Шарлот Хюз
Хулиганът (1)

Първа глава

Касандра Кенард Д’Клер се прибираше у дома си след дълго отсъствие. Родният й град Пекюлиър, Мисисипи, никога не беше й се струвал по-привлекателен.

Тя се усмихваше, докато наетата на летището черна лимузина се плъзгаше без усилие по занемарения път покрай бензиностанцията. Напуканият цимент около остарелите бензинови колонки отдавна беше отстъпил пред плевелите, но и това на Каси й изглеждаше прекрасно. Дори текстилната фабрика с нейните широко отворени прозорци беше приятна гледка.

Минаха през града, в който имаше само няколко магазина, в това число супермаркетът „Пигли Уигли“. Едва ли би могъл да се сравнява с Пето авеню или Родео Драйв, но точно това правеше Пекюлиър толкова своеобразен, помисли Каси. Тъкмо място за нейните близначки.

— Мамо, защо се усмихваш? — попита шестгодишната Брий и докато говореше, русите къдрици заподскачаха около раменете й.

— Шт! — обади се сестра й Тара, почти притиснала носле в малкия телевизор в ъгъла на колата, докато гледаше анимационен филм с Том и Джери. — Ще млъкнеш ли някога?

В отговор Брий й се изплези.

Каси се наведе към Брий и прошепна:

— Усмихвам се, защото нямам търпение да видя физиономиите на нашите вкъщи, щом се появим. Толкова отдавна не съм ги виждала.

Много отдавна, помисли тя. Момичетата бяха още бебета. Но Жан-Франсоа винаги й съставяше натоварен график за работа… Сега, обръщайки се назад, разбираше, че е било нарочно. Той съзнателно беше се опитвал да я отчужди от близките й.

Младата жена се сепна — връщането към проваления й брак нямаше да я доведе доникъде. След като бе разбрала, че Жан-Франсоа е прехвърлял пари в свои банкови сметки — парите, изкарани от нея под топлината на прожекторите, докато позираше с часове и мислеше, че накрая ще се строполи от умора, — след като прекара две години в съдебни битки с него, болката беше изчезнала.

На тридесет години Касандра Д’Клер все още беше една от най-търсените манекенки. Черната пола и сиво-черният жакет на карета, които носеше, бяха по неин дизайн. Пепеляворусата й коса, оформена от стилист, който работеше изключително с актриси и манекенки, беше прибрана в скромен кок на тила. Немирни кичури се изплъзваха от кока, сякаш напук на изисканата й прическа.

— Моля да спрете, щом стигнете до къщата вляво — каза Каси, опитвайки се да сдържи своето вълнение.

— Мамо, тук, ли живее баба? — попита Брий, подскачайки на седалката, явно вече отегчена от пътуването. Тара седеше тихо, като възрастен човек. Колата навлезе в алеята и спря.

Жената кимна на момичетата:

— Стойте вътре. Да видя има ли някой вкъщи.

Шофьорът слезе и й отвори вратата.

Мястото си беше почти същото, както го помнеше. Нейните родители винаги се бяха гордели, че поддържат тази ферма, въпреки че работеха и във фабриката. Каси имаше достатъчно средства, за да ги осигури до края на живота им, но майка й и баща й още в началото бяха дали да се разбере, че няма да вземат пари от нея.

Тя се изкачи по стъпалата на предната веранда и почука на вратата. Отвори й висок мъж с брада.

— Здравейте — изненадано изрече младата жена. — Търся семейство Кенард. Аз съм дъщеря им Каси.

— Знам коя сте — каза непознатият, доста впечатлен. — Лицето ви го има във всички модни списания. — Той замислено поглади брада. — Вашите са на къмпинг някъде във Флорида. Тръгнаха оня ден. Цялото семейство.

Каси усети как я пронизва разочарование.

— Колко ще отсъстват? — попита тя.

— До края на месеца. Аз и жената търсехме къде да се настаним, докато боядисваме къщата, та се съгласихме да наглеждаме имота и да храним добитъка. Знаят ли ваш’те, че идвате?

