Джон Кларксън
Гангстерски рап (17)

16.

Лойд Шоу беше прекарал остатъка от неделния следобед в рисуване. Когато дневната светлина стана сумрачна, той включи изкуственото осветление и продължи да нанася мазки по платното в различни нюанси на акрилно червено. В последните месеци той се бе заел да експериментира с цветовете. Каквото и да рисуваше, дори притаени в силуетите на боровата гора, тъмнозелени и сивкави тонове, всичко придобиваше червени оттенъци.

Рисуването държеше ума му надалеч от мислите за това, което отделът беше събрал за него, но когато луната се издигна достатъчно, за да надзърне през прозореца на тавана на втория етаж в провинциалното му ателие, гневът и боязънта обсебиха съзнанието му като дразнещо петно, избило под поредния слой боя.

Залезът на слънцето беше катализатор на гнева. Шоу не можеше да се отърси от мисълта, че е неделя вечер. Всяка неделя досега, която беше прекарвал в ателието, Шоу негодуваше от факта, че се налага да опакова багажа си и да поеме обратно към големия град, за да бъде отново на работа в понеделник. Понякога графикът му се променяше, но по принцип работеше от понеделник до петък. В съботите и неделите рисуваше под светлината на таванския прозорец и големите, модерни двойни прозорци. В понеделниците се връщаше на работа.

Беше привикнал да различава светлината в различните часове на деня, променяща се в зависимост от времето, сезона и климата. И сега разбираше само по оттенъците на здрача и сиянието на луната, че настъпваше онзи момент, в който обикновено се налагаше да потегля обратно към града.

Всяка неделя, когато оставяше платното, за да се върне към служебните си задължения, недоволството му неизменно нарастваше.

Но сега, в неделята, откакто от отдела му бяха наредили да не се връща, Шоу не усещаше никакво облекчение. Обичайният яд и негодувание. Всъщност, негодуваше още повече. Сега разбираше, че не е достатъчно добър дори за един от техните миризливи понеделници.

Шоу пусна четката в кутията от кафе, пълна с разредител за боя, отиде до кухненския бокс и си напълни чаша с четири пръста „Джак Даниълс“.

И за пореден път си каза всичко да върви по дяволите.

 

 

Юсеф Х им беше описал един изключително брутален и същевременно невероятно ефикасен план. Успехът му зависеше от точния разчет на времето и достоверността на информацията, която Юсеф бе събрал. Рахман Абдул Х беше убеден, че информацията на Юсеф е точна. В края на краищата, кой по-успешно би могъл да събере информация за деянията на една банда, пласираща дрога в гетото, отколкото бивши чернокожи затворници, много от които се бяха занимавали точно с такава престъпна дейност в също такива квартали? Що се отнася до разчета на времето, за това той разчиташе единствено на себе си и на волята на Аллаха.

В шест часа, понеделник заранта, тъмната уличка, където се намираше автосервизът на Сините тапи, беше тиха. Както обикновено, двама души от бандата пазеха отвън. Един от тях, длъгнест младеж с неприятен цвят на кожата и още по-неприятен характер, на име Нелсън, се беше облегнал на тухлената стена до голямата метална гаражна врата. Другият пазач, набит тип с телосложение на щангист, на име Бийл, седеше на стъпалото, водещо към малката входна врата до гаража. Бийл беше гушнал в скута си зареден узи. Двамата мъже бяха нащрек, знаейки, че товарът ще пристигне скоро.

Един уличен пес се показа откъм западния край на уличката, куцукайки към тях. Десетина метра преди кучето да стигне до двамата пазачи, то вдигна главата си във въздуха, задуши, след което рязко се обърна и изчезна между две порутени здания.

Зад тях, на издигнатата до уличното ниво платформа, вагоните на метрото по линията Канарси спряха на спирка „Ню Лотс“. Старите релси изтътнаха под стоманените колелета и скърцащи спирачки.

