Ян Мартел
Животът на Пи (80)

Глава 79

Всеки ден се появяваха акули, предимно мако и сини акули, но също и океански бели акули, а веднъж дори тигрова акула изникна от най-черните дълбини. Любимото им време беше изгрев и залез-слънце. Те никога не ни закачаха. Веднъж една плесна с опашка по корпуса на лодката. Не мисля, че беше неволно (други морски обитатели правеха същото — костенурки и дори златни риби). Мисля, че това бе начин акулата да проучи естеството на лодката. След като я цапардосах с брадвичката по носа, тя бързо-бързо се изгуби в дълбините. Основният проблем с акулите беше, че те правеха престоя във водата опасен като влизане в двор, където има табела с надпис: „Внимание! Зло куче.“ Иначе аз се привързах към акулите. Те бяха като сърдити стари приятели, които за нищо на света не биха признали, че ме харесват, но непрекъснато минават да ме навестят. Сините акули бяха по-малки, обикновено не повече от метър и петдесет на дължина, и най-красиви, слаби и стройни, с малки усти и дискретни отвори на хрилете. Гърбовете им бяха наситено сини в нюанс ултрамарин, а коремите им снежнобели — цветове, които на дълбочина се превръщаха в сиво или черно, но близо до повърхността искряха изненадващо ярки. Мако бяха по-големи и имаха усти, пълни със страховити зъби, но и те имаха приятни цветове — индиго, което чудно сияеше на слънцето. Океанските бели акули често биваха по-къси от мако, някои от които достигаха три метра и половина, но бяха много помощни и имаха огромни гръбни перки, които размахваха над повърхността на водата като военни флагове — страховита гледка, винаги крайно изтощителна за сетивата. Освен това те бяха невзрачни, сиво-кафеникави на цвят, а мръснобелите върхове на перките не представляваха нищо особено.

Аз ловях доста малки акули, предимно сини, но и мако. Това ставаше винаги непосредствено след залез-слънце, в угасващата светлина на деня, и всеки път ги улавях с голи ръце близо до лодката.

Първата беше най-голяма, мако с дължина над един метър. Няколко пъти мина покрай носа на лодката. Когато отново се появи, аз машинално пуснах ръка във водата и я сграбчих малко над опашката, там, където е най-тънка. Грапавата й кожа позволяваше толкова добра хватка, че без дори да се замисля какво правя, аз дръпнах нагоре. Щом я дръпнах, тя се метна и силно разтърси ръката ми. За мой ужас и радост животното подскочи във въздуха, като описа дъга от пръски. За част от секундата изпитах колебание — не знаех какво да правя по-нататък. Рибата беше по-малка от мен, но все пак аз не бях безстрашен като Голиат. Запитах се дали да не я пусна. Обърнах се и изгубих равновесие, и докато падах на брезента, хвърлих акулата към кърмата. Тя падна от небето на територията на Ричард Паркър. Приземи се с гръм и трясък и започна да се мята така стремително, че аз се уплаших да не пробие лодката. Ричард Паркър беше стъписан. Веднага я нападна.

Започна се епична битка. За сведение на зоолозите мога да съобщя следното: извън водата тигрите не нападат акулите с челюсти, а първо се нахвърлят върху тях с предни лапи. Ричард Паркър започна да блъска акулата. Аз потрепервах при всеки удар. Тези удари бяха просто ужасяващи. Само един от тях би счупил всичките кости на човек, би направил всяка мебел на трески, би превърнал всяка къща в купчина отломки. Очевидно беше, че акулата не приветства подобно отношение, защото се мяташе, извиваше се, размахваше опашка и се мъчеше да ухапе тигъра.

Може би защото не познаваше акулите и никога не бе попадал на риба хищник или по друга причина, тигърът пострада — един от редките случаи, които идваха да ми напомнят, че и той не е съвършен, че въпреки превъзходните си инстинкти и той може да сгреши. Ричард Паркър пъхна лявата си лапа в устата на акулата. Акулата стисна челюсти. Ричард Паркър моментално се изправи на задни крака. Отблъсна акулата, но тя не го пусна. Той стъпи отново на предна лапа, отвори широко уста и изрева с цяло гърло. Аз почувствах как ме облива вълна от горещ въздух. Въздухът видимо потрепери като мараня над прашен път в горещ ден. Мога да си представя, че някъде далеч, на двеста и петдесет километра от нас, някой моряк на вахта е вдигнал поглед учуден и по-късно е докладвал за много странно явление — как му се сторило, че чува котешко мяукане. Дни наред този рев продължаваше да отеква в червата ми. Но акулата е глуха, така да се каже. И макар че на мен не би ми хрумнало дори да ощипя тигърска лапа, а какво остава да я налапам, аз трябваше да понеса този вулканичен рев, който ме блъсна право в лицето, да се разтреперя, да пребледнея от страх и да падна, докато акулата усети единствено глухи вибрации.

Ричард Паркър се обърна и започна да драска акулата по главата със свободната си предна лапа, да я хапе със зъби, докато със задни лапи риташе корема и гърба й. Акулата стискаше със зъби лапата му — единственото й средство за защита и нападение — и мяташе опашка. Тигърът и акулата се извиваха и мятаха. Аз положих големи усилия да овладея тялото си достатъчно, за да се кача на сала и да отпусна въжето. Лодката се отдалечи. Виждах как на борда се мярка ту оранжево, ту тъмносиньо, ту козина, ту гладка кожа, а лодката се люлееше. Ръмженето на Ричард Паркър беше страховито.

Накрая лодката спря да се клати. Няколко минути по-късно Ричард Паркър седна и започна да ближе лявата си лапа. През следващите няколко дни той прекара много време в грижи за четирите си лапи. Кожата на акулата е покрита с миниатюрни издатини, които я правят грапава като шкурка. Той несъмнено се беше наранил, докато риташе акулата. Лявата му лапа бе лошо пострадала, но нещата изглеждаха поправими: не липсваха нокти или пръсти. Колкото до акулата, като се изключат върховете на опашката и устата, които като по чудо останаха непокътнати, тя беше наполовина изядена, изръфана маса. Навсякъде се въргаляха червеникаво зеленикави парчета месо и останки от вътрешности.

Аз успях да изгреба с харпуна част от разпилените останки, но за мое разочарование се оказа, че гръбначната кост на акулите не съдържа течност. Поне месото беше вкусно и без мирис на риба, а хрупкавите хрущяли внесоха приятно разнообразие след толкова много мека храна.

След това започнах да ловя по-малки акули, бебета, които убивах сам. Открих, че промушването с нож през очите е по-бърз, по-малко изморителен начин за убиване, отколкото отсичането на главата с брадвичката.