Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (59)

XVI

25 февруари, Нишанташъ

Далечен часовник удари полунощ, когато стигнах пред градината в Таксим. Времето беше лошо. Вятърът постепенно се усилваше, ведно с дъжда заваля мокър сняг. Булевардът бе абсолютно пуст, уличните лампи пръскаха из локвите мръсна, мътна светлина. От време на време край мен преминаваше по някой автомобил, оставяше кални пръски по дрехите и лицето ми.

И на това не обръщах внимание, както на мокрия сняг, процеждащ се от яката във врата ми и започнал да слиза към тялото ми, изживявах странното наслаждение да извървя пеша този дълъг път посред дъжд и кал… Удоволствието на патицата да влиза в мочурището…

Насред улицата, където се намираше къщата ми, настъпих някакво кученце, горкото животинче изскимтя и залая… В душата ми се разбуди състрадание. Взех кученцето в прегръдките си и му заговорих: „Ела да ти дам вътре богато угощение и така да се разплатим… Твое право е!“

Дилнюваз калфа се беше слисала, като ме видя в този вид. Говорех високо и се смеех:

— Имаме гост, калфа… Хайде, показвай ни пътя… Отиваме в кухнята… Този гост е неканен… Дай му каквото е останало, прощавай!

Възрастната жена колебливо, обезнадеждено взе свещника и боязливо каза:

— Бейефенди… Ако можете да се смеете по-тихо. В хола има гости.

Тръснах рамене и със същия висок глас изрекох:

— Този необичаен гост сега е по-важен от всички останали.

Тъкмо тогава откъм горната част на стълбището дочух лек шум, извърнах глава. С жена ми се погледнахме в очите.

Джавидан бавно, властно се спусна по стълбите. Гледаше в какво състояние съм с изненада, примесена с презрение.

— Какво става, моля ви се, Кенан бей?

Пиянството ми бе поотминало по дългия път, който бях извървял посред вятър и дъжд. Въпреки това властният, все още оказващ ми вълнуващо влияние поглед на жена ми, ме отрезви напълно.

— Нищо, на улицата намерих едно злощастно кученце и го съжалих…

Джавидан ме огледа от горе до долу и с горчива ирония каза:

— Поздравявам ви за състрадателното сърце и за човешките ви чувства.

От известно време Джавидан се обръщаше към мен съвсем официално и ми говореше на „ви“.

— Но се надявам най-напред да опазите собствената си гордост, а после своето великодушие и доброжелателност. Погледнете в какво състояние сте, Кенан бей… Струва ми се, че състоянието ви е още по-жалко от дрехите ви… Оставете, моля ви се, кучето на Дилнюваз калфа… А вие идете в стаята си… Сега ще кажа да ви донесат дрехи…

Под смазващия поглед на жена си се заизкачвах нагоре посрамен и съкрушен. Погледът ми мярна отражението ми в едно огледало. Мизерни дрехи, унизително състояние. Наложи се, засрамен от самия себе си, да сведа още по-ниско глава. Ала това ми съкрушено и плачевно състояние породи у мен странна ярост и кураж. Поотшумялото преди малко пиянство се възраждаше наново, главата ми се маеше, пред очите ми причерняваше.

Тъкмо в този миг откъм хола се дочу глас, гласът на Намък Бехчет:

— Джавидан ханъмефенди, чакаме ви…

Този глас ме вбеси.

— Я, сред нашите гости и Намък Бехчет бейефенди ли е! Колко хубаво — изрекох аз и поех към салона.

Внезапно Джавидан се изпречи пред мен и с пресипнал глас каза:

— Какво правите, Кенан бей!… Съвземете се.

Прекрасно съзнавах какво правя. Но разтворих широко очи в жестока невинност и почуда и отговорих:

— Нищо… Съвсем естествено е… Ще кажа на гостите „добре дошли“.

— Съвземете се, за бога… Ще станете за срам, ако ви видят в това състояние…

— Аз обаче искам непременно да видя гостите. И особено Намък Бехчет бей…

— Кенан бей… Моля ви…

Когато вдигнах очи към лицето на Джавидан, съзрях нещо необикновено. В очите й имаше две големи сълзи. За пръв път, откакто я познавах, я виждах да плаче. Тези две сълзи ми въздействаха като някакво чудо. Отвратителният ми инат внезапно се пречупи, унизено сведох глава.

— Прости ми, Джавидан… Аз съм много жалък човек.

Не се осмелих повече да я погледна и влязох в стаята си…

Леките стъпки, които допреди малко се чуваха в софата, се спряха пред вратата. Дилнюваз калфа подвикна няколко пъти: „Бейефенди… Бейефенди…“

Не отговорих. Тя реши, че съм дълбоко заспал под влиянието на алкохола, и се отдалечи. Вероятно така мисли и Джавидан, вероятно плаче в стаята си.

Джавидан притежаваше непоколебима гордост. Смяташе за добродетел да прикрива чувствителността и обидата си. Но в края на краищата не бе ли и тя жена? И тя, естествено, страдаше, и тя, като всички други, очакваше утеха за сълзите си, когато останеше сама. Допреди малко, до мига, в който видях двете огромни сълзи в очите й, не съм и допускал, че тя също плаче. По всяка вероятност и нейното скритно, неразбираемо упорство, тласкащо ме от отдавна да измъчвам жена си, ми бе повлияло да смятам, че е безчувствена и силна.