Загледани в кучето и вагоните, пазачите не видяха прегърбения скитник, който се зададе по уличката откъм западния край. Беше облечен в непромокаема мушама, цялата в петна и мръсотия, като че ли са му били необходими години, докато успее да я приведе в толкова окаян вид. Долната част на дрехата беше съвсем дрипава. Под дъждобрана бездомникът носеше мръсен суичър с качулка, въпреки топлата априлска утрин. Скитникът дърпаше след себе си разнебитена количка за амбулантна търговия, отрупана с всевъзможни боклуци: метален кафез за мляко, парчета желязна тръба, черен найлонов чувал, пълен с кутии от консерви, други найлонови торби, пристегнати с шнур, стар, навит на руло юрган.

Нелсън го забеляза пръв. Той се ухили на тази човешка отрепка, поредният несретник в Браунсвил, тръгнал да събира никому ненужни боклуци в задънена уличка.

Стиснал автомата в скута си, Бийл процеди:

— Иди кажи на оня дърт педераст да се маха на майната си от тука. Не го искам да минава край мен да му мириша пикнята.

— К’во те кара да мислиш, че аз искам да мине покрай мен?

— Айде. Иди му кажи.

Мърморейки под нос, Нелсън се отдалечи. Скитникът се бе спрял до стената на една изоставена сграда и опипваше по ръбовете парче ламарина, заковано напречно на разнебитен прозорец. Изглежда се мъчеше да измисли как да го отпори, за да го прибави към колекцията си в количката.

— Ей, старче! — изрева Нелсън.

Скитникът продължаваше да оглежда парчето ламарина.

Нелсън измъкна патлака си и пристъпи към него.

— Ей! На теб говоря.

Нелсън беше съкратил разстоянието до пет метра и продължаваше да се приближава.

— Ей! Глух ли си?

Най-после скитникът се обърна.

— Върви на майната си, човече.

— Какво?

Нелсън вдигна патлака, прицелвайки се в скитника и приближавайки се достатъчно, за да може да насочи дулото точно срещу мръсното лице, скрито под качулката на суичъра. Той опъна напред ръката си с пистолета, но задържа глава назад, за да избегне вонята.

— Казах…

Така и не успя да види бухалката, измъкната изпод мръсната мушама на Рахман Абдул Х. Успя само да мерне замахването, преди дървото да разбие лявата страна на черепа му и да счупи очната му кухина. Миг на силна болка и всичко пред очите му стана черно.

Бийл беше изгледал сцената нетърпеливо, с навъсено лице, стиснал узито в скута си. А после съвсем неочаквано скитникът стисна Нелсън за гушата.

— Какво, по…

Бийл се изправи и бързо закрачи към тях, докато Рахман навеждаше Нелсън над количката.

Какво, мамицата му, беше направила тази улична отрепка, помисли си Бийл. Това беше последната съзнателна мисъл, която го споходи. Последната, която изобщо щеше да го споходи.

Джон Х пристъпи иззад двете здания в мига, в който Бийл мина покрай него, и замахна с бейзболна бухалка към главата на часовия. Тъпото изхрущяване от дървото стоварило се в тила на нещастника, беше достатъчно силно, за да го чуе Рахман от другия край на уличката.

Между порутените сгради сякаш от небитието се материализираха въоръжени фигури и се струпаха около повалените пазачи. Никой не промълви дума. Рахман свали мръсните дрипи, докато хората му разсъблякоха Сините тапи по бельо. Двама от мюсюлманите надянаха облеклата им, а останалите натовариха неподвижните тела върху амбулантната количка на Рахман.

След минути двама от бойците на Рахман бяха заместили Бийл и Нелсън, облечени в техните дрехи и стиснали техните оръжия, застанали на пост пред входа на автосервиза.

Рахман, Джон Х и останалите се скриха. Тридесет минути по-късно, се появи колата, караща товара на Сините тапи.

Въоръженият, който бе заел мястото на Нелсън, почука на металната врата. Електрическата макара забръмча и вратата бавно се повдигна. Колата влезе. Голямата врата веднага започна да се затваря. Преди да се затвори напълно, Рахман и Джон Х вече стояха от двете й страни с къси ковашки чукове и каменарски клинове. Остриетата на двата клина бяха здраво забити в улеите на плъзгащата се врата, спирайки я на тридесетина сантиметра над пода.