— Исках да ги изненадам — каза Каси и пресметна наум. — Това означава, че няма да ги има още седемнайсет дни — добави унило. Семейството й винаги ходеше на къмпинг последните две седмици преди започване на училище. Как беше могла да забрави? Това доказваше колко много се бяха отдалечили след нейното заминаване.

— Може да останете, ако искате — рече брадатият. — Сигурен съм, че ще се сместим.

Жената обмисли предложението му. Нямаше да се чувства удобно с напълно непознати дори и в бащиния дом.

— Не е необходимо. Имаме къде да отседнем — каза тя, надявайки се, че предположенията й са верни. — Но ви благодаря все пак. — Каси се отправи обратно към лимузината, а мъжът тръгна подире й. Насили се да му се усмихне, щом шофьорът й отвори вратата. — Ако нашите се обадят, не им казвайте, че съм тук — предупреди тя непознатия, защото знаеше, че родителите й ще съкратят почивката си. — Искам да ги изненадам.

Той кимна, но погледът му беше вперен в Лимузината.

Каси влезе в колата, доволна, че се е скрила от топлината навън. Шофьорът затвори вратата и зае мястото си зад кормилото. Чакаше инструкции.

— Щом излезете от алеята, завийте надясно, ако обичате — каза му тя.

— Мамо, баба няма ли я? — попита Брий.

— Не, всички са на къмпинг до края на месеца — отговори жената, опитвайки се да скрие нотките на разочарование в гласа си. — Тъкмо ще имаме време да се настаним в новата къща.

Тя обясни на шофьора как да стигне до къщата, която бе купила наскоро. Двайсет минути по-късно той спря лимузината на алеята. При вида на сградата Каси зяпна изненадано и трябваше да измине цяла минута, преди да каже нещо.

— Оставете багажа на предната веранда — нареди тя. Шофьорът разтовари багажа, мърморейки, че е достатъчен за четири семейства. Каси му даде щедър бакшиш и му благодари. Минута по-късно лимузината пое по черния път, оставяйки подире си опашка от прах.

Внезапно тя се запита дали не е направила ужасна грешка. Болеше я глава, момичетата бяха уморени. Ако къщата беше в същото окаяно състояние отвътре, както бе отвън, едва ли можеха да останат.

Майката и децата стояха и гледаха сградата.

— Като малка всеки ден минавах покрай тази къща с училищния автобус — каза Каси, невярващо поклащайки глава. — Винаги съм мечтала да живея тук.

— Тогава имаше ли прозорци? — попита Тара.

— Да. Навремето този дом беше истинска забележителност.

Момичетата не изглеждаха впечатлени и майка им не ги винеше. Къщата беше строена някъде около 1890-а, наподобявайки архитектурния стил отпреди Гражданската война. Сега високата ограда от ковано желязо около сградата се нуждаеше от боядисване, портата зееше, увиснала само на една панта, всичко беше запуснато.

— Прилича на къщата на призраците от семейство Адамс — каза Брий.

Лицето на Каси помръкна и щом видяха това, двете момичета решиха, че е време да поразузнаят наоколо.

— Не ходете далеч — предупреди майка им. — Не се приближавайте до обора, преди да съм го видяла. Дървенията може да е изгнила. И си отваряйте очите за змии. — Изведнъж Каси се усети и млъкна. Мили боже, заприличваше на невротична. Трябваше да престане с прекалената си грижовност. Живота й на манекенка си го биваше в много отношения, но често се налагаше да отсъства и близначките ги гледаше една жена. Каси разбираше, че има много да учи за майка, но пък сега желаеше тъкмо това.

Тя си пое дълбоко дъх. Колкото и зле да изглеждате това място в момента, то беше нейният дом. Най-после беше свободна. Обходи фасадата с критично око. Определено се нуждаеше от боядисване. Четирите внушителни колони отдавна бяха започнали да се лющят. Корнизът от дървени плетеници, който украсяваше къщата, на места беше отчупен; Един от кепенците изглеждаше тъй, сякаш ще падне при най-малкия полъх на вятъра, а няколко други липсваха. Ще трябва да се наеме градинар, помисли тя, забелязвайки занемарения жив плет и гъмжащите от плевели цветни лехи. Гигантските дъбове обаче я накараха да се усмихне. Разперените им възлести клони сякаш я приветстваха с добре дошла.

