Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (16)

XVI

Една сутрин Кенан се събуди по-рано от обичайното с неясно притеснение в сърцето, в пролуките на спуснатите кепенци не блестяха златистите слънчеви ивици както всеки ден. Светлината отвън бе трепкаща и бледосиня. Листата на провесилата се пред прозореца лозница се блъскаха едно в друго, създаваха усещането за летящо сред силен вятър ято птици.

Като отвори прозореца, до краката му падна болна пчела. Във въздуха се носеше мирис на влажна прах, на изсъхнали листа.

С невинна, детинска тъга Кенан възкликна: „Ах, дошла е есента.“

До тази сутрин Кенан не бе забелязал, че лозята са пожълтели, че листата са започнали да окапват, че скритите в зеленина пътища и площади постепенно са започнали да се открояват. Хоризонтът на заобикалящата го гледка изглеждаше тъй, сякаш внезапно се бе разширил. Можеха ли вчера да се разпознаят отсрещните каменни кули, тесния, спускащ се към Арапдере път, разрушената воденица в далечината? Същите промени Кенан усещаше и в душата си. Допреди ден сърцето и животът му бяха пълни. Леко замайващата главата му горещина, летните вълнения с аромата на гроздето в това лозе, негаснещите дълбоки трепети заради новото му произведение и новата авантюра, завладели душата му, не бяха оставили никаква възможност в нея да проникне някое старо чувство, някой далечен спомен.

Тази сутрин сякаш и през душата му бе преминала есента. Кенан виждаше безличното си детство сред паднали, избледнели, счупени вещи, изпитваше болката на хроничното отегчение.

Него ден изобщо не можа да се възстанови, до вечерта броди безцелно из лозята. Спусна се до Арапдере и стигна чак до Зейбеклер Пънаръ. Изтегна се в края на една скала, с часове се взира в движещите се на купчини по небето облаци, в изгубилото дотолкова силата си, че можеше да бъде гледано и с очи слънце.

От три дни не бе виждал Ламия. Говореха, че момичето имало силна хрема и болки в гърлото. Надвечер, връщайки се към кьошка, мина покрай лозето на Шюкрю бей, попита за Ламия момиченцето, което видя пред вратата. От него научи, че Ламия била по-добре, но че още не излизала от къщи.

Вечерта в едно от съседските лозя отново устройваха веселба. Младежите щяха да свирят и танцуват до зори, щяха да пият ракия.

Кенан се прибра рано в стаята си, искаше му се да си легне. Саиб паша обаче не го остави на спокойствие, насила го замъкна на веселбата. „Хората тази нощ ще са необикновени… — казваше той. — Там ще бъдат всички от Бозяка… Без теб пиенето няма да ми върви.“

На лозето се бяха събрали не само хора от Бозяка, имаше и неколцина важни гости от града. Хората се бяха разделили на групи по чердаците, покрай дърветата, забавляваха се малко официално, ала след полунощ, когато магарето на Топал Хафъз затанцува чифтетелли^[1] под съпровода на уд и цигулка, смеховете се разбушуваха; факлите заблестяха по-силно, а официалното поведение бе забравено. Големи и малки, всички си станаха по-братски близки. В един ъгъл председателят на углавния съд с почервенели страни викаше под влияние на алкохола „Ти си ми много близък приятел, нали?“ и целуваше по бузите Шеми Деде; възрастен директор по движимо и недвижимо имущество и старши надзорник свиреха един срещу друг на двуструнен саз^[2]; друг напил се мъж крещеше с все сила: „Да сте живи, бре… Надминахте и магарето на Топал Хафъз.“

Кенан не изтърпя дълго тая шумотевица. И без да се обади на вуйчо си, се измъкна от там, върна се бавно в лозето по задния път.

Докато наближаваше „церемониалния кьошк“, се разнесе лека кашлица. Изненадано извърна главата си. Загърната с голяма черна пелерина, Ламия стоеше в края на верандата и за да заглуши кашлицата си, прикриваше устата си с края на пелерината.

— Ти ли си, Ламия?… Какво търсиш тук, детето ми?

— Не ме ли повикахте вие?…

— Кога? Кой ти каза?

— Тази вечер сте казали на Хатидже…

Полека-лека Кенан бе достигнал до нея. Погали я по бузката и се усмихна.

— Не казваш истината, Ламия… Нима мога по някой друг да ти пратя подобно съобщение?… Попитах Хатидже как се чувстваш… Толкоз…

— От къде да знам, Кенан бей… Стори ми се, че искате да ме видите…

Тъгата на Кенан, нервността му като че бяха изчезнали внезапно. Все още продължавайки да я гали по бузката, по челото, той каза:

— Разбира се, че исках да те видя… Само че това не е толкова важно, колкото твоето здраве… Можех да почакам още една нощ, още две нощи, за да оздравееш напълно…

Съвсем спокойно и смело Ламия отвърна:

— Да, но аз не желаех да чакам.