Отнякъде се появиха четирима въоръжени бойци, всеки от които носеше по две пластмасови туби с двадесет литра бензин. Само за секунди те без проблеми напъхаха под заклинената врата тубите с леснозапалимата течност. Друг въоръжен заби железен прът на втората врата.

Отвътре се разнесоха гласове. Някой започна да блъска по стоманената врата, мъчейки се да я отвори.

Рахман взе узито от човека, който беше заместил Бийл. Наведе се и изстреля залп от куршуми под заклинената врата. Нажежените до червено късчета олово се плъзнаха и заотскачаха по бетонния под, рикоширайки към дебелите тухлени стени, блоковете на двигатели и разглобените коли. Първият куршум, който подпали една от пластмасовите туби с бензин, предизвика яростна експлозия, която отвън се чу твърде приглушено. Но след секунди последва серия от трясъци, прерастващи в един-единствен, ужасяващ гръм.

Крясъците, започнали преди последната експлозия, продължиха и се извисиха заедно с мазния, черен пушек, който изведнъж започна да се извива от всяко шупливо отверстие по стените на сервиза. Вълна смъртоносен черен дим запълзя изпод заклинената врата. Един от членовете на бандата успя да провре глава под нея, дращейки с окървавени ръце по бетона, мъчейки се да изпълзи навън и раздирайки кожата на тила си в усилието да се спаси от яростните пламъци, обгарящи гърба и краката му.

Нечий изстрел пръсна черепа му, слагайки край на страданията му.

Рахман вече беше дал знак на хората си да се изтеглят от мястото на разправата. Самият той застана отвън пред бушуващата стихия, заслушан в последните заглъхващи стонове, докато зноят, понесъл се към него, не опърли лицето му. Надяваше се, че онзи, когото наричаха Арчи-Ар, също е вътре.

Единственото, което му оставаше да направи сега, беше да се оттегли до празния парцел, където хората му бяха откарали Бийл и Нелсън, и да контролира изпълнението на последната задача — пребиването на двамата мъже до смърт и оставянето на едва разпознаваемите им тела за назидание. Рахман държеше жителите на „Ню Лотс“ да видят какво се случва на онези, които са дръзнали да навредят на който и да е член на МС-2.

Той огледа опустошения гараж. Планът на Юсеф беше успял. Слава на всемогъщия Аллах.

 

 

Когато телефонът иззвъня в девет часа на следващата сутрин, Шоу не бе готов да го вдигне.

Нямаше да го направи, само че телефонът не престана да звъни. Звънът продължи безкрайно, сякаш онзи, който го търсеше на другия край на линията, знаеше, че Шоу лежи там и упорито отказва да се отзове. Най-после той се наведе от леглото, грабна слушалката и изрева:

— Моля!

Чу гласа на Ричард Парнъл, който съвсем не се бе обезпокоил от нелюбезния му тон.

— Шоу?

— Да.

— Парнъл се обажда.

— Да?

— Докладваш в офиса на шефа. Днес, по обяд. Съветвам те да облечеш костюм.

— Колко е часът?

— Девет.

— Ти луд ли си? Аз съм в Масачузетс.

— Заповед на шефа, Шоу. Кога можеш да пристигнеш?

Шоу се помъчи да събере мислите си и да се съсредоточи. Какво ставаше, по дяволите?

— Какво иска от мен?

— Шоу, искам те до един часа. Трябва да караш бързо, показвай значката си. Искам те тук!

Линията прекъсна.

Шефът го викна на доклад. Просто ей така. Без обяснения. Заповед и толкова.

Шоу изрева в нямата слушалка:

— Да ти го начукам, Парнъл! Злобно гадно ирландско копеле!

После затръшна слушалката.

Седна на ръба на леглото, като се мъчеше да реши дали смее да не се подчини на шефа на детективите. Той знаеше, че ако някой детектив от НЙПУ откажеше да изпълни заповед на шефа на отдела, това беше равносилно да оскверни Бога. Парнъл беше виновен, разбира се. Офисът на окръжния прокурор, да, но шефът на детективите?