Каси отвори чантата си и зарови за ключовете, които агентът по имотите й бе изпратил преди няколко седмици. Изкачи стъпалата, водещи към предната веранда, като ги опипваше внимателно. Отвори вратата и влезе във фоайето. Едно разнебитено стълбище с няколко липсващи перила почти изпълваше помещението. Отстрани на коридора бяха наредени няколко врати, примамващи я да ги отвори.

На места дървеният под беше изкорубен и изкривен от влагата. Жената уморено въздъхна, щом видя голямото мръсно петно, което „украсяваше“ един от таваните. С годините боята толкова беше избеляла, че бе невъзможно да се определи цветът на стените. Но докато обикаляше, си представи как биха изглеждали боядисани в червеникавооранжево, а дограмата и корнизите — в слонова кост.

Тя продължи огледа, пребледнявайки при вида на кухнята. Мястото не се нуждаеше от козметична операция, както бе казал агентът, а от основен ремонт. Вратите на шкафовете висяха от пантите. Уредите бяха неизползваеми. Линолеумът на кухненския плот бе така безобразно нарязан и скъсан, сякаш къщата е била нападната от вандали. По мивката имаше такива петна, които едва ли можеше да се изчистят. Всичко бе доста окаяно и щеше да струва малко състояние, за да стане домът обитаем.

— Не можем да живеем тук — каза тя високо и решението й беше окончателно.

— Защо не? — попита мъжки глас, идващ откъм вратата. — Разбира се, съседите ще говорят, но тъй като съм единственият ви съсед на мили разстояние, това всъщност е без значение.

Каси почувства как сърцето й се качи в гърлото. Изви се рязко по посока на гласа.

— Блу Мичъм? — изрече тя с недоверие и леко пренебрежително.

Беше се променил през годините, но времето се бе отнесло благосклонно към него. Талията му беше стегната, бедрата слаби, но с превъзходна мускулатура, очертана под прилепналите дънки. От устата му небрежно висеше цигара, а погледът му се движеше бавно и безцеремонно по тялото й. Лицето му беше небръснато, имаше вид на човек, който току-що се е измъкнал от леглото. Под късите ръкави се очертаваха силни бицепси. Капчици пот се спускаха по разголената му гръд. Без да иска, тя го оприличи на младия Марлон Брандо. Опита се да отклони очите си от неговите. Досега никога не беше успявала да се контролира в присъствието на този мъж и това винаги бе я нервирало.

Блу дръпна от цигарата си, без да обръща внимание на пепелта, която се посипа по пода. Усмихна се бавно, в невероятните му сини очи прозираше изненада. Стойката му беше наперена, почти войнствена.

— Проклет да съм, ако това не е малката Каси Кенард. Много си пораснала. — И добави тихо: — Какво те води у дома? Да не е умрял някой?

Саркастичният му въпрос само затвърди нейното впечатление, че през годините той не бе се променил никак.

— Прибирам се вкъщи — каза тя с принудена усмивка, решена да запази добрия тон.

— Много сме стари да рекламираме бикини, а?

— Любезността винаги е била една от най-силните ти страни, Блу. Нея си спомням най-ясно — отвърна жената, изненадана, че все още е способен да я разгневи.

Мъжът пъхна палец в колана си. Отправи й онази усмивка, за която беше сигурна, че е накарала много женски сърца да забият учестено.

— Значи си се сещала за мен. Поласкан съм.

— Предполагам, че си.

— Тук ли смяташ да живееш? — Той се огледа наоколо.

— Смятах да живея тук, преди да видя колко работа има да се свърши. — Каси усети слабост в коленете и не знаеше дали е от топлината, или от това, че се е озовала лице в лице с Блу Мичъм. Докато слънчевата светлина, която проникваше през кухненския прозорец, огряваше косата му, си спомни защо му бяха лепнали прякора Блу. Но не синьо-черната му коса я очароваше, а невероятните сини очи, които изглеждаха сякаш не на място заради тъмната му кожа. — Какво правиш тук? — попита тя.

