Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiscretions, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)
Сканиране
bridget (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Дъщери на греха

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2001

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0201-5


Глава 1

Лондон, 24 октомври

Венеция Хейвън вървеше бързо по „Слоун стрийт“. Ръцете й бяха пълни с цветя от „Хародс“, а главата й — с въпроси. Цветята бяха за Лидия Ланкастър, която, както тя добре знаеше, щеше да забрави да купи, въпреки че очакваше цяла дузина гости за вечеря. Безбройните кристални вази и антични купи за цветя, кани и дори супници, някои от които струваха цяло състояние, бяха пълни — много тъжна гледка наистина — с увехнали цветя и паднали венчелистчета и цветчета, посипали се и по всички маси в къщата. Лидия, изглежда, забелязваше цветята само когато бяха свежи и ароматни, с бляскави и радващи окото цветове. Увехнеха ли те, изчезваше и нейният интерес към тях. Не че на Лидия Ланкастър не й пукаше за цветята и за каквото и да било друго. Тя просто никога не се сещаше за следващата задача от дългия списък, докато не настъпеше крайният момент за това. Приятелите й никога не бяха сигурни дали я обичат въпреки постоянната й разсеяност или заради нея. Тя беше част от силния, неустоим, бликащ чар на Лидия, чийто интерес и внимание винаги бяха насочени към човека, с когото беше в момента, и към неща, далеч по-практични от цветята, като например редовното хранене, редовните разходки на кучето, да не закъснее да вземе децата от училище, да закара колата на ремонт в определените срокове. И Венеция я обожаваше.

Въпросите, така и не намерили отговор, цяло лято се криха някъде дълбоко в подсъзнанието на Венеция и сега, със смяната на сезоните и първия истински, сив октомврийски ден, те изплуваха с настоятелност, която не търпеше възражение.

Венеция се позабави малко в началото на пешеходната пътека, но едва забелязваше натовареното улично движение. Вятърът, изведнъж придобил сила, развяваше бурно гъстата й светлоруса коса и тя нетърпеливо я прибра зад ушите си. Високото й стройно тяло беше загърнато в кремав кашмирен тренчкот, изпратен й от Джени, която го беше купила от магазина на Алън Остин в Бевърли Хилс. Венеция го носеше по британската мода — с прилепнал клин и леки, но удобни и топли обувки с нисък ток в същия цвят. С ръце, пълни с бели и жълти цветя, Венеция беше идеалният образец за добре възпитано английско момиче. Което и си беше. „Почти“ — добави тя наум с въздишка. Този беше единият от въпросите. Джени искаше тя да се върне у дома. „Искам да ходиш в колеж тук, Венеция“, беше заявила тя твърдо по телефона. „Липсваш ми.“ Много хубаво, че беше решила така след дванайсет години, помисли Венеция, нещастна и угрижена. Сега Лондон беше нейният дом, а Лос Анжелис й беше чужд. „Става въпрос за моя живот“ — помисли си тя, изпълнена с недоволство и готова да отстоява своето — „за моето бъдеще“.

Моето бъдеще? Мислено, тя добави огромния въпросителен знак в края. Какво имам, какво мога да предложа? На деветнайсет години съм, получила съм образованието си в най-добрите английски училища и притежавам съвсем новичка и трудно спечелена диплома за първокласен готвач. Не съм ни най-малко интелектуалка. Висока съм пет фута и девет инча (176 сантиметра), добре сложена, приятелите ми дори мислят, че съм хубава. И съм дъщеря на Джени Хейвън.

Таксиметровият шофьор натисна нетърпеливо клаксона, чакайки я най-сетне да пресече. И стресна Венеция, с което прекъсна мисленото изреждане на качествата й, макар тя самата да не беше сигурна дали последното е качество или пречка. Както и да е, нямаше нищо, върху което да изгради стабилна кариера.

Дългите й крака закрачиха по-бързо, когато излезе на „Кадоган Скуеър“. Сега нямаше време да размишлява върху своето бъдеще. Щяха да имат късмет, помисли си, като хвърли поглед на часовника си, ако Лидия се беше сетила да купи храна за гостите си.

Лидия беше настояла за официално облекло на вечерята. По две причини, беше казала със смях. Първо, дамите щели да изглеждат много по-красиви в дълги рокли; второ, вечерята се даваше в чест на бизнеспартньор на съпруга й — американец, който щеше да остане съвсем кратко време в Лондон. Тя искаше да му покаже, че англичаните все още се придържат към традициите и стандарта си. „Ще му покажа най-доброто“, каза тя на Венеция, „и Фицджералд Макбейн може да е благодарен на бога, че няма да остане по-дълго тук и няма да му се наложи да издържи нито един уикенд в провинциално имение!“ При тази мисъл Венеция се усмихна. Вечеря в ексцентричното семейство Ланкастър беше достатъчен риск. Уикенд в имението им в провинцията беше причина новите им познати да изпаднат в паника.

Като прекоси на зигзаг площада, защото паветата я затрудняваха, Венеция пъхна ключа в ключалката на несиметрична бяла сграда с няколко пристройки. Сграда, в която беше прекарала повечето си училищни ваканции с приятелката си Кейт Ланкастър, наслаждавайки се на щедростта и любвеобилността на семейство Ланкастър. Всъщност тя почти се беше превърнала в член на семейството. След последната година в „Хаскетс“, Венеция, тяхната „наемателка“, беше останала да живее у тях. Тя беше останала, както Лидия беше издала със смях, защото Джени била настояла да плаща за храната и квартирата на Венеция.

В антрето, покрито с килим, издържан в бяло-зелени геометрични фигури, цареше зловеща тишина.

— О, мили боже! — Този стон се изплъзна от устата й, когато огледа всекидневната стая. Кучето лабрадор я поздрави мързеливо с опашката си, излегнало се удобно на дивана пред камината, в която не гореше огън. Другите две кучета, порода „Джак Ръсел“, се втурнаха към нея на късите си крачета. Радваха се, че я виждат, защото знаеха, че единствено на нея могат да разчитат, че ще ги нахрани. Таблата с чашките за кафе стоеше на ниската масичка още от снощи, а прахът по повърхността й беше недокоснат. С прах бяха покрити и двете по-големи маси в стил „Чипъндейл“, както и огледалото, датиращо от епохата на династията Джордж.

Венеция прекоси антрето, следвана по петите от кучетата, и надникна предпазливо в трапезарията. Нищо! Дългата махагонова маса беше абсолютно празна. Никакви кристални прибори! Малкият стенен часовник „Картие“ показваше шест и половина. Гостите бяха поканени за осем и половина. Още нищо не беше направено, а от Лидия нямаше и следа. Венеция помисли за американеца, които щеше да дойде, нищо неподозиращ, на вечеря в един английски дом. А той идваше от страна, където всички действаха ефективно и всичко беше лесно. Дяволита усмивка озари дребничкото й триъгълно личице и огромните й сиви очи, като си го представи как стиска чаша с питие и се опитва да не показва изненадата си, че вечерята не се появява въпреки напредването на часа. Той най-вероятно ще е около петдесетгодишен, женен, с три малки деца, чиито снимки с гордост ще покаже, а съпругата му със сигурност поднася вечерята точно в седем всяка вечер. В такъв случай, помисли си Венеция, вече тръгнала към кухнята, ще е по-добре да помогне на Лидия. Момиче с чисто нова диплома по готварство би трябвало да може да подготви един банкет за съвсем кратко време, нали така?

Входната врата се затвори с трясък и тънкото гласче на Кейт извика весело:

— Аз съм. Има ли някой у дома?

Венеция се втурна навън от кухнята след кучетата, които започнаха радостно да лаят и да скачат около коленете на Кейт.

— Здравейте, милички. — Кейт прегърна подред всяко едно от тях. — Здравей, Вени. — Бърз поглед към лицето на Венеция й подсказа, че предстои катастрофа. — Какво има? Да не би Хенри да те е обидил. — Веселите тъмни очи на Кейт срещнаха тези на приятелката й. — Не, не ми казвай — добави тя, досетила се вече какво е станало. — Мама още не се е върнала, цяла тълпа хора ще дойдат за вечеря, няма храна, а навсякъде цари бъркотия. — Тя се усмихна на Венеция. — Типична ситуация за семейство Ланкастър! Тя най-вероятно ще се върне в осем часа, уверена, че ще се справи с всичко само за пет минути.

— Този път няма да стане. Страхувам се, че ти и аз ще трябва да я спасим. Забравихме, че мисис Джоунс отиде до Майорка, където ще прекара отпуската си. А Мари-Терез очевидно е решила, че работата ще й дойде в повечко, и си е взела почивен ден.

Кейт въздъхна. Мари-Терез беше тяхната домашна прислужница, на която не плащаха. Тя работеше само срещу храна и квартира, но беше ужасно мързелива. А Лидия така и не се оставяше да я убедят, че трябва да се отърве от нея. „Помислете за майката на бедното момиче, която живее във Франция“, казваше тя всеки път, когато й докладваха за някакъв пример за ужасната неспособност на Мари-Терез да направи каквото и да било. „Какво ще си помисли тя, ако изхвърлим дъщеря й с думите, че за нищо не я бива?“ И Мари-Терез оставаше, седмиците минаваха, а тя вършеше все по-малко и по-малко работа.

— Оставих цветята в кухнята. Трябвала подредим масата, да изгоним Шейки от дивана във всекидневната и да сложим ред и там. — Венеция се втурна към вратата.

— Но къде отиваш? — извика Кейт, когато Венеция затръшна вратата след себе си.

— Да напазарувам! — Ако вземеше „Минито“, щеше да успее да стигне до „Европа Фудс“ на „Слоун стрийт“, преди да са затворили. Въпросът за бъдещето на Венеция Хейвън още един път остана на заден план.

 

 

Париж, 24 октомври

Парис Хейвън се облегна назад, защото гърбът ужасно я болеше от непрекъснатото навеждане над разхвърляната чертожна дъска. Работеше без почивка от преди обед, а вече беше почти тъмно. Прокара нетърпеливо длани през дългата си тъмна коса и хвърли поглед към услужливия „Ролекс“, който винаги носеше на дясната си китка, защото си служеше с лявата ръка и той й пречеше, когато скицираше моделите си и режеше плата. Часовникът беше подаръкът, който си беше направила за рождения ден. Но този рожден ден, спомни си с изненада Парис, беше преди две години. Сега тя беше на двайсет и четири и все още не беше успяла! А Джени просто не й позволяваше да го забрави. „Продължавай да се стараеш“, казваше й всеки път, когато й се обадеше по телефона. „Дърпай напред. Трябва винаги да изглеждаш безупречно и да се появяваш на всички места, където си заслужава да те видят. Имаш талант Парис, знам, че ще успееш.“ И толкова!

Парис с чувство за вина, скочи припряно от стола пред чертожната дъска. Беше поканила Амадео Витрази да пият по едно питие в осем, а дотогава оставаха само десет минути. О, господи, не беше осъзнала, че е станало толкова късно! Огледа се из огромната стая, чиито големи прозорци пропускаха сивата светлина на октомврийската привечер на града, на който тя беше кръстена. Това беше още една от ексцентричните идеи на Джени — да кръсти с толкова странни имена и трите си дъщери. Нямаше да е толкова лошо, ако и трите бяха живели в Лос Анжелис като деца, но да живееш в Париж и да се казваш Парис, беше бреме, за което не искаше да си спомня. Едва когато стана на шестнайсет години и успя да утвърди своя собствен стил и индивидуалност, тя почувства, че може да понесе обещанието, което се съдържаше в името й.

Дългото таванско помещение, което представляваше нейното студио, заедно с малката баня и също толкова малката кухничка, беше едновременно неин дом и нейната работна стая. То беше, както обикновено, в страшен безпорядък. Навсякъде бяха пръснати полузавършени и захвърлени скици, както и парцалчета, представляващи мостри от различни платове. Но въпреки безредието, то притежаваше — като самата Парис — очебиен, предразполагащ чар.

Като остави лампата над чертожната дъска да свети, тя прекоси стаята, за да отиде до онзи кът, който представляваше всекидневната й стая. Започна бързо, като луда, да оправя възглавничките на леглото, което беше купила с парите, дадени й от Джени за последния й рожден ден. То й служеше и за легло, и за диван, защото ателието й беше оскъдно обзаведено. Две много стари кадифени театрални завеси, купени на разпродажба, толкова избелели, че вече не личеше първоначалният им цвят, бяха отрязани така, че да образуват кувертюра за леглото. Останалото от тях служеше за завеса, която разделяше стаята на две и отделяше „всекидневната“ от „кухнята“ и банята. Те придаваха и известна интимност и уют на всекидневната. По-голямата част от „ателието“ се заемаше от чертожната дъска, масата и рафтовете, където тя прибираше мострите и чертежите си. Ярките парцалчета изпъкваха живо и весело на фона на нарочно избраните неутрални цветове на помещението.

След дълъг ден, прекаран над чертожната дъска, когато очите й биваха замаяни от ярките цветове, Парис се отморяваше вечер, като виждаше около себе си приглушени цветове. „Когато наистина успея“ — помисли си тя, — „ще имам апартамент на булевард «Сен Жермен» с мебели, издържани в хром и стомана, а всички стени и кувертюри ще бъдат в бяло. Може би единственото цветно петно там ще бъдат античните вази, които ще си купя. Да, но междувременно“ — помисли си тя с въздишка, „трябва да се примиря с това.“

О, мили боже, губеше си времето! Оставаха само пет минути до осем, трябва да вземе душ и да събере мислите си. Амадео Витрази беше италианец и може би, надяваше се тя, ще покаже характерната за италианците черта — ще закъснее. Дръпна завесите, за да закрие работния кът, и тръгна към банята, като по пътя се освободи от работните си дрехи — дънки и тениска. Банята блестеше, покрита с бели плочки, които тя самата беше залепила — една по една. Но сместа май не беше достатъчно лепкава, защото й се струваше, че непрекъснато й се налага да подменя една или друга плочка. Парис притежаваше безкрайно търпение, когато нещо се свеждаше до дизайн, но просто не беше толкова добра в практичните неща.

Тази вечер водата беше почти достатъчно топла и тя се почувства наистина добре, докато сапунисваше стройното си тяло, доволна, че е толкова висока и толкова слаба. Слава богу, беше наследила краката на Джени, както и дълбоките й тъмносини очи. Но Парис имаше гъсти тъмни мигли и по-тъмна кожа — като тези на баща си, предположи тя.

Звънецът иззвъня остро и я изненада. Нима Амадео беше вече тук? О, не, това беше телефонът. Нали винаги става така — той звъни, когато човек е под душа. Загърна се в хавлията и затича, а от нея капеше вода по дървения под, към масата, където беше телефонът. Но той вече не звънеше. О, по дяволите, кой ли можеше да е? Дали не е бил Амадео, който е искал да й съобщи, че няма да успее да дойде навреме? О, не, нека да не е това. Амадео беше важен, тя имаше нужда от него. Или поне имаше нужда от неговата коприна — известната, най-меката, най-луксозната коприна, произвеждана във фабриките близо до езерото Комо. Новите дрехи на Парис, произведени от тази коприна, ще галят, ефирни, женската кожа. Само да можеше да я купи на подходяща цена. Или пък на кредит. „О, Амадео Витрази“ — помисли си тя, стиснала хавлията плътно до тялото си, все още до телефона, — „не знаеш колко си важен за мен“.