Шоу погледна часовника си. Ако се забавеше още пет минути, изобщо нямаше да успее.

 

 

Точно в един часа без две минути Шоу пристъпи във фоайето на офиса на шефа на детективите на Първи полицейски участък. Беше облякъл най-хубавия си костюм и връзваше най-скъпата си вратовръзка върху последната си чиста риза. Прокара пръсти през косата си, все още влажна от взетия набързо душ в градското му жилище.

Той съобщи името си на администратора с ранг на офицер, пазещ пред входа на кабинета на лицето, което се явяваше най-влиятелният човек в системата на НЙПУ — шефа на детективите, Албърт де Лука.

За повечето хора полицейският шеф бе длъжността с най-силни позиции. Шоу обаче знаеше, че на рутинно равнище, когато станеше напечено, шефът на детективите разполагаше с повече власт. Той контролираше следователския контингент на една от най-големите и могъщи полицейски сили в света. Нито един случай на престъпление в Ню Йорк Сити не можеше да бъде решен или представен пред съда, преди да бъде разследван. Полицейските шефове определяха правилата, командваха хиляди подчинени, но единствено детективският отдел можеше да разследва и да събира доказателства. Без разследване нямаше да има съдебно дирене, наказание и справедливост. Контролирането на този процес превръщаше Де Лука в човек с огромна власт. Възможността да назначи пълно полицейско разследване както над невинни, така и над виновни, означаваше, че Албърт де Лука можеше да спаси или да осъди както едните, така и другите.

Когато го покани да седне, администраторът се постара да избягва погледа на Шоу. Това му напомни съдебните заседатели, отбягващи да погледнат в очите обвиняемите, които предстоеше да изпратят в затвора.

След десетминутно чакане Шоу чу много тих сигнал, който прозвуча откъм бюрото на секретаря. Той вдигна глава и кимна на Шоу:

— Окей, вървете.

Шоу мина по един къс коридор и скоро долови силния аромат на димяща пура. В края на коридора се отвори някаква врата, водеща към голям ъглов кабинет, обзаведен така, че да впечатлява със строгостта и лукса си. Шоу пристъпи вътре и стъпките му заглъхнаха в дебелия син килим. Шефът на детективите, Албърт Де Лука, седеше зад масивно дървено писалище, прегърбен над купища документи като някакъв писар от края на миналия век. Стените на кабинета бяха покрити с полицейски почетни знаци, паметни отличия, снимки на шефа на всевъзможни церемонии сред други полицейски шефове и видни представители на властта. Шоу имаше чувството, че е попаднал в светая светих на служебната йерархия.

Де Лука изобщо не си направи труда да обърне внимание на обстоятелството, че някой е влязъл в помещението. Той продължи да прелиства страниците в голяма червена папка. Шоу го гледаше, отбелязвайки наум, че Де Лука май четеше по две-три страници наведнъж. Зачуди се дали червеният цвят на папката маркираше нещо значимо. Свръхсекретно? Или може би червеното беше любимият цвят на Де Лука?

Без да вдига глава, той се пресегна към мраморния пепелник и вдигна от него пура от любимите на Чърчил — дебела кубинска „Ел Рей Дел Мундо“. Дръпна замислено и пусна дима, продължавайки да преглежда страниците. Двама крале на света, помисли си Шоу — Де Лука и Ел Рей.

Пурата имаше богатия, дълбок, землист аромат, какъвто притежават само кубинските. Шоу изведнъж изпита неистово желание да запали една.

Когато Де Лука най-сетне го удостои с поглед, Шоу си спомни за прякора на Де Лука — Акулата. Бледата му кожа хармонизираше със стоманеносивата коса, прилепнала плътно назад по огромното теме. Главата, вратът и раменете му като че ли се вклиняваха в едрото тяло. Де Лука притежаваше пронизващ поглед и в същото време очите му изглеждаха странно безжизнени, сякаш не можеше да си позволи и най-малък признак на емоция. По време на публични изяви Де Лука имаше навика да изписва усмивка на лицето си, предназначена да буди симпатия, която обаче успяваше единствено да покаже жестоко опнатите редици съвършено бели зъби. Шоу не очакваше каквато и да е усмивка от страна на Акулата днес.