— Видях катафалката, като тръгна. Помислих си, че губернаторът е в града. Радвам се, че не е бил той — ти изглеждаш по-добре. — Чаровната му усмивка разкри съвършено бели зъби и вероятно бе същата, с която примамваше момичетата на задната седалка в колата си преди години.

Каси не знаеше какво да каже. Блу Мичъм винаги е бил загадка. Все още помнеше как той се носеше нагоре-надолу по главната улица на Пекюлиър в стария си форд. Мълвата говореше, че използвал повече задната част на колата, отколкото предната. Всяко момиче, на което бе определял срещи, после си спечелваше лоша репутация. И все пак тя често се питаше какво ли е да бъдеш целуната от Блу Мичъм. Навремето изглеждаше ужасно неприлично дори да си помисли подобно нещо. Не беше се движила с неговата тайфа, защото бе четири или пет години по-малка от Блу. Беше срамежлива тийнейджърка, само с няколко близки приятелки, но имаше фантазия и той играеше в нея основна роля.

С полюшваща походка Блу отиде до мивката й хвърли цигарата си вътре. Облегна се на плота до нея и кръстоса крака. Скръсти ръце над мощния си гръден кош. Едната му ръка едва я докосна.

— Имаш ли нещо на четири колела?

Допирът му, макар и лек като перце, я накара да усети потръпване от рамото до лакътя. Каси се измести няколко сантиметра. Когато поклати глава в отговор, той й хвърли пленителна усмивка.

— Как смяташ да се придвижваш? В града няма обслужване с лимузини.

Тя се усмихна на думите му. Щеше да покаже на този мъж, че вече не е способен да я обърква. Нали не е скромното девойче, каквото беше някога.

— Мислех, че родителите ми ще си бъдат вкъщи. Току-що научих, че са отишли на къмпинг и техни приятели са се настанили у дома. — Гласът й звучеше някак напрегнато. Блу щеше да се възрадва, ако разбереше, че я караше да се чувства неудобно, винаги беше я карал да се чувства така. — Трябва веднага да купя кола, но в момента повече ме интересува къде ще отседнем.

— Ние? С антуража си ли пътуваш?

Сякаш в отговор на въпроса му задната врата се отвори и Тара застана в рамката, като едва си поемаше дъх. Като че не забеляза Блу.

— Брий падна и се удари — извика тя. — Люлеех я на една люлка от гума в задния двор и въжето се скъса.

Каси се затича навън още преди Тара да довърши. Блу я последва. Виждайки дъщеря си просната на земята, тя се наведе над нея, без да знае дали трябва да я мести. Боеше се, че може да си е счупила нещо.

— Миличко, мама е тук — промълви Каси, разтревожена от плача на дъщеря си. Тя отстрани русите кичури от челцето й. — Можеш ли да говориш?

Брий отвърна с ридание.

Блу коленичи до нея.

— Падането само й е изкарало въздуха, това е всичко. — Той се усмихна на Брий: — Не се бой, Къдрокоске, ще се оправиш.

Каси почти изпадна в истерия, докато гледаше как дъщеря й се бори за въздух.

— Няма ли да направим нещо?

Блу беше спокоен и не губеше контрол.

— Я да видим сега дали не можеш да си поемеш дълбоко дъх — каза той на Брий. — Не? Добре, а какво ще кажеш за ей толкова мъничко? — попита, събирайки палец и показалец. Майката ги наблюдаваше, поемайки собствения си дъх на малки глътки, докато дишането на дъщеря й бавно се нормализираше. Тя затвори облекчено очи.

— Виждаш ли, всичко е наред — увери я Блу, помагайки на Брий да седне. — Кажи ми къде те боли, хлапе, и ще го оправим.

— Отзад на… главата — каза Брий, говорейки с усилие. — И дупето.

Тара постави ръка на устата си, докато зяпаше към майка си.

— Чувала ли си Брий да говори за задните си части пред непознат?

— Добре ли е? — попита Каси тревожно, прегръщайки Тара през рамо.

Блу кимна, докато проверяваше за счупени кости.

— Да. Не кърви, но на главата има цицина. Не е зле да се сложи лед.

