Джон Кларксън
Гангстерски рап (43)

42.

В стаята на екипа Импелитери удостои Уолтър Уонг и Лойд Шоу със своята версия за славното им завоевание. Спърлинг не каза нищо, за да оспори централната роля на Импелитери. С мълчанието си той като че ли потвърждаваше всяка дума, изречена от партньора му.

Шоу остави Импелитери да говори около десет минути. Щастлив беше да им каже, че са свършили нещо адски впечатляващо. Седем спипани и всичките с дрога. Шестима от тях се оказаха в списъка на Сините тапи.

Шоу за сетен път призна, че са свършили страхотна работа.

— Така, преди да го отпразнуваме, остава да приключим с още една дреболия, без която всичко останало не струва пукната пара.

— Каква?

— Да приковем Арчи Рейнолдс.

С това празненството приключи набързо.

— Говорих с Де Лука тази заран. Продължавам да получавам същото съобщение: хванете Арчи Рейнолдс.

— Добре, добре — каза Импелитери. — Давайте да хванем тоя скапаняк и да приключваме.

— Да си открил нещо полезно? — попита Шоу.

— Нищо. Прегледах почти всичко: Федералната база, щата Ню Йорк, всеки щат източно от Мисисипи и Калифорния. Единственото ново, на което попаднах, е талон за пътно нарушение в Южна Каролина.

— От кога?

Уолтър се зарови сред купчината разпечатки, докато намери съответния къс хартия.

— Отпреди два месеца.

— Сигурно е бил там да купува оръжие — рече Импелитери.

— Не допускам да е карал собствената си кола, нали?

— Не — отвърна Уонг. — Под наем. Но не я е наел той. Наел я е Реджинал Уилсън.

— Е, тоя скапаняк е мъртъв, както и тази нишка — каза Импелитери.

— Какво става с оня Мелвин Браун?

— А да. Участъковите детективи го намериха във Вирджиния. Криел се е там при леля си.

— Страхотно. Кога ще пристигне?

— Не знам. Съпротивлява се срещу екстрадирането. Задържали са го за нарушаване условията на гаранция. Последното е за петнайсет до двайсет и пет години.

— По дяволите, няма да успеем да го докараме тук поне до една седмица.

— Зарежи го — каза Шоу. — Нямаме време за това. Заеби го, заеби тоя компютър, заеби Реджи Шантавия, заеби ги всички. Това ще го направим по класическия начин. Имаме шест души, нали? Шестима от бандата?

— Шестима са — потвърди Импелитери.

— Така. Една от тези мутри ще пропее. Един от всички тях или всички те заедно ще ни подскажат как можем да намерим шибания Арчи Рейнолдс. Така че, дайте да намерим няколко стаи за разпит и да се заемем с тези отрепки. Вие заедно ли ги държахте, като ги арестувахте?

— По дяволите, как иначе! Нямаше къде да ги сложим.

— Колко време стояха заедно?

— Ами, петимата от тях около два часа.

— Мамка му. Това вероятно изключва възможността да ги използваме един срещу друг.

— Ей, знаеш, че така или иначе ще има адвокат.

— Не и преди аз да кажа. Добре, дайте да видим кой ще се поддаде най-лесно, а после ще ги изведем оттук. Ще ги разделим на две групи. Всеки от вас тримата поема по един, а аз ще се въртя. После се залавяме с останалите трима.

Сините тапи не изненадаха Шоу. Всичките бяха съдени престъпници. И всичките се чувстваха задължени да упорстват и да отказват всякакво сътрудничество.

От първата група Шоу веднага отхвърли двама, поколеба се относно третия, после отхвърли и него и избра другите трима.

След като направиха избора си, Шоу, Спърлинг и Импелитери се събраха отново във временния офис.

— И така, ето какъв е следващият ни ход. Завеждаме тия тъпаци в Централата. Там има един добър помощник районен прокурор, който днес е старши и с когото мога да се разбера. Той ще ни сътрудничи. Кабинетът му е в Централния регистър. Той ме попита дали можем да си свършим нашата работа там, което мен ме устройва. Отвеждаме ги поотделно, откарваме ги там, регистрираме ги, след което се съсредоточаваме върху следните трима — Марвин, Джейкъбс и Мичъл.

— Ей, човече, аз трябва да се преоблека, да хапна, да се посъвзема. Има ли някаква възможност да поспим? — попита Импелитери.

— Преоблечи се, докато чакаме транспорта за арестантите. Нали си взе чисти дрехи?

