Шарлот Хюз
Хулиганът (9)

Девета глава

Единственото, което Каси успя да стори, бе да поправи Мейвис:

— Мистър Д’Клер е бившият ми съпруг.

Блу остана неподвижен близо до нея.

— Сигурна ли си, че така каза? — попита след малко тя, усещайки как я обзема страх.

— Точно така. Има френски акцент — кимна жената.

Блу имаше заплашителен вид и за миг двете спряха погледи върху него.

— Ще те отърва от тоя. — Стиснатата му челюст излъчваше решителност.

Каси поклати глава.

— Пак ще се върне. — Тя се изправи, изведнъж една мисъл прониза съзнанието й. — Момичетата!

— Успокой се — каза Блу. — Не е дошъл за децата. Не е в състояние да се грижи за тях, по дяволите. — Той погледна към Мейвис, която стоеше като войник в очакване на заповеди. — Дръж момичетата по-далеч!

— Няма страшно — отвърна тя. — Веднъж крих от полицията най-големия си син три дни. Ще задържа децата в обора.

— Не си ми споменавала за това — обади се Каси.

— Сега няма време да ви обяснявам. — Мейвис вече вървеше към задната врата, мърморейки под нос: — Лично ще му извия врата — само с пръст да докосне ангелчетата ми.

Каси пое дълбоко дъх. Не беше подготвена за подобна среща. Дланите й бяха влажни, когато се отправи по коридора, както бе по пеньоар. Погледна през рамо и видя, че Блу я следва.

— Идвам с теб — каза той с тон, който не търпеше възражение. Когато стигнаха входната врата, отвори я вместо нея. Жан-Франсоа чакаше на верандата, а на алеята имаше бяла лимузина.

Каси видя, че изглежда по-стар. Бръчките по лицето му се бяха увеличили чувствително, раменете му бяха хлътнали. За миг те просто се взираха един в друг.

— Какво правиш тук? — попита го тя без предисловие. Беше изненадана от равния си тон. През месеците, прекарани в борба по съдилищата, за да получи развод, всичките й чувства към Жан-Франсоа бяха изчезнали.

Бившият й съпруг изглеждаше изненадан, но се опита да го прикрие зад широка усмивка.

— Добре изглеждаш, Касандра — каза той, спускайки очи към нощницата и пеньоара й. — Сигурно е от чистия въздух. Няма ли да ме поканиш вътре? — Погледна покрай нея към Блу. — Кой е този, твоят бодигард ли?

Каси пренебрегна въпроса му.

— Какво искаш? — попита тя със същия равен тон, изненадана, че вече не се бои от него.

Жан-Франсоа беше поразен.

— Не мога да повярвам! Така ли смяташ да се отнасяш с мен? Какво ще си помислят децата ни?

— Моите деца — поправи го тя. — Никога не ти е пукало за тях, тъй че престани да се преструваш. Кажи какво искаш?

Каси усещаше присъствието на Блу зад себе си. Не беше произнесъл нито дума. Само гледаше и слушаше.

Жан-Франсоа скръсти ръце и я погледна по бащински строго.

— За твое сведение, информираха ме, че си се… как да се изразя… хванала с някакъв индианец.

Блу пристъпи напред. Беше около петнайсет сантиметра по-висок и раменете му бяха два пъти по-широки от тези на по-възрастния мъж.

— Внимавай какво говориш, французино — каза той през зъби. — Нали не искаш да си изцапаш новия костюм?

— Ей, не съм дошъл тук да си търся белята! — възкликна неканеният гост, вдигайки ръце във въздуха. — Просто съм загрижен за дъщерите си.

— Върви по дяволите! — рече Каси и пристъпи напред. — Никога не те е било грижа за друг, освен за себе си. Ако обичаше момичетата, щеше да поискаш от съда разрешение да ги посещаваш. Сега единствено аз отговарям за тях и мисля, че изобщо не е добре да те виждат.

Жан-Франсоа въздъхна тежко.

