Линет вървяха по нейните стъпки. Те също работеха тук. Теса отговаряше за първите три етажа, където продаваха козметика, парфюми, бельо и спортни стоки. Доведената й сестра Линет управляваше модните етажи и помагаше на Пола в рекламата.

Именно Линет предложи на Еван да започне работа като неин помощник и през първите няколко месеца двете организираха модна ретроспективна изложба, която постигна голям успех и привлече много нови клиенти.

Линет и Теса. И двете амбициозни, и двете с трудни характери, сега бяха част от живота й.

Като награда за всеотдайната й работа Линет я повиши и тя направо се развихри.

Еван застана пред моделите, завършени буквално предишната нощ. Бяха съвършени и стояха като излети на манекените. Хората от изложбения отдел бяха извършили чудеса.

Обърна се и тръгна към долния етаж, където беше кабинетът й. Еван беше висока, стройна и елегантна и знаеше, че изглежда прекрасно. Щом влезе в кабинета си, погледът й попадна на снимката на Гидиън Харт върху бюрото й. В онзи първи ден те се сблъскаха случайно в магазина и се влюбиха от пръв поглед. Тя търсеше кабинета на управителката на „Хартс“ и той предложи услугите си да я заведе дотам. После каза няколко думи на братовчедка си Линет за нея. Тя проведе интервю с Еван и я взе на работа.

Еван седна на стола зад бюрото си, облегна се назад и се замисли за промените, които бяха настъпили в живота й през тези осем месеца.

Дори и в мечтите си не се бе надявала да намери в Лондон свое второ семейство. Само преди година живееше с майка си, баща си и двете си осиновени сестри в Кънектикът. Но баба й, Глинис Хюс, промени всичко. На смъртния си одър я накара да й обещае, че ще отиде в Лондон и ще открие Ема Харт. „Ема държи ключа към твоето бъдеще“ — бе добавила тя. И Еван изпълни желанието й. Оказа се, че Ема е мъртва от близо трийсет години, но тя беше поразена от магазина и реши да потърси работа в него.

И ето, сега работеше тук, планираше бъдещето си с Гидиън и се опитваше да намери мястото си в новото семейство… защото неочаквано откри, че тя също е Харт.

Пола прочете в дневниците на Ема, че и Еван е нейна внучка. Глинис бе родила син от един от синовете на Ема Харт, Робин. Бащата на Еван беше Харт.

Семейството я посрещна сърдечно, всички се държаха мило и с разбиране, но въпреки това й беше трудно и се чувстваше объркана. Толкова неочаквани разкрития, толкова нови впечатления и непознати хора! Понякога й се струваше, че няма да има край.

Но най-много я тревожеше връзката й с дядо й, за когото не смееше да пише в писмата си до Кънектикът. Как щеше да приеме баща й, Оуен Хюс, новината за своя произход? Тя можеше да преобърне живота му. И дали наистина искаше да разбере, че човекът, отгледал го като собствен син, не е негов биологичен баща? Еван нямаше отговор на въпроса, въпреки че непрекъснато мислеше за това.

Крайно време беше да реши как да постъпи. След седмица майка й и баща й щяха да бъдат в Лондон, за да прекарат отпуската си с нея. Щеше ли да намери сили да погледне баща си в очите и да скрие истината? Да запази тайната? И трябваше ли? Никой не можеше да й помогне сега. Гидиън й бе казал да постъпи, както смята за най-правилно, а никой друг не се нае с конкретен съвет.

Топката беше в нейното поле.

Не биваше да подминава и въпроса за Робърт Ейнзли, дядо й, любовника на баба й по време на Втората световна война. Тогава той бил пилот в Кралските военновъздушни сили, а баба й Глинис, по баща Дженкинс, била млада девойка от Уелс и работела като секретарка на Ема Харт в същия този магазин.

Еван харесваше Робин, дори изпитваше нещо повече от симпатия. Знаеше също, че той копнее да се срещне със сина си. Обаче дали баща й би искал да се запознае с непознатия си… с истинския си баща? С любовника на майка си? О, боже!

Еван пусна компютъра, но тревожните мисли за Робин, Глинис и предстоящото идване на баща й не й позволиха да се съсредоточи. Изключи го бързо и реши: ще послуша съвета на Линет и ще замине за Йоркшир да си почине една седмица. Искаше отново да посети Робин Ейнзли, нуждаеше се от още отговори. И най-вече, искаше да разбере защо Робин и Глинис не са се оженили.

— Тя беше много красива, направо зашеметяваща красавица. И много страстна, всеотдайна в любовта. Но знаех, че не можем да създадем семейство. В крайна сметка един от нас щеше да заколи другия — завърши с въздишка Робин.

Тя помълча, като се опитваше да проумее думите му.