Де Лука остави листовете настрана и погледна Шоу, взирайки се в него така, сякаш току-що беше привършил с прелюбопитно четиво, касаещо го пряко.

— Що за човек сте вие, Шоу? Да не сте психо?

— Не, но ако наистина съм психотичен тип, не мисля, че щях да го осъзнавам, нали?

Де Лука погледна Шоу, за да се увери, че не са го преметнали. Реши, че не са и му кимна да седне.

Шоу се подчини.

— Какво ви подтикна да стреляте по кола, пълна с афроамериканци в три часа след полунощ, в момент, в който сте под запрещение?

Шоу изгледа Де Лука за миг, за да прецени дали му задаваха въпроса сериозно, или само му пускаха стръв. Стръв от акула? Шоу се зачуди. Убийственият поглед на Де Лука не разкриваше нищо. За миг Шоу помисли дали да не отговори с едно „Не знам“, но не беше готов да играе игрички пред шефа на детективите.

Разказа своята версия за това, което се беше случило, без преувеличения или афектираност.

— Значи си стрелял по колата, за да спреш музиката.

— Точно така. И да разкарам онези типове.

— Звучи глупаво. Защо просто не си застрелял пишльовците, които са ти скочили? Според досието ти, не се колебаеш много да стреляш по хора.

Шоу реши да не се подвежда от коментара, запазвайки своята физиономия също така мъртвешки безизразна.

— Реших, че ще си създам по-малко неприятности, ако надупча колата.

— Аха. И какъв е този „поглед“, с който си ги изгледал?

— Изгледах ги така, все едно че са дрисльовци.

— Дрисльовци? Или престъпници?

— И двете.

— Така. Значи ти е било писнало?

— До немай-къде.

— От тях и от музиката им?

— Да.

— Чернокожи.

— Да.

— Черна музика.

— Струва ми се. Предполагам, че някои бели също я слушат.

— И посещаваш психодиспансера. Какъв е проблемът, Шоу? Изглежда имаш нещо против черните.

— Може би е нещо като синдром на белия гняв.

Брадичката на Де Лука се вирна съвсем леко. Очите му бавно се присвиха. Без да е казал нито дума, Шоу разбра, че друг подобен остроумен отговор от негова страна няма да бъде изтърпян от шефа.

Тонът на Де Лука стана още по-суров, но остроумният отговор изглежда го върна към основния въпрос.

— Детектив Шоу, вие расист ли сте? Мразите ли черните?

— Не.

Де Лука се втренчи в него, без да реагира видимо. След няколко секунди тишина, Шоу попита:

— Приключихме ли?

— Вие съвсем сте приключили, Шоу. Цялата ви кариера е приключила.

— Тогава защо съм тук?

— Защото така пожелах. И аз съм този, който задава въпросите, детектив. Не си въобразявайте, че тъй като кариерата ви е приключила, няма какво да губите. Аз определям кога да спра с въпросите. Или искате да ми кажете „Майната ти“, да станете и да си излезете оттук?

Тежките думи бяха изречени, без Де Лука да извисява тон, но подчертано напрегнато.

— Аз искам да разбера защо съм тук повече, отколкото да казвам каквото и да било. Поне засега.

— И до това ще стигнем. Още няколко въпроса. Имаш ли да ми кажеш още нещо по темата за черните?

— Едва ли. Попитайте някои чернокожи, които ме познават, дали ме смятат за расист.

— Значи някои от най-добрите ви приятели са черни?

— Да, някои добри приятели.

— Добре. Пиян ли бяхте, когато се случи това?

— Не. Бях изпил всичко на всичко едно питие. Онази нощ нещо не ми се пиеше.

— Имате ли проблем с алкохола? Алкохолик ли сте?

— Не. Обичам да пия, но не и когато би могло да попречи на работата ми.