— Защо трябва да сме на нож, Касандра? Защо ме мразиш толкова?… Виж какво направих от теб. Взех една тиква от градината и я преобразих в най-известната манекенка. Да не мислиш, че ми е било лесно? — Той се изсмя. — Ти не можеше да се движиш по права линия, като те срещнах, камо ли като манекенка. И с този акцент на провинциалистка…

Каси възпря Блу.

— Недей, това не те засяга. Пък и не си струва — каза тя и отново насочи вниманието си към Жан-Франсоа. — Беше ти платено добре за услугите. Да не говорим колко изкраде от мен. Плащах ти всичко — пиенето, жените, елегантните дрехи. Приключила съм с теб.

Лицето на Жан-Франсоа стана яркочервено.

— Ти, неблагодарна малка кучко! Нямаше да ходя по други жени, ако не се свиваше от страх всеки път, когато те докоснех. Не биваше да си взимам фригидна жена, по дяволите парите! Трябваше да те оставя да изгниеш като прислужничка, каквато беше, когато те срещнах.

Вече нищо не бе в състояние да възпре Блу. Без предупреждение той стовари юмрука си право в лицето му. От носа на Жан-Франсоа бликна кръв.

— Май погрешно си преценил дамата — каза Блу, уловил неканения гост за реверите. — Фригидността често се дължи на непохватен партньор.

— Виждам, че информацията ми е вярна. Нямах представа, че бившата ми жена предпочита да спи с диваци. — Думите наляха масло в огъня. Макар по-възрастният мъж да се опитваше да отговаря на ударите, той просто не беше от категорията на Блу Мичъм. Каси се помъчи да ги разтърве, умолявайки ги да престанат. Шофьорът излезе от лимузината, изглеждаше объркан. Последният удар на Блу просна Жан-Франсоа в праха.

— Вкарай тая отрепка в колата и се измитайте от имота ми — каза Мичъм на шофьора. Човекът кимна, сграбчи Жан-Франсоа през раменете и го повлече към лимузината.

— Хайде да се прибираме вкъщи — обърна се Блу към Каси, която го послуша с благодарност.

Щом влязоха вътре, наля й още една чаша кафе и я донесе до кухненската маса.

— Трепериш — каза той. — Добре ли си?

Тя само кимна и благодари за кафето. После осъзна, че наистина трепери. Дали от страх, че Жан-Франсоа можеше да вземе децата й, или защото неговото присъствие отново й припомни жалкото съществуване, което беше водила, преди да се разведе с него?

Каси отпи от кафето. Наложи си да не среща погледа на Блу. Беше се измъкнала от една каша само за да се озове в друга. Първо, престоят й у Мичъм застрашаваше политическата му кариера, и второ, тя беше се влюбила безнадеждно в него.

— Защо смяташ, че се появи това патетично създание? — попита Блу, прекъсвайки мислите й.

Каси си разреши да го погледне въпреки спомените от изминалата нощ.

— Поддържах луксозния му живот в продължение на осем години — каза тя вяло. — Сигурно са му свършили парите.

Мъжът замълча за момент, искаше да й даде време да се успокои. Накрая заговори:

— Каси, мисля, че трябва да поговорим. — Цялата нощ не беше мигнал и това бе изписано по лицето му. Чувстваше се като най-долното създание на земята след онова, което й бе сторил, и сега искаше да се сдобрят дори ако трябваше да пълзи. — Каси, съжалявам. Ужасно съжалявам.

Тя поклати глава. Не възнамеряваше да му прощава само за да се почувства той по-добре.

— Сега не ми се говори. Всичко, което желая, е да си опаковам багажа и да се изнеса оттук.

Младата жена се изправи, чувстваше се като смазана. В главата й нахлуха спомени от прекараната нощ. Блу също стана и улови ръката й.

— Скъпа, чакай…

С рязко движение Каси се освободи.

— Махни ръцете си от мен! Да не си посмял да ме докосваш повече, Блу Мичъм. Уморих се да бъда използвана от мъжете, няма да го позволя и на теб! Ще се изнеса оттук колкото може по-бързо. Да не си посмял повече да ме докосваш, разбра ли? — За последните думи не й стигна въздух.