Каси се огледа безпомощно. Въздъхна от безсилие.

— Откакто пристигнахме, нищо не е наред!

— Можем да я заведем в моята къща — каза Блу. — Живея надолу по пътя. Джипът ми е отпред.

— Твоята къща? — повтори тя с глас, който говореше, че не й се тръгва.

Блу внимателно вдигна Брий.

— Не се безпокой — наведе се той, за да прошепне в ухото на Каси. — Ще се отърва от контрабандистите на наркотици и проститутките, преди да влезете.

— Нямах това предвид — каза тя, изчервявайки се.

Всъщност му беше благодарна за помощта, но това не означаваше, че неговото присъствие не я обърква.

Блу понесе много внимателно Брий към алеята, където беше паркиран джипът му. Положи я нежно на задната седалка, после помогна и на Тара да се качи.

Какво е всичко това, за бога? — попита той, сочейки луксозните чанти на предната веранда.

Каси побледня:

— Багажът ни.

— Какво, да не би да си сменяш дрехите всеки път, щом влезеш в банята? — Той не дочака отговора й. — Няма как, ще трябва да го приберем. Тук на няколко пъти влизаха тийнейджъри. Ти заключи, а аз ще се опитам да го пренеса в джипа. И побързай, преди цицината върху главата на хлапето да е станала голяма колкото кокоше яйце. — „Ама че багаж“ — помисли Блу, докато мяташе чантите отзад. Е, манекенката можеше да си го позволи.

Каси не успяваше да откъсне очи от тялото на мъжа. Начинът, по който дънките обгръщаха и очертаваха бедрата му, караше устата й да пресъхва. Копчетата на ризата буквално се пукаха под напора на широкия му гръден кош. Дали все още има оня ужасен характер от младежките години, почуди се тя. Без да се бави секунда повече, изтича до къщата и взе чантата и ключовете. Излезе бързо и заключи входната врата. Блу вече беше натоварил по-голямата част от багажа.

— Всъщност… Блу — тя се поколеба, — май ще е по-добре да отидем на мотел.

— „Шейди Лейн“? — Мъжът се засмя, докато се опитваше да напъха една чанта между краката на Тара и гърба на предната седалка. — Пожарникарите го затвориха още преди години. Качвай се на джипа, глезло!

Каси изпита странното чувство, че той се забавлява с нея.

— Ако ще се наричаме с разни имена…

— Обзалагам се, че вече си ми подбрала няколко, прав ли съм? — ухили се Блу.

Хвърляйки му мрачен поглед, младата жена се качи в джипа. Глезла, виж го ти! За какъв се мисли тоя, по дяволите? Блу запали мотора, включи на скорост и без повече бавене потегли. Каси се държеше здраво. Погледна назад към близначките.

— Дръжте се — предупреди ги, докато колата подскачаше по мръсния път. — Мистър Мичъм е прекарал живота си да се тренира като автомобилен състезател.

Момичетата се засмяха очаровани. Блу само се усмихна.

Каси се обърна напред и се замисли. Веднага щом се погрижи за цицината на Брий, ще трябва да реши къде да отидат. Няма да останат в къщата на Блу по-дълго, отколкото е наложително. Въздействието му върху нея беше прекалено силно. Каси го погледна с крайчеца на окото си. Слуховете около него винаги бяха предизвиквали интереса й. Говореше се, че е незаконен син на вожда на племето Чоктоу и затова е толкова мургав. Носеха се приказки, че майка му срещнала баща му, когато се занимавала със социална дейност в един индиански резерват в Северна Каролина. Прибрала се вкъщи да роди детето, но скандализирала семейството си. Била с крехко здраве и починала при раждането, оставяйки Блу на баба и дядо, които не го искали. Каси не можеше да си спомни колко пъти беше мечтала за него. Дори и сега невероятните му очи караха сърцето й да бие учестено.