— Защото отношенията ви бяха прекалено бурни, така ли? — попита бавно.

— Точно така. Непрекъснато се карахме.

— Борехте се за власт?

— Разбирахме се само в леглото. Но не можеш да градиш продължителна връзка само върху хармоничен секс.

Еван кимна, погледна го изпитателно и реши да му се довери:

— Тя винаги ми повтаряше, че е много важно да стъпиш на врата на мъжа. И знам, че се състезаваше с дядо. Имам предвид Ричард Хюс.

— Не се смущавай, Еван — каза тихо Робин. — Ричард Хюс е твой дядо и баща на Оуен. Глини беше прекрасна жена, но не бяхме един за друг, това е. Не можехме да водим нормален съвместен живот. И двамата бяхме избухливи и вината е както моя, така и нейна.

— Затова ли се разделихте?

— Да. Кавгите ни ставаха все по-чести и все по-яростни. Животът ни се превърна в ад.

— Но тя е била бременна, а ти не си предприел нищо… — Гласът й секна. Усети, че тонът й е обвинителен, а не искаше да съди никого.

— Вече го обсъждахме, Еван — отвърна кротко Робин. — Готов съм да обясня още веднъж. С баба ти вече бяхме разделени. Аз започнах да излизам с Валъри Лъден. Двамата се разбирахме и нещата между нас се задълбочиха. Когато Глини ми каза, че е бременна, аз вече бях сгоден за Валъри. Но трябва да ме разбереш правилно. Дори и да не бях сгоден, дори и да нямаше друга жена в живота ми, пак нямаше да се оженя за баба ти. Ние не можехме да живеем заедно и тя също беше наясно с това.

— Съжалявам, Робин, малко прекалих.

— Няма нищо — отвърна той и се усмихна. — Разбирам потребността ти да разбереш всичко.

— Но защо Глини не ти е позволила да й помогнеш финансово.

— Предполагам, че гордостта не й позволи.

— Но е позволила на Ема Харт да й помогне.

— Така е. Мама обичаше Глини като собствена дъщеря и тя го чувстваше. Като момиче Ема е изживяла почти същото — забременяла от сина на господаря и той отказал да се ожени за нея. Очевидно споменът за това унижение е събудил симпатията й към баба ти.

— Благодаря ти за този разговор, Робин! Имах нужда да разбера какво точно се е случило между теб и баба.

— Беше изпепеляваща страст. Наистина си бях загубил ума по нея, но това не е достатъчно за един стабилен брак.

Той й се усмихна и я погледна с обич.

Еван също му се усмихна и стисна дългите му красиви пръсти. Двамата седяха на широкия диван в библиотеката на Лекланд, къщата на Робин в Йоркшир. Не бяха се виждали няколко седмици и сега бяха щастливи, че са заедно и имат възможност да се опознаят по-добре.

Старец и млада девойка. Кръвно свързани, но доскоро — напълно непознати. Дядо и внучка. Двама души, току-що открили съществуването на другия, които искаха с цялото си сърце да станат приятели, да се сближат, дори да станат едно семейство, ако е възможно. По-младата искаше да проучи миналото, да проумее какво е станало в живота на дядо й и баба й. По-възрастният се страхуваше, че това минало може да я нарани и да я накара да го намрази.

Телефонът иззвъня, стресна и двамата и замлъкна почти веднага. Явно някой в къщата бе вдигнал слушалката.

След миг икономът почука на вратата.

— Извинете ме, сър, но доктор Харви ви търси на телефона. Иска да разговаря с вас.

— Благодаря, Болтън — отвърна Робин, извини се на Еван и стана.

Премести се на стола зад бюрото си и вдигна слушалката.

— Добро утро, Джеймс.

Младата жена също стана и отиде към френския прозорец, чиято врата водеше към терасата. Излезе навън и пое дълбоко въздух. В Дейлс въздухът винаги беше чист и свеж. Особено в това прекрасно августовско утро с лазурносиньо небе, бистро като сълза. Един прекрасен слънчев ден, светъл и чист като вчерашния. Беше започнала да се влюбва в тази лъчиста светлина, характерна за Северна Англия.

Седна на каменната скамейка и се загледа в яркозелената поляна, оградена с редици от пъстри, цъфтящи през цялата година цветя. Очите й се спряха на малката горичка вдясно от поляната. Зад короните на дърветата се виждаха голите хълмове — тъмни петна на светлосиния хоризонт.

„Какво прекрасно място“ — възхити се тя и отново огледа природата около Лекланд Прайъри. Вече няколко века имението се издигаше сред гордите хълмове. Пенистоун Роял, къщата на Пола, беше недалеч оттук и през последните няколко месеца Еван имаше възможност да опознае добре тази част на Йоркшир, където климатът беше по-мек и по-благодатен от останалата планинска част.