Чертите на Блу се стегнаха:

— Разбирам напълно, мисис Д’Клер.

Той видя как гневът изплува във виолетовите й очи, преди да се извърти на пети и да напусне стаята.

 

 

Каси беше готова с багажа след няколко часа. Двете с Мейвис изчистиха къщата основно и изпраха спалното бельо, докато Блу стоеше, затворен в кабинета си. След обяда Каси най-сетне се свърза с родителите си по телефона.

По-голямата част от багажа беше прибрана отзад в комбито на Каси, Мейвис я закачи, че само принцеса Ди би носила толкова много куфари.

— Надявам се, че всичките тия дрехи стават за пералнята — добави жената. — Не съм си представяла, че ще прекарам зрелите си години в пране на ръка.

— Ще го имам предвид, когато реша да ти повиша заплатата — отвърна тя с усмивка, нахвърляйки останалото на задната седалка. Беше се сближила с Мейвис за кратко време и се чудеше как се е справяла без нея. Жената бе се превърнала в член на семейството.

Каси погледна към къщата за последен път и усети как в гърлото й засяда буца. Добре ли беше постъпила, като скъса с Блу? Наистина ли бе дала и на двамата шанс, който проиграха? Не бягаше ли отново само защото появата на бившия й съпруг бе разбудила старите страдания? Толкова беше объркана. В момента в живота й нямаше място за друг, освен за дъщерите й. Ала все не можеше да се отърси от мисълта, че е пожертвала нещо много ценно.

— Не трябва ли да си вземем довиждане с Блу? — попита Брий.

— Точно сега мистър Мичъм е зает. По-добре е да не го безпокоим — каза Каси.

— Страхливка — прошепна Мейвис.

— А ти си на всяка манджа мерудия — върна й го тя също шепнешком, после се усмихна на момичетата. — Оставих му бележка, че му благодарим.

— Ще съжалявате, че постъпвате така. Разбирам кога двама души са влюбени — каза Мейвис тихо, за да не я чуят децата. — Ако питате мен…

— Не те питам — тросна се Каси, докато се качваха в колата.

— Щото се боите от отговора, затова. — Мейвис продължаваше да нарежда, но мислите на младата жена бяха другаде. Сърцето й се късаше. Колкото повече приближаваха бащиния й дом и се отдалечаваха от този на Блу, толкова повече съжаляваше, че не бе събрала кураж да се сбогува.

 

 

Каси спря на алеята пред гаража на родителите си и видя, че той е пълен с коли. Бяха пристигнали сестрите й заедно с мъжете и децата си.

— Сигурна ли сте, че тук има място за мен? — намръщи се Мейвис.

— Разбира се, че има. Двете ми сестри не живеят вече тук. Можеш да се настаниш в тяхната стая.

Майката на Каси отвори входната врата и извика толкова развълнувано, че всички останали наизскочиха. Каси не си спомняше някога да е била прегръщана и целувана толкова много. Всички се въртяха около Тара и Брий и ги глезеха. Измина близо половин час, преди страстите да се успокоят й тя да обяви, че е дошла, за да остане у дома. Мейвис помогна да приготвят сандвичите и кафето, докато Каси разказваше за къщата, която ремонтираше.

— Но къде стоя през цялото това време? — попита майка й.

— Живяхме у Блу — каза Брий.

Мисис Кенард сякаш не дочу.

— У кого, скъпа?

Каси погледна открито родителите си.

— Блу Мичъм ни даде под наем горния етаж.

В стаята настъпи тишина. Мейвис я наруши.

— Много ни беше удобно там — каза тя. — Наистина беше мило от страна на кмета Мичъм да ни подслони.

— И вие ли бяхте там? — попита майката на Каси, вече с друг тон.

— О, да, госпожо. На горния етаж, до мисис Д’Клер и момичетата. Не съм срещала такъв джентълмен… толкова мил и всичко останало. Без да се броят моите деца, разбира се. Възпитала съм ги да бъдат точно такива.

Родителите на Каси изглеждаха успокоени, макар че сестрите й се спогледаха многозначително.