Ето, че вече наистина закъсняваше. И беше толкова нервна! По дяволите телефонът, трябва да се облече. Гардеробът й заемаше едната страна и съдържаше всичко, което беше неин дизайн. Все още не можеше да си позволи да плаща на модел, за да ги пробва на него, затова те всички бяха нейният размер. Добре беше, че беше във форма, подходяща за този бизнес, помисли си Парис, и облече копринена блуза с цвят на сапфир. Пръстите й се затрудниха с копчетата, затова спря и се огледа в огледалото — не, не тази. Не беше направена от неговата коприна, а тя не искаше той да узнае, че е ползвала и по-некачествени коприни. И не този цвят. Искаше той да види в какъв цвят е последната й колекция, а не да се разсейва заради цвета на дрехите, с които е облечена. Извади дългата пола в цвят каки и широка плетена блуза, която стегна около талията си с бял колан, а на стройните си крака обу сандали в цвят каки, които се завързваха с каишки около глезените. Огледа внимателно резултата. Шик, но не секси — точно така. Леки жълти и прасковени сенки на клепачите, коралов руж на скулите, червило с цвета на плода гуава — и беше готова. О, почти. Сложи си набързо от парфюма „Кристал“ — о, беше божествен. Някой ден тя ще има и парфюми собствено производство — като „Шанел“. Парис хвърли бърз поглед на плаката, изобразяващ тази същата „мадмоазел“, който висеше на съседната стена — старото набръчкано лице, озарено от вездесъщата й усмивка, брадичката — вдигната арогантно, широката шапка, наклонена под съвършено точния ъгъл — все още очарователна, макар и над осемдесетте. Нейният идол. И тя можеше да бъде като Шанел — влияние, сила в модния свят. И го знаеше. Но като че ли никой друг не забелязваше тези качества в нея. „Да, мога“ — добави твърдо Парис.

А, ето го и звъна на звънеца. Той е тук. Като си пое дълбоко дъх и се огледа малко по-дълго в тройното огледало, Парис Хейвън повдигна брадичка и тръгна с наперена походка да отвори вратата. А усмивката на Джени Хейвън озаряваше прекрасното й лице.

 

 

Рим, 24 октомври

Индия Хейвън нареди шестте малки венециански пейзажа, рисувани с водни бои, над мраморната камина и се отдръпна назад, за да ги огледа по-добре. Гледаше критично и сега смръщи вежди. Бръчката не стоеше красиво върху обикновено спокойното й чело. Рисунките бяха нейни — резултат на триседмична концентрирана работа. Беше уловила първите есенни мъгли, които се виеха над града, и ги беше изобразила върху платното с блед сив цвят и сръчно поставени по-тъмни петна и четки. Беше поставила картините в античните рамки, заради които претърсваше малките антикварни магазинчета в Рим. Да, бяха очарователни.

Индия въздъхна. Очарователни — думата ги описваше съвсем точно. Но не достатъчно добри за някоя голяма галерия. И все пак Марела щеше да ги изложи на видно място във витрината на малкия си бутик, който се намираше на ъгъла на Виа Маргута, и те щяха да бъдат продадени само след няколко дни. Разбира се, на картичката щеше да бъде смело изписано: „Пейзажи с водни бои от Индия Хейвън (дъщеря на Джени Хейвън)“. И туристите щяха да ги купят дори само заради името на майка й. Бутикът щеше да продаде толкова пейзажи, колкото тя успееше да нарисува. Марела Рипалди беше талантлива и прозорлива бизнесдама и ако Индия беше в магазина, когато влезеше потенциален купувач, картините и самата Индия бяха представяни почти като пакет и цената автоматично се вдигаше с петдесет цента. Купуваха ги предимно американци, защото за тях Джени Хейвън беше нещо като обществена мечта. Индия така и не можа да престане да се изненадва от това, колко интимно си мислеха, че познават майка й тези непознати, как винаги разказваха анекдоти за Джени — анекдоти, които тя никога не беше чувала. За това как са срещнали дъщерята на Джени в Рим и как са купили нейни картини, щяха да разказват и в Илинойс, и в Тексас, дълго след като ваканцията е отминала.

Бръчката изчезна от челото на Индия и настроението й започна да се повишава, докато сваляше картините от местата им над камината, завиваше ги в мека хартия и поставяше всяка една от тях в отделна кутия. Те прилягаха точно към кутиите. Панделка в лимоненожълто над златистата кутия — и те се превръщаха в идеалния подарък. „Спомени от Италия от Индия Хейвън“, спомни си тя думите, които Фабрицио Пароли беше произнесъл с усмивка. „Опаковай ги, Индия. Винаги трябва да добавяш и нещо от себе си, което купувачът да получава уж безплатно. И така ще можеш да вземеш десет процента повече.“ И той, разбира се, беше прав. Номерът всеки път беше сполучлив. Хората се радваха почти толкова на красивата кутия и на панделката, колкото и на картината. Да, помисли си тя, докато слагаше шестте кутии на дъното на големия си сак, марка „Гучи“ и го премяташе през рамо, тя наистина умееше да задоволява купувачите. А тези шест картини ще й платят наема за следващите два месеца.

Индия хвърли бърз поглед към огромното огледало, поставено над камината, и също така бързо извади червилото си от страничния джоб на сака. Яркочервеното отиваше на пълните и великолепни устни, а също и на новия пуловер. Тя прокара ръце през непокорните къдрици, които покриваха най-високата част на главата й. Косата й беше изтънена по-надолу и с дължина до раменете. Ето, че беше готова. Дали? Колебливо се обърна и отново, още по-внимателно, се вгледа в отражението си в огледалото. Големите й кафяви очи я гледаха втренчено в отговор, бялото беше съвършено бяло и говореше за прекрасно здраве. Малък прав нос и щедра уста с пълни устни, които се оформиха в красива усмивка, докато се гледаше. Хубава, помисли си тя, понякога очарователна — като картините, които не биха стрували много в големите художествени галерии, но в по-обикновена среда бяха много популярни! По дяволите, защо Фабрицио не можеше да се влюби в нея? Дали защото беше висока само метър и шейсет и два? Може би всъщност харесваше високи жени. Залюля се, изпитала съмнение, напред-назад, на високите си черни ботушки. Със стърчащата нагоре навита коса и тези обувки, със сигурност изглеждаше поне метър и седемдесет. Мъката на живота й беше, че не се е родила висока като Парис и Вени. Те и двете имаха дългите крака на Джени и стройни тела, които изглеждаха добре в почти всякакъв вид облекло. А на нея й се налагаше винаги да внимава.

С напълно развити, едри гърди, още на четиринайсет, Индия беше свикнала с мисълта, че повечето мъже я намират привлекателна, но не и с това, че не може да изглежда като сестрите си. „По-дребна и по-закръглена“, беше й казала Джени, „такава беше още при раждането си. Разбира се, имаш телосложението на баща си, не моето.“ Бащите не биваха споменавани често в домакинството на Индия, затова Индия не настоя и не зададе повече въпроси. Но по-дребна и по-закръглена — макар че, слава богу, не беше дебела — си беше все още. Но все пак изглеждаше добре, защото италианските дизайнери бяха най-добрите. С изключение на сестра й Парис, реши тя с чувство за вина, но Парис не измисляше дрехи, предназначени за нейната фигура. Италианците, изглежда, винаги мислеха за истинските жени, а не за някакви измислени еталони, когато измисляха модели.

Високите токчета на Индия тракаха по мраморните плочки на Каса д’Арио. Тя спря за момент, за да се наслади на извивката на стълбището с парапета от разкошно орехово дърво и железните, украсени с филигран, стълбчета. Старата къща, в която тя заемаше апартамента на първия етаж, може и да беше пред разруха, но красотата й не преставаше да удивлява Индия. Ако имаше много пари, щеше да ги вложи в това място, да възстанови предишния му разкош, блясъка на розово-кремавия мрамор, да поднови лющещата се мазилка и да махне ужасно старомодната бебешка количка на синьора Фиголи от преддверието. Синьора Фиголи сигурно беше най-малко на петдесет години, но все още пазеше всичките си бебешки принадлежности — просто за всеки случай, казваше тя на Индия с усмивка. „Човек никога не знае. С този мой съпруг…“, добавяше тя и намигаше многозначително. А Индия можеше само да се усмихва със зле прикрита изненада. Синьор Фиголи беше тих човечец с приятни обноски, незабележителен и дребничък, винаги ужасно учтив. О, добре, мислеше си тя с усмивка, докато внимателно заобикаляше количката и в същото време дочуваше врявата, която вдигаха шестте деца на семейство Фиголи, които сякаш вечно воюваха помежду си. Може би за усиленото размножаване на италианските семейства бяха виновни дългите вечери или може би безкрайните следобедни почивки, когато спускаха щорите и пиеха малко вино, преди да се излегнат.

Голямата дървена врата се затвори леко след нея и Индия погледна надолу по пътя към малкия си „Фиат“, за да види дали няма още един от онези зловещи жълти талони. Въздъхна с облекчение. Не, днес явно имаше късмет. Като хвърли сака от „Гучи“ върху задната седалка, тя влезе в колата, а после — и в натовареното движение на Рим. Ако все така имаше късмет, щеше да успее първо да остави картините и да стигне навреме за приема. Не искаше да закъснява. Днешният ден беше толкова важен за Фабрицио. Неговото „Пароли Студио“ щеше да лансира на пазара мебели собствен дизайн, и то всякакви — от пищни завеси във всякакви цветове до малки лакирани масички, пухкави чувствени дивани и твърди, със строга линия, столове, които биха спечелили място и в музей с изчистените си линии.

Пароли беше наистина много известен дизайнер по вътрешно обзавеждане. Първоначалното си вдъхновение беше получил от Ерно Соцас и неговата известна мемфиска дизайнерска група, но Фабрицио умно беше пресътворил авангардните им идеи и концепции в по-приемливи. Индия и преди беше имала предчувствието, че „Пароли Студио“ би трябвало да бъде капсулирано в капсула на времето и да бъде погребано, за да бъде отново извадено на бял свят през 2500 година, когато ще бъде идеален пример за изяществото на модерния вкус на нашия век.

Най-важното качество на Фабрицио беше, че „придаваше човечност“ на спартанската линия на собствения си дизайн и на свободните пространства, което правеше стаите просторни и им придаваше леко античен вид. Той окачваше венецианско огледало от шестнайсети век над солидна лакирана тъмночервена маса конзола, така че позлатената дървена рамка на огледалото да се отразява в бляскавата повърхност на масата, а огледалото на свой ред да подчертава наситения нетрадиционен цвят на масата. Той би поставил една-единствена изящна лъскава кутийка, инкрустирана с деликатни скъпоценни камъни до изненадващата червена светлина на лампа, която да прорязва мрака като инфрачервен лъч. Вкусът му беше безупречен, преценката му за стойността на всеки един детайл — точна, а опитите му да съчетае древното с ултрамодерното — прояви на неговия гений.

Той беше на трийсет и седем години и невероятно красив, с древната класическа красота на флорентинците. Имаше гъста руса къдрава коса и изрязан профил с прав нос като „Давид“ на Микеланджело. Беше женен за изключително привлекателна жена от Милано, наследница на индустриално богатство. Имаха две малки деца, които той обожаваше. А Индия беше негова любовница вече почти година.

Движението беше дяволски натоварено, както обикновено. Нейният направо огромен пластмасов часовник със сребърните звезди, които показваха часовете — купен за няколко нещастни лири от магазин за сувенири, демонстриращи лош, просташки вкус, във Венеция, само защото тя беше решила, че той притежава страхотен стил — сега показваше, ако човек успееше точно да определи празните пространства между звездите, почти осем часа. Индия нетърпеливо и доста рязко измъкна колата от задръстването на улица Cesare Augusto и като качи две от колелата на тротоара, зави по съседната, както се оказа, еднопосочна улица. Незабавно настъпи такъв хаос и шум, като че ли всички клаксони на света се бяха съюзили, за да вдигнат невъобразима какофония. Шофьорите размахваха юмруци към усмихнатото лице на Индия, а пешеходците отскачаха встрани и се свиваха до стените на сградите. „Да ви вземат дяволите!“ — извика им тя щастливо на своя най-добър американски. — „Закъснявам“.

Индия Хейвън беше станала истинска италианка.

 

 

Лондон

Всички повърхности в облицованата с борово дърво кухня, разположена в задната част на модернизираната къща, бяха заети с тави за печене и подноси. В продълговатите чинии имаше майонеза, украсена по края с магданозови листа. В мивката имаше сочни омари, които се размразяваха — бързо, както се надяваше Венеция. Сочни плодове авокадо, разрязани на две половинки и покрити със сирене, чакаха да бъдат опечени и, после, покрити с хайвер. Венеция се молеше гостът от Америка да не се окаже прекален познавач и ценител на хайвера. В малките тавички имаше пухкав ориз, украсен тук-там с кръгли парченца червени, зелени и жълти пиперки, а в голямата висока стъклена купа имаше приготвена салата от хрупкави пресни зелени салати, полети с превъзходното олио, добивано в Прованс, и малко винен оцет. Венеция направи крачка назад, за да огледа всичко с огромно задоволство. Омарите бяха плод на последната й искрица вдъхновение. Нямаше почти нищо, което да изисква още приготовление, като се изключеха плодовете авокадо и десертите. Като отстъпка пред вкуса на американците, които, както се знае, обичат всичко шоколадово, щеше да има шоколадово суфле. Кремът беше вече готов и само разбитите на сняг белтъци трябваше да бъдат добавени.

Беше точно осем и петнайсет, когато Венеция свали голямата кухненска престилка на сини и бели райета и започна да я сгъва. И в същия миг вратата на кухнята беше отворена със замах. Показа се ръка, която държеше висока чаша, пълна с шампанско.

— За теб — каза Лидия, а в гласа й като че ли се долавяше разкаяние. — Нима пак съм забравила нещо?

Венеция се засмя.

— Ако това е от доброто шампанско, бих могла да ти простя всичко.

— От най-добрите запаси на Роджър е. — Лидия надникна предпазливо в кухнята, а лицето й изразяваше патетична молба да й бъде простено. — Накарах го да отвори бутилка реколта 1969. — Зелените й очи се стрелнаха бързо наляво и надясно. — И, струва ми се, никой не го заслужава повече от теб. О, Вени, мила, какво угощение! Ти си толкова умна! И е направо чудесно, че изкара онзи курс по готварство.

— Само защото съм любопитна, Лидия, ще те попитам — каза Венеция и отпи от шампанското, — с какво щеше да нахраниш гостите си тази вечер?

Лидия, някак виновно, издърпа иззад вратата пакет, който, както се оказа, представляваше говежди ребра.

— Мислех, че това ще свърши работа. Американците обичат говеждо, нали? Въобще не помислих за времето, необходимо за да се приготвят тези проклети неща! И, като говорим за време, трябва бързо да се приготвим. Хайде, Вени, остави всичко това. Отиди да се отпуснеш във ваната и после да се направиш красива. Роджър ще се погрижи за бутилките вино, а Кейт ще подреди масата и цветята. Цветята! О, Вени, какво щях да правя без теб, която си ми като дъщеря? Толкова съм ти благодарна!

Лидия я обгърна с ръце и Венеция отпусна глава на рамото й. Усети милувката на нежната й буза. Да, мястото й беше тук.