Двете огромни сълзи ме измъкнаха не само от тазвечерното ми алкохолно опиянение… Струваше ми се, че съм се измъкнал и от един по-дълъг, по-кошмарен сън. Месеци наред се бях оставил на инстинктите си, на неясните пориви на сърцето си, на мрачните загадъчни пориви на душата си. Живеех като пияниците, без да разсъждавам, вършех каквото ми скимнеше… И ето че случката отпреди малко ме разбуди от този по-продължителен и по-кошмарен сън. Намирам се в един от редките си часове на будност, когато виждам своето грозно и тъжно състояние в цялата му голота и болезненост…

Какво представлявам, какво правя и най-вече накъде вървя?…

Излишно е да крия истината… Домът ми, огнището ми се руши… Фасадата все още си е на мястото… Външно е спокойна и красива… Основите й обаче изгниха, всички тайни опори се срутиха. Тази сграда чака мощния ураган на събитията, за да рухне…

Как прекрасно ме обяснява метафората, която бе съчинил за мен един от критиците ми. Аз не бях нищо повече от фойерверк, опитал се да конкурира звездите в уединения, окаян, мрачен живот. Внезапно се възвисих от мрака; разноцветните ми светлини за известно време се провидяха високо и красиво, като звездите… Само че не закъснях с жалка смиреност да се върна сред мрака на предишната си земя… За известно време новият ми живот изглеждаше като вълшебство. С Джавидан подозирахме, че не се обичаме… У мен тя харесваше твореца, а аз бях поклонник на възвишената, изящна, разкошна жена у нея… Но душите ни бяха осъдени да си останат завинаги чужди една на друга… Моят вкус, моята състрадателност, моята тъга, моята радост бяха различни от нейните… Като си повтаряхме колко се обичаме, колко се разбираме, ние приличахме на официални гости, задължени да се убеждават един друг, че са такива, каквито би им се искало да изглеждат.

Колко уморително беше това. Колко можеше да продължава? Поне да бях навлязъл в този живот с пусто сърце. И това не стана. У мен съществуваше една, свързана с предишния ми живот тайна любов-болест, която от ден на ден се разрастваше и се превръщаше в хронична.

Когато този път се върнахме от Измир, вече се бяхме изтощили да играем комедията си. Аз вече знаех за болестта си. Не бяха ни останали сили да прикриваме духовните и житейските различия помежду ни. Безспорно възникваха безсмислени разногласия, скандали. Не си говорехме с месеци. Единствено в присъствието на чужди хора се поглеждахме в лицата. Това все пак не беше ли по-добре, отколкото безсмислено да се измъчваме един друг? Пък и тази взаимна обида можеше да се окаже за мен последно изпитание: „Раздялата засилва големите любови, а болните унищожава окончателно… Тази взаимна обида ще заприлича на доброволно разединение. Ако не всичко е умряло безнадеждно, ако не е угаснало, тя отново би ни хвърлила в прегръдките ни“ — мислех си аз. Не стана така. В самотата на моя живот още по-настоятелно почнах да мисля за другата. Ламия се превърна за мен в нещо като „натрапчивите мисли“ при психично болните… Не излизаше от ума ми, не чезнеше от погледа ми.

Бях започнал вече да се сърдя на всичко, бях раздразнителен, груб, шумен човек. Към Джавидан изпитвах съвсем безпричинна, скрита, глуха омраза.

Сега по-ясно разбирам защо тогава желаех да се сдобря със съпругата си. Не можех да се противопоставя на удоволствието тайно да я измъчвам. След време и тази настойчивост, и тази ми съпротива започна да отминава. На тяхно място дойдоха необоснованите, тиранични, неприятни насмешки. Измъчвайки останалите, притеснявайки ги, бях почнал да изпитвам просташката наслада на хамалина, подиграващ се с лудите на улицата.

Вече не правех никакво усилие външно да изглеждам добре, да се представям за порядъчен, акуратен човек. Постепенно отново се бях отдал на бохемството, на разврата. Един ден се заигравах като обезумял на комар с най-невъзможни хора, друг ден подтичвах подир най-банални жени, след време се пристрастявах към барове и кръчми с музика. Какво падение!… Какво падение!…

Извършеното от мен само през една нощ е напълно достатъчно да покаже падението ми… Бяхме в един от баровете с неколцина гуляйджии — познавах ги от подобни аморални свърталища… Не спирахме да пием, да се кикотим, да се глумим…

Музиката по някое време беше спряла. Неочаквано ми хрумна нещо налудничаво. Надигнах се от мястото си и с клатушкане се отправих към музикантите, грабнах цигулката на единия и засвирих. Пиянските свади виковете „браво“ и ръкоплясканията се смесваха с произвеждания от чашите и чиниите шум, полуголи жени с крясъци се скупчваха покрай мен.

На най-хубавото място на една от изсвирените мелодии зарязах цигулката. „Не спирай… Още… Още…“ — викаха отвред. Не ги слушах, напуснах. В ушите ми трептеше суровият глас на вуйчо ми още от детството, още от моята ранна младост: „А така, най-накрая чалгаджията си стана чалгаджия!“

Значи след мечтанията, надеждите и безсмислените агонии бях изпаднал до това положение, така ли? Когато сърцето ми не желаеше, винаги бях смятал за непристойно да свиря на цигулка дори за любимците си, винаги бях отказвал… Нищо чудно е да се случи казаното от вуйчо… В края на краищата ще се превърна в изключително жалък чалгаджия… Или и аз като татко…

Преди малко, докато се събличах, взех решение да се покая, заклевах се да удържа на това. Усилието отново да се сдобря с Джавидан щеше да бъде безсмислено страдание… Това не е конфликт, породен от някакви случки, от някакви недоразумения, че…

Чувствата, отношенията, свързващи ни с Джавидан, гниеха като органите в едно мъртво тяло, попиляваха се, разпадаха се…