Нагоре склоновете бяха голи и пусти — негостоприемни през по-голямата част на годината. Линет, разбира се, нямаше да се съгласи с нея. Тя намираше, че лишените от растителност хълмове притежават една особена, царствена красота. „Обичам тези склонове, както ги е обичала Ема Харт — й бе казала веднъж. — Моята прабаба е била дете на планината и не е оставала за дълго далеч от тях. Аз съм същата.“

Ема Харт.

Еван повтори няколко пъти името наум. Макар и мъртва от трийсет години, нейният дух все още живееше сред тях и имаше такова влияние над рода, сякаш беше жива. Ема беше и нейна прабаба, въпреки че го бе научила през януари, когато животът й се промени изцяло. Тя беше Харт. И семейството я бе приело като своя.

Мислите й се върнаха към Робин Ейнзли, любимия син на Ема Харт. Нейният биологичен дядо. Човекът, с когото се бе запознала само преди няколко седмици, но когото харесваше и знаеше, че може да обикне. В него имаше нещо много уязвимо, и то будеше у нея желание да го закриля и да се грижи за него. Беше на осемдесет и изглеждаше толкова самотен!

Робин Ейнзли бе изоставил баба й, но имаше основания за това, а и оттогава бе минал половин век. И трябваше да признае, че баба й със сигурност е живяла по-спокойно и по-щастливо без Робин. Щом, както казва той, непрекъснато са се карали. Само няколко месеца преди да се роди бебето, баба й се бе омъжила за добър и грижовен съпруг. Когато баща й се е родил, Ричард осиновил детето и го отгледал като свое. Бил е чудесен баща, не можело да се мечтае за по-добър, Оуен й го повтаряше непрекъснато.

Когато си помисли за баща си, тя изтръпна вътрешно. Отново се замисли как да му разкрие истината за неговия произход. За него Ричард Хюс беше повече от баща. Беше негов идол.

— Съжалявам, че те оставих сама — прекъсна мислите й Робин, — но трябваше да отделя известно време на доктор Харви.

Еван скочи от мястото си и се вгледа загрижено в лицето му.

— Но ти си добре, нали?

— В отлично здраве съм, скъпа, уверявам те. Доктор Харви се обади, за да потвърди, че двамата със съпругата му приемат поканата за вечеря утре вечер.

Той излезе на терасата и се приближи до нея.

— Искаш ли да постоим малко тук? Да се порадваме на майката природа? Каква прекрасна сутрин!

— Наистина — съгласи се Еван.

Те седнаха на пейката. Настъпи кратко мълчание, после Робин заговори:

— По телефона ми каза, че искаш да разговаряме за много неща, но досега сме обсъждали единствено връзката ми с баба ти. Какво друго те тревожи?

— Баща ми.

— Оуен. Той знае ли за… добре пазената от Ема тайна?

— Не.

— Защо, Еван? Страхуваш ли се?

— Не, не точно. Но си мисля, че може би е по-добре да изчакам да дойде в Лондон. Той пристига в края на месеца.

— Няма ли поне да му подскажеш какво става тук, докато е още в Америка? Имам предвид, за мен. Това ще го подготви за шока, който без съмнение ще изпита.

— Не ми е минавало през ума — отвърна тя и прехапа устни. — Мислех си, че е по-добре да му го съобщя лично.

Робин се намръщи. Заговори бавно и замислено:

— То е ясно, че няма да хареса чутото. Илюзиите, които е приемал цял живот за истина, ще бъдат разбити. И сигурно ще ми се сърди заради миналото.

— А може би и на майка си, защото е скрила истината от него — замисли се Еван. — Баба го е лъгала.

— Не знам, скъпа. Мисля, че Глини е постъпила правилно. Ричард се ожени за нея няколко месеца преди Оуен да се роди и е обичал детето като свое. Ричард беше чудесен човек и мисля, че Глини е направила услуга на всички, като е скрила истината.

— Това е така, но…

— Какво, но?

— Татко не е лесен човек, Робин.

В погледа му проблесна разбиране и той възкликна:

— Знаеш ли какво си спомних? Когато Пола те доведе за пръв път у нас, ти спомена, че баща ти е открил някакви документи след смъртта на Глини.

— Да, така е, но той всъщност не ми каза какво е открил. По-скоро беше усещане от моя страна, като имам предвид странното му поведение, щом чуе името Харт.

— Как точно реагира?

— Ами… стана някак… унил. Мисля, че това е точната дума. Не беше доволен, че започнах работа в „Харт“, и това ме изненада. Преди да замина, дори ме насърчаваше да изпълня завета на баба — да дойда в Лондон и да намеря Ема Харт.

Робин поклати глава.