 

 

Кейт беше напълнила ваната за нея и беше добавила във водата благовонно масло от гардения. Венеция се отпусна в топлата ароматна вода и отново отпи от шампанското. Не помнеше някога да е имала постоянен дом, не и откакто беше наистина много малка. Не и докато не срещна Кейт. Като самотно дванайсетгодишно дете, през първия срок в „Хаскетс“, Венеция не беше новачка, поне що се отнасяше до системата на общежитията в Англия. Джени се беше погрижила още в крехката седемгодишна възраст тя да бъде приета в порутеното, но извънредно престижно училище „Пърч Хаус“, разположено сред природата, в провинцията Бъркшир. И до ден-днешен Венеция помнеше как за първи път беше видяла сградата и леглата с железни табли и избелели памучни кувертюри, но отрупани с вдъхващи спокойствие плюшени играчки. На едно от тях имаше дори старо одеяло, сгънато прилежно на четири, но силно изтъняло от допира на безброй много крехки детски тела. И досега си спомняше обезкуражаващото присвиване на стомаха, когато погледът й обхвана добре лъснатите, но голи подове, малките шкафчета със само две чекмеджета, които стояха до всяко едно легло и където трябваше да събере всичките си принадлежности. Върху всяко шкафче, подредени с прилежност и ред, характерни за военните, стояха четка за коса, гребен и снимка на усмихнато семейство.

Венеция отчаяно се беше притиснала до ръката на Джени. След трите години на свобода и удоволствия в училището „Монтесори“ в Малибу това място й изглеждаше като затвор.

— Бъди смела, миличка — беше казала Джени. — Помни, че си тук, защото баща ти е британец и ти трябва да се научиш как да се държиш като лейди. Няма да позволя нито едно от моите деца да свърши като още една лосанджелиска неудачница, чийто живот е свършил с края на кариерата й в шоубизнеса. Пък и ще ти бъде забавно, ще видиш.

Едно самоуверено седемгодишно момиченце ги беше завело до свободното легло в отделението, наречено „Нелепост“, и Венеция се беше запитала какво ли се е случило с щастливката, която го е освободила.

— Всички наши отделения са наименувани на специални качества, които училищните власти се надяват да развият у всяко дете — обяви момичето и намигна на Венеция. — „Нелепост“, „Търпение“, „Съчувствие“, „Любезност“ и „Скромност“.

— Какво се е случило с нея? — беше попитала едва чуто Венеция, като в същото време беше посочила празното легло, което вече щеше да бъде нейното.

— О, Кандия. Разболя се от заушка и леля трябваше да дойде и да я отведе у дома. Семейството й е в Хонконг, а мисля, че майка й би искала тя да остане тук, докато порасне достатъчно за училището на големите. Семействата на всички нас са някъде зад океана. — Гласът на момичето притежаваше високия тембър и дългите гласни, характерни за британците, затова английският му се струваше на Венеция като чужд, непознат език.

— Ето, виждаш ли — беше извикала триумфално Джени, — казах ти, че няма да си единственото дете тук, което няма семейство.

— Доведе ли и понито си? — беше попитало момичето, чието име беше Луси Хогс Малей. — Повечето от нас ги вземат със себе си.

— Понито? — Лицето на Венеция ясно беше изразило изненадата й. Тя можеше да плува като риба, защото беше вземала уроци в училището по плуване „Кристъл Скарбъроу“ в Холивуд още когато беше на една годинка; на година и половина се чувстваше във водата в по-голяма безопасност, отколкото на суха земя. Беше взела първия си урок по тенис на пет години, знаеше как да държи тенис ракетата, имаше силен бекхенд и точно око за движението на топката; не беше по-зле и в бейзбола, който беше научила в училището на плажа. Но пони! В плажната им къща в Малибу нямаше достатъчно място за пони. Понякога яздеше пони на панаира в Бевърли Хилс, преди да го затворят, за да построят болница и търговски център. Само толкова знаеше тя за конете.

— До края на седмицата ще имаш и пони — беше обещала Джени. — Какъв цвят би искала да бъде? — Като че ли ставаше въпрос за нова рокля.

— Не знам. — Венеция беше изпитала известно съмнение. Въобще не беше сигурна, че иска пони, защото, не бяха ли те прекалено големи и нахални?

— Нека само да не е сиво — беше я посъветвала мъдрата Луси. — То само ще се въргаля в калта и ще ти трябват векове, за да го почистиш. Моето е червеникавокафяво — добави тя гордо. — Най-добрият цвят.

— Добре, и твоето ще бъде червеникавокафяво — беше решила Джени и беше оставила четката за коса и гребена до поставената в сребърна рамка с размери осем на десет сантиметра своя снимка, заснета от Аведон за „Вог“.

— Не! — Гласът на Венеция кипеше от едва сдържаните емоции. Тя хвърли снимката обратно на майка си. — Разрешават ни само една снимка и аз искам тази. — От поовехтялата чанта, която беше с нея и в предишното училище, където беше прекарала толкова щастливи дни, тя извади неясна моментална снимка, направена на празненството по случай последния й рожден ден на плажа пред къщата им в Малибу. Поне една дузина чорлави деца, облечени в дънкови облекла, с празнични шапки и лепкави от тортата лица, се усмихваха щастливо на фотографа, а на заден фон се виждаше група отпуснати и също усмихнати щастливо родители.

— Това е моят дом — беше казала тя на самоувереното английско момиче. — А това са моите приятели.

— О, ти живееш на брега. Наистина прекрасно.

Щедрото признаване от страна на Луси Хогс Малей на достойнствата на малкия свят на Венеция беше наистина мило и Венеция се беше усмихнала, защото се беше почувствала по-добре. Усетила предоставилата й се възможност, Джени беше отишла да поговори още веднъж с директорката, а после, след още няколко бързи целувки и многобройни „довиждане“, си беше отишла. Като се изключеха празниците, Венеция никога вече не живя отново у дома с майка си.

„Бърч Хаус“ се ръководеше с лека ръка и в съгласие с концепциите на управителите си. Петдесетте малки момиченца живееха в света на малките дървени чинове и непрекъснати уроци през деня. Свободни бяха едва в три и половина следобед. Свободни да яздят понитата си, да се грижат за малките прасенца и зайчета с увиснали уши, които, като тях, биваха освобождавани от клетките си, за да подскачат из обширните поляни и да се поровят из храсталаците, следвани от шумните тромави крачета и нежните ръчички на собственичките си. Акрите земя на „Бърч Хаус“ се простираха чак долу до бреговете на река Темза и понякога през лятото им разрешаваха да плуват в зеленикавите й води, чиято студенина беше толкова различна от топлината на холивудските плувни басейни, които Венеция още помнеше.

Дългите летни ваканции тя прекарваше у дома с Джени, но по-кратките бяха наистина проблем. Понякога тя се качваше на самолет на летище „Хийтроу“ и беше посрещана в Женева, Рим или Ница от лимузина, която я откарваше в компанията на по-големите й сестри в някой грандхотел. После пристигаше и Джени и всички бяха заедно. Тогава животът беше напълно различен. Тя, Парис и Индия бяха третирани като принцеси — джентълмени от различни филмови компании охотно изпълняваха и най-дребните им прищевки, мениджърите на хотелите ги оставяха да правят каквото си искат и на практика да царуват в хотела, келнерите от румсървиса им носеха допълнително сладолед, а последният приятел на Джени правеше всичко възможно, за да заслужи приятелството им. Така беше, докато тя почти не навърши тринайсет и за първи път си спечели свой собствен приятел и тогава разбра какво беше искала да каже Парис с думите: „Не бива да ревнуваме, все пак, ако тя нямаше приятели, никоя от нас нямаше да съществува“.

Парис беше на седемнайсет тогава и Венеция и Индия мислеха, че знае какво говори. Струваше им се много по-голяма от тях, много по-опитна и по-мъдра.

— Какво е направил онзи швейцарски пансион с теб? — беше я запитала с известна завист Венеция, докато се възхищаваше на стройната и стегната, с малки гърди, фигура на сестра си и на дългата й лъскава черна коса. На Парис всичко, което облечеше, й стоеше добре и тъй като не й се налагаше да носи училищна униформа, тя беше натрупала доста дрехи, в които се смесваха калифорнийският свободен спортен шик и френският стил, както и богатството на цвета на италианските дрехи. Главите на всички се обръщаха след нея, откъдето и да минеше. Тя караше по-младите си сестри да се чувстват дебели и тромави и макар Венеция да се кълнеше, че повече няма да яде пудинг в училище след края на срока, в дългите и студени зимни дни, които последваха, Парис и нейното стройно тяло и шик й се струваха на мили далеч, докато храната беше там. Пудингът задоволяваше и някакъв друг неин глад, освен този за сладко. Успокояваше я, предполагаше Венеция, а точно от това тя имаше нужда, докато не започна да се интересува от другия пол. Тогава пудингите и мазнините бяха забравени и костите започнаха да изпъкват на дотогава закръгленото й личице. И тя се превърна в малко по-ъгловатата, деликатна версия на Джени Хейвън.

Не беше чак толкова лошо в „Бърч Хаус“, където по-голямата част от момичетата произхождаха от семействата на военни и дипломати, чиято работа ги задържаше на разни далечни места, но когато се премести в „Хаскетс“, животът въобще и празниците в частност се превърнаха в сериозен проблем.

Първата срочна ваканция тя прекара в къщата на директорката и макар че мис Лавлис беше мила и любезна, тя едва успя да понесе дългите дни. Освен това другите момичета я смятаха за шпионка и предателка, която е в директна роднинска връзка с властите, тоест — директорката, и, следователно, те я изключиха от кръга момичета, които живееха заедно като сестри и най-добри приятелки. И, разбира се, те знаеха за майка й. Разговорите спираха малко след като тя влезеше в стаята и странични погледи и шепоти я следваха навсякъде. Едва след това, много късно, тя научаваше за среднощните угощения, за смелата постъпка на Мелиса Кар, която откраднала и скрила две бутилки шампанско след празненството по случай четвърти юни. Венеция изпадна в отчаяние, копнееше да бъде част от всичко това, а щом не й позволяваха — поне да получеше разрешение да се върне в Лос Анжелис при Джени. Но пълните й с отчаяние и молби писма получаваха алогично спокойни отговори от страна на Джени, която й изпращаше още една кутия превъзходни шоколадови бонбони, още един колет красиви калифорнийски дрехи, които никак не приличаха на онези, носени от другите момичета. Затова Венеция не ги обличаше. Страхуваше се, че ще й се присмиват. Страхуваше се също да не предизвика завист.

Кейт Ланкастър я беше избавила от всичко това. Един ден се върна по-рано от уикенд, прекаран навън, и завари Венеция сама в сградата, която беше дом и за двете, както и за останалите четирийсет момичета от Стюарт Хаус. Кейт беше почувствала прилив на съчувствие и тъга. Не знаеше кое от двете чувства я беше накарало да хвърли куфара си на леглото и да се спусне към Венеция, която седеше на леглото с приведени рамене.

— О, Вени! — извика тя. — Прекарах страхотен уикенд, изядох купища храна, кучетата бяха мили, както обикновено, а мама забрави, че всички онези французи ще идват на вечеря в събота, а и вече имахме осемнайсет от тях в къщата. Трябваше да им преотстъпя стаята си и да спя в спален чувал на пода. Беше ми толкова забавно! Мама става все по-завеяна от ден на ден — веднъж забрави, че архидякона ще идва на вечеря, а нямахме абсолютно нищо в килера. Всичко във фризера беше дълбоко замразено, а слабостта на архидякона е добрата и обилна храна. И знаеш ли какво направи мама? Поднесе му огромна чаша джин и изтича в кухнята, направи набързо хлебчета и пастет и свари единственото, което можеше, след като го извади от фризера — месото, което получавахме от месаря специално за кучетата си. Прибави доста подправки и половин бутилка червено вино, намаза го отгоре с пастета и четирийсет минути по-късно архидяконът казваше, че никога не е опитвал по-вкусен пай с месо. А ядеше месото, предназначено за кучетата! — Кейт се засмя. — Единственият проблем беше в това, че и на нас ни се налагаше да ядем от същото, а ние знаехме!

Венеция откри, че също се смее.

— Ужасен вкус ли имаше?

— Нищо, при чието варене е добавено толкова много червено вино, не може да има ужасен вкус. А ти какво прави през уикенда?

Кейт се излегна на леглото на Венеция и я загледа през притворените си клепачи. Наистина е красива, помисли си, но с майка като нейната кой не би бил красив? Замисли се за своята собствена майка, Лидия. Дълго лице с фина костна структура, широка усмивка, ясни и гледащи прямо зелени очи и гъста, бухнала червена коса. По-скоро привлекателна, отколкото красива. И макар че привидно никога не обръщаше внимание на външния си вид, винаги изглеждаше точно както трябва. Независимо дали беше във високи уелингтънски ботуши и подплатено зелено сако, извела кучетата на разходка в Ренлей или издокарана в тафта или шифон за някоя вечеря, тя винаги беше елегантна и „на място“. А точно това качество Венеция не притежаваше. Тя никъде не прилягаше. Американка ли беше? Или англичанка? Кейт почувства още по-остра вина — те не й позволяваха да бъде англичанка, тя прекарваше всичкото време тук, в пансиона, винаги сама. Веднъж в годината Венеция прекарваше известно време в Калифорния при майка си, а понякога, още по-рядко, се срещаше с нея и с двете си сестри в Европа. И това беше всичко, което Кейт знаеше за нея.

— Вени — каза тя, като рязко се изправи до седнало положение и обгърна коленете си с ръце, — защо не дойдеш с мен у дома през по-следващия уикенд, след изпитите? Ще празнуваме.

Венеция я беше погледнала замаяна от щастие. Наричаха я Вени, тя имаше приятелка! Кейт я покани у дома си за ваканцията и целият й живот щеше да се промени.

 

 

Венеция беше все още в банята — водата започваше да изстива, — когато звънът на звънеца прекъсна потока й от спомени. Тя виновно подскочи. Господи, те вече бяха тук, а тя не беше облечена! А и какво щеше да облече? Подсуши се набързо с хавлията и изтича към гардероба. Тази вечер всички гости щяха да бъдат доста възрастни. Кейт беше отишла на театър, а това означаваше, че Венеция ще бъде единственият млад човек на партито. Нямаше значение, защото така щеше да има време да се занимава на спокойствие с кухненската работа по време на партито, а ако имаше късмет, Мари-Терез може би щеше да се върне навреме, за да й помогне. Не искаше високопоставените гости да узнаят, че е американка, реши изведнъж; тази вечер искаше да бъде олицетворение на всичко английско, Ланкастър, а не Хейвън. Набраната рокля от розова коприна „Лора Ашли“ беше прекалено натруфена за случая, а червената копринена рокля от „Джорджо“, която прилепваше по тялото като втора кожа и оставяше открито едното рамо, беше прекалено в стил „Бевърли Хилс“. И така, оставаше само ексцентричната кремава пола от „Джоузеф“ със сивото копринено горнище или консервативната жълта рокля „Белвил Сасон“, която отдавна й беше любимата и в която винаги се чувстваше удобно. Венеция се колебаеше кое от двете да избере. О, по дяволите, помисли си тя и издърпа ексцентричната пола, защо пък да не бъде ексцентрична, та нали все пак тази вечер беше една от Ланкастърови! Нанесе леко розови сенки на клепачите си, нанесе розова и кремава пудра на високите си ъгловати скули и превърна красивите си устни в яркорозово хибискусово венчелистче. За миг се поколеба дали да не оцвети с цветен лак в леко розово светлата си коса само за да шокира хората с цветущата си младост, която всъщност не се нуждаеше от допълнителни украшения. Лидия нямаше да има нищо против, но можеше да ядоса американците. И реши да не го прави. Имаше време само колкото да мине набързо през кухнята, за да види дали Мари-Терез случайно не се е върнала и да я убеди да й помогне. Плодовете авокадо бяха сложени във фурната и бяха дадени нареждания да бъдат извадени след петнайсет минути и… Венеция беше готова.