— Чудесно е, че отново си при нас — каза Маги, по-голямата. После и прошепна на ухото: — Радвам се, че се отърва от надутия си съпруг.

Когато всички си тръгнаха, децата бяха капнали. Каси и майка й ги сложиха да легнат в стаята за гости, докато Мейвис почистваше в кухнята. Тя настояваше да изпълнява задълженията си, независимо къде се намира. След това, щом настаниха и Мейвис в стаята й, Каси седна на предната веранда с родителите си и заговориха за новата й къща.

— Всеки ден се отбивам там — каза тя. — Искам да съм сигурна, че братята Съдърс си изработват парите.

— Смяташ ли да работиш? — попита баща й, макар чудесно да знаеше, че дъщеря му няма нужда да работи до края на живота си, ако не желае.

— Всъщност смятам да започна веднага щом част от къщата стане обитаема. — Тя ентусиазирано разказа за плановете си и родителите й бяха впечатлени.

— Ами французинът? — попита баща й. Никога не бе крил неприязънта си към него. — Мислиш ли, че ще ти създава проблеми?

Каси реши да не споменава за неприятния инцидент в предобеда.

— Ако случайно се опита, ще се обърна директно към съда. Той се отказа от родителските си права.

— Пораснала си, Каси — каза майка й, взе ръката на дъщеря си и я стисна. — Гордеем се с теб.

Баща й кимна:

— Смятам утре рано-рано да се отбия у кмета Мичъм и да му благодаря, задето е подслонил дъщеря ми и моите внучета.

Каси беше благодарна, че е тъмно и не могат да видят червенината, избила по лицето й.

— Всъщност мисля, че не е необходимо, татко.

— Защо така?

Тя се размърда неловко в шезлонга.

— Блу… искам да кажа мистър Мичъм и аз се разбирахме доста добре, но в някои отношения се разминаваме. По-добре е да оставим нещата както са.

Каси постоя в старата вана на крачета, принадлежала някога на баба й, после облече нощницата си и пеньоара и пожела лека нощ на родителите си, които също се канеха да си лягат. Вече в стаята си, разгледа всички плюшени играчки, които бе събирала като малка, и реши, че трябва да ги даде на Брий и Тара. После си легна и угаси осветлението. Мислите й се понесоха към Блу и последната им нощ заедно. Все още се чувстваше болезнено наранена, но вече не обвиняваше него. Тя бе го желала също толкова силно, колкото и момичетата, които се качваха в комбито му преди години.

 

 

През следващите две седмици Каси бе заета повече от всякога. Брий и Тара тръгнаха в първи клас, тъй че двете с Мейвис прекарваха повечето време в къщата, където кипеше работа. Имаше страшно много неща за вършене и Каси се хвърляше от едно към друго. Мебелите й пристигнаха. Избра плат за пердетата. Контролираше работниците и им предлагаше помощта си, когато беше необходимо.

Беше погълната от преустройството на къщата, но Блу не бе изчезнал от мислите й. Един ден буквално се блъсна в него, пазарувайки в „Пигли Уигли“ — беше взела прекалено бързо завоя и удари количката си в неговата. Би предпочела да налети на дявола… В първия момент беше прекалено изненадана, за да заговори. Той изглеждаше точно както си го спомняше — със старателно сресана синкавочерна коса, а очите… Господи, никога нямаше да забрави тези очи. Всяка нощ ги виждаше в сънищата си.

— Блу, каква изненада! — Устата й бе пресъхнала. Насили се да се усмихне.

Мъжът я погледна хладно.

— Много лошо направи, Каси — каза той без предисловие, — да си тръгнеш и да не кажеш довиждане. — По дяволите, беше му липсвала. Изглеждаше свежа и привлекателна в белите си къси панталони и розовата блузка. Толкова женствена. Усети как познатото старо желание пронизва слабините му.

Каси сведе поглед. Сърцето й сякаш беше заседнало в гърлото.

— Аз… оставих бележка, че ти благодаря.

— Как са момичетата?

— Добре.

— Тара?

— Чудесно се справя в училище. Сложиха я в класа на напредналите.