— Не. Никой от нас не си е ходил вкъщи откакто започна всичко това.

— Майната му. Купи си две ризи на път за Централата. Преоблечи се в някоя гардеробна там. Вероятно ще ти остане време да дремнеш малко, докато говоря с моя шеф.

— Това място е същински лайнарник.

— На мен ли го казваш?

— Доскоро. Хайде, Джеймс.

Импелитери и Спърлинг се изнизаха. Шоу се обърна към Уолтър, чийто азиатски тен беше придобил зеленикав оттенък. Очите му се бяха скрили зад двете цепки. Шоу прецени, че му остават може би два-три часа, преди да грохне.

— Как сме, Уолтър?

— Идеално.

— Добре. Докъде стигнахме с недвижими имоти „Арбър“?

— Очаквам да получа данни за всички имоти, които те стопанисват. Правя проучване на по-важните им обезщетения и дела. Братовчед ми действа по това в отдел „Сгради“.

— Какво знаем за корпоративната им структура?

— Съдружие с цел придобиване и стопанисване на недвижими имоти.

— Искам имената на всеки съдружник или акционер.

— Акционери няма. Само съдружници са.

— Тогава на всички съдружници. Всеки, който има финансов интерес. Всеки, който изкарва пари чрез това дружество.

Уонг сви рамене.

— Не знам. Има милион начини да се вземат пари от едно място. И милион повече, ако е съдружие.

— Разбери кой е вътре, кой прибира парите. Добери се доколкото можеш повече информация.

— Това може да отнеме цяла вечност. Търсиш ли някого специално?

— Да. Комисар Бъртън, всеки член на неговото семейство, включително дъщеря му, Джъстин Бъртън, жена му, братята му, другите му деца, всеки, който е свързан с него. И Де Лука. Албърт Дж. де Лука и всеки, свързан с него.

— Мамка му, ти си луд бе, човек! Хора като тях…

— Да. Именно хора като тях. Обърни този камък и виж какво ще изпълзи изпод него.

Уолтър се извърна към клавиатурата си. Възможността да разкрие нещо за шефа на полицията и за шефа на детективите сякаш го изпълни с нова енергия. Разбираше не по-зле от Шоу предимствата, които щяха да получат, ако успееха да достигнат до такава информация.

Когато Шоу напускаше офиса на екипа, той видя как Уолтър набираше някакъв номер на клетъчния си телефон с лявата ръка, докато с дясната местеше мишката по екрана. Беше направо виртуоз.

Шоу тъкмо излизаше през вратата, когато Уолтър му подвикна:

— Ей, да не забравиш!

— Какво?

— За оня Марвин. Елис Марвин.

— Какво за него?

— Мисля, че той е братът на оня, дето го намериха с куршум в главата по-рано.

— Какво?

— Марвин и Марвин. Едно и също име. — Уолтър се зарови сред купчината хартии на бюрото си. — Проверих. Те са братя.

— По дяволите!

На Шоу му беше убягнало, но на Уолтър, въпреки че бе потънал в мъглата на смъртната умора — не. За малко щеше да пропусне да му го изтъкне. Щяха да го пропуснат.

Шоу порови сред хартиите на Уолтър, докато не намери доклада, документирал намирането на трупа на Малкия Марвин. Беше в оригиналната папка на Де Лука. Куршумът! Имаше нещо необичайно в куршума.

Той запрелиства страниците и намери доклада на съдебния лекар. Бинго! Бяха пуснали куршум 22-ри калибър в мозъка на Джеймс Марвин. Двадесет и две му се беше сторил твърде малък калибър за стрелец от гангстерска банда. Девет милиметра, 45-ти калибър, да — по-големи оръжия бяха вече на мода. Но кой беше пуснал това малко куршумче?

Ново прелистване на документи насочи Шоу към първата престрелка в комплекса „Ню Лотс“. Един от охранителите на МС-2 беше застрелян в главата. И ето, да, същото. Калибър 22.

Никой не беше поръчвал сравнителен анализ на куршумите, доколкото знаеше Шоу, но не му трябваше специална експертиза, за да стигне по-далеч в предположенията си. Вече знаеше кой беше застрелял Джеймс Марвин — Малкия. Вече знаеше, че ще намери Арчи Рейнолдс.

— Хей, Уолтър!

— Какво?

— Добра работа.

— Благодаря.

Шоу не смяташе, че Уолтър, какъвто и гений да беше, изобщо си даваше сметка какво мисли той за него. Щеше да му го обясни по-късно.