Трапезарията беше оживена, водеха се леки учтиви разговори. Чуваше се дискретното потракване на леда в чашите, високият английски смях на дамите и неуверените, заекващи гласове на джентълмените, които поднасяха своите комплименти. Венеция се спря на прага, за да обгърне сцената с поглед. На вечерите, давани от Лидия, никога нямаше скованост, те набираха скорост от самото начало. Вечерните сака се носеха с удобството и увереността, давани от новите дрехи, макар, без съмнение, повечето от тях да бяха най-малко на двайсет години. Роклите не бяха ексцентрични и смели, но изглеждаха точно на място. Венеция се почувства направо скандално облечена.

Един от мъжете изпъкваше така, като че ли беше от друга планета. Не само защото сакото му беше отлично скроено, а ризата му единствена беше с две, дискретни и много малки, плисета отпред, а и защото беше най-много на двайсет и пет години. И, помисли си Венеция, когато погледите им се срещнаха, беше главозамайващо красив.

— А, Вени, мила! — Лидия забърза към нея. — Ела да се запознаеш с мистър Макбейн. — Обърна се с топла усмивка към младия мъж. — Това е Венеция Хейвън, нашата „наемателка“ — каза тя весело — и също, за ваш късмет, нашата готвачка тази вечер. Венеция, това е Морган Макбейн.

— О! — Усмивката на Венеция беше колеблива. — Но аз реших, че… Не се ли предполага, че вие сте по-възрастен? — запита тя озадачена. Топлата, твърда длан на Морган Макбейн стисна нейната.

— За нещастие, баща ми не успя и изпрати мен. А сега съм много доволен, че го направи.

Погледът му изразяваше възхищение. Очите му бяха сини като нейните и Венеция му се усмихна в отговор. Настроението й изведнъж се повиши. Косата му беше права и силно руса, като че ли избеляла още повече от силното слънце, а кожата му имаше лек загар. Изглеждаше като онези американци, реши тя, които плуват отлично и въобще обичат да прекарват цялото си свободно време на открито.

— Вие ли сте приготвили вечерята? — Дълбокият му глас изразяваше силна изненада.

Венеция се засмя.

— Точно така. Надявам се, че ще се насладите на храната.

— Ако вие сте я приготвили, сигурен съм, че ще е много вкусна. Ще й се насладя, но ако обещаете, че ще седнете до мен… — Направи скрит, затворнически жест, към останалите гости. — Мисля, че ще имам нужда от помощ.

Венеция го погледна скромно, почти страхливо, с покоряващите всички сини очи на Джени Хейвън.

— Ще видя какво мога да направя — обеща тя. И веднага тръгна към масата, за да подреди наново картончетата, а после се върна в кухнята, защото вече трябваше да се извадят плодовете авокадо от кухнята. Изведнъж животът й се стори повече от чудесен.

 

 

Париж

Амадео Витрази закъсня само с петнайсет минути. Не беше лошо за италианец, реши Парис, докато наливаше скоч за госта си и сода за себе си. Хвърли му скришно поглед изпод гъстите си мигли, докато поставяше чашите върху античната японска табла. Амадео се беше облегнал на огромната колона в центъра, която поддържаше тавана на нейното студио, и оглеждаше помещението с весела усмивка на устните си. Беше привлекателен мъж с равномерен слънчев загар от летата, прекарани във вилата му в Сен Тропе, тъмната му коса беше гладко вчесана, зелените му очи гледаха остро и не пропускаха нито една подробност от нейното комбинирано жилище. На колко години ли беше, чудеше се Парис. Трудно беше да се каже. Беше строен, но не със стройността на младите, а по-скоро с онази, придобивана във фитнес залите от мъже, загрижени за външния си вид. Може би на четирийсет, може би на четирийсет и пет, реши Парис и го дари с ослепителна усмивка, докато вървеше към него с напитките.

— Скоч с лед и сода, синьор.

Погледът на Амадео Витрази изразяваше съгласие и възхищение. Винаги се радваше да види красива жена, а тази тук беше изключително красива, макар и не точно негов тип. Той предпочиташе жените да бъдат малко по-закръглени, с по-сластни извивки, с по-пълни гърди — каквато беше Джина, когато се ожени за нея. Тогава Джина беше съвършена — закръглено, почти пълно, младо италианско момиче. Но това беше преди двайсет и пет години. Джина беше повече от пълна след раждането на пет деца, а ето че вече и внучето им беше на път. Първото им внуче. Амадео беше на четирийсет и осем и ставаше нервен, когато осъзнаеше колко близо е това до петдесет. Усмихна се интимно на Парис, докато протягаше ръка към чашата с питието, което тя му предлагаше. Чувстваше се добре, когато беше с млада жена, пък била тя и малко слабичка за неговия вкус. Тази секси усмивка можеше да направи чудеса с всеки мъж.

— Харесвам дома ти, Парис. Има чар. — Той отново се облегна на черната дървена греда и за втори път огледа помещението. Бели стени, черни греди и открити тръби, изненадващо боядисани в смарагдовозелено. Нямаше нищо ценно в тази стая — с изключение на леглото, представляващо антикварна стойност. — Все пак бърлогата ги е хубавка. Леглото е прекрасно. — И той го посочи с ръка, стиснала чашата.

Парне сви рамене.

— Избра го сестра ми. Тя знае много за тези неща. А аз знам нещо единствено за модата.

Погледите им се срещнаха. Нейните очи бяха тъмносини, в погледа й се четеше напрежение и лека умора. Тя облиза устни и Амадео долови в този жест нервността, която тя изпитваше. Беше изненадан. Защо ли една дъщеря на Джени Хейвън би могла да бъде нервна?

Черната италианска лампа, поставена на чертожната маса, оставяше в сянка останалата част от работното помещение и неговото внимание автоматично беше привлечено от скиците, които бяха разпилени по повърхността на масата.

— Би ли искал да видиш последните ми работи? — Парис докосна леко ръката му и той отново й се усмихна.

— Защо не, cara? Нека видим какво си измислила. — Тонът му беше отстъпчив, снизходителен. Парис бързо го поведе по голия дървен под към чертожната маса. Това беше нейният истински свят, мястото на нейните надежди и мечти, на полетите на въображението й, на фантазиите й, на нейните представи за мода и стил. И на неудържимата й амбиция. Парис знаеше, че има талант. Знаеше, че е способна на упорита работа без почивка. Вярваше безкрайно в себе си. Всичко, от което имаше нужда сега, беше някой друг да повярва в нея толкова силно, колкото тя вярваше в себе си.

Амадео ясно долавяше лекия й дъх върху бузата си, докато двамата стояха наведени над масата и тя внимателно поставяше скиците пред него. Тя беше умна и изобретателна, в това нямаше съмнение. Скиците бяха оригинални, понякога дори прекалено оригинални. Той беше експерт и можеше веднага да пресметне вероятността от печалба от подобна линия… — рисковано, но вълнуващо начинание.

— Би могла да убедиш умните млади собственици на по-новите бутици да купят дрехите ти. Например онези на „Плас дьо Виктори“ или някои от онези на „Ле Хале“. Трябва да изработиш дрехи мостри и да ги раздадеш, сага. Мисля, че те с радост ще се опитат да им намерят купувачи.

Тъмносините очи на Парис се разшириха от ужас.

— О, но линията на дрехите е couture. Трябва да изработя цялата колекция. Не разбираш ли, Амадео, всичко върви заедно — цветовете, материята, чувството.

Амадео отметна глава назад и се засмя.

— Искаш да започнеш от върха, нали, Парис Хейвън?

Очите му й се присмиваха и, за неин ужас, Парис почувства, че се изчервява. „По дяволите!“ — помисли си тя ядосано. — „Не съм се изчервявала от години, защо трябва да се изчервявам сега? Хората и преди са ми се присмивали.“ И някак без настроение се обърна към него.

— А защо не?

Гласът й леко трепереше. Той виждаше само деликатните извивки на профила й. Пълните й устни бяха в противоречие с крехкото й стройно тяло и придаваха нещо повече от намек за сексуалност на лицето й. Май започваше да я глези, реши той и погледна часовника си. Имаше време, а и тя започваше да го заинтригува.

— Защо не? — повтори Парис и се обърна с лице към него. — Откъде другаде бих могла да започна?

Този път Амадео прикри усмивката си. Беше очевидно, че дъщерята на Джени Хейвън има още много да учи.

— Добро разположение на духа, сага — каза той, обгърна раменете й с ръка и я поведе към луксозния диван легло. — Хайде да седнем тук и да обсъдим нещата заедно. Кажи ми с какво мога да ти помогна.

Парис почувства как бремето на напрежението и тревогата се вдига от нея като облак, разпръснат от вятъра. Беше харесал скиците й значи. Защо иначе би искал да знае с какво може да помогне? Тя щедро напълни чашата му отново с уиски и този път наля „Кампари“ в своята. Отпи бавно, като се наслаждаваше на леко горчивия му вкус.

— Виждаш ли, Амадео — поде тя, — знам, че мога да постигна успех. Три години съм работила за важните модни къщи в света на модата. Правила съм всичко. Шила съм на ръка, подгъвала съм дрехите, знам как да изработя модел за десен, научих се да режа майсторски плата и дори съм направила моделите за последните три ревюта. Продаваха се моите дизайни, Амадео, и те постигнаха успех! Но, разбира се, така и никой не узна, че моделите са мои. Не мога да понасям повече отношението на модните къщи. Имам нужда да бъда самата себе си, да утвърдя своя собствен стил. Защото чувствам, че имам такъв.

Амадео взе ръката й в своята и леко я стисна. Кожата й беше нежна, пръстите — дълги и тънки. Той леко погали дланта й. Гласът на Парис изразяваше страстното й желание и нетърпението й да успее. Дори само като гледаше устата й, докато тя говореше, извивката на долната й устна, и започваше да го обзема възбуда.

— Продължавай, малката, кажи ми всичко — прошепна той и поднесе дланта й към устните си.

Парис почти не усети леката му целувка. Беше потънала в собствените си мечти и желания. Беше доволна, че Амадео Витрази е в дома й и слуша думите й. Трябваше да го убеди сега.

— Младите притежават своя собствена, различна елегантност, Амадео. Техните дрехи трябва да притежават по-голяма свобода на изразните средства, трябва да се състоят от няколко части, които да могат да се комбинират и все пак да изглеждат като едно цяло. Точно на тази концепция съм базирала колекцията си, затова тя трябва да се разглежда като едно цяло. Не може да бъде разнасяна от бутик на бутик в куфари и изложена на щанда. Гледани така, дрехите ми ще изглеждат ужасно. В тях трябва да има млади, подвижни тела, те са ушити, за да бъдат носени. И ти, и аз добре знаем, че тайната на добрите дрехи се крие в линията, материята и цвета. Годините на трудно и усилено чиракуване използвах сега, за да измисля дизайна на тези дрехи. Използвах контраста на цветовете, както и на материите. Използвах меки платове, истински лен, груб памучен плат, който леко драска кожата. И наистина фина и нежна коприна, Амадео. Най-нежната, най-секси, най-луксозната материя на света. Онази, която само ти произвеждаш, Амадео.

Амадео се облегна удобно на възглавничките. Гледаше я със снизхождение, но в погледа му явно се четеше желанието му да й помогне. Беше толкова емоционално това дете, толкова силно обладано от идеите си.

— Покажи ми, сага, покажи ми какво имаш предвид — предложи той нежно, като че ли да я успокои.

Парис скочи на крака. Усмивката й сега беше лъчезарна.

— Почакай! — извика тя през рамо и почти затича към бюрото си. — Само след секунда ще извадя и скиците, и пробите.

Дългата й черна коса подскачаше на гърба й, докато тя бързо пресичаше стаята. Изглеждаше толкова мека и гъвкава, колкото и произвежданите от него коприни.

— Ето, виждаш ли. — Тя се наведе съвсем близо до него, за да му покаже специалните цветови съчетания, промяната на материята, да му обясни защо тази дреха трябва да се изработи от коприна, защо може да използва единствено коприна и нищо друго.

Амадео я прегърна през раменете и косата й погали лицето му. Тя ухаеше на някакъв познат, жизнен аромат — топъл, но не прекалено силен. Той харесваше тези качества на парфюма й, защото те му позволяваха да долови и аромата на кожата й. А от толкова близо кожата й изглеждаше и ухаеше чудесно. Парис вдигна поглед от скиците и го погледна.

— Е, Амадео, какво мислиш?

— Прекрасно, сага, чудесен дизайн и красиви цветове. Ти си златна мина, що се касае до нови идеи.

Парис обгърна врата му с ръце и ентусиазирано се притисна към него.

— Разбира се, че съм, Амадео, само ми трябва някой с твоя гений, който да го забележи! Няма да мине много време и ще направя състояние, Амадео Витрази. — Тя се отдръпна леко назад, но ръцете й все още бяха върху раменете му. — Обаче имам нужда от помощта ти.

— От помощта ми? — Гледаше я въпросително, но и озадачено, докато плъзгаше и двете си ръце по тялото й. — Какво мога да направя за теб, Парис?

Парис се размърда неспокойно, защото изведнъж усети положението, в което се намираше. Ръцете му галеха гърба й, а лицето му беше много близо до нейното. Прекалено близо.

— Имам нужда от кредит, Амадео. — Тя се освободи от прегръдките му и започна да рови из скиците, разпилени по пода, докато намери списъка, който търсеше. — Имам нужда от твоята коприна, но също и от шестмесечен кредит. Само докато дам начален старт на работата. Имам нужда и от добра цена. Само твоята коприна е годна за моделите ми. Те са най-добрите, затова не бих могла да използвам нищо друго.

Амадео знаеше, че произвежданата от него коприна е най-качествената. Знаеше също, че тя е много скъпа. Щеше да бъде глупак, ако й дадеше кредит. Само с големите модни къщи можеше да се работи така, и то никога за шест месеца. Пък и защо, въобще, дъщерята на Джени Хейвън се нуждаеше от кредит? Сигурно майка й би могла да си позволи да поглези дъщеря си?

— Сигурно можеш да изработиш няколко пробни модела — каза той. — Нещо, което да покажеш на купувачите. Нима няма нищо, което бих могъл да видя?

Парис се колебаеше.

— Те не са изработени от твоята коприна — съгласи се тя най-накрая, — затова и не бива да съдиш по тях. Само минута. — Тя бавно се изправи, а той неохотно я освободи от прегръдката си. Гледаше с удоволствие тялото й, докато тя бавно отиде до кадифената завеса и я дръпна на една страна.

— Ето, виж това. И това. А тази ми е любимата.