Тя го наблюдаваше как сменя скоростите и ръцете му привлякоха вниманието й. В тях имаше вродена сила. Вече беше забелязала мазолите, те означаваха, че е привикнал на тежка работа. Все пак бе изненадващо мил с Брий. Погледът й се плъзна по лицето му. Беше красиво, но сурово. Очите му — част от неговото богатство — бяха вечно нащрек вгледаха някак недоверчиво. Пълната му долна устна бе създадена за целувки. Блу внезапно се обърна към нея и улови погледа й. Бузите на Каси пламнаха, щом прочете в очите му: „Е, как изглеждам?“ Тя почувства внезапно желание да катапултира от бързо движещия се джип. Този мъж очевидно смяташе, че е някакъв дар божи за жените.

Няколко минути по-късно спряха пред дома на Блу. Беше двуетажна фермерска къща, прясно боядисана с бяла боя.

— Това беше домът на стария Тротър — изрече Каси изненадано.

— Вече не е — каза Блу делово.

— Ти какво правиш тук?

— Вигвамът ми изгоря. — И като срещна погледа, който тя му хвърли, се изкикоти. — Купих я на безценица след смъртта на Тротър. Никой не искаше да я вземе. — Той паркира джипа под няколко високи дъба, които хвърляха сянка в предния двор. Едно златисто ловджийско куче бавно приближи, въртейки опашка. — Здравей, Дюк — каза Блу, щом слезе от колата. — Имаме си компания.

— Хапе ли? — попита страхливо Тара.

— Ами? Дюк обича децата, нали така, моето момче? — Той потупа кучето по главата.

— Може ли да си поиграя с него? — помоли Брий.

Блу помогна на Тара да слезе от джипа и отново взе Брий на ръце.

— Всяко нещо по реда си, млада госпожице. Веднага щом се погрижим за цицината ти, ще можеш да играеш с Дюк колкото поискаш. Дори ще те науча как да го караш да пее.

Очите на Брий станаха големи като понички.

— Той пее?

— Кучетата не могат да пеят — измърмори Тара със съмнение.

Блу вдигна рамене.

— Е, ама Дюк може, по свой начин. Мисли се за голям певец. Аз обаче не бих го завел на шоу за таланти. Гласът му е малко фалшив.

Не след дълго Каси държеше върху главата на Брий компрес с лед и пиеше изстуден чай, докато крадешком се оглеждаше наоколо. Макар повечето от мебелите в къщата да бяха стари, Блу им беше възвърнал естествената красота. Погледът й се спря на самотна фотография, висяща на една от стените.

— Това снимка на майка ти ли е? — попита Каси.

Той само кимна.

— Хайде, момичета, ето ви безалкохолното. — Беше приготвил на децата черешов сок от готовите напитки на прах, което изненада Каси, както я бе изненадала и чистата му къща. Последното нещо, което би очаквала да намери в кухненските шкафове на Блу Мичъм, бе кутия с детска напитка на прах.

Каси се замисли върху тяхното положение. Трябваше да намерят къде да отседнат. Макар Блу да се държеше като истински джентълмен, откакто Брий се нарани, тя не беше сляпа и забелязваше погледите му — гледаше я като закуска, която смяташе да начене.

— Мамо, гладна съм — заяви половин час по-късно Брий, щом Каси свали студения компрес. Подутината на главата й бе спаднала чувствително.

Каси се изчерви, надявайки се домакинът им да не е чул.

— Шът! Ще ви нахраня при първа възможност.

— Знаете ли какво — каза Блу, опитвайки се сякаш да смени темата, — ако вие, деца, проверите какво има в обора, ще намерите пълна кутия с малки котенца.

Близначките запискаха очаровани и хукнаха към задната врата, но Каси спря Брий:

— И да внимаваш, ясно ли е? Току-що си удари главата. Никакво тичане. — Изтръгнала нужното обещание от момичето, тя ги проследи от прозореца как се упътиха към обора. Щом се скриха от погледа й, се обърна. Изведнъж, докато Блу и Каси се гледаха мълчаливо, стаята сякаш се смали.

— Не съм голям готвач — каза той накрая, — но мога да приготвям кюфтета на скара.

— О, не искам да те притесняваме. — Един вътрешен глас шепнеше на Каси да подбере дъщерите си и да тръгнат — Брий вече беше добре. Оня Блу Мичъм, когото познаваше някога, бе владял съзнанието й, но новият му, по-добър вариант й въздействаше по непредсказуем начин. Ех, защо не беше наела кола вместо тази лимузина, която нейната секретарка бе уредила! Но нали от глупава гордост искаше да се прибере така царствено у дома. Мълчаливо се закле да бъде силна.