— И сте отишъл чак във Флетбуш за едно питие.

— Отидох там, за да поднеса поздравите си на един рожденик. Пиенето беше между другото.

— Трябва наистина да си изпитал омраза към онези, които са ти скочили.

Внезапната смяна на темата от страна на Де Лука накара Шоу да замълчи. Какво се опитваше да направи шефът му? Да го уличи в нещо?

Шоу не отговори в продължение на няколко секунди, но после реши, че няма смисъл да се опитва да отгатва какво точно цели Де Лука. Това, което му се стори интересно, беше да прецени степента на неприязън към него и на какво се основаваше тя.

Де Лука не изчака Шоу да приключи мисълта си.

— Добре, няма значение. Не мисля, че си расист. Нищо в досието ти не го показва. Не мисля, че имаш нещо против чернокожите. Сега ще ти кажа защо си тръгнал срещу онези трима черни типове посред нощ, двама от които били въоръжени според твърденията ти.

— Добре, и защо? — Шоу беше искрено заинтригуван.

— Направил си го, защото си бил адски уплашен. Направил си го, защото си се страхувал от онези копелета убийци и не си искал да умреш. И си изпитал гняв не към тях, а към самия себе си, затова, че си си позволил да се изплашиш толкова. Затова си рискувал живота си, самобичувайки се с този налудничав ход, който си предприел.

Шоу призна, че Де Лука е прав, но не изпитваше желание да го казва на глас.

— Нямах избор.

— Глупости! Могъл си да избягаш. Да побегнеш със сетни сили. Знаеш много добре колко адски трудно е да бъде простреляна тичаща мишена. Онези копелета едва ли са могли да те надбягат.

— Не, просто щяха да влязат в колата си и да ме догонят.

— Не мисля. Смятам, че бягството е било реална възможност.

— Може и да сте прав, шефе. Възможно е да сте прав.

— Снизходителен сте към мен, детектив Шоу?

— Не мисля.

— Не се опитвайте да избегнете истината. Тя е важна. Не отстъпвай, ако смяташ, че греша. Разбира се, ти си бил уплашен. Това е явно. Но трудната част обаче е да си признаеш, че страхът те е разгневил. Точно това е станало.

— Звучи логично — съгласи се Шоу.

И наистина го мислеше.

Де Лука кимна, вдигна дебелата си пура, примигна няколко пъти към Шоу и се възнагради с няколко дръпвания.

— Окей. Следващият въпрос. Имаш ли някаква идея как да спасиш пенсията си?

— Моля?

— Добре ме чу.

— Искате да кажете…

— Знаеш какво искам да кажа.

След няколко секунди Шоу отговори:

— Предполагам, че тя зависи от онова, което ще каже моят адвокат и хората от профсъюза за мен.

— Твоят адвокат и хората от профсъюза?

— Да.

— Майната им на твоя адвокат и на хората от профсъюза!

Шоу не беше го очаквал. Не беше очаквал нищо такова.

— Детектив Шоу, направил ли сте си сметките?

— Сметките?

— Сметките. Пенсията. Стажът. Знаеш ли какво означава, ако те изхвърлят, преди да си навършил двадесетте години стаж? Знаеш ли колко много ще загубиш?

— Не. Такива сметки не съм правил.

— Защо?

Шоу понечи да отговори, но Де Лука продължи:

— Ще ти кажа защо не си. Защото не си и помислял, че ще я загубиш. Смяташ, че просто ще те пощадят. Ще те набутат някъде зад някое бюро в службата за задържани лични вещи или нещо по-ужасно, като… — Де Лука погледна листовете пред себе си. — … Колко? Осемнадесет месеца, ако се включи полагащата ти се отпуска. Това ти остава. Смяташ, че ще те потулят някъде за осемнадесет месеца и може би ще направят живота ти нещастен, но ще приспаднат полагаемия ти се отпуск и после ще те пуснат на воля. Но ако не стане така, ако те изхвърлят навън, това означава, че си твърде стар, за да започнеш кариера, и то, ако приемем, че за едно ченге като теб изобщо съществува възможност за нова кариера, каквато реално не съществува, но дори и да сполучиш, ще се наложи да го направиш без никаква база, без своите двадесет и пет процента. Без нищо. Оставаш навън и не разполагаш с нищо, освен със спестяванията си и с нищожния шанс да си намериш някаква работа. Шоу, имаш ли спестявания?