Дрехите, които държеше така, че той да ги разгледа добре, изглеждаха безформени и все пак със сложна изработка. Те не означаваха нищо за него. Парис долови озадачението, изписано на лицето му, не много добре прикрито от любезното му изражение.

— О, казах ти, нали?! — извика тя отчаяно. — Те трябва да се видят върху младо, подвижно тяло.

— Тогава, Парис, мила, моля те да ги облечеш.

Без да се колебае, Парис се скри зад завесата. Само за секунда се освободи от полата, горнището и ботушите си и остана по бикини, изработени от ментовозелен сатен. От вълнение, беше останала почти без дъх. Той щеше да разгледа моделите й. Амадео беше първият, който щеше да ги види, а тя отчаяно се нуждаеше от одобрението му. Облече роклята и обу обувки с високи токчета. Приглади полите й, разтърси глава, за да бухнат косите й и… Беше готова.

Амадео я гледаше с интерес, когато тя се появи пред старата завеса. Сивата коприна беше оформена в безмилостно права линия в очертаните и подплатени рамене, подчертаваше тясната талия и завършваше точно два инча над елегантните колене на Парис. Парис се обърна, за да може той да види гърба, който беше оголен от V-образното деколте почти до талията. Тя беше права. Дрехата беше прекрасна. Но възхищението в погледа му беше за момичето, за нея. Беше сбъркал в преценката си, че тя е прекалено слаба, извивките й бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат, и точно на място. Той се изправи и тръгна към нея. Изпитваше нужда да я докосне, да я почувства. Зърната й бяха набъбнали под коприната, а полуотворените й устни му се усмихваха колебливо.

— Чудесно, сага, прекрасно — прошепна той, хвана я за ръката и я дръпна към себе си. — Права беше, имаш усет, талант.

— Наистина ли, Амадео, наистина ли ти харесва?

Амадео се наведе към нея и я целуна леко по устните.

— Харесва ми, сага, а на тебе стои много красиво.

Парис се вгледа в очите му, които бяха толкова близо до нейните. Тръпка на възбуда пробяга по тялото й. Той харесваше нейния дизайн. Ръцете на Амадео бяха върху голия й гръб и той я придърпа по-близо към себе си, целуна я нежно по врата — леки, почти въздушни целувки, незаангажиращи, но тя почувства желанието му, когато той я притисна леко към себе си.

— Кажи ми — прошепна тя, — кажи ми, Амадео, защо ти харесва роклята… Секси е, нали, Амадео? И всичките ми дрехи са като тази и точно затова ще имат огромен успех.

Амадео плъзна длани по покритите й от сивата коприна гърди. Тя продължаваше да говори за дрехите си, за тази проклета рокля, докато той искаше единствено да я смъкне от тялото й. Не беше се чувствал по този начин много отдавна. Дори Олимп не успяваше напоследък да постигне това с него. Членът чу беше твърд и пулсираше от болка — не можеше да чака повече.

Парис се засмя, когато той се притисна в нея. Тя се чувстваше възбудена, може би от радостното чувство, породено от обещанието на Амадео. Сега, когато той беше изразил одобрението си и обещал, че ще й даде кредит, пред нея се разкриваше главозамайващо бъдеще. А той може би щеше да направи дори нещо повече — може би щеше да успее да го убеди да й стане бизнес партньор. Пръстите на Амадео галеха зърната й през коприната, а устата му се спусна хищно над нейната. Нямаше съмнение какво искаше в замяна Амадео Витрази. Парис леко изпъна тялото си назад, за да позволи на дрехата да се плъзне от раменете й. Гледаше безразлично как тъмнокосата му глава се зарови в гърдите й, но после, когато езикът му намери зърната й, тя почувства първата вълна на сексуална възбуда. „И защо не?“ — помисли си тя. „Ако това е, което той иска в замяна, значи ще го получи — и то най-доброто, което е получавал от дълго време насам. Няма да забравиш това, Амадео.“ Като се изтръгна от прегръдката му, тя отстъпи назад с усмивка. Амадео съблече сакото си.

— Чакай! — почти изкомандва Парис.

Амадео зачака нетърпеливо тя да съблече роклята и да свали бикините си от ментовозелен сатен. Мили боже, не беше ли тя най-сексапилната слаба жена на света, изложена на погледа му съвсем гола, само по обувки с високи токчета? Мили боже, ако не можеше бързо да я има, това щеше да се превърне в катастрофа, вместо в успех… А сега какво? Тя вървеше бавно към него, милваше с ръце тялото си, дланите й се поколебаха, легнали върху гърдите, после погалиха леко и подканващо тъмния триъгълник между бедрата й. Амадео разкопча колана на панталоните си.

— Чакай! — Парис хвана ръката му и я постави там — върху тъмния триъгълник. Усмихваше му се, докато пръстите му се заравяха все по-надълбоко и надълбоко в нея.

Не можеше повече да чака, трябваше да я има. Амадео отново посегна към ципа на панталоните си и чу тихия, възбуждащ смях на Парис, която се притисна в него и започна да разкопчава ризата му.

— Чакай, Амадео, чакай — прошепна тя в ухото му. — Нека аз го направя.

Първо ризата, внимателно сгъната и поставена на облегалката на стола, после панталоните, свалени нетърпеливо, за да разкрият огромната му ерекция. Тя все още не беше го докоснала, движенията й бяха толкова бавни, че го изкушаваха още повече. Никога през живота си Амадео не беше желал толкова много някоя жена. Ах, да, това беше.

Парис коленичи пред него и бавно, бавно, плъзна ръце по корема му.

— О, Амадео! — възхищението и прозвуча тихо, като въздишка. — О, Амадео… не е необходимо да чакаш повече. — Черната й, мека като коприна коса галеше леко бедрата му, а устата й беше дори още по-мека и по-нежна. Пръстите на Амадео се заровиха в косите й, докато тръпките на мощния и дълъг оргазъм пробягваха по тялото му — не, наистина не можеше да чака, да се сдържа повече.

Той лежеше изтощен по гръб. Гласът на Парис Хейвън беше нежен и ласкав, докато ръцете й продължаваха да галят тялото му. Амадео отвори очи и срещна ясния и леко напрегнат поглед на тъмносините й очи.

— Чакай, Амадео, само почакай, това е само началото.

Тялото му беше хубаво, помисли си тя, когато го възседна. Той беше строен, мускулест, кожата му беше нежна и загоряла. И беше почти готов за нея… Можеше да бъде и по-лошо.

Дъщерята на Джени Хейвън се продаваше.

 

 

Рим

Индия отново имаше късмет. На паркинга, намиращ се на ъгъла на улицата, на която бяха разположени студиите „Пароли“, имаше достатъчно място за нейния малък червен „Фиат“. Или почти достатъчно. Предницата на автомобила беше малко заклещена между двата съседни, но не чак толкова, че да представлява проблем. Индия весело затръшна вратата на колата и преметна сако през рамо. Наведе се към огледалото за обратно гледане и бързо провери грима си, след което пооправи косите си. Приглади черната си пола и придърпа надолу яркочервения пуловер, който я обгръщаше нежно и й създаваше чувство за лукс. Беше изключително доволна от този пуловер. Може би трябваше да предплати наема само за един месец след продажбата на картините и да си купи сакото, което толкова щеше да му подхожда! Щеше да види дали Марела не може да й направи отстъпка от цената.

За миг се зачуди дали изглежда красива заради Фабрицио или пък защото тази вечер и съпругата му щеше да е там. Мариза не беше показала дори и намек за ревност. Всъщност тя не проявяваше никакъв интерес към Индия, а това караше Индия да се чувства като нищожество — все едно беше толкова незначителна, че не можеше да застраши сигурността на Мариза Пароли. Мариза беше права. И Индия го знаеше.

Струнен квартет изпълняваше части от творби на Вивалди — музика, която деликатно изпълваше фоайето, а залата беше вече претъпкана. Неколкостотин чифта крака в елегантни обувки се разхождаха по издържания в пастелни тонове килим на Фабрицио. Индия гледаше килима с разочарование. Разлято шампанско, стъпкани остатъци от ордьовъра и пепел от цигари вече бяха развалили вида му. Той не изглеждаше нов и красив. Беше помолила, поне само за днес, Фабрицио да навие този и да застели пода със стария черен килим, но той беше отговорил, че целта си струва риска.

— Трябва да видят мястото и дизайна като нещо цяло — беше казал. — Черният килим би развалил ефекта. Като се върнат в канцелариите на вестниците си, ще напишат, че „Пароли“ са изгубили стила си. Или пък ще отидат на следващото парти и ще говорят за нашето. Ще кажат, че е било пълно фиаско, че цветовете не са се съчетавали и други подобни.

Застанала колебливо на вратата, този път Индия съвсем не беше сигурна в правотата на думите му. След първата дузина гости, колко ли от тях въобще бяха забелязали килима?

Не чу тихия приглушен шум, приличен на жужене, от множеството разговори, както става обикновено в подобни случаи. Този път от залата долиташе врява, рев, приличен на морски прибой. Тя започна да си проправя път към бара, разположен до стената вдясно от нея, като напрягаше слуха си, за да дочуе откъслеци от всички разговори, нетърпелива да разбере отзивите на гостите. Едва ли някой се интересуваше истински от „Пароли студио“ или чудния интериор на сградата. Всички разговори, части от които успя да долови, се водеха около темата за лятна ваканция в Коста Смералда или планове за ски в Гщаад. Водеха се от жени, които бяха толкова лъскави, колкото и лакираните маси в „Пароли студио“. Мъжете пък, загорели и привлекателни, говореха за това, дали лирата ще се задържи все така и за сделки на „Уолстрийт“. Те също изглеждаха така, като че ли въобще нямаше за какво да се тревожат.

Фабрицио Пароли гледаше как тя си пробива път с лакти с онази невъзмутима американска увереност, която винаги извикваше усмивка на устните му.

— Виж ти, колко красива е тази вечер нашата малка Индия — прошепна той на ухото на Мариза.

Мариза я погледна. Студеният й поглед прецени външността на Индия Хейвън, набързо определи марката и цената на дрехите й и тя се запита дали Фабрицио не й е дал увеличение. Всичко това й отне приблизително петнайсет секунди. Нямаше никаква злоба в мислите й — такава беше просто реакцията на всяка италианка с нейното положение и богатство спрямо другите жени италианки в залата. Те автоматично и много точно преценяваха икономическата и социална среда на новодошлите, често млади момичета. Мариза не успяваше да прецени точно само по отношение на англичанките. Беше почти невъзможно да се каже към каква среда се числят, защото те обичаха да се обличат удобно и подбираха дрехи предимно от стария си гардероб. Понякога изглеждаха изключително елегантно в дреха, купена от „Марк енд Спенсър“ или от някой местен магазин, друг път изглеждаха изключително зле в маркови дрехи, които бяха така лошо преправили, че „линията“ им беше направо съсипана. Издаваха ги единствено бижутата. Големината на покритите с прах сапфири и смарагди трябваше да се види, за да се повярва, че има такива на света. Те обаче бяха най-вероятно наследство от времето на колониите и бяха взети под наем, кой знае.

Индия Хейвън беше нещо различно. Тя беше сама, затова не беше получила място на тяхната маса за вечерята след откриването. И все пак не можеше да бъде напълно пренебрегната. Ако Джени Хейвън беше с нея, щеше да бъде съвсем различно, разбира се. Мариза беше само богата и с положение в обществото. Джени Хейвън беше звезда.

— Ще отида да я представя на някои хора — каза Фабрицио и започна да си пробива път през тълпата към Индия и към бара. Приемаше с усмивка всички комплименти, поднесени му от гостите му, независимо за какво се отнасяха те. Той харесваше Индия. Харесваше външния й вид. Харесваше усмивката, която озаряваше лицето й, започвайки от устните й, разтварящи се, за да разкрият удивително равни зъби, и достигайки до искрящите й топли кафяви очи. Дори къдравата й коса, прибрана с широка панделка на тила й, като че ли вибрираше от енергия и жизненост. Преди две години, когато Индия постепенно се беше примирила с факта, че не е призвана да стане велика художничка, тя беше отишла при него и го беше помолила да я вземе като чирак.

— Виждате ли, трябва да се науча на нещо! — беше извикала тя. — А имам представа единствено за цвят и форма. Вътрешен дизайн — това е единственият отговор.

Отначало Фабрицио беше доста жесток с нея, защото беше взел ентусиазма й за нахалство, а елегантната й външност и свободното говорене на няколко езика — за проява на скуката на богато момиче.

— Вътрешният дизайн не е само линия и цвят — беше възразил гневно той, изпаднал в лошо настроение. — Той означава още запълване на мазилка, цимент, викове по майсторите и работниците, увещаваме и стимулиране на занаятчиите. Трябва да можеш да се справяш с вечно недоволните богати клиенти, които вече имат всичко, но искат да им дадеш и нещо повече — и то всеки път нещо различно! Това означава дяволски упорита работа, която не приляга на хора като теб.

Неговата собствена борба за издигане от бедното детство в Неапол до сегашното положение придаваше жар и злоба на думите му и Индия направо се беше свила върху стола, на който седеше. Огромните й кафяви очи го гледаха невинно, като че ли го обвиняваха заради лошите му мотиви и той веднага съжали за думите си. Не че не бяха истина, но въпреки че едва ли нещо би могло да бъде по-бедно от едно бедно детство в Неапол, нямаше причина да си го изкарва на момичето. Тя не можеше да е на повече от двайсет или там някъде. Сутринта не беше минала леко и той беше уморен. След поглед към часовника си Фабрицио се извини и каза, че съжалява, но трябва да отиде да обядва. Остави я да седи на стола, втрещена от изненада, а после, вече на вратата, се обърна и каза:

— Не предполагам, че искате да обядвате с мен, но все пак… искате ли?

Все още си спомняше отговора й. Лицето й беше грейнало с онази усмивка, с която все още го даряваше.

— Дали искам? — беше се засмяла тя. — И още как!

Обядът мина приятно и забавно. И през цялото време говори единствено той. Разказа й всичко за детството си в Неапол, за оживените, но изключително тесни улички, които го потискаха, за претъпканите полусрутени сгради, в които беше трудно да се поддържа хигиена, за липсата на хуманност и топлота в отношенията между хората, за стипендията, която получаваше в училище, а после и в университета, за безкрайната подготовка по архитектура, за курсовете по дизайн и за дългия път към успеха. Разказа й за брака си с Мариза, който, естествено, много беше улеснил пътя до успеха.

— О, но всъщност успехът е изцяло ваш — беше възкликнала тя, изпълнена с възхищение. — Мама винаги е твърдяла, че парите не могат да ти донесат успех, ако нямаш талант.

— И как майка ти е достигнала до тази мъдрост? — беше запитал той с горчива усмивка.

— Тя е Джени Хейвън — беше отговорила простичко, скромно, Индия.

 

 

— Индия!

— Фабрицио! — Тя го целуна топло по двете гладко избръснати бузи.

Той ухаеше на скъп одеколон и скъпи цигари.

— Наистина е огромен успех! — каза тя щастливо.

Фабрицио сви рамене.

— Предполагам. Изглеждаш великолепно в червено. Да не би Джени да ти е изпратила пари?

Индия се усмихна.

— Скъп ли изглежда пуловерът?