После, сякаш засрамена от думите си, мушна глава в гърдите на Кенан.

Привеждайки се, младият мъж я целуна по косата и си помисли: „След раздялата вероятно ще страда няколко месеца… Колко лошо!“

Ламия, сякаш давайки отговор на тази мисъл, въздъхна.

— Останаха много малко дни, в които ще се виждаме, нали, Кенан бей?… Да не обръщаме чак толкова много внимание на болестта… А и аз наистина оздравях… Нищо ми няма.

— Да, но нощите са влажни, Ламия… Може отново да се разболееш… Хайде, върви си, детето ми…

— Колко хубаво се забавляват в долното лозе… Искам малко да погледам от края на пътя…

— Изобщо не искаш да гледаш това, палавнице… Търсиш си предлог да заведеш мен… Но наистина зъзнеш, Ламия… Виж, ръцете ти пламтят като огън… А и тази вечер не е съвсем безлюдно… Може някой да ни види…

— Тогава ще ми позволите ли да остана още малко на верандата… А вие ще отворите прозореца…

Кенан повече не се противопостави. Опитвайки се да скрие изнервеността си и да придаде на гласа си безразлична интонация, каза:

— Тук не може, но ако искаш, можеш да погостуваш за пет минути в стаята ми! — После припряно добави: — И миналата година си идвала веднъж…

Влезе, без да дочака отговора на Ламия. Прекоси рязко софата, разтревожено запали лампата, сякаш се страхуваше от тъмнината. После, заради опасността да се вижда отвън, затвори прозорците с цветни стъкла. Още щом го направи, съжали.

Дърветата наоколо, затворените нощем прозорци придаваха на тази стая интимността на опасно усамотяване, на тайно любовно гнездо. С леко разтреперани ръце отвори наново прозорците, не можеше по никакъв начин да измъкне заклещилия се там край на завесата и се обезпокои.

Ламия не бе влязла в стаята. Стоеше в полумрака на открехнатата врата, в косите й просветваше червеникава светлина.

Кенан, застанал до прозореца, не се отделяше от хладината на нощта.

— Да беше влязла, Ламия — подкани я той. — Държиш се като чужда. Няма нищо притеснително… Само че седни на стола пред пианото. Да не забележат отвън силуета ти…

Изговори накъсано и поизнервено тези думи.

Ламия мина на мястото, което й посочи, но не сядаше, свиваше се в ъгъла до пианото, притискаше около раменете и гърдите си пелерината, треперейки, сякаш замръзваше.

Мълчанието помежду им нарастваше и изнервеността на Кенан се увеличаваше, вече започваше да усеща някакво задъхване в сърцето си, някакво мощно бучене в ушите си.

Кенан намираше за твърде неестествено и безмълвието, и собствената си боязън да се отмести от прозореца и все по-смутеното загръщане на Ламия в плътната пелерина. Отново и почти заповедно изрече:

— Седни, Ламия ханъм.

Обикаляше нервно из стаята. „Колко неподходящ час… Ах, тази Ламия… — мислеше си той — Твърде непредпазливо. И какво, като е дошла…“

Върху пианото лежеше пристигналото през онези дни писмо на Джавидан. Кенан го взе. Опитваше се да си припомни една по една думите, написани от девойката в писмото, надяваше се свързаните с годеницата му пробудили се представи да го успокоят, да го утешат. Но в този час това писмо не говореше нищо на сърцето му, образът на Джавидан, като чужда рисунка, която не може да бъде огледана добре в тъмния подземен коридор на музея, го оставяше безчувствен.

Когато тази надежда угасна, той се надяваше да намери изход в един от най-старите си спомени. Пожела пак да си спомни Лейля, да оживи в душата си своя тъжен и горд отказ от времето на детството. Това не доведе до нищо друго, освен че нервността му нарасна още повече. Тези спомени, изпълнени с лишения, му носеха единствено сподавена омраза и пробуждаха у него скритно желание за жестокост.

Сега Ламия бе седнала там, върху ниския фотьойл в ъгъла до пианото. Беше навела глава и заради дългата й руса коса и повдигнатата яка на пелерината не се виждаше нищо друго, освен бялата линия на шията й.

И Кенан седна в един фотьойл. Тук беше уютно, меко, топло. Сред дълбоката тишина в стаята сякаш чуваше дишането на Ламия, усещаше, че сред постепенно нарастващата странна отпадналост губи волята и съпротивителните си сили.

Опитвайки се, доколкото му бе възможно да придаде на гласа си спокойствие и сладост, каза: „Ламия ханъм, вече си тръгвайте.“ Щеше да продължи да говори. Ала млъкна, защото внезапно сърцето му се разтуптя.