— Не ме изненадва. А Брий?

— Тя е все същата — засмя се Каси.

— Липсват ми. — Изведнъж мъжът осъзна колко много му липсваха. Всичките. Липсваха му дори врявата, безпорядъкът и караниците. Но най-много му липсваше Каси. По дяволите, провалил беше най-хубавото нещо, случвало му се някога.

Тя забута количката напред и се усмихна стеснително, посягайки за кутия грах.

— И ти им липсваш…

— Как върви ремонтът на къщата? Отвън изглежда добре. — Той посегна за буркан гъби. Всъщност ненавиждаше гъби.

— Да, бояджиите напредват. Но вътре е голяма бъркотия. — Каси взе кутия кисело зеле, макар да знаеше, че няма да я използва никога.

— Ами работата ти?

— Нямам много време за нея, но все пак успях да изпратя няколко предварителни скици. — Тя с тъга осъзна, че разговарят като непознати. Това ли е същият мъж, който беше я държал в прегръдките си под лунната светлина? Това ли бе човекът, който й разкри несънувани от нея удоволствия? Ужасно й се искаше да му каже колко много й липсва, колко нощи поред беше стояла будна, мислейки за него.

Женски глас прекъсна мислите й.

— Я гледай, кметът ни пазарува в дамска компания — каза Джени Бауърс.

Двамата бяха еднакво изненадани.

— Здравей, Джени. Помниш ли мисис Д’Клер? — каза Блу.

— Как бих могла да я забравя? Целият град говори за нея… Нямаме търпение да видим къщата ви, когато завършите. Е, разбира се, ние от простолюдието не можем да се мерим с вас. Чух, че е идвал бившият ви съпруг.

Блу и Каси се спогледаха. Стана им ясно кой се беше обадил на Жан-Франсоа.

— Да, дойде — усмихна се Каси. — Чудесно стана, защото решихме да си останем приятели. Било каквото било. Ако не беше се появил, сигурно щяхме да си имаме зъб до края на живота.

Джени не можа да скрие изумлението си. Каси погледна часовника.

— Е, налага се да тичам. Училището скоро ще свърши, трябва да прибера децата. — Тя хвърли поглед на Блу и съзря в очите му хиляди послания. — Радвам се, че се видяхме, кмете.

Тръгна към касата, зад нея Блу и Джени продължиха да разговарят. Почувства се тъй, сякаш някой бе пронизал сърцето й с нож. Усещаше се замаяна. Срещата с Блу я бе разтърсила, но си каза, че трябва да се вземе в ръце. Невъзможно беше в град с размерите на Пекюлиър да не се виждат от време на време.

Касиерката й беше стара приятелка от гимназията:

— Добре ли си, Каси? — попита я.

Успя да й се усмихне и да разтовари количката, преструвайки се, че се интересува от последните клюки в града, които приятелката й съобщаваше. Ръцете й трепереха, докато пишеше чек за продуктите. Усещаше краката си омекнали, докато следваше момчето с торбите до колата. Изчака го да сложи продуктите отзад и му даде бакшиш.

Каси се проклинаше и караше към началното училище да прибере дъщерите си. Беше видяла израза в очите на Джени. Беше израз на копнееща жена, жена, която би продала душата си, за да прекара една нощ с Блу Мичъм. Познаваше този израз, защото бе го виждала на собственото си лице в огледалото. Но между нея и Джени все пак имаше една разлика. Каси беше се оказала достатъчно наивна да се влюби в този мъж.

— Защо никога не ходим да видим Пипин, както обеща? — поиска да знае Брий, щом двете с Тара се качиха в колата.

— Много съм заета с къщата — каза Каси. — Сигурно мистър Мичъм също е зает.

Тара гледаше през прозореца.

— Иска ми се да подържа котенцата.

— При баба и дядо има колкото искате кучета и котки, с които да си играете.

— Не е същото — каза Тара. — Вече нищо не е същото.

Каси се изненада от думите й:

— Какво искаш да кажеш?

— Престана да се усмихваш, мамо — отговори простичко Тара.