— Със сигурност. По-добре в понеделник ми напомни да ти дам увеличение. Някой трябва да ти осигури и да поддържа стила, който очевидно искаш да постигнеш. И щом майка ти не иска да направи нищо за теб, аз бих се радвал да помогна.

— Ще ти напомня, Фабрицио. На всяка цена. Но какво ще кажеш за килима? Погледни го само!

Очите й, станали кръгли като понички от тревога, го накараха да се засмее.

— Имам още един такъв, който чака, за да бъде застлан утре. Знаех, че този ще бъде съсипан тази вечер — така става на всички партита. Знаеш ли какво — каза той с внезапно вдъхновение. — Може и да има няколко изгаряния от цигари, но петната ще излязат след почистване. Все пак той ще бъде безполезен за мен. Защо не го вземеш за твоя апартамент? — Той познаваше добре апартамента на Индия с голия и студен мраморен под. Тя със сигурност би се насладила на пастелния мек килим въпреки изгарянията от цигари по него.

— Фабрицио Пароли! Наистина ли ми го даваш?

На него му се искаше Мариза да изглеждаше така, когато на Коледа й беше подарил рубинената огърлица от „Булгари“.

— Разбира се. Може да се наложи да го скъсиш и да го позакърпиш тук-там, но ще изглежда добре в твоето гнезденце.

— О! — възкликна Индия. — Наистина те обичам, Фабрицио!

Той усещаше погледите, обърнати към тях, предизвикани от отчетливия й американски акцент. Усмихна й се.

— И аз те обичам — каза той високо. Нека си говорят, нека си мислят каквото искат. Понякога му се струваше, че обича истински Индия Хейвън. Тя вероятно беше единствената добра жена, която беше познавал през целия си живот. Тя беше негова приятелка, освен че от време на време му беше любовница — напоследък не толкова често, колкото би му се искало, но той беше наистина много зает човек, а и Мариза беше започнала подозрително да следи всяко негово движение. Това, че Индия беше също леко влюбена в него, беше добре, гъделичкаше приятно егото му. Той обичаше да си мисли за нея, когато Мариза беше кисела и се оплакваше, че я пренебрегва заради бизнеса. Ако не бяха децата, той щеше да бъде силно изкушен да се влюби до уши в Индия. А когато изглеждаше така божествено, както тази вечер, той се изкушаваше наистина много. Индия беше секси и забавна. Но децата съществуваха, а той ги обожаваше. Не искаше да ги загуби. Семейството на Мариза притежаваше власт. Не можеше да се надява той да получи попечителството над тях.

— Хайде! — каза, като й подаде чаша шампанско. — Трябва да обикаляш из залата и да си побъбриш с каймака на международното общество, който е тук, за да съсипе килима ни под претекст, че се възхищава на вътрешния ни дизайн. Кажи им някоя и друга цена и ги накарай да ахнат — ако въобще е достатъчно скъпо, за да искат да си купят нещо.

Индия се засмя. Това не беше напълно вярно, но все пак имаше зрънце истина, което можеше да мине за сърцевината на перлата. Те почти всички бяха хора, на които трябваше да се каже какво беше хубаво и какво — не. „Публиката е като лошите холивудски агенти“, казваше с горчивина майка й. „Тя се състои основно от хора с неопределен вкус, които имат нужда някой друг да им казва кое е добро, преди самите те да повярват. Когато видят нещо да се цени, например отзив в пресата, те твърдят, че винаги са знаели колко е прекрасно и че са готови да признаят постижението като модел и вдъхновение за новите художници и артисти. Бъди като този и този, казват те, и ще бъдеш звезда. Подражание! Това е всичко, което искат. И увереността на всички други, които наистина знаят кое е добро.“ Тази беше причината и за това парти, за да бъдат отпечатани отзиви и за него в лъскавите списания и всекидневниците и да го четат както в древния и вечен Рим, така и в слънчевия Бевърли Хилс, от палатите на Средния изток до булевардите на Париж и дори, най-накрая, до измитите от дъждовете улици на Лондон.

Индия се облегна тихо на един стълб от фалшив малахит, отпи от шампанското си и загледа сериозно насъбралата се тълпа. Ако тези тук са твоите клиенти, значи трябва да се справиш с тях. Това беше единственото нещо в бизнеса, което я тревожеше. Да се съобразява с прищевките на богатите жени, не беше едно от най-добрите й качества. Но богатите жени бяха онези, които купуваха това, което ти предлагаш. Въпреки че техните съпрузи плащаха, човек трябваше да ухажва жените. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й. Дявол да го вземе, светът все още принадлежеше повече на мъжете, отколкото на жените. Богатите жени искаха да си имат работа с мъже, искаха още и още, допълнителното внимание никога не им стигаше.

— Толкова ли е лошо?

Думите, произнесени толкова близо до ухото й, стреснаха Индия. Ръката й трепна и малко шампанско се разля върху ръкава на мъжа в тъмен костюм, който стоеше до нея.

— О, толкова съжалявам! — О, господи, вероятно беше съсипала костюма му и така беше лишила Пароли от важен клиент. Индия безуспешно се опитваше да изчисти петното с малка салфетка, каквито обикновено се използваха на коктейл партитата. Петното все още си оставаше мокро. — О, Боже! — каза тя. Погледът на кафявите й очи молеше за извинение, когато се осмели да вдигне глава нагоре и да погледне мъжа, чиито очи също бяха дълбоки и тъмнокафяви.

— Същият — каза Алдо Монтефиоре.

Погледът на Индия изразяваше озадачението й. Тя все още продължаваше да мисли за щетите, които беше причинила. Кой би си помислил, че една чаша шампанско би могла да бъде толкова мокра!

— Очите ни, имам предвид. Те имат един и същи цвят.

— О! О, разбирам. — Индия го погледна вече със съвсем нов интерес. Той като че ли ни най-малко не се тревожеше за сакото си. Усмихваше й се, а и беше много привлекателен. Тъмна коса, леко чуплива и все още малко мокра след душа. Той я носеше дълга отзад и леко рошава. На нея това й харесваше. Харесваше също така кафявите му очи с извитите мигли. Усмивката му беше нежна, макар и малко колеблива — като че ли той не беше сигурен каква ще бъде нейната реакция. Като нея и той не беше много висок — пет фута и осем, може би девет, инча. С високите си обувки и тупираната коса тя беше висока почти колкото него. Поне веднъж не й се налагаше да гледа нагоре и по някаква глупава причина това й достави огромно удоволствие. Когато гледаш нагоре към някой мъж, той се чувства като господар. А тя пък се чувстваше в такива случаи като дете, което очаква прошка от баща си. Ето, с този мъж обаче, се чувстваше добре и равна нему. И определено харесваше усмивката му. О, боже, той говореше, а тя не беше чула нито дума от онова, което беше казал — толкова погълната беше от това да го съзерцава.

— Вината беше моя — повтори нежно той. — Не биваше да ви стряскам така.

— Не, не, аз съжалявам за сакото ви. О, господи, погледнете само — петното още е мокро. Знаете ли какво? Елате с мен, ще взема хавлия от кухнята. — Индия му се усмихна, смело поставеното яркочервено червило на устните й блестеше като очите й. — Не мога да гарантирам, че ще стане като ново — каза тя, когато той тръгна след нея, — но поне ще бъде по-сухо.

В кухнята беше почти толкова оживено, колкото и в залата: редици келнери вземаха таблите с ордьоврите и се запътваха към залата, а измъчените готвачи едва успяваха да се обърнат, мърморейки недоволно в тясното пространство.

— Чакайте тук! — извика Индия и се втурна за хавлия.

Алдо се облегна на стената в коридора, за да не пречи на минаващите келнери. Беше я видял за първи път, когато тя паркира „Фиата“ си на ъгъла на улицата, и я беше последвал по улицата до студиото на Пароли. Ако не беше влязла в студиото, той щеше да я следва където и да отиваше тя, но, за щастие, те двамата очевидно се бяха запътили към едно и също място. Той все още не знаеше коя е тя, но беше очевидно, че познава много добре Фабрицио, както и задните помещения. Сигурно работи тук. Ако е така, тя вероятно не е поканена на вечерята след това, а, в такъв случай, реши той, като си спомни усмивката й, той също ще пропусне вечерята и ще я покани да вечеря с него в някой ресторант. Ако обърка плановете на Мариза за разположението на гостите около масата, толкова по-зле. Момичето излезе от кухнята с хавлия в ръка.

— Индия Хейвън — каза тя, като започна отново да бърше ръкава му. — Свалете сакото, за да видим колко мокра е ризата ви.

Алдо нетърпеливо отблъсна хавлията.

— Забравете за ризата — каза той — Тя ще изсъхне. Как е възможно да се казвате Индия?

Тя го изгледа втренчено, изненадано.

— Много просто. Там са ме заченали. В къща лодка, наречена „Изгрева на Луната“, насред езерото Шринагар в Кашмир.

— А защо не са ви кръстили Изгрева на Луната. Шринагар или Кашмир?

— Проява на ексцентричност от страна на майка ми. По-голямата ми сестра се казва Парис, а по-малката — Венеция, по-естетически вариант на Венис. Винаги съм благодаряла на бога, че не се казвам Ганг или Катманду.

Алдо отметна глава назад и се засмя.

— Индия Хейвън, ще вечеряте ли с мен довечера?

С наслада наблюдаваше колебанието, което се изписваше на лицето й. Можеше дори да прочете мислите в ясните й кафяви очи. Първо интерес, после твърдо решение. Не, не би могла.

— И защо не?

— Поканена съм на вечерята след това в дома на Фабрицио. Не е възможно да не отида.

— Не казвай нищо повече, Пепеляшке! — извика триумфално Алдо. — И двамата ще отидем на тази вечеря.

— Наистина ли? — Смехът на Индия огласи коридора. — Значи ще се видим там. Сега трябва да вървя. Обещах на Мариза, че ще проверя дали всичко е готово, преди да пристигнат гостите. Не че наистина има нужда да го правя — нейният персонал е по-компетентен от мен.

— Вие работите за Мариза?

Алдо стискаше здраво ръката й за лакътя, докато вървяха по коридора.

— Не. За Фабрицио. Трябва да бързам. Ще се видим там. — Индия тръгна, по-бързо на високите си токчета. — О! — каза тя и се обърна, като стигна до вратата. — Но аз не знам как се казвате.

— Алдо — отговори той. — Алдо Монтефиоре.

Погледите им се срещнаха.

— Монтефиоре — прошепна тя. Кадифеният й глас омекотяваше по чуден начин сричките. — Какво прекрасно име! — Тя се завъртя на пети и изчезна. А Алдо остана още миг там, като все още чуваше името си, произнесено от нейната уста. После също се разбърза и я последва в претъпканата зала.

Намери я отново навън на улицата да гледа втренчено, с невярващи очи, мястото, където преди това беше паркиран малкият й червен „Фиат“. Знакът на стената гласеше: „Паркирането забранено!“.

— Предполагам, че са го вдигнали — каза Алдо със съчувствие. Нейното нещастие беше истинско щастие за него. Означаваше, че той можеше да я закара до вилата… А после и до жилището й.

— О, по дяволите! — Сълзи на гняв изпълниха очите на Индия. Тя обичаше колата си. Мразеше някой друг да я докосва. Само господ знаеше в какво състояние е тя сега. Хората, които „вдигаха“ колите с камионите на градската служба, бяха известни с небрежността си към неправилно паркираните автомобили. — Какво ще правя сега?

— Да вървим. — Алдо я хвана за ръката и я поведе през улицата към мястото, където черният „VW Rabbit“ го чакаше под голям и ясно забелязващ се знак, забраняващ паркирането.

— Не мога да повярвам! — извика Индия.

Алдо вдигна рамене.

— Тази вечер явно са започнали от лявата страна на улицата — обясни той. — По-късно ще се върнат за автомобилите от дясната страна.

— Ама че късмет имам! Но пък, ако не беше моят автомобил, щеше да бъде вашият, което щеше да е по-лошо. Представете си само — първо да бъдете залят с шампанско от някаква идиотка на партито, а после да вдигнат и колата ви!

— Представете си наистина! Сигурно не би ми останало нищо друго, освен да се усамотя в провинцията, далеч от бремето на градския живот.

Индия се засмя, а той й помогна да се настани в колата и затвори вратата след нея. Да, тя определено харесваше Алдо Монтефиоре.

 

 

Лондон

Морган Макбейн се забавляваше. Тази вечер, която той очакваше, че ще бъде повече от отегчителна, по-лошо дори — по британски скована и досадна, се беше превърнала в радостно събитие. Неговата домакиня, от чиято дясна страна той седеше, притежаваше и чар, и остроумие, които го забавляваха, а красивото момиче от лявата му страна беше пълна загадка. Още повече заради странното чувство, че я е срещал и преди, но просто не може да се сети къде. Вени. Прекрасната Венеция.

— Толкова красиво име — Венеция — и толкова необичайно.

Нежната й розова уста се полуотвори в съблазнителната, вече позната му, усмивка, а в огромните й сиво-зелени очи блестеше весело пламъче.

— Такава е представата на майка ми за романтична шега. Кръстена съм на града, в който съм зачената — Венеция. Зачената съм или в апартамент в хотела „Киприани“, или в гондола. Тя не беше много сигурна къде.

Дълбокият смях на Морган отекна в стаята.

— Няма значение, резултатът си е заслужавал. Надявам се само, и то заради тях, че нямаш братя.

— Две сестри… Няма да повярваш… Парис и Индия.

— А къде са заченати те?

— О, Индия — на най-хубавото място, както мислим ние. В къща лодка насред езеро в Кашмир. А Парис — в хотел „Риц“. Тя казва, че защото била зачената практически в съседство със студиото „Шанел“, е обречена да стане велик дизайнер.

— И такава ли е?

Венеция вдигна рамене.

— Трудно е, но Парис работи упорито. А когато човек има толкова талант и е така отдаден на мечтите си, трябва да успее някой ден. Не сте ли съгласен?

Морган реши да не й казва, че нещата невинаги се развиват така.

— А ти, Венеция, какъв е твоят талант?

— О, аз… Нищо не съм направила. Завърших училище, а после взех диплома по готварство. Нямам талант, наистина.

— Но храната беше великолепно приготвена, а и изглеждаше прекрасно. Това също е талант, Венеция. — Искаше да добави, че тя е също така изумително красива, но беше още прекалено рано за това.

— А ти, Морган Макбейн, къде си бил заченат?

В очите на Венеция искряха весели пламъчета. Харесваше й да бъде тук с Морган. Все едно че вечеряха сами. Останалата част от масата беше изключена от поверителния им личен разговор, а погледът на Макбейн я караше да се чувства окрилена. Кожата му изглеждаше толкова стегната и загоряла, раменете — толкова широки под прекрасно ушитото вечерно сако. Беше най-красивият мъж, когото някога беше срещала.

— Заченат съм и съм роден в караваната на родителите ми в нефтено поле във възможно най-пустата част на щата Тексас. Баща ми търсел нефт, а майка ми не искала да се разделя с него за нищо на света, въпреки че аз вече съм бил на път, а условията там били примитивни. Починала две седмици след моето раждане. Работела рамо до рамо с него, помагала му… Той винаги твърди, че без нея не би могъл да успее.

— Морган, толкова съжалявам. — Венеция изпитваше смущение, че е задала толкова неудобен въпрос.