Осъзна, че когато тя се покори и поеме право към вратата, инстинктивно ще скочи от мястото си и ще я вземе в прегръдките си. С последна надежда реши да заговори за годеника й, за лейтенант Назъм, който имаше вероятност тази година да се върне от Ерзурум. Тези думи, които напомняха, че Ламия принадлежи на друг, може би щяха да го освободят от силната му изнервеност и той заговори накъсано:

— Вероятно до няколко месеца Назъм бей ще си дойде, нали, Ламия ханъм? Кой знае как ще те хареса, като види колко си се променила, колко си се разхубавила… Дай боже, ще бъдете много щастливи… Назъм много ще те обича… И ти него, естествено…

Не можеше да продължи, умълча се. Със събуждането на спомена за Назъм бе постъпил още по-необмислено. Пред болезнено химеричния му поглед оживяваше сцената на необуздана любов и страст, за пръв път виждаше Ламия в ръцете на друг. Тази представа го подлуди неочаквано, брадичката му потреперваше.

— Ламия, няма ли да дойдеш при мен? — попита той.

Младото момиче се подвоуми, но се изправи. Направи крачка към него, разтърсено от притегателната сила на пламтящите със странен огън сини очи.

Тъкмо тогава чуха как някой вика отвън: „Кенан… Кенан… Кенан…“ Младият мъж скочи, угаси бързо лампата. Идваше вуйчо му. С приглушен глас Кенан изрече:

— Влез във вътрешната стая, Ламия. Не вдигай шум!

После отиде до прозореца и отговори на Саиб паша. Кметът се прибираше от веселбата. Беше го притеснило внезапното изчезване на Кенан.

— Нищо ми няма, паша… Малко ме боли главата — каза Кенан.

Пашата бе стигнал пред верандата.

— Видях, че току-що угаси лампата. Казах си, Кенан още не си е легнал.

— Сега си лягам, вуйчо…

— Аллах да те дари със спокойствие, детето ми… Безсрамията там доста нараснаха.

Музиката зазвуча отново — лудешки, оглушително. В нощта с все сила се разнасяха смехове, гърмяха бомбички, отсрещните дървета изглеждаха като обхванати от пламъците на факлите.

Докато чакаше вуйчо му да се отдалечи, на Кенан му се струваше, че се пробужда от ужасен кошмар. Опасността бе преминала вече. Сега съвсем безопасно можеше да изпрати Ламия до дома й. Сметна за излишно да пали наново лампата. Отваряйки в тъмното вратата на спалнята, каза:

— Хайде, Ламия ханъм, вече си тръгвай…

Младото момиче стоеше в един ъгъл, в мрака се забелязваше единствено русата му коса. Колебливо запристъпва към вратата. За да й стори път, Кенан се беше поотдръпнал встрани. Неочаквано Ламия се блъсна в един фотьойл и се олюля, краят на пелерината й се свлече от раменете й. Кенан неволно бе протегнал ръце, сякаш да я хване. Голата ръка на младото момиче докосна неговата гола ръка, меките руси коси се плъзнаха по лицето и устните му като прохладно дихание.

Младият мъж все пак оказа някаква съпротива. Повдигна провесилия се край на пелерината, за да покрие голата й ръка. Но от притеснение бе сторил тъй рязко движение, че пелерината изцяло се свлече от раменете на момичето; потреперващото като лист, трескавото болно тяло на Ламия неочаквано се бе озовало в прегръдките му.

Завладяна от някакъв самозащитен инстинкт, Ламия трепереше, опитваше се да се изплъзне.

— Пуснете ме, Кенан бей… Пуснете ме… Ще тръгвам — повтаряше Ламия. После с две огромни като луната в нощта сълзи в очите започна да му се моли: — Ще бъде жалко за мен, Кенан бей!

Младият мъж я притисна още по-силно в прегръдката си и с необуздан глас изрече:

— Много е късно, Грозденце… Много е късно!

 

 

Те вървяха към задната порта на лозето, опитвайки се да не се блъскат в сухите лозови чукани, които от сенките в мрака не се забелязваха… Кенан беше свел глава в упорито и диво мълчание… Лицето на Ламия бе скрито от яката на пелерината, вървеше малко след него и приглушено покашляйки, плачеше тихо…

Излязоха на задния тесен път. Там Ламия остави Кенан и прескочи в своята градина през едно ниско място в стобора, отдалечаваше се сред дърветата, без да извръща назад глава… Отпуснатите й рамене, леко поклащащата й се походка излъчваха уморена, смазваща безнадеждност…

Стигналият до стобора Кенан, без да бърза, подвикна подире й:

— Ламия ханъм! — Момичето спря. Но нямаше смелост да извърне глава, да го погледне. А Кенан студено-уравновесено, враждебно-презрително продължи: — Безсмислено е да плачете… Ще си изпълня дълга… Елате утре да се видите с мен!

И без да дочака отговора на младото момиче, пое към лозето. Удряйки с пети земята, късайки случайно попадналите в ръцете му листа и клони, вървеше към кьошка. Като влезе в стаята си, не успя да се въздържи и стовари юмрук върху пианото; с ядна безнадеждност изстена: „Отново си провалих живота… Пропадна ми бъдещето!“