— Може да се е натъкнал на неин дневник, писма или някакви спомени от онова време, за които Глини е забравила.

— Сигурно — съгласи се тя. — И откритието го е настроило срещу семейство Харт. Това ли е твоето предположение?

— Да — кимна той и замълча за миг. — Не знам дали няма да е по-разумно да не разлайваме кучетата, скъпа. Защо изобщо трябва да му казваш? Може той да не иска да научава това, което се каниш да му кажеш. Мисля си, че е по-разумно тайната да си остане тайна завинаги. Нека продължава да си мисли, че Ричард е неговият биологичен баща.

— Наистина, има логика в това — изрече бавно Еван и усети, че от плещите й се смъква огромен товар.

Робин сякаш разбра чувствата й и я прегърна.

— Важното е, че ние с теб знаем истината, нали?

— Да — прошепна тя, затвори очи и отпусна глава на рамото му.

Те останаха известно време така, всеки потънал в собствените си мисли. Еван се замисли за Гидиън. Как щеше да му обясни внезапната промяна, макар той да й бе дал пълна свобода да решава сама как да постъпи с баща си? Гидиън разбираше добре колебанията й и й съчувстваше заради създалото се положение. Всъщност първата му реакция беше подобна на тази на Робин: предложи й да не казва на баща си нищо за Харт. Но тя се колебаеше. Тогава той заяви, че ще приеме всяко нейно решение.

Колкото до Робин, той се интересуваше главно от Еван Хюс. Чувстваше се невероятно щастлив, че тази млада жена влезе в живота му. Наистина, беше малко късно, но поне разбра за съществуването й. Постара се да я опознае и за краткото време, през което бяха заедно, я хареса. Беше я държал в прегръдките си, за да я успокои, сега отново имаше възможност да я прегърне и да я утеши.

Когато Пола я доведе за пръв път при него, уморените му очи се вгледаха в прекрасното й лице и веднага доловиха приликата с неговата сестра-близначка, Елизабет. Елизабет на двайсет и седем години, на колкото беше Еван сега. Сърцето му подсказа верния отговор. Еван беше негова внучка. Негова единствена наследница. Кръвта му течеше във вените й и един ден щеше да продължи да тече във вените на нейните деца. Тя беше доказателството, че животът му няма да мине незабелязано, че част от него ще продължи да живее на тази земя. Продължението на рода беше много важно, но преди появата на Еван задачата изглеждаше неизпълнима.

Изведнъж се сети за Джонатан и изтръпна. Можеше само да се моли синът му никога да не се доближи до Еван. Бе направил всичко възможно да го убеди, че тя не застрашава наследството му, дори бе ангажирал двамата си адвокати и цял куп юристи да му докажат, че всичко остава за него.

Обаче Джонатан беше непредвидим, Робин отдавна бе признал пред себе си, че единственият му син е зъл човек, дори по-лошо — социопат, и не можеше да предвиди нито времето, нито начина му на действие.

— Добре ли си — разтревожи се Еван, доловила настроението му.

— Да, скъпа, много съм добре — усмихна й се той. — Но трябва да ти призная, че ми е студено дори и в слънчев ден като този. Хайде да влезем. Искам да ти покажа нещо.

Двамата влязоха в библиотеката и Робин измърмори:

— Сядай, сега ще се върна.

Той забърза към бюрото си, а тя се настани на дивана и го проследи с поглед. Биваше си го Робин, висок и изправен дори и на тези години, и все още пълен с енергия. Това я радваше. Откри го малко късно, той вече беше на осемдесет, и мисълта, че скоро може да го изгуби, я ужасяваше.

Робин се върна при нея и й подаде една стара снимка. Тя се взря внимателно в избелялата хартия и възкликна:

— Това сте ти и баба. Божичко, каква красива двойка сте били!

Той се засмя:

— Наистина изглеждахме добре. Всички се обръщаха след нас. Виждаш ли, аз съм с униформата си на пилот, а баба ти е облечена според тогавашната мода. Тя беше ослепителна красавица. Харесва ли ти? Подарявам ти я.

— Ах, Робин, колко си добър! Но няма ли да ти е мъчно да се разделиш с нея? Пазиш я от толкова време…

— На кого да я оставя, ако не на нашата внучка, мила? Задръж я. Иска ми се да знаеш какви сме били като млади, преди нещата между нас да се променят.

Тя кимна и докосна рамото му.

— Ще я пазя като очите си.

Той топло й се усмихна.

— А сега ще се смилиш ли над стария човек? Ще останеш ли за обяд?

— С удоволствие — сложи глава на рамото му тя.

Но докато отиваше след него към трапезарията, сърцето й неочаквано се сви. Интуицията й подсказа, че нещата с баща й няма да минат така гладко и че й предстоят сериозни проблеми.