— Било е много отдавна. И тя била права, баща ми най-сетне успял в живота. Не се ожени повторно — добави той с горчива усмивка, — макар край него да се въртяха много, и то все отбрани жени, които копнееха да ми станат мащехи!

— Чакай малко! — Венеция се запита защо досега не беше успяла да събере две и две — толкова беше просто. — Разбира се! Фиц Макбейн! Най-богатият човек на света. Ужасно съм впечатлена!

— Може би не най-богатият. — Венеция беше едно от малкото момичета, които Морган беше срещал и за които името Фиц Макбейн не беше нещо повече от моментна изненада. Също като баща си, и той беше свикнал с моменталната магия, с която името Макбейн въздействаше на всички привлекателни жени. Някои от най-красивите жени от висшето общество на Европа и Америка бяха направили всичко възможно да хванат или бащата, или сина, за да ги заведат до олтара. А някои дори продължаваха да опитват.

— Напротив, не си ни най-малко впечатлена — каза той, взе дланта й в своята и леко я стисна. — И с право. Аз съм само упорито работещият син на преуспял баща. Сега се занимаваме не само с нефт. Фиц се интересува от недвижима собственост — може би заради онези шест години, които прекарал в каравана из нефтеното поле. Както и да е, той купи най-плодородните и най-зелени акри земя в един субтропически остров в Карибско море. Също така изпитва глад за претъпканите градове, затова притежава части от парка и квартала Мадисън в Ню Йорк и цели райони в Далас и Хюстън. Научи се да се наслаждава на хубавите вина, затова има замък и лозя във Франция… Само кажи нещо и Фиц го купува. И защото не може да понася бездействието, а времето, в което не прави пари, за него е прахосничество, той строи хотели или превръща вече съществуващи сгради в хотели. А когато свърши и с тези проекти, той обръща вниманието си към корабите, танкерите и шлеповете. Работи, откак е навършил тринайсет години. Аз съм се родил, когато бил само на двайсет, а сега той е на четирийсет и четири. Наистина се чудя с какво ще се заеме по-нататък.

— Това тревожи ли те?

Тя го слушаше внимателно, очевидно проявяваше дълбок интерес към думите му. А това разруши всички бариери, които биха могли да съществуват между тях, и Морган изведнъж се усети, че й казва онова, което не беше казвал на нито една жена на света.

— Понякога ме тревожи, да. Невинаги съм сигурен, че ще успея да живея според неговите стандарти и че ще оправдая очакванията му. — Морган говореше сериозно. — Невинаги е лесно да бъдеш син на известен и преуспял баща.

Вени се облегна назад. Думите му я накараха отново да се замисли за собствената си дилема. Въпросите още веднъж излязоха на преден план. Нейното бъдеще. Какво щеше да прави тя? Какво, което би направила, въобще би могло да има успеха, постигнат от Джени Хейвън? По никакъв начин не би могла да накара Джени да се гордее с нея — нямаше таланти, никакви постижения досега, беше просто едно обикновено момиче, но с известна майка.

— Това чувство ми е познато, Морган — каза тя едва чуто, тихо като въздишка. — Знам какво точно имаш предвид. Джени Хейвън е моя майка.

Лидия се обърна към нея, с което принуди Морган, който седеше между двете, да се облегне назад:

— Венеция, мисля да пием кафе в трапезарията. Да оставим мъжете насаме с виното им.

— Разбира се. Ще накарам Мари-Терез да ни го сервира там.

Кафето беше единственото нещо, което можеше да се повери на Мари-Терез, може би защото тя самата пиеше по цели галони от него. Венеция поднесе с усмивка своите извинения на Морган и на останалите гости от мъжки пол и последва Лидия и дамите в трапезарията.

Морган се обърна, за да я гледа, докато излезе. Тя беше със стройно, почти детско още, тяло, стилна, макар и по онзи особен неанглийски стил. И беше прекрасна. Обърнат с гръб към масата, той прие чашата червено бордо, която Роджър Ланкастър му подаде. Тя беше дъщеря на Джени Хейвън. Разбира се, тази прилика го беше измамила и той напразно се мъчеше да си спомни къде е виждал момичето преди. Колко странно. Той винаги беше мислил, че баща му е влюбен в Джени Хейвън, макар, доколкото знаеше, те да се бяха срещали само веднъж. Нямаше съмнение обаче, че Джени Хейвън беше идол за Фиц Макбейн в неговите самотни тийнейджърски години.

Морган с наслада отпиваше от превъзходното вино, докато Роджър Ланкастър започна да изброява въпросите, които искаше да обсъди с Фиц, когато се срещнат следващия път.

Венеция бъбреше весело с гостенките на Лидия, някои от които бяха майки на нейни приятелки, но беше като изпаднала в транс. Непрекъснато чакаше вратата на трапезарията да се отвори и Морган Макбейн отново да влезе в живота й. Нима тази вечер мъжете не говореха прекалено дълго? Хвърли поглед на оригиналния часовник „Картие“ който Джени й беше подарила, когато единственото, което тя искаше, беше също толкова просто и много по-евтино от един часовник. Това отново върна мислите й към Джени и Венеция тревожно прехапа устни. Какво, за бога, щеше да прави? Не можеше да понесе мисълта, че трябва да се върне в Бевърли Хилс. А, най-сетне, вратата на трапезарията беше отворена. Тя гледаше с очакване към коридора. Роджър Ланкастър вървеше начело на редицата гости, които се присъединиха към тях в трапезарията за кафе.

Звънът на телефона изпълни къщата.

— Вени, мила, може ли ти да вдигнеш слушалката? — Лидия, която в момента наливаше кафето, вдигна глава и я погледна умолително.

— Да, ще се обадя от коридора. — Тя прекоси бързо стаята. Морган Макбейн стоеше на прага и се отмести, за да й направи път.

— Искам да говоря с теб — прошепна той в ухото й и я хвана за ръката й.

Все още я държеше за ръката, когато тя вдигна слушалката на апарата в коридора. Тя се обърна към него и му се усмихна.

— Мис Венеция Хейвън, моля.

— Да, на телефона е Венеция.

— Задръжте така, мис Хейвън, търсят ви от Лос Анжелис.

 

 

Париж

Главата на Парис почиваше в сгъвката на лявата му ръка. Амадео хвърли бърз и кос поглед към часовника, който винаги носеше на лявата си ръка с циферблата, обърнат навътре. Беше му подарък от неговата съпруга и не беше напълно по вкуса му, но той обичаше да се преструва, че много го харесва, и никога не го сваляше, за да й достави удоволствие. Девет и четирийсет и пет. Вече беше закъснял. После погледна с удоволствие главата на Парис, макар единственото, което можеше да види, да беше синкавата линия там, където косата й се разделяше на път. Тя беше хубаво момиче. Беше наистина приятно и освежаващо да правиш любов с такава младежка енергия и силна възбуда, да не говорим пък за нейния подтик — всепоглъщащата й амбиция. Веднага след като свършиха, тя пак го попита дали наистина проумява факта, колко важна е за нейните дрехи коприната, произвеждана от него. Разбира се, че знаеше. Дори спортен сак би изглеждал елегантен, ако се ушиеше от коприната на Витрази. Беше готов да се обзаложи, че тя беше доведена до сексуална възбуда не от нещо друго, а от възбудата по отношение на дизайна, дрехите й и коприната. Спомни си как изглеждаха зърната й под сивата коприна и още веднъж погали съвършената извивка на гърдите й. По дяволите, беше много късно. Нямаше време за още едно изпълнение, макар силно да се изкушаваше. Като освободи ръката си от натиска на нейните рамене, Амадео седна на леглото и спусна крака на пода.

Парис се изтегна в цяла дължина, подпряла се на лакът, и с озадачено смръщени вежди го загледа как отива до стола, върху който бяха преметнати внимателно сгънатите му дрехи. Той започнала се облича. Разбира се, беше почти десет часът, сигурно е гладен. Сега, като се замисли, усети, че и тя умира от глад.

— Caro — извика тя, като нарочно използва италианската дума за „мили“, — зад ъгъла има чудесно малко бистро, на улица „Де Буши“. Там е доста тъмно, пълно е с влюбени двойки, а храната е превъзходна…

Пълно с влюбени! Амадео твърдо дръпна нагоре ципа на панталоните си и обу меките като ръкавици обувки, които бяха специално произведени за него в Лондон. Какви бяха тези приказки за романтични ресторантчета и влюбени двойки? Нима тя не разбираше, че това е магията на мига, малко удоволствие в напрегнатия му живот? Момиче като това тук може да се окаже опасно за женен мъж като него, ако му се позволи да се приближи много. Да, беше прекалено хубава и прекалено умна.

— Съжалявам, сага, но вече закъснявам. Трябваше да бъда в дома на Олимп Авалон още преди час. Разбира се, нямаше да го уреждам, ако знаех предварително… — Усмихваше се извинително, но погледът му отбягваше нейния.

Парис го гледаше втренчено. Олимп Авалон беше бивш модел на „Диор“, която беше постигнала огромен успех и много пари преди няколко години с танцуващата си, съблазнителна походка по подиумите. Тя умееше, макар и в дрехи, да излъчва много повече сексапилност, отколкото всяка друга жена, пък било то и гола. Тя участваше и в представления във „Фоли Бержер“. Беше се омъжила последователно за трима много богати съпрузи и много наскоро се беше развела с третия. Олимп беше нещо като легенда всред парижките модели — тя беше още, макар и на трийсет и пет, пленително красива и изглеждаше поне с десет години по-млада от действителната си възраст. Благодарение на щедростта на бившите си съпрузи, тя беше баснословно богата. Беше също така известна с многобройните си любовни връзки. Разбира се, сега Парис си спомни. Спомни си онази снимка в списанията — Олимп, облечена в рокля от „Ив Сей Лоран“, или пък беше на „Лагерфелд“ хванала под ръка Амадео. Изведнъж Парис се почувства жена второ качество. Тя беше просто ордьовърът, а Олимп беше основното блюдо, което да задоволи апетита на Амадео Витрази. Тя отметна коса назад и се зави с кувертюрата на леглото, за да скрие голотата си. Е, поне щеше да й даде шестмесечен кредит. Заслужаваше си. Просто трябваше да си заслужава жертвата!

— Разбира се, Амадео — съгласи се, изгубила надежда, тя, — глупаво беше от моя страна да си въобразявам да бъдеш свободен за среща с мен след толкова кратко познанство. Може би по-късно през седмицата ще можем отново да поговорим за бизнес.

Амадео погледна още веднъж нетърпеливо часовника си. Дали това момиче не знаеше нещо? Погледът му срещна нейния и той изведнъж се почувства потиснат. Имаше дъщеря на същата възраст.

— Утре заминавам за Ню Йорк, сага — каза той. — Ще отсъствам поне един месец. Ще накарам обаче да ти се обадят от моя счетоводен отдел. Разбира се, що се отнася до кредитите, аз самият нищо не мога да кажа. Тези неща винаги се оставят на счетоводителите. — Усмивката му беше главозамайваща. Пресече стаята, отиде до нея и я целуна. — Хората на въображението, като теб и мен, не знаят нищо за тези неща, нали така, сага? Но съм сигурен, че ако им дадеш точни указания за банковата ти сметка, операции и така нататък, може би ще се получи, както искаш. Чао, сага. Беше прекрасно. — Целувката беше лека, стъпките му — бързи. Почти бягаше към стоманената врата, която Парис беше боядисала в черно, за да се съчетава с гредите. — Чао, чао! — Леко махване с ръка и вече го нямаше. Амадео Витрази никога не смесваше бизнеса с удоволствието.

Парис направо се беше смръзнала на мястото си. Устните й бяха замръзнали в ледената усмивка, която беше успяла да наподоби, когато той се сбогуваше с нея. Той й беше обещал! Беше харесал дизайна й, беше казал, че притежава златна мина от талант и гений. А в замяна тя му беше дала себе си. Озадаченият й поглед се спря на роклята от сива коприна, която лежеше в смачкана купчинка на пода там, където тя се беше изхлузила от нея, когато Амадео я беше целунал. А ментово зелените бикини от сатен бяха в краката й. О, господи, помисли си тя и заплака, какво направих? Но сълзите престанаха да се търкалят по бузите й, когато си спомни за твърдо взетото решение, като си спомни, че не може да е чак толкова лошо, че той все пак беше привлекателен. Да, по дяволите, сексът дори й беше доставил удоволствие! Чувстваше се все по-евтина и по-евтина, докато се бореше с отчаянието, а после я завладя гняв. Гняв към Амадео, към самата нея, към дрехите висша мода, към фабриките за коприна и към Джени, която никога не й даваше пари, защото човек успявал само ако има талант. А, ако има талант, значи — ще успее.

Парис скочи на крака и на бегом отиде до чертожната дъска. По дяволите! С едно-единствено движение събори всички скъпоценни скици на пода. Още едно движение и лампата също се озова на пода. Всичко да върви по дяволите!

Започна да скача върху скиците, като крещеше от гняв.

— Копеле! — извика тя, изтича към рафтовете и събори всички мостри на пода, а после, защото това не беше достатъчно, за да уталожи яда й, започна да дърпа платовете и да се мъчи да ги скъса. — Дяволите да ги вземат всички производители на коприна! — викаше тя и се нахвърли на роклята от сива коприна. Едно пълно със злоба движение и роклята беше раздрана на две части. — Мразя коприната, мразя проклетата коприна! — Започна да подритва парчетата коприна по пода, а ядът й достигна връхната си точка. Таблата също стоеше там, където я бяха оставили, заедно с недопитите чаши уиски и „Кампари“. Парис спря за миг, за да си поеме дъх. Отпи глътка от чашата си. Но вкусът на Кампарито беше горчив и отвратителен — същият, който тя чувстваше и в устата си. Тя направи гримаса на отвращение и захвърли чашата на пода. — Майната ви на всички вас! — викаше тя, докато крачеше към банята. — Майната му на всичко! — С последен пристъп на гняв тя ритна вратата на банята, като много късно си спомни, че е боса. Болката, която почувства в големия пръст на крака си, й възвърна разума. Тя седна на пода, хвана с ръка ударения пръст и горчиво заплака.

— Парис Хейвън, ти си глупачка. Такава глупачка! — хлипаше тя. Мислеше си, че е красива и умна, че владее положението. Може би, ако не му беше позволила да прави любов с нея, той щеше да й даде искания кредит? Мисълта й причини толкова силна болка, колкото и вратата на банята. А и ударът дойде също толкова неочаквано. — Да! — извика тя горчиво. — Ти си глупачка!

Телефонът започна да звъни. Тя се облегна на стената и загледа черния апарат, без да помръдва. Който и да беше, тя не беше в настроение за разговори. След няколко минути щеше да спре да звъни. Тя чакаше и чакаше. Ето, така наистина беше по-добре.

Трябваше на всяка цена да вземе душ. Ако се изкъпеше, може би, ако измиеше Амадео Витрази от себе си, щеше отново да се почувства човек. О, по дяволите, телефонът отново започна да звъни! Защо просто не я оставят на спокойствие? Поколеба се, застанала до вратата на банята. Телефонът звънеше пронизително и настоятелно, безкрайно. По дяволите, какво ли беше станало?! Парис тръгна бавно към апарата. Нямаше да бърза. Така, може би, докато стигнеше до него, телефонът щеше да е спрял да звъни. Звукът беше толкова пронизителен! Ръката й се насочи към слушалката.