— Не ме притеснявате. Ще включа скарата и ще си взема набързо един душ, докато се нагрява. — Той забеляза, че тя се колебае. — Виж, Каси, не смятам да те скалпирам или да изгоря децата ти на клада. Такива са ги вършели преди векове.

— Какво те кара да приказваш такива неща? — попита тя, чудейки се как би реагирал, ако знаеше от какво всъщност се притеснява.

— Нещо, което научих отдавна. — Той вдигна рамене. — Защо се чувстваш толкова… неудобно с мен? Най-лошото, което може да ти се случи, е да те отнеса под душа да ми правиш компания.

Тя се изчерви. Макар немирната му усмивка да й казваше, че се шегува, мисълта да застане гола под душа с Блу Мичъм я накара да изтръпне от желание. Опита да се усмихне.

— Благодаря за предложението — за вечерята, имам предвид — добави бързо. Искаше й се да не я гледа с тези… очи. — Но… — Тя замълча. Но какво? Какъв избор имаше? Жената въздъхна, твърде уморена да започне битка. — Мога ли да помогна с нещо?

— Да, свали си обувките, отпусни се в онова кресло и престани да бръчкаш притеснено чело. Не са ли ти казвали в училището за манекенки, че е вредно?

Преди Каси да осъзнае какво става, Блу я настани в креслото, коленичи пред нея и свали обувките й.

— Наистина не проумявам как вие, жените, можете да носите подобни неща — измърмори той, хвърляйки поглед към високите й остри токове. — Струва ми се по-мъчително и от раждане. — Мъжът започна нежно да масажира единия й крак с големите си ръце, докато втрещената Каси седеше замръзнала, със зяпнала уста. Езикът й направо се беше залепил за небцето, сякаш в голяма бучка фъстъчено масло.

— Разбира се, няма нищо по-вълнуващо от жена на високи токчета, ако краката й са хубави. А твоите си ги бива. Виждал съм те в сума реклами на дамско бельо, та знам. Останалото е плод на моето въображение.

Каси знаеше, че трябва да сложи край и на масажа, и на разговора, но се чувстваше толкова добре, че нямаше воля да го стори. Краката я бяха болели през целия ден, накрая почти бе сигурна, че новите й обувки ще я осакатят. Сега пръстите на Блу премахваха болката с бавни, опитни движения, които я караха да потръпва от петите до глезените. Чувстваше се като хипнотизирана, докосванията му я отпускаха все повече и повече.

— Наистина ли са копринени?

— Какво? — примигна тя.

— Чорапите ти. Не са ли имитация?

Кимна безмълвно, доволна, че е обула скъп чорапогащник.

— Момичетата — каза Каси замаяно, спомняйки си, че децата й са в обора.

— Не се безпокой. Не държа там инструменти.

Младата жена затвори очи.

— Умирам за масаж — всякакъв.

Усмивката, която й отправи, може би щеше да я накара да побегне, ако беше с отворени очи:

— Ще го имам предвид; А сега защо не полегнеш на онова канапе да подремнеш преди вечеря? Пък аз, преди да си взема душ, ще видя какво правят децата. Освен ако не искаш да ми правиш компания.

Очите й рязко се отвориха.

— Не!

Той повдигна рамене.

— Може би следващия път.

— Няма да стане. — Сърцето й ускори ритъма си.

— Все същата стара Каси.

— Какво искаш да кажеш?

Мъжът впи очи в устните й.

— Винаги си била възпитано, добродетелно момиченце. — Замълча за миг. — Или може би смяташ, че си твърде луксозна за метис като мен?

— Много си докачлив, Блу — чу гласа си тя. — Изненадана съм, че не си го преодолял след толкова години.

Домакинът й продължи, сякаш беше глух.

— Променила ли те е славата, мисис Д’Клер, или си си все още онова примерно девойче отпреди години, което носеше чорапи до коленете и конска опашка?

Тя не обърна внимание на подигравката.