— Това не е ли записано някъде из вашите бумаги?

— Не. Само кредитното ти досие, разходите ти, такива неща. Не си направих труда да изискам справка за финансовото ти състояние. Но мога да предположа. Мисля, че дори с пенсия и по някоя и друга случайна работа ти предстои да живееш един доста скромен живот. Без нея ще бъдеш един беден възрастен мъж.

Шоу си помисли за Джейн. Той би трябвало да знае, че съм женен за адвокатка. Една преуспяваща, упорита адвокатка. Откъде, по дяволите, би могъл да знае, че двамата сме прекратили връзката си и че бракът ни е само формален? Откъде би могъл да знае, че ако се оттегля и получа пенсията си, плюс нейните доходи и онова, което бих могъл да припечелвам допълнително, ще живеем трудно? Откъде би могъл да знае, че Джейн се е отчуждила от мен?

Шоу положи максимално усилие да не издаде мислите си и каза само:

— Изглежда ще трябва наистина да си погледна сметките.

Но сам усети, че започва да губи обичайното си чувство за контрол и почва под краката си. По някакъв начин Де Лука беше успял да го потисне с тихото, монотонно поднасяне на неприятните факти, с примигващите си очи, лишени от всякакво чувство, пускайки болезнените си жила между кръгчетата дим от дебелата, скъпа, контрабандна кубинска пура.

— Да — каза Де Лука, — но не в това е истинският проблем.

Шоу изкрещя наум. Не било истинският проблем? Да ме изгонят и да остана без нищо? И това не било шибаният истински проблем, ти, студена, безсърдечна, смърдяща рибо? Какъв, по дяволите, е проблемът тогава, хищник такъв?

— Истинският проблем е, че щом ние те изхвърлим веднъж, никой друг няма да те наеме. Нито дори да пазиш някоя скапана сладкарница през нощта.

— И защо?

— Защото когато ние те изхвърлим, ще се погрижим да ти лепнем етикета на смахнато ченге, на расист психар, изхвърлен от полицията. Това ще те съсипе завинаги.

Шоу изпита стягащо гърлото и гърдите усещане, някакво болезнено, парализиращо парене в областта на гърдите, нещо, което нямаше нищо общо със стомаха и беше свързано единствено с осъзнаването, че макар Де Лука да му беше представил една хипотетична възможност, способността му да я осъществи беше безспорна.

Де Лука изпуфтя облак дим и присви очи с вид на човек, който без усилие беше докарал срещата до точка, при която можеше също така без усилие да извърши акт на милост.

— Склонен съм да те поздравя за способността да държиш устата си затворена. Да не се оплакваш. Да не се, държиш като глупак. Да не спориш за щяло и нещяло. Надявам се само, че сега не седиш тук, мислейки си, че всичко това е празна заплаха.

— В никакъв случай, сър.

— Добре. Много добре. Така че единственото, което ми остава да ти кажа, за да не скрия болезнената истина, е следното: ти би могъл сега да си излезеш оттук и да се обадиш на адвокатите и на профсъюза и да чуеш нещо от сорта: „Но те не могат да постъпят така с един ветеран детектив първи клас с двадесетгодишен стаж“. Или: „Такива свинщини едва ли ще си позволят“. Донякъде, подчертавам, донякъде те ще бъдат прави.

Де Лука погледна Шоу, за да се увери, че следи мисълта му.

— Но в твоя случай, не. В твоя случай такива приказки не вършат работа.

— И защо?