— Да? — Гласът й прозвуча едва чуто в рязко настъпилата в ателието тишина.

— Мадмоазел Парис Хейвън?

— Да, аз съм мадмоазел Хейвън. Кой се обажда?

— Не затваряйте, мадмоазел. Търсят ви от Лос Анжелис.

 

 

Рим

Вилата на „Виа Апия Антика“ беше огромна и богато обзаведена, разбира се, според безупречния вкус на Фабрицио. Но въпреки нейната съвършеност, Индия винаги беше чувствала, че й липсва чар. Вината не беше на Фабрицио. Онова, което й липсваше, беше човешкият елемент, докосването на женска ръка, уютния и чаровен безпорядък на разхвърляни семейни вещи, плажни снимки на засмени деца, специални сатенени възглавнички, които да създават удобство и радост, детско бюро до стената на кухнята, букет цветя, липсваше радостта от цветовете, не само защото те биха били в тон с декора. Понякога, мислеше си виновно Индия, човек може да закопнее за отпечатъци от мръсни детски пръстчета по безупречните повърхности на мебелите. Вилата беше като зала за изложба. Само че този път това беше залата на Мариза, не на Фабрицио. Всички предмети на изкуството, всички картини, всички уж небрежно оставени книги, бяха скъпи, подбрани с вкус, и това, че гостите ще изпитат лека завист, беше гарантирано.

Само детските стаи бяха истински и за това трябваше да се благодари на Фабрицио. Мариза искаше стените да бъдат украсени с картини, изобразяващи сцени от вълшебни приказки, рицари и феи в бяло, бебета в люлки, изоставени в гората, но не, Фабрицио се беше противопоставил и сам беше декорирал стаите. Бели стени, върху които на децата не само се позволяваше, но дори биваха окуражавани, да рисуват винаги, когато пожелаят. Яркочервено легло на два етажа и шкафчета в бяло и червено. Огромни шкафове за играчки и кошници, в които да поставят баскетболните и футболните топки и ролерите си. Децата, беше заявил твърдо той, ще бъдат нормални деца. Те няма да отговарят на любимите и „скъпоценни“ представи на Мариза за съвършеност. Стаите се харесваха много и на петгодишния Джорджо, и на шестгодишната Фабиола.

— Индия, ти отново мечтаеш. — Гласът на Мариза беше тих и нежен като коприна. — Забавляваш ли се? Изглеждаш малко уморена.

Индия въздъхна. Когато Мариза кажеше на някого, че изглежда уморен, това означаваше, че външността му е в безпорядък. Вечерята беше дълга, Индия беше сложена да седне до последната от кръглите маси, до онази, която беше най-близо до вратата, с трима мъже, които обсъждаха автомобилната индустрия, докато минаха и седемте блюда, и две жени, които се познаваха една друга много добре, имаха много общи приятели и които, едва узнали, че Индия работи за Фабрицио, се наговориха да не й обръщат внимание до края на вечерта. Молбите на Алдо Монтефиоре не помогнаха. Мариза не искаше да променя плановете за настаняването на гостите и той беше принуден да ги приеме. Тя гледаше как Алдо разговаря и се усмихва на красивото момиче, което седеше от лявата му страна и което, както тя знаеше, беше братовчедка на Мариза. От дясната му страна седеше, Индия трябваше да признае, зашеметяващо красива жена.

Мариза я последва в дамската тоалетна, защото искаше да разбере колко добре Индия познава Монтефиоре. Мариза искаше просто да я „предупреди“, просто в случай, че Индия прояви прекален интерес към него. Не искаше никакви неприятности за протежето на Фабрицио, нали така?

— Как се запозна с Алдо, мила? — запита тя и извади кутийката си за пудра, украсена с бижута, от малката си синя дамска чантичка. Напудри леко и без това безупречно напудрения си нос и улови погледа на Индия в огледалцето.

Индия ровеше в огромния си сак и се чувстваше тромава и непохватна — както винаги, когато стоеше до Мариза. В поканите пишеше, че не се изисква официално облекло, но яркочервеният пуловер изглеждаше не на място до кашмирената сиво-синя рокля на Мариза.

— Запознахме се на приема — каза безизразно тя. — Разлях шампанското си върху сакото му.

— Не се тревожи за това, скъпа. — Мариза гледаше в огледалцето си как Индия поставя червено червило на устните си. — Нищо не може да съсипе този костюм. Съмнявам се, че той би могъл да издържи още един ден в химическото чистене. Разбира се, бедното момче не може да си позволи лукса на качествените дрехи. Семейството му е в много голямо затруднение. Алдо е единственият им изход към спасението. Разбира се, той ще трябва да се ожени за пари, а с неговата външност и с титлата му, това няма да е много трудно. Наоколо има толкова много пари. — Мариза неодобрително сви малко прекалено слабите си рамене. — Разбира се, мила, ти знаеш кой е той, нали? Граф Ди Монтефиоре, една от най-древните титли в Италия. Притежава онзи огромен замък във Венеция, който е готов всяка минута да се срути в канала. Мисля, че ти веднъж го нарисува, а картината даде на Фабрицио. Притежава също така замъка Монтефиоре на брега. Великолепен, но обречен, освен ако той не се сдобие неочаквано с пари. С много пари. Той се разбира толкова добре с моята братовчедка Рената, не мислиш ли? — Мариза хвана чантичката и я затвори с едно решително и като че ли окончателно „щрак“. — Ние всички имаме своите отговорности — заяви тя с една последна усмивка и излезе от тоалетната.

Индия побесня. Бузите й станаха аленочервени от гняв. Как смееше Мариза да я предупреждава да си свали ръцете долу, като че ли тя беше някоя прислужница, която се докопва до господаря на замъка?! Глупости от деветнайсети век! Както и да е, тя ни най-малко не се интересуваше от Монтефиоре. Граф Ди Монтефиоре. Нейните кафяви очи, чието отражение й отговаряше от огледалото, изведнъж се усмихнаха щастливо, когато тя си спомни веселия глас на Алдо, който казваше: „Индия?!“. Е, не се интересуваше чак толкова много, да речем. Но той беше привлекателен и мил…

Индия изведнъж изпъна тяло. Беше уморена. Време беше да се прибере у дома. Ще намери Фабрицио, ще се сбогува с него и ще си тръгне.

Вечерта беше още в началото си. Пианистът едва беше докоснал клавишите на грандиозното бяло пиано в салона. Изпълняваше песни на Коул Портър. Гостите се събираха на групи или сядаха на големите дивани, за да си разменят клюки. Келнери с бели ръкавици сервираха кафе и малки шоколадчета на сребърни табли. Индия затърси с поглед Фабрицио и най-после го видя, наведен над пианото, погълнат от нежната магическа лирика на Коул Портър, която не губеше нищо въпреки непрекъснатия ход на времето.

— Трябва да тръгвам, Фабрицио. Благодаря ти за прекрасната вечер.

— Индия? Толкова скоро? — Топлите му длани обхванаха нейните и тя потръпна при лекото му докосване. Странно, Мариза я беше предупредила за Алдо, когото очевидно беше предопределила за братовчедка си Рената, а не беше я предупредила да не се докопва до собствения й съпруг.

— Уморена съм — каза кротко тя. — Денят беше дълъг, а утре трябва да стана рано, за да се погрижа работниците да довършат навреме апартамента на Мондини.

Фабрицио изпита вина. Понякога си мислеше, че я кара да работи прекалено много. Лесно можеше да изпрати някой друг да наблюдава работниците в къщата, която ремонтираха, но пък този беше първият път, когато й беше позволил да проследи процеса от началото до края, а ако тя искаше да се учи, трябва да се научи не само да придава блясък, а и да гради основи.

— Погрижи се тогава за себе си, скъпа — каза той и я целуна нежно и по двете бузи. — Чао. Ще се видим утре. — Гледаше я как се отдалечава. — Индия!

Тя се полуобърна.

— Да?

— Ще ти изпратя килима утре следобед.

Радостният й смях направи вечерта по-поносима и за него.

Като излезе навън и разгледа множеството автомобили, марки „Рилс Ройс“, „Мерцедес“, „Ферари“ и „Порше“. Индия си спомни какво беше станало с нейния малък „Фиат“ и изпита силна мъка. Да, тя нямаше кола! Закрачи неспокойно по стъпалата, докато момчето, което отговаряше за паркинга, търпеливо чакаше тя да му подаде ключовете за колата си.

— Черният „VW Rabbit“, моля.

Алдо й се усмихваше.

— Не може да го сбърка. Сигурно е единственият „VW“ в това множество от всякакви автомобили.

— О, но вие не трябва ли да останете на партито? — Индия изпитваше радост и удоволствие, макар и без да искаше, и му се усмихваше в отговор.

— Винаги отвеждам до дома му момичето, с което съм пристигнал — отговори той и й намигна. — И освен това как ще се приберете у дома, ако аз не ви откарам?

Чак когато седна на мястото до шофьора и блажено отпусна крака, осъзна колко беше уморена. Един поглед към профила на Алдо й показа, че цялото му внимание е насочено към все още натовареното улично движение. На светлините от фаровете на минаващите край тях автомобили той изглеждаше по-стар и малко тъжен. Тя харесваше мургавостта му и силните черти на лицето му, изпъкналите скули и леко сплеснатия нос. И тъмните очи, които толкова много приличаха на нейните. Дланите му, поставени сега върху кормилото, бяха квадратни и твърди, леко осеяни с тъмни косъмчета от обратната страна. Когато погледът й се спря върху ръцете му, Индия почувства да я обзема лека възбуда.

За една кратка секунда Алдо откъсна вниманието си от уличното движение и погледна момичето до себе си. Тя гледаше право напред, а от светлината на уличните лампи лицето й изглеждаше по-бледо от обикновено. Беше трогателно красива. Индия Хейвън притежаваше качества, които извикваха нежност у мъжа, а нежността беше точно онова чувство, което се беше зарекъл да избягва. Обаче не можеше, разбра го сега.

— Тук вляво е. — Гласът й с очарователния акцент прекъсна мислите му и той бързо зави наляво, след което отново се концентрира върху уличното движение.

— Направо на следващото кръстовище и сме там — каза Индия. — Ето онази сграда.

Колата плавно спря.

— Вози като „Ролс Ройс“ — каза Индия с дяволита усмивка.

— Разминал съм се с призванието си. Трябвало е да стана механик.

— Наистина ли?

Алдо се усмихна виновно.

— Не, всъщност не. Но обичам тази малка кола, тя ми е станала нещо като страст.

Страст. Индия се запита каква ли е тази негова страст. Промени темата на разговора.

— Кажи ми, Алдо Монтефиоре, с какво се занимаваш?

— Управлявам семейните имения. Все още не се справям много добре, но се уча. А ти с какво се занимаваш?

— Помагам на Фабрицио. Все още не много добре, но се уча.

Той се засмя тихо и одобрително. Смехът му, както и видът на ръцете му, предизвика леки тръпки у нея. Индия се отпусна и се почувства по-добре. Наслаждаваше се на компанията му, на външния му вид, на това, което той беше. Мариза и нейната братовчедка да вървят по дяволите, реши тя изведнъж, тя щеше да продължи да се наслаждава на Алдо.

Алдо разгледа сградата, в която Индия Хейвън живееше. Каменната й фасада изглеждаше малко страшничко. Голямата порта водеше към малък четвъртит двор, както беше при всички сгради от този вид. Щорите на прозорците бяха спуснати, като че ли обитателите й твърдо искаха да се дистанцират от нощта и от любопитни погледи. Кои ли бяха нейните стаи?

— Ето — посочи му тя с ръка. — На първия етаж. Прекалено голямо жилище за сам човек и все още малко голо, но, макар и бавно, аз се обзавеждам в най-добрия стил на „Пароли“. Надявам се, че върху килима не е разлято прекалено голямо количество шампанско — добави тя с усмивка, — защото утре той ще бъде мой. Той ще отива много на леко повехналото великолепие на жилището на Индия Хейвън и ще прибави значително количество топлина и удобство, които ще ми бъдат от полза през предстоящите студени зимни нощи. Когато снеговете започнат да падат над Рим през януари, аз ще си седя, заровила пръсти на краката в него.

— Ще си мисля за теб така — удобно разположена през зимата — отговори той. В същото време се питаше дали тя ще го покани за едно питие.

— Чух, че си граф — каза неочаквано Индия. — Граф Ди Монтефиоре.

— А аз чух, че си дъщеря на Джени Хейвън. — Усмивката на Алдо беше мила, свободна и спокойна.

Индия замръзна. Значи това било. Той знаеше коя е тя. Настроението й рязко спадна. „Предполагам“ — помисли си нещастно тя, — „че мисли за мен като за още едно богато момиче. Като за плод, готов да бъде откъснат. Още една като братовчедката Рената. Е, той е на погрешен път. Джени може и да има пари, но е изкарала всеки цент с пот на челото. Милионите са резултат от труда й и тя няма с радост да изхарчи спестяванията си, за да реставрира и поддържа италиански замъци. Хванал си не когото трябва, Алдо.“

Звукът от тръшната врата прозвуча неочаквано и зловещо. Алдо скочи след нея, а на лицето му беше изписана изненада.

— Лека нощ — каза Индия сковано. — Благодаря ти, че ме докара. Наистина ми беше много приятно.

— Но, Индия, аз искам пак да те видя. Искаш ли да вечеряме заедно утре вечер? Моля те, кажи „да“. Може да отидем до малката гостилница в планините, която добре познавам. Там ще ти хареса — Папа Ризоли готви превъзходно. А по това време на годината в камината ще гори огън — от ябълкови дървета, ароматът е божествен. На масите ще горят свещи, а виното винаги е от собствената им изба. То е любимото ми място. Ще се радвам да ти покажа, Индия.

Гласът му беше ласкав, говореше убедително, но Индия беше твърдо решила да не се поддава.

— За утре вечер имам нещо друго наум — отговори тя, без да дава повече подробности.

— Тогава следващата или по-следващата вечер. Само кажи кога.

— Обади ми се. — Индия се скри зад двойната порта и я затвори решително след себе си. Облегна се на нея от вътрешната страна и се заслуша. Остана така, докато чу стъпките му по паважа, а после и затварянето на вратата на колата. Двигателят запали веднага и колата тихо се отдалечи. Едва тогава тя тръгна към осветения коридор. Какво ли щеше да бъде да отиде с него до онази малка гостилница в планината? Звучеше така, като че ли мястото беше идеално за романтична среща с мъж, когото харесваш и в когото дори можеш да се влюбиш. Ароматът на горящо ябълково дърво, пламъкът на свещите по древните каменни стени, вино направо от лозята… И Алдо Монтефиоре с твърдите длани и ясно изразения профил…

Особено силният звън, който издаваха италианските телефонни автомати, достигна до слуха и до съзнанието й, докато се изкачваше по слабо осветените стъпала. Някъде звънеше телефон. Нейният телефон! Индия изкачи на бегом последните няколко стъпала и бързо пъхна ключа в ключалката. Затръшна вратата след себе си и затича към стаята. Пътем хвърли сака си върху дивана в хола. Може би беше Фабрицио. Може би беше решил да се измъкне от партито и да прекара няколко откраднати часа с нея.

— Да. — Гласът й беше пълен с очакване.

— Синьорина Индия Хейвън?

— Si. Pronto.

— Обаждане за вас, синьорина, от Лос Анжелис.