— Не идвам от манастир и освен това съм разведена — каза му хладно.

— Чух нещо такова. Да не би ненадейно да си развила алергия към възрастни мъже?

Каси скочи от мястото си.

— Не желая да слушам това. — Но съжали за движението си още същия миг, защото се беше озовала лице в лице с него. Можеше съвсем осезателно да почувства топлината, излъчвана от тялото му. Не използваше одеколон — уханието му беше чисто мъжко.

— Защо не опиташ с някой по-млад? Някой достатъчно силен.

— Ти си невъзпитан — каза тя със стиснати зъби.

Мъжът се ухили:

— Знам. Затова толкова ме забавляват хора като теб.

— Просто ми имаш зъб, защото не съм седяла на задната седалка в твоето комби.

— Но си го мислила.

— Никога — излъга тя.

Блу Мичъм й отправи проницателен поглед.

— Да, да, мислила си го. Но явно някой ти е внушавал, че девствеността е свещена. — Той повдигна безразлично рамене. — И без това никога не съм посягал на девици.

Каси едва се сдържаше, но запази спокойствие.

— Би ли ни закарал до следващия град, за да потърсим квартира? — попита го тя любезно. — Ще ти платя добре за безпокойството.

— С пари?

— Разбира се, че с пари — отвърна, докато нахлузваше обувките си. — Ако не искаш, ще се обадя на шерифа и ще помоля някой от подчинените му да свърши тази работа. — От опит знаеше, че в Пекюлиър таксита не съществуват.

Мичъм изглеждаше тъй, сякаш току-що го е ударила през лицето. Внимателно я погледна.

— Май не си като повечето жени, които познавам — каза той слисан. — Виж, съжалявам, че се показах като кучи син, просто не бях подготвен за порасналата Каси Кенард.

А Каси бе толкова подготвена за извинението му, колкото за виелица посред лято. Тя се взря в обувките си, не знаейки какво да каже. Може би това бе просто една от тактиките на Блу? Да обърка жената и да направи своя ход.

— Май наистина ти имам зъб — призна той.

Тя го погледна смаяно.

— Бях добър, когато вършех това-онова за вашите, но не бях достатъчно добър да ме поканите на вечеря. Майка ти ми подаваше студена напитка от задната врата… — Той замълча. — А ти ме третираше, сякаш бях никому ненужен боклук.

— Няма такова нещо! — енергично възрази младата жена.

— Винаги гледаше на другата страна, когато минавахме.

— Защото бяхте по-големи и малко се боях от вас. Не знаех какво да ви кажа.

— Ами да, беше прекалено заета да се прехласваш по „големите“ спортисти, момчетата в спретнати дрешки и с достатъчно пари в джоба.

— Не е честно. Винаги съм ти се възхищавала, че си такъв… освободен дух. Но бях възпитана иначе. Колкото до родителите ми и останалите хора в града, те вероятно се страхуваха от теб.

Той се изсмя подигравателно.

— Плашил съм ги?

— Да, точно така. Страхуваха се от пиенето ти, от псувните ти, от свирещите гуми на колата ти… Беше кошмар за всички майки с големи дъщери. И тази банда, с която се мотаеше… — Тя спря, чудейки се дали не е казала прекалено много. Какво ли би направил Блу Мичъм, ако загуби самообладание?

Мъжът прокара пръсти през гъстата си коса.

— Не ми казваш нищо, което да не знам вече. — Поне беше честна. — Останете за вечеря, Каси — каза й с молба. — Ще опитам да се държа добре. — Той погледна през прозореца. — Хайде, седни и си вдигни краката. Аз ще видя какво правят момичетата.

Каси поиска да откаже, но наистина се чувстваше страшно изтощена. Не беше лесно да пътуваш с две шестгодишни деца. А и Блу изглеждаше искрен. Не можеше да го вини чак толкова за поведението му, като знаеше как бе расъл. За баба си и дядо си той не е бил друго, освен работна ръка…

Каси се настани в удобното кресло, отново свали обувките си и се облегна назад. Затвори очи и скоро се унесе. В сънищата й нахлу образът на чернокос мъж с ясни сини очи.