— Без да е необходима кой знае каква хитрост, можем да ти изготвим едно досие… Изобщо не е трудно. Помниш онази налудничава стрелба преди няколко години, с която се прочу. Достатъчно си лабилен, щом ти е необходим психолог. А сега стреляш по коли посред нощ. — Де Лука сви рамене, сякаш тава щеше да е най-лесното нещо на този свят. — Дори бихме могли да го пробутаме на хората от профсъюза. Да се погрижим да отдръпнат защитата си от теб. Но знаеш ли кое е най-голямата свинщина, Шоу? Това, че не е нужно да пробутваме каквото и да било на когото и да било. Както вече споменах, ние не можем да си позволим да прецакваме ветерани като теб по този начин. Но ти, ти не си проблем.

Шоу преглътна с усилие, мъчейки се да потисне гнева и гаденето, което се надигаше у него. Не искаше да слуша повече, но Де Лука продължи невъзмутимо:

— Ти ли? Ти никога не си се вмествал в някакви рамки, Шоу. Знаеш го. Не те познавам толкова добре, колкото някои други, но все пак те познавам. Познавам хората, с които си работил и тези, за които си работил. Ти никога не си се вмествал в някакви рамки. Винаги си бил над това. От теб просто лъха на „Аз съм над всичко“. Отношение, което означава: „Не искам да бъда тук, защото съм по-добър от всички вас, останалите“. Мога да се справя с теб, без да деморализирам никого, без да предизвикам никакъв ропот или загриженост в отдела. Мога просто да те съсипя, защото на никого изобщо няма да му пука за теб.

— На никого не му пука за никой в службата и вие го знаете. Единственото, което ми казвате, е, че с мен ще бъде по-лесно.

— Окей. Щом го приемаш така.

— Но щом като седя тук и слушам всичко това, вие нямате намерение да го направите, нали?

Де Лука не си направи труда да увери Шоу в противното.

— И не само това. Вие всъщност ми казвате, че можете да ме отървете от цялата тази неприятност. От историята с вътрешното следствие и от онзи задник, заместник-прокурорът Джонсън, от всичко.

— Смяташ ли, че някой прокурор би имал успех без съдействието на детективския отдел? Смяташ ли, че той може да ме притеснява?

— Не.

— Тогава?

— Тогава какво искате от мен? — попита Шоу.

Де Лука се облегна назад, вдигна своята Ел Рей, дръпна, примигна и изпусна кръгче дим. Издърпа стола си от писалището, извърна се странично и запафка замислено. Кръстоса крака и разсеяно завъртя глезена си обратно на часовниковата стрелка.

След което промълви, по-скоро на себе си, отколкото на Шоу:

— Много по-лесно е да работиш с умни хора. Винаги съм го казвал.

Докато Де Лука въртеше стъпалото си, Шоу хвърли поглед на подметката на обувката му. По нея не личаха почти никакви драскотини. Като че ли Де Лука прекарваше цялото си време стъпвайки върху килими. Това порази Шоу, такъв живот на завет за един полицай? Но не беше се отразил на способността на Де Лука да постави Шоу точно там, където искаше.

— Значи се споразумяваме, че, първо — аз знам за теб повече, отколкото ти самият знаеш за себе си, и второ — че контролирам съдбата ти. — Де Лука се извъртя в стола си и отново погледна Шоу в очите. — Ясно ли е?

— Ясно.

— Съгласен ли си също така да ми помогнеш, за да не ти причиня тези ужасни неща, които ще ти гарантират живот в бедност и все по-растяща мизерия?

— Да. Стига. Това да не означава, че ще ме пратите в затвора? По-скоро беден навън, отколкото каквото и да било вътре.

— Това определено не влиза в намеренията ми. Ни най-малко не искам да те видя в затвора. Възнамерявам да поискам от теб да извършиш нещо съвсем в реда на нещата, а как точно ще го свършиш, си е твоя работа. Някой друг завой можеш да съкратиш. Ще те прикривам, доколкото е възможно, но очевидно не мога да ти гарантирам всичко. Ако отидеш твърде далеч, ще трябва сам да си поемеш последствията. Още ли си съгласен?

— Да.

— Сега искаш ли да ми кажеш „майната ти“ и да си тръгнеш?

— Не.

— Добре. Тогава трябва да ме изслушаш.